БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?

БОГДАН БОГДАНОВ



Преди доста време представих в този форум “Какво е литература?” Тогава смятах това да бъде един от уводите към книгата, която готвя. Дадох го на един от вас да го прочете критически. Той го прочете по-силно неодобрително отколкото заслужаваше и текстът, а и контекстът на общата работа. Мина време, написах другото, което още не беше написано. Недоброто в “Какво е литература?” се обади и само. Поправих, промених и съгласувах. Сега представям новата версия. Тя е вече есе-заключение, което можете да прочетете и в този сайт, знаете къде. Публикувам във форума само първата основна част на новото “Какво е литература?”. С молба за критика. Така или иначе, и бъдещата книга, и този текст са дело, което не би било такова, ако не беше този форум.


Заглавието «Какво е литература?» заблуждава, че влизам в традиционно научно заключение по предмет, който съм следвал в тази книга. Въпреки че казаното в тази т.нар. скица-заключение в редица пунктове съвпада със заявеното в двете части на книгата, то не се покрива с него. Така или иначе, не следвам големите теоретически текстове с подобни заглавия на именити теоретици от втората половина на 20-и век, които естествено са убедени, че казаното от тях по темата за литературата стои и реално така. Постмодерното време разви практическо негативно твърдение по тази тема, което според мен е валидно. То е, че съществуват отделни литератури, но че реално няма такова нещо литература.

Ако трябва по-точно да изкажа моето мнение по въпроса, то е, че литература е обикновено предикатно име, чрез което някой формулира необходима в момента работна истина. Всекидневната, а и научната реч са пълни с подобни работни истини, визиращи непосочими предмети, за които се прави внушение, че съществуват реално. Въпросът е, че тези предмети наистина съществуват, но не реално, а виртуално. Какво означава, че съществуват виртуално? Казано с примера за литературата, означава, че, като се говори за нейната история и теория, тя наистина започва да съществува и по-реално.

Като всички подобни непосочими предмети, за които има имена, литературата има две съществувания – едно по-идеално и друго по-реално. Виртуално означава именно това – двете да се смесват и за двете да се говори едновременно. Мога да обясня в тази връзка в какъв смисъл според мен с говорене за нейната история и теория литературата започва и да съществува и по-реално. Защото благодарение на тези говорения и на последвали от тях практики тя, първо, разбира по-свързано като определен предмет, но и, второ, и реално започва да става такъв предмет. Именно по този начин в човешката среда са се появили толкова много посочими предмети, несъществували по-рано. Не че литературата е станала или може да стане посочимо нещо. Но към тази посочимост някак се е тръгнало.

В тази книга говоря просто за литература, но имам предвид художествената литература. Подобно опростяване на тежкото «художествена литература» правя не само аз. Българското название «художествена литература» е заето от руски, а то е вариант на френското «les belles lettres». В английската традиция се говори за fiction (белетристика) и poetry (поезия) и няма опит белезите на литературната проза и на поезията да се съединяват в общ белег. Което, така или иначе, е нормално, защото означаващото на думите «художествена литература» и «les belles lettres» представя само донякъде идеята за този по-собствен текстов белег за литература, наречен от литературната теория в 20 век «литературност».

Означаващото на думите е винаги частично и налага изясняване на означаваното с него. Ако трябва да се изтълкува като означаващо, създаденият в 20-е години на 20-и век от Роман Якобсон термин «литературност» (literariness) е тавтологично определение, че художествената литература е художествена. Практически неопровержимо, това определение очертава именно онова малко, което се твърди в двете синонимни означаващи «художествена литература» и «литература». А то е внушението, че този т.нар. непосочим предмет съществува.

Моето по-теоретично разбиране за литература И двете имена - и «художествена литература», и «литература», пораждат два едри класа: литературата, набор-система от особени текстове, различен от нелитературата, набор-система от всички останали текстове. Тези два класа се свързват в по-общия клас на всички текстове в една култура, което е и своеобразно определение за култура. С пълно основание можем да кажем, че културата е голям набор-система от текстове. Класификацията може да се спре дотук, но може и да се продължи и да се каже уточнително, че и литературните, и нелитературните текстове се делят от своя страна на устни и на писани. Именно за назоваването на писаните текстове се употребява най-напред латинската дума «textus». Можеща да обозначи и устните текстове, тя естествено влече и към трето по-общо, което се нарича «текст» вече метафорично - всяко протичане на време с по-ясни начало и край.

Аз ползвам това разширение в тази книга, в която, опирайки се на обогатена с понятия културна реч, ползвам редуктивните разширения, които постоянно се правят в редовото човешко говорене. Те не пречат на обратното, което също правя, на заетото от научната реч разчленително изясняване на повече проявления на един непосочим предмет и съответно изреждане на повече значения на думата, с която този предмет се обозначава. Разбира се, правя разлика между изчерпателното и по-ограниченото изреждане. Що се отнася до думата-понятие литература, твърдя, че с нея се обозначават обичайно три неща – 1. самата литература, 2. т.нар. литературност, и 3. литературния текст.

Казано по друг начин, думата литература има според мен две основни значения – по-собственото, което наричам самата литература, и второто, в което се свързват другите две значения – на литературността и литературния текст. Това преливане на едно нещо-значение към други неща-значения е правомерен говорен акт. Така е и при други подобни думи, които значат и обозначават непосочими неща. Така чрез говорене се прави речево едно сложно нещо-значение. Разбира се, и се поддържа сложността на това нещо-значение, за да може то да прехожда към други сложни неща. Добър пример е нещото-идея литература – преливането на изброените по-горе проявления и значения прави възможно тя да прехожда към други неща-идеи, които не са литература.

Първото от изброените три проявления на литературата е самата литература. То включва литературата като официална обществена институция, като набор-система от литературни текстове и като типове ползване на такива текстове. Тези три прояви на литературата, които наричам самата литература, парадоксално се разбират като несобствено нейни. Това е вярно – те са прояви на литературата като култура. Но е вярно и другото, което се пропуска от мисленето за литературата като за нещо в себе си. Както и при други непосочими предмети, така и при литературата нейното «по-съществено» е вън от нея в другото, което й придава смисъл - човешката културна среда.

Проявата на литературата като обществена институция е очевидно културна проява. Имам предвид и съвременното институционално обединяване на писателите, поетите и драматурзите в съюзи. Културна е и проявата на второто, че литературата е набор-система от литературни текстове в двоен времеви план – исторически и съвременен. В него естествено влизат всички литературни текстове, които се съхраняват в библиотеки. Но най-собствено културното в проявата на самата литература, без което тя не е литература, е третото, което нарекох начин на общуване чрез литературни текстове.

Имам предвид, първо, съвременното четене и слушане на литературни текстове и промените, които стават с този, който чете, слуша и възприема такъв текст, и, второ, колективното празнично устно възприемане на публично празнично представяни литературни текстове в класическата древност, при което субектът на отделния разбиращ претърпява особена променяща го идентификация. С това определение за литература коригирам съвременното редово наричане на това общуване «общуване с литературни произведения или книги». То е неточно в два смисъла.

Литературният текст е произведение в степента, в която неговият създател, както казах и в предисловието, е вложил в него определен смисъл и определена структура на свят-реалност, като за тази цел си е послужил с литературни форми. Това така направено произведение се прави наново от разбиращия текста. В хода на разбирането на литературния текст разбиращият прави наново онова, което е направил неговият създател - прави от текста произведение. Което означава, че за него непрочетеният и все още неразбран текст е само партитура за разчитане или е само текст.

И второто неточно – разбиращият не просто общува с литературния текст, с вложеното в него произведение или с неговия създател. В хода на своето разбиране разбиращият става друг или по-друг благодарение на този текст, с който друг или по-друг именно общува неговото обичайно себе си. Поради което и това общуване, особено съвременното четене на литературен текст, може да се нарече формулно «общуване на читателя със самия себе си». Това е културен феномен, свързан с литературата и важен за нея, принадлежащ не на литературния текст, а на културното пространство, развиващо литература.

Най-важното основание, че то е култура, е това, че същото това общуване се осъществява не само посредством литературни текстове, но и с текстовете-творби на други изкуства, а и не само посредством партитури-текстове, създадени с тази цел, но и с други времеви протичания, които им приличат. Изобщо ясното отделяне на цялостите-предмети култура и литература е теоретически непълноценно и трябва да се съчетава и с неотделяне. Трудността това да се прави с нужната мярка обяснява лошото смесване, до което води понятието-термин литературна комуникация. Аз не случайно не го употребих по-горе, когато говорех за разбиращото общуване посредством литературен текст. Не го направих, за да подчертая същественото вътрешно, което става при разбиращото общуване посредством литературен текст и да го различа от ред външни прояви на т.нар. литературна комуникация.

Първата от тях е актът на самото четене, до което обикновено спират обичайните културологични разглеждания. Във външното на литературната комуникация влизат и други външни културни актове като издаването и разпространяването на книги и светското общуване, свързано с тяхното представяне и оценяване. Всички те не бива да пречат да се осъзнава коментираната собствена проява на литературата като общуване на някакъв разбиращ литературен текст със себе си като с друг, което е трайно средство в човешката културна среда за личностното преоформяне на човешките същества. Човешкото съществуване винаги - и в миналото, и в съвременността, е в своя личностен план постоянно наново формиране на своята идентичност. Това става и по други начини, но също и чрез разбиране на литературни текстове.

Разбира се, има разлика между това формиране в по-традиционното минало и в по-нетрадиционната съвременност. В миналото смислите са по-устойчиво и по-трайно задавани като сочещи една или друга групова принадлежност. Докато в съвременността, поради голямата подвижност на индивидите в един силно отворен свят с много форми и смисли, принадлежностите не са твърдо задавани смисли. Те са много повече, а и не груповите принадлежности, а индивидуалната идентичност е това, към което се стреми подвижният съвременен човек.

Оттук и двете характерни за съвременното съществуване последствия - радикализирането на повърхностните нестабилни групови принадлежности и депресиите, до които води тяхното обикновено неуспешно съгласуване с комплексната индивидуална идентичност. Което повишава ролята и на другите подобни форми за моделиране на лично време, но и на литературните текстове и особеното общуване, за което те способстват - на отделния човек със себе си като с друг.

Второто основно проявление на литературата или второто нещо, което се нарича литература, е т.нар. литературност. Казвам неутрално «се нарича», защото и аз смятам така, но така се смята и изобщо. Разликата е, че според повечето други, които смятат така, литературността е собственото проявление на литературата. Оттук и голямата причина за неуговаряното синонимизиране на литературен текст и литература - литературността е проявена именно в литературния текст. Моето разбиране е различно. Аз смятам, че е възможно т.нар. литературност да липсва в литературния текст, а той да се възприема литературно. Именно това е един от подтиците една литература да поема нелитературното и да го превръща в литературно, въпреки че то не е литературно по приетите до този момент белези.

Можем да употребим за литературността и по-общото название, въведено от социолингвистиката, социолект. Литературната усилена реч или литературността са проявени като задължителен за пишещия в тази реч социолект. Колкото по-назад във времето се връщаме, толкова по-голяма е разликата между литературната и нелитературната реч. Литературността или усилването на речта е неотменим белег на старата литература. Както вече казах, в съвременността те не са задължителни и т.нар. усилване може да се получава и с редови език на нивото на самото литературно общуване.

Литературността не е само в особената реч – мерена или реторично структурирана и стилистично усилена с необичайна за редовата реч образност. Тя е и във вторичния език на литературната структура – в съчетаването на повече дискурси и поливалентното означаване, в динамиката на смисъла и съдържателността на текста и особената фабула. В по-реален план всяка от тези прояви на литературността може да стане представителен белег за литература. Белег за литература може да бъде и самото сладкодумно упояващо разказване. Оттам и силата на означаващото «художествено» в руското и българското художествена литература.

Белег за литература може да стане и нещо наистина базово, което се прави в повечето литературни текстове – представянето на нещо на фона на представян свят-реалност. Но внушението за литература може да идва и по линията на обикновеното отричане на предишна визия. Именно в този смисъл едно литературно общуване може да прави литература и с текст, който няма особени литературни белези.

По линията на литературните речи литературата е и обикновеният набор от такива речи или дискурси. На основата на социолектните категории за литературна реч се развиват и т.нар. родове и жанрове, в които речевото върви заедно с други зададености по построяването на текста, претендиращ, че е в този род или жанр. Тези зададености никога не са само формални белези. Те са и смислови, защото между другото задавано по-конкретно съдържание, те задават и тип свят и реалност, построявани в текста от този род и жанр.

Едва третото от изброените по-горе проявления на литературата е онова, което разкрива нейната функция в човешката среда. Това е литературният текст, прекият инструмент в литературната комуникация. Независимо дали тази комуникация е устна, колективна и празнична, или индивидуална, неустна и проявена в четене-разбиране, и в двата случая това, което се възприема - литературният текст, става, както вече казах, литературно произведение, а общуващият със себе си посредством литературен текст, получава съответно липсващ му смисъл, чрез който придобива и липсвала му идентичност.

Именно това получаване на смисъл се нуждае, първо, от т.нар. литературност. Тя е толкова по-определено зададена, колкото по-традиционно е устроена една културна среда. Но и в съвсем традиционно устроената среда литературните текстове не са само социолекти, те са и идиолектни нарушения. Именно в това се проява асиметрията между литературните текстове и жанровете или празничните контексти, в които те се изпълняват, а после и между тях и по-неясното цяло на самата литература. Литературните текстове са ситуации на това време на протичане и разбиране на текста и в този смисъл те не съвпадат с онова, което им се задава социолектно, или им се задава още по-масивно от претендираща да съществува като определено цяло литература.

Това, което е по-задължително, е в литературния текст да е построен конкретен свят-реалност, чието репрезентиране е като че ли conditio sine qua non, за да кажем, че един текст е литературен. Повечето текстове в една литература са литературни, защото са белязани от т.нар. литературност, която развива и построен в тях свят-реалност. Но онова, което действително прави от тях литературни произведения или литература, както казваме по-накратко, е тяхното ползване от някого за оправяне на собствената му идентичност по коментирания по-горе начин. Литературата за мен е ситуацията на това т.нар. оправяне на собствената идентичност.

Разбира се, онзи, който държи на литературата като на по-определен предмет, може да се противопостави и да каже, че щом същото може да се постигне и с музика, и с всякакво друго изкуство, и с обикновено празнуване с приятели, значи аз наричам литература едно по-общо, което очевидно не е литература. Това е така. Както казах в друга връзка, литературата е особеното пулсиране между едно по-външно по-общо и друго по-вътрешно, при което и двете не могат едно без друго. Това е основанието значението на думата литература да допуска и да разчита на това разноречие. Разбира се, то може да не се осъзнава и неосъзнаването му може да не пречи на работата и на писателя, и на историка, а дори и на теоретика на литературата.

Според мен обаче е по-добре тези три проявления, които се смесват в динамичния предмет, обозначаван с името литература, да се различават – литературното общуване посредством разбиране на литературен текст, литературността и самият литературен текст. Аз настоявам за важността на първото, щом като то може да се осъществява без литературността и без специфично построен литературен текст. Те и двете са, фигуративно казано, само податки за литература или само остатъци от случило се някому творческо литературно разбиране, докато реалната или собствената литература е именно то.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Благодаря за коментара, професор Богданов. Искам да направя едно отклонение, което не е без връзка и с разглежданата тема. Известно е, че всеки от Платоновите диалози приема формата на разказ, посветен на някакъв научен спор. Самата история на спора може да бъде показана, преразказана, сценична или повествователна. В този смисъл прагматиката на науката присъства в диалога като тема или предположение, а самият диалогичен дискурс резюмира функциите на изследване и преподаване. Налице са и някои утвърдени правила на игровата ситуация: аргументация, насочена към консенсус, равнопоставеност на партньорите, косвено признание, че става дума за игра, а не за съдба, единност на референта като гаранция за постигане на съгласие. Добре е и ние във форумната ни дискусия да се придържаме към изредените правила, доколкото в нея присъства прагматиката на науката. Та на въпроса: последният коментар на професор Иван Младенов ли е или е съвпадение на имена. Разбира се, въпросът е към коментиралия.
Тема № - 64 Коментар № - 6877 MJ - 2012-08-14 06:24:54
Към „Какво е литература”

- Говоренето за „свят и реалност”, аз бих заместил с говорене за „реалност” и „актуалност” . Всички преходи между двете, изброени в текста се връзват и през втората двойка, но имат предимството да отворят още една перспектива, имлицитно съществуваща там – между „реално” и „представено” (тук вече се изказвам Пърсиански). Реалното е независимо от мисленето за него, докато актуалното е представеното на съзнанието. Пак казвам, всички набелязани в текста конотации от първата двойка, заедно с най-важната според мен, за статично-динамично остават и при втората, но колчем потрябва различаване между реално и виртуално, по-финият начин да се „снеме” грубото определяне, което е и рисковано, е като се заговори за разликата между актуалността на представянето и реалността на съществуването.
- Оттук следва още нещо, на което ми се струва, че е отделено по-малко внимание, става дума за структурираността на литературата. В литературата, която правилно се отделя от „литературността” структурираността на текста е тотална. Припомням една хубава метафора на Дельоз – структурната мрежа във „В търсене на изгубеното време” е като паяжина, в чийто център седи нараторът, наречен „тяло без органи” (паякът), който по потрепването на някоя фибра от мрежата (наративна нишка) разбира, че се е уловила „муха” (нарастващ спомен). С други думи, свързаност, слепеност са белези за литература, през чиито канали на протичане „човешкото същество” осъществява, прелива себе си.

- Ако се засили този елемент, ще стане ясно, че „социолект” е плеоназъм, нещо, което просто не е нужно да се споменава. Истина е че: „човешките ситуации на оцелостяване са много и никоя не е окончателна”, тъкмо затова „Азът е сума от тоталността на моите ефекти” (По Пърс). Какво друго ни е достъпно за познаване, освен тези ефекти, възникнали при употребите на езика в ситуациите за оцелостяване?

- Всъщност „оцелостяване” се извършва по още един начин – чрез безпроблемното прикачване на човешкото същество към устойчивите скели на пропозициите, които не са фалшифицируеми и затова са изстудено верни, доколкото са логически построения. Дали пък „слабата литература” не е такова „тяло прикачено към системи за дишане”с ценната по самата себе си логика. Тяло, от което „фалибилизмът” е излекуван.

- Цитат ББ: „Колкото и зависим да е от очертаните планове на контекстите и едрия план на литературата, отделният литературен текст хем ги спазва, хем ги прави, хем се измъква от тях. В това отношение той прилича на протичащото отношение на живия човек спрямо масивите на човешкото живеене и живеенето изобщо. Това, което наричам измъкване, е метафора, с която означавам особената неавтономна автономност с неравен ход, каквато е реалният или по-точно казано, ставащият реален в някакъв прочит литературен текст”.
- -- Ето тук много ясно се вижда, че става дума не за игра на правене и неправене (измъкване), а за преливане между актуално представено и реално съществуващо (много силно се опирам на Пърс).
- ББ: „То обаче е неточно. В нелитературните текстове не само се рефлектира, а се и репрезентира. В реалния план на един нелитературен текст се открива репрезентиращо презентиране по същия начин, по който в реалния литературен текст се открива косвено, но също и по-пряко рефлектиране.”
– Не бях стигнал дотук, когато написах горните разсъждения. Въпреки това ги оставям. 


- А има ли „нарастване на познанието в литературата” е превърнатият въпрос от по-цялостния текст на книгата: „мисли ли литературното”. Ако има нарастване, ще трябва да признаем, че мисли. Нарастването е най-силното обобщение на познанието и негова най-същностна черта. Или, все пак литературното „интуитивира” познанието в смисъла ... на „провижда”, както е коректният превод на интуиция.
- Един от най-ясните текстове на професор Богданов, които съм чел досега. С повече от нещата съм съгласен, само бих ги „преоблякъл” в още малко семиотика. Убеден съм, че си струва.
Тема № - 64 Коментар № - 6876 Иван Младенов - 2012-08-13 12:25:53
Михаела, моля да ме извините, че използвах краткия ви коментар, за да влеза в теми и въпроси, които ме интересуват. Но ето, като споменавате Лиотар и скепсиса към метаповествованието, какво смята по въороса моята компромисна постмодерност. Мета- или едрото геройно повествование е непреодолимо. Съвременната криза на наративите е нещо върхово, тя е тяга към историята на един вид пълна промяна, която да отдели решително съвременността от миналото. Но тази криза не е налице навсякъде и във всичко. И евентуалната история на разказа не е напред към разрушаването му, а е неравна промяна, в която "големият" разказ непременно се пази - веднъж в масовото изкуство, втори път във всекидневното говорене и трети път скрито в самия малък разказ.
Тема № - 64 Коментар № - 6875 Bogdan Bogdanov - 2012-08-13 08:03:13
Приемам методологическото резчленяване на света в идеална и практическа плоскости, като изключително ползотворна.
Но все пак. Семиотиката оставя един иновативен план точно защото ясно разделя знака, значение и смисъла. Това на Пирс.
Другото е означаването - един продуктивен процес, който постоянно поставя под съмнение отношенията в триъгълника.
Идеално в тази връзка е да се мисли знака като неразличим от значението. Методологически е нужно известно усилие те да бъдат разделени, но , както отбелязва проф.Богданов, това са идеално типически разграничения. Иначе, в живия живот, знакът и възможните негови значения са свързани чрез смисъла. Неразделими са ...за да има смисъл в свързването на несвързаните иначе неща. Та смисълът е проблем-производство на смислите извън и независимо от знаковите системи.
Това идеално разграничаване и сливане на знака и значения във и чрез смисъла има известна основа -praxis, както и да се нарича.
В това отношение бих предпочел една по-класическа практика -не деконструкция , а буквализация. А от там и ...психоанализа.
За пръв път се запознах с тази възможност като слушах Лотман за Вълка и Червената шапчица. Но беще отдава и ,сигурно, много неща ги свързвах по неадекватен начин.
Тема № - 64 Коментар № - 6874 Дмитрий Варзоновцев - 2012-08-12 19:52:58
Професор Богданов, благодаря за отговора, макар че моята бележка засягаше смесването в коментарите на Дмитрий Варзоновцев. Заговорих за деконструкцията заради нейния скепсис към метаповествованията – Лиотар. Тъй като предлагат нови възможности за противопоставяне на ортодоксалния възглед за хармонията и съвършенството на класическия момент, идеите на деконструкцията са посрещнати добре и от някои изследователи класици – Саймън Голдхил .
За вашия текст смятам, че е съгласувано постмодерен, тъй като работи с разбирането, че човешката история няма строго определен сюжет, че няма една единствена история, която може да бъде разказана, за което и да е човешко явление, и че няма „фундаменти” извън човешкия дискурс, които са в състояние да обосноват всяка теория или практика – дори и тези на така наречените точни науки /математика, както казва доцент Варзоновцев/.
Тема № - 64 Коментар № - 6873 MJ - 2012-08-12 15:05:18
Наистина работим. Какво по-радостно от това? Най-напред по казаното от MJ и Дмитрий.

Спирането и отлагането на значението са нещо естествено за речта, МJ. Те могат да бъдат произволни и са такива не само при големите деконструиращи от последните десетилетия. Произволността или, казано по друг начин, използването й за маркиране на индивидуалността е налице и при гениален философ като късния Витгенщайн. Точно в това е моето разграничаване. Аз твърдя, че произволното може да се осъзнава, като се казва: “Сега спирам дотук и отлагам изказването на значението и на произтичащата от него работна истина.

Има обаче две възможности нататък – първата да се продължи с означаването и значи с динамичното значение и промяната на обсъжданото нещо от едно в друго, и, втората говорещият или вършещият да избере определено значение и следващото от него по-определено нещо и да заяви, че те му трябват сега и тук в тази ситуация, било на него лично, било на някакъв екип, с който той е заедно.

Сега за проблематизирането на самата връзка между знака и значението, за която говори Дмитрий.

Това проблематизиране се налага поради разликата между идеалната и реалната форма на тази връзка. В идеален план връзката е между знак и значение или между знак, значение и нещо. В реалната форма, т.е. при вече приложения знак, тази отделеност се размива – знакът придобива минимално значение, значението става многозначно, а нещото, което се обозначава и означава (Иван Младенов ми се кара, че казвам “обозначава”), то започва да прехожда в други неща, и, което е най-страшното, това нещо, прехождащо в други неща, попива и ред значения. Защото като човешко нещо то е означено и няма как да стане чист неозначен обект.

Затова, Дмитрий, някои предпочитат да се каже, че няма връзка между знака и значението. Има и такива, които смятат, че семиотиката може да бъде и друга, а и изобщо да я няма. За това са виновни двата плана – на идеалната форма знак и значение и на реалната приложеност на знака. Виновни са не самите те, а това, че тяхното отделяне също е и идеално, но винаги е и реално приложено. Ако се вчетете в моята книга, ще видите, че поради това, говоря не за идеален и реален, а за по-идеален и по-реален план.

Сега за дългия коментар на ГГ.

Точно така се случи, както казва Георги. Аз му благодаря не само за прекрасния текст и положителната оценка за “Какво е литература?” в него, но и за основателните критики в тогавашното му “изпъчване”. Всички, които четат този форум, няма как да не са убедени в способността на Георги за свързаност и стил. Ако изберем от казаното тук най-доброто, не малък дял в него ще имат неговите коментари. Свързаността и стилът са ценни постигания. Работата е те да не пречат да се разбира, че са фасади, зад които се крият дълбинни несъгласувания и други стилове. Те именно са живеенето-мърдане, което трябва да се пази, и те съответно са по-ценното, което няма как да не нащърбява фасадите на т.нар. свързаност и стил.

Затова и асиметриите, на които държа в “Какво е литература?” – между литературата и нелитературата, между тях и текстовете им и между литературността и моделирания в литературните текстове динамичен свят-реалност. Така асиметрично е устроен и всеки от нас – онова, което мисли за себе си, щастливо или нещастно или по-точно ту така, ту иначе, не съвпада особено с по-безбрежното, което той е.
Тема № - 64 Коментар № - 6872 Bogdan Bogdanov - 2012-08-12 10:03:20
Здравейте!

Сърдечно се радвам, че проф. Богданов публикува точно този текст във форума си. Първо смятах да напиша нещо „по-така“, но вчера сутринта прочетох коментара на Маркиза и във великолепната част, посветена на пъченето, се отказах. Защото точно това направих миналия път, когато проф. Богданов ми даде текста си – изпъчих се пред текста подобно на стара даскалица. Но мина време и сега ми се струва, че гледам другояче на текста, а също и на пъченето. Впрочем, променил се и текстът – за разлика отпреди осем или девет месеца, сега той е обобщение на вече цялостна книга. Така че с този коментар моля проф. Богданов да ми прости за предишното изпъчване и да ми позволи и аз да поправя моята критика.

Според мен, в крайна сметка, не е важно дали текстът изчерпва напълно и коментира с точност всички определения за литературата. Важно е, от една страна, да казва какво е литература, а от друга, да прави това, което прави и литературният текст. А то е, казано съвсем просто, първо, да се опитва да разбира живота, второ, да се опитва да отговаря на въпроса какво е човек и какво е човешко живеене, и, трето, да се опитва да предписва път за по-щастлив и по-пълен живот. Смятам, че текстът, публикуван тук и в другата рубрика на сайта, без да си го поставя открито като задача, прави тези три неща, и че неговата голяма сила не е толкова в изчерпването на темата за литературата, а в казаното, въз основа на анализа на старогръцката литература, за реалността в онова време, сега и изобщо. Неговата сила е повече в това, че е екзистенциална философия, облегната на херменевтиката, а не в това, че е, така да се каже, чиста литературна теория. Имам предвид, разбира се, целия текст на обобщението, а и книгата, а не само откъса тук.

Засягам един въпрос, който е много сложен и който като че ли не сме засягали в дискусиите. Проф. Богданов говори по-горе за институцията на литературата. Според мен е хубаво да се каже нещо и за институцията, поддържаща необходимостта от наличието на литературна теория. Защото ми се струва, че двете неща, литература и литературна теория, не са толкова пряко свързани. За да има литературна теория, трябва да има литература и университети, в които тя се изучава, докато за да има литература, не е необходимо да има литературна теория. Виждате ли, не можем да не се запитаме върху нещо, което толкова ни засяга. Традиционните хуманитарни дисциплини постепенно западат и изчезват. На тяхно място сигурно ще се появят нови. Аз не смятам, че това западане е нещо лошо, не смятам, че е и нещо добро. Струва ми се естествено. Институциите се изхабяват и човешките поведения си създават други нормативни дискурси. Но, така или иначе, влязох в тази тема, за да кажа, че ако литературната наука престане да съществува и престане да се изучава в университетите, колко души изобщо ще посяга към нейните теории? Освен ако тези теории не са като самата литература и житейски платформи. И, в крайна сметка, ние защо пишем в този форум? Аз пиша най-вече заради житейската платформа, която се съдържа в работата на проф. Богданов и която с годините ми стана лично скъпа.

Миналия път, когато прочетох „Какво е литература?“, скочих върху стила. Ще обясня защо го направих и после ще продължа още малко по темата от предишния параграф. Скочих върху стила, защото да пишеш със стил, означава най-напред да изтъкваш, че притежаваш развита индивидуалност. Съответно когато четеш един толкова сложен, авторитетен и на места строг стил като този на проф. Богданов, инстинктивно се свиваш с малкия си личен стил и започваш да го браниш, хапейки където можеш другия. Но не можеш да надвиеш чуждия стил, това е положението. И не е нужно да го надвиваш, а да го разбереш като нещо, което също като теб и твоя стил е съставено от повече неща, между тях и някои твои. Бях чел достатъчно много текстове на проф. Богданов и за да се помиря със стила му, трябваше да се замисля последователно какво представлява той. Разчлених го за себе си и си съставих формула. Формулата може и да не е точна, но я споделям с молба той да ме поправи и допълни. Според мен стилът на проф. Богданов е по-общо плод на напластяването между грижата за постигане на пределно обяснен понятиен дискурс, позната от Аристотел и аналитичната философия, диатрибната поучителност на Епиктет, на моменти ироничността и световата меланхолия на Платон и Марк Аврелий и, най-сетне, означаването по подвижен начин на подвижната и аморфна съставка, която е от самия жив живот и която всеки от нас усвоява и постоянно оформя и деформира.

Тази аморфна съставка, тя е индивидуалното с променлив коефицент на универсално. С нейното улавяне, означаване и моделиране се занимават литературата, любовта, приятелствата и не на последно място образованието. Затова в моите очи е ценна литературната теория, която е повече етика и педагогика, отколкото стилистика. Повече е модел за щастлив живот, отколкото модел за написването на красив текст. Първото, което ми направи впечатление, когато прочетох „Какво е литература?“, беше липсата на пример за най-добър литературен текст и съответно липсата на предписание как да се напише литература, която още не съществува. Това е защото най-напред прочетох като пишман аристотелист и като човек, който уважава наличието на рангове. После се зачетох по друга причина в късните текстове на Ролан Барт, които много обичам. Никаква стилистика и толкова много истинска литература. Пътеписи, фрагменти за любовта, дневници, план за роман, курс за това как трябва да се напише роман. А какво съдържа този курс? Предписания за това какво трябва да яде писателят, колко да спи и т.н. Изобщо, предписания, планове, скици как да се живее. Литература не се пише с разбиране на стила и демонстриране на стил, а с разбиране на живота и неговите форми. Проф. Богданов го е казал другояче с твърдението, че може да има литература без литературност. Съгласен съм.

Та ето според мен трите гледни точки, които добрата литературна теория развива свързано. Точката на етиката, точката на семиотиката – понеже житейските форми са винаги означени, и точката на херменевтиката – понеже този, който чете, чете с цел да разбере нещо и посредством него да разбере и себе си. Понятието за литература притежава история, притежава исторически контекст и ставане, което трябва да се познава. Но това познаване е инструментално. Както е инструментално и познаването на т.нар. „литературност“. Ако трябва сега да отправя критика към текста на проф. Богданов, то тя е именно в мястото, отредено на литературността, или по-скоро в липсата на едно обяснение, за което ще кажа след малко. Литературността правилно е един от синонимите за литература, доколкото под литературност се разбират белезите на художественото слово (рими, фигури на речта и т.н.), но тази синонимия е всъщност изкуствено поддържана от теорията и дисциплината на литературната наука. Думата „литературност“, първо, не е от живия, редови език нито на руски, нито на български, нито на английски. И, второ, което е и по-важно: може да има литература и без белези на художественост, без „литературност“. Една литота пролет на прави, една метафора или метонимия още не е литература. Но има автори, последователи на руския формализъм и структурализма, които съвсем сериозно твърдят обратното. Защо поддържат това твърдение? Сигурно има и други отговори, но на мен ми се струва, че тъкмо литературността е онова нещо, което обвързва тясно литературата с институцията на литературната наука и академичното литературно образование. Всички други белези на литературата, които проф. Богданов е разгледал, са налични и другаде в нашия живот и нашата редова човешка практика, освен този на литературността, който превръща литературата в академична образованост по литература.

И трите гледни точки – и тази на етиката, и тази на семиотиката, и особено тази на херменевтиката, поддържат схващането, че има такива универсалии като човек и човешко живеене, но те се изпълват със смисъл в момента на някакво общуване и съответно тяхното съдържание постоянно се актуализира и променя. Проф. Богданов обръща специално внимание на този момент в книгата си. Но защо акцентът пада често върху това? Да разбираш човешкото съществуване като динамично и постоянно актуализиращо себе си, означава да разбираш по-широко човека като неидентичен на себе си и множествен, а оттам и като променлив. Протеклата промяна е синоним на протекло време. Това време има начало, в което нещо е някакво, и край, в който същото нещо е станало друго. Така е, както казва проф. Богданов: литературата, и като творба с начало и край, и като разказ представя модели, по които протича промяната в човешкото същество и човешката среда. Тези модели са късчета като че ли разбран живот. Те са житейската платформата, с която започнах.

До тях може да се достигне и чрез ситото на литературата, и чрез ситото на теорията. Проф. Богданов като че ли съзнателно и последователно е написал този обобщваващ текст като теоретизиращ философ и искам накрая да го попитам защо е предпочел именно тази форма, а не смесената форма на есето, която иначе често използва?

Та това са моите поправяния, критики и въпроси.

Хубава неделя на всички!
Тема № - 64 Коментар № - 6871 ГГ - 2012-08-12 03:09:06
Но прав е и маркизът. Какво по-добро смесване от това на Дмитрий Варзоновцев. Нали деконструкцията е процесът, чрез който се показва, че в противоположностите елементите, присъщи на едната страна, могат да бъдат открити и в другата, и че относителната ценност на термините може да се обърне /и да се преобърне, и пак да се преобърне/. Това разграждане на стабилни на пръв поглед йерархии е не просто трик, който избягва противоположностите – въпросът е да се изтъкне, че всяка точка на спиране в процеса на отлагане/ deferment / на значението може да бъде произволна.
Тема № - 64 Коментар № - 6870 MJ - 2012-08-11 21:46:27
Да, разбира се. В света на семиотиката на Пирс проблемът за творбата просто не може да бъде поставен. Тя е налична като семиотичен обект, достъпен за изследването по същия начин, както едно число е предмет на математичен анализ.
Но има други семиотики. А и практиката на миналия век го показва. Проблематизира самата връзка между знака и значението. Аз може би радикализирам тази друга гледна точка-но между знака и значението няма никаква връзка. Нито причинна, нито формална!
Връзката в най-простия план е практическа. Навик, традиция,инерция. Извадете този навик и изведнъж ще се окъжете на пътя от Пловдив за София.
Именно омъртвяването на тази практическа връзка между знака и значението е предмет на класическото езикознание-това е археология на означаването.
Обаче при цялата строгост на тази научна традиция остава едно нещо, което излиза отвъд строгите идентификации и атрибуции на тази археология. Разказът.
Тяхното преозначаване в езика на съвременните практики на означаването.
Класическата парадигма обосновава това преозначаване, този превод с едноосновността на всичките знакови практики.В Текста - Лотман. Но това вече не е семиотика на Пирс.
Тема № - 64 Коментар № - 6869 Дмитрий Варзоновцев - 2012-08-11 21:10:00
Значи, какво излиза? Че творбата е творба, дотогава и дотолкова доколкото мърда. Че същото важи и за човека. И че те се побутват дори и да не го искат много. А спрат ли да се побутват значи нещо малко са поумрели. И трябва да видим какъв е механизма на това побутване общо, и във всеки отделен случай. Е, тука вече става една ...
Тема № - 64 Коментар № - 6868 АТ - 2012-08-11 20:52:41
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 68222

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 124254

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 15707

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 29175

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 128824

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 78885

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 21880

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 12691

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 174304

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 55017

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA