БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Културният афект, човешкото сетиво и градът

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Градът, това външно, опредметено тяло на градския социум, е  нещо тотално изкуствено. Славянската дума "град" е твърде показателна в това отношение - градът наистина се гради, а по-точно се загражда и отгражда от природата, тотално й противостои. От това обаче спецификата на градския социум не се изчерпва. "Обизкуствяват се" и самите човешки сетива, човешкият сетивен опит. Този процес на културната динамика отива с корените си в най-отдалеченото минало. Но в града става доминиращ.

Градският тип култура се противопоставя на не-градския като писмен на устен. В града се развива и става господстваща тъкмо формализираната, т.е. абстрактно-всеобщата знаковост. Но това не е най-дълбоката, същностна страна на градската култура и сетивност.

По-важно е, че тук изгубват своята предишна значимост непосредствено природните показатели - кодовете на социалния ред (Мелетински). Макар слънцето и да изгрява в града по същото време, както и извън него, то не може да има еднакво значение за различните категории градско население. Природните цикли стават твърде неудобни показатели за необходимата смяна на дейностите, тъй като в един и същ момент могат да се извършват различните видове дейности. Ето защо са нужни общовалидни  показатели - “оразмерители" на социалното време и пространство. По същия начин както за координацията на общественото взаимодействие в производството стават необходими парите, така и за регламентацията и контрола върху индивидуалното действие се оказват нужни абстрактните  понятия.

Г. Зимел забелязва това функционално сходство и определя парите именно като абстрактни обективности за живота в града.Тези вече напълно изкуствени логически конструкти навлизат в сетивната сфера на индивида и като че ли я разцепват, влизайки в противоречие с естествените образи. Ето защо в града индивидът наистина съществува "като такъв" - абстрактно обособен и атомизиран.

Тук сетивата окончателно престават да бъдат само индивидуални и се разкрива техният изкуствен – технико-механичен характер и абсурдното им  неприродно съдържание. Сетивната сфера се овеществява под формата на графични, т.е. нямащи никаква връзка с конкретния индивид и неговото тяло знакови системи.

Става така, че фундаменталният разрив между "своето" и "чуждото", запълван от култивираните сетива в града, като че ли се  удвоява, но така, че "своето" се превръща в "чуждо" - в нелегално и подтиснато "подсъзнателно"; скрива се в най-интимните дълбо-чини на духовния свят на индивида. По този начин фундаменталната културна опозиция между  “своето" и "чуждото" в града се модифицира в опозиция между интимното  и  публичното.

Социумното пространство в града се формира посредством удвояването  и  разцепването  на сетивната сфера на индивида по принципа на "матрьошката”. Макар "интимните" сетивни преживявания на индивида все още да остават изпълнени с естествено съдържание, свързват го с определени природни дадености, формират интимен  микрокосмос от същия вид, както и на "примитивния" човек. Но същевременно се оформя и особена рационална сфера на индивидуалното поведение. В така удвоеното социумно пространство индивидът получава възможност да  се  разглежда като че ли отстрани.

Непосредствените преживявания и образи се измерват в абстрактната "скала", контролират се като нещо външно за самия индивид. В своята "интимност" индивидът както и преди е тясно обвързан с природата, а социалните си връзки и отношения все още изживява като непосредствено природни. Обаче това е само  частен, при това, подчинен аспект в неговото поведение. Интимната сетивна слятост на индивида с непосредственото му обкръжение – къща и двор, семейство и приятели трябва да бъде  легитимирана, дори и легализирана  публично. Исторически първото „средство” за това е именно литература като вид публично легитимирана със съответната практика за производство на социумната индивидност, на „античния” индивид.

Публичното тук и допълва, и ограничава интимното. В много случаи публичното легитимира интимното само в негативен смисъл - като  неприлично, неправилно, срамно  и пр. Но и като желаното, жадуваното, като „забранен плод”. За нас това обстоятелство има огромна значимост, тъй като дава възможност за реконструкция на градския социум като вътрешна основа и базисна структура на индивидуалното поведение на хората в града.

Тази базисна структура се оформя като “дипластия” /Б. Поршнев,1972/ на сетивата – публичните като легитимни и прилични и интимните като частни и ...неприлични. В това отношение би могло да се твърди, че градът противостои на "примитивното общество", където всички сетива са равнозначни, макар и да имат различни културни функции. Така зрението в първобитното общество служи като сетивен показател за границите на социума, буквално ги показва.

Средство за това са както непосредствено природните белези на територията, която е "собствена", принадлежаща на съответния социум, усвоена е от всичките влизащи в него индивиди, така и вече културните, изкуствени белези - ритуалните постройки във външната среда и татуировките върху самото тяло на човека. 

Само ако има татуировка, даден индивид става член на съответната общност, на първобитния социум. Нещо повече - например индивидът Тупи Навихара или Бороро не е преди всичко човек, и след това член на съответното племе, а човек, защото е член на това, а не на друго племе. 

Леви-Строс, както и Търнър, подчертават специално ролята на индивидуалните телесни белези, благодарение на които индивидът в първобитното общество получава потвърждение на своя социален статус. Това са уникални татуировки и маски /а в Африка - огромни и много сложни фризури и накити/. Без тези зрими, сетивно възприемаеми белези, социумното пространство не съществува. То съвпада с тези причудливи маски и татуировки. Тук отделният индивид не е човек, той е никой, ако не  притежава съответно лице.

Самият рисунък на татуировката снема, т.е. изобразява като орнамент цялата социална организация на племето. Тъкмо чрез тези сложни рисунки първобитният човек пренасочва и култивира изначалния конфликт на своето съществуване.  И проблемът тук не е само в това, че татуировката буквално посочва на индивида неговото място в социалната организация на племето и по този начин осигурява определен жизнен стандарт, както бихме се изразили.

Татуировката прави видимо самото  обществено, социално; показва индивида не само на другите, но и на самия него, снема в себе си двете му ориентации- "за себе си" и "за другия".

Според К. Леви-Строс, примитивните общности олицетворяват своята система в лъжлив спектакъл-на тях не им се удава повече отколкото на другите да опровергаят истината, че представата за обществото като построено върху отношенията между живите и мъртвите се свежда до усилията да скрие, да украси или да оправдае в аспекта на религиозното мислене, реалните отношения, които съществуват сред живите.

Едни и същи фигури можем да видим както върху тялото на човека, така и върху тялото на гората, върху тялото на реката - и навсякъде хората се сблъскват със самите себе си в това свое желание да живеят по-добре, отколкото това е възможно "тук и сега".  Но тази буквална телесна срастеност между човека и природата в живота на първобитния социум силно сковава неговите членове. Те нямат никакви други образци ... освен самите себе си, освен непосредственото си природно обкръжение, освен вплетения в самите техни сетива вечен конфликт между стремежа и неговата реализация.

В града този механизъм за онагледяване на социумното пространство съвсем не изчезва.

Тук се налага да отворя едни скоби. Типизираните от мен преди  години сетивни структури на примитивната и градската реалност по странен начин се сляха. Татуировките на примитивните племена в Амазония  днес се превърнаха в моден детайл в градското всекидневие. Млади момичета съвсем не се свенят да татуират тялото си.

Но пак ще подчертая: в града се променя връзката, отношението между тялото и образа, между сетивото и неговото “значение”.

Днешната татуировка е по-скоро произведение на изкуството, отколкото знак за социалното положение.

С други думи, ако “примитивът” нанасял върху тялото си митологичния образ на своето племе, днешните граждани превръщат своето тяло в образци на масовото изкуство. Тук природата, в това число и собствената природа на човека, неговото тяло, просто се изключват от погледа. Масовизират се и се унифицират.

Но докато за индианеца татуировката може да се чете, за гражданина ...просто се гледа. Така татуировката се формализира и банализира, престава да бъде външен знак за скритото, тайно съдържание на социалния живот. Не само татуировката, но видимото в града изобщо се оказва   тотално   изкуствено,   противостои на "същинската природа". И като резултат гражданите престават да гледат и да виждат.

Да се направи нещо видимо в  града, автоматично означава ограничаването му в нормативен план.  Видимото е  дължимото. Обратно - това, което не е правилно, срамно, не може да бъде видимо. Отвореността, достъпността за чуждия поглед в града е необходимо качество на публичните зони, а съответно и на публичните видове дейности.

Слухът е пряко свързан с речта. Речта, обаче, от самото начало е "изкуствено", културно свойство на индивида. Китайците твърдят, че изреченото само на половина принадлежи на този, който го е изрекъл, а другата принадлежи на този, който го е чул. И може би точно поради това – изказаното е опасно, издава.

Всичките "примитивни" цивилизации за нас са неми, те мълчат. Това мълчание обаче не се дължи само на факта, че там не е имало писменост. За самите "примитиви" думата е нещо твърде опасно; звукът, дотолкова, доколкото не принадлежи само на говорещия, го ангажира с всички, които могат да го чуят дори и тогава, когато казаното не е предназначено за тях.

Изреченото име е предвестник на нещастието. Във феодална Япония, например, името на императора изобщо не би могло да бъде произнесено, отчасти и поради тази причина, че императорът изобщо не е имал име до момента, когато сам би могъл да го защити. 

Обичаят човек да бъде преименуван след като мине инициацията навлиза в културата толкова дълбоко, че дори и днес "прякорът" все още значи във всекидневните ситуации много повече, отколкото официалното име.

Ето защо в града слухът се оказва в положението на "сянка на зрението”, влиза в опозиция с него, ограничава го "отвън" от "невидимата" част на социумното пространство. И в този смисъл слухът отново очертава границата на социума, но вече негативно.

Много по-сложно е положението на обонянието в йерархията на градската сетивност. Мирисът в града е нещо твърде неприлично Може би защото атмосферата в града съвсем до неотдавна, меко казано,  не е била на висота. Казват че големите европейски столици едва ли не до началото на миналия век по нищо не са се различавали от източните селища. Били са също тъй “миризливи”. Само  с широкото навлизане на примитивното устройство “сифон”, известно още на древните елини и римляни, големият западен град се освободи от задушаваща миризма на клозета.

Обаче не само "миризливостта" на мръсотията в града е налагала обонянието да бъде отблъсната надолу в йерархията. Естествената телесност в града се крие - тя е нещо неприлично. Но тялото "я издава" чрез обонянието. Мирисът е нещо твърде интимно и като такова се превръща в знак на близостта в интимните измерения на социумното пространство. Ето защо новоевропейският град и съответните стратегии на възпитанието, оформят твърдото изискване към нормалния, т.е. възпитан правилно индивид - да не мирише, да не  издава естественото с телесните му белези - пот, мръсно тяло, и пр.

Може да се попита - а парфюмът? Парфюмът изкуствено подсилва мириса. Но този мирис не е мирис на тялото. Парфюмирането излиза от ритуала, потвърждаващ или нарушаващ ссциумните граници. Вече знаем колко голяма роля играят в примитивните общества телесните показатели. Парфюмът е едно от първите исторически известни средства за  институционализация на тялото.

Благодарение на изкуствено подсилване на миризмата тялото се скрива, престава да бъде индивидуално тяло, превръща се в знак на социума – става публично. Ето защо в живота на градския социум "миришат добре" не хората, а представителите, обезличените посредници на съответните социумни полюси - горните и долните, "дамите от доброто общество и проститутките".

И едното, и другото, са всъщност самата граница на социуми и затова персонификацията на това опасно положение изисква защита, маскирането с едни и същи средства. Фройд показва колко висока цена се заплаща за подобен род представителство. Граничността на много от видимите  положения действително засилва необикновено много афектацията, може да доведе до психически срив.

Но най - "неприлично" е тактилното сетиво. Тактилните усещания са абсолютно нелегални в градската сетивност. Но те не изчезват изобщо, а са доведени до крайна форма, стават знаци на правилното или лошото, грубото и грапавото, на мекото и тънкото.

Интересното е, че тактилното отново се легитимира, но чрез превод в друго сетиво - чрез заместването и по този начин - отстраняването му. Това става по правилото на преобръщането - горното в йерархията сетиво замества долното, зримото легитимира незримото, а словото закрепва тази странна подмяна, правейки я необратима, та нали изреченото не се връща!

Тук е необходимо още веднъж да се спра върху проблема за сетивната легитимация   - узаконяването. На пръв поглед това е нещо твърде странно - как могат да бъдат сетивата узаконявани. Но парадоксът в случая е мним. Легитимацията в социологически, а и в антропологически смисъл е актът на онагледяване на нещо, което дотогава е било скрито – нелегално. Легитимният акт потвърждава съвпадането на външния /за "пред хората/ и вътрешния /"за себе си"/ смисъл на действието. Легитимен е този род действия, които съвпадат или поне демонстрират това съвпадане с нормата, с правилното.

Същевременно, обаче, легитимацията изцяло противостои на всичко интимно в поведението. Това е външния образ на социалния ред- образът, в който всичко изгубва своя смисъл и се обезцветява - става  еднакво пред закона. Както Вебер, така и много по-рано Кант подчертават пълната автономност на легитимния акт пред всякакво съображение на полза, на личен интерес. Зад легитимното стои безличен и всеобщ закон, норма-максима на ф о р м а л н о правилното поведение.

М.Вебер противопоставя легитимното действие на всяко действие, извършвано или по навик, или пък под влияние на ситуативно доловен интерес.  Легитимацията като безлично дело на социума противостои на всяко заинтересовано, т.е. частно, партикулярно действие на индивида.

Важно е и това, че всички примери за легитимно действие, дадени от Вебер, изключват естествената основа за човешко действие. Легитимно е такова действие, което е "външно - ориентирано" – „целерационално”, според терминологията на Вебер. Ето защо то трябва да е и видимо.

Слухът обаче е също така необходим за всяка легитимация - той спира акта, прави го необратим поради това, че всъщност намеква за неговата непълнота, за това, че не всичко изобщо може да бъде видяно, а значи и легитимирано.

Речта, ставайки писмена, ограмотена, изгубва този свой акцент, но по този начин ... още повече засилва границата между законното и незаконното.

Граматиката, правилата на говорене се раждат тогава, когато видимото съвсем ясно се разграничава от невидимото. Но в това е и странната прелест на думата - в полутона, в намека, в играта. А и всекидневното "бъбрене" и 'дърдорене" съвсем нарушава безличната правилност на писменото слово и ние пак "виждаме" невидимото, пак преобръщаме полюсите на скалата.

В това е и дълбинния смисъл на легитимацията посредством сетивата. Легитимният акт е възможен само защото наличната йерархия може да бъде непрекъснато нарушавана. По този начин легитимацията не само "орязва" неправилното, но и го запазва, поставяйки го в долната част на скалата. Ето защо сетивната структура не е нещо спонтанно, в нея се снема конкретния ред на социумното пространство. Тук всички сетива са "на мястото си". Дори и долните -обонянието и осезанието. Обонянието винаги е по-ограничено - то не може да бъде въведено в легитимен план, не може да бъде записвано. Трудно е и да бъде разказано. Миризмите, обаче, говорят, с нелегалността си потвърждават устоите на градския ред.

Мирис, който е "благ" ни "подсказва” , че пред нас е представител на висшето съсловие, мирис, който е лош, буквално издава нарушителя. И едното, и другото предупреждават, предпазват от неспазването на границите там, където самите граници остават  невидими, или пък не е удобно да бъдат видени.

В града, може би тъкмо поради господството на видимото, не е твърде сложно да се нарушават границите. Но на практика, нарушителите не остават безнаказани. Най-вече защото и сами знаят, чувстват, УСЕЩАТ нелегитимността на поведението си.  Според мен, това също така обяснява защо феноменът на общественото мнение, е тъкмо градски феномен, колкото и да говорят за същото на село.

Селската общност, както всяка не-градска по принцип общност, се поддържа изцяло и само "от слуха", Тук сферата на видимото е крайно стеснена, а и казаната дума има огромна сила.

Градското обществено мнение е тъкмо невидимото слово, словото, което никой не чува и не изрича, словото, което е на никой, докато на село адресът и източникът се знаят, а връзката е директна. В градското мнение всяко деяние се претегля така, че става необратимо, онагледява се не от реалния си продукт или ефект, а от това, което би могло да  стане АКО . Ето това "ако" мнението в града като че ли се изпуска и имагинерният му ефект става напълно реален, дори замества реалния. Тази имагинерност на мнението му позволява да преминава всички граници, но по същия начин и да ги утвърждава, - та нали никой не ги е нарушавал. В мнението е реална тази постъпка, която още не е извършена, но трябва  да бъде извършена от "еди-кой си". Така мнението просто не може да бъде спряно - то винаги съществува не тук, а "там някъде".

Този феномен е и социокултурната основа за всички видове „художествено” и/или „утопично” съзнание. Реалността на този род сетивен контрол се състои тъкмо в това, че никой конкретно не би могъл да усети как става това. Мнението е ничия реалност и затова мястото му в "никъде", в Приказни царства на „художественото” въображение или направо в „Утопията”. Ето защо градското мнение винаги е "слух", то не е завършено изречение, не е и просто говорене -то е между думите, между изказванията, недомлъвка, нарочно забравено изказване или пък многозначително мълчание.

Всяко запитване нарушава намека, всеки запис изчерпва силата на слуха - ето защо слухът се чува, но зад него няма никой. Когато се говори за общественото мнение като за “ГЛАС” отново се върши една подмяна хората гласуват не като викат, а като пускат едно листче в “тъмната стаичка”.

Съвременните масови комуникации съвсем не нарушават тази странна убедителност на подмолните сетива. "Коментаторът" в това отношение е тъкмо публичният НИКОЙ. Той е толкова убедителен, колкото му позволява маската, която той носи като свое собствено лице. Успехът на конкретния индивид като коментатор зависи и изцяло се споделя от това, доколко той не  прилича на нещо непозволено, както и на нещо твърде правилно. Неговото мнение е като "парфюмирането" - то е легитимация на мирис, който има всяка постъпка. И като всеки мирис това мнение нито може да бъде изказано докрай, нито може да бъде запомнено ИЗЦЯЛО.

Колкото и да е парадоксално, тъкмо това, че говорителят по телевизията е видим, познат на всички, той не се изказва, а представлява нещо, което по принцип не може да бъде видяно. Тук пак имаме преобръщане на крайните полюси. Всъщност висшето положение се заема от невидимото. Но тъкмо поради това то "слиза" до нас чрез посредничеството на маскирания.

Понеже ние не усещаме мириса, това маскирано лице е гримирано. Гримът, както и парфюмираният мирис наистина потвърждават границата, но само поради това, че самите те се намират зад нея - те са нелегални. Гримирането на публичните лица ги издава по същия начин, както и парфюмът - това са изцяло изкуствени, т.е. ничии средства за събуждане на сетивата. Изкуствеността им се състои в това, че те се изработват индустриално /"външно"/ и са толкова "мои", колкото и на всеки друг. Последното ни подсказва и нещо много по-съществено.

"Обизкустяването" на сетивата, тяхната визуализация  правят всяко обвързано с тях действие "надзираемо" публично дори и тогава, когато "наоколо няма никой". Самите тези изкуствени сетива изпълняват функцията на "друг" в интимното пространство на индивида, издават присъствието на социума в това, на пръв поглед абсолютно затворено пространство, правят го публично.

Същевременно обаче тъкмо обизкустяването на сетивната сфера защитава индивида КАТО ГРАЖДАНИН, закрива го, но не отвън, а отвътре, от самия него като "НЕГРАЖДАНИН".

Ето защо собствено градският социум не е нещо външно за индивида, не е само формална интуиция, представена от "другите". Той е "вътре" - това е самата йерархия на сетивата, тяхната определена опозиция. Така подредени сетивата на гражданина му предлагат "собствен" образ на реалността, на града като такъв за него и за всеки друг гражданин, а по тези начин изграждат неговата гражданственост "отвътре".



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Колкото и да е засегната и споделена тази тема, уж ограничена в стените на града, но неовладяна в полагането си между културния афект и човешкото сетиво – си остава сложна – дори, бих казала – си остава сложна и хладна, и някак разделяща от нещо. Питам се - защо - не е ли писането за града подобно на всички онези начини, посредством които се оптимизира разбирането така, че онова, което изглежда на пръв поглед непроменимо, да се придвижи и всъщност – да се развие – да достигне онази трансцендентност, която носи настоящето, включвайки самите участници на едно „тук и сега“, или бъдещето, което се моделира и проектира – пренасяйки, именно чрез общността, трайности, невидими за очите, но равностойни на фактологичността.

От една страна – писането за града ражда спомени и памети, които – както каза Дмитрий в последния си коментар – успокояват – в разделеността, в разногледството, в разновремието, но така или иначе, това, което е градът като място, архитектура и артефакт – не е точно това, което ни успокоява, а е онова, заради което ни е нужно успокоение; от друга страна – опозициите, думите, инструменталните парадигми, а зад тях – референтите, по-реалният план, който някак остава отнесен и скрит не толкова спрямо онова, което трябва да го тълкува, колкото спрямо самия себе си?

Как се достига до този по-реален план на референтите, като градът по някакъв начин винаги е бъдеще?

Мисленето и писането за града - професионалното мислене и писане, каквото е това на Дмитрий, но и другото – засегнатото писане в коментарите тук, продължава ли, създава ли онзи вторичен културен език, имащ великанска грижа за референта си, така както той се развива в говоренето и писането за съществуването на добрата общност – в Древна Гърция, например? Принадлежи ли по някакъв начин този текст към парадигмата на онези текстове? Имаме материално прозрачни прозорци, през които като нищо може да минем – но минаваме ли, така както материално египтяните са изобразявали врати по каменните стени, през които вярвали, че онези, които вече са отишли в отвъдното, се връщат през тях?

Може ли нашата опозиция град-село да означава и онова по-голямо означаване на град-държава, и дори и онова още по-голямо означаване на земен град – отвъднебесни реалности?

Носят ли спомените и мечтанията, разказани във форума, способността да култивират по-добра памет – както казва професор Богданов – задържаща повече подробности за хода на една приемственост? Означават ли нашите спомени приемственост?

„Градът“ – означава „да правя нещо“ – какво е то?

Какво е градът? Отграждане и заграждане, което противостои винаги на природата? Какво е природата? Все си спомням онова старо твърдение, че природата е онова, което никога не се променя. Когато се заговори за природата и културата се сетих за това, че природата не се променя и си помислих, че може би ние днес имаме грешна представа за промяната – може би имаме мнение, но нямаме знание за това – какво означава едно нещо да се промени. Тогава нещата, които са приемани за непроменими всъщност означават преминаването и продължаването – те могат да преминават отвъд промяната, те не се губят. Непроменимото не означава спиране, а напротив – продължаване. Не мога да формулирам въпрос, но се опитвам да си представя тази природа по отношение на града. Как се свързва градът с тази природа, която не е само външното, но и нещо вътрешно и друго, някога смятано за „божественото в човешкото“? Имаме ли ние око за това? Каква е възможността едно „себе си“ да заеме мястото на божественото във външното човешко на един град?

Как писането за града днес е (или би могло да бъде) културна практика?
Тема № - 59 Коментар № - 6540 vesselina vassileva - 2012-04-21 13:32:46
Драги Искро, благодаря за твоите въпроси!
Според мен, това са подсказвания за пропуснатото за града. Нова перспектива - Образът на града! Не е визия, а вътрешен опит за представа за града, която участва не само в неговото възприемане, но и в град-ежа му.
Може и да е пресилено, но дори механизмът всъщност е образ,който мотивира и насочва не просто възприемането му-на механизма, но и осмислянето му като свят на ..механизмите. Образът на града е модерен не в смисъла на времето, в което градът е поместен от възприемането му. Той е модерността на града, защото изпъкването му, отделянето му от градско-селския живот, от наивно конкретното му преживяване е иновационен, креативен акт. Модернизмът, особено архитектурния има много връзки с механичността, с автоматичното пребивяване не само в града, но и в житейския свят извън града.
Но ярката естетика на модернизма прави града не само житейско събитие, но е креативен акт за световъзприемане. Това е НОВ образ на града.
Както казва Хайдегер Новото време не е ново, защото сменя предходното-"старо", а защото е ново по начало, оглежда се в огледалото на своята новина за да си види там, а не някъде другаде. Лъскавината, която дразни "естествения" от поколения гражданин, не само го възмущава и дразни , но и адаптира към наистина нови, не можещи да бъдат преживяни "по-старому" реалии на градската перспектива.
Модерното разноголедство в града не само се противопоставя на "милите спомени" за града, какъвто той беше или е бил много преди ...мен, но разрешава, успокоява гледката ми в тотално НОВАТА ситуация на града. Прави я поносима поне визуално, колкото и да е абсурдна материало с тези прозрачни прозорци , през които можеш като нищо да минеш.
А и темата за многото градове е изключително евристична. Не само в модерния смисъл-всеки гражданин живее в своя собствен град.
Множество на градовете е реалността в един град, който за разлика от малкия или историческия град разрешава различното да има своето място и време без да пречи едно на друго. Т.е. модерният, абсурдно обезличен град е вместилище на множество "свои собствени" градове, градове - памяти. Условие за това е сценичният характер на града изобщо (агора!) и особено на модерния град. Понеже самият той не може да бъде запаметен "по-своему", той се превръща в сцената на множество лични индивидуални памети като о-различавания, актуайлизира ги в контрапункт на собствената си безпаметност.
Благодаря Искро!
Тема № - 59 Коментар № - 6539 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-19 17:33:24
Възхита, възхита и горещи почитания, професор Косев!
Току-що прочетох новия Ви коментар. Едновременно чух в ефир кратко интервю с известен и опитен български политик, който с основание призовава да се доразбуди и обедини целият опит и талант на нацията ни, за да тръгнем към излизане от кризата. Съвпадението е случайно, но Вие, с откритата, изстрадана емоция на мъдростта и познанието си правите точно това. Прехождайки над много и дълго, сбирате и ни дарявате със здравото и важното.
Благодарност от маркиза за чудесното средидневно казване.
Тема № - 59 Коментар № - 6538 Dekarabah - 2012-04-19 14:31:58
Драги Дмитрий. Радвам се, че твоите текстове ме ангажираха силно. Особено първият. Само в коментара си от 14-ти, споменавам имена на 26 селища. От които, 20-на, са градовете. И то през моето, споменно и ограничено, „човешко сетиво” и битие. Но дълголетно и преживелищно. Коя е силната и коя е слабата страна, на подобна „визия”, за Града и градовете? Която не изхожда, напр., от набор на няколко общи, 5-6 измерители-критерии, или концепти? Както е при G P M (с назовани, само 9 и прибавени, още два пъти по 9 концепта /7+-2/; – вместо да се губим хаотично; сред 18-те хиляди личностни качества и термини за тях). Може ли грамади, от живи и вече субектно помръкващи, градски възпоменания, да останат, без предикторен промисъл?

...........
Друг е въпросът ми, как биха описвани, същите тези 20 градове, напр. от един архитект, като близкият ми Стефан Беязов, пазителят на моя град? Или как би ги видял близък художник, като Емил Стойчев; влюбен в родния ми град; а творящ, повече в Париж и по-малко в Бояна? Или един музикант, като Веско Ешкенази? Или нашата и световна, знакова и за НБУ, Райна Кабаиванска? Загатнах, как чувства, „аристократичното в Копривщица”, мислителят Мишо Неделчев. (Пък Ваня, защити идеята си, една от аудиториите в НБУ, да носи името на проф. Иван Саръилиев; чиято бащина къща в Копривщица, е, с най-романтичния наклонен двор - ще ви заведа и там; от птичи „поглед”; височко; над стария град ; под боровите хълмове).

Сигурно, на мястото на разни аромати и мои образи, щяхме да чуем изкази за водещото: – ТЯХНАТА ДРЕВНА и СУПЕР МОДЕРНА АРХИТЕКТУРНОСТ (двете смесени асихронно); за красотата и уюта; за строежни и пр., прослави и памети. Или за други измерения и аршини. Предимно УТИЛИТАРНИ (напр. за транспорт). Или ЕКОЛОГИЧНИ (за чистота на въздуха и водите). Или ИКОНОМИЧЕСКИ (за поминък, дори за ниво на безработица днес, по Нинел- с парично съизмерване). Все разни и мъдри визионерства... И за други с в ъ р з а н о с т и. Напр. с имена на воеводи и вождове; кметове-архитекти (напр., за Димитър Петков); на императори (за L’Еmpreur ), ... дори и на истински СВЕТЦИ ( от ХРИСТОВИЯТ Назарет и свързано с Йерусалим).

Сиреч, градовете казват „половината дума”( израз на Монтен), а другата „половина” – доизказват и чрез вътрешното си „говорене”: главно техните обитатели; или странниците, пилигрините? Или гурбетчиите-емигранти, в „чуждата чужбина”? Или туристите? Или историци и етнографи? Или техните завоеватели и разрушители? (авиаторите, които пускат бомбите, над София или Хирошима; така загина скъпият баща на Инге; млад доцент и талантлив съградител, на неврологията в Александровска болница; или хилядите убити, в кулите-близнаци в Ню Йорк; а сега, преди дни, нобелистът Гюнтер Грас, ни плаши и то в стихове, че вече се готви и скорошен, израелски ядрен удар; който да изличи, древния персийски и световен град, Техеран; и лудостите на аятоласите).
................
Драги Дмитрий, не се учудвай на броеницата въпроси (Комай, аз ще завърша живота си, с повече въпроси и с много по-малко отговори; вкл. и за „архитектурата” на човешката душа). За четвърти, или за пети път: искрено и колегиално ти благодаря; за твоето давно и незаменимо присъствие, което стои и в сетивно-мисловния темел, на общия ни Богданов форум; едно писмовно убежище и наш общ, и персонифициран, словесен „град-еж”.

Не само религиозните храмове, са лице, на обичната ни Столица – въпреки, че те са и такива. Разходете се из Ларгото. Те ще ви възрадват и въздигнат, надсензорно. Преди празника, с Инге слушахме и гледахме ( бяхме чувствено-сетивно там); на безплатен концерт – „Stabat Mater”, от Pergolesi; в Католическата катедрала. Това бе общение с няколко: и религии; и овеществени реалии; и духовно въобразени мелодии; и градове ; и възпяти царства – на трите сплетени, неотделими универсума (Божествения; Психичния; и Културалния).

...........
Тук ще вметна, драги Дмитрий, че преди месец, бях, около 2 часа, в най-старата сграда на Археологическия музей. Там: пак сетивно-емотивно-невербално; сам на балкона; с взор, напред и надолу, към могъщите колонади; изпаднах в някакво опиянение-екстаз-почитен трепет; със „тръпки” на общ афект; никога непреживявани преди -(после с Инге, чухме пак безплатно, част от концерт на квартет Димов). Това е днешният ни, сложен и жив, и нестареещ Град!

Посетете тази СТАРИНА- СИМВОЛ; да я пипнат и усетят, и вашите студенти от НБУ; питайте за „съдбата” на сградата – бивша джамия; бивша библиотека; бивша казарма; и музей – и още...ДОМ на ПАМЕТИ и ПАМЕТНИЦИ, вкл. и „нерукотворнньiй”, ( в „Държавата на духа”- по популярния израз на Лихачов); за неразрушимите; несъкрушимите; и многоликите; и ВЕКО-ВЕЧНИ СЪКРОВИНИ.

За да не ме корите ,най-подир, че удължих питанията си за Града; за СЕРДИКА-СОФИЯ; и за самите нас; за незнайните градове; изчезналите тракийски, и римски, и приволжки, и за бъдните; и за градовете на Бога; и богоцарствените на Олимп; извън и главно вътре в Човека и прочие – въпроси, отправяни и към мен самия; и към вас – в диалогичните по природа; иначе вътрешни аудитории; на индивидните ни себе-съзнания и под-съзнания.

От град София – 17-18 април – и от Искро
Тема № - 59 Коментар № - 6537 Искро Косев - 2012-04-19 12:04:31
Бях по-далече, имах Интернет, четях коментарите и се радвах. Това е доброто на този форум - по-високата степен на засягане и зависене. “Развалихме” заглавния текст на Дмитрий, но виждате, че той хем си го брани, хем меко зависи. Знаменити текстове на Георги, на професор Косев и Декарабах, който пръв поде темата за особеното наше градско-селско. След него аз я “понятизирах”, после Георги разви особената автобиографично-антропологическа история на случилата се промяна в Димитровград. Но дали обърнахте внимание на кратката бележка на Йордан за преодоляването на опозицията култура/природа преди 80 000 години, с която той, по неговия си начин, постави под въпрос нашия разговор?

Та към Йордан се обръщам, за да му опонирам, че няма как да не употрябваме и такива едри предикатни имена като “природа” и “култура”. Проблемът е не в тях, а в употребата им. Оттук и наложеното от мене изискване в този форум, когато казваме нещо, да го разгръщаме в по-дълъг текст. Това се отнася особено за “природа” и “култура”, тъй като в човешкото житие-битие те влизат в объркана зависимост. По много подобен начин като град и село, сетиво и ум и общество и индивид. Въпросът е не в безотказното историческо преодоляване на опозициите, в които те влизат, а в усложненото разбиране на техните референти, т.е. на нещата, които те обозначават в по-реален план.

“Природа” и “култура” са словесни знаци. В тях има по-преден план на означаващо, самата дума с нейните преки значения, но и заден план на голям референт, който постоянно е по-голям и по-сложен. Думите-означаващи “природа” и “култура” се опитват да бъдат верни в тесния смисъл на думата. Затова за тях е “добре-дошло”, когато им се развие опозиция. Когато говорим за “природа” и “култура”, основното, с което боравим, е, че едното е различно от другото, и че двете съществуват. В по-реален план обаче “природа” и “култура” са сложни референти.

За да изразим сложността им, не е нужно да им обърнем гръб. Нужно е да разберем, че отделното човешко същество има няколко природи и култури и че твърдението “това е съобразно с природата” няма стойност, ако този, който го казва, не уточнява с коя природа по-точно е съобразно. Защото съобразното с една от моите природи може да е несъобразно с друга моя природа. В което е и относителната точност на метафората на Дмитрий за матрьошките. Аз съм най-малко две матрьошки – едната е от природи, а другата от култури.

Когато говорим, мислим и чувстваме, обикновено правим прави линии. Прекрасна права линия е направил Георги в коментара за родния Димитровград. Да, но нито той, нито някой от нас е такава права линия, дори когато умишлено я е избрал. Едно е да избере и да каже, че е някакъв, а друго действителното, което е – то е гъмжило от възможности, от възможни природи и култури, които се актуализират сега и тук и никога веднъж за винаги. Всеки е подвижен и свободен да се отвързва от едно и да се завързва за друго.

Но е свободен да остава и по-за дълго в определена права линия. От многото наши определености винаги някоя ни става убежище за извстно време и ни спасява от мъчнотията да се оправяме с преплетеността на толкова предикатни имена и неочакваното им актуализиране ту така, ту иначе в зависимост от външни и вътрешни обстоятелства. Постоянно оставаме по-за дълго в една или друга права линия, отдадени на удоволствието на една или друга просветваща в нейния край истина.

Тема № - 59 Коментар № - 6536 Bogdan Bogdanov - 2012-04-18 11:58:16
Откровенията на Георги, споделени топло, ни обогатяват. Все едно пише за бащиния ми дом. На един копривщенски свещеник. Пред къщата градинка с пчелни кошери. Татко бе и пчелар. Сам си ги майстореше. Отзад: скрит свинарник; клозет; курник и дръварника.

Почти всеки дом (без пчелите) ги имаше и четирите. У всички, било царигратлии. Било александрии. Според гурбета. Други бяха домовете на земеделците и скотовъдите. С големи стари обори. За сена и добитъци. Трети, на изселили се в Пловдив и София.

Как аз се преселвах. Първо да следвам в София, философия -1950/54. После приятелите , заедно с Ваня Апостолова, ме назначиха за шеф на младежка лекторска група. Отказах асистенско място в СУ. Други ме уволниха. Милицията ме изгони, че НЕ БЯХ ЖИТЕЛ!

Върнах се в родния град 1956. Пет години Даскал. И три години директор, на гимназия- интернат. Две години задочно учене педагогия. И написана една книга. Плюс семейство и първо скъпо дете. Приятелят ми Зарко, тръгна за София. И аз след него. За аспирантурата.

............
Кое ни води в живота. Не са само мотивации. Или само градове. А сплетено. И Случайното със „Съдбовното”. За да живея половин век само с Дина. И само като психолог. Изгонване от големия град, бе моят голям двоен шанс – щастливо семейство и теренни ЖИВИ опити.

Бях спасен от идейно парализирана академична среда. За която съм бленувал от ученик. Не че съм „герой”. Но бях дал „дума” (и пред Ваня) и пред другите. Въпрос на чест и инат. Отказах асистенство. Други кадрово типосаха: „честолюбив” попски син. И изгониха-56г.

Това бе съдбовното ми щастие. В големия град ме върна, незаменим приятел-учител и забравен литератор- ЧОВЕК, Светозар ЦОНЕВ. Много по-късно ме хабилитираха с: 20 „за”; 1 „бяла”; 0 „не”. Но в БАН наказание. В НБУ прекратени лекции. И отново 24 г.–„ Сам”.

Не съм мистик. Нито отчаян детерминист. Не и своенравен като Стив. ( От 13-ти т.м. чета,не „зачел”, психографията от Айзексън). „Плакал съм” без сълзи. Не съм дзен-будист. Като Стив. Ходех на градска баня. И в моя си вечен град. И в София- до 1970г.

Живеех в с.Обеля- 4 години. На кюмур, без баня. Отказах висок пост, на Стоян Михайлов и Янчо Георгиев. Живи са. Питайте ги. Не се пестете. Заради психологията. Не сбърках. Можех да си възстановя лекции в НБУ. С платено професорство. Мразя кариерния „микс”.

Пътят ме е водил. Онзи в мен. И онзи до мен. От единия град, до другия. И обратно. Не парите. Не поста. Не само лъжовните изяви. На които и аз РОБУВАМ. И ето ме сред вас. Близките ми форумци. Чрез свободите на Интернет. Другото предстои? Добър Господ!

Ще добавя: прочетох новите думи от Маркиза; този път няма отплясване (като моето, към „буквените модели, с G P M-а”); развълнувах се; пак Дмитриевия емотивен афект; за Другия в мен; в душата ми; но- град/ивно; радваме се, че „ ПЛОДОВЕТ Еса като КОРЕНА”
.
От Искро- 15 април,София (свързано и с написано - на 29 март).
Тема № - 59 Коментар № - 6535 Искро Косев - 2012-04-16 12:20:06
Георги разви темата за града и селото. И това ме подсети за една друга граница/връзка - между "западния" и "източния" град. По Вебер източният град живее под влияние и дори е доминиран от селото, от "родните" места на дошлите в града селяни, от техните божества най-вече. Става дума в т.ч. и за руските градове от 19 век.Но и българските градове имат това скрито отношение. През 70-те се сблъсках в София с т.н. "землячества"-общности на хората, живущи в града, но пазещи живите връзки с родните си краища на страната.
Днес тази връзка се визуализира с масовите напускания и връщания от и във града.
Тема № - 59 Коментар № - 6534 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-16 09:43:16
Христос Воскресе!
Към духовните ваятели и ратници и всички, влизащи и разхождащи се из обителта на форума!
Воистина воскресе, уважаеми проф. Косев, скъпи класико-колега Георги!
Събудих се много рано тази сутрин. Свежа бодрост и прилив на сила ме накараха да се измъкна тихо /за да не разбудя маркизата/ от постелята. Откъде ми дойдоха, дали от нейното много сполучливо вчерашно агнешко бутче с ориз? Или от голямото Великденско ново започване, от светлата победа на Царя на Славата! Дано всички срещате следвъзкресенския изгрев с такава пролетна лекота!
Впрочем, при нас е облачно. Тези дни преваляват едни благодатни дъждове, гонят засушаването по бургаските полета и градини,зеленее та пощурява. Докато си пиех кафето се разведели, горе – облаците спрели, полъх няма и в небесата. Усетих се, сякаш Той ни гледа, чака ни да се събудим, като деца, и да му се усмихнем. Оттук, от подпокривното гнездо, което населваме с маркизата, се вижда все още голяма част от нашия залив. Той пустее, виждат се още неугасените светлици на два-три кораба. Минава ми през ум, че Спасителят наш, в това безветрие горе, се е замислил и зачудил как да ни напълни и залива с кораби. Но чака и ние да си помогнем сами. От близкото до града летище се е вдигнал и едва чуто прелита вече над облаците самолет. Мисля си и за сина си, който лети и кръстосва света като, както самият той обича да се изразява, crew member на една мощна арабска авиокомпания. Спомням си как по времето на социализма се напъвахме да изнесем именно за страните от този ареал на света поне по един милион агнета годишно. Дали бе достигната тази заветна цел, не съм сигурен. Днес пък не знам или ли изобщо един милион овчи глави у нас. За всеки случай ние с маркизата агнешкото онзи ден го взехме от магазинче на български каракачани, за да не попаднем на китайско.Стана вкусно, явно е пасло нашенска тревица. Като споменах за сина, да, той е наистина един коректен и всеотдаен член на екипажа. Бих казал на световния екипаж изобщо. Застанал е високо над местното, малкото, междуетническото, междурелигиозното, градско-селското и мегаполно-предградийното. Когато разговаряме, виждам как не е безкритичен към нищо, но не отива в крайности и песимизъм в което и да е ставащо и видяно по света. Споходило го е едно ранно и всесветско помъдряване, за което по бащински му завиждам. И съм горд. А най-щастлив съм като ми каже: Все пак, от България по-райско място още не съм видял. Казва се Георги, като дядовците си. Тези славни Георгиевци. Воини са си те. И пак ще се яде агнешко след някой ден…
Но стига за днес съм Ви умилявал, мили мои.
Бъдете ми светли и здрави!
Тема № - 59 Коментар № - 6533 Dekarabah - 2012-04-16 07:55:35
Христос возкресе! Светли празнични дни, проф. Богданов и приятели на форума!

Преди няколко месеца увлечено прочетох книгата на Итало Калвино Le citta invisibili, „Невидимите градове“. Тогава силно впечатление ми направи една фраза от главата за града Деспина, че всеки град добива своята форма от пустинята, на която се противопоставя. Впоследствие, когато прочетох повторно, усетих, че охладнявам към книгата по същите причини, които проф. Богданов е изтъкнал в коментара си: градовете, освен дето се противопоставят на селата и на заобикалящата ги празна от човешко присъствие природа, също така по сложен начин ги съдържат и съществуват смесено с тях. Смесеност, която трябва да се наблюдава и описва.

Затова реших да пусна коментар с няколко думи за тази смесеност, редом с която живея и в която участвам.

1. Някои близки белези на селото в града.

Роден съм и съм израснал в Димитровград. Знаете, град, който е създаден планирано чрез преселване и същевременно, в по-голяма си част, чрез своеобразен синойкизъм, тоест събиране на жители от околните села. И така, привлечени от работните места в заводите и фабриките, а навярно някои от тях и задължени по други причини, тези типично селски хора бързо стават, поне по адресна регистрация, граждани. Такива са моите баба и дядо, които, малко по-заможни, успели в края на 60-те години да се преместят от комуналното жилище, дадено им в миньорските предградия, да купят земя в рамките на новия град и да започнат да си строят къща.

Първоначално къщата била във, външно погледнато, селски район. Старо турско гробище, заобиколено не съвсем дискретно от напиращи бахчи и бостани, между тях прашни, неасфалтирани улици, превръщащи се есенно време в големи кални локви, ниски жълтеникави къщички, някои от които, полуразрушени, съм виждал като дете, учудвайки се какви дребни и бедни хора трябва да са живели в тях, един по-представителен път, по който събота и неделя ставал пазарът на животни, а за събирания и развлечение – лятно кино или по-скоро нещо като отъпкана поляна с импровизиран екран, около който се струпвали кухненски столове.

Този квартал познавам по спомените на майка ми. Впоследствие, в началото на 80-те, когато съм се родил, той станал външно по-градски. Появила се канализация, улиците се оформили и били павирани и асфалтирани, дворовете били по-ясно очертани, наблизо били прокарани осите на двата централни булеварда на града, били построени Градската библиотека и Музея на бригадирите, Дома на техниката. Всичко това превърнало района и в по-централен отпреди.

Селското, като резултат от тягата към урбанизиране, обаче не изчезнало, а станало по-интимно, по-затворено и някак по-частно. Пренесло се от улицата във вътрешната част на двора. Там, където и ние, и всичките ни съседи почти до края на 90-те имахме курници, а някои и малки свинарници. Но било поради някакви административни забрани с цел хигиена и пестене на водата, било поради лично неудобство и срам, постройките, в които се гледаха животни, бяха замаскирани. И формално, тъй като в плановете на къщите те са били вписвани като „пристройки“ или „летни кухни“, и чисто визуално, поставени под камуфлажа най-често на гараж или барака за дърва и градински инструменти, тъй че ако някой надзърне през оградата или влезе в двора, да не ги види веднага. Оттам и комичната игра да отгатваме по силната миризма и предколедното квичене кой наш съсед гледа прасета, колко са на брой и къде точно са скрити.

Този белег на селския живот с времето изчезна напълно. Сега никой на улицата не гледа кокошки или прасета. Но все още е налице друг белег, свързан с отоплението на къщите. Както преди кочините бяха скрити дословно, че и визуално в като че ли по-благоприличния гараж, така сега печките на дърва и въглища – за топлене и готвене, са скрити в по-благоприличните като дума и статут камини. Почти всички на нашата улица, и баба ми в това число, си купи „камина“ (разбирайте малко по-сложна печка с по-изложен на погледите, пред съответното термо стъкло, горящ огън). Разбира се, днес една камина би следвало да е по-скоро лукс, повече приятна гледка, отколкото източник на отопление. Ако си градски човек, се топлиш най-често с климатик или си свързан с централно паро- или газоподаване, и палиш огън, само за да има пред какво да простреш домашния си и празничен фантазъм за уют и благополучие, а не изгарящ четири-пет тона дърва, колкото изгори баба ми през последната зима, твърдо убедена, че на ток не може да се стопли.

2. Ходът на природата в града (кратка история на моята майка).

В началото на есента широките алеи на крайречния ни парк били застилани плътно с червени чушки – от практическа нужда да се уловят меките лъчи на слънцето, пресушаващи влагата на плода, без да го изгарят, но и като непланирана демонстрация по повод на есенните революции. Гледката, особено от високите етажи на близките сгради, наподобявала разклонената делта на пълноводна червена река. След няколко дни, когато слънцето изчезнело, реката също изчезвала. Но скоро се връщала другояче в града, все едно е участвала в пълния естествен кръговрат на водата. Когато пещите на консервната фабрика заработели, за да доизпекат изсушените чушки, предназначени да се превърнат в подправка за яхнии и боб, техният комин, извисен по необяснима за мен причина почти в центъра на града, засипвал къщите, разположени на радиус от половин километър, със ситен дъждец от ароматен червен прах.
Тема № - 59 Коментар № - 6531 ГГ - 2012-04-15 22:59:23
Х Р И С Т О С В О С К Р Е С Е !

Нашето, вечно и духовно СЕЛЕНИЕ. СТРАДАНИЕ. И ВЕЛИЧИЕ. С невидимите ВИДЕНИЯ. ...Символите. И ВЯРАTA – всечовеческата. Неизкоренимата...

Моите градове са неизбродни. Те потъват в моята забрава. Бавно и неумолно губя паметта си. В 81-та си година. Над всички, е, може би, Копривщица. Защо не и София. Със Витоша. А и маминото селище– Малък Чардак. Отсам Пловдив. Бащината ми епархия.

От всичките лъха, Дмитриевият култур-афект. Сетивно, но и над. По Богдановски слято. Освен връх Богдан, има и селище Богдан. Където съм бил. И съм останал. Както и в текстовете. „Аз-сме” и „Аз-бяхме”. За да стигнем до ХРИСТОВОТО „ АЗ СЪМ “.

Първият голям е гр. Пловдив (не бях ходил другаде). С мириси на кюмур. (Пораздува се ефекта на миризмите). С Кършияка. С моста на Марица. Джумаята. С дома владишки.Но извисени са и: Карлово на Дякона; Калофера на Поета; и Сопота на Патриарха.

Пак Пловдив. С копривщенските къщи. И Дебеляновото: „Спи града/ На нощта неверна, верен син/ Бродя аз бездомен и самин.../ А дъжда ръми, ръми/... Образ скъп на милото дете/ Осенило нявга моя праг/...И изпраща тя към мен/ Своя зов- Защо, защо./ Пее се!

И над всичко: ”Да се завърнеш в бащината къща/ Когато вечерта смирено гасне/ Да те пресрещне старата на прага... И – Да приласкае скръбни и нещастни. Всеки от нас таи в сърцето си родното селище-люлка / По G P M, това е и: „Либидната свързанос”т-Lib!/.

............
Близки са ми Москва и Петроград. С Ермитажа и” Таганка” на Висоцки. Играеше Хамлет. Танцуваше и Плисецкая. А Исаковският събор. И Нева. Старинни като Виена и Буда-Пеща. Водещи са не миризми! А лица на Църкви, Катедрали, Джамии, Синагоги. Уж духовното!

От чуждите, най-близък ми е града на Нотър Дам. Там, сега е сестра ми. И племенникът ми. Прие ни синовно. Защо, над всичко иска да е Джокондата? А Роден. Сена. Сакре къор. Там видях жив Жан Пиаже. И чух: „La psyche, c’est l’homme connaissant et agissant”.

Всеки град има свои знаци. За Милано- Сан Марко и Скалата. За Венеция- Канале гранде. За Женева- езерото. За Ница, перлите хотели. Но те пък нямат магията на Созопол и Несебър. Защото: „Един омаен град, не пречи на друг да е омаен”. С неповторимото.

...........
По чужди градове ме е водила психологията. В Хавана, два месеца да чета за методи. В стар факултет. (В България няма психофакултет!). С Дина, видяхме Варадеро. И празни магазини. С Фидел. И балета Тропикана. Бодегидата на Хемингуей. Същи земен рай.

И на гости в САЩ. Там са децата. В един зелен град. Преди новите къщи, строят градини и зелени игрища. С подземна вода. А Сан Фриско! От 40-ти етаж, нощем, е естетически рай. А Монтерей... И град Салинас, на Стайнбек – с : „ Ти можеш”!

И да се приземим. Най-чудният град е непосетеният. Те са хиляди. Те са неизбродни. Всеки със свое лице. Като нас хората. Дано не ги рушим. Да ги красим. Удивен съм, как в Младост 1- след 30год. сън: има пробуда. Масова зараза за ЛИЧНИ ГРАДИНИ. С надежди.

.........
Градовете са вграждат и разграждат с душите ни. Както е с Белоногата. Такъв е и малкият ми дом в Копривщица. Не е чорбаджийски. Други са, с „аристократизъм”(по М.Неделчев). От Лютовата къща, стана и щанда ни в Япония. Такива са над стотина. Ненапонадобими.

Драги Дмитрий, каква стана? В начале се заблудих, че твоят текст ми чуждее. Пък се оказа обратното. Ти си виноват. Красна нишка си заплел. Градовете са и нашите домове. А родните места? Родините ни. С майчини ласки. Детсвото ни. С- „ тука сетих най-напред”!

Бъди здрав. И дерзай. Очаквам и лично запознаване. С Георги, и Морис, и Данчо вече се поназнайваме и лично... Най-вече, и, с професор Богданов. Това лято, ще потърся и Маркиза; в Бургас; или другаде; край „брега”. Каня ви, който не е срамежлив, в моя град!

Ох...Забравих дядовия Истанбул. С малкото му, мило ми, дюкянче. В Куршумли хан. Дали ще доживея да го видя! Споделих само видяното. Не съм бил и в Солун и в Гърция. Но с Диди помирисахме Скопие. И пийвахме, с глътки музика, в капанчета, по старите чаршии.

Обичахме да попяваме в семейни компании: „ Що ми е мило, мило и драго/ Во Струга-града, мамо ле, дикян да имам/ На кепенците мамо ле, ази да седам/ Стружките моми, мамо ле, ази да гледам/ Кога на вода, мамо ле, за вода пойдат/ Со тия стомни...стомни шарените.

НАИСТИНА – БОЖЕСТВЕНОТО ЩЕ ВЪСКРЪСВА! И ВО ВЕКИ ВЕКОВ!... Човешките, усетени възкресения, са катадневни. Като пробуди. (Но и пропаданията... И в едните и в другите е и Жоровата, възпята от него – всечовешка, Тъга).

Пак поздрави от Искро, София- 12 и 14 април; с дописаното днес; на връх ВЕЛИКДЕН. По ранина...
Тема № - 59 Коментар № - 6530 Искро Косев - 2012-04-15 11:48:25
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 117349

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128553

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20673

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 33278

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 135010

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 96319

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 30007

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 18435

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181815

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 61479

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA