БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Културният афект, човешкото сетиво и градът

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Градът, това външно, опредметено тяло на градския социум, е  нещо тотално изкуствено. Славянската дума "град" е твърде показателна в това отношение - градът наистина се гради, а по-точно се загражда и отгражда от природата, тотално й противостои. От това обаче спецификата на градския социум не се изчерпва. "Обизкуствяват се" и самите човешки сетива, човешкият сетивен опит. Този процес на културната динамика отива с корените си в най-отдалеченото минало. Но в града става доминиращ.

Градският тип култура се противопоставя на не-градския като писмен на устен. В града се развива и става господстваща тъкмо формализираната, т.е. абстрактно-всеобщата знаковост. Но това не е най-дълбоката, същностна страна на градската култура и сетивност.

По-важно е, че тук изгубват своята предишна значимост непосредствено природните показатели - кодовете на социалния ред (Мелетински). Макар слънцето и да изгрява в града по същото време, както и извън него, то не може да има еднакво значение за различните категории градско население. Природните цикли стават твърде неудобни показатели за необходимата смяна на дейностите, тъй като в един и същ момент могат да се извършват различните видове дейности. Ето защо са нужни общовалидни  показатели - “оразмерители" на социалното време и пространство. По същия начин както за координацията на общественото взаимодействие в производството стават необходими парите, така и за регламентацията и контрола върху индивидуалното действие се оказват нужни абстрактните  понятия.

Г. Зимел забелязва това функционално сходство и определя парите именно като абстрактни обективности за живота в града.Тези вече напълно изкуствени логически конструкти навлизат в сетивната сфера на индивида и като че ли я разцепват, влизайки в противоречие с естествените образи. Ето защо в града индивидът наистина съществува "като такъв" - абстрактно обособен и атомизиран.

Тук сетивата окончателно престават да бъдат само индивидуални и се разкрива техният изкуствен – технико-механичен характер и абсурдното им  неприродно съдържание. Сетивната сфера се овеществява под формата на графични, т.е. нямащи никаква връзка с конкретния индивид и неговото тяло знакови системи.

Става така, че фундаменталният разрив между "своето" и "чуждото", запълван от култивираните сетива в града, като че ли се  удвоява, но така, че "своето" се превръща в "чуждо" - в нелегално и подтиснато "подсъзнателно"; скрива се в най-интимните дълбо-чини на духовния свят на индивида. По този начин фундаменталната културна опозиция между  “своето" и "чуждото" в града се модифицира в опозиция между интимното  и  публичното.

Социумното пространство в града се формира посредством удвояването  и  разцепването  на сетивната сфера на индивида по принципа на "матрьошката”. Макар "интимните" сетивни преживявания на индивида все още да остават изпълнени с естествено съдържание, свързват го с определени природни дадености, формират интимен  микрокосмос от същия вид, както и на "примитивния" човек. Но същевременно се оформя и особена рационална сфера на индивидуалното поведение. В така удвоеното социумно пространство индивидът получава възможност да  се  разглежда като че ли отстрани.

Непосредствените преживявания и образи се измерват в абстрактната "скала", контролират се като нещо външно за самия индивид. В своята "интимност" индивидът както и преди е тясно обвързан с природата, а социалните си връзки и отношения все още изживява като непосредствено природни. Обаче това е само  частен, при това, подчинен аспект в неговото поведение. Интимната сетивна слятост на индивида с непосредственото му обкръжение – къща и двор, семейство и приятели трябва да бъде  легитимирана, дори и легализирана  публично. Исторически първото „средство” за това е именно литература като вид публично легитимирана със съответната практика за производство на социумната индивидност, на „античния” индивид.

Публичното тук и допълва, и ограничава интимното. В много случаи публичното легитимира интимното само в негативен смисъл - като  неприлично, неправилно, срамно  и пр. Но и като желаното, жадуваното, като „забранен плод”. За нас това обстоятелство има огромна значимост, тъй като дава възможност за реконструкция на градския социум като вътрешна основа и базисна структура на индивидуалното поведение на хората в града.

Тази базисна структура се оформя като “дипластия” /Б. Поршнев,1972/ на сетивата – публичните като легитимни и прилични и интимните като частни и ...неприлични. В това отношение би могло да се твърди, че градът противостои на "примитивното общество", където всички сетива са равнозначни, макар и да имат различни културни функции. Така зрението в първобитното общество служи като сетивен показател за границите на социума, буквално ги показва.

Средство за това са както непосредствено природните белези на територията, която е "собствена", принадлежаща на съответния социум, усвоена е от всичките влизащи в него индивиди, така и вече културните, изкуствени белези - ритуалните постройки във външната среда и татуировките върху самото тяло на човека. 

Само ако има татуировка, даден индивид става член на съответната общност, на първобитния социум. Нещо повече - например индивидът Тупи Навихара или Бороро не е преди всичко човек, и след това член на съответното племе, а човек, защото е член на това, а не на друго племе. 

Леви-Строс, както и Търнър, подчертават специално ролята на индивидуалните телесни белези, благодарение на които индивидът в първобитното общество получава потвърждение на своя социален статус. Това са уникални татуировки и маски /а в Африка - огромни и много сложни фризури и накити/. Без тези зрими, сетивно възприемаеми белези, социумното пространство не съществува. То съвпада с тези причудливи маски и татуировки. Тук отделният индивид не е човек, той е никой, ако не  притежава съответно лице.

Самият рисунък на татуировката снема, т.е. изобразява като орнамент цялата социална организация на племето. Тъкмо чрез тези сложни рисунки първобитният човек пренасочва и култивира изначалния конфликт на своето съществуване.  И проблемът тук не е само в това, че татуировката буквално посочва на индивида неговото място в социалната организация на племето и по този начин осигурява определен жизнен стандарт, както бихме се изразили.

Татуировката прави видимо самото  обществено, социално; показва индивида не само на другите, но и на самия него, снема в себе си двете му ориентации- "за себе си" и "за другия".

Според К. Леви-Строс, примитивните общности олицетворяват своята система в лъжлив спектакъл-на тях не им се удава повече отколкото на другите да опровергаят истината, че представата за обществото като построено върху отношенията между живите и мъртвите се свежда до усилията да скрие, да украси или да оправдае в аспекта на религиозното мислене, реалните отношения, които съществуват сред живите.

Едни и същи фигури можем да видим както върху тялото на човека, така и върху тялото на гората, върху тялото на реката - и навсякъде хората се сблъскват със самите себе си в това свое желание да живеят по-добре, отколкото това е възможно "тук и сега".  Но тази буквална телесна срастеност между човека и природата в живота на първобитния социум силно сковава неговите членове. Те нямат никакви други образци ... освен самите себе си, освен непосредственото си природно обкръжение, освен вплетения в самите техни сетива вечен конфликт между стремежа и неговата реализация.

В града този механизъм за онагледяване на социумното пространство съвсем не изчезва.

Тук се налага да отворя едни скоби. Типизираните от мен преди  години сетивни структури на примитивната и градската реалност по странен начин се сляха. Татуировките на примитивните племена в Амазония  днес се превърнаха в моден детайл в градското всекидневие. Млади момичета съвсем не се свенят да татуират тялото си.

Но пак ще подчертая: в града се променя връзката, отношението между тялото и образа, между сетивото и неговото “значение”.

Днешната татуировка е по-скоро произведение на изкуството, отколкото знак за социалното положение.

С други думи, ако “примитивът” нанасял върху тялото си митологичния образ на своето племе, днешните граждани превръщат своето тяло в образци на масовото изкуство. Тук природата, в това число и собствената природа на човека, неговото тяло, просто се изключват от погледа. Масовизират се и се унифицират.

Но докато за индианеца татуировката може да се чете, за гражданина ...просто се гледа. Така татуировката се формализира и банализира, престава да бъде външен знак за скритото, тайно съдържание на социалния живот. Не само татуировката, но видимото в града изобщо се оказва   тотално   изкуствено,   противостои на "същинската природа". И като резултат гражданите престават да гледат и да виждат.

Да се направи нещо видимо в  града, автоматично означава ограничаването му в нормативен план.  Видимото е  дължимото. Обратно - това, което не е правилно, срамно, не може да бъде видимо. Отвореността, достъпността за чуждия поглед в града е необходимо качество на публичните зони, а съответно и на публичните видове дейности.

Слухът е пряко свързан с речта. Речта, обаче, от самото начало е "изкуствено", културно свойство на индивида. Китайците твърдят, че изреченото само на половина принадлежи на този, който го е изрекъл, а другата принадлежи на този, който го е чул. И може би точно поради това – изказаното е опасно, издава.

Всичките "примитивни" цивилизации за нас са неми, те мълчат. Това мълчание обаче не се дължи само на факта, че там не е имало писменост. За самите "примитиви" думата е нещо твърде опасно; звукът, дотолкова, доколкото не принадлежи само на говорещия, го ангажира с всички, които могат да го чуят дори и тогава, когато казаното не е предназначено за тях.

Изреченото име е предвестник на нещастието. Във феодална Япония, например, името на императора изобщо не би могло да бъде произнесено, отчасти и поради тази причина, че императорът изобщо не е имал име до момента, когато сам би могъл да го защити. 

Обичаят човек да бъде преименуван след като мине инициацията навлиза в културата толкова дълбоко, че дори и днес "прякорът" все още значи във всекидневните ситуации много повече, отколкото официалното име.

Ето защо в града слухът се оказва в положението на "сянка на зрението”, влиза в опозиция с него, ограничава го "отвън" от "невидимата" част на социумното пространство. И в този смисъл слухът отново очертава границата на социума, но вече негативно.

Много по-сложно е положението на обонянието в йерархията на градската сетивност. Мирисът в града е нещо твърде неприлично Може би защото атмосферата в града съвсем до неотдавна, меко казано,  не е била на висота. Казват че големите европейски столици едва ли не до началото на миналия век по нищо не са се различавали от източните селища. Били са също тъй “миризливи”. Само  с широкото навлизане на примитивното устройство “сифон”, известно още на древните елини и римляни, големият западен град се освободи от задушаваща миризма на клозета.

Обаче не само "миризливостта" на мръсотията в града е налагала обонянието да бъде отблъсната надолу в йерархията. Естествената телесност в града се крие - тя е нещо неприлично. Но тялото "я издава" чрез обонянието. Мирисът е нещо твърде интимно и като такова се превръща в знак на близостта в интимните измерения на социумното пространство. Ето защо новоевропейският град и съответните стратегии на възпитанието, оформят твърдото изискване към нормалния, т.е. възпитан правилно индивид - да не мирише, да не  издава естественото с телесните му белези - пот, мръсно тяло, и пр.

Може да се попита - а парфюмът? Парфюмът изкуствено подсилва мириса. Но този мирис не е мирис на тялото. Парфюмирането излиза от ритуала, потвърждаващ или нарушаващ ссциумните граници. Вече знаем колко голяма роля играят в примитивните общества телесните показатели. Парфюмът е едно от първите исторически известни средства за  институционализация на тялото.

Благодарение на изкуствено подсилване на миризмата тялото се скрива, престава да бъде индивидуално тяло, превръща се в знак на социума – става публично. Ето защо в живота на градския социум "миришат добре" не хората, а представителите, обезличените посредници на съответните социумни полюси - горните и долните, "дамите от доброто общество и проститутките".

И едното, и другото, са всъщност самата граница на социуми и затова персонификацията на това опасно положение изисква защита, маскирането с едни и същи средства. Фройд показва колко висока цена се заплаща за подобен род представителство. Граничността на много от видимите  положения действително засилва необикновено много афектацията, може да доведе до психически срив.

Но най - "неприлично" е тактилното сетиво. Тактилните усещания са абсолютно нелегални в градската сетивност. Но те не изчезват изобщо, а са доведени до крайна форма, стават знаци на правилното или лошото, грубото и грапавото, на мекото и тънкото.

Интересното е, че тактилното отново се легитимира, но чрез превод в друго сетиво - чрез заместването и по този начин - отстраняването му. Това става по правилото на преобръщането - горното в йерархията сетиво замества долното, зримото легитимира незримото, а словото закрепва тази странна подмяна, правейки я необратима, та нали изреченото не се връща!

Тук е необходимо още веднъж да се спра върху проблема за сетивната легитимация   - узаконяването. На пръв поглед това е нещо твърде странно - как могат да бъдат сетивата узаконявани. Но парадоксът в случая е мним. Легитимацията в социологически, а и в антропологически смисъл е актът на онагледяване на нещо, което дотогава е било скрито – нелегално. Легитимният акт потвърждава съвпадането на външния /за "пред хората/ и вътрешния /"за себе си"/ смисъл на действието. Легитимен е този род действия, които съвпадат или поне демонстрират това съвпадане с нормата, с правилното.

Същевременно, обаче, легитимацията изцяло противостои на всичко интимно в поведението. Това е външния образ на социалния ред- образът, в който всичко изгубва своя смисъл и се обезцветява - става  еднакво пред закона. Както Вебер, така и много по-рано Кант подчертават пълната автономност на легитимния акт пред всякакво съображение на полза, на личен интерес. Зад легитимното стои безличен и всеобщ закон, норма-максима на ф о р м а л н о правилното поведение.

М.Вебер противопоставя легитимното действие на всяко действие, извършвано или по навик, или пък под влияние на ситуативно доловен интерес.  Легитимацията като безлично дело на социума противостои на всяко заинтересовано, т.е. частно, партикулярно действие на индивида.

Важно е и това, че всички примери за легитимно действие, дадени от Вебер, изключват естествената основа за човешко действие. Легитимно е такова действие, което е "външно - ориентирано" – „целерационално”, според терминологията на Вебер. Ето защо то трябва да е и видимо.

Слухът обаче е също така необходим за всяка легитимация - той спира акта, прави го необратим поради това, че всъщност намеква за неговата непълнота, за това, че не всичко изобщо може да бъде видяно, а значи и легитимирано.

Речта, ставайки писмена, ограмотена, изгубва този свой акцент, но по този начин ... още повече засилва границата между законното и незаконното.

Граматиката, правилата на говорене се раждат тогава, когато видимото съвсем ясно се разграничава от невидимото. Но в това е и странната прелест на думата - в полутона, в намека, в играта. А и всекидневното "бъбрене" и 'дърдорене" съвсем нарушава безличната правилност на писменото слово и ние пак "виждаме" невидимото, пак преобръщаме полюсите на скалата.

В това е и дълбинния смисъл на легитимацията посредством сетивата. Легитимният акт е възможен само защото наличната йерархия може да бъде непрекъснато нарушавана. По този начин легитимацията не само "орязва" неправилното, но и го запазва, поставяйки го в долната част на скалата. Ето защо сетивната структура не е нещо спонтанно, в нея се снема конкретния ред на социумното пространство. Тук всички сетива са "на мястото си". Дори и долните -обонянието и осезанието. Обонянието винаги е по-ограничено - то не може да бъде въведено в легитимен план, не може да бъде записвано. Трудно е и да бъде разказано. Миризмите, обаче, говорят, с нелегалността си потвърждават устоите на градския ред.

Мирис, който е "благ" ни "подсказва” , че пред нас е представител на висшето съсловие, мирис, който е лош, буквално издава нарушителя. И едното, и другото предупреждават, предпазват от неспазването на границите там, където самите граници остават  невидими, или пък не е удобно да бъдат видени.

В града, може би тъкмо поради господството на видимото, не е твърде сложно да се нарушават границите. Но на практика, нарушителите не остават безнаказани. Най-вече защото и сами знаят, чувстват, УСЕЩАТ нелегитимността на поведението си.  Според мен, това също така обяснява защо феноменът на общественото мнение, е тъкмо градски феномен, колкото и да говорят за същото на село.

Селската общност, както всяка не-градска по принцип общност, се поддържа изцяло и само "от слуха", Тук сферата на видимото е крайно стеснена, а и казаната дума има огромна сила.

Градското обществено мнение е тъкмо невидимото слово, словото, което никой не чува и не изрича, словото, което е на никой, докато на село адресът и източникът се знаят, а връзката е директна. В градското мнение всяко деяние се претегля така, че става необратимо, онагледява се не от реалния си продукт или ефект, а от това, което би могло да  стане АКО . Ето това "ако" мнението в града като че ли се изпуска и имагинерният му ефект става напълно реален, дори замества реалния. Тази имагинерност на мнението му позволява да преминава всички граници, но по същия начин и да ги утвърждава, - та нали никой не ги е нарушавал. В мнението е реална тази постъпка, която още не е извършена, но трябва  да бъде извършена от "еди-кой си". Така мнението просто не може да бъде спряно - то винаги съществува не тук, а "там някъде".

Този феномен е и социокултурната основа за всички видове „художествено” и/или „утопично” съзнание. Реалността на този род сетивен контрол се състои тъкмо в това, че никой конкретно не би могъл да усети как става това. Мнението е ничия реалност и затова мястото му в "никъде", в Приказни царства на „художественото” въображение или направо в „Утопията”. Ето защо градското мнение винаги е "слух", то не е завършено изречение, не е и просто говорене -то е между думите, между изказванията, недомлъвка, нарочно забравено изказване или пък многозначително мълчание.

Всяко запитване нарушава намека, всеки запис изчерпва силата на слуха - ето защо слухът се чува, но зад него няма никой. Когато се говори за общественото мнение като за “ГЛАС” отново се върши една подмяна хората гласуват не като викат, а като пускат едно листче в “тъмната стаичка”.

Съвременните масови комуникации съвсем не нарушават тази странна убедителност на подмолните сетива. "Коментаторът" в това отношение е тъкмо публичният НИКОЙ. Той е толкова убедителен, колкото му позволява маската, която той носи като свое собствено лице. Успехът на конкретния индивид като коментатор зависи и изцяло се споделя от това, доколко той не  прилича на нещо непозволено, както и на нещо твърде правилно. Неговото мнение е като "парфюмирането" - то е легитимация на мирис, който има всяка постъпка. И като всеки мирис това мнение нито може да бъде изказано докрай, нито може да бъде запомнено ИЗЦЯЛО.

Колкото и да е парадоксално, тъкмо това, че говорителят по телевизията е видим, познат на всички, той не се изказва, а представлява нещо, което по принцип не може да бъде видяно. Тук пак имаме преобръщане на крайните полюси. Всъщност висшето положение се заема от невидимото. Но тъкмо поради това то "слиза" до нас чрез посредничеството на маскирания.

Понеже ние не усещаме мириса, това маскирано лице е гримирано. Гримът, както и парфюмираният мирис наистина потвърждават границата, но само поради това, че самите те се намират зад нея - те са нелегални. Гримирането на публичните лица ги издава по същия начин, както и парфюмът - това са изцяло изкуствени, т.е. ничии средства за събуждане на сетивата. Изкуствеността им се състои в това, че те се изработват индустриално /"външно"/ и са толкова "мои", колкото и на всеки друг. Последното ни подсказва и нещо много по-съществено.

"Обизкустяването" на сетивата, тяхната визуализация  правят всяко обвързано с тях действие "надзираемо" публично дори и тогава, когато "наоколо няма никой". Самите тези изкуствени сетива изпълняват функцията на "друг" в интимното пространство на индивида, издават присъствието на социума в това, на пръв поглед абсолютно затворено пространство, правят го публично.

Същевременно обаче тъкмо обизкустяването на сетивната сфера защитава индивида КАТО ГРАЖДАНИН, закрива го, но не отвън, а отвътре, от самия него като "НЕГРАЖДАНИН".

Ето защо собствено градският социум не е нещо външно за индивида, не е само формална интуиция, представена от "другите". Той е "вътре" - това е самата йерархия на сетивата, тяхната определена опозиция. Така подредени сетивата на гражданина му предлагат "собствен" образ на реалността, на града като такъв за него и за всеки друг гражданин, а по тези начин изграждат неговата гражданственост "отвътре".



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Изпращам ви мой отзив, писан преди 3-4 дни. Не мога да си обясня, защо го задържах!

Днес е 26 април. Аз съм в София. Съмва се. Ясно е над Младост. По ранина. Минава 5 и половина. Взех котето при мен. Да не буди дома. Отворих прозореца. Лъхна свежа хладина. Вижда се билото на БАЛКАНА (проточило се километри). Слънчо още го няма.

И сякаш чувам някой да ми нашепва: „Като говорите- казвайте”. „В малкото търсете голямото”. „Не всяко малко е голямо”. А може ли голямото за Града – да се мисли, без малки неща. Мигар е невъзможно. Те взаимо се усилват. И ни създават нови радости.
……………..
Вчера получих нова мила книжка. Направо от печатница. Оставих я и на професор Богданов. Не мирише на бои. ( Пак ще споделя, че, по- прекалихме с градските миризми; и аз акцентирах на мириса на кюмур; от Кършияка в Пловдив; и на дъхавия здравец ). Книжката, направо топли. Като огнище с въглени. С такава сладост и милост , че ми изпълни душата с... РОДОСЛОВНИ АРОМАТИ. Имам предвид Пролога. Само от четири странички (5-9). Видях и първата приказка. От с. Тресонче и за селото.

Описаното малечко, но кръвно-родно с. Тресонче, от съавтор и правнук Марио, на рода АПОСТОЛОВИ (мога да ги нарека и а п о с т о л и т е ); - в кратък пролог, от 5-та до 9-та стр.; от сина на автора -(пак либидно свързано); – ни казва, че, това окъсняло сегашно селце Тресонче; само с няколко обитатели днес; е истинска ВСЕЛЕНА: с неумиращи символи; знаци; памети; величия; предания и завещания...
От вчера, редакторката на книжката е донесла дома, два пакета. Наумил съм, да взема малко книжки. Ще ги оставя при г-жа Ваня Шикова, в НБУ. И в библиотеката. Който пожелае, да ги потърси там. Като подарък. За да се види, как за малкото се пише избирателно-сложно и стилово. За детствата и градищата в нас. (Драги Маркизе, за да даря книжката и на вас, ако желаете, изпратете адрес до i_kossev@yahoo.com).
‘’’’’’’’’
Думата ми е – да не малеем. Да виждаме В ПРЕХОДНОТО НЕИЗКОРЕНИМОТО. Исконното. Моля ви, вгледайте се в Пролога, на тая тънка книжица. Как, в скромни селски къщици, са се раждали не примитивни, миришещи „шаяци”. А отрудено и майсторски просветлените. ГРАЖДАНИ в легенди. Нали и селяните са, в друг смисъл – и български граждани! Като говорим за „Гражданско общество”, мигар, изключваме фермерите (комбайнери, овчари и прочие – ще добавя като Георги; че като пиша; имам чувство, че „паса” живинки, които се хранят и от белотата на листа; или хвърлям семенца; дадени и от вас; сега и от Марио).

Градежите, стават малки или големи, обични или чужди, според нашите преживелици.

Те са като „петна на Роршах” (някой от форумците, спомена за този проективен тест). Описвайки своите и чуждите градове, ние описваме и самите „себе си”. Прожектираме се.
Питам се, Дмитрий, кое е водещото „Сетиво”. При възприемането на града? Има ли такова? По-скоро няма. Намесват се и невидими ситуации. Неизброимо наслоени.
‘’’’’’’’’
Снощи научих, с Морисово-красива изненада, че: Марио (пра-пра-внукът); авторът на златните думи от Пролога, пише от чужбина, за: – умиращото и оставащо в безсмъртие дребосъче, село ТРЕСОНЧЕ; намиращо се до р. Мала река; отсам гр. Дебър; на запад от гр.Охрид (където, драги Дима: вместо „ние”; казвали „мия”; „конотирано”- /Данчов израз/, дори с твоето родно „мьi” /вж.с.5/; и поради това, тамошните, ги наричали „мияци”; защото те „мия-кали”; или още и с име „малореканци”; – сиреч, не само Жоро Господиновият Гаустин, имал много имена; и тн, и тн). Та, този сътворител, на мило- афектиращият Пролог, за с. ТРЕСОНЧЕ; заедно с двете си деца и тяхната майка; живеят днес на Запад; нито в София; нито в Скопие; нито в Белград; никъде другаде на Балканите; а в по-близката ни душевно от тях , взето „култур-афективно”, духовна франкофония; тук не се отклонявам (към близкото и далечното; за своето и „омразно чуждото”); защото, напр., заради омраза към българските имена; в онези времена, тамошният поп, на мияците от с.Тресонче, който „след дни на мъчения, сръбските жандарми го наболи с щикове” (вж.с.8); не са го горили на клада, като Жана и прочие. Та, той, потомъкът Марио, не друг, написва от чужбината (без да е писател) , този божествен Пролог, от 4-ри странички; и благославя бащата; че препредава на неговите деца; а те на своите, и така по безкрайните човешки пътеки; ПРИКАЗНИТЕ ВИДЕНИЯ – за из-началата, на всякое човешко раждане; напук, на неизбежната ни смърт. Било като хора. Било като поселища.
,,,,,,,,,,
Тази мала книжица, със загадъчно име ДУДИКАДАН (с приказки от с. Тресонче), скоро ще бъде представена от Наско Свиленов и Надя Искрова (за време и място, на разговора, ще има уведомление).

Ще се усъмните, че ви давам книгата, заради това, че там, в Пролога, след Котел, е спомената и моята Копривщица. Прави сте. Така си е. Но е казано и за ДРУГИ ГРАДОВЕ. Тези СЕЛЯЦИ, от вече призрачно-нереалното с. Тресонче, са резбовали ИКОНОСТАСИ в много църкви, цитирам от Пролога, в: „Банско, Самоков, Пловдив, Пазарджик, Панчарево, Цариброд, Карлово, Калофер, Стара Загора, Казанлък, Габрово, Сливен, Никопол, Свищов, Силистра, Разград, Варна”/вж.стр. 7/. А сега „...там в Тресонче, са останали само няколко души”/вж.стр.9/ . Но и с, веко-вечни: духовни изблици и била; от природни дълбини и с дълбоки дърворезби; вкл. и в мозъчните, и в духовните възвисения.

Книгата се раздава, като просфора, заради написаното от Дмитрий за: „ Културният афект и човешкото сетиво”. После разширено и за града. Негов дар. И за вашите щедри и умни текстове. Като „комка и нафора”.

Драги колеги, колкото и да ми е неугодно, ще разредя и изтъня, споделянията си до вас. Защото, трябва да привърша и някои отдавнашни работи. Обещал съм. Но пълното ми откъсване от Форума, вече ми е невъзможно. Няма да изчезна, „яко дим”. Ще продължа да се обаждам. По-рядко. За Дмитрий, писах много: 7-8 отзива. Но, пък, редовно ще ви чета. И ще си мисля с добро. За всички вас. Чрез „мене си”.

26/27 април – София, от Искро
Тема № - 59 Коментар № - 6577 Искро Косев - 2012-04-30 13:55:54
Професор Богданов, много съжалявам, но не съм разбрала когато сте ме карал да напиша заглавен текст, иначе щях да го направя - дори, понеже сама няколко пъти предложих във форума да напиша различни неща - а Вие не реагирахте - ми ставаше много глупаво, че се натрапвам. По отношение на коментарите - не съм сигурна, че са като стихотворения, защото коментарите във форума са също наш жанр, много подобен на отвореното писмо, но друг жанр. Преди време си извадих коментарите, които по принцип пиша разхвърляно и където ми падне - и се изненадах, че надхвърлят 510 страници - същинска втора "Физика на тъгата"! Не зная дали съм запазила своето "себе си" в тях - или няколко пъти си направих ново и още повече пъти, онези, които четат - са означавали и преправяли. В тези означавания за мен най-интересен е контекстът, от който всеки текст и всеки човек - се измъкват и продължават. Според мен, появяването на различните жанрове никога не е невинно и случайно - те винаги осветяват някакво друго проявено протичане, с което заедно правят реалност. Защо "Физика на тъгата" е накъсан роман, защо Вие наричате текстовете си есета, защо пишем в този форум, а не да си говорим в мъжката стая на къщата на някой Агатон, например? Време е за нови жанрове, които да ни дадат да разберем нещата, които се случват. Прочетох няколко пъти страхотния коментар на Маркиза днес, докато обикалях София, когато се прибрах, и сега - спомените и те изглежда са жанр. Маркизът ги пише толкова хубаво, толкова живо, а аз никога не мога да напиша нито един спомен, все едно не съм имала живот, в който да са се случили някакви такива неща. Зная, че пак ще кажете, че драматизирам - но срещам пълна съпротива да се върна назад в собствения си живот - докато в същото време мога да се върна с хиляди години и да разшифровам живота на друг. Защо моите протичания се съпротивляват срещу този жанр и не го проявяват? Все едно нямам никакви спомени и случки.
Тема № - 59 Коментар № - 6574 vesselina vassileva - 2012-04-30 01:13:27
Ех, приятели, сънувам ли, наяве ли е…Току-що изпратих Маркизата на автобуса за Истанбул. Всъщност, тази нейна екскурзия е с крайна дестинация – древностите на Кападокия. Тя е щастлива, дори запя в старата ни кола, докато отивахме към гарата. Обича да подпява, тръгвайки на път /но не в командировки/. Обикновено подхваща „Високи, сини планини…” или някакви си нейни неясни напеви. Гласът й, обикновено малко пресипнал, защото и досега не успяваме да откажем цигарите, в такива моменти звучи по детски чисто.
Аз останах сам, добрах се, сравнително бодро, до компютъра си и ето ме пред вас. Не ви ли приличам на дядо ми, отпреди няколко дена, когато милата ни синеока бабичка тръгваше да оглежда ненаситно белия свят. Тогава, хубаво все пак, че обикновено е било напролет - добри дни за бабините пътувания, той е потъвал и /предположихме/ пътувал в себе си. Същото ме спохожда и мен. Само дето аз имам компютър. И вас – за любезни и умни разбиращи ме.
Както виждате, моят така наречен заглавен текст от самото начало се съпротивлява на по-внимателно обмисляне и достолепно оформяне. В тази връзка искам, без, сигурен съм, че ще ви изненадам, да споделя нарастващо в мен убеждение. Изглежда, нашето общо вглеждане в маркизовата /а и у мнозина от форумците/ страняща „стилистика” и дервишка настойчивост в „средното писане”, посочено, обгърнато и вдигано към живот от професор Богданов, наистина си струва. Иначе, милостиви боже, отгде бих взел кураж и амбиция да седя и вече да дробя този заглавен текст. Значи, има простор и смисъл човек, НИЕ, тикайки всеки своето сизифовско кълбо, но станало някак нетвърдо, полупрозрачно, залепващо за ръцете и мислите ни, да изговаряме на глас слетели ни неща, вдъхновени монолози и речетативи. Сизифовците от околните хълмове да ни чуват и ние да чуваме Тяхното. Мярва ми се в паметта, да съм гледал някаква близка превъзходна мултипликационна реализация на образа, който току-що приших. Още едно доказателство, че не сме първи и сами в опита си да разговаряме по-пълно, въпреки обреченостите и самотите на собственото си сизифовство.
Точно такова съ-сизифовско укрепващо ме споходи и тази сутрин като отворих форума. Още не съм съвсем наясно с правилния и добрия подход към предизвикателството, което с „подхлъзваща” мекота и доверие ни очерта /в пясъка, като с тояжка на опитен бедуин преди пустинен преход от възможности и невъзможности/ проф. Богданов. Но ето, Георги и Веселина веднага ми подават ръка, поделят братски с мен запасите си „от вода и хляб”, които са ни нужни. Чудесни податки – и от двамата.
Тъй като обещах да скрепя нещо като тъжно-весел монолог „Аз също живях социализма…”, на Георги веднага ще кажа: „Достойни млади мой колега, по възраст аз клоня към тази на баща ви. Очевидно, това ще да е мъж – достоен, нелишен от всички, понякога незабележими, ядки на виртуса, за да му се получи такъв син. Поздравете и лично от мен милата Ваша родителка, която се държи в градинското също като моята майчица! Аз също бях изправен в началото на деветдесетте години на изтеклия век пред въпроса за „аутодафето” на натрупаната в жилищата, които обитава, обемиста книжнина. На маркиза, тогава все още неперспективен провинциален журналист и донякъде начеващ, самонадеян и само-финансиращ се, предприемач, му беше страшно трудно да се раздели с каквото и да е. И до днес пазя някъде дори Сталиновите усилия по въпросите на литературата, произхождащи от малката книжна сбирка на баща ми, бивш военен, плакал като дете при кончината на „най-великия роден”. Да ни е жив и здрав, милият, ако седнете с него на чашка червено винце, още може да ви изпее, не съвсем музикално, но със силен младеещ глас: „Артиллеристы, Сталин дал приказ…” Самият той е бил артилерист, а по-късно и от първите ракетчици. Майка ни и ние като деца със сестричката ми бая се полашкахме по квартири и обучения във връзка с поставянето на основите на ракетното дело в майка България. После внезапно баща ми-майор беше пенсиониран предсрочно. Винаги съм подозирал, че е заради това пусто пеене на висок глас на „Артиллеристы”. Или заради топлите му приятелски отношения с бивши партизани и ятаци от неживковски антифашистки формирования. Никога не ми е казвал причината, той умее да пази военна, държавна и всякаква тайна. Много свестен човек е, завършил е шивашко училище, докато е гърмяла Втората световна, а виждате – при социализма е стигнал до всевластието на ядрената мощ. Като дете е намерил на Ветренските минерални бани край Бургас кесийка махмудии и взел, че я предал на управата. Оказала се на стар местен турчин. Човекът изглежда го е благословил, защото той си ни е един щастлив баща и дядо, дай бог всекиму…
И какъв заглавен текст пиша аз? А, та с баща ми, в същия този Ветрен, където са преселени дедите ми от Лозенград, започнахме в началото на 80-те години да строим къща, в дядовия двор, след като бе поделен приживе /мъдро/ между синове и дъщери. Захвана се едно строителство във всички новополучени парцели, ум да ти зайде. Ние бяхме сред първите, давахме тон с упорството си. Аз бях млад, трениран в спорт и труд. С един майстор-зидар, лека-полека, вдигнахме къщата. Това „спеуде брадеон” продължи десетина години. Междувременно се наложи да гледаме пилета, корнишони, домати и какво ли не, за да сбираме парици за всеки следващ етап от строителството. Маркизът се разкъсваше между светлословната журналистика, грижите си на съпруг и млад баща и обекта. В определени моменти пишеше и речи и слова за полуграмотни партийни и държавни водители от окръга. Докарваше ги, не му ги връщаха за преработка…За какво всичко това ви го разказвам. На един етап, като покрихме къщата и се хванах с довършителните работи, вече без майстори и пак без свободни пари, пренесох част от библиотеката си там, в кашони. Именно в тях, ще ме разбереш Георги, бях наблъскал и аз почти пълните многогодишни течения на списания и алманаси - ”Пламък”, „Септември”, „Съвременник”, „Лик” и т.н. Нищо лошо, нищо срамно. Впрочем, там отидоха и много от знаменитите рускоезични литературни и публицистични реликти от перестройката, които ми пълнеха душата…След време, поради икономически, битови и неочаквани житейски събития и затруднения, се наложи да продадем Къщата. В суматохата и заетостта си около своите нескончаеми и все по-неплодоносни предприемачески дела аз не евакуирах това малко богатство /поне за мен и дотогава/. Ще ви кажа, съжалявам и досега. Вероятно новият стопанин на нашия, вдигнат с любов и пришки градеж е използвал хартията за подпалване на камината, която бях сътворил с двете си голи ръце. Да е жив и здрав, добър човек, съпруг и баща, докер, и той Георги се казва. Знам ли, може и да ги е запазил тия издания, може да ги е подредил тук-там, къщата не е малка. Трябва при случай да го питам. А ако са отишли през комина, няма да е първото и най-нещастно подобно събитие на планетата.
Хубаво ги навързва маркизът, ами, мила и толкова добронамерена към мен, Веселина, вие направо ме уцелихте в сърцето с Вашето предложение да ви говоря за социализма през Маркизата. /ТЪКМО ТУК вече съм прочел и новия постинг на професор Богданов/. Това ми помага да споделя нещо, което сигурно е останало тайна за вас, пишещи и четящи във форума. Веселина първа, убеден съм в себе си, ме улови в своя душевен и творчески „пеленгатор”. Тя ме подкрепи още след първите постинги. Свалям маркизката си шапка в поклон пред нея и тържествено обещавам, когато дойде подходящото време, да напиша своето отворено писмо до нея. Разбира се, никак не съм по-малко благодарен на всички, които не се озадачиха до безкрай от моята нелепа поява във форума, които ме разбраха в моето самотно и напористо „каканижене”. Казвах ви, а и сега ще ви кажа „по благоевски”. Имаше почва за това, вие бяхте я създали и обгрижили.
Към професор Богданов. Аз имах /като ваш студент/ и имам тегобата и щастието да позная и опознавам Вашата взискателност и неспокойствие към по-високо. Младостта ми бе повдигната и ашладисана от хора /не много/ като Вас. Оказа се, че и зрелостта ми, в която, мисля, най-после навлизам има нужда от Вашето. То се и видя – на тази голяма и осветена сцена.
Маркизата. Социализма. Книгите. Къщите. Речите. Свободното предприемачество. Свободата изобщо. „Капиталът”. Салвадор Дали – огромният мастурбатор на духа. До когото маркизът се доближава по наклонност. Любовта. Градинарското изкуство. Ракетното дело. Музиката – нашенска, келтска, индийска… Форумите. Децата и пенсионерите из тях. Градското и селското. Местното и глобалното. Политиката – в ръцете на достойни. Няма значение, философи ли са, поети или дюлгери. Четенето в дълбочина. Чуването и гледането с неразсеяно и милостиво око. Вярата в Него, като светъл изблик и подкрепа, които ни водят, защото едва ли ще бъдем излекувани докрай. Бебетата, чернооките и светлооки дечица в семействата на роми и Ротшилдови фамилии. Вашите студенти, вие, застанали пред тях, омиротворени в познанието и надеждите си. Бракът. Конкубинатът. Маркизът и Маркизата. Техните деца и внуци, станали общи и еднакво мили. Пътуванията в себе си и в реални други земи. Алкохолът. Тиктакането на часовника. Справедливостта към всяко живо. Приятелите. И враговете ни, ако ги заобичаме, някои от тях също го правят. Наслагвам. Казвани неща. Бродя из себе си. Безпомощен съм. Какъвто съм бил май винаги.
Но сега вече – заедно и усилен с вас! За своето отминало пътешествие из дебрите на социализма мога да ви пиша неизчерпаемо. За двуборството и трудната, но реална, любов между маркизата и маркиза – също. Имам чувството, че слагаме начало на повече от това, към което сме тръгнали. Да сме благодарни на Гугъла и прочие, там съм невежа.
Надявам се, че още преди да се върне Маркизата /забележете, и аз вече слагам главна буква/ от Кападокия и да ми разкаже какво е видяла през „неосквернените” от познание за древности нейни очи, ще ви пиша пак. Тук е мястото да лепна още нещо. Маркизът пък, определено не може да се намести в онази реалност, която да му позволи /финансово/ да отпътува тази сутрин към Мала Азия. Представете си го. Може би той щеше да запее в автобуса бащиното си „Артиллеристы” или нещо подобно. И да се оглежда с широко отворено балканско око по поля и баири. Вие решете. Аз спирам до тук.
Това е постинг. Не е заглавен текст. Според мен се вмества в сегашната дискусия. В замяна обещавам да ви додеям с още нещо за социалистическото си битие и съзнание, проникнато със стихчета от чекмеджетата на маркиза.
Тема № - 59 Коментар № - 6573 Dekarabah - 2012-04-29 11:57:09
Веселина, това, което сте написала на Декарабах, е не само драматично, но и свързано като другите силни коментари, които сте предлагала толкова пъти тук. Ценя, че подкрепяте мои мисли и твърдения и ги цитирате на място, но поне досега във вашите коментари, така е и в това писмо до Декарабах, вие по-основно от това, което твърдите, се борите да бъдете тази, която сте решила, че сте – засягана, самотна, знаеща и обичаща. Именно “тя” ви пречи да забележите следните две постановки, на които държа – 1. че нашето “себе си” е многомерно и постоянно живо различно и че добрият начин да го изкажем по-точно е да го представим времево протичащо, и 2. че всеки текст е съставен от две ситуации – външна на означаването на текста в някакъв контекст, и вътрешна, в която той се означава относително сам.

Външната ситуация не е една. Най-външното в нея е разбирането на текста от някого в определен момент. По-невъншно, но все пак външно за текста е неговият стил. Именно за него се отнася онова, което казвам за т.нар. среден стил. Закачено за по-вътрешната смислова и съдържателна ситуация на протичането на текста, то почти никога не съвпада с него. Особено когато е по-дълъг, а и когато е нагласен литературно, текстът влиза в контрапунктово отношение със стила, в който е написан. Силата на по-дългите и на литературно развитите текстове е в това градивно разминаване между стила на текста и самият текст. Именно това разминаване позволява на автора онова “себе си”, което той си мисли, че е вложил в текста, да се оказва свързано и усложнено в свят.

Затова ви карах да напишете заглавен текст и изглежда затова вие не го направихте. Защото коментарите са като стихотворения и като писма - в тях пишещият някак запазва своето “себе си”, както си го е изработил. Докато в по-дългия текст това малко “себе си”, което той си е наложил, за да има ясен знак, че съществува, се размива. Писането по-надълго и литературно, особено постигането на текст, е добрият начин това малко практическо “себе си” на навика да получи подвижността и пълнотата, която има по-реалното “себе си” на всеки, но което той така и не ползва във всекидневното живеене. Е, никой не е и този, който става в тези текстове. Казано по-точно, той е ту това по-просто, с което е свикнал, ту е по-сложното, каквото произвежда в добрите си текстове. Затова и написалият добър текст не остава при него, а пише друг и затова пишещият текстове прави и друго и затова пишещият и правещ друго и пее, и свири, и слуша музика, и пътува, и какво ли не още. Иначе залинява и изпада в депресия. Живеем единствено, когато нашето “себе си” пулсира по този начин.

Та това ви казвам, Веселина, в моето писмо, като поправям и бележката ви, че аз съм обогатил форума с този жанр. Просто така се получи. Те жанровете са навързани един с друг и не е особено трудно човек да издърпа някой от тях от кълбото, в което се търкалят.
Тема № - 59 Коментар № - 6572 Bogdan Bogdanov - 2012-04-29 09:58:40
Маркизе, сигурна съм, че твоят заглавен текст ще е прекрасен. Ти имаш тънко чувство към нещата - знаеш кога да се противопоставиш, кога да подкрепиш, и никога не спираш да плетеш с различните цветове на дискурсивните нишки - както казва професор Богданов - "по-общи помисляния".

Аз, например, както вече написах, не обичам спомените - сигурно не съм разбрала онова деление за разказ със сюжет и разказ-повествование - или пък пак обърквам инструменталното с реалното, въпреки че то никога не може да се наблюдава ей така едно към едно в реалния план, но за мен, сегашните спомени са разказ-повествование. В повечето случаи – разказват се от един човек, който няма да ги разкаже по три начина, два от които да не са верни, в повечето случаи спомените са факти и в повечето случаи – са трудно променими и минали, защото по дефолт случването им е в миналото, а след това остават само като скелети за чувства.

Професор Богданов много хубаво написа, че е обогатил форума с още един жанр - откритото писмо - насочено към някого, но с идеята да се прочете от повече - откритото писмо какво е - неговото слово също толкова добро ли е като на "споменното конкретно", т.е. - спомените на другите трябва ли да се случат на мен. Може да се мисли всякак. Но може ли повествованието на другите да стане мой разказ? Могат ли спомените от миналото, дошли чрез повествованието в настоящето, да направят случки в бъдещето? Може ли писмото до някой друг да стане писмо до мен? Зная кога може – когато минат двеста хиляди години. Чела съм много чужди писма, писмата на Емили Дикинсън, например – има едно, в което тя пише на един от мъжете, в които е била влюбена: „два пъти си отиваш, ела поне веднъж“.

Представяте ли си какво се случва в реалността, когато жанрът на писмото се преформатира в жанр на отвореното писмо. Може би – минава време, или времената на подателя и получателя се разминават, или това, което е предназначено за един – го казваш на друг, в случаите, когато онова, което трябва да е диалог става реторика. В същото време – целта е една и съща – нещо да се пренесе, да се каже на всяка цена, също като преминаването от устно към писмено, в което писмено слово, устното продължава, така както продължава онова лично казване от един към друг – и във вече отвореното писмо.

Много съжалявам за чувствителността си, но представете си какво означава. Означава самота. Да искаш да прочетеш писмото на някого все едно е писмо за теб. Това е лесно. Но да напишеш писмо за други, когато то е за някой друг. Пак Емили Дикинсън има едно такова стихотворение „Това е моето писмо до света,/ който не ми е писал/простите новини от Природата -/с техния нежен смисъл./ Не знам за кого е предназначен -/ не ще му видя ръцете....“. Най-много писма съм чела от Емили Дикинсън и от Хемингуей, защото бях влюбена в тях някога. Писмата им бяха като писани до мен или като писани от мен. Писмата си бяха техни, а аз им ги бях взела - все едно да чета чуждо писмо, което е непростим грях. Отвореното писмо не е ли модерно преодоляване на това, че чуждите писма не се четат. А и защо да не се четат, ако те могат да ти дадат модел за реалност?

Нещата могат да се изтълкуват и по добрия начин (зная, че няма нужда от тълкуване и че в нашия случай нещата не са така нагнетени както ги изкарвам аз) - че отвореното писмо може да преправи нашата конкретност в нещо по-общо, но не съм сигурна дали това не е едно обратно случване и дали не трябва да се случва наобратно - за да има смисъл, защото онова, което се търси за модела е: речите да са културни практики и благодарение на това в тях да може да се усеща трайната постановка за разбирането на света, и да може да се помества някакъв наш свят. Можем ли да направим това в нашите жанрове - можем ли в конкретното на спомена, в неконкретното на отвореното писмо, да намерим място за наш свят. Този „наш свят“ - нещо, което се предполага, че също е конкретно, се вгражда в общия свят, благодарение на онова, което се разбира и което е по-трайно – което ние трябва да уловим чрез спомените, които също са „наш свят“, но не собствено наш, а на някой друг.

Когато един изказ се включи в друг изказ, то нито един от двата няма нищо общо с онова, което е представлявал самостоятелно.

Това поражда въпроси. Кои са вътрешно трептящите понятия в спомените? Кои са по-общите помисляния в описанието на конкретни предмети, места и случки? Това означава ли, че повествованието също като разказа в някаква невидима дълбочина е също така ефективно? Ефективно, но по-трудно да бъде достигнато - или продължаващо в тази тоналност: онова, което като културна практика е било такова, да бъде такова равно и като реч, просто прехождайки от едното към другото, оставайки и в бъдещото случване - повествование и неслучване.

Сигурно не го описвам правилно, но това е защото се страхувам да опиша модел без разказ, от който да последва модел за реалност. В културните практики, носещи трайни постановки за разбирането на света, се поставя и индивидуалното, което се гледа чрез тези трайни постановки - така казва професор Богданов преди - а сега - отваряме жанра на писмото, превръщайки онова, което е предназначено за един - да се отнася за много, а не онова, което се отнася за много да се отнася за един - искаме от конкретно споменното да извадим общото?

Аз зная, че "среден стил на конкретно споменно, писателски окръглено и понятийно засегнато" не е възможен, и зная, че благодарение на това, че хората са възникнали от демони - т.е. посредници, движещи се от неразбирането на нищо до пълното разбиране – до предмета, до онова, което вече може да се види - достигат малцина, и зная, че благодарение на словото - ние няма да можем да останем в равното на повествованието и че все нещо ще се случи така, че да обърка и промени парадигмата. И може би професор Богданов е прав - сборът от няколко повествования няма как да остане повествование - повествованието ще се наруши, ще стане друго – своето и собственото ще се прелеят в нещо по-трайно, и в същото време – отвореното писмо ще остане отворено и за трайния смисъл, който носи – на неотворено писмо.

Затова, Маркизе, пожелавам ти да развалиш повествованието, да се хванеш за нещо трайно и невидимо като любовта, а не като комунизма. Хвани се за Маркизата! Ти си единственият човек в този форум, който си има Маркиза, която постоянно изтегля и твоите текстове и нас самите към реалността - като един ейдос. Стискам ръката ти и чакам с нетърпение!

Освен това - дано в това начинание, което Дмитрий с право нарече – същински проект – да се включи и самият професор Богданов. За мен ще е много интересно как професор Богданов от спомените ще направи разказ – и дали ще успее да ме накара да вярвам повече на природата на засадените градини, отколкото на Крез, който разбира, че бидейки цар освен този човек с тези видими случвания на забогатяване и успешни военни операции, е бил и друг по-висок субект, вече действал в живота на Гигес, после преминал през Ардюс, Садиатес и Алиатес и достигнал до него. (От години съм влюбена в това изречение от "Пространството на прозата" - същински израз за пространството на спомените, повтарям си го и с повод и без повод - използвам го постоянно и наиситана ефективно, превърнала съм го в отворено писмо за мен!)
Тема № - 59 Коментар № - 6571 vesselina vassileva - 2012-04-29 00:53:49
Очаквайки текста на Маркиза, реших да се обадя, като взема повод от историята за „Капиталът“, която той разказа.

Трябва да е било 1990 или 1991 година. Баща ми беше отскоро безработен журналист и за да изкара пари за цигари често отнасяше от дома едно или друго във все още общинския пункт за вторични суровини. Дойде ред и на книгите, няколко чувала с понатрупалите се през годините партийни поети и майстори на бригадирския разказ. Споменавам първо тях, а не, както може да се предположи, най-тежките томове, тези на комунистическите класици и по-пресни величия, понеже към първите баща ми питаеше особена ненавист. В този смисъл припечелването на пари за цигари, според него по-лека напаст и отрова от идеологическата поезия, беше представено пред семейството като морално и историческо почистване. Та така Маркс и компания излязоха заедно с най-червените поети от домашната ни библиотека. Впрочем, само това, че година по-късно баща ми започна работа като учител спаси от сходна участ и тридесетте тома на съветската енциклопедия.

Но случайно повторение или елементарен пример за валидността на историческия детерминизъм, Маркс трябваше да се завърне у дома. Посредством своя учител Хегел и едно мое увлечение по философията на историята в първите ми години като студент. Прочитайки, докато се готвя за курса по старогръцка култура, знаменитата Хегелова фраза – а всъщност, както днес ми се струва, роман в зародиша на едно изречение – че историята на Елада може да се разкаже като прехода от поетическия юноша Ахил до реалния юноша Александър, реших, че на всяка цена трябва да проуча и това, което Хегел, ако беше живял малко по-късно, щеше да напише за модерната епоха. Обърнах очи към напъдения Маркс, прочетох първо едно правено в белите години на Благоев издание на „Критика на политическата икономия“, после и великолепното като полемичен стил и сатира есе „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“.

Ако има нещо по-тъжно, но понякога и по-забавно от това книгите да не последват мислите на своите автори, то е да ги последват буквално. Маркс се озова отново в челните редове на домашната ни библиотека, както сам е казвал за съвременните си политици, не като герой на трагедия, а като герой на фарс, на мил семеен фарс. Защото „Капиталът“ беше откраднат от майка ми по време на нощните й дежурства от библиотеката на болницата, за която тя имаше по стечение на обстоятелствата ключ, а по-малките му съчинения, в десет тъмночервени тома, купени от баща ми – продавачката беше негова колега учителка по трудово обучение – за една шепа семена от гъба луфа. Знаете, онази, която като се изсуши, се използва, за да си търкаш гърба в банята.
Тема № - 59 Коментар № - 6570 ГГ - 2012-04-28 21:57:13
Не смятах да се обадя, докато не обмисля по-нетрепетно новото и предложеното, с което ме възнаградихте, но току-що ми звънна маркизата. „Много сте се изявил, маркизе - с лека възбуда в гласа ми рече. – Аз мисля, че вие работите, а то, пак сте писателствали във форума.” Казвал съм ви, че насреща си имаме високообразована, четяща, омъдряла и с чувство за хумор жена. Опитна в много от социалното, законовото, общностното и междуличностното в българското ни живеене. При това, самата тя неповторима словесничка, когато се е похващала с „по-лесното” литературно. За жалост, годинките си вървят, а тя държи в немара несъмнената си, според мен, нейния почти единствен читател, дарба. Не съм загубил надежда. Знаците за вчерашното маркизово „възшествие” в достойнствата и нелеката за достигане висота на този форум, мисля, ще я настроят за нещо, каквото /пред очите ви, за година време/ се случи с мен. Пожелавам го на всички маркизки, графски и подобни двойки /и самостоятелни/, недокоснали се, неопитали се в умната мрежа. И най-вече на младите, непридобилите още „титли”, неусетилите, че освен тесния приятелски кръг има следващ, а за зад него още по-голям кръг от хора, с които можем за говорим – на глас, освободено, без заобикалки. И да се порадваме на най-великото достояние на човешкия вид и на загърнатия в топлите пелени на своето индивид: Да бъде разбиран и да разбира. Без да бъде властно направляван, поучаван, накърняван и обезстойностяван. Хубаво ще е, когато това става и се извисява до второто, третото и всяко следващо ниво или измерение, към което неуморно-мисионерски ни е потеглил професор Богданов. И което тъй душевно и дълбоко ни описа преди дни уважаемата Веселина Василева. А това се разчита и поддържа и в повечето от най-хубавите текстове във форума. Направо ми е неудобно да ви заглавичквам в нещо, ясно и търсено от всички ви.
Изглежда го правя, защото се страхувам дори само от мисълта да седна в работа по по-дългичък, строен, струващ си за показване текст. Моята сила, не ви е останало скрито, е в бързите импровизации, опирането на споменното, разрошването на емоции, слепването, скрепването с „телче или пиронче” на поанти. Споменах ви – работа на коляно. Порок от журналистиката, от стихоплетството, а в немалка степен и от характера на рекламно-занаятчийската ми дейност. Но!
Първо, благодарност към колегата Георги Гочев и към доцент Дмитрий Варзоновцев за топлата им реакция към това да се срещнем в предизвикателството, което патронът на този форум открива и поставя пред всички ни! Второ, мисля си, че и случилото се успоредно влизане на отвореното писмо като превъзходна форма за по-дълги казвания и оценъчност между форумниците ще ни подпомогне. Като представяме и взаимно подпомагаме-коригираме проекти, към които сме усетили общ, между нас, а и по-широк „апетит”. Ако попитате мен, казвам, че форумът никога не се е чуждеел от такова отворено, демократично и пораждащо правене. Но съм съгласен и с това, че ни преследват затормозващо посочените от професор Богданови две „рисковани сладости” – „тъжноватото изказване на всеистини и също тъжноватото говорене за чувства и настроения”. Не знам дали България и обществото ни като цяло са достатъчно наклонени да се разделят - с ум, самоирония, сила и оптимизъм – от безбурната, „психеделична” протяжност на това състояние. Но потенциалът на този форум да го прави чрез и сред един широк кръг от мислещи в прямота и дълбочина хора е достойно завоевание.
Иначе, не се отказвам от поканата да сбера повечко в нещо като: „Аз също живях социализма”. Така си и беше, приятели, че май и дълго не можех да му изляза от „занданите”. Ще го опитам, ще го пофризирам, котка да не ми мине път. Или да не се обади някой от високо място и да каже: „Кви ги плещиш, бе, малоумнико?!” Дреме ми…Пък и нямам недоказани доходи.
Хубав ви ден! И с тези отклонения по маркизовия форумен статут да не забравяме колко още има за казване в дискусията, която тече.
Тема № - 59 Коментар № - 6569 Dekarabah - 2012-04-27 14:23:21
Подкрепям идеята за проекта, лансирана от домакина на този форум - проф. Богдан Богданов, и с удоволствие бих се включил в него със свой текст.
Тема № - 59 Коментар № - 6568 Борислав Георгиев - 2012-04-27 09:32:34
Виждате в постингите въведохме нов жанр - открито писмо. Хайде сега да опитаме с другия жанр - на т.нар. заглавен текст. Да видим какво ще стане.
Нали разбирате в какво е проектът - как да въвлечем в съвсем личното колкото се може повече понятийно и как обратно в него да вкараме спирачките на личното като описание, случка и всякаква друга всекидневност.
Тема № - 59 Коментар № - 6567 Bogadn Bogdanov - 2012-04-27 08:00:05
Здравейте, уважаеми професор Богданов,
Здравейте, скъпи приятели от форума!
Вълнувам се и ще сбъркам, пишейки, както често ми се е случвало и досега, прибързано, от коляно. Но ще го сторя. Пускам си за кураж малко Ленард Коен.
Връщам се от приказния някога Слънчев бряг, превърнат в ужасяващо стълпотворение от градски тип. Преди новия сезон оправям там някои стари свои рекламни „творби”. Казват ми: Прави, струвай, пари нямаме, предлагай най-евтиното. Ще отбележа само, че да освежаваш и връщаш към живот износеното и посърналото /в рекламата/ е много по-трудоемко и скъпо, отколкото да го метнеш наново. Не срещам разбиране и съм, не за пръв път, в голямо затруднение. Аз и моите верни хора някак ще се оправим. Виж, за връщането към онзи Слънчев рай, който беше това място, когато работех като ученик из хотелите му, дали има път и промисъл, ми се вижда изгубена завинаги възможност. И вие го знаете, и вие болеете, знам. Друг път можем да говорим повече за това.
Сега, с приятно трепкаща маркизка душа, ще кажа: Не сгреших в твърдоглавието си. Маркизата се пълнеше ту с недоумение, ту с раздразнение от моето слепване с вашия форум, но аз продължавах. Започнах да ви се натяквам някъде това време, миналата година, без никакъв, честен кръст, форумен опит. Бях скъсал с журналистиката, а и с почти всяко /нерекламно/ пишуркане вече почти двайсет години. Освен с някои стихчета, повечето на доста нетрезва глава, в моменти на отчаяние и самоспасение. Сред ВАС се намерих, въпреки гафовете и неуместностите, които изтървах, а и досега комай, разбиран с хубаво, дружелюбно и дълбоко мерило. Маркизът е чувствителен човек и разпознава от въздуха чувствителните и изстрадано интелигентни люде. Такива ви припознах от самото начало, когато надникнах във форума, такива си оставате за мен до тая минута. Да ме видите и разпознаете като ваш и неприкрит, а от един чудесен момент и като сладкодумния „маркиз”, заслугата е изцяло ВАША! Благодаря ви с искрено и направо по младежки разтуптяно сърце!
На многопочитаемия професор Богданов, пред вас, ще напиша също отворено: Неведнъж в хода на форумните дискусии Вашето проникновение и подредба на недоизяснени за самия мен, стръвни и „развинтени” мои казвания, Вашето хейрургно определяне и изчистване около стиловите пориви на маркиза, ме спасяваше от страхове и ме тласкаше в ново усърдие. Подобно се получаваше и с приятелските и умни знаци, които получавах от други колеги от тази чудесна творяща общност. Ето, че се стигна до това голямо отваряне на двери за мен към още повече сериозност, реалност на статута на маркизовите вдъхновения, усилване за правене на повече. В отговорно споделена заедност с други.
Ами сега? Че ме разписахте, Вие го направихте. Че ме изтърпяхте, понесохте, увлякохте – Бог да ви поживи и вдъхновява във всяко творческо дело, амбиция и вяра! Ще я измислим, скъпи приятели.
Простете, че в желанието да бъда откровен, пак се уголемих.
Сърдечен поздрав от хубавеещия, понастоящем и домакин на цветята от всички земи, морски Бургас! А за Слънчевия ни бряг, да не се отчайваме напълно. Красотата може да диша и в най-тъмните лабиринти, стига да и се даде възможност да ги проникне.
Тема № - 59 Коментар № - 6566 Dekarabah - 2012-04-26 16:29:38
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 117349

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128553

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20673

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 33278

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 135010

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 96319

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 30007

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 18435

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181815

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 61478

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA