БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?

БОГДАН БОГДАНОВ



Преди доста време представих в този форум “Какво е литература?” Тогава смятах това да бъде един от уводите към книгата, която готвя. Дадох го на един от вас да го прочете критически. Той го прочете по-силно неодобрително отколкото заслужаваше и текстът, а и контекстът на общата работа. Мина време, написах другото, което още не беше написано. Недоброто в “Какво е литература?” се обади и само. Поправих, промених и съгласувах. Сега представям новата версия. Тя е вече есе-заключение, което можете да прочетете и в този сайт, знаете къде. Публикувам във форума само първата основна част на новото “Какво е литература?”. С молба за критика. Така или иначе, и бъдещата книга, и този текст са дело, което не би било такова, ако не беше този форум.


Заглавието «Какво е литература?» заблуждава, че влизам в традиционно научно заключение по предмет, който съм следвал в тази книга. Въпреки че казаното в тази т.нар. скица-заключение в редица пунктове съвпада със заявеното в двете части на книгата, то не се покрива с него. Така или иначе, не следвам големите теоретически текстове с подобни заглавия на именити теоретици от втората половина на 20-и век, които естествено са убедени, че казаното от тях по темата за литературата стои и реално така. Постмодерното време разви практическо негативно твърдение по тази тема, което според мен е валидно. То е, че съществуват отделни литератури, но че реално няма такова нещо литература.

Ако трябва по-точно да изкажа моето мнение по въпроса, то е, че литература е обикновено предикатно име, чрез което някой формулира необходима в момента работна истина. Всекидневната, а и научната реч са пълни с подобни работни истини, визиращи непосочими предмети, за които се прави внушение, че съществуват реално. Въпросът е, че тези предмети наистина съществуват, но не реално, а виртуално. Какво означава, че съществуват виртуално? Казано с примера за литературата, означава, че, като се говори за нейната история и теория, тя наистина започва да съществува и по-реално.

Като всички подобни непосочими предмети, за които има имена, литературата има две съществувания – едно по-идеално и друго по-реално. Виртуално означава именно това – двете да се смесват и за двете да се говори едновременно. Мога да обясня в тази връзка в какъв смисъл според мен с говорене за нейната история и теория литературата започва и да съществува и по-реално. Защото благодарение на тези говорения и на последвали от тях практики тя, първо, разбира по-свързано като определен предмет, но и, второ, и реално започва да става такъв предмет. Именно по този начин в човешката среда са се появили толкова много посочими предмети, несъществували по-рано. Не че литературата е станала или може да стане посочимо нещо. Но към тази посочимост някак се е тръгнало.

В тази книга говоря просто за литература, но имам предвид художествената литература. Подобно опростяване на тежкото «художествена литература» правя не само аз. Българското название «художествена литература» е заето от руски, а то е вариант на френското «les belles lettres». В английската традиция се говори за fiction (белетристика) и poetry (поезия) и няма опит белезите на литературната проза и на поезията да се съединяват в общ белег. Което, така или иначе, е нормално, защото означаващото на думите «художествена литература» и «les belles lettres» представя само донякъде идеята за този по-собствен текстов белег за литература, наречен от литературната теория в 20 век «литературност».

Означаващото на думите е винаги частично и налага изясняване на означаваното с него. Ако трябва да се изтълкува като означаващо, създаденият в 20-е години на 20-и век от Роман Якобсон термин «литературност» (literariness) е тавтологично определение, че художествената литература е художествена. Практически неопровержимо, това определение очертава именно онова малко, което се твърди в двете синонимни означаващи «художествена литература» и «литература». А то е внушението, че този т.нар. непосочим предмет съществува.

Моето по-теоретично разбиране за литература И двете имена - и «художествена литература», и «литература», пораждат два едри класа: литературата, набор-система от особени текстове, различен от нелитературата, набор-система от всички останали текстове. Тези два класа се свързват в по-общия клас на всички текстове в една култура, което е и своеобразно определение за култура. С пълно основание можем да кажем, че културата е голям набор-система от текстове. Класификацията може да се спре дотук, но може и да се продължи и да се каже уточнително, че и литературните, и нелитературните текстове се делят от своя страна на устни и на писани. Именно за назоваването на писаните текстове се употребява най-напред латинската дума «textus». Можеща да обозначи и устните текстове, тя естествено влече и към трето по-общо, което се нарича «текст» вече метафорично - всяко протичане на време с по-ясни начало и край.

Аз ползвам това разширение в тази книга, в която, опирайки се на обогатена с понятия културна реч, ползвам редуктивните разширения, които постоянно се правят в редовото човешко говорене. Те не пречат на обратното, което също правя, на заетото от научната реч разчленително изясняване на повече проявления на един непосочим предмет и съответно изреждане на повече значения на думата, с която този предмет се обозначава. Разбира се, правя разлика между изчерпателното и по-ограниченото изреждане. Що се отнася до думата-понятие литература, твърдя, че с нея се обозначават обичайно три неща – 1. самата литература, 2. т.нар. литературност, и 3. литературния текст.

Казано по друг начин, думата литература има според мен две основни значения – по-собственото, което наричам самата литература, и второто, в което се свързват другите две значения – на литературността и литературния текст. Това преливане на едно нещо-значение към други неща-значения е правомерен говорен акт. Така е и при други подобни думи, които значат и обозначават непосочими неща. Така чрез говорене се прави речево едно сложно нещо-значение. Разбира се, и се поддържа сложността на това нещо-значение, за да може то да прехожда към други сложни неща. Добър пример е нещото-идея литература – преливането на изброените по-горе проявления и значения прави възможно тя да прехожда към други неща-идеи, които не са литература.

Първото от изброените три проявления на литературата е самата литература. То включва литературата като официална обществена институция, като набор-система от литературни текстове и като типове ползване на такива текстове. Тези три прояви на литературата, които наричам самата литература, парадоксално се разбират като несобствено нейни. Това е вярно – те са прояви на литературата като култура. Но е вярно и другото, което се пропуска от мисленето за литературата като за нещо в себе си. Както и при други непосочими предмети, така и при литературата нейното «по-съществено» е вън от нея в другото, което й придава смисъл - човешката културна среда.

Проявата на литературата като обществена институция е очевидно културна проява. Имам предвид и съвременното институционално обединяване на писателите, поетите и драматурзите в съюзи. Културна е и проявата на второто, че литературата е набор-система от литературни текстове в двоен времеви план – исторически и съвременен. В него естествено влизат всички литературни текстове, които се съхраняват в библиотеки. Но най-собствено културното в проявата на самата литература, без което тя не е литература, е третото, което нарекох начин на общуване чрез литературни текстове.

Имам предвид, първо, съвременното четене и слушане на литературни текстове и промените, които стават с този, който чете, слуша и възприема такъв текст, и, второ, колективното празнично устно възприемане на публично празнично представяни литературни текстове в класическата древност, при което субектът на отделния разбиращ претърпява особена променяща го идентификация. С това определение за литература коригирам съвременното редово наричане на това общуване «общуване с литературни произведения или книги». То е неточно в два смисъла.

Литературният текст е произведение в степента, в която неговият създател, както казах и в предисловието, е вложил в него определен смисъл и определена структура на свят-реалност, като за тази цел си е послужил с литературни форми. Това така направено произведение се прави наново от разбиращия текста. В хода на разбирането на литературния текст разбиращият прави наново онова, което е направил неговият създател - прави от текста произведение. Което означава, че за него непрочетеният и все още неразбран текст е само партитура за разчитане или е само текст.

И второто неточно – разбиращият не просто общува с литературния текст, с вложеното в него произведение или с неговия създател. В хода на своето разбиране разбиращият става друг или по-друг благодарение на този текст, с който друг или по-друг именно общува неговото обичайно себе си. Поради което и това общуване, особено съвременното четене на литературен текст, може да се нарече формулно «общуване на читателя със самия себе си». Това е културен феномен, свързан с литературата и важен за нея, принадлежащ не на литературния текст, а на културното пространство, развиващо литература.

Най-важното основание, че то е култура, е това, че същото това общуване се осъществява не само посредством литературни текстове, но и с текстовете-творби на други изкуства, а и не само посредством партитури-текстове, създадени с тази цел, но и с други времеви протичания, които им приличат. Изобщо ясното отделяне на цялостите-предмети култура и литература е теоретически непълноценно и трябва да се съчетава и с неотделяне. Трудността това да се прави с нужната мярка обяснява лошото смесване, до което води понятието-термин литературна комуникация. Аз не случайно не го употребих по-горе, когато говорех за разбиращото общуване посредством литературен текст. Не го направих, за да подчертая същественото вътрешно, което става при разбиращото общуване посредством литературен текст и да го различа от ред външни прояви на т.нар. литературна комуникация.

Първата от тях е актът на самото четене, до което обикновено спират обичайните културологични разглеждания. Във външното на литературната комуникация влизат и други външни културни актове като издаването и разпространяването на книги и светското общуване, свързано с тяхното представяне и оценяване. Всички те не бива да пречат да се осъзнава коментираната собствена проява на литературата като общуване на някакъв разбиращ литературен текст със себе си като с друг, което е трайно средство в човешката културна среда за личностното преоформяне на човешките същества. Човешкото съществуване винаги - и в миналото, и в съвременността, е в своя личностен план постоянно наново формиране на своята идентичност. Това става и по други начини, но също и чрез разбиране на литературни текстове.

Разбира се, има разлика между това формиране в по-традиционното минало и в по-нетрадиционната съвременност. В миналото смислите са по-устойчиво и по-трайно задавани като сочещи една или друга групова принадлежност. Докато в съвременността, поради голямата подвижност на индивидите в един силно отворен свят с много форми и смисли, принадлежностите не са твърдо задавани смисли. Те са много повече, а и не груповите принадлежности, а индивидуалната идентичност е това, към което се стреми подвижният съвременен човек.

Оттук и двете характерни за съвременното съществуване последствия - радикализирането на повърхностните нестабилни групови принадлежности и депресиите, до които води тяхното обикновено неуспешно съгласуване с комплексната индивидуална идентичност. Което повишава ролята и на другите подобни форми за моделиране на лично време, но и на литературните текстове и особеното общуване, за което те способстват - на отделния човек със себе си като с друг.

Второто основно проявление на литературата или второто нещо, което се нарича литература, е т.нар. литературност. Казвам неутрално «се нарича», защото и аз смятам така, но така се смята и изобщо. Разликата е, че според повечето други, които смятат така, литературността е собственото проявление на литературата. Оттук и голямата причина за неуговаряното синонимизиране на литературен текст и литература - литературността е проявена именно в литературния текст. Моето разбиране е различно. Аз смятам, че е възможно т.нар. литературност да липсва в литературния текст, а той да се възприема литературно. Именно това е един от подтиците една литература да поема нелитературното и да го превръща в литературно, въпреки че то не е литературно по приетите до този момент белези.

Можем да употребим за литературността и по-общото название, въведено от социолингвистиката, социолект. Литературната усилена реч или литературността са проявени като задължителен за пишещия в тази реч социолект. Колкото по-назад във времето се връщаме, толкова по-голяма е разликата между литературната и нелитературната реч. Литературността или усилването на речта е неотменим белег на старата литература. Както вече казах, в съвременността те не са задължителни и т.нар. усилване може да се получава и с редови език на нивото на самото литературно общуване.

Литературността не е само в особената реч – мерена или реторично структурирана и стилистично усилена с необичайна за редовата реч образност. Тя е и във вторичния език на литературната структура – в съчетаването на повече дискурси и поливалентното означаване, в динамиката на смисъла и съдържателността на текста и особената фабула. В по-реален план всяка от тези прояви на литературността може да стане представителен белег за литература. Белег за литература може да бъде и самото сладкодумно упояващо разказване. Оттам и силата на означаващото «художествено» в руското и българското художествена литература.

Белег за литература може да стане и нещо наистина базово, което се прави в повечето литературни текстове – представянето на нещо на фона на представян свят-реалност. Но внушението за литература може да идва и по линията на обикновеното отричане на предишна визия. Именно в този смисъл едно литературно общуване може да прави литература и с текст, който няма особени литературни белези.

По линията на литературните речи литературата е и обикновеният набор от такива речи или дискурси. На основата на социолектните категории за литературна реч се развиват и т.нар. родове и жанрове, в които речевото върви заедно с други зададености по построяването на текста, претендиращ, че е в този род или жанр. Тези зададености никога не са само формални белези. Те са и смислови, защото между другото задавано по-конкретно съдържание, те задават и тип свят и реалност, построявани в текста от този род и жанр.

Едва третото от изброените по-горе проявления на литературата е онова, което разкрива нейната функция в човешката среда. Това е литературният текст, прекият инструмент в литературната комуникация. Независимо дали тази комуникация е устна, колективна и празнична, или индивидуална, неустна и проявена в четене-разбиране, и в двата случая това, което се възприема - литературният текст, става, както вече казах, литературно произведение, а общуващият със себе си посредством литературен текст, получава съответно липсващ му смисъл, чрез който придобива и липсвала му идентичност.

Именно това получаване на смисъл се нуждае, първо, от т.нар. литературност. Тя е толкова по-определено зададена, колкото по-традиционно е устроена една културна среда. Но и в съвсем традиционно устроената среда литературните текстове не са само социолекти, те са и идиолектни нарушения. Именно в това се проява асиметрията между литературните текстове и жанровете или празничните контексти, в които те се изпълняват, а после и между тях и по-неясното цяло на самата литература. Литературните текстове са ситуации на това време на протичане и разбиране на текста и в този смисъл те не съвпадат с онова, което им се задава социолектно, или им се задава още по-масивно от претендираща да съществува като определено цяло литература.

Това, което е по-задължително, е в литературния текст да е построен конкретен свят-реалност, чието репрезентиране е като че ли conditio sine qua non, за да кажем, че един текст е литературен. Повечето текстове в една литература са литературни, защото са белязани от т.нар. литературност, която развива и построен в тях свят-реалност. Но онова, което действително прави от тях литературни произведения или литература, както казваме по-накратко, е тяхното ползване от някого за оправяне на собствената му идентичност по коментирания по-горе начин. Литературата за мен е ситуацията на това т.нар. оправяне на собствената идентичност.

Разбира се, онзи, който държи на литературата като на по-определен предмет, може да се противопостави и да каже, че щом същото може да се постигне и с музика, и с всякакво друго изкуство, и с обикновено празнуване с приятели, значи аз наричам литература едно по-общо, което очевидно не е литература. Това е така. Както казах в друга връзка, литературата е особеното пулсиране между едно по-външно по-общо и друго по-вътрешно, при което и двете не могат едно без друго. Това е основанието значението на думата литература да допуска и да разчита на това разноречие. Разбира се, то може да не се осъзнава и неосъзнаването му може да не пречи на работата и на писателя, и на историка, а дори и на теоретика на литературата.

Според мен обаче е по-добре тези три проявления, които се смесват в динамичния предмет, обозначаван с името литература, да се различават – литературното общуване посредством разбиране на литературен текст, литературността и самият литературен текст. Аз настоявам за важността на първото, щом като то може да се осъществява без литературността и без специфично построен литературен текст. Те и двете са, фигуративно казано, само податки за литература или само остатъци от случило се някому творческо литературно разбиране, докато реалната или собствената литература е именно то.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Б.Б. Грижата му (на Иван Младенов) е парадигмата да е една. Това е научен идеал и същевременно е практическо действие. То се изразява в имплицитен текст, който един вид се подлага под експлицитния в неговия коментар.
-- Да, така е, една парадигма, но тя е ... хипотетична, вероятностна, никога незавършена, но достатъчна, за да изгони съмнението от душите. Никакъв идеал не може да бъде това, а носталгия по цялост, която пронизва всяка, дори външно ведра хипотеза върху същия проблем. Някак ми се струва невъзможно да се опрем върху повече от една парадигма, когато неизбежно говорим за нещо, за което винаги става дума във всеки наш дискурс – как познаваме реалността извън нас? Затова, според мен най-големите постижения дотук са направени в лоното на аналитичната философия, която е престанала да се пита за възникването на значението и се е насочила към употребите на езика в ситуации (много повече ранния Витгенщайн, отколкото късния). Моята огромна и надявам се, плодотворна изненада тук беше откритието, че корените й могат да бъдат открити в Пърсовия прагматизъм! Брилянтен кантианец, може би последният, който е познавал Кант в такива дълбини, Пърс успява там, където други са виждали монолитна сграда – редуцира Кантовите 12 категории до само три, като се опира на питагорейските открития за числовите отношения. И други мислители са опитвали да се опрат на отношенията между всичко в света, не са успявали, защото им е липсвал математично-холистичния ум на Пърс, както и неговите виждания за силата на трансформациите – неговите три категории се появяват като една релата с три клона, всички са винаги налични, една може да преобладава – на всякакво ниво на представяния. Така реалността има свое „представяне”, което не я редуцира, а я актуализира, докато нейното съществуване е различна релата. Така избягва най-големият порок на опитите да привлечем една или друга парадигма за една или друга цел – безнадеждното назоваване (уговаряне), което рано или късно се приземява върху номинализъм.
Ще си позволя да цитирам кратък пасаж от книгата ми „Отклонена литература. Прагматистки прочит” , където перифразирах прагматистката максима на Пърс. В тази книга, подобно на проф. Богданов,чийто материал е класическата литература, се опитвам да предложа цялостна хипотеза за развитието на българската литература от възникването й до днес (излезе миналата година).
Абдуктивният метод е в основата и на прагматистката концепция, в която Пърс застъпва идеята, че при определени, достатъчни на брой случаи, в които обектът разкрива свои качества, можем с достатъчна степен на вероятност да приемем, че сумата от тези качества е всичко, което можем да научим за този обект.
Б.Б. Лоша работа, професорско спорене. Бистрим парадигми. Проблемът е, че професорите в нас са само тънки пластове и в двата масива, които сме – и на личностите, и на телата ни. И понеже би било хубаво и двата масива да се организират от една парадигма, се борим всеки за своята парадигма. Отвреме-навреме парадигмите ни се отварят една към друга, за да укрепнат и да се обновяват. Такова “чистилище” за укрепване и обновяване е и този форум. В реалната “преизподня” на нашето живеене и мислене обаче никой не живее и не мисли с една единствена парадигма. В това е и голямото добро, което ни причиняват добрата литературата и изкуство – показват ни постоянно дву- и повечепарадигмено устроени живеения.
-- Абсолютно съм съгласен. В този форумен диалог изпитвам гузното чувство, че получавам от проф. Богданов повече, отколкото давам. Имам и едно уточнение – не давах съвет. Започнах излжението си с: „Аз бих ... направил това и това...”, така и ще завърша. На мястото на четящия този текст, бих се поинтересувал истински от Чарлс Пърс.
Тема № - 64 Коментар № - 6887 Иван Младенов - 2012-08-19 12:49:11
Благодаря Ви за отговора, професор Богданов. С интерес ще очаквам обещаното проспективно заключение. С разказвача:)

Маркизе, създавате такова настроение! Благодаря и на Вас.
Тема № - 64 Коментар № - 6886 Тити - 2012-08-16 21:37:30
Ех, пак Маркизе! Някак весело и непринудено ми подсети за един почти неприличен въпрос. Този за разказвача. Какво разказва той?Често това е пре-разказ, коренящ се в традицията. Но дали това не отделя литературата от традицията-разказвачът свободно разказва, СЪЗДАВА посланието? Примерно, вери сори, Шекспир е ли разказвач - преразказвач или разказвач ...хулиган.
Борис Гройс поставя този проблем по отношение на иновацията. Що е тя?
Потвържадавне на скритата "временно" истина, която се разкрива от настойчивия разум или е произведение, където истината е изпит и възможност, която предстои във възприятието, а не го предшества архетипически
Къде е възможна такава иновация - на границата между различни културни светове. Ще си позволя цитат на Гройс ..на руски.
"В любой культуре и в любое время практики, к которым относятся ритуалы, дискурсы или произведения искусства, делятся на ценные (сакральные, “культурные”) и неценные (профанные, обыденные). Акт инновации состоит в самой общей форме в том, что можно назвать инновативным обменом между сферой ценного и неценного, так что неценное становится ценным, а ценное — неценным. Инновативный обмен отличается, таким образом, от сбычного обмена, который обменивает равноценное. В то же время инновативный обмен не является результатом насилия, также часто состоящего в лишении ценного и получении неценного. А именно, инновативный обмен получает легитимацию через систему эквивалентностей, которую можно назвать риторической, поскольку она пересекает основную культурную границу и посредничает между своим и чужим, ценным и неценным, сакральным и профанным и т. д."
Литературата , според мен, се ражда именно на границата. Исторически дори на много граници, но с една интенция. За преодоляване на такава.
Тема № - 64 Коментар № - 6885 Дмитрий Варзоновцев - 2012-08-16 21:35:01
Бих пропуснал интересната интервенция на Иван (с когото се познаваме далеч преди проферството му), но се получи нещо като фокусиране върху проблема за реалното. Някак се губи съществената разлика. Реалното според проф.Младенов е нещо като граница на представата ни. Тук е налична една традиция, която на края завършва с концепта за репрезентативна култура. Културата е това, което ние преживяваме и представяме ...и нищо повече.
Реалното в този смисъл е нещо непредставимо, остава извън граница на нашия културен (социален) свят.Тук много ми напомня за диаматското определения на реалността, като нещо, което не се подчинява на човешкото въздействие и въображение-стена. Но е дадена ни в усещанията.Ленин смята това за основание за овладяване на реалността чрез познавателните инструменти и от тук нататък за планиране и проектиране на реалността. Мичурин изрази това много по остро от Бейкън - няма да чакаме от природата, ще вземем сами. Разликата не е принципна. Реалността щом като е дадена може да бъде манипулирана.
Но реалноста, така както разбирам проф.Богданов, е именно вътрешната граница на нашето представяне на нещата. Затова се сетих за Лотман и неговата концепция за текста.
Пирс все пак остава в рамките на материалистичния XIX век, век на позитивизма. Приел, но не разбрал Кант.
Тема № - 64 Коментар № - 6884 Дмитрий Варзоновцев - 2012-08-16 21:16:40
Благодаря на развеселената , отривисто виждаща Тити!
Развълнуван съм от остойностяването на маркизовите интуиции през погледа на професор Богданов ! В такива моменти, човек разбира как би могъл да бъде и по-ревностен и внимателно търсещ, щом се е хванал на форумното хоро. Искам да поясня, че като казвам „набързо посягам” към „Разказ, време и реалност”, то е заради разсредоточаването, което ми носи бизнес ежедневието. Но главно, заради превъплъщението ми в маркиза-дописник. Иска ми се, той да устои още от своята странична непосредственост и „понятийна девственост”. Понякога ми е тягостно неудобно, че други пишещи тук не могат да се възползват от такава творческа екстра.
Тъй или иначе, пръкнаха се и по нашите, запустели на много места, земи маркизата и маркизът. Самата тя ми звънна преди малко. Гласът й е весел. Заради хубавата ни гостенка-внучка, а може и да е надникнала из форума. Издайнически ще съобщя, че тя остави нейде из Дунавската равнина наследствените си земи без особен надзор. Така че, е една обезземлена маркиза. Маркизът е дал своите на мързеливи арендатори от Бургаския край. От миналата година започна да получава и някаква символична рента.
Както и да е. След малко ще минат да ме вземат от офисчето. Намерението ни е да минем през хубавия ни парк, да поседнем и да си поръчаме две малки алкохолни и една голяма безалкохолна менти. Щастлив час!
Щастие и за вас!
Тема № - 64 Коментар № - 6883 Dekarabah - 2012-08-16 17:23:47
Благодаря на Маркиза за разширенията, които прави, тези уточняващи прочиствания на “апартамента” на нашия форум или на непрекъснатия ни симпозиум, както отлично е казал. Идва ми да се обърна към него с истинското му име, но замълчавам. Ценя това отлично означаващо, с което нарече себе си и своята спътница, защото то добре означава финеса на неговото писане. Но има и по-конкретно основание да не разкривам действителното му име - влязъл съм във великолепна книга (Мишима, Пролетен сняг), в която има няколко такива двойки – маркиз и маркиза, барон и баронеса, граф и графиня.

Отдавна постъпъвам така – насилвам се да наричам “реалното”, доколкото може, все едно че то е само по себе си, но, от друга страна, го смесвам с онова, което чета и си въобразявам. Ако следите парадигмата, с която говоря, правя го воден от принципа, че мислим за реалното като за нещо отделно от нас, но че то е и неотделно, а това не може да се казва заедно с първото. В тази връзка твърдя, че в предния по-експлицитен план на едно говорене говорим за времето, за някакво събитие, аз говоря за литературата, Маркизът за форума, но в дълбинния по-имплицитен план говорим всъщност не за тях, а за парадигмата, която ни позволява да говорим за независимо какво.

Иван Младенов ме съветва да кажа това, а не онова, да добавя семиотика, приема, че с литературата се мисли, но дърпа и към понятието-дума “познание”, което не употребявам. Моите текстове, а и неговите могат да се прочетат и така – по думите, които не се употребяват. Ако реша да “изоблича” собствените си текстове, ще тръгна по тази линия - ще измъкна думите-понятия-неща, които не употребявам. Те са поне две – душа и познание. В моята парадигма, която, разбира се, не е стопроцентова истина, не правя разлика между душа и тяло. Моето “тяло” е одушевено, а моята “душа” е неговото функциониране. Загърбвам и светите думи-понятия “познание” и “знание”. Те, особено сами по себе си, дърпат към пълнота, а в моята парадигма-идеология мисленето, за да бъде по-реално, е мислене, което винаги завършва и свършва в този текст.

Вярно е, че някои текстове завършват тържествено като Деветатата симфония на Бетовен с възвестената истина един вид пълно познание. Да, но същият този гений, автор и на наистина незаслужаващи да се чуят увертюри, е създал и своята 32-а соната за пиано, която не завършва познавателно патетично, но е модел за започваща, траеща, отклоняваща се и упадащо завършваща ситуация. Е, това е мислене в текст, докато другото във финала на Деветата симфония е само възвестено познание.

Което не означава, че няма познание. Има. Благодарение на него човечеството е достигнало до толкова знания и изобретения. Да, но, първо, не като човечество, а като конкретни хора и, второ, не по равните пътища, извеждани от науките, а неравно и объркано, с прекъсвания и свървания встрани. Мен ме интересува това реално протичащо мислене, а не финалното пълно познаване. Затова ме интересува литературата и различавам нейното мислене-моделиране на смисъл от фанфарното познание, въпреки че те, разбира се, са и в някаква степен свързани.

В съветите, които ми дава Иван Младенов, има полезни и използваеми пунктове, но има и опит една парадигма да се промени и да стане друга. Понеже говорим по същество за парадигмите, а не за нещата, за които говорим в по-преден план, Иван Младенов разбира, че ползвам различна парадигма, и между другото, което казва, прави и това – придърпва моята към своята парадигма. Не бих казал, че грижата му е неговата парадигма да стане моя или обратно. Грижата му е парадигмата да е една. Това е научен идеал и същевременно е практическо действие. То се изразява в имплицитен текст, който един вид се подлага под експлицитния в неговия коментар.

В това е и парадоксът. Според парадигмата, която аз защищавам, ние по принцип говорим не само за това, което казваме есксплицитно. Аз твърдя, че това експлицитно се наслагва знаково върху друго, което казваме имплицитно, и образува, в реалния план на текста на това казване, употребен жив подвижен знак за знаково устроен смисъл. Следователно аз изповядвам “най-святото” от твърденията на Чарлз Пърс. Това не е ли семиотика?

Лоша работа, професорско спорене. Бистрим парадигми. Проблемът е, че професорите в нас са само тънки пластове и в двата масива, които сме – и на личностите, и на телата ни. И понеже би било хубаво и двата масива да се организират от една парадигма, се борим всеки за своята парадигма. Отвреме-навреме парадигмите ни се отварят една към друга, за да укрепнат и да се обновяват. Такова “чистилище” за укрепване и обновяване е и този форум. В реалната “преизподня” на нашето живеене и мислене обаче никой не живее и не мисли с една единствена парадигма. В това е и голямото добро, което ни причиняват добрата литературата и изкуство – показват ни постоянно дву- и повечепарадигмено устроени живеения.

Ето и моята заключителна ода на радостта в този коментар – от това основно произтичат реалните човешки неблагополучия, че упорстваме да живеем и да мислим еднопарадигмено, след като човешкото живеене очевидно е устроено повечепарадигмено.

Да отговоря и на Тити. Съвсем вярно е, липсва разказвачът. Обещавам да го добавя във все още ненаписаното т.нар. проспективно заключение. Но да си призная защо липсва. Защото аз не съм разказвач, наистина не съм. А какъв съм? Може би съм основно разговарящият със себе си. Така отговарям, Тити, че да го разберете и сериозно, и шеговито.
Тема № - 64 Коментар № - 6882 Bogdan Bogdanov - 2012-08-16 11:44:09
Ах, да Ви имам дар словото, драги ми Маркизе! И приказните нощни видения с... "женоря и булки", които тръскат "т'ва и онова" под ритъма на хорцето за бялата роза! Така се смях с чаша кафе в ръка на разсъмване, докато четох захласната коментара Ви! От душа и сърце. А сега нещо по-сериозно. По структурата на книгата. Една бележка. Нали може? На мен ми липсва сякаш една глава. "Разказвачът.."
Тема № - 64 Коментар № - 6881 Тити - 2012-08-16 06:47:15
Здравейте служители и поклонници на Храма на литературната словесност !
„А има ли „нарастване на познанието в литературата” е превърнатият въпрос от по-цялостния текст на книгата: „мисли ли литературното”. Ако има нарастване, ще трябва да признаем, че мисли. Нарастването е най-силното обобщение на познанието и негова най-същностна черта.” Уважаемият професор Младенов веднага ни смирява с това, че то засега се доказва по-иманентно в интуитивни паралелности и, не много често, но точно тогава истински стойностнолитературно, в предугаждания за влизане в нови, по-дълбинни познания. За неопознаваемото. Съгласен съм с такова поставяне, с такъв /простете необходимата ми тавтология/ по-прибран статут на нещо, което ни е необходимо да свеждаме до по-разбираемо като неумолимо Съпътстващо.
Не съм сигурен, но косвено някои от нас, форумци, се укрепваха в свои съждения с „В начало бе Словото”. Може и да съм си въобразил, но не това е сега същинското, над което упорстваме и съзерцаваме в мисъл. Според маркиза, ние се трудим над словото с Човешка пропорция. Вникващи в тази негова отделност, запокитеност извън Рая, реална нереалност, исторична неисторичност, митологична ежечасност, кризисна недовършеност върху възможност за нещо като вечност. Не за да принизя нашето общо усилване /и собствения си почти маниакален патос в него/, ще кажа, за да ви ободря, че почти същото, невъзможно за обхващане, ми се получава, когато зазвучи /по сватби и друг род тържества/ „Бяла роза си закичих...”, незнам точно, че като наскачат едни ми ти женоря и булки, огън им гори в очите, тръскат тва-онва. Приказка! Там също има нещо като литература, при това с кръшна музика. Преживяването и разбирането са хипнотично могъщи.
Защо се майтапя пак със значещото, към което се стремят сериозни читатели и пишещи, каквито сме ? „Топлото” житейско изгаря крилцата ни на истински нощни пеперуди на верните литературни просъници. Доста набързо и неотчетливо посягам към текста на новата книга на професор Богданов. Правя го умишлено. Маркизът е до простащина свободна личност. Мачкана от време и нрави. Но личност, с нюх за нови подходи към стари истини.
Какво да кажа, за да ви чуя по-решителни в свободата на този несвършващ симпозиум ?
Д-р Чехов има милиони читатели. Не съм чувал някой да е останал недоволен. Сещам се за Шукшин. Тоя пък, ни в клин, ни в ръкав. Митичен хулиган-човеколюб. Преродил се Архилох. ЛИТЕРАТУРА, тъмна, съпътстваща работа. Тя и философията си е нещо такова. Както и истински хващата знаците семиотика. Същото е и в математиката, предполагам.
За литературата. Иска ми се да ви чуя в още много. Нашият гостолюбив предвождащ форума, опитният пълно в херменевтичното професор Богданов, излага пред нас тялото на книгата си, за да го променим, ако ни е посилно. Само по себе си за мен това е ново. Знаем, колко важна е самотата ни, когато искаме да изкажем, което ни е обзело. Тук се дава един по-отгърнат пример, прави се нещо по-решително. За да не кажа, по-натрапливо за една, старееща с дни и часове, нашенска нереалност.
Впрочем, не че съм наясно, но у нас тия дни е избухнала дискусия около цялостите на българската литературна словесност. Това ми прилича, да се горят книги. Айде сега, ми да вземем тогава да забраним и „Бяла роза…”, „Бели ружи…” и пр. Съвсем да го оставим този, достоен иначе народ, без дихание.
Ех, приятели мои, останали пред светлика на компютъра, на Острова нещата седят по подобен на нашия начин.Там си имат Шекспир. Не, че са го толкова проумяли, колкото ние, особено в преводите на Валери Петров, кой, как и защо казва. Но стискат достигнатото като „френски ключ”. За французите, да не почвам. Дълги, обстоятелствени, сладомерни недовършености. И така нататък. Кондотиере, на това му се вика изпъчване. Поздравления за последния коментар!
Благодарност към Ем Джей за насочването към Лиотар. А Лотман е абсолютът в поведение на завършващ трайно дело – страшно хубаво е, че ни го напомняте, уважаеми Дмитрий ! Тук се чувствам длъжен да кажа, че всяка неуредица относно българско-руското записване на стойностно, не притеснява окото и ухото на маркиза. Той ползва сетивата на по-широкото литературно.
За което и тече, и се проточва нашият форумен разговор.
Тема № - 64 Коментар № - 6880 Dekarabah - 2012-08-15 23:29:32
Благодаря на Иван Младенов за коментара му и предложенията в него. Ще отговоря само по едно от тях. Ще кажа защо не мога, а и не бива да заместя двойката “свят” и “реалност” с “реалност” и “актуалност”. Защото първата двойка означава скрито и “пространство” и “време”. В книгата съм придал на “реалност” съвременното философско значение на “преход” и “промяна” и разчитам на смисъла, че реалното е нещо динамично и ставащо, а не статично, каквото е неговото обичайно значение. Оттук и широката синонимия между време, реалност и разказ, която си позволявам в книгата и която съм извел и в заглавието й. Но наистина благодаря сърдечно.
Тема № - 64 Коментар № - 6879 Bogdan Bogdanov - 2012-08-14 18:45:37
Към въпроса на MJ. Да, аз съм проф. Иван Младенов. Не видях участниците във форума да се представят с титлите си, та и аз така.
Тема № - 64 Коментар № - 6878 Иван Младенов - 2012-08-14 14:14:33
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 68222

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 124254

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 15707

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 29175

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 128824

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 78885

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 21880

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 12691

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 174304

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 55016

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA