БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Културният афект, човешкото сетиво и градът

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Градът, това външно, опредметено тяло на градския социум, е  нещо тотално изкуствено. Славянската дума "град" е твърде показателна в това отношение - градът наистина се гради, а по-точно се загражда и отгражда от природата, тотално й противостои. От това обаче спецификата на градския социум не се изчерпва. "Обизкуствяват се" и самите човешки сетива, човешкият сетивен опит. Този процес на културната динамика отива с корените си в най-отдалеченото минало. Но в града става доминиращ.

Градският тип култура се противопоставя на не-градския като писмен на устен. В града се развива и става господстваща тъкмо формализираната, т.е. абстрактно-всеобщата знаковост. Но това не е най-дълбоката, същностна страна на градската култура и сетивност.

По-важно е, че тук изгубват своята предишна значимост непосредствено природните показатели - кодовете на социалния ред (Мелетински). Макар слънцето и да изгрява в града по същото време, както и извън него, то не може да има еднакво значение за различните категории градско население. Природните цикли стават твърде неудобни показатели за необходимата смяна на дейностите, тъй като в един и същ момент могат да се извършват различните видове дейности. Ето защо са нужни общовалидни  показатели - “оразмерители" на социалното време и пространство. По същия начин както за координацията на общественото взаимодействие в производството стават необходими парите, така и за регламентацията и контрола върху индивидуалното действие се оказват нужни абстрактните  понятия.

Г. Зимел забелязва това функционално сходство и определя парите именно като абстрактни обективности за живота в града.Тези вече напълно изкуствени логически конструкти навлизат в сетивната сфера на индивида и като че ли я разцепват, влизайки в противоречие с естествените образи. Ето защо в града индивидът наистина съществува "като такъв" - абстрактно обособен и атомизиран.

Тук сетивата окончателно престават да бъдат само индивидуални и се разкрива техният изкуствен – технико-механичен характер и абсурдното им  неприродно съдържание. Сетивната сфера се овеществява под формата на графични, т.е. нямащи никаква връзка с конкретния индивид и неговото тяло знакови системи.

Става така, че фундаменталният разрив между "своето" и "чуждото", запълван от култивираните сетива в града, като че ли се  удвоява, но така, че "своето" се превръща в "чуждо" - в нелегално и подтиснато "подсъзнателно"; скрива се в най-интимните дълбо-чини на духовния свят на индивида. По този начин фундаменталната културна опозиция между  “своето" и "чуждото" в града се модифицира в опозиция между интимното  и  публичното.

Социумното пространство в града се формира посредством удвояването  и  разцепването  на сетивната сфера на индивида по принципа на "матрьошката”. Макар "интимните" сетивни преживявания на индивида все още да остават изпълнени с естествено съдържание, свързват го с определени природни дадености, формират интимен  микрокосмос от същия вид, както и на "примитивния" човек. Но същевременно се оформя и особена рационална сфера на индивидуалното поведение. В така удвоеното социумно пространство индивидът получава възможност да  се  разглежда като че ли отстрани.

Непосредствените преживявания и образи се измерват в абстрактната "скала", контролират се като нещо външно за самия индивид. В своята "интимност" индивидът както и преди е тясно обвързан с природата, а социалните си връзки и отношения все още изживява като непосредствено природни. Обаче това е само  частен, при това, подчинен аспект в неговото поведение. Интимната сетивна слятост на индивида с непосредственото му обкръжение – къща и двор, семейство и приятели трябва да бъде  легитимирана, дори и легализирана  публично. Исторически първото „средство” за това е именно литература като вид публично легитимирана със съответната практика за производство на социумната индивидност, на „античния” индивид.

Публичното тук и допълва, и ограничава интимното. В много случаи публичното легитимира интимното само в негативен смисъл - като  неприлично, неправилно, срамно  и пр. Но и като желаното, жадуваното, като „забранен плод”. За нас това обстоятелство има огромна значимост, тъй като дава възможност за реконструкция на градския социум като вътрешна основа и базисна структура на индивидуалното поведение на хората в града.

Тази базисна структура се оформя като “дипластия” /Б. Поршнев,1972/ на сетивата – публичните като легитимни и прилични и интимните като частни и ...неприлични. В това отношение би могло да се твърди, че градът противостои на "примитивното общество", където всички сетива са равнозначни, макар и да имат различни културни функции. Така зрението в първобитното общество служи като сетивен показател за границите на социума, буквално ги показва.

Средство за това са както непосредствено природните белези на територията, която е "собствена", принадлежаща на съответния социум, усвоена е от всичките влизащи в него индивиди, така и вече културните, изкуствени белези - ритуалните постройки във външната среда и татуировките върху самото тяло на човека. 

Само ако има татуировка, даден индивид става член на съответната общност, на първобитния социум. Нещо повече - например индивидът Тупи Навихара или Бороро не е преди всичко човек, и след това член на съответното племе, а човек, защото е член на това, а не на друго племе. 

Леви-Строс, както и Търнър, подчертават специално ролята на индивидуалните телесни белези, благодарение на които индивидът в първобитното общество получава потвърждение на своя социален статус. Това са уникални татуировки и маски /а в Африка - огромни и много сложни фризури и накити/. Без тези зрими, сетивно възприемаеми белези, социумното пространство не съществува. То съвпада с тези причудливи маски и татуировки. Тук отделният индивид не е човек, той е никой, ако не  притежава съответно лице.

Самият рисунък на татуировката снема, т.е. изобразява като орнамент цялата социална организация на племето. Тъкмо чрез тези сложни рисунки първобитният човек пренасочва и култивира изначалния конфликт на своето съществуване.  И проблемът тук не е само в това, че татуировката буквално посочва на индивида неговото място в социалната организация на племето и по този начин осигурява определен жизнен стандарт, както бихме се изразили.

Татуировката прави видимо самото  обществено, социално; показва индивида не само на другите, но и на самия него, снема в себе си двете му ориентации- "за себе си" и "за другия".

Според К. Леви-Строс, примитивните общности олицетворяват своята система в лъжлив спектакъл-на тях не им се удава повече отколкото на другите да опровергаят истината, че представата за обществото като построено върху отношенията между живите и мъртвите се свежда до усилията да скрие, да украси или да оправдае в аспекта на религиозното мислене, реалните отношения, които съществуват сред живите.

Едни и същи фигури можем да видим както върху тялото на човека, така и върху тялото на гората, върху тялото на реката - и навсякъде хората се сблъскват със самите себе си в това свое желание да живеят по-добре, отколкото това е възможно "тук и сега".  Но тази буквална телесна срастеност между човека и природата в живота на първобитния социум силно сковава неговите членове. Те нямат никакви други образци ... освен самите себе си, освен непосредственото си природно обкръжение, освен вплетения в самите техни сетива вечен конфликт между стремежа и неговата реализация.

В града този механизъм за онагледяване на социумното пространство съвсем не изчезва.

Тук се налага да отворя едни скоби. Типизираните от мен преди  години сетивни структури на примитивната и градската реалност по странен начин се сляха. Татуировките на примитивните племена в Амазония  днес се превърнаха в моден детайл в градското всекидневие. Млади момичета съвсем не се свенят да татуират тялото си.

Но пак ще подчертая: в града се променя връзката, отношението между тялото и образа, между сетивото и неговото “значение”.

Днешната татуировка е по-скоро произведение на изкуството, отколкото знак за социалното положение.

С други думи, ако “примитивът” нанасял върху тялото си митологичния образ на своето племе, днешните граждани превръщат своето тяло в образци на масовото изкуство. Тук природата, в това число и собствената природа на човека, неговото тяло, просто се изключват от погледа. Масовизират се и се унифицират.

Но докато за индианеца татуировката може да се чете, за гражданина ...просто се гледа. Така татуировката се формализира и банализира, престава да бъде външен знак за скритото, тайно съдържание на социалния живот. Не само татуировката, но видимото в града изобщо се оказва   тотално   изкуствено,   противостои на "същинската природа". И като резултат гражданите престават да гледат и да виждат.

Да се направи нещо видимо в  града, автоматично означава ограничаването му в нормативен план.  Видимото е  дължимото. Обратно - това, което не е правилно, срамно, не може да бъде видимо. Отвореността, достъпността за чуждия поглед в града е необходимо качество на публичните зони, а съответно и на публичните видове дейности.

Слухът е пряко свързан с речта. Речта, обаче, от самото начало е "изкуствено", културно свойство на индивида. Китайците твърдят, че изреченото само на половина принадлежи на този, който го е изрекъл, а другата принадлежи на този, който го е чул. И може би точно поради това – изказаното е опасно, издава.

Всичките "примитивни" цивилизации за нас са неми, те мълчат. Това мълчание обаче не се дължи само на факта, че там не е имало писменост. За самите "примитиви" думата е нещо твърде опасно; звукът, дотолкова, доколкото не принадлежи само на говорещия, го ангажира с всички, които могат да го чуят дори и тогава, когато казаното не е предназначено за тях.

Изреченото име е предвестник на нещастието. Във феодална Япония, например, името на императора изобщо не би могло да бъде произнесено, отчасти и поради тази причина, че императорът изобщо не е имал име до момента, когато сам би могъл да го защити. 

Обичаят човек да бъде преименуван след като мине инициацията навлиза в културата толкова дълбоко, че дори и днес "прякорът" все още значи във всекидневните ситуации много повече, отколкото официалното име.

Ето защо в града слухът се оказва в положението на "сянка на зрението”, влиза в опозиция с него, ограничава го "отвън" от "невидимата" част на социумното пространство. И в този смисъл слухът отново очертава границата на социума, но вече негативно.

Много по-сложно е положението на обонянието в йерархията на градската сетивност. Мирисът в града е нещо твърде неприлично Може би защото атмосферата в града съвсем до неотдавна, меко казано,  не е била на висота. Казват че големите европейски столици едва ли не до началото на миналия век по нищо не са се различавали от източните селища. Били са също тъй “миризливи”. Само  с широкото навлизане на примитивното устройство “сифон”, известно още на древните елини и римляни, големият западен град се освободи от задушаваща миризма на клозета.

Обаче не само "миризливостта" на мръсотията в града е налагала обонянието да бъде отблъсната надолу в йерархията. Естествената телесност в града се крие - тя е нещо неприлично. Но тялото "я издава" чрез обонянието. Мирисът е нещо твърде интимно и като такова се превръща в знак на близостта в интимните измерения на социумното пространство. Ето защо новоевропейският град и съответните стратегии на възпитанието, оформят твърдото изискване към нормалния, т.е. възпитан правилно индивид - да не мирише, да не  издава естественото с телесните му белези - пот, мръсно тяло, и пр.

Може да се попита - а парфюмът? Парфюмът изкуствено подсилва мириса. Но този мирис не е мирис на тялото. Парфюмирането излиза от ритуала, потвърждаващ или нарушаващ ссциумните граници. Вече знаем колко голяма роля играят в примитивните общества телесните показатели. Парфюмът е едно от първите исторически известни средства за  институционализация на тялото.

Благодарение на изкуствено подсилване на миризмата тялото се скрива, престава да бъде индивидуално тяло, превръща се в знак на социума – става публично. Ето защо в живота на градския социум "миришат добре" не хората, а представителите, обезличените посредници на съответните социумни полюси - горните и долните, "дамите от доброто общество и проститутките".

И едното, и другото, са всъщност самата граница на социуми и затова персонификацията на това опасно положение изисква защита, маскирането с едни и същи средства. Фройд показва колко висока цена се заплаща за подобен род представителство. Граничността на много от видимите  положения действително засилва необикновено много афектацията, може да доведе до психически срив.

Но най - "неприлично" е тактилното сетиво. Тактилните усещания са абсолютно нелегални в градската сетивност. Но те не изчезват изобщо, а са доведени до крайна форма, стават знаци на правилното или лошото, грубото и грапавото, на мекото и тънкото.

Интересното е, че тактилното отново се легитимира, но чрез превод в друго сетиво - чрез заместването и по този начин - отстраняването му. Това става по правилото на преобръщането - горното в йерархията сетиво замества долното, зримото легитимира незримото, а словото закрепва тази странна подмяна, правейки я необратима, та нали изреченото не се връща!

Тук е необходимо още веднъж да се спра върху проблема за сетивната легитимация   - узаконяването. На пръв поглед това е нещо твърде странно - как могат да бъдат сетивата узаконявани. Но парадоксът в случая е мним. Легитимацията в социологически, а и в антропологически смисъл е актът на онагледяване на нещо, което дотогава е било скрито – нелегално. Легитимният акт потвърждава съвпадането на външния /за "пред хората/ и вътрешния /"за себе си"/ смисъл на действието. Легитимен е този род действия, които съвпадат или поне демонстрират това съвпадане с нормата, с правилното.

Същевременно, обаче, легитимацията изцяло противостои на всичко интимно в поведението. Това е външния образ на социалния ред- образът, в който всичко изгубва своя смисъл и се обезцветява - става  еднакво пред закона. Както Вебер, така и много по-рано Кант подчертават пълната автономност на легитимния акт пред всякакво съображение на полза, на личен интерес. Зад легитимното стои безличен и всеобщ закон, норма-максима на ф о р м а л н о правилното поведение.

М.Вебер противопоставя легитимното действие на всяко действие, извършвано или по навик, или пък под влияние на ситуативно доловен интерес.  Легитимацията като безлично дело на социума противостои на всяко заинтересовано, т.е. частно, партикулярно действие на индивида.

Важно е и това, че всички примери за легитимно действие, дадени от Вебер, изключват естествената основа за човешко действие. Легитимно е такова действие, което е "външно - ориентирано" – „целерационално”, според терминологията на Вебер. Ето защо то трябва да е и видимо.

Слухът обаче е също така необходим за всяка легитимация - той спира акта, прави го необратим поради това, че всъщност намеква за неговата непълнота, за това, че не всичко изобщо може да бъде видяно, а значи и легитимирано.

Речта, ставайки писмена, ограмотена, изгубва този свой акцент, но по този начин ... още повече засилва границата между законното и незаконното.

Граматиката, правилата на говорене се раждат тогава, когато видимото съвсем ясно се разграничава от невидимото. Но в това е и странната прелест на думата - в полутона, в намека, в играта. А и всекидневното "бъбрене" и 'дърдорене" съвсем нарушава безличната правилност на писменото слово и ние пак "виждаме" невидимото, пак преобръщаме полюсите на скалата.

В това е и дълбинния смисъл на легитимацията посредством сетивата. Легитимният акт е възможен само защото наличната йерархия може да бъде непрекъснато нарушавана. По този начин легитимацията не само "орязва" неправилното, но и го запазва, поставяйки го в долната част на скалата. Ето защо сетивната структура не е нещо спонтанно, в нея се снема конкретния ред на социумното пространство. Тук всички сетива са "на мястото си". Дори и долните -обонянието и осезанието. Обонянието винаги е по-ограничено - то не може да бъде въведено в легитимен план, не може да бъде записвано. Трудно е и да бъде разказано. Миризмите, обаче, говорят, с нелегалността си потвърждават устоите на градския ред.

Мирис, който е "благ" ни "подсказва” , че пред нас е представител на висшето съсловие, мирис, който е лош, буквално издава нарушителя. И едното, и другото предупреждават, предпазват от неспазването на границите там, където самите граници остават  невидими, или пък не е удобно да бъдат видени.

В града, може би тъкмо поради господството на видимото, не е твърде сложно да се нарушават границите. Но на практика, нарушителите не остават безнаказани. Най-вече защото и сами знаят, чувстват, УСЕЩАТ нелегитимността на поведението си.  Според мен, това също така обяснява защо феноменът на общественото мнение, е тъкмо градски феномен, колкото и да говорят за същото на село.

Селската общност, както всяка не-градска по принцип общност, се поддържа изцяло и само "от слуха", Тук сферата на видимото е крайно стеснена, а и казаната дума има огромна сила.

Градското обществено мнение е тъкмо невидимото слово, словото, което никой не чува и не изрича, словото, което е на никой, докато на село адресът и източникът се знаят, а връзката е директна. В градското мнение всяко деяние се претегля така, че става необратимо, онагледява се не от реалния си продукт или ефект, а от това, което би могло да  стане АКО . Ето това "ако" мнението в града като че ли се изпуска и имагинерният му ефект става напълно реален, дори замества реалния. Тази имагинерност на мнението му позволява да преминава всички граници, но по същия начин и да ги утвърждава, - та нали никой не ги е нарушавал. В мнението е реална тази постъпка, която още не е извършена, но трябва  да бъде извършена от "еди-кой си". Така мнението просто не може да бъде спряно - то винаги съществува не тук, а "там някъде".

Този феномен е и социокултурната основа за всички видове „художествено” и/или „утопично” съзнание. Реалността на този род сетивен контрол се състои тъкмо в това, че никой конкретно не би могъл да усети как става това. Мнението е ничия реалност и затова мястото му в "никъде", в Приказни царства на „художественото” въображение или направо в „Утопията”. Ето защо градското мнение винаги е "слух", то не е завършено изречение, не е и просто говорене -то е между думите, между изказванията, недомлъвка, нарочно забравено изказване или пък многозначително мълчание.

Всяко запитване нарушава намека, всеки запис изчерпва силата на слуха - ето защо слухът се чува, но зад него няма никой. Когато се говори за общественото мнение като за “ГЛАС” отново се върши една подмяна хората гласуват не като викат, а като пускат едно листче в “тъмната стаичка”.

Съвременните масови комуникации съвсем не нарушават тази странна убедителност на подмолните сетива. "Коментаторът" в това отношение е тъкмо публичният НИКОЙ. Той е толкова убедителен, колкото му позволява маската, която той носи като свое собствено лице. Успехът на конкретния индивид като коментатор зависи и изцяло се споделя от това, доколко той не  прилича на нещо непозволено, както и на нещо твърде правилно. Неговото мнение е като "парфюмирането" - то е легитимация на мирис, който има всяка постъпка. И като всеки мирис това мнение нито може да бъде изказано докрай, нито може да бъде запомнено ИЗЦЯЛО.

Колкото и да е парадоксално, тъкмо това, че говорителят по телевизията е видим, познат на всички, той не се изказва, а представлява нещо, което по принцип не може да бъде видяно. Тук пак имаме преобръщане на крайните полюси. Всъщност висшето положение се заема от невидимото. Но тъкмо поради това то "слиза" до нас чрез посредничеството на маскирания.

Понеже ние не усещаме мириса, това маскирано лице е гримирано. Гримът, както и парфюмираният мирис наистина потвърждават границата, но само поради това, че самите те се намират зад нея - те са нелегални. Гримирането на публичните лица ги издава по същия начин, както и парфюмът - това са изцяло изкуствени, т.е. ничии средства за събуждане на сетивата. Изкуствеността им се състои в това, че те се изработват индустриално /"външно"/ и са толкова "мои", колкото и на всеки друг. Последното ни подсказва и нещо много по-съществено.

"Обизкустяването" на сетивата, тяхната визуализация  правят всяко обвързано с тях действие "надзираемо" публично дори и тогава, когато "наоколо няма никой". Самите тези изкуствени сетива изпълняват функцията на "друг" в интимното пространство на индивида, издават присъствието на социума в това, на пръв поглед абсолютно затворено пространство, правят го публично.

Същевременно обаче тъкмо обизкустяването на сетивната сфера защитава индивида КАТО ГРАЖДАНИН, закрива го, но не отвън, а отвътре, от самия него като "НЕГРАЖДАНИН".

Ето защо собствено градският социум не е нещо външно за индивида, не е само формална интуиция, представена от "другите". Той е "вътре" - това е самата йерархия на сетивата, тяхната определена опозиция. Така подредени сетивата на гражданина му предлагат "собствен" образ на реалността, на града като такъв за него и за всеки друг гражданин, а по тези начин изграждат неговата гражданственост "отвътре".



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Уважаема Веселина,
Бързам да Ви пратя два реда, че нещо ми поизостанаха табелите. От онзи ден си мисля, не приемайте за чиста проба моето твърдение Маркизата да ви разбира по-отчетливо, отколкото го правя аз самият. Просто, наистина, от текстовите Ви наднича мъничко повече тъга, отколкото ни е угодно да вкусваме. Сега правя връзка, че и в това малко, което е написвала през годините Маркизата, също има много тъга, някаква неизчерпаема светла болка. Явно това е присъщо на по-събралите се в себе си умни и чувствителни женски създания. Не се променяйте и оформяйте в друго. Така постъпва и моята спътница. Оставя ме да се налудувам в каламбури и прибързаности и сетне, почти без думи, ме връща в по-трезвото, в което майтапите много не са от помощ, но и там е хубаво и смислено човек да пребивава и наслагва.
Коментарът Ви привързва и моите бедни усилия от последните дни и часове. „Говори” – нима това не е и същностният проект на този форум! Да пребъде творческата потенция на НБУ!
Що се отнася до Бургас. Аз скромно ви се похвалвах тук-там. Случихме на кмет – технократ с душа на художник. Късмет ли ни споходи, самата художническа душа на града ни ли направи този верен избор. Модерен, работещ, топъл човек. С очевидно добре подбран екип. Въпреки тежестите на кризата, градскостта при нас тръгна в хубава, одобрявана май от всички посока. Както е казал Сталин, всичко опира до кадрите. Айде пак, маркизови зевзеклъци.
На работа, другари!
Тема № - 59 Коментар № - 6593 Dekarabah - 2012-05-02 07:43:00
Знаете ли, тези дни разглеждах един проект за градско пространство „София - културна столица на Европа“, направен от Венци Занков, който е толкова добър, че единственото нещо, което си помислих е, че в НБУ работят много силни хора, които нито градът, нито дори държавата няма да ги разбере сега, но съм сигурна, че точно такива проекти, които не се разбират сега – всъщност придвижват времето. Проектът е наречен „Възможно-невъзможно“ и в него се казва, че всяко едно хубаво нещо съдържа в себе си степен на невъзможност, но именно тази утопичност може да превърне наистина едно не-място в Място.

Харесах от този проект много една пластична композиция, която се казва „Говори!“ – изобразява човек и нещо между глава с криле и глава със зъби извити назад, което извлича от устата на човека лъч светлина. Казах на Венци, че един ден, ако напиша книга, която да спечели Нобелова награда – ще му поискам да ми даде това изображение за корица. В описанието на „Говори!“ се казва, че духът, вече не е просто „участник” в свещената история, но и екзистенциална и духовна величина. Венцислав Занков каза, че това изображение е изображение по стихотворението „Пророк“ на Пушкин, а аз – още щом го видях, го свързах с толкова много неща – на първо място, с всички, които искам да ми говорят, след това – с „Междузвездни войни“ и тяхното „Силата да бъде с теб!“, след това с „Говори с нея“ на Алмодовар, след това – крилете и зъбите – с възможността да си държиш езика зад зъбите и също – с възможността – да ти вадят думите от устата, да убиеш с думите си като със змийски език, думите ти да дадат криле... разбира се – и с още много неща.

Представяте ли си как би стояла тази грамадна пластична композиция в центъра на София, чието послание да бъде „Говори!“. Не онова тихо и магично „Говори, говори, говори / аз притварям очи и те слушам...“, което е надградско и надселско, защото лети над сънни гори, морета и суша – а всекидневното, принадлежащо на всеки един, заповедно, пророческо, истинско, МОЕ „Говори!“: "Говори, професор Богданов!", "Говори, Роси!", "Говори, Маркизе!", "Говори, Дмитрий!"... "Говори, Веселина!"...

Представих си какъв монумент би бил този образ на „Говори!“ в една градска среда, в която говоренето си е проблем, какъв паметник – от каква памет.

Имам целия проект за естетизация на градската среда, направен от Венци Занков, но не го бях разглеждала подробно, защото както се казва – не е от моя ресор, но вчера - попаднах на едно интервю с автора, в което той разказваше, че никой зад тази му външност и зад нещата, които прави – не може да види какво всъщност се крие в сърцето му. Спомних си за някои негови стари проекти, после и за този новия, в който има например монумент на един гол Йов, който се казва „Откровение на Йов“ – коленичил на един хълм в Южния парк, изпънат напред... Към всяка една композиция има написана интерпретация, проследяваща непроменимите-трайни неща в образа и онова, което би ни свързало с него. Помислих си: ами кой днес ще интерпретира видимото – просто ще минават покрай него, ще казват някакви празни приказки и край. Може дори някоя дружина на майките от Южния парк да направят подписка срещу чисто голия Йов и да го екстрадират, да го претопят като храбрия оловен войник – а Венцислав иска някой да може да вижда в сърцето му.

А „Говори!“ е прекрасен, както и другите бъдещи, бъдещи пластични композиции – подходящи за една - мисля си – много бъдеща градска среда. Сетих се и за още едно „Говори!“ – онова на Славейков: „Идеята на времето пренес/ ти в вечността... Мойсее, говори!“

В проекта пише: „Въпросите, които повдигат терзанията, на които е подложен духът, тялото и вярата на Йов са актуални във времената, в които ценностните системи са неясни и разпадащи се, а живеенето е постоянно изпитание за оцеляване – духовно и физическо. Житието на Йов дава отговор за разбирането смисъла на житейските изпитания и е възможен изход за преосмисляне на действителността днес.

Скулптурата представя нечовешкия разговор с Бога. Изтерзана, коленичила фигура на мъж, внушаваща силата на безсилието пред непонятното и свръхчовешко. Фигурата, въпреки че е паднала на колене, излъчва мощта на едно човешко същество дръзнало не само да предизвика за отговор нечовешките сили /Бог/ но и да получи такъв:

„(22) Тогава Ти повикай, и аз ще Ти отговоря; Или аз да говоря, и Ти ми отговори“.

Проектът е предназначен за 2019 година, но не зная дали София ще е готова за това – да интерпретира, да се опитва да вижда в сърцето, да приеме духа за екзистенциалност. Хората няма да са свикнали с подобен вид монументи, няма да познават Венцислав, няма да са го чели, няма да го харесат. Сетих се и за „Въобразените общности“, в които пише за паметника на Зоя и Шура, които не съществували. Сетих се и за бременските музиканти, които имат паметник в Бремен – събрали се петле, куче, коте и магаре – изхвърлени от стопаните си и започнали съвместен бизнес – днес те са изобразени и върху логото на Университета в Бремен.

В това отношение, Маркизе, ние в София можем само благородно да завиждаме на Бургас – за мидичките и рибките в централните градинки, за корабите, за културното казино с големия шах, та дори и за пясъчните фигури, които се правят при вас всяка година. В културното казино има цяла стена налепена със спомени на хора, които някога много отдавна са се женили в него, когато то е било само казино.

Днес се сетих и нещо интересно за спомените, което професор Богданов каза на семинара по-миналата година: в „Одисея“, когато става въпрос за белега на Одисей, ясно сочещ неговата идентичност – следва малък биографичен разказ – как Одисей е получил този белег – но този разказ е поместен между два други биографични разказа, които самият Одисей разказва – единият на Евмей, а другият на Пенелопа – и двата – неверни. Неверни, защото ние лесно и бързо казваме, че нещо е невярно – а всъщност в него може да има много вярно.

Проблемът със спомените не е в онова, което се е случило и което ги създава като спомени, а по-скоро в онова, което спомените ще случат като реалност, благодарение на разказа в себе си – кой знае.

Ето го „Говори!“ -

http://zankov.info/sculptures/index.html
Тема № - 59 Коментар № - 6591 vesselina vassileva - 2012-05-01 23:19:44
Залисани в соц- и профсъюзни напъни, размишления и стихчета, днес не обърнахме заслужено внимание на светлата и славна, вече 136-та, годишнина от Априлското въстание. Поклон пред апостолите на Майка България и нейните посегнали към свобода чеда!
Сърдечен привет към превъзходния копривщенец проф. Искро Косев и към всички горди, обичащи България!
ПС: Моля Ви, бъдете по-критични към маркиза. Иначе, даже и той започва да губи вдъхновение. То и без това, след дни ще се върне Маркизата и пак ще ми лепне една голяма двойка.
Тема № - 59 Коментар № - 6589 Dekarabah - 2012-05-01 22:34:01
Уважаеми г-н Варзоновцев, любезни мой съименнико,
Твърдите понякога, да сте далечко от поезията, а ето че ни предложихте стихотворение в проза! Сега остава и проф. Богданов да се опита в този жанр, макар често да ми се струва, че и той на моменти заканително опира до него. Както е тръгнало, под „злокобното” влияние на маркиза и други знаещи „стъпките” във форума, да не вземем съвсем да я ударим на поезия, че и стадиони да почнем да пълним. Лично аз не се боя и от подобни разраствания. Споменах ви, че природата /и съдбата/ на маркиза е Салвадорска. Откачена работа. Дай му само боя, платно, материали – и му гледай сеира.
Все по-сигурен ставам, че с хора като вас може да се влезе в наистина смели проекти.
Тема № - 59 Коментар № - 6588 Dekarabah - 2012-05-01 21:04:27
Разбира се, люляк! Но отгогава запомних какво значи сладоледа за празника. Без него няма празник. Та като лазихме под техниката трайната ни цел беше ..метрото. Тогава беше станция "Дворец советов" . Никакъв го нямаше, но станцията я имаше. Та точно там в епицентъра на гърмежа от такноковете беше ситуиран важния за нас пункт- продавача на сладоледа. Една количка и нищо повече. Като се докопахме до това сакрално място ...ъ. Купуването беше следващият ни проблем. Тогава стотинките-копейките-бяха ценни. Срешу 70 копейки купувахме ...царски цветен млечен сладолед. Е кой ги има толкова. Сега е смешно, но за нас това бяха -пари.
После някак се случи опростяване. 70 станаха 7 , а съответно 10 после 20 и така нататък.
Но тези 70 помня и до ден днешен. Приз за опасното приключение сред и под танковете.
Тема № - 59 Коментар № - 6587 Дмитрий Варзоновцев - 2012-05-01 20:43:03
Е, маркизе, пролет, цветя, птици.
Чудесно е.
А за мен в детските ми години имаше други образи. Танковете и люлека.
Понеже живеех на две крачки от Кремъл-буквално. По Гоголевски булевард минаваха танковете за парада. И много нощи преди парада те озвучаваха територията. Но бяхх малък и спах без да им правя впечатление.
Но все пак празникат "Първомай" не ги остави в съня ми. Обикновено преди и после парада те минавах наоколо. И често по неизвестни за мен, а и за другите около мен, се задържаха при нас. Точно на булеварда. Ех-хо. колко ги гледахме, пипахме ги, лазихме ги-уж незабелязано, но все ни пречакваше някакъв "страшен" войник...да спасява.
Празникът беше тотален- балони цветя някак цветнали лели. И всичко това се изнизваше и изчезваше.
Точно след събитието по дворовете ни, още не бяха асфалтирани, цъфваше люлекът.
Тема № - 59 Коментар № - 6586 Дмитрий Варзоновцев - 2012-05-01 20:15:50
В още слънчевата привечер, като извинение за назидателното си обдумване на моменти от исторически дългата соц-проблематика, ви пращам отново неясен хронологически свой опит за стихотворение. Мисля, да е някъде от самия праг на демократичното време.
КОВАЧЪТ
Описан е животът на човека предварително.
Кове той сам съдбата си.
А силите на мрака и лъчи небесни,
черни и прозрачни пеперуди,
пърхат из ковачницата малка.
Годините изгарят – цепеници,
разискрени под мяха на духалото.
Сезоните минават вън. Отдъхвайки,
ковачът ги поглежда със разбиране.
Кови съдбата си, ковачо!
Потапяй жежкото желязо във водата.
И в парата ще видиш минало и бъдеще.
Добро и зло – прегърнати в любов.
Красиво и ужасно. Деца.
И властелини, за които няма прошка.
Не искай нищо.
Заспивай рано, ставай с първата зора.
Тъй няма да объркаш своята пътека никога.
Дори и да погледнеш към звездите някой път,
прави го сам и никой да не види.
Когато, старец, влизаш в дупката накрая,
немного изпращачи са ти нужни.
Те също са заети във коване.

ПС: Виждате колко объркан и тъжен е бил маркизът/ с прясно анулиран партиен билет/ в ония години. Все пак, личи тук някакъв ковашки инат и накаленост. Нещо като направен избор. Дали съм бил прав в него и досега не мога да си отговоря.
Дано не съм помрачил докрай първия ви ден от най-силния и прозрачен /фотографите го знаят/ месец на майката Природа.
Тема № - 59 Коментар № - 6585 Dekarabah - 2012-05-01 19:45:45
Не знам, но тия празници ме подлудяват. Вървят някакви интелектуални плакати с претенция да обхванат менталното ми простраство. Не!
Понеже гледахме новините в едно алтернативно нещо ON Air=
И се загледА(?)х във визиите на брюкселските архитектурни зелници.
Ужасно. Дори и да не ми тревожат икономическите диагнози и прогноси.
Тази архитектура е болестна-няма как! Може и да съм предвзет, но същата архитектура от преди доста десетилетия доведе всичко живо до фалит.
Тема № - 59 Коментар № - 6584 Дмитрий Варзоновцев - 2012-05-01 18:29:45
Маркизки салют, приятели, за Деня на труда и международната работническа солидарност!
Като съм се оплел в тия дискурси по отминалото социалистическо и възможностите да обговаряме, както ни лежи на сърцето, да взема да се позавърша. Денят е подходящ, официално почивен. Дори и Маркизата не би ме укорила, че не работя, а редя драскулки.
Рано сутринта закарах мама и тате на „ранчото”. Пренесохме новия разсад за доматите и пипера. Като истински ляв интелектуалец, аз поздравих наскачалите от ранина да правят лехи комшии по вилички с празника. Пошегувахме се, пооплакахме се за пореден път от неправдите на пенсионното дело у нас…И, оправдавайки се гузно с фирмена и някаква /по-висша, както те си мислят/ заетост, се измъкнах от този малък, раззеленен, наливащ вече малките плодчета по овощките, чуруликащ и кукащ из клонаците си, български рай. Помолих моите, а и всички, да не се пресилват, да бързат бавно. Макар да си знам отдавна и добре, че в труда с мотичка това идеално трудно се постига…Избягах, казано честно. В главата ми жужна, че, нали съм си от селско коляно, през този пробягал ми забързано живот само коприва не съм садил и диви зайци не съм отглеждал. Първата си расте без копан, а дивото мре зад решетки. Тъй ни почна празника. Малко непатетично, но с ярко доказателство за „дивата”, останала в тези достойни ни ветерански поколения, енергия да се разравя земята и да се бучка в нея едно-друго. Да го отгледаш с грижа, бъхтане и клечане. Да му се порадваш, като ти зазрее. Да го опитат децата и внуците ти, ако смогнат за кратко и с любов да ти се върнат и да поседнат под сладката сянка на тези непретенциозни райски градинки. Все файдица е, с тези пенсийки, а и - несломима страст българска!
Сега, за труда по-широко. И отново назад към социалистическото. Такива именно скромни ратници, описаните кратко и изоставени от мен с мотичките, понесоха на най-обидния и затормозващ товар на онази система. Да твърди, че нейният герой и „божество” е честният и радващ се на труда си човек, и в същото време да се държи така несправедливо, едномерно, ненаучно и нетворчески с проблематиката около ПЛАТАТА за определено количество и качество на извършваното. В която и да е област. От мотиката, до перото. Една повратлива, полуобразована каста още в първите години на социалистическия прелом и прекомерен градеж намери тайните вратички и административно-счетоводни хватки да прилага за себе си тлъстовато премиране, фокуси с командировъчни и „обучения”, „съавторства” в научни трудове и технически рационализации, фондирано изсмукване на импотентни „културни” програми и проекти. И прочие, и прочие. Класата и безхитростната народна интелигенция блъскаха на твърд надник, с по някой часовник „Спутник” или от кумова срама някое лъснато орденче за награда. Последните също не се раздаваха току-тъй. Баща ми пази още няколко. Аз нямах честта да получа даже и бронзов. Сега, придобил голяма опитност в рекламното занаятчийство, вече мога и сам да си направя. И що не взема наистина? Може да напиша на него: „На Маркиза – за вдъхновено упорство във Форума”.
Празник е, скъпи мои, да запазим доброто си настроение. Ако някой реши да описва причините и предпоставките за рухването на родния социализъм /за китайския не знам как седят нещата/, нека вземе предвид маркизовото: „Когато човек дълго и без да се пести ти работи, а ти му плащаш каквото смяташ за достатъчно, без да имаш знанието и дори любопитството да видиш, какво точно и колко добре ти го е свършил, той рано или късно става „артист” в своята производствена леха. Гледаш го, уж върти мотиката, чопли нещо, а картофи не никнат…”
Да приемем също, че днес е и наш празник. Поне докато Маркизата не ни /вероятно/ чува и наднича из форума. Да си кажем, че и писането е труд нелек, смислен и някой чака да усети сока от плодовете му. Можем да доразвием и „работническата солидарност” като „творческа солидарност”. И да си я защитаваме. Е, не чак с манифестации и протести, тихичко и настойчиво, между нас и други като нас. В нашите лехи.
Хубав ви майски ден!
Тема № - 59 Коментар № - 6581 Dekarabah - 2012-05-01 11:45:49
Знаете ли какво се получи с мен? Радостната превъзбуда и бързането не са най-доброто, когато човек застава и говори пред други хора. Уж го знам, а пак му се пожертвах. Изпаднах в онова, което професор Богданов неведнъж ни посочва като участ на писането. Текстът е отминал, потънал в мъглявината в случая на виртуалната употреба. Авторът му се усеща употребен и колеблив в правилността и значенията на вложеното. Някак поограбен и изпуснал възможности. В крайна сметка именно „залиняващ, изпадащ в депресия”. Нито Ленард Коен, нито Ози Озбърн са в състояние да утешават сега маркиза. Известно ви е, че и Маркизата се скита из пролетната Мала Азия. Гардът ми е паднал до гащетата, както се казва.
Коментарът на професор Косев обаче ме освежи. Той омекотява и размива доста неловкото положение, до което вложих „размах” да подведа хубавата дискусия около заглавните текстове на доцент Варзоновцев. Надявам се, той да сложи и одобри на вещата си теглилка поне зрънца от моето бъбрене и „себе-търсене”. Все пак, понеже, според мен, този форум трудно си позволява да си губи времето, дори при най-неочаквани и дребни препъни-камъчета, отново, може да се каже, стигаме до, ако не открития, то поне откриване за ново.
Какво имам предвид. В отсъствието на Маркизата, мога да заявя, считайте го от нейно име, че тя страхотно цени пишещите във форума. Спомням си например, колко безрезервно се възхити от „Нямата красота” на Морис Фадел, от „Марина на скалите” на Екатерина Григорова, от всички ви! Веселина, смятам Ви вече много близка, ако ми позволите, но става така, че Маркизата някак повече Ви разбира в прочита си, отколкото аз мисля да го правя достатъчно и с удоволствие. Женска му работа. Има си някаква по-друга знаковост в света ви, малко непроницаема за агатоновците. Ще кажа и, че запленяващата подреденост и непразност в писането на Георги Гочев отдавна са констатирани от нея. Няма да си спестя да спомена и искрения, основателен, несъчувстващ ми смях, в който тя се заля, когато доц. Варзоновцев ме „жилна” така на място и заслужено преди време. Всъщност, най-яростните и може би основателни критични бележки от нейна страна по отношение на ставащото във форума си ги обира и преглъща маркизът. Да не помислите, че това ме съкрушава. Сещате се, отговорът ми е: Пророкът не е пророк в селото си. А времето си върви, реката на форума си тече и всички помним какво мисли Хераклит по въпроса. Пак се раздухте, пак се въобразихте, маркизе, щеше да ме жегне Маркизата, ако не беше се забила в Мала Азия.
Сега за накрая, тъй като, виждате, и тези ми редове кръжат около „средното изричане”, което се оказа нишка, приобщавана и придобивана за правене във форума, ще ви разкажа една историйка от самото „пулсиращо” сърце на социализма. Известно ви е, бях журналист. Но не обикновен браншовик. Бях член на БКП и от определен момент нататък /не настоявам за прошка, приятели мои/ даже завеждах така наречения Партиен отдел на областен всекидневник. Както и до ден днешен и тогава, в младостта си, аз се поддавах на слабостта си прибързано, емоционално, тъй да се каже, с чисто сърце да излагам мисли и съображения по определени проблеми. Подобни наивни изяви демонстрирах по партийни събрания и разни обсъждания по усъвършенстването на идеологическата и пропагандната ефективност на местния орган. Какво съм дрънкал, спомен ясен нямам…Тогава обаче, тия „средни”, поразвихрени, откровеничещи говорения не минаваха. Или говориш тежко и неясно, или само ставаш да подкрепиш с патос и разбиране…Един път, след такова събрание, имахме в редакцията един бай Руско, реален антифашист, истински бит в околийското и лежал по затвори Човек, идваше вечер при телекса да „сготви”, и то майсторски, международните новини и някой хубав външнополитически коментар, ме дръпна настрани и знаете ли какво ми каза. Знам, рече, че си завършил класическа филология, значи горе-долу си наясно с ораторското изкуство. Или им се изправи като Цицерон, или само ги слушай и кимай. Второто е по-добре. Дишаше тежко, защото дробовете му бяха смляни от бой, говореше бавно. Но винаги мъдро. Отиде си някъде в първите демократични години, продължил да изстисква докрай най-хубавите и смислени звуци, идващи откъм стария телекс.
И, виждате, самият аз си дадох чрез вас, братя и сестри, сметка, колко вода е изтекла от онова време, от онзи тип градскост и съпричастност към културния и всеки тип човешки афект. Младите изобщо не могат да си представят онази скука. Дни, години, петилетки, а в Хераклитовата река тече една и съща блудкава вода. Станеш сутрин, понаплискаш си лицето, пък отидеш на работа и подхванеш същата единствено позволена песновка.
Гонете тъгата от себе си. И радвайте се, както маркизът, на свободата си в думи и текстове.
Тема № - 59 Коментар № - 6578 Dekarabah - 2012-04-30 21:40:55
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 62395

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 123915

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 15128

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 28827

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 128339

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 77391

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 21199

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 12247

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 173699

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 54513

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA