БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Културният афект, човешкото сетиво и градът

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Градът, това външно, опредметено тяло на градския социум, е  нещо тотално изкуствено. Славянската дума "град" е твърде показателна в това отношение - градът наистина се гради, а по-точно се загражда и отгражда от природата, тотално й противостои. От това обаче спецификата на градския социум не се изчерпва. "Обизкуствяват се" и самите човешки сетива, човешкият сетивен опит. Този процес на културната динамика отива с корените си в най-отдалеченото минало. Но в града става доминиращ.

Градският тип култура се противопоставя на не-градския като писмен на устен. В града се развива и става господстваща тъкмо формализираната, т.е. абстрактно-всеобщата знаковост. Но това не е най-дълбоката, същностна страна на градската култура и сетивност.

По-важно е, че тук изгубват своята предишна значимост непосредствено природните показатели - кодовете на социалния ред (Мелетински). Макар слънцето и да изгрява в града по същото време, както и извън него, то не може да има еднакво значение за различните категории градско население. Природните цикли стават твърде неудобни показатели за необходимата смяна на дейностите, тъй като в един и същ момент могат да се извършват различните видове дейности. Ето защо са нужни общовалидни  показатели - “оразмерители" на социалното време и пространство. По същия начин както за координацията на общественото взаимодействие в производството стават необходими парите, така и за регламентацията и контрола върху индивидуалното действие се оказват нужни абстрактните  понятия.

Г. Зимел забелязва това функционално сходство и определя парите именно като абстрактни обективности за живота в града.Тези вече напълно изкуствени логически конструкти навлизат в сетивната сфера на индивида и като че ли я разцепват, влизайки в противоречие с естествените образи. Ето защо в града индивидът наистина съществува "като такъв" - абстрактно обособен и атомизиран.

Тук сетивата окончателно престават да бъдат само индивидуални и се разкрива техният изкуствен – технико-механичен характер и абсурдното им  неприродно съдържание. Сетивната сфера се овеществява под формата на графични, т.е. нямащи никаква връзка с конкретния индивид и неговото тяло знакови системи.

Става така, че фундаменталният разрив между "своето" и "чуждото", запълван от култивираните сетива в града, като че ли се  удвоява, но така, че "своето" се превръща в "чуждо" - в нелегално и подтиснато "подсъзнателно"; скрива се в най-интимните дълбо-чини на духовния свят на индивида. По този начин фундаменталната културна опозиция между  “своето" и "чуждото" в града се модифицира в опозиция между интимното  и  публичното.

Социумното пространство в града се формира посредством удвояването  и  разцепването  на сетивната сфера на индивида по принципа на "матрьошката”. Макар "интимните" сетивни преживявания на индивида все още да остават изпълнени с естествено съдържание, свързват го с определени природни дадености, формират интимен  микрокосмос от същия вид, както и на "примитивния" човек. Но същевременно се оформя и особена рационална сфера на индивидуалното поведение. В така удвоеното социумно пространство индивидът получава възможност да  се  разглежда като че ли отстрани.

Непосредствените преживявания и образи се измерват в абстрактната "скала", контролират се като нещо външно за самия индивид. В своята "интимност" индивидът както и преди е тясно обвързан с природата, а социалните си връзки и отношения все още изживява като непосредствено природни. Обаче това е само  частен, при това, подчинен аспект в неговото поведение. Интимната сетивна слятост на индивида с непосредственото му обкръжение – къща и двор, семейство и приятели трябва да бъде  легитимирана, дори и легализирана  публично. Исторически първото „средство” за това е именно литература като вид публично легитимирана със съответната практика за производство на социумната индивидност, на „античния” индивид.

Публичното тук и допълва, и ограничава интимното. В много случаи публичното легитимира интимното само в негативен смисъл - като  неприлично, неправилно, срамно  и пр. Но и като желаното, жадуваното, като „забранен плод”. За нас това обстоятелство има огромна значимост, тъй като дава възможност за реконструкция на градския социум като вътрешна основа и базисна структура на индивидуалното поведение на хората в града.

Тази базисна структура се оформя като “дипластия” /Б. Поршнев,1972/ на сетивата – публичните като легитимни и прилични и интимните като частни и ...неприлични. В това отношение би могло да се твърди, че градът противостои на "примитивното общество", където всички сетива са равнозначни, макар и да имат различни културни функции. Така зрението в първобитното общество служи като сетивен показател за границите на социума, буквално ги показва.

Средство за това са както непосредствено природните белези на територията, която е "собствена", принадлежаща на съответния социум, усвоена е от всичките влизащи в него индивиди, така и вече културните, изкуствени белези - ритуалните постройки във външната среда и татуировките върху самото тяло на човека. 

Само ако има татуировка, даден индивид става член на съответната общност, на първобитния социум. Нещо повече - например индивидът Тупи Навихара или Бороро не е преди всичко човек, и след това член на съответното племе, а човек, защото е член на това, а не на друго племе. 

Леви-Строс, както и Търнър, подчертават специално ролята на индивидуалните телесни белези, благодарение на които индивидът в първобитното общество получава потвърждение на своя социален статус. Това са уникални татуировки и маски /а в Африка - огромни и много сложни фризури и накити/. Без тези зрими, сетивно възприемаеми белези, социумното пространство не съществува. То съвпада с тези причудливи маски и татуировки. Тук отделният индивид не е човек, той е никой, ако не  притежава съответно лице.

Самият рисунък на татуировката снема, т.е. изобразява като орнамент цялата социална организация на племето. Тъкмо чрез тези сложни рисунки първобитният човек пренасочва и култивира изначалния конфликт на своето съществуване.  И проблемът тук не е само в това, че татуировката буквално посочва на индивида неговото място в социалната организация на племето и по този начин осигурява определен жизнен стандарт, както бихме се изразили.

Татуировката прави видимо самото  обществено, социално; показва индивида не само на другите, но и на самия него, снема в себе си двете му ориентации- "за себе си" и "за другия".

Според К. Леви-Строс, примитивните общности олицетворяват своята система в лъжлив спектакъл-на тях не им се удава повече отколкото на другите да опровергаят истината, че представата за обществото като построено върху отношенията между живите и мъртвите се свежда до усилията да скрие, да украси или да оправдае в аспекта на религиозното мислене, реалните отношения, които съществуват сред живите.

Едни и същи фигури можем да видим както върху тялото на човека, така и върху тялото на гората, върху тялото на реката - и навсякъде хората се сблъскват със самите себе си в това свое желание да живеят по-добре, отколкото това е възможно "тук и сега".  Но тази буквална телесна срастеност между човека и природата в живота на първобитния социум силно сковава неговите членове. Те нямат никакви други образци ... освен самите себе си, освен непосредственото си природно обкръжение, освен вплетения в самите техни сетива вечен конфликт между стремежа и неговата реализация.

В града този механизъм за онагледяване на социумното пространство съвсем не изчезва.

Тук се налага да отворя едни скоби. Типизираните от мен преди  години сетивни структури на примитивната и градската реалност по странен начин се сляха. Татуировките на примитивните племена в Амазония  днес се превърнаха в моден детайл в градското всекидневие. Млади момичета съвсем не се свенят да татуират тялото си.

Но пак ще подчертая: в града се променя връзката, отношението между тялото и образа, между сетивото и неговото “значение”.

Днешната татуировка е по-скоро произведение на изкуството, отколкото знак за социалното положение.

С други думи, ако “примитивът” нанасял върху тялото си митологичния образ на своето племе, днешните граждани превръщат своето тяло в образци на масовото изкуство. Тук природата, в това число и собствената природа на човека, неговото тяло, просто се изключват от погледа. Масовизират се и се унифицират.

Но докато за индианеца татуировката може да се чете, за гражданина ...просто се гледа. Така татуировката се формализира и банализира, престава да бъде външен знак за скритото, тайно съдържание на социалния живот. Не само татуировката, но видимото в града изобщо се оказва   тотално   изкуствено,   противостои на "същинската природа". И като резултат гражданите престават да гледат и да виждат.

Да се направи нещо видимо в  града, автоматично означава ограничаването му в нормативен план.  Видимото е  дължимото. Обратно - това, което не е правилно, срамно, не може да бъде видимо. Отвореността, достъпността за чуждия поглед в града е необходимо качество на публичните зони, а съответно и на публичните видове дейности.

Слухът е пряко свързан с речта. Речта, обаче, от самото начало е "изкуствено", културно свойство на индивида. Китайците твърдят, че изреченото само на половина принадлежи на този, който го е изрекъл, а другата принадлежи на този, който го е чул. И може би точно поради това – изказаното е опасно, издава.

Всичките "примитивни" цивилизации за нас са неми, те мълчат. Това мълчание обаче не се дължи само на факта, че там не е имало писменост. За самите "примитиви" думата е нещо твърде опасно; звукът, дотолкова, доколкото не принадлежи само на говорещия, го ангажира с всички, които могат да го чуят дори и тогава, когато казаното не е предназначено за тях.

Изреченото име е предвестник на нещастието. Във феодална Япония, например, името на императора изобщо не би могло да бъде произнесено, отчасти и поради тази причина, че императорът изобщо не е имал име до момента, когато сам би могъл да го защити. 

Обичаят човек да бъде преименуван след като мине инициацията навлиза в културата толкова дълбоко, че дори и днес "прякорът" все още значи във всекидневните ситуации много повече, отколкото официалното име.

Ето защо в града слухът се оказва в положението на "сянка на зрението”, влиза в опозиция с него, ограничава го "отвън" от "невидимата" част на социумното пространство. И в този смисъл слухът отново очертава границата на социума, но вече негативно.

Много по-сложно е положението на обонянието в йерархията на градската сетивност. Мирисът в града е нещо твърде неприлично Може би защото атмосферата в града съвсем до неотдавна, меко казано,  не е била на висота. Казват че големите европейски столици едва ли не до началото на миналия век по нищо не са се различавали от източните селища. Били са също тъй “миризливи”. Само  с широкото навлизане на примитивното устройство “сифон”, известно още на древните елини и римляни, големият западен град се освободи от задушаваща миризма на клозета.

Обаче не само "миризливостта" на мръсотията в града е налагала обонянието да бъде отблъсната надолу в йерархията. Естествената телесност в града се крие - тя е нещо неприлично. Но тялото "я издава" чрез обонянието. Мирисът е нещо твърде интимно и като такова се превръща в знак на близостта в интимните измерения на социумното пространство. Ето защо новоевропейският град и съответните стратегии на възпитанието, оформят твърдото изискване към нормалния, т.е. възпитан правилно индивид - да не мирише, да не  издава естественото с телесните му белези - пот, мръсно тяло, и пр.

Може да се попита - а парфюмът? Парфюмът изкуствено подсилва мириса. Но този мирис не е мирис на тялото. Парфюмирането излиза от ритуала, потвърждаващ или нарушаващ ссциумните граници. Вече знаем колко голяма роля играят в примитивните общества телесните показатели. Парфюмът е едно от първите исторически известни средства за  институционализация на тялото.

Благодарение на изкуствено подсилване на миризмата тялото се скрива, престава да бъде индивидуално тяло, превръща се в знак на социума – става публично. Ето защо в живота на градския социум "миришат добре" не хората, а представителите, обезличените посредници на съответните социумни полюси - горните и долните, "дамите от доброто общество и проститутките".

И едното, и другото, са всъщност самата граница на социуми и затова персонификацията на това опасно положение изисква защита, маскирането с едни и същи средства. Фройд показва колко висока цена се заплаща за подобен род представителство. Граничността на много от видимите  положения действително засилва необикновено много афектацията, може да доведе до психически срив.

Но най - "неприлично" е тактилното сетиво. Тактилните усещания са абсолютно нелегални в градската сетивност. Но те не изчезват изобщо, а са доведени до крайна форма, стават знаци на правилното или лошото, грубото и грапавото, на мекото и тънкото.

Интересното е, че тактилното отново се легитимира, но чрез превод в друго сетиво - чрез заместването и по този начин - отстраняването му. Това става по правилото на преобръщането - горното в йерархията сетиво замества долното, зримото легитимира незримото, а словото закрепва тази странна подмяна, правейки я необратима, та нали изреченото не се връща!

Тук е необходимо още веднъж да се спра върху проблема за сетивната легитимация   - узаконяването. На пръв поглед това е нещо твърде странно - как могат да бъдат сетивата узаконявани. Но парадоксът в случая е мним. Легитимацията в социологически, а и в антропологически смисъл е актът на онагледяване на нещо, което дотогава е било скрито – нелегално. Легитимният акт потвърждава съвпадането на външния /за "пред хората/ и вътрешния /"за себе си"/ смисъл на действието. Легитимен е този род действия, които съвпадат или поне демонстрират това съвпадане с нормата, с правилното.

Същевременно, обаче, легитимацията изцяло противостои на всичко интимно в поведението. Това е външния образ на социалния ред- образът, в който всичко изгубва своя смисъл и се обезцветява - става  еднакво пред закона. Както Вебер, така и много по-рано Кант подчертават пълната автономност на легитимния акт пред всякакво съображение на полза, на личен интерес. Зад легитимното стои безличен и всеобщ закон, норма-максима на ф о р м а л н о правилното поведение.

М.Вебер противопоставя легитимното действие на всяко действие, извършвано или по навик, или пък под влияние на ситуативно доловен интерес.  Легитимацията като безлично дело на социума противостои на всяко заинтересовано, т.е. частно, партикулярно действие на индивида.

Важно е и това, че всички примери за легитимно действие, дадени от Вебер, изключват естествената основа за човешко действие. Легитимно е такова действие, което е "външно - ориентирано" – „целерационално”, според терминологията на Вебер. Ето защо то трябва да е и видимо.

Слухът обаче е също така необходим за всяка легитимация - той спира акта, прави го необратим поради това, че всъщност намеква за неговата непълнота, за това, че не всичко изобщо може да бъде видяно, а значи и легитимирано.

Речта, ставайки писмена, ограмотена, изгубва този свой акцент, но по този начин ... още повече засилва границата между законното и незаконното.

Граматиката, правилата на говорене се раждат тогава, когато видимото съвсем ясно се разграничава от невидимото. Но в това е и странната прелест на думата - в полутона, в намека, в играта. А и всекидневното "бъбрене" и 'дърдорене" съвсем нарушава безличната правилност на писменото слово и ние пак "виждаме" невидимото, пак преобръщаме полюсите на скалата.

В това е и дълбинния смисъл на легитимацията посредством сетивата. Легитимният акт е възможен само защото наличната йерархия може да бъде непрекъснато нарушавана. По този начин легитимацията не само "орязва" неправилното, но и го запазва, поставяйки го в долната част на скалата. Ето защо сетивната структура не е нещо спонтанно, в нея се снема конкретния ред на социумното пространство. Тук всички сетива са "на мястото си". Дори и долните -обонянието и осезанието. Обонянието винаги е по-ограничено - то не може да бъде въведено в легитимен план, не може да бъде записвано. Трудно е и да бъде разказано. Миризмите, обаче, говорят, с нелегалността си потвърждават устоите на градския ред.

Мирис, който е "благ" ни "подсказва” , че пред нас е представител на висшето съсловие, мирис, който е лош, буквално издава нарушителя. И едното, и другото предупреждават, предпазват от неспазването на границите там, където самите граници остават  невидими, или пък не е удобно да бъдат видени.

В града, може би тъкмо поради господството на видимото, не е твърде сложно да се нарушават границите. Но на практика, нарушителите не остават безнаказани. Най-вече защото и сами знаят, чувстват, УСЕЩАТ нелегитимността на поведението си.  Според мен, това също така обяснява защо феноменът на общественото мнение, е тъкмо градски феномен, колкото и да говорят за същото на село.

Селската общност, както всяка не-градска по принцип общност, се поддържа изцяло и само "от слуха", Тук сферата на видимото е крайно стеснена, а и казаната дума има огромна сила.

Градското обществено мнение е тъкмо невидимото слово, словото, което никой не чува и не изрича, словото, което е на никой, докато на село адресът и източникът се знаят, а връзката е директна. В градското мнение всяко деяние се претегля така, че става необратимо, онагледява се не от реалния си продукт или ефект, а от това, което би могло да  стане АКО . Ето това "ако" мнението в града като че ли се изпуска и имагинерният му ефект става напълно реален, дори замества реалния. Тази имагинерност на мнението му позволява да преминава всички граници, но по същия начин и да ги утвърждава, - та нали никой не ги е нарушавал. В мнението е реална тази постъпка, която още не е извършена, но трябва  да бъде извършена от "еди-кой си". Така мнението просто не може да бъде спряно - то винаги съществува не тук, а "там някъде".

Този феномен е и социокултурната основа за всички видове „художествено” и/или „утопично” съзнание. Реалността на този род сетивен контрол се състои тъкмо в това, че никой конкретно не би могъл да усети как става това. Мнението е ничия реалност и затова мястото му в "никъде", в Приказни царства на „художественото” въображение или направо в „Утопията”. Ето защо градското мнение винаги е "слух", то не е завършено изречение, не е и просто говорене -то е между думите, между изказванията, недомлъвка, нарочно забравено изказване или пък многозначително мълчание.

Всяко запитване нарушава намека, всеки запис изчерпва силата на слуха - ето защо слухът се чува, но зад него няма никой. Когато се говори за общественото мнение като за “ГЛАС” отново се върши една подмяна хората гласуват не като викат, а като пускат едно листче в “тъмната стаичка”.

Съвременните масови комуникации съвсем не нарушават тази странна убедителност на подмолните сетива. "Коментаторът" в това отношение е тъкмо публичният НИКОЙ. Той е толкова убедителен, колкото му позволява маската, която той носи като свое собствено лице. Успехът на конкретния индивид като коментатор зависи и изцяло се споделя от това, доколко той не  прилича на нещо непозволено, както и на нещо твърде правилно. Неговото мнение е като "парфюмирането" - то е легитимация на мирис, който има всяка постъпка. И като всеки мирис това мнение нито може да бъде изказано докрай, нито може да бъде запомнено ИЗЦЯЛО.

Колкото и да е парадоксално, тъкмо това, че говорителят по телевизията е видим, познат на всички, той не се изказва, а представлява нещо, което по принцип не може да бъде видяно. Тук пак имаме преобръщане на крайните полюси. Всъщност висшето положение се заема от невидимото. Но тъкмо поради това то "слиза" до нас чрез посредничеството на маскирания.

Понеже ние не усещаме мириса, това маскирано лице е гримирано. Гримът, както и парфюмираният мирис наистина потвърждават границата, но само поради това, че самите те се намират зад нея - те са нелегални. Гримирането на публичните лица ги издава по същия начин, както и парфюмът - това са изцяло изкуствени, т.е. ничии средства за събуждане на сетивата. Изкуствеността им се състои в това, че те се изработват индустриално /"външно"/ и са толкова "мои", колкото и на всеки друг. Последното ни подсказва и нещо много по-съществено.

"Обизкустяването" на сетивата, тяхната визуализация  правят всяко обвързано с тях действие "надзираемо" публично дори и тогава, когато "наоколо няма никой". Самите тези изкуствени сетива изпълняват функцията на "друг" в интимното пространство на индивида, издават присъствието на социума в това, на пръв поглед абсолютно затворено пространство, правят го публично.

Същевременно обаче тъкмо обизкустяването на сетивната сфера защитава индивида КАТО ГРАЖДАНИН, закрива го, но не отвън, а отвътре, от самия него като "НЕГРАЖДАНИН".

Ето защо собствено градският социум не е нещо външно за индивида, не е само формална интуиция, представена от "другите". Той е "вътре" - това е самата йерархия на сетивата, тяхната определена опозиция. Така подредени сетивата на гражданина му предлагат "собствен" образ на реалността, на града като такъв за него и за всеки друг гражданин, а по тези начин изграждат неговата гражданственост "отвътре".



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Търсех из мрежата нещо интересно за несъстоялата се урбанизация на българското селячество и попаднах тук. Красота. Някакви хора в някакъв форум си пишат мирно и тихо върху различни интересни, по-интересни и най-интересни теми.
Признавам си - писаното в този сайт и в частност във форума ме закова пред екрана задълго, а първата нощ изобщо не спах и само четох.

Осмелявам се да ви пиша, защото от една страна, тук сте се събрали впечатляващи умове, а и сте успели да създадете истински толерантна атмосфера, в която да си общувате като човеци, като приятели и като любители на красивото слово. От друга страна обаче, ще ви направя бележка, надявайки се да я приемете снизходително и да помислите върху нея.

Малко предисловие. Проф. Богданов ми е преподавал преди много години. Няма да забравя никога този негов маниер да говори на студентите с лекото отегчение на човек, който е от по-горен регистър, от друго тесто. То си беше и така всъщност. Той беше Богдан Парадигмата (така го наричахме на шега), а ние имахме език на парижки перачки (така ни казваше той не съвсем на шега).

Сега по същество.
В текстовете, публикувани на този сайт, включително и в тези, които са писани от самия професор, има недопустимо много и недопустимо груби граматически, пунктуационни и правописни грешки. Понеже текстовете ми харесват, не ми се иска да са написани с грешки и апелирам горещо към всички да препрочитат и коригират текстовете си, преди да ги публикуват. От това сайтът и форумът биха спечелили много. А и тук има доста литератори - нека всички да дадат пример за уважение към родния език, към писаното слово и към книжовната норма по принцип.

А аз се оттеглям отново в публиката, за да воайорствам тук, да чета писаното от умни хора и се надявам, че няма да ми се разсърдите за добронамерената намеса.

С уважение,

Гергана Б.
Тема № - 59 Коментар № - 6663 Гергана - 2012-06-04 22:56:54
Здравейте! Оформих нещо като пътепис-спомен-коментар към темата на Дмитрий и го изпращам. С молба да ми простите дължината на текста.

Карлово. Оставяме колата до часовниковата кула и оттам тръгваме пеша нагоре към планината, следвайки речния път, към водопада Сучурум („Хвърковатата вода“), в близост до който като ученик е живял дядо ми. Търсим къщата. Била е срещу красивата сграда на фабриката за вълнени планове (по-късно копринени), построена от Евлоги Георгиев. Не успявам да я открия, номерът, който съм научил от баба ми, тридесет и шести, като че ли вече не съществува, загубен заедно с няколко други номера в място, представляващо сложна смесица между разхвърлена градска покрайнина, парк, туристическа пътека и отворено преддверие към близката, разположена точно под водопада, водно-електрическа централа.

Колебая се все пак между две противоположни на вид къщи. Първата е полуразрушена, на вид не изоставена и бавно западнала тъй, както разрушава времето, а сякаш внезапно срината от механична сила или пропаднала под свлачище. Навсякъде се вижда разхвърлена и натрошена покъщнина, сякаш нарочно оставена да се преобрази в нещо като културен компост, който ще подхрани живота на следващия обитател на мястото или виденията на археолога, случил да го открие и припознае. Засега обаче то е под властта на странно охранена животинска комуна, две котки и трътлеста рижава кучка, все едно ханъма, която бавно се прибира в покоите си, похапнала сладкиши и клюки под обедното слънце.

Другата къща е на другия бряг на реката, на леко възвишение, но е почти невидима, тъй като е скрита зад тъмнозелена стена от високи иглолистни дървета. Покоите на Гьотевия Erlenkönig, дворецът на Абел Тифож, героя на Турние! Толкова неуместна е тази къща, разположена сред гората от разцъфнали люляци, кестени и бели акации. Хладна, тайнствена, щитоносна, къща аспида, в която не можеш да проникнеш другояче, освен допуснат или по-право отвлечен от онези, които я населяват.

Та не мога да избера къща, в която да поставя своя дядо. Образът на руината и образът на еловата крепост ми се струват еднакво крайни и несъотвени на природата на онзи, когото съм познавал и обичам, онзи, който се е промъкнал, без големи сътресения, през почти целия XX в., който, струва ми се, е умеел да се нагажда и успешно да се преправя по случващото се. Това, което търся, е по-скоро въздушният, летлив, Хермесов образ, образът на човека, който може да се преобрази във вода, в кротко растение, в дебнещо под него животно, в граблива или прелетна птица, образът на „скитащата причина“ (Съдбата), на бродещия от врата на врата изгряващ и повяхващ Ерос.

Сполучваме повече в търсенето на дядовото училище. Дворът е отворен, няма никой наоколо, влизаме и разглеждаме. Просторен парк, отново богата растителност, редуване между Дионисово усое с увити по борови стволове аканти, и припеци, мирищеши сладко на изпарения и гниещ цвят. Няколко сгради: в по-ниската част на терасовидното пространство хангари за машини с формата на брациговските църкви; по-нависоко – малко плато със същинските училищни сгради, строги и униформени.

Представям си как през май или юни, по време на междучасията или след часовете, дядо се е излегнал заедно с други момчета върху покрива на някой от хангарите – до който покрив лесно може да се стигне с едно прескачане от площадката пред училището – зяпа лятното небе и духа дим срещу облаците, унесен приятно от бръмченето на машините под себе си. Може би, ако погледна през неговите очи, тъкмо с такава сцена е започнала голямата дневна бомбардировка над летището в близкото Марино поле през юни 1944 г. Жуженето на машините долу се е превърнало в глухо буботене, после в трясък като от далечни гръмотевици – колата на Св. Илия, прескачаща по небесния калдаръм – после небето се е изпълнило със самолети.

Оттам тръгваме към къщата на Левски. Ниска, като че ли вкопана в земята. Затова първо си казвам, че с право този толкова въздушен човек я е посещавал рядко. Но малко по-късно, когато не откриваме входа, долавям нещо от неговия бягащ дух. Табела, указваща, че входът е от северната страна, дава известна надежда, че ще успеем да влезем. Преминаваме някаква ограда, после друга. Порта, двор, улица, друга къща, входът е неоткриваем. На шега казвам, че Бойчо Огнянов се е преметнал през дувара на чорбаджи Марко, и той живеещ в подобна, може би дори по-сложна къща, не само защото е трябвало да се крие и да гони тъмното, но и защото не е могъл да открие вратата.

Сега сме в игривите, въздушни лабиринти на Левски, младежът, съставен от огън и въздух, онзи, който пали и духва, бог Хермес на българското освобождение. Ето го паметника от Марин Василев – един от най-красивите паметници в България. Въздушен, а не монументален по начина, по който е монументален Ботевият паметник над Калофер. Линии, излизащи от правилните геометрични форми така, както къдрица се е измъкнала от подредената прическа – брадичката на лъва, надничащ зад краката на Апостола, револвера на Левски, по-скоро играчка, пушкало, конфета, отколкото смъртоносно оръжие, лявата му ръка, издигната към небето повече в певчевски жест, напомнящ за самодейните театри и калпазанлъка на онова „Противу турци да стоим насреща“ в края на „Многострадалната Геновева“, отколкото в ораторска поза.

И розовата църква „Св. Николай“, до която е погребана майката на Апостола, Гина Кунчева. Група мъже и жени са се събрали да хапнат вътре след празничната литургия. Въпреки това е толкова тихо, че когато приближавам олтара, чувам единствено и много отчетливо звънливото стържене на щурците отвън. Много красиви икони, повечето от времето, когато църквата е била осветена, 1846-7 година. Вдясно от олтара една особено красива и въздействаща на фона на следобедната неделна мараня и щурчовите песни: Св. Илия, който лети през разтворилото се между два облака и пронизано от златни лъчи небе на квадрига, теглена устремно от червени коне. Напомня ми за „Мадоната с червените херувими“ на Джовани Белини - един вид нейна пролетна, бунтовническа реплика. От надписа в долния ляв ъгъл разбирам, че е рисувана през 1848 г. Може би от Никола или Станислав Доспевски.

За да се върнем в София, тръгваме в посока към магистрала Тракия по пътя през Баня. Избираме този път, а не онзи под Балкана, по който сме дошли, и поради друга причина, да открием някогашното военно летище Марино Поле. На няколко километра от Карлово виждаме отбивка с името, но тя води към малко село. Мрачен, гледащ навъсено мъж, когото спираме, ни обяснява, че трябва да се върнем оттам, откъдето сме дошли, да пресечем пътя за Баня и да тръгнем към халетата на завода за трактори, до който се намирало и старото военно летище, сега, по думите на човека, просто гола поляна.

Скоро стигаме до рушащите се сгради на завода. Тогава асфалтираният път свършва. Тръгваме покрай слънчогледова нива по нещо, което прилича на път за бронирани машини (образуван е от големи циментови правоъгълници, оставени несвързани едни с други, навярно, за да не се рушат от тежестта на машините). От лявата ни страна пътят е отделен от нивата с дълбока и, както изглежда, прясно изкопана канавка. Но и той скоро свършва. Спираме и излизам от колата, за да разгледам. Прескачам канавката и навлизам в нивата, твърде гладка и равна. Тук трябва да е. В далечината, до която сега не можем да стигнем, се виждат празните сгради на стара казарма. Събирам за спомен няколко камъка и се връщам в колата.

Почти веднага спираме отново. Забелязваме от дясната си страна нещо, което на идване сме пропуснали. Малък басейн, около който са се струпали няколко приземени и навярно изобщо неспособни да летят ята патици. Много са, може би над петстотин. Смеем се на начина, по който побягват на групи, когато ги погваме и заплашваме с ръце. Тромави като летци, превърнати по силата на някаква случайност или поради играта на страшна вещица, разхождаща се из приказките на Грим или Хауф, в презрени пехотинци.
Тема № - 59 Коментар № - 6606 ГГ - 2012-05-09 13:09:08
Има нов текст - като нов таен акорд - в раздела с книгата на професор Богданов - "Любовта и любовният разказ в лириката на архаиката и ранната класика" - ето го:

http://www.bogdanbogdanov.net/news_lit_bg.php?newsID=99

Докато го чета, Роси, изпитвам желание да си изпея не само куплета от Hallelujah, който ми опередили, но направо цялата песен. Чета го, Маркизе, и не съм тъжна!

http://vbox7.com/play:5819a432
Тема № - 59 Коментар № - 6602 vesselina vassileva - 2012-05-08 00:32:49
Благодаря ти за милия поздрав, Маркизе! Тези дни ще ти отговоря по-разгърнато в текст-коментар за едно въздушно Карлово, което вчера, в празничния ден, видях. Бъди здрав и вдъхновен!

Тема № - 59 Коментар № - 6601 ГГ - 2012-05-07 13:58:28
Маркизата току-що изчете писанията от „страстната седмица” на маркиза. И ми каза. Вземи напиши нещо по-голямо и последователно, може би хората това очакват. Просто си им писнал. Малко ми олекна. Естествено, след като е видяла онзи огромен чинар, всичко наоколо сега да й се вижда мъничко. Все пак, искам да изясня. Дори и опитният в измервания, а донякъде и в словни измерения, маркиз изпадна в заблуждение. Този шестстотингодишен чинар не може да е по-висок от деветдесет и две стъпки или нещо такова. Ако някой е бил там и го е виждал, моля да поясни. В противен случай излиза, постепенно Аллах и неговият пророк Мохамед да са вдигнали „зелена катедрала”, по-внушителна от с десетилетия изгражданите и надграждани в Европа каменни извисявания към божественото и богуугодното. /Това, в кръга единствено на маркизовите размишления и половинчати лутания./
Застанал пред вас и пред критичния поглед на маркизата, оголил своето, останал кажи-речи само по бански /по бургаския плаж вече има печащи и къпещи си/, стиснал в ръка почти неизползваема шпага, маркизът се пита: „Докога ще злоупотребявам с Вашето търпение?”. В своя защита ще кажа. По китайския календар годината е на Дракона. За лошо или добро, под този знак кова аз личната си, а може би и „творческата” си съдба. Така ми идва, така и напирам към вас. Да си кажем онова нашенско „Ако има нещо, няма нищо”. И да продължим по-нататък. Малко по-разголени. Лято идва.
Наздраве на именниците!
Тема № - 59 Коментар № - 6600 Dekarabah - 2012-05-06 18:02:52
Здравейте форумци!
Честит Гергьовден на именниците и Ден на храбростта на всички!
Специален приятелски привет и най-добри пожелания на Георги Гочев! Кондотиере, извинявам се, че още на съм Ви пратил имейла си, но причината е само в заетостта ми с табелите. Ще ми се, като се чуем, да бъда по-ангажирано и вглъбено от моя страна.
Въпреки тишината във форума, без да вземаме предвид разюзданата дописническа седмица на маркиза, може би ще трябва ви успокоя с радостна вест. Снощи Маркизата се завърна. По едно време ми звънна разтревожено. След като преминали успешно през митницата /тя всъщност донесе като армаган малко вафлички от Коня, локум от Истанбул и прелестни дребни маслинки от Лозенград/, автобусът им нещо закъсал край Звездец. Предупреди ме за възможността да тръгна със старото „фау-ве” в спасителна акция из Странджа. Не се наложи към и към полунощ я дочаках на гарата. До три сутринта, въпреки уморена, тя ми разказваше за необятната на планини и природни чудесии, на следи от времена, племена, религии и нрави Мала Азия. Стигна се дотам в един момент, да ме изненада с нечуваните размери на някакъв шестстотин чинар край Бурса, вероятно в подножията на Мизийския Олимп, висок 902 метра. Обърнах и внимание, че и по нашите земи се срещат толкова стари чинари, но нито един не е достигал такава височина. Истина е, държеше тя, като го погледнеш отдолу, закрива цялото небе и влиза в него. Съгласих се да е към 90 метра, което не си е малко. Забелязал съм, повечето от жените, отнесени в свои особени посоки и измерения, винаги се объркват страшно, когато стане дума за метри, сантиметри, километри. Сладурки, това да им кусурът. А и на желанието, на опиянението да видиш колкото може повече места от този необгледен наш свят, какъвто е случаят с вече опознатата донейде от вас /през мен/ Маркиза, очите са големи и удивени.
Да, очите…Точно с нерешителните, смутени, бягащи от изразност очи на жените, особено из вътрешността на нашата иначе работлива, дружелюбна, развиваща се с рекордни за днешната икономическа реалност темпове страна-съседка, е свързана капчицата катран в сладостта от пътешествието на маркизата. Тя има изострено чувство за равноправие и свободна изява на личността, независимо от пол, цвят на кожата и т.н. Трудно ми беше да намеря разумни аргументи, за да я успокоя в тъжното възмущение, стигнало дотам, че да намрази и презре вида на местните мъже, разхождащи се с лъскави костюми и до блясък излъскани /от чия ли ръка?/обувки. Маркизът е по-компромисна фигура. Него повече го интересува все така ли не спират да се въртят дервишите по тези краища, множат ли се наизустилите Корана, съхраняват ли са добре първохристиянските скални манастири и фреските в тях, учтиви ли са местните магазинери и подобни неща. Завърналата се пътешественичка потвърди, всичко това си е точно така…
Понаспахме се и срещнахме победоносния пролетен ден на светията великомъченик Георги! За нас, чухте преди, това си е един фамилен празник. Честитихме на моя баща, неизстрелялия през живота си /Слава на Христа и Небесното войнство!/ нито един носител с истински боен заряд, о.з. ракетчик. Търся сина си, ако не лети днес, да успеем да се чуем в скайпа. Търси го и другият му дядо, също Георги, 84-годишен, бивш учител по история. Също в скайпа. Той се оправя доста добре с интернета! Боже мили, какво време е дошло. Завъртели сме се, младо и старо, като неизтощими дервиши из мрежата. Търсим се и ще се намерим.
Днес, освен ден на славния воин от Кападокия и предводител на Небесното войнство, е и Неделя на разслабления /от къпалнята/. И думите Исусови, през Йоан, и те ни идват пак със силата си: „Искаш ли да оздравееш? Стани, вземи одъра си и ходи!”
В нашия случай можем да ги заменим с /дано не докрай греховна/ перифраза: „Вземи лаптопа си и говори”.
Слава и радост!
Тема № - 59 Коментар № - 6599 Dekarabah - 2012-05-06 13:57:10
Добра ви вечер, приятели! Вие пак здравата се умълчахте, а за плашливата „писателска” душица на маркиза това е ново нелеко изпитание. Тия дни времето ми буквално лети. Не стига, че не мога да наваксам в преправянето на стари табели за нов разцвет на туризма в нашия край, а и, цап-царап, добре разводних дискусията за градскостта, помрачих сериозността, достойнствата, очакваните развои от заглавните текстове на доц. Варзоновцев. Ако сте доловили искреното ми старание, все пак, да търся някаква сглобка на изстрелваните от маркиза редове, интимности, салюти и ракетни „заплахи” със сегашната дискусия, ще ми дадете утеха. Ако пък не, утре вечер, дай бог, по живо и здраво, Маркизата се завръща от Кападокия. Разказите й за онези земи, камъни, знаци и хора навярно ще ме поуталожат.
Въпреки това, ще побързам да ви драсна по образа на Роза. Тази вечер, като се прибирах, влязох в магазин за хранителни стоки, в който не съм редовен клиент. Взех две-три дребни нещица. Пет-шест пъти благодарих на продавачката, нали сме се уж запътили към градскост и доброта. Накрая, след като несмело предложих и да ми прихване торбичка /найлонова/ за покупката и мерсих-благодарих още три пъти, тя издаде нещо като „моля”, но тъй болезнено преглътнато сякаш беше цианкалий.
И как, уважаеми приятели, да не се върна след тази случка точно към Роза. По пътя за вкъщи премислих и къде точно може да се „спотайва” едно начало на разказче за нея, което бях подхванал преди почти трийсетина години. Открих го, седи си все така незавършено. Но ето как започва: „ Роза продаваше хляб разтърсващо и пленително. Редовните клиенти, по-стари и по-нови, влизаха в магазинчето й уж спокойни и доверчиви, но винаги малко нащрек. Тези, които за пръв път и случайно попадаха тук за някоя топла франзела, винаги се връщаха. Отново и отново. Изкушавани то желанието да вкусят от шумното и непредвидимо представление на Роза в мизансцена на бели, типови, царевични и картофени хлябове”. По-нататък в този недовършен /по много и жалки причини/ малък разказ не ми се иска сега и на мен да надниквам точно какво се казва. За нас сега същественото е, че тази ПРОДАВАЧКА – РОЗА беше, и ми се иска и тази пролет и лято да бъде /след зимата не съм я срещал из центъра/ една от ОНЕЗИ ЖЕНИ. Просто не можеш да не ги забележиш отдалеч. А и те сякаш виждат от километър всички мъже, от всякакви възрасти, пристъпящи като плахи деца срещу огнедишащ влак, тропкащи с подкосени колени, без да могат да могат да сменят посоката, да се отклонят от пътя й, да се измъкнат от огромната й гравитация. Преди да я доближат и кимнат потайно с глава. Не кимнеха ли, тя високо и на всеослушание отправяше едно „Добър ден, драги!”. Случеше ли се по вечерно време да не кимнеш, направо тръсваше: „Май не ти е сладка вечерта, градски”.
Градско ли беше това поведение и излъчване Розино, но мен си ме пълнеше. От тази едра, плътна, тъмна в коси и очи жена идваше нещо неприлично оптимистично и устойчиво. Ненакърняващо във величавото си и весело безучастие да припомня, че сме тук, в града, и не трябва да се правим на ударени. А да си кимнем, да срещнем очи без страх и угризения.
Засега, толкова за Роза.
Тема № - 59 Коментар № - 6597 Dekarabah - 2012-05-04 23:05:51
Има такива вечни, смешни момичета, доцент Варзоновцев. И добре е да си ги има. Градска среда, изобилна на еднакви, синьокоси, непроницаеми и все в нещо винящи с поглед и жест минувачи и нрави, би била най-малкото скучновата. В Бургас, поне в кръгозора на маркиза, от години кръжи, невъобразимо озадачаваща с пъстротата и смелата несъответност на тоалетите, макиажа и езика на тялото си, повече от дузина такива дами. Пред смаяните ми очи – те сякаш са намерили билето на несвършващата младост. Някои са бивши балерини, други, неспрели от пет-шест десетилетия да пишат и пращат стихове мечтателки. В това неостаряващо и чудато дефиле има барманки и сервитьорки от престижни още по соца заведения в града ни, откровено известни шантан-дами. Но има и екзотични птици, за които никой не знае кой знае какво…
Леле, ако ме чуе Маркизата от Кападокия с тия ми познания по повдигнатата приказка, лошо ми се пише. Ще й отвърна, че и тя самата обича да се поизкипри. И тя си е едно, току вадещо от чантичката си червилце и туй-онуй, неотчайващо се девойче с внучета.
Мисълта ми е, лошо няма в дързостта ни да не се прощаваме никога с младостта, комай и с детството. Да позаставаме и пооглеждаме в огледалото менящия се ландшафт на лицата си, все по-неутешителния контур на телата си. Наше и човещинка си е това. Пък и хубаво ли ще е да тръгнем и да се перчим /в градската среда/ с това, че остаряваме и погрозняваме.
Друг е въпросът да налучкаме и в това боричкане с годините точната мярка. А защо не и малко собствен стил. И не правят ли тия необичайни за нас дами точно това? Дали няма след някое време светът да се изпълни с късополи матрони с удължени мигли и татуирани старци-рокери? Че какво толкова лошо.
Имам една история за жена с такава неугасваща природа, продавачка на хляб от моята младост, казва се Роза. Но ще ви я разкажа при друга сгода.
Тема № - 59 Коментар № - 6596 Dekarabah - 2012-05-03 23:00:44
Днес се сблъсках с едно катастрофално явление-скоропостижно остарялото момиче.
Има такива не-научно фантастични филми.
Тук, в софийското метро го видях очебийно. Момичето беше примерно на 60 с малко повече години, но е младо по душа. Съответно и по облекло-култово, мини. "Момичето" беше хубаво преди 50 годи, но и малко якичко-някъде към 180 см ръст. Таман за манекенка от висок клас...тогава.Днес гонят 2 метра без никакви усилия.
Та "момичето" седна с краката в мини жюп и се ококори. Някак метрото я удари в главата-не е улица, където можеш да се разхождаш "незабелязано" както преди . Но в метрото си тет -на-тет. Нищо... както седеше, така и излезе това момиче от революционните 60-те.
А мен ме обхвана ужас- аз такова момче всяка стрин гледам в огледалото. После ...не дай бог!
Тема № - 59 Коментар № - 6595 Дмитрий Варзоновцев - 2012-05-03 21:08:09
Мой добър, немлад и неглупав приятел внезапно ми сподели, че е страхотно увлечен от текстовете на Чергар. Аз самият съм дочувал и попадал на нещичко от там. С „железния” си, отдаден на ковачеството характер обаче, маркизът не чете почти нищо чуждо, освен ако не е от този форум. Убедихте се – той пише, та се къса. Моят приятел беше и си остава заклет, непробиваем, истински тъмносин седесар. Вчера, най-после, в момент на нега с биричка, споделих с него, че и аз пиша из един форум. Той ме погледна с тъмните си, видели планини от труд, несгоди и несправедливост арменски очи, и, като че ли запита сам себе си : „Ама, наистина ли, че това не е лесна работа?” С него неведнъж сме бъбрили за политика, за неумелото си и бягащо от рискове /и съмнителни начинания/ поведение в бизнеса, за тъжно-смешните си провали като истински „глави” на семейства, настоятелни и взискателни възпитатели на децата си и т.н. Общо взето, никой от нас двамата не се е несъстоял дотолкова във всяка от тези посоки, че да му се смеят комшиите. Преведено от арменски, името на моя приятел и съратник е Светец. Той си е и точно това, като погледнеш. Бачка страшно майсторски и с мисъл, когато падне работа. Гледа второ ли, вече трето ли поколение черен пудел /всеки от тях се казва Лео/, общо трийсетина години от живота си, къпе го всяка вечер, плаче с болежките му и се коси на белите му. В последните четири години дундурка и две внучета, когато му ги връчат, а май чака и трето. Голям мъж! Преди 7-8 години си купи компютър, рови се из помагала, подпитва мен и други, далеч по-млади и разтропани колеги, и овладя няколко графични и издателски програми. Струва ми се дори, че изпревари в умения и детайли някои наши познати, дизайнери и архитекти, които уж точно с това си вадят хляба. Това аз наричам истинско вдъхновение и преследване на творческа цел! Този мъж, кръстен от баща си /арменски свещеник/ и милата си майка – Светец, е роден и тичал из прахта в крайните квартали на някогашно Русе. Среща се и до днес с прогимназиалните си приятели от Шумен, а напоследък и кореспондира в интернета със свой възторжено стареещ учител от тогава. Завършил е, когато се установили в Бургас, строителен техникум, но поради вроден страх от височинни работи се насочил към стругаро-фрезиство и прочие тънки и прецизни работи…
На свой ред аз го попитах: „А ти защо не драснеш нещо, виждам колко те хващат тия думи и послания на Чергаря? Коментар или мнение…” Тази работа се учи, приятелю, ми отвърна той. Стилистика има там, тънкости, опит, наука…
Аз мълчах гузно. Може би след недълго време ще му посоча и в кой точно форум да огледа моята „стилистика”. Не се съмнявам, ще получа откровена и сигурно полезна за мен преценка. Засега за мен е важно, че точно такива застаряващи светци бродят редом с младите из форумите и харесват или отхвърлят, пресяват, оглеждат и пренареждат своето през развихрената „логорея” на осмелилите се в по-дълги текстове. И какво, излиза този форум да е мястото, където ще се срещнем с моя дългогодишен и верен приятел по друг, нов, може би по-разгърнат начин. С този интернет – обърнаха ни се представите /и съдбите/ с хастара нагоре.
Надявам се тази наброска донякъде да е свързана с нарастващата потребност от „средното” в общуването между търсещи да чуят и други. Без, както се изрази моят приятел, да забравяме и спираме да обгръщаме с пиетет онова, което си е наука.
Тема № - 59 Коментар № - 6594 Dekarabah - 2012-05-02 22:48:45
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 117349

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128553

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20673

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 33278

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 135010

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 96318

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 30007

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 18435

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181814

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 61478

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA