БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Тери Игълтън

Преди няколко години [1] из един обширен, силно технологически напреднал азиатски университет ме развеждаше самият му горд ректор.  Както подобава на такава видна персона, охраняваха го двама плещести младоци с черни костюми и очила и, най-вероятно, с калашници под саката. След като изля своя захлас по процъфтяващия нов бизнес-департамент и свръхнапредналия институт по мениджмънт, ректорът замълча, за да ми даде възможност за няколко думи на неистов възторг. Наместо това отбелязах, че на този кампус май не се правят никакви хуманитарни изследвания. Той ме изгледа така смаяно, сякаш го бях запитал колко докторанти по танц на пилон се дипломират при тях годишно, и ледено ми отвърна, че коментарът ми ще бъде взет под внимание. После извади от джоба си някаква миниатюрна свръхтехника, включи я и изрече в нея няколко резки думи на корейски, най-вероятно „Да се разстреля!”. След което пристигна една лимузина с дължина колкото крикет отстояние, ректорът се пъхна вътре с помощта на гардовете и си замина. Гледах как колата се скрива от поглед и си мислех кога ли заповедта за моята екзекуция ще бъде изпълнена.

Това беше в Южна Корея, но можеше да се случи навсякъде другаде по планетата. От Кейптаун до Рейкявик, от Сидни до Сао Паоло решително набира скорост едно събитие, поне толкова важно, колкото кубинската революция или инвазията в Ирак: това е бавната смърт на университета като център на хуманитарната мисъл. Английски университети с над 800-годишна история традиционно са бивали осмивани като кули от слонова кост и в такова обвинение винаги е имало някаква истина. И все пак дистанцията, на която такива университети се държаха спрямо обществото като цяло, понякога можеше да бъде и продуктивна, доколкото им позволяваше да размишляват върху ценности, цели и интереси на някакъв обществен порядък, самият твърде тясно обвързан с мимолетни практически стремления, за да се възмогне до повече самокритика. По целия свят тази критическа дистанция е вече почти напълно заличена и институциите, които ни дадоха Еразъм и Джон Милтън, Айнщайн и Монти Пайтън [2], капитулират пред безскрупулните приоритети на глобалния капитализъм.

Много от тези неща са известни на американските читатели. Станфорд, MIT [3] , та нали самите те, в края на краищата, създадоха модела на предприемаческия университет?! Обаче каквото дойде във Великобритания, може да се нарече американизация без охолство – поне не охолството на американския частен образователен сектор.

Това започва да важи дори и при такива традиционни висши училища за английската аристокрация като Оксфорд и Кеймбридж, чиито колежи винаги са стояли някак настрана от големите икономически тенденции поради вековете на щедри дарения. Преди няколко години се отказах от ректорството на Оксфордския университет (събитие почти толкова рядко, колкото земетресение в Единбург), защото проумях, че от мен се очаква да се държа не толкова като учен, а като главен изпълнителен директор.

Когато за първи път отидох в Оксфорд преди тридесет години, всяко подобно отстояване на професионализъм щеше да се посрещне с аристократично презрение. Имаше колеги, които наистина си бяха направили труда да напишат докторските си дисертации, но предпочитаха обръщението „мистър„ пред „доктор”, защото в „доктор” се съдържало нещо неджентълменско и  черноработно. Да се публикуват книги минаваше за крайно долнопробна работа. По една кратка статия на всеки десетина години върху португалския синтаксис или хранителните навици на древните картагенци се смяташе за допустимо. Имаше и времена, когато асистентите изобщо не си даваха труда да консултират студентите. Наместо това, студентите просто се отбиваха в кабинетите им при подходящо разположение на духа за по чашка шери и изискана дискусия върху Джейн Остин или функцията на панкреаса.

И до днес Оксбридж [4] е запазил много от своя колежански дух. Все така професорите решават как да се инвестират колежанските пари, какви цветя да се засадят в градините на колежа, чии портрети да висят в аулата и как най-добре да обяснят на студентите защо прекарват повечето време във винарската изба наместо в библиотеката. Всички важни решения се вземат на академични съвети и всичко - от финансови и академични въпроси до рутинна администрация - се ръководи от надлежно избрани комисии, отговорни пред целокупното преподавателско тяло. Напоследък тази възхитителна система на самоуправление трябваше да се сблъска с известни централизиращи предизвикателства от страна на университета, които доведоха и до моето собствено напускане; така или иначе, системата си остана. Точно защото колежите на Оксбридж са по същество предмодерни институции, тяхната матрица е една маломерност, която може да послужи като модел за децентрализирана демокрация - въпреки всичките нелицеприятни привилегии, на които те продължават да се наслаждават.

Навсякъде другаде из Обединеното кралство ситуацията е съвсем различна. Вместо академичното ръководство управлява йерархията, византийската бюрокрация: младите преподаватели са нещо като разсилни, а заместник-ректорите се държат като че оглавяват Дженерал Моторс. Старши преподавателите са вече старши мениджъри и атмосферата тегне от обсъждания на финанси и счетоводство. На книгите – тези троглодити, тези скучни предтехнологически феномени – се гледа с нарастващо неодобрение. Не един английски университет е ограничил бройката книжни лавици, които професорите могат да имат в кабинетите си, за да не се насърчавали „личните библиотеки”. Кошчетата за хартиени отпадъци са на изчезване, също като едновремешните интелектуалци, понеже на хартията вече й е минало времето.

Малокултурни администратори слагат по кампусите кое от кое по-безсмислено лого и изливат разпоредбите си в примитивна, полуграмотна проза. Един северноирландски заместник-ректор използваше единствената останала на кампуса обществена зала - зала за преподаватели и студенти, - за да дава частни обеди за разни местни величия и предприемачи. Когато студентите окупираха залата в знак на протест, той нареди на охраната да разбие единствената тоалетна наблизо. Британските зам. ректори унищожават своите университети от години, но едва ли някога е било в толкова буквален смисъл. На същия този кампус охраната разгонва студентите, ако се застоят по-дълго. Идеалното би било университет без тези рошави, непредсказуеми същества.

Насред целия този разпад хуманитаристиката е най-притискана до стената. Британската държава раздава ли, раздава на своите университети грантове за наука, медицина, инженерство и т. н., но е престанала да предоставя каквито и да било по-сериозни средства за изкуствата. Не се ли промени това, съвсем не е невъзможно в близките години да бъдат закрити цели хуманитарни департаменти. Ако  департаментите по англицистика все още оцеляват, навярно простата причина е за да учат студентите по бизнес къде се слага точка запетая, което не е точно това, което Нортроп Фрай и Лайънел Трилинг имаха наум.

Хуманитарните департаменти днес са принудени да се издържат основно от студентските такси, което означава, че малките институции, разчитащи почти изцяло на този източник на доходи, биват ефективно задкулисно приватизирани. Частните университети, на които Великобритания с право дълго се съпротивляваше, бавно също вървят натам. На всичко отгоре правителството на премиера Дейвид Камерън остана сляпо за огромното увеличение на таксите, което пък означава, че студентите, взели заеми и затънали в дългове, напълно разбираемо изискват високи стандарти на преподаване и персонално отношение в замяна на своите пари точно в момента, когато хуманитарните департаменти изнемогват за средства.

Освен това преподаването от известно време насам не е толкова съществена сфера за британските университети, колкото е изследователската дейност. Нали изследователската дейност носи парите, а не курсовете върху експресионизма или Реформацията. Периодично британската държава провежда щателна инспекция на всички университети в страната, като оглежда изследователската продукция на всеки департамент до най-малкия детайл. На тази основа впоследствие се дават правителствените грантове. Така че стимулът на университетските преподаватели да се занимават с преподавателска дейност става нищожен, но наизскачат много причини, които да ги карат да продуцират заради самата продукция, като бълват абсолютно безсмислени статии, създават напълно ненужни електронни списания, прилежно кандидатстват за чуждестранни изследователски грантове, независимо дали наистина са им нужни, и всекидневно се посвещават на приятния час за човъркане на CV-то.                 

Така или иначе, огромният ръст на бюрокрацията в британското висше образование, предизвикан от процъфтяването на мениджърската идеология и неумолимите изисквания на данъчната система, означава, че на университетските преподаватели им остава твърде малко време да подготвят часовете си, дори и да изглежда, че си заслужава, макар че през последните няколко години и това изчезна. Държавните инспектори дават точки за статии, бъкащи от бележки под линия, но не и за добре продаваща се книга, насочена към студентите и по-широката читателска аудитория. За да повдигат равнището на своята институция, университетските преподаватели най-често си вземат отпуск, т.е. отпуск от преподаването, с цел да се посветят на изследователска дейност. Биха повдигнали дори повече реномето на институцията си, ако изобщо се откажеха от академичното поприще и се включеха в някой цирк, та да спестят на своите финансови началници твърде неохотно даваната заплата и да подпомогнат бюрократите да се разпореждат с претовареното пряко сили преподавателско тяло. Много университетски преподаватели във Великобритания са наясно с какво удоволствие тяхната институция би им видяла гърба, за да си остане само със своето „домошарие” от преподаватели, способни да привличат тълпи студенти. Факт е, че няма дефицит от университетски преподаватели, желаещи да излязат по-рано в пенсия, защото, макар допреди няколко десетилетия британските университети да бяха приятно място за работа, днес вече са дълбоко непривлекателни за повечето свои щатни. Обаче има и още един нож в гърба: предстоящото орязване на преподавателските пенсии.      

Така, както професорите стават мениджъри, студентите пък се превръщат в консуматори. Университетите се боричкат в недостойна надпревара да си осигуряват таксите. Щом студентите са вече вътре, следва натиск над преподавателите да не ги разочароват и така да подложат на риск техните такси. Идеята е, че ако студентът се провали, то е по вина на преподавателя, все едно болница, в която всяка смърт се приписва на лекарския екип. Един от резултатите от това неистово натискане за студентската кесия е нарастващият брой курсове, обвързани с каквото е на мода сред двадесетгодишните. В моята област, английската литература, това означава вампири вместо викторианци, секс вместо Шели, фензини [5] вместо Фуко, съвременният свят вместо средновековният. Ето как дълбинни политически и икономически сили започват да оформят нашия силабус. Така че всеки департамент по англицистика, който съсредоточи енергията си върху англосаксонската литература или 18-ти век, сам ще пререже гърлото си.

Жадни за такси, някои британски университети днес допускат бакалаври с недостатъчен бал да продължават с магистратури, а чуждестранни студенти (натиснати да си платят до дупка) може да се окажат докторанти по английска литература с ниво на английски за начинаещи. След като дълго бяха презирали творческото писане като недодялана американска приумица, днес департаментите по англицистика отчаяно се стремят да назначат някой третостепенен романист или провален поет, само и само да привлекат дращещите орди от потенциални пинчъновци [6], напиращи да си платят таксата с цинично ясното съзнание, че шансовете им да издадат първия си роман или томче с поезия в лондонско издателство са навярно по-малки, отколкото да се събудят на сутринта, преобразени в гигантски хлебарки.

Естествено, образованието трябва да отговаря на нуждите на обществото. Но това не означава да се смяташ за обслужващ персонал на неокапитализма. Всъщност, много по-ефективно би се докоснал до нуждите на обществото, ако предизвикаш целия този отчужден модел на обучение. Средновековните университети са служели на широката общественост изключително добре, но са го правели, като са произвеждали свещеници, адвокати, теолози и администратори, които да подпомагат църквата и държавата, а не като са сбърчвали вежди пред всяка интелектуална дейност, която не поддава моментално.

Времената, обаче, са вече други. Според британското правителство цялата обществено спонсорирана изследователска дейност трябва да се смята като част от така наречената познавателна икономика, чието въздействие върху обществото подлежи на измерване. Такова въздействие лесно се изчислява в аеронавтиката, но не и при античната история. Фармацевтите играят тази игра по-лесно от феноменолозите. Университетските преподаватели, които не привличат рентабилни изследователски грантове от частната индустрия или пък не дават надежда да привлекат голям брой студенти, биват вкарвани в състояние на хроническа криза. Научните заслуги се равняват по парите, които докарваш, а образованият студент вече се дефинира като назначаем на служба. Времето не е добро за палеография или нумизматика, занимания, чието изписване скоро няма да се знае, камо ли да бъдат практикувани.

Резултатите от това изтласкване на хуманитаристиката са видими в цялата образователна система, като се почне от училището, където изучаването на езици е в стремителен упадък, история означава модерна история, а преподаването на класиците е предоставено на частни институции като Итън Колидж. (Това е причината защо стар възпитаник на Итън като Борис Джонсън, кмета на Лондон, по правило да започва публичните си изявления с цитат от Хораций.)

Вярно е, че философите винаги могат да устроят клиника по смисъла на живота на някой уличен ъгъл, а езиковедите да застанат на някое стратегическо публично място, където все ще възникне нужда от превод. Общо взето, идеята е, че университетите трябва да приспособят своето съществуване към подпомагане на предприемачеството. Както смразяващо се казваше в един правителствен доклад, те трябва да действат като „консултативни организации”. Всъщност, самите университети вече са се превърнали в печеливши индустрии, които управляват хотели и организират концерти, спортни мероприятия, кетъринг и пр.

Ако хуманитарните дисциплини във Великобритания вехнат, то е най-вече защото капиталистическите сили ги прогонват, като на това отгоре изнемогват за пари. (Британското висше образование не притежава филантропическата традиция на Съединените щати, преди всичко защото Америка има далеч повече милионери, отколкото Великобритания.) Говорим при това за общество, в което – за разлика от Съединените щати – образованието никога не се е смятало за стока, която се купува и продава. Разбира се, повечето английски студенти днес са убедени, че трябва да им се предоставя безплатно образование, както е в Шотландия; и колкото и да е очевиден личният интерес в това мнение, то до голяма степен е справедливо. Образованието на младите – точно както закрилата им от серийните убийци – трябва да се разбира като обществена отговорност, а не като въпрос на печалба.

Колкото до мен, като облагодетелстван с държавна стипендия прекарах седем години в Кеймбридж без да плащам нито пени. Вярно е, че в резултат на безрезервно упование в държавата на една впечатлителна възраст, станах безгръбначен и деморализиран, неспособен да си стъпя на краката, камо ли да браня семейството си с пушка, ако се наложи. От малодушна обвързаност с държавата на няколко пъти съм се обаждал в местната пожарна и през ум не ми е минавало да угася пламъка със собствените си ръце. Ето защо съм готов да заменя поне малко зряла мъжественост срещу седем години в Кеймбридж. 

Истина е, че по мое студентско време само 5 процента от английското население продължаваше с висше образование, затова днес, когато процентът е нараснал на 50, има такива, които твърдят, че не можем вече да си позволим онзи либерален дух. И все пак Германия, да вземем само този пример, осигурява безплатно образование за поне същия брой студенти. Британско правителство, което сериозно се заеме да отмахне непосилния дълг от плещите на младите, би следвало да вдигне данъците за неприлично богатите и така да възстанови милиардите, ежегодно прахосвани за нищо. Също така би трябвало да се постарае да възстанови доблестния облик на университета като една от малкото арени в съвременното общество (друга са изкуствата), на които преобладаващите идеологии биват подлагани на безкомпромисна критика. Ами ако стойността на хуманитаристиката се състои в неподчинението, а не в пригаждането към властващите идеологии? Интегрирането само по себе си не е стойност. В предмодерни времена хората на изкуството са били по-пълно интегрирани в обществото като цяло, отколкото в модерната ера, което най-вече означава, че често самите са били идеолозите, агентите на политическата власт, говорителите на статуквото. И обратно, модерният човек на изкуството не разполага с такава сигурна ниша в обществения порядък, но пък именно заради това отказва да го приема безкритично.

Така или иначе, докато не се е появила по-добра система, аз лично реших да се предам на съдбата си и да остана при безликите невежи и безпросветните доставчици на блага. За мой срам, започнах вече да питам студентите в началото на курса дали могат да си позволят моите най-тънки наблюдения върху литературните произведения или ще им се наложи да поспестят, като се задоволят с някои полезни, макар и недотам бляскави коментари.  

Да се измерват в пари литературните прозрения е безвкусна работа и, навярно, не е най-ефективният начин да си създадеш приятни отношения със студентите, но, изглежда, това е логическото последствие от настоящия академичен климат. На тези, които възразяват, че така се създават оскърбителни разделения между студентите, ще отговоря, че студентите, които не са в състояние да ми платят в пари за най-проницателните наблюдения, имат пълната свобода да ми плащат в натура – току-що опечени банички, бъчонка домашна бира, ръчно оплетени пуловери или здрави, ръчно направени обувки. Всичко това е във висша степен приемливо. В края на краищата, животът не е само пари. 
      


            Превод от английски: Албена Бакрачева


   


Бележки:

[1] В: “The Chronicle of Higher Education”: 26.10.2015.
[2] Британска комедийна трупа – Б. пр.
[3] Massachusetts Institute of Technology (Масачузетски технологичен институт ) в Бостън – Б. пр. 
[4] Съчетание от Оксфорд и Кеймбридж – Б. пр.
[5] Съчетание от fan и magazine: независимо издание, създадено и списвано от фенове на някоя знаменитост – Б. пр. 
[6] Томас Пинчън  (р. 1937) – американски писател, особено нашумял с романа  „Обявяването на серия N 49” – Б. пр.


Коментари по темата
Прелюбопитно ми е, как след милите думи по повод на южнокорейското образование и, забележете домакини, почитаемият Тери Игълтън ще коментира фактd, че поне една трета от топ преподавателите и доста повече от студентите в обичните нему програми в топ американските и британските университети са с едни такива ... южнокорейски или поне азиатски имена. То и добре, че е така, че да има човек с кой да си размени два лафа за бутилката на Ботичели, например.
Тема № - 165 Коментар № - 8206 AT - 2016-04-14 21:58:10
Благодаря, професор Богданов. Краткото оценяване на снощното ми решение, да изпреваря покълването на нова рубрика в сайта с такъв „агрономично“ пробващ текст, е изцяло в посоката, в която и сам се обърнах. И спрях със сухото усилие, което си ми е и в мисловния натюрел. Опитите да изкажем в пълнота, което и да е, съсухрят редовото човешко разбиране за свят, реалност и ставащото из тях. Високи философски умове, за мен слово-ювелирът Спиноза е превъзходен еталон за такова красиво-прагматично домогване, са взривили, но и свързали, „необяснимото“ вечно с „обяснимото“ тленно. Векът, в който живеем, ще или не ще, е изправен пред такава диатрибност. Пред такава разговорност и взаимно повдигане.
От няколко години, доколкото ми позволяваше свободното за прочит и коментиращо включване време, съм адепт на хуманитарната иновация и „приземеното философско“ в сайта на професор Богданов. Само по себе си, образованието, дори и виждано през прагматичния порядък на най-развитите западно-европейски парадигми, дели НЕЩАТА на две. Повече и по-задълбочено за елитите, по-малко и само нужното за … функциониращите в трудната реална прагма на реалното цяло-човешко… По-внимателните четящи тук биха ме върнали в „спора проф. Игълтън“. Да, има нещо такова. Но има и нещо неимоверно/балканско различаващо се. И то е навързано с препоръчителното творчество на моя някогашен учител по старогръцки език. Нека се огледаме в днешната европейска „полисност“ на българското си живеене, в нейните парадоксални различности на визии за европеидна същина на нашата държавност и национален стремеж… Все по-отчетливо чувам в медийния „русофилски“ и пропутински отпор срещу ЕС пълна липса на отвореност за реалистично разприказване с „непълно образованите“ и ощетените социално. Освен след специализирана редакторска намеса, както си беше и в соц-а. Така че, защо да не опитаме с „без студентската книжка“. Днешният свят на „старците“ е неминуема бъдеща отговорност на младите сега.
ПП: Политическото наместване на българската нация в общоевропейските работи се проверява/доверява/доправя и кове тъкмо сега. Според мен, нямаме време за пилеене. Поставени сме в положение, да се ориентираме повече вътрешно/екстра-интра-групово в този процес… Ще се опитам, да се напъна в оглеждане на „обикновени“ човешки придвижвания из политизираната ни житейска реалност.
ППП: Всеки коментар по темата „ДОВЕРИЕ“, а и по отломъците от недоверие, би ме подпомогнал. Ще си призная, че очаквам да прочета по-пълното виждане на професор Косев за манифеста на четиримата професори.
Благодаря на всички четящи тук! И моля за тяхното извинение, ако намират моята прекомерна речовитост за кухо-кънтяща. Който не опитва да говори, той не греши в казванията си.
Тема № - 165 Коментар № - 8203 Dekarabah - 2016-04-08 15:52:15
Прочетох. Каквото ни хрумна, ще го направим. Коментарът по политиките, Декарабах, е важен, още повече че такъв текст не ми е известно да има. Ами той ще е съвсем на място в новата рубрика "Без студентска книжка". Ето какво не му е наред. Ако задачата е всички ние да сме в това политическо брожение-наместване, истината е, че то е само за някои, които влизат в този обхват, за един елит, който сега и се заквасва, а другите, масата те си живеят в свои други по-малки обхвати. Напънете се, Декарабах, да добавите и това, за да стане картината по-пълна. А за да стане още по-пълна, трябва да се погледне и към външността на градовете и селата, в които се движи по-обикновеният човек. Държавите-страни са пъстри неееднородни образувания, които едвам-едвам се събират в по-едно посредством това политическо наместван, за което говорите.
Тема № - 165 Коментар № - 8201 Bodan Bogdanov - 2016-04-08 09:04:56
Доверието, макар от хилядолетия човечеството да живее под бездушната тежест на финикийските знаци, сякаш продължава да е най-ценната разменна монета, с която разполагаме. В междуличностностните, семейно-родовите, групово-приятелските, трудово-професионалните и общностно-етническите слепвания; в националните стопанско-производителни, законово-институционални, социални и образователно-културни споразумения за общо благо. И последно, но все по-първостепенно за правенето на 21-вия ни век по „дебелите книги“ на Цивилизацията на Разума, в международните отношения.
В тази тема, в която сам се залутах, като мушица в пещера, пълна с прилепи, смятам, обратно на приетото, да започна „от по-сложното към по-простото“. Реших в необтекаем изговор да изложа мисленето си за стойностите, препънките и неразборията в говоренето/разбирането за ДОВЕРИЕТО на българското общество към Европейския съюз и нашето членство в него. За съпътстващите го граждански активности и „обоснованите” противостоения, неудовлетворености и безразличия.
Ще започна с личното си впечатление, че исторически и поколенийно „ерата на социалистическа и народнорепубликанска България“ продължава да държи преобладаваща част от обществените нагласи в страната ни в своето „детеродно-отглеждащо и педагогическо родителство“. Диапазонът на тези съзнателно или инертно-манипулирано приемани „кръвно-родствени“ повлиявания е широк. От демонстративно-ловка „синовност“ и обвързаност с някаква изгубена „свята бащиния“, през страхопочитателна памет за сигурния черпак яхния и покрив при соц-комуналната мащеха, до обезсилено живуркане в „сиропиталището“ на посттоталитаризма.
Дори най-неспециализиран обзор на показателите „доверие-недоверие“ и електоралната резултатност на политическите партии по протежение на колебливия ни преход към реална демократизация, възстновяване на правото на частна собственост върху производствени средства/активи, предприемаческа инициатива, насърчаване на социална пазарна икономика и законово-конкурентна среда показва ниска степен на мотивация за дясноцентристки избор сред българския народ. На практика единствено правителството на премиера Иван Костов разполагаше с реформаторското „охолство“ да води десни политики, при парламентарното мнозинство на ОДС. По-добре или по-зле, след крушението на идейно-стопанската посткомунистическа „нова платформа на левия Титаник“, именно в периода 1997-2001 г. беше възстановено за оцеляване пазарно-финансово-икономическото тяло на страната ни. И в „гипсов първообраз“ беше скулптирано нейното открито за евроатлантически развития лице. Такова, че да вдъхва доверие на основните ни съюзни партньори и до днес. Разбира се, кандидати за „венцеславни приноси“ в присъединяването ни към НАТО-ЕС в нашия /трудно обозрим в своята многобройност и смътна обществено-ролева функционалност/ партиен кошер има много. Още по-трудно е да отсеем сегашните „за и против“ приспособяването ни към, общо казано, моделите на западната цивилизованост и глобалния реформизъм с надеждни демократични, международноправови и социално-икономически средства и ресурси.
Но нека надникнем в едно публикувано тези дни социологическо проучване, на „Екзакта Рисърч Груп“. То подрежда електоралните нагласи за момента така. ГЕРБ – 24,3 %, БСП – 13,2 %, ДПС – 5,7 %, Реформаторски блок – 5,5 %, Патриотичен фронт/НФСБ и ВМРО/ - 4,5 %, АБВ -2,6 %, Атака – 2,5 %; Други – 6,4 %. Над 8 % от респондентите не са решили как биха гласували, а близо 30 на сто заявяват, че не ще упражнят правото си на избор.
Ако се доверим на приблизителната достоверност на тази извадка, отново ни се привижда познатата структура на труден и несговорчиво законодателстващ парламент. Евентуалното отсъствие на две открито прокремълски партии от него не е задължителен знак, че някои нови „ляво-център-националистки“ проекти няма да приберат от „негодуващите спрямо ЕС-политиките гласове“ и да се наместят във властовата мимикрия на патриотично-отговорното.
Едно сравнение на депутатските квоти и полит-идеологическите платформи на представените в Европейския парламент партии /посестрими/ показва известно покриване с днешния спектър на електорални предпочитания у нас.
Имаме три, работещи в сегашния парламент на РБ, партии /ГЕРБ, ДСБ и СДС/, приети в дясноцентристката Европейската народна партия. В нея членува и българската Демократическа партия. Основополагащо и най-многобройно представяна по традиция, ЕНП не подлага на съмнение консолидирането на Европейския съюз на базата на върховенството на закона, уважаването на основните човешки права и ефективното разделение на властта. Политиките й са последователно за единен европейски пазар, конкурентен в глобален мащаб, от което да произтичат благосъстояние и добруване както за страните-членки, така и за световната общност.
От друга страна, БСП е представена /и председателски-престижно/ в Партията на европейските социалисти. Втора по величина и влияние в ЕП. Техните цели включват икономически растеж, борба срещу бедността, социална интеграция, сигурност и защита на околната среда. Евросоциалистите са склонни да виждат в процесите на икономическа глобализация причина за нарастващата безработица, както и за затруднената реализация на младите граждани в ЕС. Същевременно, те подкрепят приемането на обща Европейска конституция.
В „Алианс на либералите и демократите за Европа“ членува и понастоящем е европарламентарно обозначен един отколешен парт-политически фактор на прехода ни - „Движението за права и свободи“. Българската партия „НДСВ“ имаше също значително представителство там в електорално-активния си период. Алиансът набира трета по численост квота в ЕП и пледира за демократизация на ЕС, защита на основните права на всички европейски граждани, скъсяването на разстоянието между икономическите и политическите измерения на ЕС. С акцент върху прозрачна връзка между гражданите и институциите.
Тези три европейски партийни формации и в сегашния ЕП съставляват предостатъчно мнозинство, определящо основните развития и решения в ЕС, опитващо се да ги хармонизира в демократично-диалогична среда. В последното финансово и стопански кризисно за европейската общност десетилетие, което съвпада и с българското членство в нея, и особено с неуправляемия /засега/ мигрантски поток и тежките терористични актове, в Европарламента заема депутатски седалки /и трибуна/ едно националстки-наежено, ЕС-центробежно малцинство.
Факт е, че почти всички по-незначителни в представянето си на вътрешни и на европарламентарни избори нашенски политически проекти /„НФСБ“, „Атака“, „България без цензура“ и пр./ ревностно се придържат към търсене на членство и „международна изява“ сред малки и маргинални партийни семейства в ЕП. Обикновено те прокламират отпор на „бюрократизирането, недостига на демокрация и централизма“, обявяват се срещу общосъюзна конституция и „европейска свръхдържава“, настъпателно атакуват общите икономически, външнополитически и миграционно-уреждащи позиции в ЕС. Поставят над всичко „националните сили и суверенитет, идентичностите и традициите“. В последните кризисни години, с усилването на нарушаващия международното законодателство евразийско-геополитически и хибридно-информационен размах на „великодържавната политика Путин“, тази, сплотявана с нечие специално внимание /и финансово рамо/, хорова агитка на анти-ЕС-овците усилва и координира своята спятост. В парламентарната зала на БГ-парламента и в камерно-медийни изпълнения често се налага да изслушваме „запомнящи се“ солови изпълнения на местни евроскептици и все по-открити „гробокопачи на евроатлантизма”. Стигащи да кресчендото на „Вън ЕС и НАТО от майка България!“ Без да се доуточнява и доизпява припевчето: „Back in the USSR, booooooooyyys...“ Та тъй, момчета и момичета, моето лично мнение е, че след очакваното от някои „рухване на ЕС“, едва ли някоя бивша страна-членка ще хукне презглава за участие в „съвета за икономическа взаимопомощ“ на изпосталяващия „феникс” на кагебистки пост-СССР. Или пък ще се занижат кервани от европейски мигранти в тази посока…
От горното налагане на българската и европарламентарната партийна „география и генеалогия” добиваме впечатление за достатъчна пълнота на днешната проевропейска нагласа у нас. Но дали е така? Моето гражданско усещане е, че нашата обществено-политическата и електорална „ЕС-чаша” е измамно наполовина пълна и реално повече от наполовина … празна.
Винаги ми е било изключително трудно да разчета ясна позиция на БСП по европейското, а и по натовското ни членство. В тези политически среди се говори завоалирано и жестомимично по ЕС-членската ни проблематика. Сред организираните бг-социалисти и гласоподавателите им, по мои откъслечни впечатления, духът на знаенето и оценяването в тази посока е от пренебрежителен, провинциално-присмехулен към „брюкселските столичани”, до категорично „русофилски” и про-Путински. Дори и когато децата и внуците им студират в елитни европейски и американски колежи и университети…
ДПС-върхушката, а навярно и по-горните слоеве от електората й, както стана неотдавна известно, хлътнаха в дилемата: либерален евроатлантизъм или „консервативно русофилство с етно-патриотични елементи“. Върху това пропукване на най-субординирата партия, кой знае защо, са легнали извън-евросъюзните сенки на спорните „демократично преизбирани“ президенти - Путин и Ердоган. А най-гъсто над „Движението” е легнала корпулентната сянка на неговия млад /българоезичен/ магнат-поддържник, успял в почти 10-процентов дял от родния ни БВП, уличаван от „зли езици” като касоразбивачът на КТБ. Сенки, сенки, пълна мъгла…
Реформаторският блок, по презумпция дясно обединение, потърси политически и електорални разширения през „опозиционен демараж” за реални реформи в основни сфери от властовото функциониране и обществения ни живот. С оставащо участие в правителството на ГЕРБ. Удивителна политическа ситуация, в която добиха публичност нотки на членоразделно диалогизиране на „над дясно-лявото” между ДСБ и „Движение 21” на бсп-изгнаничката Т. Дончева. Междувременно на политико-гражданския хоризонт са появи и антимафиотският манифест „За републиката” на четирима професори, с авторитетни участия в избистрянето на теорията/практика „бг-гражданско общество”. Доколкото мога да проследя, оформят се някои ценностно-активирани проевропейски задвижвания. Няма съмнение, че успоредно с това отсега биват орг-рекламно-финансово форматирани, от задкулисни познавачи на изборната борса и клиентела, следващите „гмо-мелничари“ на електоралния урожай…
На този политически фон голямата „ГЕРБ”, устойчиво разположена електорално, напрегнато демонстрира темпово и при /ха, дано/ нараснал конкурентно-търгов контрол усвояване на евросредства; поема риска и отговорността /пак дано/ на нови заеми; дозира „цинцарски” някакъв реформаторски ход в посока препоръките на ЕК-докладите. Според своите електорални стратегиии за стабилност и последователност. Укрепва партийните си активи и влияние в страната и … „не се влияе от медийната шумотевица“.
Но всъщност, над цялата „скрита картинка“, която се опитвам да разчета за себе си, денонощно е зависнала нашенската хипертрофирана ЧЕТВЪРТА ВЛАСТ. В национално-обществения си /данъкоплатски/ сектор тя често излъчва остро разноречиви, „угрижено анализиращи и профилактиращи“ внушения за „сбърканото” ни членството в ЕС. В преобладаващата част от „свободния медиен пазар“, с никога доизяснена собственост, издръжка и подчиненост, се вихри откровен /хибриден/ антиевропеизъм.
А под всичко това, според мен, е затиснато изключително затрудненото разбиране на българските граждани за възможен по-решителен избор на евроатлантическите пазарно-икономически, законови-институционални и социално-уреждащи модели за развитие и ценности. Не съм политолог, нито социолог; пазя си някакъв „журналистически нюх“, и то, неучаствал в хайки из полит-обществените ни кърища отпреди много-много години. Но имам очакването за предстоящо активиране на интереса и ДОВЕРИЕТО на нашето общество, и особено на младите хора, към „излъгалото българските надежди дясноцентристко и про-западняшко“. Защото това, което се проточи и продължава да ни държи „на букаи“ през целия ни фасаден пазарно-демократичен преход, в ловко прикриваната си и манипулираща същност, беше „зидане на дясно-отворена къща с източно-соц-лагерни леви тухли“. Брутален червенобуржоазен „неокапитализъм“, програмиран и доправян в движение от отбран посттоталитарен „елит“.
От самото начало, „в суматохата и вятъра на промяната”, той ни подкара с вълчи апетит и пълна /номенклатурно-канализирана/ неподвластност на законово преследване за баснословни присвоявания и щети, нанесени на страната и обществото ни. Ловко обградил се с охранително-хранителната среда от верен слугинаж по всички етажи на институциите, централното и местното административно управленство, сред „своята си бизнес-класа и своята си интелигенция“, та чак до подземията на най-тежкопрестъпните доходоносни „предприемачества“. Вглеждането от сегашната времева дистанция в партийно-политическия генезис/съотношение/сблъсък на силите и парламентарно-законодателната история на страната ни, след 1989-та, показва един постоянен кошмарен страх в този „строящ демократичния капитализм елит“. Ужасът от реално дясно политическо управление и реформаторство. От закрепването на онова, което може да регулира нов, вече наистина равен и законо-устойчив, старт за стопанско-производителна инициатива и разширена трудово-професионална реализация на … неучастващите в изборите българи. Като се абстрахираме от отсъствието /дано да се домогнем до правото им на електронно гласуване в близко време!/ на двата милиона наши съграждани, заминали да „доизграждат капитализма“ в развити и уредени държави, налага ни се „невъзможен”, но оптимистичен десен извод. С политическо и гражданско усилие да стигнем до пораждането на една нова, поне едномилионна, предприемаческа и квалифицирано-творчески-трудово ДОСТОЙНО НАЕТА прослойка от народа ни. На партийно-обръчовите и парламентарни динозаври от прехода ни бизнесът, превъртащите се властови, административни и „обществено-уравновесяващи” конюнкции процъфтяват без уголемяваща се средна класа и добре заплатени наети работещи. Митологическото им, дежурно предизборно, комуноидно обещване на „150 хиляди нови работни места и увеличени пенсии”, комай и подарено /от небесата?/ безплатно здравеопазване и образование, е начинът им да задържат почти тридесетилетната си далавера в … „бг-пролетарското ляво очакване”. Мисля, че гражданското, политическото и законово-стопанското изолиране на „националноотговорния“ неокомунистически родово-кастово-феоден модел на … тъпчене на място към европеизирането на страната ни скоро предстои да се състои. Моето поколение, особено най-свястната част от него, носи вината си, че, улисани в надежди и битки за „индивидуално оцеляване”, позволихме бившите ни „водители и тоталитарни авторитети” да ни спретнат такъв лицемерен и непродуктивен преход към модерна държавност и национален просперитет. И все по-ясно осъзнава почтителната невиновност на евроатлантическите ни партньори в този проточил се процес.

ПП: Този текст го наслагвам от няколко дни, в трудност, сухост и … буря от „поучителни въпросителни” към собствената си подготвеност да не губя ориентация в по-пълно истинното. Реших да го пратя под „проф. Игълтъновата” дискусия, която ни потръгна. Почти напълно съм разколебан от хрумката си да бъде открехнат сайтов прозорец „Без студентска книжка”. Напрегнах се, в „профетично” усилие за студентско разприказване по политическите теми на съвременна БГ, и това ми се вижда неестествено и „заключено”. Младостта не обича да бъде напътствана и поучавана. Освен ако не се заслуша с интерес и по свой избор в нещо от „многоопитните”.
Отправям почтителна молба за извинение към професор Богданов. Заради своята „творческа” прибързаност. В крайна сметка, Вие пак предвидихте всичко, предлагайки ми варианти за по-отчетливо участие в сайта. Един от тях беше „дълъг коментар”. Това и ми се получи. Пращам го за форумен прочит и критично-дискусионна преценка. Недоверието на проф. Игълтън към глобалните тенденции на образователното дело изглежда ме подбуди към българското „за-против” членството ни в ЕС. Така стана, в „трудния”, но отворен за всяко неакадемично търсещо-словослагащо, сайт на основоположника на НБУ.
ППП: Темата „За доверието”, във всичките й пясъци, планини и фата моргани, се оказа по-трудна за прекосяване и опознаване от пустинята Сахара. Ако някой ме последва в нея, нека да победуинстваме заедно.
Тема № - 165 Коментар № - 8200 Dekarabah - 2016-04-07 21:46:32
Този напътствен коментар, професор Богданов, напълно потвърди и моята, леко притеснена /и оглеждаща се ловджийски от онзи ден във всяка посока и възможност за тематична слука/ нагласа за експеримента, в какъвто се озовах призован. С неведома телепатична сигурност Вие ясно формулирате ядката и на премисляното от мен.
Днес, при разходката ни край силно ветровитото пролетно море, споделих с моята „маркиза”, опитна юристка и личност със солидни, трупани с особена отвореност към хуманитарните ценности, либерални убеждения, какво ми се е „стоварило”. Откъм ценения и от двамата нас НБУ. Тя, след като споменах и за намерението ми да покръжа около ДОВЕРИЕТО, без церемонии и недомлъвки, рече: „Хващай се, това е, което у нас нито разбираме в дълбочина, нито умеем да ползваме откъм нужната страна”. Нещо като боравене с двуостър боен нож в цивилна готварница. Бързо и вещо ми посочи и примери, някои едро социално-исторически, други от колегиално-приятелската среда, която я обгражда. Оказа се, че неговорили директно по такава тема, винаги сме носили наблюденията и въпросите си по нея… И не ми остава никакво място за „само коментиращо” бягство повече. Импулсът от либералната хуманитарна широта на проф. Богданов, както и на кръга от негови устойчиви адепти, минал и през ясното „отделно” преценяване на моята спътница /в един неимунизиран от нищо вътре-страдалческо, „комическо” и налагащо непрекъснати разбуждания за продължаване живот/ ме запраща към тези 10 страници … вероятно безформена „научнопопулярна” проза за доверието. Аполон Музегет да ми е в помощ.
Тема № - 165 Коментар № - 8199 Dekarabah - 2016-04-02 15:49:27
Какъв е смисълът на тази хрумка ли, ако реша да го кажа по вашему, Декарабах? Първо е това, което сте казал – почивка след посвършена работа, а още е и нужда четящите да си починат от добре представения вече начин на помисляне-казване. Но има и трето. Търсене на добър компромис между професионалното знаене, което в своето сигурно опиране до истини постоянно става излишно, и живото по-естествено знаене-незнаене-питане-отговаряне на собствения опит. Силно ме занимава, Декарабах, ето какво. Именно то най-вече ме накара да ви помоля за тази работа, за която, разбира се, неможе да има гаранция, че ще бъде успешна.

Особеният конфликт във всеки от нас между знаенето и собствения опит. Конфликт, от една страна, между сигурна форма и несигурно повече, което си търси словесния израз, и, от друга, между по-голяма обхватност в много неща и задълбоченост в едно нещо. Не са много хората, можещи да изказват при появил се случай безформените знания на собствения опит. Това е и моята идея – един такъв учител с такова умение да помогне на наистина мнозината, които има на какво да се облегнат в своя опит, но така и не успяват поради липсваща им словесно-умствена повратливост.

Доловете в хрумката ми либералната идея, че всички страдаме от недопуснат в своето умо-слово личен опит. Затова и смятаме, че край нас се движат повече глупави отколкото умни хора. Да, но има възможност за грешене и в това смятане. Човек може да се заблуди, че речовитите са умни хора. Да, но не е така. Несъмнено умни са и тези, които са сигурни в професионалното си знание, но те са още по-умни, ако допускат в своя ум безформените знания на личния си опит и ако на свой ред успяват да им придадат словесна форма.
Тема № - 165 Коментар № - 8198 Bodan Bogdanov - 2016-04-02 09:37:19
Благодаря на професор Богданов за философското търпение, с което се доверява на „освободения от академични задължения роб“. Благодаря и моля за извинение уважаемата колега Веселина Василева, заради допълнителното утежняване по администрирането на сайта. Дано потръгнем в леко и пролетно настроение с този нов прозорец. Ако се намира за добра хрумката „Без студентска книжка“, нека да е тя. Тези дни се заговори за корупционната паяжина по придобиването на шофьорски книжки в страната ни, където „студентите“ получават оценка без на практика да бъдат изпитвани. В нашия случай нещата са безопасно обърнати - ще се подлагаме на тест пред „изпитващите“, без да се притесняваме от взискателността и оценките им. Но и без да сме лишени от опитния, квалифициран, добронамерен /и подмладен/ техен съвет, извън-аудиториално. Тя си беше и дотук съвсем легитимно съществуваща тази неизбродна опция в официалния сайт на проф. Богданов; нека се възползваме с още интерес и с коментиращи знаци от нея.
Вече съм си вкъщи. Току-що се препрочетох, вече публикуван. Първи април е все пак, та да попитам нашия благороден и мъдър домакин. Какво ще рече форумът „Теоретични есета” да отстъпи дълбоките си води за ръбестата баржа на „безкнижниците”. Необходимият творчески отдих след поредната книга ли е? Това би било разбираемо за нас. В последния си коментар, Учителю, Вие мимоходом нахвърляте и „навигационни маршрути” за напиращите да пиратстват в океана на подрежданото акуратно, и винаги „островно” познание. Днес един приятел, в собствените си терзания около сложното придвижване на света ни, за мое съпричастно удоволствие, ми припомни секрета на мишлетата от „Пътеводител на галактическия стопаджия”… Без да подозира, той също ме подбутва натам. Нека да се споразумяваме все по-четливо в правото си да разбираме света, галактиките и … СЕБЕ СИ. Такова да е нашето пътуване в болеещия родилно 21.век.
ПП: Пишейки днешните си редове, все повече, в „деня на лъжата”, се хващам за темата ДОВЕРИЕ. Тя, макар и апетитна за държавно-социално-религийните построения, е сравнително нехайно разработвана. Всички човешки укрепвания и относително равновесни състояния на доверие, на взаимно доверяване, винаги са били „първи и бели лястовици”. Пролет е, затова и го казвам. Сетне е идвало жаркото лято, дочакването на жътви и беритби. Тъй сме устроени, ние, Хората. Бързащи и гладни за идващото … НАХРАНВАНЕ. Някак сезонно. Затъкнати в праисторическа съзнателна ритмика и в хумусно-глинено-пластилинен хималай от прииждащо бързо/следващо познание. Да, в тези идващи дни ще се опитам да ратувам словно ЗА ДОВЕРИЕТО. Върху десетина страници. За което, длъжен съм, да благодаря още веднъж на професор Богданов.
Тема № - 165 Коментар № - 8197 Dekarabah - 2016-04-01 20:05:44
Странни са ирониите на академичната Фортуна. Точно в деня на шегата професор Богданов щраква капана за отдавна прескачащия оградата и хрупал на воля из тучните форумни пасища, но винаги изплъзващ се „маркиз“. Най-често с овчарската гега на хитроумни двусмислици, наклонени към езоповското… Е, дойде му времето да бъда изправен пред „безмилостния делфийски съд“ на НБУ-общността. Ще опитам с тези десетина страници да надделея „студентската“ си боязън от залягане над дългичък текст. Естествено, не очаквам с нищо никого от Вас да изненадам, няколкогодишни задочни приятели, а може би ново-идващи форумци. То няма как да е обхватно и ерудирано-сочещо като „не-науката“ и всеотдайното практическо хуманитарно пастирство на нашия Учител. Нито нещо, надхвърлящо десетки и десетки блестящи авторски публикации и коментари в сайта. Просто ще се опитам, самият аз плахо/дръзко влязъл в такава „камерна среда“, да убеждавам нерешителните към неусетните натрупвания и разширявания, които могат да придобият чрез нея.
Благодаря на професор Богданов за философското търпение, с което се доверява на „освободения от академични задължения роб“. Благодаря и моля за извинение уважаемата колега Веселина Василева, заради допълнителното утежняване по администрирането на сайта. Дано потръгнем в леко и пролетно настроение с този нов прозорец. Ако се намира за добра хрумката „Без студентска книжка“, нека да е тя. Тези дни се заговори за корупционната паяжина по придобиването на шофьорски книжки в страната ни, където „студентите“ получават оценка без на практика да бъдат изпитвани. В нашия случай нещата са безопасно обърнати - ще се подлагаме на тест пред „изпитващите“, без да се притесняваме от взискателността и оценките им. Но и без да сме лишени от опитния, квалифициран, добронамерен /и подмладен/ техен съвет, извън-аудиториално. Тя си беше и дотук съвсем легитимно съществуваща такава неизбродна опция в официалния сайт на проф. Богданов; нека се възползваме с още интерес и с коментиращи знаци от нея.
Тема № - 165 Коментар № - 8196 Dekarabah - 2016-04-01 14:53:52
Ами, да, Декарабах, прав сте, това си е и “бяло знаме”. Но заблежете, казвам “и”, т.е. твърдя, че може да се каже и друго, и то не едно. Това и проповядвам в теоретичните си есета, че има два вида точно казване – едното съобразено с този момент, което и няма как да е многозначно; това е то “бялото знаме”, бяло е и толкова по отношение на другите усилия. Но има и друго точно – да се изредят всички казвания, които и правят това, което се нарича, да се нарече по-пълно с оглед на повечето му употреби. Така че бялото знаме е по отношение на предишното, на което времето му отминава, а другите казвания са с оглед на други ситуации, спрямо които то мохгат да се отнесат.

Случаят е и такъв. Старото образование и старата хуманитарност, те ще си и останат, но компромисно ще се съчетаят и с нещо друго. Аз ви подканям към такова друго, подканям ви към интерактивно казване, достигащо до който поиска. И се радвам, че приемате. Аз пък приемам названието на рубриката “Без студентска книжка”. Понеже квадратчетата в моя сайт са се свършили, веднага й намирам място. Ще помоля организиращата да я сложи на мястото на Форум 1 “Теоретични есета”. Така че очаквайте названието да се появи и помислете за заглавен текст около десетина страници, който ни изпратите, за да го поместим и по който да започнат коментари – и ваши, и наши, и на всекиго без книжка.

Радвам се и на новия коментар на професор Искро Косев. И него каня, ако му дойде, да ни дари със заглавен текст тъкмо по тази тема за различните разбирания на личностната структура в съвременната наука след поне двата големи модела за личност на Фройд: единият двоичен, за който споменах, и другият троичен. Но ще се радвам, ако професор Косев разбере, че онова, което правя по въпроса, не е наука в тесния смисъл на думата, а практическо показване. Но какво впрочем показвам? Че всеки човек си служи с поне два модела за човек. Единият е стандартният, който му налага практическият език, и другия, по-теоретичният по-пълен, който не е постоянно наличен, а когато е наличен, е ту с един, ту с друг обхват. Тъкмо този обхват е основното незнание. Което може да не се знае и когато човекът е учен и си служи с едни или други по-теоретичи по-обхватни модели.

Доколкото “човек е понятие, а не редова дума, в него би трябвало да фигурира не само отделният човек реално тяло, но и нещо повече, което при това не е едни и също, а различно. Проблемът е, че в повечето научни понятия за човек, дори когато те са вътрешно усложнени, човекът е един и той е именно този човек. Научните разбирания не разбират, че бидейки научни, т.е. и вътрешно разчленени, те и следват практическото разбиране, че отделният човек е изцяло отделно само по себе си. Което практическо разбиране в съвременността е закачено за идеята, че всеки е отделен малък свят със свои разбирания и особености, които налагат и уважаването на личните права и разбирането-усещане за уникалността на отделния човек.

Т.е. казвам, че и научният модел и той е в някаква степен нанаучен и стандартен, защото нито реалното научно е само научно, нито реалното всекидневно е само всекидневно. Какво не се разбира от тънките вътрешнодетайлни разбирания за човешката личност? Първо, това, че реалната човешка личност постоянно прави наново и себе си и света-среда, в която е, като конструира и едно отделно, свързано с друго външно, което утежнява и променя и собствения субект, но и собствения свят в този момент. Същото може да се каже и така.



Че отделният човек не е само неговият телесен носител, въпреки че ние смятаме, че е така. Човекът е и трупащите се върху него отнасяния към другите и предметната среда. Той върви заедно с дрехите си, което е видимо, но и с многото видове собственост, а и с другите хора, свързани с него. Което опира до разбиране, визиращо това променящо се нарастващо и смаляващо се същество, свързващо се с нещо външно, постоянно правено и доправяно, преобразувано и в друго, но винаги и отнасяно към предишното, ако не и поради друго, поради същото тяло, което е и което и се променя в дългия живот дотам, че става като че ли друго.

Мога и да опростя и да кажа, че самостта е идеал и върху нея, разбира се, може да се теоретизира и тя да се разбира като вътрешна структура, съставена от това и онова. Да, но вътрешното се свързва с различно външно и човек трябва да е сляп, за да не вижда, че хората са трайно закачени един за друг – мъжа за жената и обратно, детето за майката, по-слабия за по-силния и прочие закачания, така че имаме субекти от двама и трима, а и по-едри субекти, а и съвсем едри субекти от някакви всички, които съществуват реално, и са насложени върху вътрешната личност, която може да бъде в конфликт с тях, но може да бъде и усилена от тях по начин, който принадлежи на личността.

Решение на това са и социалната психология, а и другите дисциплини, които наблюдават социалното отделно от индивидуалното. Да, но това разделяне на човека на личен и социален, колкото и да сме свикнали да работим с него, ни вкарва в една полунаучна двойност, която е невярна. Реално съществува усиленият или отслабен отделен човек, който се е покрил с определени външни единства. Да оставим настрана по-големите единства, водещи до високите началници-герои с различни съвременни имена и да се обърнем към по-малките единства на залепените по няколко хора, създали си и демократични единства с променливо ръководство, което се заема ту от един, ту от друг.

А какво представлява сдвояването, в което живеят повечето хора, сдвояването в семейни и приятелски двойки. Него някога е описал читаво Аристотел в своята “Никомахова етика”. Питам се с него коя съвременна наука се занимава. А и да се занимава, кой ли й обръща внимание, след като това правят редовите четива. Ама пък те не го правят както аз говоря за него, а го правят косвено, като говорят за друго. Именно по този косвен начин то съществува и днес – подмолно в текста на всекидневния живот, в който иначе хората смятат практически, че отделният човек е не друго, а отделното облечено тяло, свободно да постъпва, както то реши.

Затова и твърдя, че нашето понятие за човека е двойно, съставено всъщност от две допълващи се разбирания. Затова е и особено вредно, когато по-пълното научно разбиране, което трябва да се очертае по темата, и то е закачено за простото практическо разбиране, че всеки е не друго, а отделността, която е.



Тема № - 165 Коментар № - 8195 Bodan Bogdanov - 2016-04-01 11:21:29
(Следващият по-долу, втори мой коментар, писах преди двата чудесни и пробуждащи ме, текста на Декарабах и преди отклика на нашия модератор. Изпращам изреченията си непроменени).

Радващото в нашата малка дискусия, по повод текста на Т. Игълтън, за „Бавната смърт на университета”, е, че релефно се очертават различни гледни точки. И въпреки това надделява, отдавнашната ни колегиалност. Ние ревниво пазим своята автономност. Вардим се от взаимна автосугестия. Настойчиво опонираме. Но и имаме самочувствие – бързо-бързо, да се уточняваме.

Та и аз съм искал да кажа - да дискутираме „общи модели за човека”; а съм записал „психологични модели”. Защото съм и персистентен, и стереотипен. А на нас и на Университета, са действително нужни – към което ни насочва и професор Богданов – не усложнено разпокъсани, а ясни знания ...

А по-точни и разбираемо задълбочени, и оцелостени модели-ЗНАНИЯ; и те, езиково опростени и интригуващи студентите; още: едновременно предикатни; но и насочващо приложно-правещи; понятийни „картини”, с които да се прониква и в човешкото същностно протичане, дори и чрез редово научно говорене..., с изненадващи прозрения. Без претенции, за замразена истинност...

......................................

А там, в „работилниците”, в стотиците частно обособени академични науки и звена, и в НБУ; вкл. психологични и психиатрични и прочее; нека да има и детайлно специфичното; и неограничено експериментално усложненото; вкл. и с безумни хипотези; и с високи каузални математизации; с много познавателни рискове; с инсайти и фантазии; с компютърно имитативни евристики; и т.н.

Затова са и адмирациите ни, за замисляния обобщен, хуманитаристичен (не техничен и прочее) терминологичен речник, създаван от лингвисти, психолози, историци, социолози, семиотици, философи и пр. Негов компютърен е-вариант, би могло да се дискутира в един от нашите форуми.

Защо предлагам подобно обсъждане. Преди всичко с цел „интердисциплинно” сближаване. Но и за по-висока валидност. Един пример. Получавам писмо, от млад колега Магун, че в речник на руски език, има неточен превод на класическия аспирационен модел на Джеймс. И поглеждам в трето издание, на български „Психологически речник”; и там, се перчи същият погрешен превод... (вместо „Суров неоценен резултат-R”, в числителя – и ниво на аспирации-претенции, в знаменателя; от което се получава и различно субективно чувство за успех-неуспех; както е при Джеймс; то, преводачът и преписвачът, в числителя са записали: „Успех/R” и всичко се обърква).

Правилно ни се казва, че не можем да останем при Фройдовия модел (To-Аз-Свърхаз), който макар и био-психо-социо „оцелостен”, не е крайно и „неизменно знание”; защото след него експериментално са доказани, с десетки хиляди позовавания, напр. темпераментовите модели на Айзенк, за „Интроверсия-Екстраверсия – I / E”; които самият Айзенк определя като едностранно биогении; появиха се и социометричните модели на Морено, за статусно-ролевата „S-R” структура на човека; ако пък се остане само при S-R, то ще имаме и т.нар. социологизиране. Ето защо, ние се опитваме от десетилетия, да издигнем хипотеза, за „Общ личностен модел- GPM”; който предстои да се дискутира, да се коригира езиково и по същество; дори, ако преценим ... да се отхвърли.

В този обновен (но и останал в основата си Фройдов) не оригинален, наш „био-психо-социален” общ модел, за структура на личността и човека – като негов двустранен функционален механизъм – са включени обосновано, именно, концептуалните идеи на ПИАЖЕ, също и на Виготски, и на др. за „Екстериоризация-Интериоризация – Ext-Int” (с отказ, от остарелите редукционнистки етикети; напр. за механо-принизеното овеществяване; чрез – „Разпредметяване-Опредметяване”; или чрез бихевиоралната „Стимул-Реакция”; лишена от опосредстващите мотивационни модератори).

Тези основополагащи за човешките същества, закономерни процеси, по-нататък, Маслоу и Роджерс, в една нова хуманистична и световна парадигма, езиково моделират, като оцелостяваща човека висша потребност– личностовата „СЕБЕРЕАЛИЗАЦИЯ”. Ние си позволихме (пак хипотетично и дискусионно; с възможност за отхвърляне, още в тази наша дискусия): да операционализираме, да направим осезаемо „видими” и понятни „Ext и Int”; като ги модифицираме в леко обновени, но също общи понятия за - „Интериоризирани и Екстериоризирани Резултати – R/int и R/ext”. Обновените модификати, помоему, позволяват да чувствуваме личностното функциониране; и второ, R/int-R/ext, са ни нужни за експерименти; и за внедрявания. Е, убедете ме – ще ги изоставя!

Тези и други идеи и теории, било дискурсно психологични или философски, плюс литературно- художествената наратология, която е и оцелостена – като се опираме и на дарбата на професор Богданов, да синтезира разбираемо; биха помогнали на форумната колегия, да достигне до друга по-приемлива и динамична картина за човека. Приемам идеите си, като суров градивен материал.

............................

Форумните обсъждания и текстовият обмен, ми помагат да изляза от тясната си изследваческа черупка. Ще продължа да изследвам (естествено като психолог; не като лингвист; не и историк) и „непсихологичните” текстове; които „очовечават – психологизират” и собствените ми; някак си и спряло-обездвижени, 20-ина знакови модели; от т.нар. „Личностна психодискретика –PsyDi/ pers”. Иначе тя ще е и неприложима, и в човешките практики и поведения, които са винаги и реално „оцелостени”. А това сега правя, защото есенес, започвам 86г. Помагайте ми. Не ме жалете...

За всичко това, съм искрено признателен, тук и сега, предимно на професор Богданов, чиито текстове са ми нужни (вкл. и от персоналния му форум „Теоретични есета”); също благодаря на Борислав, че начена остро и мъдро тази дискусия; на Васил Гарнизов, че я обогати; също на Морис и на Декарабах, че я допълват и красят; с личните им, незаменими почерци и рефлексии.

Възхитен съм от смелия манифест „За РЕПУБЛИКАТА”, на 4-мата колеги. Там, от НБУ са Евгений Дайнов и Антоний Тодоров. Поздравлявам ги. Изпратих им някакъв свой нахален коректив (също оспорим). Мога да го пратя и на вас. И всеки да следва, своя си път. Така, автентични (според д-р Пламен Димитров и Надя Матеева) и уникални (според Йордан Камджалов, вж. Труд, от 4-ти март) – ще вървим заедно; и към „себе си”; и към общото ни, мъчно поделяно човешко добруване.

Колегиално и приятелски ..... ваш Искро
Тема № - 165 Коментар № - 8194 Искро Косев - 2016-03-31 12:44:05
1  2  3 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114132

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127993

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19972

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32584

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134133

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93735

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28828

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17608

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180633

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60592

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA