БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?

БОГДАН БОГДАНОВ



Преди доста време представих в този форум “Какво е литература?” Тогава смятах това да бъде един от уводите към книгата, която готвя. Дадох го на един от вас да го прочете критически. Той го прочете по-силно неодобрително отколкото заслужаваше и текстът, а и контекстът на общата работа. Мина време, написах другото, което още не беше написано. Недоброто в “Какво е литература?” се обади и само. Поправих, промених и съгласувах. Сега представям новата версия. Тя е вече есе-заключение, което можете да прочетете и в този сайт, знаете къде. Публикувам във форума само първата основна част на новото “Какво е литература?”. С молба за критика. Така или иначе, и бъдещата книга, и този текст са дело, което не би било такова, ако не беше този форум.


Заглавието «Какво е литература?» заблуждава, че влизам в традиционно научно заключение по предмет, който съм следвал в тази книга. Въпреки че казаното в тази т.нар. скица-заключение в редица пунктове съвпада със заявеното в двете части на книгата, то не се покрива с него. Така или иначе, не следвам големите теоретически текстове с подобни заглавия на именити теоретици от втората половина на 20-и век, които естествено са убедени, че казаното от тях по темата за литературата стои и реално така. Постмодерното време разви практическо негативно твърдение по тази тема, което според мен е валидно. То е, че съществуват отделни литератури, но че реално няма такова нещо литература.

Ако трябва по-точно да изкажа моето мнение по въпроса, то е, че литература е обикновено предикатно име, чрез което някой формулира необходима в момента работна истина. Всекидневната, а и научната реч са пълни с подобни работни истини, визиращи непосочими предмети, за които се прави внушение, че съществуват реално. Въпросът е, че тези предмети наистина съществуват, но не реално, а виртуално. Какво означава, че съществуват виртуално? Казано с примера за литературата, означава, че, като се говори за нейната история и теория, тя наистина започва да съществува и по-реално.

Като всички подобни непосочими предмети, за които има имена, литературата има две съществувания – едно по-идеално и друго по-реално. Виртуално означава именно това – двете да се смесват и за двете да се говори едновременно. Мога да обясня в тази връзка в какъв смисъл според мен с говорене за нейната история и теория литературата започва и да съществува и по-реално. Защото благодарение на тези говорения и на последвали от тях практики тя, първо, разбира по-свързано като определен предмет, но и, второ, и реално започва да става такъв предмет. Именно по този начин в човешката среда са се появили толкова много посочими предмети, несъществували по-рано. Не че литературата е станала или може да стане посочимо нещо. Но към тази посочимост някак се е тръгнало.

В тази книга говоря просто за литература, но имам предвид художествената литература. Подобно опростяване на тежкото «художествена литература» правя не само аз. Българското название «художествена литература» е заето от руски, а то е вариант на френското «les belles lettres». В английската традиция се говори за fiction (белетристика) и poetry (поезия) и няма опит белезите на литературната проза и на поезията да се съединяват в общ белег. Което, така или иначе, е нормално, защото означаващото на думите «художествена литература» и «les belles lettres» представя само донякъде идеята за този по-собствен текстов белег за литература, наречен от литературната теория в 20 век «литературност».

Означаващото на думите е винаги частично и налага изясняване на означаваното с него. Ако трябва да се изтълкува като означаващо, създаденият в 20-е години на 20-и век от Роман Якобсон термин «литературност» (literariness) е тавтологично определение, че художествената литература е художествена. Практически неопровержимо, това определение очертава именно онова малко, което се твърди в двете синонимни означаващи «художествена литература» и «литература». А то е внушението, че този т.нар. непосочим предмет съществува.

Моето по-теоретично разбиране за литература И двете имена - и «художествена литература», и «литература», пораждат два едри класа: литературата, набор-система от особени текстове, различен от нелитературата, набор-система от всички останали текстове. Тези два класа се свързват в по-общия клас на всички текстове в една култура, което е и своеобразно определение за култура. С пълно основание можем да кажем, че културата е голям набор-система от текстове. Класификацията може да се спре дотук, но може и да се продължи и да се каже уточнително, че и литературните, и нелитературните текстове се делят от своя страна на устни и на писани. Именно за назоваването на писаните текстове се употребява най-напред латинската дума «textus». Можеща да обозначи и устните текстове, тя естествено влече и към трето по-общо, което се нарича «текст» вече метафорично - всяко протичане на време с по-ясни начало и край.

Аз ползвам това разширение в тази книга, в която, опирайки се на обогатена с понятия културна реч, ползвам редуктивните разширения, които постоянно се правят в редовото човешко говорене. Те не пречат на обратното, което също правя, на заетото от научната реч разчленително изясняване на повече проявления на един непосочим предмет и съответно изреждане на повече значения на думата, с която този предмет се обозначава. Разбира се, правя разлика между изчерпателното и по-ограниченото изреждане. Що се отнася до думата-понятие литература, твърдя, че с нея се обозначават обичайно три неща – 1. самата литература, 2. т.нар. литературност, и 3. литературния текст.

Казано по друг начин, думата литература има според мен две основни значения – по-собственото, което наричам самата литература, и второто, в което се свързват другите две значения – на литературността и литературния текст. Това преливане на едно нещо-значение към други неща-значения е правомерен говорен акт. Така е и при други подобни думи, които значат и обозначават непосочими неща. Така чрез говорене се прави речево едно сложно нещо-значение. Разбира се, и се поддържа сложността на това нещо-значение, за да може то да прехожда към други сложни неща. Добър пример е нещото-идея литература – преливането на изброените по-горе проявления и значения прави възможно тя да прехожда към други неща-идеи, които не са литература.

Първото от изброените три проявления на литературата е самата литература. То включва литературата като официална обществена институция, като набор-система от литературни текстове и като типове ползване на такива текстове. Тези три прояви на литературата, които наричам самата литература, парадоксално се разбират като несобствено нейни. Това е вярно – те са прояви на литературата като култура. Но е вярно и другото, което се пропуска от мисленето за литературата като за нещо в себе си. Както и при други непосочими предмети, така и при литературата нейното «по-съществено» е вън от нея в другото, което й придава смисъл - човешката културна среда.

Проявата на литературата като обществена институция е очевидно културна проява. Имам предвид и съвременното институционално обединяване на писателите, поетите и драматурзите в съюзи. Културна е и проявата на второто, че литературата е набор-система от литературни текстове в двоен времеви план – исторически и съвременен. В него естествено влизат всички литературни текстове, които се съхраняват в библиотеки. Но най-собствено културното в проявата на самата литература, без което тя не е литература, е третото, което нарекох начин на общуване чрез литературни текстове.

Имам предвид, първо, съвременното четене и слушане на литературни текстове и промените, които стават с този, който чете, слуша и възприема такъв текст, и, второ, колективното празнично устно възприемане на публично празнично представяни литературни текстове в класическата древност, при което субектът на отделния разбиращ претърпява особена променяща го идентификация. С това определение за литература коригирам съвременното редово наричане на това общуване «общуване с литературни произведения или книги». То е неточно в два смисъла.

Литературният текст е произведение в степента, в която неговият създател, както казах и в предисловието, е вложил в него определен смисъл и определена структура на свят-реалност, като за тази цел си е послужил с литературни форми. Това така направено произведение се прави наново от разбиращия текста. В хода на разбирането на литературния текст разбиращият прави наново онова, което е направил неговият създател - прави от текста произведение. Което означава, че за него непрочетеният и все още неразбран текст е само партитура за разчитане или е само текст.

И второто неточно – разбиращият не просто общува с литературния текст, с вложеното в него произведение или с неговия създател. В хода на своето разбиране разбиращият става друг или по-друг благодарение на този текст, с който друг или по-друг именно общува неговото обичайно себе си. Поради което и това общуване, особено съвременното четене на литературен текст, може да се нарече формулно «общуване на читателя със самия себе си». Това е културен феномен, свързан с литературата и важен за нея, принадлежащ не на литературния текст, а на културното пространство, развиващо литература.

Най-важното основание, че то е култура, е това, че същото това общуване се осъществява не само посредством литературни текстове, но и с текстовете-творби на други изкуства, а и не само посредством партитури-текстове, създадени с тази цел, но и с други времеви протичания, които им приличат. Изобщо ясното отделяне на цялостите-предмети култура и литература е теоретически непълноценно и трябва да се съчетава и с неотделяне. Трудността това да се прави с нужната мярка обяснява лошото смесване, до което води понятието-термин литературна комуникация. Аз не случайно не го употребих по-горе, когато говорех за разбиращото общуване посредством литературен текст. Не го направих, за да подчертая същественото вътрешно, което става при разбиращото общуване посредством литературен текст и да го различа от ред външни прояви на т.нар. литературна комуникация.

Първата от тях е актът на самото четене, до което обикновено спират обичайните културологични разглеждания. Във външното на литературната комуникация влизат и други външни културни актове като издаването и разпространяването на книги и светското общуване, свързано с тяхното представяне и оценяване. Всички те не бива да пречат да се осъзнава коментираната собствена проява на литературата като общуване на някакъв разбиращ литературен текст със себе си като с друг, което е трайно средство в човешката културна среда за личностното преоформяне на човешките същества. Човешкото съществуване винаги - и в миналото, и в съвременността, е в своя личностен план постоянно наново формиране на своята идентичност. Това става и по други начини, но също и чрез разбиране на литературни текстове.

Разбира се, има разлика между това формиране в по-традиционното минало и в по-нетрадиционната съвременност. В миналото смислите са по-устойчиво и по-трайно задавани като сочещи една или друга групова принадлежност. Докато в съвременността, поради голямата подвижност на индивидите в един силно отворен свят с много форми и смисли, принадлежностите не са твърдо задавани смисли. Те са много повече, а и не груповите принадлежности, а индивидуалната идентичност е това, към което се стреми подвижният съвременен човек.

Оттук и двете характерни за съвременното съществуване последствия - радикализирането на повърхностните нестабилни групови принадлежности и депресиите, до които води тяхното обикновено неуспешно съгласуване с комплексната индивидуална идентичност. Което повишава ролята и на другите подобни форми за моделиране на лично време, но и на литературните текстове и особеното общуване, за което те способстват - на отделния човек със себе си като с друг.

Второто основно проявление на литературата или второто нещо, което се нарича литература, е т.нар. литературност. Казвам неутрално «се нарича», защото и аз смятам така, но така се смята и изобщо. Разликата е, че според повечето други, които смятат така, литературността е собственото проявление на литературата. Оттук и голямата причина за неуговаряното синонимизиране на литературен текст и литература - литературността е проявена именно в литературния текст. Моето разбиране е различно. Аз смятам, че е възможно т.нар. литературност да липсва в литературния текст, а той да се възприема литературно. Именно това е един от подтиците една литература да поема нелитературното и да го превръща в литературно, въпреки че то не е литературно по приетите до този момент белези.

Можем да употребим за литературността и по-общото название, въведено от социолингвистиката, социолект. Литературната усилена реч или литературността са проявени като задължителен за пишещия в тази реч социолект. Колкото по-назад във времето се връщаме, толкова по-голяма е разликата между литературната и нелитературната реч. Литературността или усилването на речта е неотменим белег на старата литература. Както вече казах, в съвременността те не са задължителни и т.нар. усилване може да се получава и с редови език на нивото на самото литературно общуване.

Литературността не е само в особената реч – мерена или реторично структурирана и стилистично усилена с необичайна за редовата реч образност. Тя е и във вторичния език на литературната структура – в съчетаването на повече дискурси и поливалентното означаване, в динамиката на смисъла и съдържателността на текста и особената фабула. В по-реален план всяка от тези прояви на литературността може да стане представителен белег за литература. Белег за литература може да бъде и самото сладкодумно упояващо разказване. Оттам и силата на означаващото «художествено» в руското и българското художествена литература.

Белег за литература може да стане и нещо наистина базово, което се прави в повечето литературни текстове – представянето на нещо на фона на представян свят-реалност. Но внушението за литература може да идва и по линията на обикновеното отричане на предишна визия. Именно в този смисъл едно литературно общуване може да прави литература и с текст, който няма особени литературни белези.

По линията на литературните речи литературата е и обикновеният набор от такива речи или дискурси. На основата на социолектните категории за литературна реч се развиват и т.нар. родове и жанрове, в които речевото върви заедно с други зададености по построяването на текста, претендиращ, че е в този род или жанр. Тези зададености никога не са само формални белези. Те са и смислови, защото между другото задавано по-конкретно съдържание, те задават и тип свят и реалност, построявани в текста от този род и жанр.

Едва третото от изброените по-горе проявления на литературата е онова, което разкрива нейната функция в човешката среда. Това е литературният текст, прекият инструмент в литературната комуникация. Независимо дали тази комуникация е устна, колективна и празнична, или индивидуална, неустна и проявена в четене-разбиране, и в двата случая това, което се възприема - литературният текст, става, както вече казах, литературно произведение, а общуващият със себе си посредством литературен текст, получава съответно липсващ му смисъл, чрез който придобива и липсвала му идентичност.

Именно това получаване на смисъл се нуждае, първо, от т.нар. литературност. Тя е толкова по-определено зададена, колкото по-традиционно е устроена една културна среда. Но и в съвсем традиционно устроената среда литературните текстове не са само социолекти, те са и идиолектни нарушения. Именно в това се проява асиметрията между литературните текстове и жанровете или празничните контексти, в които те се изпълняват, а после и между тях и по-неясното цяло на самата литература. Литературните текстове са ситуации на това време на протичане и разбиране на текста и в този смисъл те не съвпадат с онова, което им се задава социолектно, или им се задава още по-масивно от претендираща да съществува като определено цяло литература.

Това, което е по-задължително, е в литературния текст да е построен конкретен свят-реалност, чието репрезентиране е като че ли conditio sine qua non, за да кажем, че един текст е литературен. Повечето текстове в една литература са литературни, защото са белязани от т.нар. литературност, която развива и построен в тях свят-реалност. Но онова, което действително прави от тях литературни произведения или литература, както казваме по-накратко, е тяхното ползване от някого за оправяне на собствената му идентичност по коментирания по-горе начин. Литературата за мен е ситуацията на това т.нар. оправяне на собствената идентичност.

Разбира се, онзи, който държи на литературата като на по-определен предмет, може да се противопостави и да каже, че щом същото може да се постигне и с музика, и с всякакво друго изкуство, и с обикновено празнуване с приятели, значи аз наричам литература едно по-общо, което очевидно не е литература. Това е така. Както казах в друга връзка, литературата е особеното пулсиране между едно по-външно по-общо и друго по-вътрешно, при което и двете не могат едно без друго. Това е основанието значението на думата литература да допуска и да разчита на това разноречие. Разбира се, то може да не се осъзнава и неосъзнаването му може да не пречи на работата и на писателя, и на историка, а дори и на теоретика на литературата.

Според мен обаче е по-добре тези три проявления, които се смесват в динамичния предмет, обозначаван с името литература, да се различават – литературното общуване посредством разбиране на литературен текст, литературността и самият литературен текст. Аз настоявам за важността на първото, щом като то може да се осъществява без литературността и без специфично построен литературен текст. Те и двете са, фигуративно казано, само податки за литература или само остатъци от случило се някому творческо литературно разбиране, докато реалната или собствената литература е именно то.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Литература, реалност и актуалност

Писането си е важна работа. Винаги ме е интригувало. Как става, защо и към какво. Има един важен момент. Но след дългите писания още едно дълго от мене ще е лошо. А и днес пак стана жега. Колегата Дмитрий сигурно няма да има сили да поогледа. Иначе има добро око.
Само да припомня една крилата фраза: When in Rome do as the Romans do. Оригиналът е на латински (късен): si fueris Rоmae, Rоmано mоre vivitо, т.е. “В Рим – както римляните”.
Та думата ми е за реалността, която пък е свързана “как става” писането литература.
Но не ми е работа да “развалям текстурата”. Ще бъда кратък, а и искам да ме разберат повече четящи написаното във форума на професор Богданов.
В семиотиката – като Пърс. (Имената на английски си имат своя история. Човекът трябва да ви каже как се проинася то. ) Може и Пиърс, но човекът казва “Пърс” и трябва да го уважаваме. Ето какво е казал той: NOTHING IS A SIGN UNLESS IT IS INTERPRETED AS A SIGN, казва на своя си език Пърс. Както имах удоволствието преди месеци и години – направих стъпка в посоката, за която говори професор Младенов. Литература и език, това са две неща, които обичам. Дали ги познавам – разбира се. На български и на други езици – също. Защо го казвам? За да се разбере, че това са две неща по-дълги от живота и по-високи от земята. Няма обяснение за езика, като как, откъде (накъде) и какво точно представлява. Заниманията с език аз деля на две: има езиковеди, ще рече “знаещи езика” и лингвисти, които са по-скромни – те изучават отделни структури, образувани от думи, основи, ..фонеми и морфеми.
Аз съм към втората група и за мене знакът в езика е интригуващ. Давам пример с историите на Херодот. Защото езикът е литература. Такава е ситуацията и с Историята и следователно не е случайно избрано от мене, това е първият литературен прозаически текст на стара Европа преди Есъюза и пр.
Теоретично, за знаците на Херодот и у Херодот нека имаме предвид няколкото “азбучни” основи (бази): 1) Литературата не е нищо друго освен събрани наедно текстове; 2) Тя, литературата, е съставена от значения и представи за нея, дошли от съотнесени текстове в дискретни разсъждения; 3) Т.е. загатвам и и отварям вратата, отворена за следното: Литературата е нещо, което излиза в езика след съобразяване. Тя неизбежно тогава е писание (букви), което не е непремнно “измислица”. Или – литературата е творение, което на гръцки се казва пойесис, но ние се срамуваме и предпочитаме да го наричаме не-поезия. Но тогава, от друга страна, хидравликът Талес (мой любимец, всеки знае това) какво е написал? Красиви думи или учени думи? Ако ги прочетеше човек (във фрагменти са, ама пак стават), ще види, че там няма отделяне на “фикцията” от “не-фикция”, у Пърс non fiction. (Ще отворя скоба – неизбежна за резонирането за реалността и спейса: езикът някак, не знам как, е съотнесен към пространството извън нашата планета; ще го свържа по-долу с друго резониране.)
3) И при литературата, както и при не-литературата имаме случки, нагласени в плетеницата текст. Веднага се вижда, че работата е дебела и че засега не можем да я разчленим на важно и по-важно.
ЗАЩОТО, текстът и съпътстващият го неизбежно текст, наричан контекст, са преплетени в едно цяло тяло, изтъкано от ..нашите собствени разсъждения. Това Пърс нарича “one indelible unit (of problems) with the outer connections being part of it”.
Тука Пърс дава и едно обяснение, точно като за мене. Той казва: This other, differentiated thing is what we call the outer world. And looking at it . i.e. the outer world, we understand these are contexts!
Текстът
По Пърс ще кажа следното: текстът и неговият кон-текст се отнасят като заместваща представа към единствено вярна картина. Става дума за думата презентиране и репрезентирането й, защото в следващия момент какво се получава? ТЕКСТЪТ изпозва кон-текста, от който извлича “аргументи” за резониране от страна на читателите, които го “раз-бират”.
Един пример: Реалността е проекция на Времето. Иначе казано: в едно време (актуалност) имаме определана реалност. Ще ми се да припомня за двойката пол жена/мъж. Ние си говорим тук, но ми се струва, че е “по мъжки”. Жената има други перцепции. Те са толкова поразително различни. Една моя позната не вижда моята “реалност”. Нея я движи актуалността и хич не я е грижа за мъжките перцепции. Като че ли за нея има само спейс, а време – не. Реалността не признава Времето. Имам предвид женското резониране. При моята позната “репрезентиране” не се налага.
Актуалността решава (или подтиква) за решението на проблема. И толкоз. Промяна? Жената не я вижда. Изглежда тя я създава.
Така и Херодот с неговите пралелни наративи (нека възприема този термин!), напр. книга 1, 59-64. Авторът прави от едни наративи съвсем други! Платон прави същото в диалозите си и твърди, че в прозата и поезията елементите на тази форма (репрезентирането) могат да се разпознаят в разсъжденията за нея.
“Интелектуалният” контекст на Херодот дава на читателя противоречиви интерпретации на Историята. Въпросът е дали той умишлено описва миналото (време), дали е географ, дали описва чуждото (“варварския свят”), и дали не е просто един грък- модернист? Защо в неговите наративи има персонажи като Писистрат, изкусни преправячи на реалността, чиято цел са, властта, парите, придобиването на земи, дори любов (!)?
Религиозните обичаи у траките са описани от Херодот в кн.4 в присъщия му стил. Но “западните учени” не го следват. Те не превеждат текста на Историята, а предпочитат да го интерпретират. Напр. гетите, в прочутия пасаж за обезсмъртяването (на старогръцки с глагола атантидзо) се “интерпретира” в “те не вярват”. Докато те, траките гети просто казано пойеуси (правят) ритуал и така те стават безсмъртни.
Примери за семиотично говорене
- в “семиотичен текст” говоренето не е непремнно семиотично
- в кон-текст на не-семиотичен текст говоренето може да е много семиотично
Причината (след резониране) е, че семиотическото не се излъчва постоянно! Реалното говорене не следва модел (парадигма) навсякъде в спейса.
Но стана пак много дълго. Благодаря за ценните наблюдения на колегата Младенов. А и на всички останали, които, както споменава професор Богданов, са активни в разговора.

Тема № - 64 Коментар № - 6897 Петър Дим. - 2012-08-23 12:23:45
Веселина, казах, че вие най-вече познавате всичките и целите ми текстове. А с това започва и лошото – четете ги като светото писание, разкодирате закодирано, избирате една мисъл, откъсвате я от ситуацията, в която е изказана, свързвате я с други мисли и така пораждате текста, който ви радва – с дълги изречения, с които се преследва скрита истина-всеистина, но които вие прекъсвате, за да можете да влезете в друг такъв питащо-отговарящ ред-ребус-лабиринт. Така моите мисли губят основата, която ги осмисля.

Коя е тя? Ситуацията, в която са тези мисли и която ги спира в пункта не на всеистина, а на тази истина в тази ситуация. В по-добрите случаи моето мислене спира и тръгва по пътя на някакво прилагане, което уточнява, променя и прави от тази мисъл друга също тази мисъл. Те и двете са свързани със своите ситуации и е неправомерно да се откъсват от тях и да се навързват. Особено когато са повече мисли. Защото именно така те стават чисти мисли. А когато това ми се случи, защото е видно, че ми се случва, казвам не друго, а че е временно изпадане в разсъда.

Затова и в предишния коментар предложих на Маркиза да опитаме този тип по-добра разсъда, която става в по-добрата литература - разсъда с поглеждания и взирания в някакво тук и сега, значи разсъда със спирания, които не й позволяват да тръгва по самостоятелен път. Затова и т.нар. друго, което обсъждате във вашия коментар. То спира и насича разсъдите, които се опитват да се отделят от поглежданията и взиранията, от ситуациите тук и сега, и ги връща там, където им е мястото – в ситуациите на мислене донякъде тук и сега с поглеждане и взиране наоколо.

Наистина ви е трудно да си представите, Веселина, че мислим само донякъде и че също и виждаме само донякъде, но че по-реалното, което ни се случва, е свързването на едното и другото, от което те взаимно се усилват, разбира се, винаги вътре в започващо и завършващо тук и сега. Може би аз смятам така, защото съм и по-възрастен. Кой знае защо ми се струва, че един от сигурните белези на младостта е острата нужда от всеистина.
Тема № - 64 Коментар № - 6896 Bogdan Bogdanov - 2012-08-23 09:34:50
Спряла съм се на едно изречение в непубликуваната във форума част от „Какво е литература“, което е като примера с любовта, който професор Богданов даде - със спирането, водещо до по-доброто продължаване и превръщането на непосочимото в посочимо. Моето изречение е следното: „как един разказ става и ДРУГО, каквото той не е.“ Един разказ става друго още с написването си – авторът пръв го превръща в произведение и внедрява в него онова понятие-идея, което професор Богданов нарича „променено подражание“. Това подражание е различно от подражанието на посочими неща, различно е обаче и от подражанието на непосочимите неща, които съществуват. Но дали то е презентирането, при положение, че всяко едно идеално състояние е винаги различно и как се движат едно спрямо друго подражанието, което подражава на външното и подражанието, което се получава вътре в произведението. Това променено подражание е моделът, който винаги се сменя, повлиян от онзи, който разбира – текстът става друг, разбиращият става друг – но това друго, което става разказът – не е „друго“ от тази парадигма. Това второ „друго“ не се носи от времето, не е въпрос на проект – то е по-мощно. Според мен, това друго е паметта. Това вероятно означава, че веднъж литературата носи „другото“ на проекта, на времето, на бъдещето, на модела за реалност, на онова, което се моделира като идеално състояние, което се променя – а втори път – разполага с едно второ „друго“, което се помни.

Така разкодирам този текст, защото разполагам с ключ към него – едно от големите места в текстовете на професор Богданов, което означава устността и което казва: “литературата не само помни миналата си устност, битието си на нелитература, но неизбежно го включва в себе си, за да бъде това, което не е.”

Литературата винаги е и нелитература, специализираното слово винаги е и всекидневно. Това е срещата на собственото с общото, защото второто „друго“, онова, което се помни, е „другото“ на общото, за което литературата в своето движение надхвърля текста. Затова, според мен, това изречение за разказа, върху което си мисля, прилича на примера за любовта, който професор Богданов даде: „Любовта може да е това-онова и прочие комуникаране-правене-ставане, но тя е и това спиране за произвеждане на нова комбинация на моето с немое.“ И литературата може да е това-онова и прочие комуникаране-правене-ставане, но тя е и това спиране за произвеждане на нова комбинация на моето с немое.

Собственото е литературно и е специализиран език – това, което е литературата като нещо общо – е свят-реалност, всекидневен език, измъкване от текста и прилагане на текста – все едно никога не се е преминавало от устна към писмена култура. Устността, празникът-жанр, постоянното поправяне като това на аедите, като това на публиката – си остават винаги вътре и в най-фиксирания текст - или и най-фиксираният текст си остава винаги вън - при тях. Така трябва да се измъква смисълът и да се прави свят-реалност – индивидът да разбира чрез общността - а общностното значение, което се носи от литературата е, че тя не е литература.

Спрях се на това изречение, защото то е част от голямата формула, с която се отключва устността – така си мислех преди за комбинацията от:

1. посредством разбирането на литературния текст човек общува със себе си като с друг
2. литературата не само помни миналата си устност, битието си на нелитература, но неизбежно го включва в себе си, за да бъде това, което не е

Но сега, благодарение на новия текст „Какво е литература“, се вижда, че този модел е много повече от формула на устността – и че моделите за реалност, които литературата дава не предполагат единствено една бъдеща реалност – а постоянно разполагат с реалността.

Сигурно въобще не мога да предам това, което си мисля около моето любимо изречение за разказа, който става и друго – но не само другото на промененото подражание, което авторът прави, не и само другото на другия текст, който от него прави читателят, и дори не другото на онова, което си съществува реално, защото съществуващото реално вече е дръпнато напред във времето и е станало друго... но покрай това изречение и въпросът за човешката памет, и аз се сещам за нещо друго - за припомнянето.

В миналия коментар, когато полу на шега – полу на истина написах на проф. Иван Младенов за познанието – не му написах, че Платон абсолютно изравнява познанието и любовта – човек си припомня любовта абсолютно по същия начин – като разпознаване на божественото, което душата с много мъка е успяла да зърне, докато е била „на небето“. Аз не мога да преценя, кое от двете е по-хубаво – дали човек да зърва божественото – или да си го припомня – но все пак може би припомнянето е по-хубаво, защото именно то крие в себе си двата начина на разбиране – при Платон – един – човешки, и втори – божествен. Винаги съм се чудила обаче – как така в старогръцката литература човек успява да си припомня, като душата му, преди да полети като падаща звезда към земята – момент, който е така красиво описано в „Държавата“ – специално минава през куп реки и езера на забравата. Представете си колко силно нещо е паметта, но може би и колко силно нещо е онзи инстинкт за „търсене на ефективния дискурс-парадигма, който да се ползва във всички ситуации на разбиране на нещо“, силен до степен, че човек си припомня, въпреки всички води, през които е минал, въпреки всички забравяния.

Зная какъв би бил нормалният отговор за забравянето-припомняне – „Платон и по много други въпроси си противоречи.“, само че противоречието не означава, че истината ни се изплъзва – а напълно обратното – защото, от една страна, то е разноречие, а от друга – се доближава по характер до опозициите – все неща, които са посредници в общото разбиране – същински посредници-вестители като божествените даймони.

Литературата си припомня не божественото, а това, че не е била литература. Представяте ли си?!
Тема № - 64 Коментар № - 6895 vesselina vassileva - 2012-08-23 02:03:30
Чета ви, Маркизе, дописката, както казвам, надявам се, неподценяващо, и имам в сърцето си следната грижа. Как да ви приобщя словесно в общата работа? Която, каквото и да правим, си е разсъдителна или, както я нарекох повдигащо, диатрибна. Така или иначе, пишещите тук се радват основно на разсъдността.

Знам отлично, пък и вие го показвате, че тази разсъдност се подобрява, ако попива картини и забелязвания от непосредственото околно. Но и обратно – и картините стават по-устойчиви и не се размиват, ако се залавят за сухотите на една или друга разсъдност. Мене това ми е идеал, без да мога да го осъществявам много добре.

Попаднах обаче на текст, вече споменах, чийто автор познавам отдавна, майстор в точно това – Мишимо Юкио «Пролетен сняг». Вътре в чудесен разказ се представя странна любов, нееротично и наистина с необичайна хармония между видяно, усетено и помислено.

И понеже аз тук около това се движа, около разказа и протичащото мислено, а то увлича и другите говорещи във форума, казах си защо да не се опитам да ви убедя, Маркизе, вас такъв майстор в правенето на отворени небитови моменти, да погледнете в тази книга и заедно да отмъкнем от нея тази благодатна тема.

Не смятате ли, че точно това ни е особено слабо на нас по тези места – това свързване на сухото разсъдно с вижданото и заблязваното, не просто пример за това сухо разсъдно, ами повличащо към друго разсъдно, което пък повлича към друго виждане и забелязване и така неусетно разширява тукашния свят, иначе склонен да се свива и да става все по-малък.

Тема № - 64 Коментар № - 6894 Bogdan Bogdanov - 2012-08-22 16:04:20
Гледам, написал съм : ” …боят е средство, оправдаващо целта”. Очевидно, трябва да е: средство, оправдано от целта. Но като си помисля, не живеем ли в епоха, в която всъщност средствата определят и оправдават целите? Някаква огромна „черна дупка” засмуква безпощадно творческата енергия на човечеството да създава материални, законови, морални, а и литературни средства. Ами, така ще е, като нямаме особено внимание,единомислие, а често и надежда, по целите.
Тема № - 64 Коментар № - 6893 Dekarabah - 2012-08-22 13:36:18
Здравейте!
Как лети времето, приятели. Добре, че е форумът, та да ни дарява с по-бавни състояния. Като стана дума за летеж и бавност, преди два дни, мотаех се нещо рано сутринта по терасата, и някакъв небесен, едва доловим свисък-сянка ме накара да погледна небето. На петдесеттина метра над бургаските покриви прелиташе ято от поне 300 къдроглави пеликани. Хубава поличба, не сме ги прокудили съвсем. Знаете как летят – спокойно, съсредоточено. Огромни мирни бомбардировачи на птичия свят. Имах щастието след мигове да проследя и второто ято, още по-многобройно, разгънато като огромен лък. Първото прелетя във формата на мощна стрела. Нямам понятие, но сигурно най-опитните и силни водачи летяха именно в острието й. Можех да предположа, вдигнали са се от Атанасовското езеро, за да потърсят риба и из двуречието на Мандренското. От височината, на която преминаха, беше трудно да се видят по оперението им петна от мазут. Гушите им ми се сториха понапълнени. Бургаската влажна зона очевидно все още е хубаво място за тях. Навярно ще останат и да зимуват тук. В крайна сметка, това кътче от Виа Понтика си е тяхно далеч преди наченките на цивилизация, градостроителство и индустрия…На как само летяха – бавно, вглъбено, с онова глухо, иноскзателно прошепване на перата си.
Мисля, същия ден вечерта пък чух из новините, че Гари Каспаров е ухапал руската полиция по ръката, докато тя го е сгъвала и налагала. Този смел и своенравен мъж, шахматен победител над могъщи човешки и компютърни мозъци, съвсем му е изтървал края. Няма ли около него някой по-практичен и прибран ум, та да му внуши да не се бута из тълпи и протести. Това не ти е да се палиш по хипотези за нова историческа хронология. Това си е по закостенелия, но проверен Йосиф Юстус Скалигер. А там боят е средство, оправдаващо целта. Както не са отхвърлени и прелитанията на истински бомбардировачи в ята, подобни на лъкове, стрели и пр.
След изписването на тези два развлекателни абзаца /дано допаднат на уважаемата Тити/ пак почти забравих, какво конкретно вързано с дискусията си бях наумил. Няма да пропусна обаче, да аплодирам великолепния коментар на Веселина!
А нашия водител из влажните зони на литературата и изхранването на човешкия дух с нея, проф. Богданов, ще си позволя да успокоя, че е разбиран по-широко и по-пълно, отколкото говорят нашите знаци, недомлъвки и стресирани от неотвратимото обикновено-дневно залутвания. Това е все едно Гари Каспаров да си каже: Защо ли изобщо отидох на този протест? Просто генното литературно инженерство, в което вкупом и доброволно сме се вложили, иска време за зараствания на разрези, за клетъчни трансформации, за натрупване на преломен материал.
Летим бавничко, като пеликаните, но явно ще зимуваме във форума.
Тема № - 64 Коментар № - 6892 Dekarabah - 2012-08-22 13:12:15
Благодаря на Иван Младенов за мекотата на отговора в неговия коментар. Всички имаме полза от това негово участие. Коментирам дългия коментар на Веселина. Тя е впрочем и единствената, която обхваща почти всичко в моите текстове. Затова и бележките, които е направила, са с особено висока стойност. Както е при всички хора обаче, верността й към собствения й човешки напор всичко да е свързано и да протича до края на сигурна истина й пречи да обърне внимание на следното, което твърдя отдавна, но също и в този заглавен текст.

Че се “лутаме” между два начина на разбиране и че е по-добре те да не се свързват. В единия мисленето-разбиране е безкрайно. В случая това е широкото разбиране какво е литература и онова влизане от парадигма в парадигма, за което Веселина говори в своя коментар. Но има и друг начин – тясното по-специфично разбиране или, по-точно казано, повечето тесни разбирания за литература. Те могат да се изброят и изобщо да се изброяват, но е по-добре човек да спира при нужното, да си послужва с него, след което да го оставя.

Не е добре обаче да се остава при някое от широките разбирания като това, че “ЛИТЕРАТУРАТА Е СИТУАЦИЯ НА ОПРАВЯНЕ НА СОБСТВЕНАТА ЛИЧНОСТ”. Първото невярно в него е подмяната на литературата с литературния текст. Но и второто – литературният текст не е ситуация; той носи в себе си модел за ситуация на разбиране за свят-реалност, която поражда друга външна несъвпадаща с нея ситуация на разбиране. Т.е. при това спиращо определяне стават лоши замени.

Но и по-нататък. Широкото определяне-разбиране затова е широко, защото не е едно. Човек наистина оправя с разбиране-четене на литературен текст собствената си личност, но посредъством него оправя и своя нащърбен модел за свят-реалност. Значи литературата е оправяне на собствената личност, но и оправяне на своя нащърбен модел за свят, което е и оправяне на самия свят. Към тези определения могат да се добавят и други. Да, но това т.нар. оправяне става и по други начини, също и със слушане на вълнуваща музика, изпитване на любов и влизане в своя любовна история.

Значи широките определяния какво е литературата не са определения на същото в един или друг по-тесен смисъл на думата. Литературата впрочем е “лутането” между едното и другото, което, разбира се, не е безкрайно, защото непременно спира в една или друга ситуация. В живото слово на коментара си Веселина е спряла при горното широко определение с определена реторическа цел. В друго слово ще се породи друга ситуация с друга цел. И все пак е по-съответно е да се спира не при широките, а при по-тесните определения за литература.

Нищо, което казваме, твърдя аз, не е само по себе си. То мъкне със себе си и втория свой текст на ситуацията-контекст, в която се казва. А ситуацията е спиране до нещо. Ако не се каже кое е то и двата текста, експлицитният и имплицитният, се оставят смесени и значи постъпваме не аналитично-рефлексивно, а диатрибно. Което означава, че размишляваме и се делим на питащ и отговарящ, че правим себе си и своята идентичност чрез това, по което разсъждаваме. Или, ако говорим за литературата, не ни интересува нито тя в един или друг по-тесен план, нито нейното диатрибно “лутане”, а тя е неопределен предмет, с който изразяваме не нейното, а нашето собствено диатрибно лутане.

Ясно е защо ни интересува толкова любовта. Ами тя е продължителна диатрибна динамична ситуация на правене на себе си чрез друг. Именно при любовта е налице и това правене - влюбеният влиза в досег със самата хромозомна структура на своя живот, при което разполвеното негово се откъсва от него, свързва се с разполвеното на обичания и става ново негово-друго. Това практическо продължаване на времето на своето съществуване е съвършеният пример за спиране с оглед на последващо след това по-добро продължаване. Любовта може да е това-онова и прочие комуникаране-правене-ставане, но тя е и това спиране за произвеждане на нова комбинация на моето с немое. Което спиране при това е посочимо – то е ново човешко същество.

Едно е обаче това диатрибно, както и диатрибното в изпитването на любов и изразяването му в любовен роман, а друго самата диатриба. Приликата е само подобен коефициент в двете, налагащ и общото име. То обаче е само име. Т.нар. диатрибно и самата диатриба са и различни неща. Сърдечно благодаря за коментара, Веселина!
Тема № - 64 Коментар № - 6891 Bogdan Bogdanov - 2012-08-21 10:16:05
Не съм чувала за тази класификация с "предрешените науки", Веселина. Впрочем, къде пада ударението?! На "предрЕшени" или на "предрешЕни"? Би ли дала и определение, ако можеш, тъй като коментарът ти ме заинтригува. Кои са тези науки?
Тема № - 64 Коментар № - 6890 Тити - 2012-08-19 22:58:23
Не знам. Извинявам се предварително. Фактът че Пи(Ъ?)рс е "американски Кант", не го освобождава от традицията. Но той я "прерасна" - както каза Иван от 12 направи 3 категории.
Вярно, мисленето е свободно. Но това оставя Кант на страна.
Още повече, че Пирс вече е усвоил Хегел, когато предложи своята триада.
Това което ,обаче, го отделя от Кант радикално е- знакът е самото мислене, самото съзнание. Кант би се обърнал в гроба, ако това му е наследството! Вери сори
Тема № - 64 Коментар № - 6889 Дмитрий Варзоновцев - 2012-08-19 22:12:51
Не зная откъде да започна и къде да спра. Преди, когато съм чела за читателя, който общува със себе си като с друг (за първи път в „Европа – разбирана и правена“) – винаги съм си мислела, че читателят си въобразява, че общува с някого – който, в момента на четенето, му липсва – и много късно разбрах, че не е така и че човекът, който чете, всъщност е една проекция и че този друг не е друг индивид, а е самият четящ, който в акта на четенето се променя и се прави - и в траекторията на текста (която продължава и след текста) преминава през различни образи – претърпява една еволюция, която надхвърля текста, защото и текстът не е само това, което е написано – 1. защото ще се променя спрямо различните разбирания, 2. защото онзи, който изпитва „въздействието“ му, докато го чете, ще се променя, повлиян от него, и след като го прочете. Тази промяна е много важна, защото именно тя бележи времето – дефинира времето – защото този друг, с когото общува читателят, е всъщност неговият бъдещ образ. Тази промяна се задвижва именно от репрезентиращото презентиране – чрез съществуващото и несъществуващото – чрез съществуващия четящ и неговия несъществуващ все още, но вече задвижен и правещ се - друг.

Парадигмата е много сложна, но се вижда добре - читателят става друг, проектира бъдещия си „аз“, но и неговата сегашна идентичност е „друг“ спрямо по-предното време на автора, с когото се свързва по линия на текста и от чийто текст, той ще направи друг – друг текст. Мисля си, че в този нов текст за литературата професор Богданов е направил една промяна, нещо, което не съм виждала преди – в новия текст авторът и читателят се оприличават на още едно ниво – нивото на произведението. Произведението не се получава просто от прочита на читателя, който прави от текста друг текст. Произведение е онова, което на определен етап във времето, за определен човек – има определен смисъл – който може да му даде модел за реалност. Текстът е произведение и за автора, който влага в него определен смисъл и определена структура за свят-реалност. Така прави и читателят. „В хода на разбирането на литературен текст разбиращият прави наново онова, което е направил неговият автор.“ Това приравняване на функциите на автора и читателя обаче снижава и техните високи идентичности и ги поставя в общото на всеки един човек, който влага определен смисъл и си представя определена структура за свят-реалност, извършвайки някакво действие.

Това може би е така както го разбирам, но има още един пункт, който поражда въпроси – дали това „определено“ – определеният смисъл, определената структура за свят-реалност в произведението – не са това, с което разполагаме в момента (и ние, и авторът, и читателят) и което поради това – логично е да може да бъде определено и точно, ами са именно онова, което е поставено като цел – онзи „бъдещ“ друг разбрал-разбиращ и онзи бъдещ друг текст – които още несъществуват и погледнато логично – са несигурни. Не е ли това сигурното определено? Така е, вероятно защото именно онзи, който разбира и който общува със себе си ще стане друг, получавайки липсващия му смисъл и ще придобие липсващата му идентичност.

Парадокс ли е, че именно в тази парадигма на преминавания и промени - онова, което прави смисъла - е определено – или не е парадокс, а инстинкт за самосъхранение, същинска еволюция, защото литературата е ситуация на оправяне на собствената идентичност – набавяне на липсващия смисъл за придобиване на липсващата идентичност. Тази нова дефиниция на литературата е едно от големите неща на този текст, който не спира просто до акта на самото четене, така както правят предрешените науки: ЛИТЕРАТУРАТА Е СИТУАЦИЯ НА ОПРАВЯНЕ НА СОБСТВЕНАТА ИДЕНТИЧНОСТ.

Забелязала съм, че когато професор Богданов даде такова определение, той не спира до тук, не спира в ясната посока на парадигмата, а прави един вид парадигмални преходи, които условно могат да се нарекат – „игра на парадигмите“ (използвам условни названия-понятия, за да улесня и професор Иван Младенов). В началото на текста професор Богданов казва, че думата-понятие „литература“ обозначава три неща: самата литература, литературността, литературния текст. Докато след това, парадигмата се преобразява в нова парадигма, защото литературата е динамичен предмет, появява се нова тройка, която се обозначава с името „литература“ – литературното общуване посредством литературен текст, литературността и самият литературен текст.

Т.е. самата литература е литературното общуване посредством литературен текст. Понятието се формира, преподрежда и разгръща. С кого се общува – на първо място – с бъдещето, с онова което ставаме, чрез онова което правим. Както скоро прочетох в „Утрото на магьосниците“ – крилете на човека и небесността му са в неговите ръце, човек се издига в небесата с ръцете си, а не с крила, т.е. – с онова, което прави.

Играта на парадигмите продължава, защото професор Богданов казва, че литературното общуване посредством разбиране на литературен текст може да се осъществява без литературността и без специфично построен литературен текст. Понятието се свива – от една страна – достигайки до границите на „самата литература“, но всъщност – достигането до това понятие – разгражда самото понятие за понятие, премахвайки всички пунктове на неговото дефиниране и ограничаване. Литературността и литературният текст са само остатъци от случило се някому творческо литературно разбиране, докато реалната собствена литература е именно първото.

Какво се получава – литературността и литературният текст са един вид контекстови и временни, а онова, което е определеното, голямото, движещото се – е литературното разбиране-правене. Не дефинициите, фигурите и предметите светове са вечното и видимото, а онова, което съумява да се измъква и да продължава. Това продължаване е живеенето. Проф. Иван Младенов пита за познанието и мисленето – но литературата въобще не е такова нещо, при нея трябва да се пита за правенето – направила ли е литературата много неща, за да и се признае, че съществува – защото - каква е ползата от мисленето, което не прави нищо. Литературата постоянно търси начини да се свърже с практическа среда – по този начин да се измъкне – и намира. И може би е по-добре, ако ще се облягаме на светила – то това да бъде Гадамер, защото именно той казва, че литературата нараства по битие, т.е. по живеене. Само в кръга на шегата и за удоволствие от текста ще включа какво означава нарастването по познание за Платон: познанието не е наше нещо, а е божествено – ние го зърваме реално в земния си живот, но трябва да знаем-разпознаем, че всъщност ние си го припомняме – от онова, което сме зърнали в небесния си живот. Което, чисто и просто, означава – че не разполагаме с нищо, което е „око да види и ръка да пипне“.

Спирам тук, където свършва частта публикувана във форума, защото коментарът ми стана дълъг, а във форума стана традиция, ако някой напише дълъг коментар – да трябва да се извинява. Аз обаче спирам дотук, защото искам да добавя и още нещо по начините на превръщането в друг, към които, според мен, голямо отношение има диатрибното говорене, за което професор Богданов написа в предходната сесия на форума. Тогава никой не реагира и не попита нищо за диатрибното, само Маркизът каза, че диатрибното се бележи от лекота и разговорност – а за мен диатрибното най-вероятно ще се окаже един от големите кръстопъти в литературното.

Професор Богданов вероятно не напразно говори за него като за „диатрибен стил“ – от една страна, защото този тип говорене е наджанрово и подобно на трайностите в устността, от друга страна обаче – това показва, че то е и надпрактическо, т.е. – не е като празника-жанр, докато в същото време - изисква връзка с настояще и със среда.

При това положение, по начина, по който аз си представям диатрибното говорене, това диатрибно не остава ли някъде отгоре, извън написаното – извън написаното тук, ако говорим за диатрибен стил във форума, но и извън написаното въобще - което пък може да се приведе като доказателство за преходността на литературния текст и за това, че не той е самата литература.

Ще се опитам да се изразя по-ясно: представям си диатрибното като нещо, което не може да се посочи – онова, което се опитва да го означи и изрази по писмен начин – посочимо – всъщност свежда диатрибния стил до определени жанрове – и го губи или по-скоро го превръща в нещо друго. Записаното диатрибно - знаем, че умира. Но дали наистина умира или просто не може да се види? Най-важното нещо на диатрибния стил е, че превръща всичко в друго – но това се оказва и неговият капан – сам лесно може да се превърне в друго. В едни случай – това наистина е край за диатрибата, но в други – именно това превръщане в друго прави диатрибата литература в действие и й компенсира липсващата от жанровостта практичност.

С голяма радост се сетих за тези неща, защото за да бъде диатрибата литература в действие практическата историческа равносметка показва, че диатрибата трябва да се превърне в любовен роман. В този най-добър случай – загубената площадна публичност при записването на диатрибата, както и липсата на празника-жанр, се постигат косвено – чрез свързването на индивидите, които се събират в акта на четенето.

Ако се остане в диатрибата без да се мръдне към любовния роман (тук и аз като проф. Младенов – още по-силно се опирам на „Романът – античен и съвременен“), който - из между жанровете е този, който може да сведе устността към практичното, а не да я държи в небесата, където тя си преминава и поддържа живи големите парадигми (може да сведе устността до практичното, така както може да сведе общността до общност от двама души, които двама души често пъти могат да бъдат и в един) - дали литературата няма да спре така, както изчезват (на пръв поглед) записаните диатриби.

Диатрибата е сложно нещо - може да се отклони и да се превърне във вътрешно говорене: „изправен срещу конкретния друг човек и света, индивидът се оказва изправен и срещу себе си“ - днес обаче това говорене със себе си като с друг може просто да се превърне в затваряне, в аутизъм, в непроговаряне, може дори да се превърне в забрана за говорене. Тръгването на диатрибата в тази посока не се ли изравнява със записването на устното и с изчезването й – ако не се отчита онова, което в новия текст професор Богданов нарича „самата литература“?

Ако говоренето остане наистина вътре в нашето себе си и се запечата в голямото стремене на настоящето към идентичност – какво се случва? Диатрибното говорене се свързва с настоящето, прави се от него, актуализира се от него - като новина – какво се случва тогава в нашето настояще, което толкова държи на идентичността и точното означаване, на границите – какво се случва, когато диатрибното говорене стане вътрешно говорене затворено в „аз“-а, затворено в групата, затворено в науката (крайно бях изненадана колко пъти коментарите се връщаха към Пърс, Барт, Лотман, Дельоз... и Гатари:-), затворено в „Бог“. Защото „Бог е този, който е.“ – а в диатрибата „Аз съм този, който не съм.“ Диатрибата не се запазва. Такава ли е била съдбата на античните незапазени диатриби – или това именно е довело до появата на дискурса на религията. Записването на диатрибата е равна на очертаването на точните граници на индивида и раждането на идентичността.

Платон има работещ метод за справяне с опасността от записването на диалозите – разказът може да се разкаже от различни хора, някои от разказите могат да не бъдат разказни сега, но има някой някъде, който знае друг разказ – или друг, който може да разкаже отново случилото се и казаното, но той не ги разказва – като Феникс, сина на Филип.

Липсата на практичността на жанра кара диатрибата по друг начин да достига до действието – някак по обратния път – тъй като диатрибата не е жанр и не разполага с практичността, идваща от жанра, тя ползва практичността на различни речи и влиза в разноречието, но никога не остава при точно определено едно или друго – превръщането й обаче в друго, чрез записването й и превръщането й в записан текст – позволява тя да събира различни индивиди в акта на четенето, които чрез реалностите, които моделират посредством разноречевия, разножанров текст на диатрибния стил – постигат 1. Практичност, 2. Връзка с настоящето.

Оказва се, че онова, което диатрибата не казва и което остава над жанра – също като неизказаното в самата устност – не се намира някъде другаде, а именно в реалността.

Надявам се в тези прочити и размисли, макар и имплицитно заложени – да прозират моите въпроси. Иначе по отношение на семиотиката, аз не бих преоблякла текста, не заради друго, а пак подучена от диатрибата – защото, спомнете си, „диатрибата ползва всекидневен език, на който постоянно се коментират традиционни ценности, а заедно с тях, макар и неизразено, и техният висок език“.
Тема № - 64 Коментар № - 6888 vesselina vassileva - 2012-08-19 18:04:29
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 68219

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 124253

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 15707

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 29174

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 128824

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 78885

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 21880

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 12691

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 174304

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 55016

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA