БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Културният афект, човешкото сетиво и градът

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Градът, това външно, опредметено тяло на градския социум, е  нещо тотално изкуствено. Славянската дума "град" е твърде показателна в това отношение - градът наистина се гради, а по-точно се загражда и отгражда от природата, тотално й противостои. От това обаче спецификата на градския социум не се изчерпва. "Обизкуствяват се" и самите човешки сетива, човешкият сетивен опит. Този процес на културната динамика отива с корените си в най-отдалеченото минало. Но в града става доминиращ.

Градският тип култура се противопоставя на не-градския като писмен на устен. В града се развива и става господстваща тъкмо формализираната, т.е. абстрактно-всеобщата знаковост. Но това не е най-дълбоката, същностна страна на градската култура и сетивност.

По-важно е, че тук изгубват своята предишна значимост непосредствено природните показатели - кодовете на социалния ред (Мелетински). Макар слънцето и да изгрява в града по същото време, както и извън него, то не може да има еднакво значение за различните категории градско население. Природните цикли стават твърде неудобни показатели за необходимата смяна на дейностите, тъй като в един и същ момент могат да се извършват различните видове дейности. Ето защо са нужни общовалидни  показатели - “оразмерители" на социалното време и пространство. По същия начин както за координацията на общественото взаимодействие в производството стават необходими парите, така и за регламентацията и контрола върху индивидуалното действие се оказват нужни абстрактните  понятия.

Г. Зимел забелязва това функционално сходство и определя парите именно като абстрактни обективности за живота в града.Тези вече напълно изкуствени логически конструкти навлизат в сетивната сфера на индивида и като че ли я разцепват, влизайки в противоречие с естествените образи. Ето защо в града индивидът наистина съществува "като такъв" - абстрактно обособен и атомизиран.

Тук сетивата окончателно престават да бъдат само индивидуални и се разкрива техният изкуствен – технико-механичен характер и абсурдното им  неприродно съдържание. Сетивната сфера се овеществява под формата на графични, т.е. нямащи никаква връзка с конкретния индивид и неговото тяло знакови системи.

Става така, че фундаменталният разрив между "своето" и "чуждото", запълван от култивираните сетива в града, като че ли се  удвоява, но така, че "своето" се превръща в "чуждо" - в нелегално и подтиснато "подсъзнателно"; скрива се в най-интимните дълбо-чини на духовния свят на индивида. По този начин фундаменталната културна опозиция между  “своето" и "чуждото" в града се модифицира в опозиция между интимното  и  публичното.

Социумното пространство в града се формира посредством удвояването  и  разцепването  на сетивната сфера на индивида по принципа на "матрьошката”. Макар "интимните" сетивни преживявания на индивида все още да остават изпълнени с естествено съдържание, свързват го с определени природни дадености, формират интимен  микрокосмос от същия вид, както и на "примитивния" човек. Но същевременно се оформя и особена рационална сфера на индивидуалното поведение. В така удвоеното социумно пространство индивидът получава възможност да  се  разглежда като че ли отстрани.

Непосредствените преживявания и образи се измерват в абстрактната "скала", контролират се като нещо външно за самия индивид. В своята "интимност" индивидът както и преди е тясно обвързан с природата, а социалните си връзки и отношения все още изживява като непосредствено природни. Обаче това е само  частен, при това, подчинен аспект в неговото поведение. Интимната сетивна слятост на индивида с непосредственото му обкръжение – къща и двор, семейство и приятели трябва да бъде  легитимирана, дори и легализирана  публично. Исторически първото „средство” за това е именно литература като вид публично легитимирана със съответната практика за производство на социумната индивидност, на „античния” индивид.

Публичното тук и допълва, и ограничава интимното. В много случаи публичното легитимира интимното само в негативен смисъл - като  неприлично, неправилно, срамно  и пр. Но и като желаното, жадуваното, като „забранен плод”. За нас това обстоятелство има огромна значимост, тъй като дава възможност за реконструкция на градския социум като вътрешна основа и базисна структура на индивидуалното поведение на хората в града.

Тази базисна структура се оформя като “дипластия” /Б. Поршнев,1972/ на сетивата – публичните като легитимни и прилични и интимните като частни и ...неприлични. В това отношение би могло да се твърди, че градът противостои на "примитивното общество", където всички сетива са равнозначни, макар и да имат различни културни функции. Така зрението в първобитното общество служи като сетивен показател за границите на социума, буквално ги показва.

Средство за това са както непосредствено природните белези на територията, която е "собствена", принадлежаща на съответния социум, усвоена е от всичките влизащи в него индивиди, така и вече културните, изкуствени белези - ритуалните постройки във външната среда и татуировките върху самото тяло на човека. 

Само ако има татуировка, даден индивид става член на съответната общност, на първобитния социум. Нещо повече - например индивидът Тупи Навихара или Бороро не е преди всичко човек, и след това член на съответното племе, а човек, защото е член на това, а не на друго племе. 

Леви-Строс, както и Търнър, подчертават специално ролята на индивидуалните телесни белези, благодарение на които индивидът в първобитното общество получава потвърждение на своя социален статус. Това са уникални татуировки и маски /а в Африка - огромни и много сложни фризури и накити/. Без тези зрими, сетивно възприемаеми белези, социумното пространство не съществува. То съвпада с тези причудливи маски и татуировки. Тук отделният индивид не е човек, той е никой, ако не  притежава съответно лице.

Самият рисунък на татуировката снема, т.е. изобразява като орнамент цялата социална организация на племето. Тъкмо чрез тези сложни рисунки първобитният човек пренасочва и култивира изначалния конфликт на своето съществуване.  И проблемът тук не е само в това, че татуировката буквално посочва на индивида неговото място в социалната организация на племето и по този начин осигурява определен жизнен стандарт, както бихме се изразили.

Татуировката прави видимо самото  обществено, социално; показва индивида не само на другите, но и на самия него, снема в себе си двете му ориентации- "за себе си" и "за другия".

Според К. Леви-Строс, примитивните общности олицетворяват своята система в лъжлив спектакъл-на тях не им се удава повече отколкото на другите да опровергаят истината, че представата за обществото като построено върху отношенията между живите и мъртвите се свежда до усилията да скрие, да украси или да оправдае в аспекта на религиозното мислене, реалните отношения, които съществуват сред живите.

Едни и същи фигури можем да видим както върху тялото на човека, така и върху тялото на гората, върху тялото на реката - и навсякъде хората се сблъскват със самите себе си в това свое желание да живеят по-добре, отколкото това е възможно "тук и сега".  Но тази буквална телесна срастеност между човека и природата в живота на първобитния социум силно сковава неговите членове. Те нямат никакви други образци ... освен самите себе си, освен непосредственото си природно обкръжение, освен вплетения в самите техни сетива вечен конфликт между стремежа и неговата реализация.

В града този механизъм за онагледяване на социумното пространство съвсем не изчезва.

Тук се налага да отворя едни скоби. Типизираните от мен преди  години сетивни структури на примитивната и градската реалност по странен начин се сляха. Татуировките на примитивните племена в Амазония  днес се превърнаха в моден детайл в градското всекидневие. Млади момичета съвсем не се свенят да татуират тялото си.

Но пак ще подчертая: в града се променя връзката, отношението между тялото и образа, между сетивото и неговото “значение”.

Днешната татуировка е по-скоро произведение на изкуството, отколкото знак за социалното положение.

С други думи, ако “примитивът” нанасял върху тялото си митологичния образ на своето племе, днешните граждани превръщат своето тяло в образци на масовото изкуство. Тук природата, в това число и собствената природа на човека, неговото тяло, просто се изключват от погледа. Масовизират се и се унифицират.

Но докато за индианеца татуировката може да се чете, за гражданина ...просто се гледа. Така татуировката се формализира и банализира, престава да бъде външен знак за скритото, тайно съдържание на социалния живот. Не само татуировката, но видимото в града изобщо се оказва   тотално   изкуствено,   противостои на "същинската природа". И като резултат гражданите престават да гледат и да виждат.

Да се направи нещо видимо в  града, автоматично означава ограничаването му в нормативен план.  Видимото е  дължимото. Обратно - това, което не е правилно, срамно, не може да бъде видимо. Отвореността, достъпността за чуждия поглед в града е необходимо качество на публичните зони, а съответно и на публичните видове дейности.

Слухът е пряко свързан с речта. Речта, обаче, от самото начало е "изкуствено", културно свойство на индивида. Китайците твърдят, че изреченото само на половина принадлежи на този, който го е изрекъл, а другата принадлежи на този, който го е чул. И може би точно поради това – изказаното е опасно, издава.

Всичките "примитивни" цивилизации за нас са неми, те мълчат. Това мълчание обаче не се дължи само на факта, че там не е имало писменост. За самите "примитиви" думата е нещо твърде опасно; звукът, дотолкова, доколкото не принадлежи само на говорещия, го ангажира с всички, които могат да го чуят дори и тогава, когато казаното не е предназначено за тях.

Изреченото име е предвестник на нещастието. Във феодална Япония, например, името на императора изобщо не би могло да бъде произнесено, отчасти и поради тази причина, че императорът изобщо не е имал име до момента, когато сам би могъл да го защити. 

Обичаят човек да бъде преименуван след като мине инициацията навлиза в културата толкова дълбоко, че дори и днес "прякорът" все още значи във всекидневните ситуации много повече, отколкото официалното име.

Ето защо в града слухът се оказва в положението на "сянка на зрението”, влиза в опозиция с него, ограничава го "отвън" от "невидимата" част на социумното пространство. И в този смисъл слухът отново очертава границата на социума, но вече негативно.

Много по-сложно е положението на обонянието в йерархията на градската сетивност. Мирисът в града е нещо твърде неприлично Може би защото атмосферата в града съвсем до неотдавна, меко казано,  не е била на висота. Казват че големите европейски столици едва ли не до началото на миналия век по нищо не са се различавали от източните селища. Били са също тъй “миризливи”. Само  с широкото навлизане на примитивното устройство “сифон”, известно още на древните елини и римляни, големият западен град се освободи от задушаваща миризма на клозета.

Обаче не само "миризливостта" на мръсотията в града е налагала обонянието да бъде отблъсната надолу в йерархията. Естествената телесност в града се крие - тя е нещо неприлично. Но тялото "я издава" чрез обонянието. Мирисът е нещо твърде интимно и като такова се превръща в знак на близостта в интимните измерения на социумното пространство. Ето защо новоевропейският град и съответните стратегии на възпитанието, оформят твърдото изискване към нормалния, т.е. възпитан правилно индивид - да не мирише, да не  издава естественото с телесните му белези - пот, мръсно тяло, и пр.

Може да се попита - а парфюмът? Парфюмът изкуствено подсилва мириса. Но този мирис не е мирис на тялото. Парфюмирането излиза от ритуала, потвърждаващ или нарушаващ ссциумните граници. Вече знаем колко голяма роля играят в примитивните общества телесните показатели. Парфюмът е едно от първите исторически известни средства за  институционализация на тялото.

Благодарение на изкуствено подсилване на миризмата тялото се скрива, престава да бъде индивидуално тяло, превръща се в знак на социума – става публично. Ето защо в живота на градския социум "миришат добре" не хората, а представителите, обезличените посредници на съответните социумни полюси - горните и долните, "дамите от доброто общество и проститутките".

И едното, и другото, са всъщност самата граница на социуми и затова персонификацията на това опасно положение изисква защита, маскирането с едни и същи средства. Фройд показва колко висока цена се заплаща за подобен род представителство. Граничността на много от видимите  положения действително засилва необикновено много афектацията, може да доведе до психически срив.

Но най - "неприлично" е тактилното сетиво. Тактилните усещания са абсолютно нелегални в градската сетивност. Но те не изчезват изобщо, а са доведени до крайна форма, стават знаци на правилното или лошото, грубото и грапавото, на мекото и тънкото.

Интересното е, че тактилното отново се легитимира, но чрез превод в друго сетиво - чрез заместването и по този начин - отстраняването му. Това става по правилото на преобръщането - горното в йерархията сетиво замества долното, зримото легитимира незримото, а словото закрепва тази странна подмяна, правейки я необратима, та нали изреченото не се връща!

Тук е необходимо още веднъж да се спра върху проблема за сетивната легитимация   - узаконяването. На пръв поглед това е нещо твърде странно - как могат да бъдат сетивата узаконявани. Но парадоксът в случая е мним. Легитимацията в социологически, а и в антропологически смисъл е актът на онагледяване на нещо, което дотогава е било скрито – нелегално. Легитимният акт потвърждава съвпадането на външния /за "пред хората/ и вътрешния /"за себе си"/ смисъл на действието. Легитимен е този род действия, които съвпадат или поне демонстрират това съвпадане с нормата, с правилното.

Същевременно, обаче, легитимацията изцяло противостои на всичко интимно в поведението. Това е външния образ на социалния ред- образът, в който всичко изгубва своя смисъл и се обезцветява - става  еднакво пред закона. Както Вебер, така и много по-рано Кант подчертават пълната автономност на легитимния акт пред всякакво съображение на полза, на личен интерес. Зад легитимното стои безличен и всеобщ закон, норма-максима на ф о р м а л н о правилното поведение.

М.Вебер противопоставя легитимното действие на всяко действие, извършвано или по навик, или пък под влияние на ситуативно доловен интерес.  Легитимацията като безлично дело на социума противостои на всяко заинтересовано, т.е. частно, партикулярно действие на индивида.

Важно е и това, че всички примери за легитимно действие, дадени от Вебер, изключват естествената основа за човешко действие. Легитимно е такова действие, което е "външно - ориентирано" – „целерационално”, според терминологията на Вебер. Ето защо то трябва да е и видимо.

Слухът обаче е също така необходим за всяка легитимация - той спира акта, прави го необратим поради това, че всъщност намеква за неговата непълнота, за това, че не всичко изобщо може да бъде видяно, а значи и легитимирано.

Речта, ставайки писмена, ограмотена, изгубва този свой акцент, но по този начин ... още повече засилва границата между законното и незаконното.

Граматиката, правилата на говорене се раждат тогава, когато видимото съвсем ясно се разграничава от невидимото. Но в това е и странната прелест на думата - в полутона, в намека, в играта. А и всекидневното "бъбрене" и 'дърдорене" съвсем нарушава безличната правилност на писменото слово и ние пак "виждаме" невидимото, пак преобръщаме полюсите на скалата.

В това е и дълбинния смисъл на легитимацията посредством сетивата. Легитимният акт е възможен само защото наличната йерархия може да бъде непрекъснато нарушавана. По този начин легитимацията не само "орязва" неправилното, но и го запазва, поставяйки го в долната част на скалата. Ето защо сетивната структура не е нещо спонтанно, в нея се снема конкретния ред на социумното пространство. Тук всички сетива са "на мястото си". Дори и долните -обонянието и осезанието. Обонянието винаги е по-ограничено - то не може да бъде въведено в легитимен план, не може да бъде записвано. Трудно е и да бъде разказано. Миризмите, обаче, говорят, с нелегалността си потвърждават устоите на градския ред.

Мирис, който е "благ" ни "подсказва” , че пред нас е представител на висшето съсловие, мирис, който е лош, буквално издава нарушителя. И едното, и другото предупреждават, предпазват от неспазването на границите там, където самите граници остават  невидими, или пък не е удобно да бъдат видени.

В града, може би тъкмо поради господството на видимото, не е твърде сложно да се нарушават границите. Но на практика, нарушителите не остават безнаказани. Най-вече защото и сами знаят, чувстват, УСЕЩАТ нелегитимността на поведението си.  Според мен, това също така обяснява защо феноменът на общественото мнение, е тъкмо градски феномен, колкото и да говорят за същото на село.

Селската общност, както всяка не-градска по принцип общност, се поддържа изцяло и само "от слуха", Тук сферата на видимото е крайно стеснена, а и казаната дума има огромна сила.

Градското обществено мнение е тъкмо невидимото слово, словото, което никой не чува и не изрича, словото, което е на никой, докато на село адресът и източникът се знаят, а връзката е директна. В градското мнение всяко деяние се претегля така, че става необратимо, онагледява се не от реалния си продукт или ефект, а от това, което би могло да  стане АКО . Ето това "ако" мнението в града като че ли се изпуска и имагинерният му ефект става напълно реален, дори замества реалния. Тази имагинерност на мнението му позволява да преминава всички граници, но по същия начин и да ги утвърждава, - та нали никой не ги е нарушавал. В мнението е реална тази постъпка, която още не е извършена, но трябва  да бъде извършена от "еди-кой си". Така мнението просто не може да бъде спряно - то винаги съществува не тук, а "там някъде".

Този феномен е и социокултурната основа за всички видове „художествено” и/или „утопично” съзнание. Реалността на този род сетивен контрол се състои тъкмо в това, че никой конкретно не би могъл да усети как става това. Мнението е ничия реалност и затова мястото му в "никъде", в Приказни царства на „художественото” въображение или направо в „Утопията”. Ето защо градското мнение винаги е "слух", то не е завършено изречение, не е и просто говорене -то е между думите, между изказванията, недомлъвка, нарочно забравено изказване или пък многозначително мълчание.

Всяко запитване нарушава намека, всеки запис изчерпва силата на слуха - ето защо слухът се чува, но зад него няма никой. Когато се говори за общественото мнение като за “ГЛАС” отново се върши една подмяна хората гласуват не като викат, а като пускат едно листче в “тъмната стаичка”.

Съвременните масови комуникации съвсем не нарушават тази странна убедителност на подмолните сетива. "Коментаторът" в това отношение е тъкмо публичният НИКОЙ. Той е толкова убедителен, колкото му позволява маската, която той носи като свое собствено лице. Успехът на конкретния индивид като коментатор зависи и изцяло се споделя от това, доколко той не  прилича на нещо непозволено, както и на нещо твърде правилно. Неговото мнение е като "парфюмирането" - то е легитимация на мирис, който има всяка постъпка. И като всеки мирис това мнение нито може да бъде изказано докрай, нито може да бъде запомнено ИЗЦЯЛО.

Колкото и да е парадоксално, тъкмо това, че говорителят по телевизията е видим, познат на всички, той не се изказва, а представлява нещо, което по принцип не може да бъде видяно. Тук пак имаме преобръщане на крайните полюси. Всъщност висшето положение се заема от невидимото. Но тъкмо поради това то "слиза" до нас чрез посредничеството на маскирания.

Понеже ние не усещаме мириса, това маскирано лице е гримирано. Гримът, както и парфюмираният мирис наистина потвърждават границата, но само поради това, че самите те се намират зад нея - те са нелегални. Гримирането на публичните лица ги издава по същия начин, както и парфюмът - това са изцяло изкуствени, т.е. ничии средства за събуждане на сетивата. Изкуствеността им се състои в това, че те се изработват индустриално /"външно"/ и са толкова "мои", колкото и на всеки друг. Последното ни подсказва и нещо много по-съществено.

"Обизкустяването" на сетивата, тяхната визуализация  правят всяко обвързано с тях действие "надзираемо" публично дори и тогава, когато "наоколо няма никой". Самите тези изкуствени сетива изпълняват функцията на "друг" в интимното пространство на индивида, издават присъствието на социума в това, на пръв поглед абсолютно затворено пространство, правят го публично.

Същевременно обаче тъкмо обизкустяването на сетивната сфера защитава индивида КАТО ГРАЖДАНИН, закрива го, но не отвън, а отвътре, от самия него като "НЕГРАЖДАНИН".

Ето защо собствено градският социум не е нещо външно за индивида, не е само формална интуиция, представена от "другите". Той е "вътре" - това е самата йерархия на сетивата, тяхната определена опозиция. Така подредени сетивата на гражданина му предлагат "собствен" образ на реалността, на града като такъв за него и за всеки друг гражданин, а по тези начин изграждат неговата гражданственост "отвътре".



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Грешката е моя "Королева" излезе през 56 а песента наистина през 66. някак си това десетилетие за мен остана това еснафско царство на котките, слончета лелите лебеди и ..града. после всичко се залости от потоците и масите - новите квартали, новите проспекти и звездите, светящите се силуети по покривите.Огромни - закриващи целите фасади силуети и лозунги. А милото , малкото и толкова чупливо детство остана памет.
Тема № - 59 Коментар № - 6554 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-23 21:25:25
Някакъв "разгул" на спомените за градското. Но има ли го ...освен спомените, колкото и да са мили те?
Едно време самите тези спомени очертаваха непреодолимата граница между истинските граждани и новите такива. Само че границата не беше утвърждаваща. Напротив-какви са тези слончета, какви са тези бюфети. Еснафщина!
Но това, по моето време, никой вече не вълнуваше- бързото "изграждане на градското" мигновено провъртя и слончета и русалките и множеството фото и гоблени с "пошлите" лебеди и все същите русалки.
Хрущенская оттепель. През 66-та появи се "Королева бензоколонки" и песен "Черный кот" В публичния фон кънтеше присъдата над всичко това еснафско и дребнаво несъотвествие със зовящите към светлотго бъдеще манекени.
Но градът се оказа истински въпреки безкрайната критика на битовизма, която го утвърди именно в "пошлите" кройки и модели, къде нелегално, къде вече в почти официалните модни списания от Рига и другите почти западни градове - Прага, Варшава, Берлин.
Това го запомних ..без страсти и ужас. Не ги имаше вече ...институционално. Само трябваше да знаеш, къде и на какво му е време и място. Да не грешиш.
Това градско съзнание е специфичен конформизъм на това време. Да знаеш кода на двуезичието.
Новото доиде именно със забравянето на кодовете. Престанаха да бъдат нужни. Поради липса на спомените.
Тема № - 59 Коментар № - 6552 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-23 20:47:01
„А Стоилка ласкаво се усмихваше, като прикриваше устата си с ръка.”
За тези, които не са се досетили, това е завършващото изречение на разказа „Задушница” на Елин Пелин. И пак за тези, които не си спомнят в детайли разказа: Стоилка си прикрива устата с ръка, не защото е беззъба или с развалени зъби (както бихме си помислили днес), а защото има едри бели зъби.
Искам да придам малко по-други измерения на темата за града и градскостта, като ще се помъча да си отговоря на въпроса какво вижда истинското градско око по отношение на не-градското.
Вижда детайлите.
Детайли, на които се придава знакова функция и които носят много информация както за забелязалия ги, така и за тези, с които той ги споделя. Детайли в пейзажа, нямащи селскостопанско значение; детайли в облеклото и в поведението на човека, които едва ли са значещи и смислопораждащи за не-градския човек.
Само градът може да създаде словесен образ като „префуняла от студ учителка”, който се среща в началото на разказа. Никаква следа от пасторалност и патетичност в „Задушница”: гробището е разградено, сайвантът на черквата е схлупен, побелелият поп бърза (!) от гроб на гроб (както би се изразил само истинският градски човек) и сърдито (!) гълчи жените, които с писани божигробски лъжици (!) разнасят за помен - извършва се просто обред, в чиято смисленост май повечето дълбоко в себе си не са убедени, но традицията го повелява…
За мене Елин Пелин е най-градският български писател, защото разказва за селото през оптиката на гражданина, без обаче да проявява снобизъм като Алеко Константинов например. И който непрекъснато отбелязва детайли в разказите си, които според него са високо информативни. Като например Стоилка, която си прикрива с ръката едрите бели зъби, защото смята, че те вероятно я загрозяват. Селянките също са кокетни, но ние, впримчени в техните силно клиширани фолклорни образи, рядко можем да срещнем такава селянка, която по своему е суетна и дори мъчеща се да изглежда „сексапилно”, както бихме се изразили днес. Не зная дали суетността е градска черта, но откриването и виждането на проявена – волно или неволно – суетност е градска черта. Както и загатната еротика…
Струва ми се, че познавателният инструментариум на гражданина е настроен доста по-фино от познавателния инструментариум на не-гражданина – поне що се отнася до заобикалящите ни артефакти и модели на поведение. Гражданинът вижда много повече неща от не-гражданина, въздържа се да говори „в прав текст”, както гласи съвременният израз, изкован от журналистите, обича подтекста, играта с думи, двусмислеността. Обича многоплановостта…
Когато веднъж попитах свои студенти за какво се разказва в „Задушница”, те ми отговориха: „За някаква свалка на гробища по време на Задушница става дума. Звучи направо вампирско!”. Да, разказът и така може да се резюмира (като изключим вампирския момент) и това е следващият етап от градскостта, ако случката не ставаше на село. Но по-важното е, че градският човек възприема и оценява това като „свалка”, парадоксално казано. А иначе: двама самотници, загубили „половинките си”, на връх Архангеловата Задушница решават да се съберат, като не изключват предварително нито едно от нещата, които едно бъдещо съжителство би могло да им предложи.
Какво обаче забелязва не-градският писател в градското битие? Това, че гражданите ядат майонеза (Николай Хайтов), че градското семейство използва вана (Павел Вежинов). А – и плюшените пердета! Не съм направил пълен списък, но това са неща, които ярко са ми са се набили в съзнанието. Вероятно съществуват още много…
А по отношение на начините и периодичността на къпането съществува страхотен виц: мъж в командировка се обажда на жена си и й разказва в каква невероятна стая е настанен, а банята каква е и заключава: „С нетърпение чакам да дойде събота да се изкъпя!”
Ще завърша с още едно изречение от „Задушница”:
„Станчо подсмръкна и разчувствано (!!!) се усекна с два пръста”.
***
PS: Това, че рядко пиша във форума, не означава, че не го следя редовно. И независимо от ехидното отношение на някои колеги в НБУ, неучастващи във форума, от моите спорадични появявания в него („Ти много пишеш във форума на Богдан Богданов!”), аз ще продължавам да пиша, когато имам какво да споделя по една или друга тема, която е на дневен ред.
Темата за града ми е особено важна особено що се отнася до българските миграции към града след 1944 г. и след 1990 г. Навремето особено ме порази следната история: някъде между 1960 г. – 1970 г. жена от провинцията, омъжила се в София за човек от друга провинция (и двамата висшисти), решава, че трябва да придобие всички черти на истински гражданин, на истинска софиянка, като планът включва не само покупката на жилище в центъра на София, но и покупка на…гробно място за вечни времена (!) в Орландовци, защото „там тлеят истинските софиянци”. Планът се осъществява: жилището в центъра на София е налице (съвсем близо до Софийския университет), а жената, за съжаление, вече е погребана недалеч от гроба на Борис Христов в Орландовци…
Тема № - 59 Коментар № - 6551 Борислав Георгиев - 2012-04-23 19:28:50
Много нови идеи и въпроси. Истински богатства. Едва ли могат да се обозрат. И подредят. Това е въпрос и на индивиден СТИЛ: „Словото със стил сияе поради осъществен избор” (Б.Богданов). Съгласен съм, че Георги има дарби: наративна - на есеист и на логицист.

С тези дарби ме изненадва и Росица. Аз ги нямам в пълнота. И тя владее емотивно- мисловно проникване. Но е и неточна: „Дмитрий не казва това, което казва, като за мен”. И аз, казвах бързо: че ми „чуждее”. После се посипах с пепел. И сега пиша шести отзив.

Георги, не разбирам, „необходимостта”, дори в „някои случаи”, „хората да се показват” като „провалени и оставени сами”. Защо? Та чак е ”нужно”? Самост и Тъга – понякога да. Но „проваленост”- не. Аз съм за милост (-„ с око” ), за всеки. Ще го пояснявам по-долу.

Ще навържа мисли, около думи –„ Градина” и „Променяща се статика”. Взети от Георги, Роси, Веселина и приятеля Карабах. Но все в контекстите на културния афект и града. Дмитрий, великодушно ме уважи и се отдели от мен: - за да поднесе нов ,свой, екзактен промисъл.

..........
Първо, за питането: –„Градът” – означава да „правя нещо” – Какво е то? И като „културна ПРАКТИКА”? Ще бъда прям. През 1958г., събрах 50-на младежи и 30 дни, доброволно, засадихне до връх Богдан, няколко десетки хиляди борчета. Тогава имаше бясна сеч.

От 2005г., с Инге и 60-ина дейци, основахме Местно настоятелство (събрало над 170 граждани) и заедно с 2-те църковни, училищно, читалищно (от 1869г.) и новите младежко, общо-в София и „земляческо”(по Дима) в Пловдив, умножихме 100-те”ГРАДИНИ”-на 1100!

Не е само това „правене за града”. Само едното: „Общото копривщенско настоятелство ”, благодарение на г-н Огнян Палавееv, след 2006г., осъществи над 50 дела (чешма; 4-ри книги; 5 календари; в-к „Копривщенци”).Сега водач е генерал Д.Карамунчев.

Научно-ПРАКТИЧЕН проект: „ГРАЖДАНСКО общество –(гр) Копривщенски настоятелства”: („правен” без хонорари); създаден лично;, увлече в „ себе си”, между 750 и 800 стари и млади граждани. Политическото не ни разделя. Защото РОДОСЛОВНОТО е по-МОЩНО.

Споменатите над 1000-1100 места, засадени пред къщи и дувари, главно със здравец, невен,теменуга,латинки идр., са без похарчен, нито 1 лев. Наскоро, се осигури, с лекота купуване и на 1000 корени рози. Но двама „приятели”-войводи казаха „Не”. Ядовито.

Те имаха никакви доводи: (а) Първо да почистим; (б)Розите есенес; (в)Сега е криза. Там беше и Инге. Моля да го опише. „Афектирах” се. Не бяхме на Оборище. Нямахме и оръжия. Но арх.Беязов даде идея за Съвет: С него и г-н П.Цанков (култ.евро-аташе), Б.Нешев и др.

Почти 65 год., от гимназист, работя „либидно” за града си. Не за отплата. Никой не е пророк в дома си. Дори 1876г., АПОСТОЛИТЕ са ги заптисали в Новата църква. И то нашите. Не обичам думата „наши”. И преди, и сега, Маркизе, общите дела не вървят по мед.

,,,,,,,,,,
Респектиран съм от идеята за многото индивидни: „природи и култури ”(Б. Богданов). Тя е обяснителен ключ. Но важи за всички личности. Всеки търси изяви. И много сами засадиха цветя пред домовете. Опомнете се. Казваха ни ТЕ – и ние „Можем”. Не само „каймаците”.

Сега има и ново начинание – „Отворени порти”. Зад дувари и порти се крият, майчините градинки. Който пожелае, да покаже невидимите стари чудеса (и пред туристи, и пред чужденци) – да открехне кованите порти.Вместо тях – леки, сменими вратни, с летви.

Мотивът „Показване на сили и възможности- DFP” не е на KUKLA. Открит е в гр.София и е научно легитимиран в гр.Москва и в гр.Париж. Доста преди KUKLA. От него изхожда и нашата град-ежна„културна практика”. Сиреч, да уважим с вяра, стотиците съ-граждани.

На това се радваше, патронът на 9-те настоятелства, проф. Живко Сталев. Да браним, всяка човешка душа ( че уж е социално „провалена”). Иначе, бъдещото засаждане на рози, пред къщи и дувари – могат да го правят не 200 – а 5-6 общински „служител-чета”. Но, не би.
,,,,,,,,,,
Драга Веселина, такива ми са, усилно ясни и кратки отговори,на вашите уместни питания. Но зад тях и в тях „предиктивно”(по Б. Богданов), са имплицирани, целият куп от знакови модели ( UCM; BAS; AS; G P M и RPsyDi). С много опити, статистики и синтези. Изстрадани.

Ако претендираме да сме полезни с нещичко, на любимата ни страна: която е родословно огърлие от градове и селища; които са и домовете ни; няма да мълчим. Така „писането за града” и за Страната ни, ще се преназове и като културно-социални- практики-политики.

Очаквам, Веселина и Росица, може и с обща позиция, да допълнят отговорите на техните чудесни и респектираща ни въпроси. С намесата си, желая да облекча Дмитрий, от когото всеки иска по нещо. Съобразено с разни извисени дарования. Но това, възможно ли е?

Не съм забравил и уважаваният Йордан. Обеща ми среща във Форума. Сам го каза. Той и мен предизвиква, с великата тема: Природа – Култура. (Георги, тук томове, няма да ни стигнат). Вчера бях на Панч.езеро. А какво небе. И снежна, горда Витоша. С висши сияния.

Пак от гр. София – 23 април – и от Искро
Тема № - 59 Коментар № - 6549 Искро Косев - 2012-04-23 16:14:39
Роси, радвам се, че прие така откритието за промяната-непромяна – наричам го откритие, защото винаги наричам така нещата, които в реален план ме спасяват от едно или друго. Миналите дни бях изпаднала в някаква равна депресия - като правите линии, за които написа професор Богданов – наблюдавах и си мислех как всъщност нищо от нещата, които не харесвам, няма да се промени и тогава, мъчейки се да изплувам, първо се сетих, че старите гърци не обичали промяната, второ – сетих се, че обичали непромяната – и започнах разследване: защо при нас е обратното и дали тъгуването ми не е напразно – дали не искам да се променят неща, които всъщност и без друго не са от никакво значение.

В това тъгуване-мислене включих и въпроса дали имат спомените приемственост – т.е. - дали има полза от тях. Ние гледаме на спомените наивно - а спомените, според мен, за да има смисъл от тях, трябва да се четат като предсказанията, да използват опита на миналото, за да решават бъдещето – и то не на един човек. Спомените - първо, позволяват ни да се върнем назад - да бъдем по-дълги - като Крез - второ могат да продължат напред - ако могат да се превърнат от царе в мъдреци, ако може да стане така, че да те срещне някой мъдрец, за когото по-късните времена да казват, че въобще не е било възможно да те срещне, защото е от друго време, и ако този мъдрец ти каже нещо, което не точно на мига, но някога след това по пътя на времето успееш да го разбереш – не в неговата реч, а в самото случване на това, което той ти е казал – при това положение спомените, според мен, са полезни.

Припомних си връзката между 1. δόξα-та, онова мнение, което се приема за дадено в някое общество и 2. знанието като припомняне. Спомените сигурно имат значение тогава, когато са припомнено знание, защото тези спомени си спомнят за непроменимите неща, а не правят спомени, които да покрият изискванията на δόξα - така че да се харесат на слушателите и съдиите. В тъгата ми нахлуха поне четири лъча светлина, поне четири героя – Платон, Аристотел, Тукидид и професор Богданов, ако не броя себе си – които разваляха моята права линия, която ме караше да страдам от това, че нищо няма да може да се промени. В четвъртък, след семинара – вече бях сигурна - че наистина всъщност хич и не ми трябва нещата, за които мислех, да се променят, че δόξα не е важна за мен, δόξα няма да се отнася за бъдещото, няма да преходи, защото тя принадлежи само на един миг и после просто се сменя с друга δόξα, докато знанието като припомняне е насочено направо към бъдещето, именно защото има непроменими неща - знанието припомняне ги знае отпреди и може да ги пренесе като си ги припомни. Такива моменти на разбиране наистина са нирвана.

Положението с града е същото като с δόξα и знанието припомняне – обхватът на свързаността, в която един индивид живее – в древните текстове-културни практики за градове-държави-небесни реалности е много по-всеобхватен/необхватен, толкова голям – както е и при знанието припомняне.
Тема № - 59 Коментар № - 6548 vesselina vassileva - 2012-04-23 13:13:20
Благодаря ви за думите по моя текст, проф. Богданов. Така е, да, считам есето и хомогенния стил на есето и за напрягане в името на кратък момент на по-голяма свързаност, на сатурация на себе си. Но разбирам и другото - че в името на една по-цялостна и подвижна истина е необходимо нещата и хората да се показват и като не съвсем добре свързани, като колебаещи се едни към други, като, в някои случаи, провалени и оставащи сами. За това обаче, струва ми се, е необходим по-дълъг от есето текст, може би новела или роман.

Росица, след светкавично развил се процес дъбът беше отрязан на Велики вторник, който, може би малко своеоволно, прекръстих във вътрешния си текст на Разпетия петък на дървото. Но нищо, сега северната страна на къщата е огрявана от слънцето и не толкова влажна и хладна, колкото беше.
Тема № - 59 Коментар № - 6546 ГГ - 2012-04-22 19:24:57
Дмитрий не каза това, което казва, като за мен, така че да ме засегне и да взема да разбера нещо, затова дълго не можах да пиша. Но пък професор Богданов и Веселина продължават да пишат като „за мен”, така че да ме засягат. Някак поотмениха Дмитрий и ме накараха да пиша.

Още отначало се противях на съотнасянето-подреждане на опозициите природа-култура и индивидуално-общностно, като природно=индивидуално и противопоставено на културно=общностно. Даже бяха почнали да се редят примери-разкази, които аргументираха усещането ми, че в моята човешка природа (имам пред вид естественост и предварителна програмираност), са здраво положени и индивидуалното, и общностното, а и културното, че всичките са ми „в природата”, с която съм се родила. В този смисъл не приемах, че селото и индивидуалното са природни неща, а пък културата и градът – не са. Даже си мислех, че мисля съвсем като Йордан Ефтимов, без да съм сигурна в точната датировка на събитието. Когато професор Богданов ги подреди тези неща по неговия си диригентско-композиционен начин, си казах, ами няма да ги пиша-повтарям и аз. Но ето, сега си ги казах – кратичко и абстрактно (много ми е трудно, но поне се опитах), за да бъде както Дмитрий харесва, за да му покажа колко е важно да се мъчим (да се тормозим, дори и да ни е трудно) да пишем като за хората, с които разговаряме.

Голяма изненада за мен беше, че Георги е започнал да пише „като за мен” - истории за лели в градини с дървета, тревички и семенца. Веднага си спомних моята елефсинска градина, която вече нямам и сигурно никога повече няма да имам. Какво ли е станало с трите храста мои рози (само те може да са живи все още)? Дори не съм имала възможност да мина да ги погледна, откакто си тръгнах. Сетих се за онази антична ритуална песничка „Цветя/Цветове”, съпроводена от мимически танц, която се намира у Атеней (Athen. Deipn. XIV, - 27, 1-19), в разказа за (вероятно женски) танци в Македония, изпълнявани в състояние на лудост (maniwdeis): „Къде са ми розите, къде са ми теменужките, къде ми е хубавата целина (букв. „хубавите целини”)?”
Страх ме е да попитам Георги какво стана с дъба, да не би да са го отрязали.

Това, което сега ме накара да пиша, е финалът на предишния коментар на професор Богданов, продължен от Веселина по нейния си (друг-различен) начин.
Ето този финал:
„От многото наши определености винаги някоя ни става убежище за известно време и ни спасява от мъчнотията да се оправяме с преплетеността на толкова предикатни имена и неочакваното им актуализиране ту така, ту иначе в зависимост от външни и вътрешни обстоятелства. Постоянно оставаме по-за дълго в една или друга права линия, отдадени на удоволствието на една или друга просветваща в нейния край истина.”

Наистина имаме нужда от убежище-спасение от тормоза на множествената преплетена сложност. Тя, последната, може да е много сладка, особено в моментите, в които успяваме поне за малко да я овладеем и поразберем, но иначе е много изтощаваща, и обикновено дълго-продължително изтощаваща. И градът е нещо такова, каквото е и Аз-с-многото-себе-си – тълпа.

Веселина е изрекла в думи точно това, което и на мен ми липсва в разговора за града, пък и в много други разговори и ставания. Въпреки, че тя казва, че дори и въпрос не може да формулира, за мен е формулирала много точно какво е това спасително нещо, което може да ни служи за убежище от хаоса на сложното.
Непроменимото, което обаче може да се движи – от епоха на епоха, от град в град, от тяло в тяло, от клетка в клетка. То, като се движи, всъщност се променя, понеже променя местоположението си, общността си, лицето си, движи се и във времето, но си е и някак разпознаваемо като то, което е било, сега е, и може и в бъдеще да е. Кое е това на града и аз не знам, нито ми идва вдъхновение да го измисля.

Но пък ми идва да се радвам на подаръка на Веселина за мен.
Ами да, точно така е - онова, което продължава и има приемственост, него някак имаме право да наричаме непроменливо, понеже то продължава да съществува. Обаче от друга страна, именно то е променливо, защото как да оцелее, ако не се променя. Променливо, и затова - вечно! Животът е едно такова нещо, живостта, имам пред вид. Да, това е божественото, което, много странно, но може да бъде и наше, човешко, понеже и ние имаме такива едни неща, които ни идват от дълбокото някогашно, и вероятно ще продължат и в бъдеще. Имаме такива неща, защото имаме памет, и то каква памет! Ето на, както казва Йордан – поне от 80 000 години.
Веси, сигурна съм, че спомените означават приемственост. Паметта е едно такова нещо, което хем се променя, хем е непроменливо, хем си го имаме и ние, най-обикновените човеци, които уж не сме божествени.

„Непроменимото не означава спиране, а напротив – продължаване.”

Много е хубаво и е страшно успокоително, направо като за нирвана (не че знам какво точно е това). Винаги съм го усещала-знаела, но никога не ми е излизало оформено-изказано с думи. Ето на, Веси, за кой ли пореден път ми изказваш нещо, което за мен е било неизказваемо, неизречимо, мистерия.
Аз нали все с това се занимавам - с реликтите на античноста, с остатъците, с парчетата и парчетиите, които си въобразявам, че продължават да живеят от някога. Винаги това ми е било най-интересно - да подозирам, че има нещо, което винаги продължава да го има, да се държа за него, защото то няма да изчезне. Знам, че е променливо – много е трудно да се разпознае-припомни след толкова промени, но все пак, не е невъзможно. Десетилетия съм прекарвала да питам някое такова парче – ти ли си това, или не си ти, това нещо? А те, тези неща, са едни закачливи темерути, не отговарят и само ти гледат сеира. Като питам „ти ли си това нещо или не си”, то ми отговаря „ти си знаеш”. Абе, нищо не знам, казвам аз. Ами, всичко си знаеш, ми отговаря то. Аз, понеже наистина не съм сигурна дали знам, даже повече съм сигурна, че не знам, седя, чудя се, гледам тъпо, и така минават десетина години, докато накрая се разядосам и му кажа – абе, ти си, и спирам да се занимавам с тебе повече, че ми омръзна да питам и да не ми отговаряш.

Наистина не мога да изразя адекватно каква е радостта да чуя, че тия дребни парчетии (дребни като хромозомчета), за които винаги съм искала да се държа, всъщност наистина са спасителните пояси. Реших да си припомня с едно такова старо парче-пояс-на-Левкотея (Hom. Od. V, 333-375), което знам, че немалко от форумците също харесват - „Сала, Сала” (не знам какво значи думата-заглавие).
http://youtu.be/Gr_lKHseyUY

ПП: Подозирам, че в специални ситуации Давидовците са композирали-танцували и на такива парчета.
Тема № - 59 Коментар № - 6545 Росица Гичева-Меймари - 2012-04-22 13:06:24
Два прекрасни текста – на Веселина и на Георги. Усещам как по линията на стила на Марк Аврелий и нанесената върху него позитивна нагласа, Георги може да напише цяла книга с подобни есета по темата “тук-там”, отворила се от заглавния текст на Дмитрий. И го съветвам да напише. Но му напомням, че стилът и едностилното свързване естествено водят и до по-добре свързано “себе си”. Него най-вече постига той в този текст - по-идеално “себе си” от онова всекидневно, разкъсано и недостатъчно свързано. В което е и въпросът – как като че ли свързващото се всичко, което Георги изброява, да се наблюдава като полусвързано и люшкащо се, каквото е то по-реално.

Словото със стил сияе поради осъществен избор. Докато ние, по-действителните, сме многостилово разпилени и се лутаме между по-зле и по-добре реализирани възможности, чието разбиране е затруднено, защото те не са само наши и, влизайки в тях, ние постоянно ставаме други в името на своето живо “себе си”. В противовес на което се събираме по-непротиворечиво и по други начини, но и посредством реториките на определени стилове. Като този на Георги, като заклинателната формулност на заглавния текст на Дмитрий или завихрената фразовост на Декарабах, в която толкова конкретни детайли от деня се свързват със също толкова конкретни емоции. Та това според мен трябва да се наблюдава отделно от онова, което се твърди по-пряко в един текст. Защото казваното от стила добавя към това по-пряко своеобразна три- и четириизмерност на свят и живот.

Сравнете двата стила на Веселина и Георги. И двата предполагат четящи и слушащи и се обръщат към тях. Това е първата реторика - ситуацията на конкретното общуване във форума. Но има и втора – инициативата на говорещия да убеди и да се убеди в нещо. Веселина говори питащо усложняващо, не оформя и основен въпрос, такъв е стилът й, в който обаче има твърдение - че всичко е сложно и липсва герой, който да се справи с него. Георги говори невъпросно утвърждаващо - в първо, което ситуира, описва и изброява, и второ, в което свързва реторично въпросно изброеното. Задачата е в твърдението, че колкото и сложно и разпиляно да е, всичко е щастливо свързано в своето “себе си”. Та към това твърдение на стила е редно да се добави непосредствено казаното, независимо, че в по-реалния план на текста те не са така отделени. Мога да го направя, защото става дума за два кратки коментара.
Тема № - 59 Коментар № - 6544 Bogdan Bogdanov - 2012-04-22 10:32:31
Хубаво ми, леко ми е на душата.
Преди месец-два бях се запалил по една идея – да издиря откъде и за колко пари да закупя станчета за ръчно тъкане. Разхождах се из индийски, пакистански, канадски сайтове. Намерих това-онова, скъпичко. Решихме с един колега сами да решим проблема с необходимата конструкция и, дай бог, здраве и упорство, защо да не стане. Че бабите ми тъчаха на такива станове, правени от дядовците ми. Само дето им загубихме дирите из старите селски къщи и сайванти. Спомням си най-вече едната ми бабичка, не слугинчето, а другата, с онзи, майсторски пеещия мой дядо. Тя глас особен нямаше. Обичаше немного, няколко нейни си момински песни. Та, седнала на стана въртеше совалката с предени и боядисвани от нея самата многоцветни прежди, пееше си и стъкмяваше едни картини и геометрики, дето и днеска са за творческа завист. Разпиляха се тези нещица по градове и апартаменти, както и самият ни род. Но си светят още в тъмното на гардероби и скринове. Това между другото.
Леко и пъстро ми е от последните текстове във форума. Георги направо ме срина! Веселина ме вкара в ново обикаляне и оглеждане на голямата работеща конструкция, която ни предложи доц. Варзоновцев. Сам аз витая в мисли и податки около особеното наше градско-селско, справедливо отметнато като място за дълбаене и от професор Богданов. Усещам обаче как съм изпаднал в някакво умиление и всеопрощенчество. Цялата светла възкресенска седмица, а и топлите, мъдри тестове на проф. Косев изглежда ме обърнаха в тая сладостна мекост. Може да е и пролетна умора. Може и да ми дойде „по-яростно” настроение за казвания. Но каквото и да е, ето на това му викам аз хубав български стан. На този форум. Успех, тъкачи умни и находчиви!
Тема № - 59 Коментар № - 6543 Dekarabah - 2012-04-22 09:42:24
За няколко дни излизане от града, а всъщност другояче влизане в него.

Работя в градината на майка ми. Преместваме и събираме чемширите в една леха, разкопаваме малините и френското грозде, за да извадим израстъците и да ги разсадим. Отрязваме и измръзналата от тежката зима смокиня. Когато подрязвам и огъвам един от по-дебелите клони, кората на дървото се обелва и завива на спирала. Отдолу се подава бялата, млечна плът на дървото. Подушвам го внимателно и между типичната миризма на току-що разсечено дърво долавям и миризмата на разкъсания, още зелен смокинов плод.

Онзи ден студентите в курса по антична реторика, четейки една реч от Лизий, ме попитаха какво е сикофант. Обясних им кратко, че е дребен клеветник и че думата идва от човек, който срещу очаквана малка сума донасял на атинските власти – къде вярно, къде лъжливо – ако някой е отсякъл смокиня, посветена на Атина. Сега, когато пиша за смокинята, пък и по-рано, когато писах за дъба, ставам особен род сикофант – известявам за отсичането на някакви дървета и тъкмо с това издаване, превръщащо ги в символи на моя вътрешен живот, ги освещавам.

Следва да засеем, в почти правилен кръг, разделен на шест равни сектора, розмарин, девисил, майорана, босилек, кресон, ядливи треви; до тях в два правоъгълника, главчест магданоз и лучена трева. Утре ще засеем и цветната леха – по маниера, известен като “японски” или още като “алпийска поляна”, смесвайки върху едно място най-различни семена на цветя и треви.

Та си казвам, че не може да няма едно пространство в това, което съм и което правя, едно, ще го нарека Цинцинатово поле на мисълта, в което градът, университетът и градината да не съвпадат, където градското живеене в някаква общност, любовното приключение, обучаването, писането и градинарството да не се пресичат и смесват, където местенето на чемширите и малините да не представя нагледно, да не разкрива по-ясно смисъла на местенето на предметите в градското ми жилище, на нареждането на плана ми за деня, на съставянето на урок по старогръцки, на написването на последователността от думи в този текст.

Не може движенията, които извършвам, за да засея финото семе на розмарина, разпръсващо се с лекота от вятъра, преди да го загърна с влажна пръст, да не приличат на движенията, когато пиша и поправям едно изречение, когато разделям времето си, когато засявам и наблюдавам растежа на човешкото си семе, и то през повечето време скрито в малка торбичка, за да се запази. Не може, най-сетне, ситните стъпки и бавни навеждания на майка ми, истински източен монах в педантизма да оразмери и подравни лехите, истински земемер, макар и въоръжена само с канап и две колчета, да не приличат на вътрешното ни ограждане с норми, на външното тиктакане на часовниците, на дългите потраквания върху клавиатурата, когато някой редактор добавя интервали в написаното.

С поздрав от нашия юг, където люляците и момините сълзи в дворовете, а на полето рапицата са вече разцъфнали!
Тема № - 59 Коментар № - 6541 ГГ - 2012-04-21 19:37:34
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 117349

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128553

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20673

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 33278

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 135010

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 96319

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 30007

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 18435

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181815

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 61478

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA