БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Културният афект, човешкото сетиво и градът

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Градът, това външно, опредметено тяло на градския социум, е  нещо тотално изкуствено. Славянската дума "град" е твърде показателна в това отношение - градът наистина се гради, а по-точно се загражда и отгражда от природата, тотално й противостои. От това обаче спецификата на градския социум не се изчерпва. "Обизкуствяват се" и самите човешки сетива, човешкият сетивен опит. Този процес на културната динамика отива с корените си в най-отдалеченото минало. Но в града става доминиращ.

Градският тип култура се противопоставя на не-градския като писмен на устен. В града се развива и става господстваща тъкмо формализираната, т.е. абстрактно-всеобщата знаковост. Но това не е най-дълбоката, същностна страна на градската култура и сетивност.

По-важно е, че тук изгубват своята предишна значимост непосредствено природните показатели - кодовете на социалния ред (Мелетински). Макар слънцето и да изгрява в града по същото време, както и извън него, то не може да има еднакво значение за различните категории градско население. Природните цикли стават твърде неудобни показатели за необходимата смяна на дейностите, тъй като в един и същ момент могат да се извършват различните видове дейности. Ето защо са нужни общовалидни  показатели - “оразмерители" на социалното време и пространство. По същия начин както за координацията на общественото взаимодействие в производството стават необходими парите, така и за регламентацията и контрола върху индивидуалното действие се оказват нужни абстрактните  понятия.

Г. Зимел забелязва това функционално сходство и определя парите именно като абстрактни обективности за живота в града.Тези вече напълно изкуствени логически конструкти навлизат в сетивната сфера на индивида и като че ли я разцепват, влизайки в противоречие с естествените образи. Ето защо в града индивидът наистина съществува "като такъв" - абстрактно обособен и атомизиран.

Тук сетивата окончателно престават да бъдат само индивидуални и се разкрива техният изкуствен – технико-механичен характер и абсурдното им  неприродно съдържание. Сетивната сфера се овеществява под формата на графични, т.е. нямащи никаква връзка с конкретния индивид и неговото тяло знакови системи.

Става така, че фундаменталният разрив между "своето" и "чуждото", запълван от култивираните сетива в града, като че ли се  удвоява, но така, че "своето" се превръща в "чуждо" - в нелегално и подтиснато "подсъзнателно"; скрива се в най-интимните дълбо-чини на духовния свят на индивида. По този начин фундаменталната културна опозиция между  “своето" и "чуждото" в града се модифицира в опозиция между интимното  и  публичното.

Социумното пространство в града се формира посредством удвояването  и  разцепването  на сетивната сфера на индивида по принципа на "матрьошката”. Макар "интимните" сетивни преживявания на индивида все още да остават изпълнени с естествено съдържание, свързват го с определени природни дадености, формират интимен  микрокосмос от същия вид, както и на "примитивния" човек. Но същевременно се оформя и особена рационална сфера на индивидуалното поведение. В така удвоеното социумно пространство индивидът получава възможност да  се  разглежда като че ли отстрани.

Непосредствените преживявания и образи се измерват в абстрактната "скала", контролират се като нещо външно за самия индивид. В своята "интимност" индивидът както и преди е тясно обвързан с природата, а социалните си връзки и отношения все още изживява като непосредствено природни. Обаче това е само  частен, при това, подчинен аспект в неговото поведение. Интимната сетивна слятост на индивида с непосредственото му обкръжение – къща и двор, семейство и приятели трябва да бъде  легитимирана, дори и легализирана  публично. Исторически първото „средство” за това е именно литература като вид публично легитимирана със съответната практика за производство на социумната индивидност, на „античния” индивид.

Публичното тук и допълва, и ограничава интимното. В много случаи публичното легитимира интимното само в негативен смисъл - като  неприлично, неправилно, срамно  и пр. Но и като желаното, жадуваното, като „забранен плод”. За нас това обстоятелство има огромна значимост, тъй като дава възможност за реконструкция на градския социум като вътрешна основа и базисна структура на индивидуалното поведение на хората в града.

Тази базисна структура се оформя като “дипластия” /Б. Поршнев,1972/ на сетивата – публичните като легитимни и прилични и интимните като частни и ...неприлични. В това отношение би могло да се твърди, че градът противостои на "примитивното общество", където всички сетива са равнозначни, макар и да имат различни културни функции. Така зрението в първобитното общество служи като сетивен показател за границите на социума, буквално ги показва.

Средство за това са както непосредствено природните белези на територията, която е "собствена", принадлежаща на съответния социум, усвоена е от всичките влизащи в него индивиди, така и вече културните, изкуствени белези - ритуалните постройки във външната среда и татуировките върху самото тяло на човека. 

Само ако има татуировка, даден индивид става член на съответната общност, на първобитния социум. Нещо повече - например индивидът Тупи Навихара или Бороро не е преди всичко човек, и след това член на съответното племе, а човек, защото е член на това, а не на друго племе. 

Леви-Строс, както и Търнър, подчертават специално ролята на индивидуалните телесни белези, благодарение на които индивидът в първобитното общество получава потвърждение на своя социален статус. Това са уникални татуировки и маски /а в Африка - огромни и много сложни фризури и накити/. Без тези зрими, сетивно възприемаеми белези, социумното пространство не съществува. То съвпада с тези причудливи маски и татуировки. Тук отделният индивид не е човек, той е никой, ако не  притежава съответно лице.

Самият рисунък на татуировката снема, т.е. изобразява като орнамент цялата социална организация на племето. Тъкмо чрез тези сложни рисунки първобитният човек пренасочва и култивира изначалния конфликт на своето съществуване.  И проблемът тук не е само в това, че татуировката буквално посочва на индивида неговото място в социалната организация на племето и по този начин осигурява определен жизнен стандарт, както бихме се изразили.

Татуировката прави видимо самото  обществено, социално; показва индивида не само на другите, но и на самия него, снема в себе си двете му ориентации- "за себе си" и "за другия".

Според К. Леви-Строс, примитивните общности олицетворяват своята система в лъжлив спектакъл-на тях не им се удава повече отколкото на другите да опровергаят истината, че представата за обществото като построено върху отношенията между живите и мъртвите се свежда до усилията да скрие, да украси или да оправдае в аспекта на религиозното мислене, реалните отношения, които съществуват сред живите.

Едни и същи фигури можем да видим както върху тялото на човека, така и върху тялото на гората, върху тялото на реката - и навсякъде хората се сблъскват със самите себе си в това свое желание да живеят по-добре, отколкото това е възможно "тук и сега".  Но тази буквална телесна срастеност между човека и природата в живота на първобитния социум силно сковава неговите членове. Те нямат никакви други образци ... освен самите себе си, освен непосредственото си природно обкръжение, освен вплетения в самите техни сетива вечен конфликт между стремежа и неговата реализация.

В града този механизъм за онагледяване на социумното пространство съвсем не изчезва.

Тук се налага да отворя едни скоби. Типизираните от мен преди  години сетивни структури на примитивната и градската реалност по странен начин се сляха. Татуировките на примитивните племена в Амазония  днес се превърнаха в моден детайл в градското всекидневие. Млади момичета съвсем не се свенят да татуират тялото си.

Но пак ще подчертая: в града се променя връзката, отношението между тялото и образа, между сетивото и неговото “значение”.

Днешната татуировка е по-скоро произведение на изкуството, отколкото знак за социалното положение.

С други думи, ако “примитивът” нанасял върху тялото си митологичния образ на своето племе, днешните граждани превръщат своето тяло в образци на масовото изкуство. Тук природата, в това число и собствената природа на човека, неговото тяло, просто се изключват от погледа. Масовизират се и се унифицират.

Но докато за индианеца татуировката може да се чете, за гражданина ...просто се гледа. Така татуировката се формализира и банализира, престава да бъде външен знак за скритото, тайно съдържание на социалния живот. Не само татуировката, но видимото в града изобщо се оказва   тотално   изкуствено,   противостои на "същинската природа". И като резултат гражданите престават да гледат и да виждат.

Да се направи нещо видимо в  града, автоматично означава ограничаването му в нормативен план.  Видимото е  дължимото. Обратно - това, което не е правилно, срамно, не може да бъде видимо. Отвореността, достъпността за чуждия поглед в града е необходимо качество на публичните зони, а съответно и на публичните видове дейности.

Слухът е пряко свързан с речта. Речта, обаче, от самото начало е "изкуствено", културно свойство на индивида. Китайците твърдят, че изреченото само на половина принадлежи на този, който го е изрекъл, а другата принадлежи на този, който го е чул. И може би точно поради това – изказаното е опасно, издава.

Всичките "примитивни" цивилизации за нас са неми, те мълчат. Това мълчание обаче не се дължи само на факта, че там не е имало писменост. За самите "примитиви" думата е нещо твърде опасно; звукът, дотолкова, доколкото не принадлежи само на говорещия, го ангажира с всички, които могат да го чуят дори и тогава, когато казаното не е предназначено за тях.

Изреченото име е предвестник на нещастието. Във феодална Япония, например, името на императора изобщо не би могло да бъде произнесено, отчасти и поради тази причина, че императорът изобщо не е имал име до момента, когато сам би могъл да го защити. 

Обичаят човек да бъде преименуван след като мине инициацията навлиза в културата толкова дълбоко, че дори и днес "прякорът" все още значи във всекидневните ситуации много повече, отколкото официалното име.

Ето защо в града слухът се оказва в положението на "сянка на зрението”, влиза в опозиция с него, ограничава го "отвън" от "невидимата" част на социумното пространство. И в този смисъл слухът отново очертава границата на социума, но вече негативно.

Много по-сложно е положението на обонянието в йерархията на градската сетивност. Мирисът в града е нещо твърде неприлично Може би защото атмосферата в града съвсем до неотдавна, меко казано,  не е била на висота. Казват че големите европейски столици едва ли не до началото на миналия век по нищо не са се различавали от източните селища. Били са също тъй “миризливи”. Само  с широкото навлизане на примитивното устройство “сифон”, известно още на древните елини и римляни, големият западен град се освободи от задушаваща миризма на клозета.

Обаче не само "миризливостта" на мръсотията в града е налагала обонянието да бъде отблъсната надолу в йерархията. Естествената телесност в града се крие - тя е нещо неприлично. Но тялото "я издава" чрез обонянието. Мирисът е нещо твърде интимно и като такова се превръща в знак на близостта в интимните измерения на социумното пространство. Ето защо новоевропейският град и съответните стратегии на възпитанието, оформят твърдото изискване към нормалния, т.е. възпитан правилно индивид - да не мирише, да не  издава естественото с телесните му белези - пот, мръсно тяло, и пр.

Може да се попита - а парфюмът? Парфюмът изкуствено подсилва мириса. Но този мирис не е мирис на тялото. Парфюмирането излиза от ритуала, потвърждаващ или нарушаващ ссциумните граници. Вече знаем колко голяма роля играят в примитивните общества телесните показатели. Парфюмът е едно от първите исторически известни средства за  институционализация на тялото.

Благодарение на изкуствено подсилване на миризмата тялото се скрива, престава да бъде индивидуално тяло, превръща се в знак на социума – става публично. Ето защо в живота на градския социум "миришат добре" не хората, а представителите, обезличените посредници на съответните социумни полюси - горните и долните, "дамите от доброто общество и проститутките".

И едното, и другото, са всъщност самата граница на социуми и затова персонификацията на това опасно положение изисква защита, маскирането с едни и същи средства. Фройд показва колко висока цена се заплаща за подобен род представителство. Граничността на много от видимите  положения действително засилва необикновено много афектацията, може да доведе до психически срив.

Но най - "неприлично" е тактилното сетиво. Тактилните усещания са абсолютно нелегални в градската сетивност. Но те не изчезват изобщо, а са доведени до крайна форма, стават знаци на правилното или лошото, грубото и грапавото, на мекото и тънкото.

Интересното е, че тактилното отново се легитимира, но чрез превод в друго сетиво - чрез заместването и по този начин - отстраняването му. Това става по правилото на преобръщането - горното в йерархията сетиво замества долното, зримото легитимира незримото, а словото закрепва тази странна подмяна, правейки я необратима, та нали изреченото не се връща!

Тук е необходимо още веднъж да се спра върху проблема за сетивната легитимация   - узаконяването. На пръв поглед това е нещо твърде странно - как могат да бъдат сетивата узаконявани. Но парадоксът в случая е мним. Легитимацията в социологически, а и в антропологически смисъл е актът на онагледяване на нещо, което дотогава е било скрито – нелегално. Легитимният акт потвърждава съвпадането на външния /за "пред хората/ и вътрешния /"за себе си"/ смисъл на действието. Легитимен е този род действия, които съвпадат или поне демонстрират това съвпадане с нормата, с правилното.

Същевременно, обаче, легитимацията изцяло противостои на всичко интимно в поведението. Това е външния образ на социалния ред- образът, в който всичко изгубва своя смисъл и се обезцветява - става  еднакво пред закона. Както Вебер, така и много по-рано Кант подчертават пълната автономност на легитимния акт пред всякакво съображение на полза, на личен интерес. Зад легитимното стои безличен и всеобщ закон, норма-максима на ф о р м а л н о правилното поведение.

М.Вебер противопоставя легитимното действие на всяко действие, извършвано или по навик, или пък под влияние на ситуативно доловен интерес.  Легитимацията като безлично дело на социума противостои на всяко заинтересовано, т.е. частно, партикулярно действие на индивида.

Важно е и това, че всички примери за легитимно действие, дадени от Вебер, изключват естествената основа за човешко действие. Легитимно е такова действие, което е "външно - ориентирано" – „целерационално”, според терминологията на Вебер. Ето защо то трябва да е и видимо.

Слухът обаче е също така необходим за всяка легитимация - той спира акта, прави го необратим поради това, че всъщност намеква за неговата непълнота, за това, че не всичко изобщо може да бъде видяно, а значи и легитимирано.

Речта, ставайки писмена, ограмотена, изгубва този свой акцент, но по този начин ... още повече засилва границата между законното и незаконното.

Граматиката, правилата на говорене се раждат тогава, когато видимото съвсем ясно се разграничава от невидимото. Но в това е и странната прелест на думата - в полутона, в намека, в играта. А и всекидневното "бъбрене" и 'дърдорене" съвсем нарушава безличната правилност на писменото слово и ние пак "виждаме" невидимото, пак преобръщаме полюсите на скалата.

В това е и дълбинния смисъл на легитимацията посредством сетивата. Легитимният акт е възможен само защото наличната йерархия може да бъде непрекъснато нарушавана. По този начин легитимацията не само "орязва" неправилното, но и го запазва, поставяйки го в долната част на скалата. Ето защо сетивната структура не е нещо спонтанно, в нея се снема конкретния ред на социумното пространство. Тук всички сетива са "на мястото си". Дори и долните -обонянието и осезанието. Обонянието винаги е по-ограничено - то не може да бъде въведено в легитимен план, не може да бъде записвано. Трудно е и да бъде разказано. Миризмите, обаче, говорят, с нелегалността си потвърждават устоите на градския ред.

Мирис, който е "благ" ни "подсказва” , че пред нас е представител на висшето съсловие, мирис, който е лош, буквално издава нарушителя. И едното, и другото предупреждават, предпазват от неспазването на границите там, където самите граници остават  невидими, или пък не е удобно да бъдат видени.

В града, може би тъкмо поради господството на видимото, не е твърде сложно да се нарушават границите. Но на практика, нарушителите не остават безнаказани. Най-вече защото и сами знаят, чувстват, УСЕЩАТ нелегитимността на поведението си.  Според мен, това също така обяснява защо феноменът на общественото мнение, е тъкмо градски феномен, колкото и да говорят за същото на село.

Селската общност, както всяка не-градска по принцип общност, се поддържа изцяло и само "от слуха", Тук сферата на видимото е крайно стеснена, а и казаната дума има огромна сила.

Градското обществено мнение е тъкмо невидимото слово, словото, което никой не чува и не изрича, словото, което е на никой, докато на село адресът и източникът се знаят, а връзката е директна. В градското мнение всяко деяние се претегля така, че става необратимо, онагледява се не от реалния си продукт или ефект, а от това, което би могло да  стане АКО . Ето това "ако" мнението в града като че ли се изпуска и имагинерният му ефект става напълно реален, дори замества реалния. Тази имагинерност на мнението му позволява да преминава всички граници, но по същия начин и да ги утвърждава, - та нали никой не ги е нарушавал. В мнението е реална тази постъпка, която още не е извършена, но трябва  да бъде извършена от "еди-кой си". Така мнението просто не може да бъде спряно - то винаги съществува не тук, а "там някъде".

Този феномен е и социокултурната основа за всички видове „художествено” и/или „утопично” съзнание. Реалността на този род сетивен контрол се състои тъкмо в това, че никой конкретно не би могъл да усети как става това. Мнението е ничия реалност и затова мястото му в "никъде", в Приказни царства на „художественото” въображение или направо в „Утопията”. Ето защо градското мнение винаги е "слух", то не е завършено изречение, не е и просто говорене -то е между думите, между изказванията, недомлъвка, нарочно забравено изказване или пък многозначително мълчание.

Всяко запитване нарушава намека, всеки запис изчерпва силата на слуха - ето защо слухът се чува, но зад него няма никой. Когато се говори за общественото мнение като за “ГЛАС” отново се върши една подмяна хората гласуват не като викат, а като пускат едно листче в “тъмната стаичка”.

Съвременните масови комуникации съвсем не нарушават тази странна убедителност на подмолните сетива. "Коментаторът" в това отношение е тъкмо публичният НИКОЙ. Той е толкова убедителен, колкото му позволява маската, която той носи като свое собствено лице. Успехът на конкретния индивид като коментатор зависи и изцяло се споделя от това, доколко той не  прилича на нещо непозволено, както и на нещо твърде правилно. Неговото мнение е като "парфюмирането" - то е легитимация на мирис, който има всяка постъпка. И като всеки мирис това мнение нито може да бъде изказано докрай, нито може да бъде запомнено ИЗЦЯЛО.

Колкото и да е парадоксално, тъкмо това, че говорителят по телевизията е видим, познат на всички, той не се изказва, а представлява нещо, което по принцип не може да бъде видяно. Тук пак имаме преобръщане на крайните полюси. Всъщност висшето положение се заема от невидимото. Но тъкмо поради това то "слиза" до нас чрез посредничеството на маскирания.

Понеже ние не усещаме мириса, това маскирано лице е гримирано. Гримът, както и парфюмираният мирис наистина потвърждават границата, но само поради това, че самите те се намират зад нея - те са нелегални. Гримирането на публичните лица ги издава по същия начин, както и парфюмът - това са изцяло изкуствени, т.е. ничии средства за събуждане на сетивата. Изкуствеността им се състои в това, че те се изработват индустриално /"външно"/ и са толкова "мои", колкото и на всеки друг. Последното ни подсказва и нещо много по-съществено.

"Обизкустяването" на сетивата, тяхната визуализация  правят всяко обвързано с тях действие "надзираемо" публично дори и тогава, когато "наоколо няма никой". Самите тези изкуствени сетива изпълняват функцията на "друг" в интимното пространство на индивида, издават присъствието на социума в това, на пръв поглед абсолютно затворено пространство, правят го публично.

Същевременно обаче тъкмо обизкустяването на сетивната сфера защитава индивида КАТО ГРАЖДАНИН, закрива го, но не отвън, а отвътре, от самия него като "НЕГРАЖДАНИН".

Ето защо собствено градският социум не е нещо външно за индивида, не е само формална интуиция, представена от "другите". Той е "вътре" - това е самата йерархия на сетивата, тяхната определена опозиция. Така подредени сетивата на гражданина му предлагат "собствен" образ на реалността, на града като такъв за него и за всеки друг гражданин, а по тези начин изграждат неговата гражданственост "отвътре".



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Чудесна е идеята, но как ще отговори Маркиза? Модерно казано, цял един проект се очертава:-)
Тема № - 59 Коментар № - 6565 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-26 15:05:08
Прекрасно предложение! Дьо Караба, ако имаш желание, нека се свържем, ето моя имейл: ggochev@nbu.bg
Тема № - 59 Коментар № - 6564 ГГ - 2012-04-26 13:12:29
Това, драги Декарабах, не е постинг или коментар, а писмо до теб. Наистина трябва да сме благодарни на Дмитрий, че ни вкара в тази тема за живелищно-селищното по нашите земи. Аз правя семинар за нашето време, но, вижда се, семинарът е и за тукашното живелищно-селищно, както го наричам подтикнат от последния ти постинг. Доброто време е непременно и място. На семинара коментираме литературни текстове, защото в тях се откриват по-лични жизнени времеви протичания. Но ето твоите последни коментари, Маркизе, заедно с два и на Георги Гочев, разкриват и това още по-добро слово - споменно конкретно, достатъчно литературно и с вътрешно трептящи понятия. Това съдружие на описани предмети, места и случки с по-общи помисляния е наистина ефективно.

Обикновено изказвам тези понятия, такъв ми е темпераментът. Ето и в случая ще кажа, че и на това място, и в тези години, живее човек, който, колкото и уникално тукашен и сегашен да е, има природа, която отдавна е такава. Обувките в чантата на твоята баба са такова нещо – символ за идеалност, въплътен в предмет. Всички мъкнем такива символи, в които някаква предметна конкретност е свързана с идея за горе-официално-красиво. Така е и при твоя приятел капитан, заплел се в Капитала на Маркс. Да се изпитва радост от чисти идеи заедно с велики автори е като след сиво безсъбитийно живеене някъде да се повеселиш една седмица в Ню-Йорк. Но по-радостно е друго – да се вгледаш в това сиво и да усетиш пъстротата му на объркано въплътено мисловно, спряно в малки случвания и предметни символи.

Грижата ми е за този форум, за достойното да се говори и казва в него. Огрижен съм, защото форумът, както и животът ни, са обзети от двете рисковани сладости - от тъжноватото изказване на всеистини и също тъжноватото говорене за чувства и настроения. Та оттук и моето предложение, Маркизе. Първото - да сглобиш от тези твои спомени дотук един текст и да ни го изпратиш, за да го публикуваме заглавно. Но и второто - да се свържеш с Георги Гочев, а и с Дмитрий и с други склонни от компанията, които да продължат в този среден стил на конкретно споменно, писателски окръглено и понятийно засегнато. Досещаш се защо не успя вълната от спомени по темата “Живях в социализма”. Поради еднотонната умозрителност на повечето от тях. Та съгласи се да поработим за този т.нар. от мене среден стил! Разбира се, има голяма пречка – нашата партикуларност, навикът ни да си правим своето и да се радваме на собственото. Но да опитаме!

С поздрав
Богдан Богданов
Тема № - 59 Коментар № - 6563 Bogdan Bogdanov - 2012-04-26 10:17:17
Включвам се заради коментара на проф. Йордан Евтимов. Има я и тази страна на града - Градът, който убива светлината. Случаят с проф. Тачков е точно такъв и точно усетен, разбран и намерен. Имам много стар и кратък, но незаличим спомен от него. Преди много години той дойде в УНСС за издаването на книгата си Пари на борсата-сам, без да иска хонорар, на "ползу роду". На пръв поглед - малка, непретенциозна книжка, та книжица, написана някак непретенциозно, добродушно, но толкова невероятно мъдро, професионално, експертно и заедно с това - разбираемо и полезно ... за всеки. Няма да забравя съвета му за това как се оценява стойността на сграда. Няма формули и методи. Гледаш състоянието на основите...Така май се оценява всичко...
За пръв път, аз, незначителната начинаеща "асистенка", не мръднала и милиметър извън добре затворената социалистическа "академия", виждах такъв човек, човека от големия град-мегаполиса, "полюса" на света, на бизнеса и науката, човек каращ да тупти сърцето на този град, владеещ над света. Някак си, си го приех в сърцето си за учител. Смайването ми ще да е било голямо. Вместо НЛО, вместо фъфлещ на завален български "Юпитер на цивилизацията" - един добър, истински земен човек, без капчица надменност, високомерие или поза, истински обичащ и истински ... страдащ за България. Без и да подозира Ботьо Тачков е оказал огромно влияние върху мен. Главно с това да бъдеш скромен пред науката, да не парадираш с положение, знания, да не спекулираш с науката и знанията си, да учиш другите така, че и най-нечувалия за това, на което го учиш, да го разбере (в някакъв смисъл много и дори напълно различен от "моя" тогава професор. Това е Pro memoria, която никой не каза за проф. Тачков, а която той заслужава. Професор в Колумбийския университет, полиглот, борсов посредник и президент на инвестиционната банка на Уол Стрийт, експерт към Правителството на САЩ и ООН.... Един от най-ярките икономически умове на България, голям патриот, учен, участвал в създаването на пулса на градът-свят, а убит от един друг град - Градът (не И, а) НА кучетата, Градът, който убива светлината, но не с тесните си пространства, а с модифицираното си човешко.
За мен Ботьо Тачков е един от хората, с най-голям принос към създаването на Социалния капитал в България - споделеното знание, знание, което наистина може да бъде споделено и разнесено от уста на уста, макар и по такива "неразбираеми и сложни" проблеми като инвестициите. А това е огромен, огромен принос за България.
Между другото, последните дисертации, които четох,по на пръв поглед простичко, но на трудно достижимо високо научно и професионално ниво анализираните проблеми от областта на изучаванията на проф. Тачков, ... не цитират Ботьо Тачков, дори не споменават за него...в България, да в България, не извън! И пак се натъкваме на проблема за забравеното знание,(или отхвърления социален капитал, а с това отхвърления способ за постигане на благосъстояние на България, както смятам, че е), който преди време постави проф. Богданов. Ето това е също загуба на светлината в града, уви.
Тема № - 59 Коментар № - 6562 nkioseva - 2012-04-26 09:50:03
Онази моя бабичка, тъкачката, много обичаше да пътува. Да посещава и разглежда градове. Къде до деца и внуци, разпиляни в четирите посоки на България, къде по екскурзии-соцнагради за преизпълнение на тежките норми в текезесето. Беше синеока, кипра женица, нагласяше се с най-новото и „модното”, което имаше, или специално си ушиваше нещо по-пъстро. И смело хващаше автобуса, после влака и т.н. В такива отпътувания дядо ми я сподиряше с добра усмивка и тъгуваше, докато тя се върне. Той не беше решителен в пътуванията на далечни разстояния. Пътешестваше главно в себе си. Баба се връщаше и му разказваше видяното и чутото /от една жена във влака/ с големи подробности. Но искам да ви обърна внимание главно върху една друга историйка, която тя много обичаше и кръшно, до сълзи се смееше с нея. Тя е такава.
Една съседка от селцето отива на гости на дъщеря си в София. Тръгват двете на разходка из кипналия столичен град. Майката си носела най-хубавия, всъщност от по-млади години, чифт лачени обувки. Не ги обаче сложила на пренеслите много селска тежест свои крака. Помъкнала ги в чантата, крачейки притисната до дъщеря си. „Добре де, мамо, не ги обу, пък ги взе… Защо са ти?” – рекла щерката. „За по-нейде, мале” – бил отговорът. По-нейде ще да е било онова място, на което човек си струва, а и е длъжен да се покаже най-красив, най-пълен и важен като околните. Тук-там, чак по жълтите павета прекосили, ала женицата не посегнала към скъпия на сърцето й нов чифт. Не знам, може да се е страхувала, че ще стегнат огрубелите нейни крака. Или очакванията й не са се срещнали с онова грандиозно „по-нейде”… Баба ми се заливаше от смях, често и заедно със самата тази комшийка. И така, весели, но с вечно загрижени по отлетелите деца и внуци сърца, крачеха те през нивя и градини, лете и боси, безкористни селски души. Към заника на дните си тук. Докато, когато дойде времето, ги изпратихме в други поля, по по-жълти павета, по-нейде. И всяка – с най-милия неин чифт обувки. Понякога ми се е сторвало, да чувам в тихи дни, из онези нашенски землища, нещо да потропва откъм небосвода. Дали те двечките не са, сложили лачените си кундурки, смеещи се над току-що преразказаното от маркиза.
Защо се отплеснах пак. Мина ми през ум, че тази малка селска случка някак обема доста от българското очакване за градското като за особено, завършено и достигнато преди, далеч и от други. Невидимо за окото, неразгадаемо отвътре. Разбира се, историческата, или по-скоро накъсаната /в по-дълъг ракурс/ традиция на градско-поселищно живеене по нашите кръстопътни земи, е вкарала в генната и поколенийната памет тези трудност и плахост. Преодоляването им „взривно”, както се получи при социалистическата „всеобхватна и на всяка цена” индустриализация, обезлюдила и обезучилищила селата, превърна този уплах в пришествие на огромни маси /стиснали кундурки в ръце/ към Неразгадаемо. Постепенно бе разгадано, че може да се живее в панелки, че хубаво е да имаш баня вкъщи, хладилник и телевизор. После „Москвич” и вилно място… Днес и компютър, и поне два автомобила втора употреба. По-малко се наплоди страстта да имаш повече книги дома, макар в започналите да се произвеждат още в шейсе-седемдесетте години на миналия век типови холни секции да бяха предвидени етажерки за тях. Спомням си, в холове на бивши управленци как бяха наредили томовете на Маркс, Енгелс, Ленин, а по-в дъното още и на Сталин. Що да чиниш, иначе какъв началник си. Не я четяха много-много стопаните на тази луксозна книжнина. Бяхме ученици в прогимназията, когато един приятел ми се оплака, че взел един ден с голям зор от наш съученик книга от такъв хол. Дебела. Нахвърлил й се вкъщи, назад-напред, стигнал донякъде, пък отгърнал пак да види какво пише на корицата. Вместо „Капитанът”, както му се видяло преди да измоли книгата, пишело „Капиталът”. Върнал я. След години той стана морски капитан и веднъж ми сподели, че в „Морското” тъй или иначе доста се поровил из дебелата книга. Сигурно повече от нашия съученик и баща му - управленец. Поначало си беше четящ човек, затова и му угоди презморското скитане и самотия, четеше и знаеше. И добре си управляваше кораба.
Да не доскучавам много, спирам. Но за възпитанието, отглеждането и управлението на градскостта на наша почва ми се мисли и пише. Виждам, че всеки от вас, граждани-форумци, внася и не смята да излизаме през куп за грош от темата на много получилата се /още една благодарност към доц. Варзоновцев!/ дискусия. Толкова сме вътре, вплетени из корените на голямата и най-първа европейска полисност и градска поселищност. Земите ни не са бедни откъм останки на цветуща и организирана градскост с достойна за завист древност. Да задълбаем ни отива. Да се съизмерим и проектираме по-ясно в градското като европейско достигане – още повече.
Тема № - 59 Коментар № - 6561 Dekarabah - 2012-04-25 16:33:48
Приятели,
едва ли е дошъл моментът да направя много завършено изказване, но вече се натрупаха доста теми (а и немалко от поставените от Дмитрий пренебрегваме досега) и ще опитам разсеяно тропосване по тях..

Разказът на Борислав (сам по себе си виртуозен пример, че живеем изцяло в символни светове) за жената, закупила си гробно място за вечни времена в Орландовци като окончателно приобщаване към столичния елит, ме подсети за две неща. Първо, за теорията, споделяна от мнозина представители на хуманитарната интелигенция, че комунизмът е победа на селото над града. Приложена към българската история на ХХ век тя звучи направо бутафорно с оглед ситуацията в българските „градове” до 1945 г. Най-вече защото видимата атака е не на селото над града като цяло, колкото на родени и преживели детството си на село артисти, бързо издигащи се в институциите на изкуствата и литературата.

Георги разказа за голямата разлика между един град утопия като Димитровград и градът утопия изобщо, но май доста разчиташе при интерпретацията на онова, което остроумно нарече „своеобразен синойкизъм”, обединението всъщност на няколко села под формалното име Димитровград. Самото описание на Димитровград като град, чиито жители се занимават полускрито с животновъдство, беше толкова великолепно, че сладостта му остави траен послевкус в устата ми. Разбира се, че отглеждането на животни в социалистическите градове е било схващано като проблем – доказателство са и някои български филми. Например „Селянинът с колелото” (1974) по сценарий на Георги Мишев. В него героят на актьора Георги Русев гледа прасета в междублоковото пространство, а когато съседите го изправят пред другарски съд, той заявява с болка в гласа: „За кучета и котки може, а за прасета – не може!”

Днес, след смъртта на Ботьо Тачков, наръфан от кучета в станалия моден нов квартал Малинова долина, отношението към кучетата и котките може да бъде една проверка за стереотипите за видове градско поведение. Любителите на кучетата, които прибират във входовете на блоковете си бездомните животни, щом в квартала се появят служителите на общинска фирма „Екоравновесие”, смятат себе си за по граждани, но не на това мнение са онези, които считат присъствието на кучетата за част от едно селско съществуване.

Самият квартал Малинова долина може да бъде разгледан от гледна точка на една идея за града – включваща бариери, затворени микрокомплекси с охрана, частни улици. Преди няколко дни късният филм бе нова руска фентъзи продукция – „Волкодав из рода Серых Псов”. Действието както примерно в „Уилоу” се развиваше в едно имагинерно Средновековие. В един момент героите се оказват в град Галирад. И това много силно ме накара да се замисля за града като за онова, на което проф. Богданов настоява в един постинг тук – място, където хората са притиснати по-плътно един до друг, за да се чувстват защитени. В академичните среди често образът на средновековния град е като за управляван от съвет на професионалните общности, като за демократично място. Всъщност и през Средновековието градовете обикновено се раздиплят около двореца на владетеля. А сигурността е въображаема, защото си изложен моментално и на засилващата се в по-голямото населено място анонимност. В града по-лесно можеш да бъдеш обран или набит от отделен престъпник, макар да си защитен от набезите, на които са подложени селските жители.

Спомена се начинът на живот в социалистическия град. И стереотипите за град. Например дразненето от миризмата на другите. Общо място за жителите на съвременния град е, че в него не живеят достатъчно градски хора, защото миришат. Миришат в обществения транспорт например. Това е мнението на мнозина – че другите, недостатъчно граждани, както заявяват, миришат. Но миризмата е наистина част от природата, тя е неизкоренима, освен с помощта на постоянно отмиване, което ат своя страна лишава индивида от индивидуалността на миризмата му. Медиите днес поддържат задължението за къпане два пъти дневно, което не се схваща като репресия. Така както обвинението към другите не се схваща като абсурдно – подобно на обвинението на мнозина съвременни българи, започващо с израза „вие, българите”.

Но нека се върнем към социализма. Социализмът е система, която включва механизмите на жителството и отчуждаването. За софийско жителство през 1960-те-1980-те битката е по-тежка, отколкото за заветната зелена карта за САЩ през 90-те. А отчуждаването е насилственото отнемане на собствеността ти върху земята, върху която имаш къща, за да бъдеш овъзмезден с два апартамента в бъдещия панелен блок. Каква е разликата с насилственото включване в земеделските кооперации, текезесетата.

Но да върна топката към Дмитрий, който говори за отношението на сетивата – особено зрение и обоняние – спрямо усещането за града. В един форум (http://www.dnevnik.bg/bigpicture/2011/05/26/1095494_goliamata_snimka_jivotut_na_panelnite_blokove/) прочетох: „Панелката я свързвам с миризма на манджа, чалга, хлебарки, миризма на пот, неделна бормашина и перманентен ремонт у съседите, блъскане на вратите, смрад в асансьора(когато работи), пикаене във входа, кучешки лай денем и нощем.”

В публикувана в интернет книга на шуменския литературовед Христо Трендафилов „Инициали” (http://literaturensviat.com/?p=6977) се разказва и тази случка: „1993. В Петербург пристигна след дълго пребиваване в чужбина кинорежисьорът Отар Йоселиани. Оценката му за града бе далече от всякаква сантименталност. Градът е все още Ленинград, а не Санкт Петербург – каза той. На мястото на цвета на руската интелигенция, населяваща световната столица на културата, дойде местното население на областта. Много време трябва, докато то се адаптира към старата атмосфера, от която липсват вече много елементи. Нещо от нея е останало и то се носи от кореняците, които на времето са били най-обикновени люде. До Санкт Петербург е все още далече – заключи Йоселиани.”
Това вече е друг разказ – за старите градски жители. За мита за старите градски жители. Мит, защото градът постоянно се утвърждава, но и разбягва. Изграждането на специфично градско поведение е процес, който може да стане видим, дотам, че да си кажем – да, Петербург има своите типични градски жители. Но не бива да забравяме, че никога Петербург не е бил обитаван само от такива жители.

Да, това е градът. Преди всичко една идея, която може да бъде съвсем различно конотирана. И това е исторически зависимо.
Тема № - 59 Коментар № - 6560 Йордан Ефтимов - 2012-04-25 06:42:29
Уважаемият Искро Косев пак отвори неизведаната перспектива за града - промяна/непромяна от миналото към бъдещето в днес. А за мен веднага изниква въпросът - добра ли е безапелативно промяната в града.
Шпенглер като че ли изобщо отрича такава постановка-за него градът е ...залез. За мен, може да съм скептичен на момента, промените в близко познатите за мен градове хич не са еднозначно позитивни. А и форумът някак стихийно подсилва носталгичен момент. А къде е днешният град, как би могъл да се "позиционира" в скалата позитивна/негативна промяна?
Засега в множество спомени и разкази ми "убегва" именно позитивната перспектива.
Тема № - 59 Коментар № - 6559 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-24 19:00:00
Позволете ми, макар и днес, да ви поздравя с Международния ден на книгата, с пожелание за градеж и съграждане във вашия вечен град - НБУ. Сърдечни поздрави и на домакина на този Форум – професор Богдан Богданов, който е един от строителите на съвременната българска книжовност и знание.

В контекста на градовете и градежа, ще си позволя да припомня, как смъртта на Сервантес, ражда Световния ден на книгата, познат в средновековна Барселона, като празник на розата, на героизма и любовта, почитан с религиозни и карнавални шествия.

Когато Мигел де Сервантес, се преселва във вечността, на 23 април, 1616 г., книготърговците в Каталуния, в негова памет, започват да подаряват роза на всеки, купил книга. До ден днешен. Така, два испански града, от люлката на цивилизациите, от лоното на Европа, благославят и книжовността. Определяща става символиката на смъртта, белязана от двама безсмъртни - Сервантес и… Шекспир. И от един легендарен библейски воин – покровителят на Каталуния – Saint George. Един от най-тачените светци в света, Свети Георги от Каталуния, бил и странстващ рицар, който, за да спаси принцесата на Каталуния, влязал в люта битка с Дракона и победил. Там, където се проляла кръвта на чудовището, изникнал розов храст, от който легендарният светец и воин Jordi, откъснал най-красивата кървавочервена роза и я подарил на принцесата. Светецът, който умира в началото на 4 век след Христа, е патрон на града, а 1456 г., независимото каталонско правителство избира 23 април за национален празник на свободата. Век след това, каталонците започват да празнуват същевременно и деня на розата, честван в средновековна Барселона. Така, за влюбените от Каталуния, Свети Валентин е в деня на Sant Jordi – на 23 април.

Но този ден и в Барселона, и в цяла Каталония е специален и поради тържеството на Книгата, отбелязано за първи път през 1926 г.

Разбира се, в троичността на Международния ден на книгата и авторското право, за който от цял свят прииждат поклонници на книгата, розата и свободата, на които се подаряват книга и роза, и на който вчера са продадени над 7 милиона рози, се вплитат и делото на каталонците Антонио Гауди, Хуан Миро, Пабло Пикасо, (живял през детството си в достолепната къща в стария град на Барселона, днес музей), на световния музикант, челистът Pau Casals - (Pau Casals i Defilló), с чието изпълнение на Бах, бих искала да ви поздравя, защото в музиката на Бах, както казва Йосиф Бродски, е и градежът на Бог. Звънти структурата на духа: "В каждой музыке Бах, в каждом из нас Бог."

http://www.youtube.com/watch?v=VhcjeZ3o5us

Но това са други, небесни градежи, отекващи в катедралите на каталонеца Гауди, в Арагон и Валенсия... Наскоро прочетох, че Бах изграждал композиционно творбите си сякаш строи катедрала, две мелодии се пресичат, създавайки слухова илюзия за трета, която всъщност никой от инструментите не изпълнява, а формата на катедралата, от своя страна, съответства на структура, свързана с разположението на звездите в космоса.

С поздрав и към Дмитрий Варзоновцев, авторът, който ме размисли, как динамично преминават един в друг градовете и хората - от крайъгълния градеж за изграждането на нови идеи в динамиките и статиките на времето, до културологичното и надвремевото им протичане в средоточието на онази множественост на човешките природи и култури, по думите на професор Богданов. Концентрично възходяща в непекъснатостта си, по спиралата на основния строеж, до поетичната символика на отделните човешки градежи, за които споделя вълнуващо и Георги Гочев, и които в заедността, във вашата „Градина на розите – НБУ”, пораждат време. Благодаря ви!
Тема № - 59 Коментар № - 6558 Надежда Искрова - 2012-04-24 17:49:15
Драга Веселина, ето два от вашите въпроси, от 24 април: „Градът” – означава „ДА ПРАВЯ НЕЩО” – Какво е то?”. Другият ваш въпрос, също е обособен самостойно и дори като заключителен. И той гласи: „Как писането за града днес е (или би могло да бъде) КУЛТУРНА ПРАКТИКА-км?”. Не преиничавам, нито с отделна буква, от въпросите. Прочетете ги, моля, наново. Диалогично и колегиално отговорих. Конкретно. Какво и как може да се „прави” за града. В смисъл и на „културна практика”. В сериозния и уважителен дебат включих: (а) Залесяване на хиляди борови фиданки в близкия природен ландшафт; (б) Умножаване цветята, на стотици места, пред къщи и дувари, където вместо бурени-коприви, копривщенци засадиха здравец и той е ТРАЕН и се саморазсажда, дори в процепи на скали (и илюстрира вашият концепт за „нетрайното- трайно”); (в) Ремонтиране на чешми, на покрив на църква и др: (г) Издаване поетична книга „Небе за камбани” и етнографска книга, и книга за Петко Каравелов; (д) Филм за града и в-к „Копривщенци” ;(е) Детска градинка с катерушки; (ж) Създаване на Художествен съвет за старините в града, и др. Сиреч, вие питахте двукратно за градски културни начинания. Не между другото. И получихте еднозначни отговори. И задявките ви, за смехотворни– ваша и моя роля – са меко казано въобразени и неуместни.

Второто, което подчертавам, е, че оцених по достойнство усилията ви да концепирате върху т.нар. „промяна-непромяна”, като я нарекох „променяща се статика”. Обещах да взема отношение. Но се съсредоточих на първите два въпроса за градските културни практики. Трябваше с едно изречение да уважа анализите, които високо ценя. И да обясня, че по друг повод и в друг форумен дискурс, се ангажирам и ще взема отношение. Тогава, този, симпатичен за мен, „културен афект ” и частично основателен, на Веселина, щеше да се избегне . Съжалявам. Не бях психологично прозорлив. Поемам вината си.

Третото, поради пренебрегване на основния въпрос, според субективното чувство на Веселина, което аз наистина не съм проумял, то приемам частично (меко и условно) ролята на член от компанията на милия Велко, на Чочо и Мамалев. Но в роля,която аз избера. Напр., когато се изважда шишето с питие. Друг търси по джобове чашки. А третият прибавя дамашна суха наденица. Драга Веси, няма да чуя меподията-поздрав, защото може да ме ядосаш и ще ти загорчи. Аз си обичам други песни ( споменах ви за гр.Пловдив „ Спи градът...” и за „Струга-града...). Сега ще ви припомня любимата ми за Здравеца: (Хей провикна се зелен здравец/ От гора зелена/ Аз съм цвете най-хубаво/ От всичките цветя/ Че кат мине сивото стадо през мене, през мене/ Та замирише цялата гора от мене, от мене/ И провикна се Ран Босилек/ От момина градина/ Аз съм цвете най-хубаво/ От всичките цветя/ Че не може, Светата служба/ Без мене, без мене! Ето това, подслажда градския ми забързан живот. И ме прави „променливо-непроменен” ( по В.Василева).

И тук,в песента и навсякъде, тая пуста надпревара и съперничество. Дори и цялата антична цивилизация имала: „агонален характер”(Б.Богданов). А според, полувековните ми изследвания ( преди мен, според Хьойзинха, Хекхаузен за Мотивация на постижение-МП , още от Квинтилиян в гр. Рим и много други – макар без моя краен извод ,); човек е и КОМПЕТИТИВНО СЪЩЕСТВО. Драги Дмитрий, ти сега си „за-главен” – не знам, дали, тази универсална, всечовешка нагласа (атитюд и установка по Узнадзе), доколко е благо, или пък и наказание, за Човека и неговите градове? Ако не греша, Чернишевски е казал: Една планина, не пречи на друга, да бъде също висока. А ние сме само „баирчета”.Но залесени.

Четвъртото, че и Веселина и Искро, и всички форумци, когато се „афектираме” (вкл. и в потвърждение на Дмитрийвите „културни афекти”), трябва да си спомняме Георги Данаиловото : „Да не се вземаме винаги насериозно”. Той ми го внуши, на двора, у нас в Копривщица, под едно вековно, старо дърво (току що бе спечелил награда за есе, в европейски конкурс – гордост за всички ни). Също да си повтаряме, че „Истинските неща са и противоречиви”. И че винаги следва да сме и „великодушни”. И когато имаме разминавки, да си казваме на „ухо”. Без да ангажираме Форума.

Последното е да знаем, че колежките и като дами са по-чувствителни, по-нежни, по-раними – и сме длъжни да проявяваме, по-сензитивна емпатия. Моля ви този случай, бързо да се забрави. Той е нещо малко и инцидентно. Ако има нещо за мен, не ме жалете. Но името на Веселина, моля, да не се намесва, защото ще бъде несправедливо. Винаги съм се радвал на нейните текстове. Писал съм го десетина пъти. И така ще бъде „до края на света”. Не казвам „края на Форума”. Защото по-старите и обръгнали в битки бойци, ще направим така, че той, Форумът, да се всели и в други, по-млади сърца. И да остане... безкраен.

Пак поздрави: за Града – 24 април – и от Искро
Тема № - 59 Коментар № - 6556 Искро Косев - 2012-04-24 12:21:50
Проф. Косев, с Вас двамата станахме малко като в "Клуб НЛО", ако си спомняте смешното предаване от преди години - в него имаше едни такива сцени - всички седяха на една маса и всеки си говореше неговите си неща, но така или иначе - разговорът не прекъсваше. Така се чувствам и аз като казвате, че отговаряте именно на моите въпроси!

Спомените Ви са прекрасни - а аз за съжаление имам само 5-6 цветя в университета, които съм посадила сама и дори ги поливаме сами, защото са ми казвали, че цветята трябва да се поливат от някой, който ги обича. Понякога ги забравяме, те изсъхват до смърт и едва ги връщаме към живота. Вкъщи - миналата година дъщеря ми ми подари зюмбюл, който прецъфтя и си мислехме, че това е неговият край, докато тази пролет той съвсем ненадейно ни изненада и цъфна отново. Богдана беше особено щастлива, че няма да има нужда да ми подарява ново цвете за 8 март! Пропуснах: веднъж посадих и една елха - от тези, които се продават за Коледа в саксия - посадих я в двора на НБУ - ходех да я гледам всеки ден - беше се прихванала и се появяваха нови зелени клонки, но едни мравки й изядоха корените и тя изсъхна. Не мога да се сетя за друга природа, която да включа в историята си.

Поздравявам Ви, проф. Косев, с ето това ведро изпълнение на клуб "НЛО":

http://vbox7.com/play:140b7ae1
Тема № - 59 Коментар № - 6555 vesselina vassileva - 2012-04-23 22:24:19
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 117349

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128553

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20673

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 33278

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 135010

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 96319

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 30007

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 18435

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181815

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 61478

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA