БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Културният афект, човешкото сетиво и градът

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Градът, това външно, опредметено тяло на градския социум, е  нещо тотално изкуствено. Славянската дума "град" е твърде показателна в това отношение - градът наистина се гради, а по-точно се загражда и отгражда от природата, тотално й противостои. От това обаче спецификата на градския социум не се изчерпва. "Обизкуствяват се" и самите човешки сетива, човешкият сетивен опит. Този процес на културната динамика отива с корените си в най-отдалеченото минало. Но в града става доминиращ.

Градският тип култура се противопоставя на не-градския като писмен на устен. В града се развива и става господстваща тъкмо формализираната, т.е. абстрактно-всеобщата знаковост. Но това не е най-дълбоката, същностна страна на градската култура и сетивност.

По-важно е, че тук изгубват своята предишна значимост непосредствено природните показатели - кодовете на социалния ред (Мелетински). Макар слънцето и да изгрява в града по същото време, както и извън него, то не може да има еднакво значение за различните категории градско население. Природните цикли стават твърде неудобни показатели за необходимата смяна на дейностите, тъй като в един и същ момент могат да се извършват различните видове дейности. Ето защо са нужни общовалидни  показатели - “оразмерители" на социалното време и пространство. По същия начин както за координацията на общественото взаимодействие в производството стават необходими парите, така и за регламентацията и контрола върху индивидуалното действие се оказват нужни абстрактните  понятия.

Г. Зимел забелязва това функционално сходство и определя парите именно като абстрактни обективности за живота в града.Тези вече напълно изкуствени логически конструкти навлизат в сетивната сфера на индивида и като че ли я разцепват, влизайки в противоречие с естествените образи. Ето защо в града индивидът наистина съществува "като такъв" - абстрактно обособен и атомизиран.

Тук сетивата окончателно престават да бъдат само индивидуални и се разкрива техният изкуствен – технико-механичен характер и абсурдното им  неприродно съдържание. Сетивната сфера се овеществява под формата на графични, т.е. нямащи никаква връзка с конкретния индивид и неговото тяло знакови системи.

Става така, че фундаменталният разрив между "своето" и "чуждото", запълван от култивираните сетива в града, като че ли се  удвоява, но така, че "своето" се превръща в "чуждо" - в нелегално и подтиснато "подсъзнателно"; скрива се в най-интимните дълбо-чини на духовния свят на индивида. По този начин фундаменталната културна опозиция между  “своето" и "чуждото" в града се модифицира в опозиция между интимното  и  публичното.

Социумното пространство в града се формира посредством удвояването  и  разцепването  на сетивната сфера на индивида по принципа на "матрьошката”. Макар "интимните" сетивни преживявания на индивида все още да остават изпълнени с естествено съдържание, свързват го с определени природни дадености, формират интимен  микрокосмос от същия вид, както и на "примитивния" човек. Но същевременно се оформя и особена рационална сфера на индивидуалното поведение. В така удвоеното социумно пространство индивидът получава възможност да  се  разглежда като че ли отстрани.

Непосредствените преживявания и образи се измерват в абстрактната "скала", контролират се като нещо външно за самия индивид. В своята "интимност" индивидът както и преди е тясно обвързан с природата, а социалните си връзки и отношения все още изживява като непосредствено природни. Обаче това е само  частен, при това, подчинен аспект в неговото поведение. Интимната сетивна слятост на индивида с непосредственото му обкръжение – къща и двор, семейство и приятели трябва да бъде  легитимирана, дори и легализирана  публично. Исторически първото „средство” за това е именно литература като вид публично легитимирана със съответната практика за производство на социумната индивидност, на „античния” индивид.

Публичното тук и допълва, и ограничава интимното. В много случаи публичното легитимира интимното само в негативен смисъл - като  неприлично, неправилно, срамно  и пр. Но и като желаното, жадуваното, като „забранен плод”. За нас това обстоятелство има огромна значимост, тъй като дава възможност за реконструкция на градския социум като вътрешна основа и базисна структура на индивидуалното поведение на хората в града.

Тази базисна структура се оформя като “дипластия” /Б. Поршнев,1972/ на сетивата – публичните като легитимни и прилични и интимните като частни и ...неприлични. В това отношение би могло да се твърди, че градът противостои на "примитивното общество", където всички сетива са равнозначни, макар и да имат различни културни функции. Така зрението в първобитното общество служи като сетивен показател за границите на социума, буквално ги показва.

Средство за това са както непосредствено природните белези на територията, която е "собствена", принадлежаща на съответния социум, усвоена е от всичките влизащи в него индивиди, така и вече културните, изкуствени белези - ритуалните постройки във външната среда и татуировките върху самото тяло на човека. 

Само ако има татуировка, даден индивид става член на съответната общност, на първобитния социум. Нещо повече - например индивидът Тупи Навихара или Бороро не е преди всичко човек, и след това член на съответното племе, а човек, защото е член на това, а не на друго племе. 

Леви-Строс, както и Търнър, подчертават специално ролята на индивидуалните телесни белези, благодарение на които индивидът в първобитното общество получава потвърждение на своя социален статус. Това са уникални татуировки и маски /а в Африка - огромни и много сложни фризури и накити/. Без тези зрими, сетивно възприемаеми белези, социумното пространство не съществува. То съвпада с тези причудливи маски и татуировки. Тук отделният индивид не е човек, той е никой, ако не  притежава съответно лице.

Самият рисунък на татуировката снема, т.е. изобразява като орнамент цялата социална организация на племето. Тъкмо чрез тези сложни рисунки първобитният човек пренасочва и култивира изначалния конфликт на своето съществуване.  И проблемът тук не е само в това, че татуировката буквално посочва на индивида неговото място в социалната организация на племето и по този начин осигурява определен жизнен стандарт, както бихме се изразили.

Татуировката прави видимо самото  обществено, социално; показва индивида не само на другите, но и на самия него, снема в себе си двете му ориентации- "за себе си" и "за другия".

Според К. Леви-Строс, примитивните общности олицетворяват своята система в лъжлив спектакъл-на тях не им се удава повече отколкото на другите да опровергаят истината, че представата за обществото като построено върху отношенията между живите и мъртвите се свежда до усилията да скрие, да украси или да оправдае в аспекта на религиозното мислене, реалните отношения, които съществуват сред живите.

Едни и същи фигури можем да видим както върху тялото на човека, така и върху тялото на гората, върху тялото на реката - и навсякъде хората се сблъскват със самите себе си в това свое желание да живеят по-добре, отколкото това е възможно "тук и сега".  Но тази буквална телесна срастеност между човека и природата в живота на първобитния социум силно сковава неговите членове. Те нямат никакви други образци ... освен самите себе си, освен непосредственото си природно обкръжение, освен вплетения в самите техни сетива вечен конфликт между стремежа и неговата реализация.

В града този механизъм за онагледяване на социумното пространство съвсем не изчезва.

Тук се налага да отворя едни скоби. Типизираните от мен преди  години сетивни структури на примитивната и градската реалност по странен начин се сляха. Татуировките на примитивните племена в Амазония  днес се превърнаха в моден детайл в градското всекидневие. Млади момичета съвсем не се свенят да татуират тялото си.

Но пак ще подчертая: в града се променя връзката, отношението между тялото и образа, между сетивото и неговото “значение”.

Днешната татуировка е по-скоро произведение на изкуството, отколкото знак за социалното положение.

С други думи, ако “примитивът” нанасял върху тялото си митологичния образ на своето племе, днешните граждани превръщат своето тяло в образци на масовото изкуство. Тук природата, в това число и собствената природа на човека, неговото тяло, просто се изключват от погледа. Масовизират се и се унифицират.

Но докато за индианеца татуировката може да се чете, за гражданина ...просто се гледа. Така татуировката се формализира и банализира, престава да бъде външен знак за скритото, тайно съдържание на социалния живот. Не само татуировката, но видимото в града изобщо се оказва   тотално   изкуствено,   противостои на "същинската природа". И като резултат гражданите престават да гледат и да виждат.

Да се направи нещо видимо в  града, автоматично означава ограничаването му в нормативен план.  Видимото е  дължимото. Обратно - това, което не е правилно, срамно, не може да бъде видимо. Отвореността, достъпността за чуждия поглед в града е необходимо качество на публичните зони, а съответно и на публичните видове дейности.

Слухът е пряко свързан с речта. Речта, обаче, от самото начало е "изкуствено", културно свойство на индивида. Китайците твърдят, че изреченото само на половина принадлежи на този, който го е изрекъл, а другата принадлежи на този, който го е чул. И може би точно поради това – изказаното е опасно, издава.

Всичките "примитивни" цивилизации за нас са неми, те мълчат. Това мълчание обаче не се дължи само на факта, че там не е имало писменост. За самите "примитиви" думата е нещо твърде опасно; звукът, дотолкова, доколкото не принадлежи само на говорещия, го ангажира с всички, които могат да го чуят дори и тогава, когато казаното не е предназначено за тях.

Изреченото име е предвестник на нещастието. Във феодална Япония, например, името на императора изобщо не би могло да бъде произнесено, отчасти и поради тази причина, че императорът изобщо не е имал име до момента, когато сам би могъл да го защити. 

Обичаят човек да бъде преименуван след като мине инициацията навлиза в културата толкова дълбоко, че дори и днес "прякорът" все още значи във всекидневните ситуации много повече, отколкото официалното име.

Ето защо в града слухът се оказва в положението на "сянка на зрението”, влиза в опозиция с него, ограничава го "отвън" от "невидимата" част на социумното пространство. И в този смисъл слухът отново очертава границата на социума, но вече негативно.

Много по-сложно е положението на обонянието в йерархията на градската сетивност. Мирисът в града е нещо твърде неприлично Може би защото атмосферата в града съвсем до неотдавна, меко казано,  не е била на висота. Казват че големите европейски столици едва ли не до началото на миналия век по нищо не са се различавали от източните селища. Били са също тъй “миризливи”. Само  с широкото навлизане на примитивното устройство “сифон”, известно още на древните елини и римляни, големият западен град се освободи от задушаваща миризма на клозета.

Обаче не само "миризливостта" на мръсотията в града е налагала обонянието да бъде отблъсната надолу в йерархията. Естествената телесност в града се крие - тя е нещо неприлично. Но тялото "я издава" чрез обонянието. Мирисът е нещо твърде интимно и като такова се превръща в знак на близостта в интимните измерения на социумното пространство. Ето защо новоевропейският град и съответните стратегии на възпитанието, оформят твърдото изискване към нормалния, т.е. възпитан правилно индивид - да не мирише, да не  издава естественото с телесните му белези - пот, мръсно тяло, и пр.

Може да се попита - а парфюмът? Парфюмът изкуствено подсилва мириса. Но този мирис не е мирис на тялото. Парфюмирането излиза от ритуала, потвърждаващ или нарушаващ ссциумните граници. Вече знаем колко голяма роля играят в примитивните общества телесните показатели. Парфюмът е едно от първите исторически известни средства за  институционализация на тялото.

Благодарение на изкуствено подсилване на миризмата тялото се скрива, престава да бъде индивидуално тяло, превръща се в знак на социума – става публично. Ето защо в живота на градския социум "миришат добре" не хората, а представителите, обезличените посредници на съответните социумни полюси - горните и долните, "дамите от доброто общество и проститутките".

И едното, и другото, са всъщност самата граница на социуми и затова персонификацията на това опасно положение изисква защита, маскирането с едни и същи средства. Фройд показва колко висока цена се заплаща за подобен род представителство. Граничността на много от видимите  положения действително засилва необикновено много афектацията, може да доведе до психически срив.

Но най - "неприлично" е тактилното сетиво. Тактилните усещания са абсолютно нелегални в градската сетивност. Но те не изчезват изобщо, а са доведени до крайна форма, стават знаци на правилното или лошото, грубото и грапавото, на мекото и тънкото.

Интересното е, че тактилното отново се легитимира, но чрез превод в друго сетиво - чрез заместването и по този начин - отстраняването му. Това става по правилото на преобръщането - горното в йерархията сетиво замества долното, зримото легитимира незримото, а словото закрепва тази странна подмяна, правейки я необратима, та нали изреченото не се връща!

Тук е необходимо още веднъж да се спра върху проблема за сетивната легитимация   - узаконяването. На пръв поглед това е нещо твърде странно - как могат да бъдат сетивата узаконявани. Но парадоксът в случая е мним. Легитимацията в социологически, а и в антропологически смисъл е актът на онагледяване на нещо, което дотогава е било скрито – нелегално. Легитимният акт потвърждава съвпадането на външния /за "пред хората/ и вътрешния /"за себе си"/ смисъл на действието. Легитимен е този род действия, които съвпадат или поне демонстрират това съвпадане с нормата, с правилното.

Същевременно, обаче, легитимацията изцяло противостои на всичко интимно в поведението. Това е външния образ на социалния ред- образът, в който всичко изгубва своя смисъл и се обезцветява - става  еднакво пред закона. Както Вебер, така и много по-рано Кант подчертават пълната автономност на легитимния акт пред всякакво съображение на полза, на личен интерес. Зад легитимното стои безличен и всеобщ закон, норма-максима на ф о р м а л н о правилното поведение.

М.Вебер противопоставя легитимното действие на всяко действие, извършвано или по навик, или пък под влияние на ситуативно доловен интерес.  Легитимацията като безлично дело на социума противостои на всяко заинтересовано, т.е. частно, партикулярно действие на индивида.

Важно е и това, че всички примери за легитимно действие, дадени от Вебер, изключват естествената основа за човешко действие. Легитимно е такова действие, което е "външно - ориентирано" – „целерационално”, според терминологията на Вебер. Ето защо то трябва да е и видимо.

Слухът обаче е също така необходим за всяка легитимация - той спира акта, прави го необратим поради това, че всъщност намеква за неговата непълнота, за това, че не всичко изобщо може да бъде видяно, а значи и легитимирано.

Речта, ставайки писмена, ограмотена, изгубва този свой акцент, но по този начин ... още повече засилва границата между законното и незаконното.

Граматиката, правилата на говорене се раждат тогава, когато видимото съвсем ясно се разграничава от невидимото. Но в това е и странната прелест на думата - в полутона, в намека, в играта. А и всекидневното "бъбрене" и 'дърдорене" съвсем нарушава безличната правилност на писменото слово и ние пак "виждаме" невидимото, пак преобръщаме полюсите на скалата.

В това е и дълбинния смисъл на легитимацията посредством сетивата. Легитимният акт е възможен само защото наличната йерархия може да бъде непрекъснато нарушавана. По този начин легитимацията не само "орязва" неправилното, но и го запазва, поставяйки го в долната част на скалата. Ето защо сетивната структура не е нещо спонтанно, в нея се снема конкретния ред на социумното пространство. Тук всички сетива са "на мястото си". Дори и долните -обонянието и осезанието. Обонянието винаги е по-ограничено - то не може да бъде въведено в легитимен план, не може да бъде записвано. Трудно е и да бъде разказано. Миризмите, обаче, говорят, с нелегалността си потвърждават устоите на градския ред.

Мирис, който е "благ" ни "подсказва” , че пред нас е представител на висшето съсловие, мирис, който е лош, буквално издава нарушителя. И едното, и другото предупреждават, предпазват от неспазването на границите там, където самите граници остават  невидими, или пък не е удобно да бъдат видени.

В града, може би тъкмо поради господството на видимото, не е твърде сложно да се нарушават границите. Но на практика, нарушителите не остават безнаказани. Най-вече защото и сами знаят, чувстват, УСЕЩАТ нелегитимността на поведението си.  Според мен, това също така обяснява защо феноменът на общественото мнение, е тъкмо градски феномен, колкото и да говорят за същото на село.

Селската общност, както всяка не-градска по принцип общност, се поддържа изцяло и само "от слуха", Тук сферата на видимото е крайно стеснена, а и казаната дума има огромна сила.

Градското обществено мнение е тъкмо невидимото слово, словото, което никой не чува и не изрича, словото, което е на никой, докато на село адресът и източникът се знаят, а връзката е директна. В градското мнение всяко деяние се претегля така, че става необратимо, онагледява се не от реалния си продукт или ефект, а от това, което би могло да  стане АКО . Ето това "ако" мнението в града като че ли се изпуска и имагинерният му ефект става напълно реален, дори замества реалния. Тази имагинерност на мнението му позволява да преминава всички граници, но по същия начин и да ги утвърждава, - та нали никой не ги е нарушавал. В мнението е реална тази постъпка, която още не е извършена, но трябва  да бъде извършена от "еди-кой си". Така мнението просто не може да бъде спряно - то винаги съществува не тук, а "там някъде".

Този феномен е и социокултурната основа за всички видове „художествено” и/или „утопично” съзнание. Реалността на този род сетивен контрол се състои тъкмо в това, че никой конкретно не би могъл да усети как става това. Мнението е ничия реалност и затова мястото му в "никъде", в Приказни царства на „художественото” въображение или направо в „Утопията”. Ето защо градското мнение винаги е "слух", то не е завършено изречение, не е и просто говорене -то е между думите, между изказванията, недомлъвка, нарочно забравено изказване или пък многозначително мълчание.

Всяко запитване нарушава намека, всеки запис изчерпва силата на слуха - ето защо слухът се чува, но зад него няма никой. Когато се говори за общественото мнение като за “ГЛАС” отново се върши една подмяна хората гласуват не като викат, а като пускат едно листче в “тъмната стаичка”.

Съвременните масови комуникации съвсем не нарушават тази странна убедителност на подмолните сетива. "Коментаторът" в това отношение е тъкмо публичният НИКОЙ. Той е толкова убедителен, колкото му позволява маската, която той носи като свое собствено лице. Успехът на конкретния индивид като коментатор зависи и изцяло се споделя от това, доколко той не  прилича на нещо непозволено, както и на нещо твърде правилно. Неговото мнение е като "парфюмирането" - то е легитимация на мирис, който има всяка постъпка. И като всеки мирис това мнение нито може да бъде изказано докрай, нито може да бъде запомнено ИЗЦЯЛО.

Колкото и да е парадоксално, тъкмо това, че говорителят по телевизията е видим, познат на всички, той не се изказва, а представлява нещо, което по принцип не може да бъде видяно. Тук пак имаме преобръщане на крайните полюси. Всъщност висшето положение се заема от невидимото. Но тъкмо поради това то "слиза" до нас чрез посредничеството на маскирания.

Понеже ние не усещаме мириса, това маскирано лице е гримирано. Гримът, както и парфюмираният мирис наистина потвърждават границата, но само поради това, че самите те се намират зад нея - те са нелегални. Гримирането на публичните лица ги издава по същия начин, както и парфюмът - това са изцяло изкуствени, т.е. ничии средства за събуждане на сетивата. Изкуствеността им се състои в това, че те се изработват индустриално /"външно"/ и са толкова "мои", колкото и на всеки друг. Последното ни подсказва и нещо много по-съществено.

"Обизкустяването" на сетивата, тяхната визуализация  правят всяко обвързано с тях действие "надзираемо" публично дори и тогава, когато "наоколо няма никой". Самите тези изкуствени сетива изпълняват функцията на "друг" в интимното пространство на индивида, издават присъствието на социума в това, на пръв поглед абсолютно затворено пространство, правят го публично.

Същевременно обаче тъкмо обизкустяването на сетивната сфера защитава индивида КАТО ГРАЖДАНИН, закрива го, но не отвън, а отвътре, от самия него като "НЕГРАЖДАНИН".

Ето защо собствено градският социум не е нещо външно за индивида, не е само формална интуиция, представена от "другите". Той е "вътре" - това е самата йерархия на сетивата, тяхната определена опозиция. Така подредени сетивата на гражданина му предлагат "собствен" образ на реалността, на града като такъв за него и за всеки друг гражданин, а по тези начин изграждат неговата гражданственост "отвътре".



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Моят културен афект бе от повреден компютър. Затова замълчах. Но четох ядовито. Така си оправям афектите. Обещах си да завърша до юни един проект. Друг внедрителски е в ход. И трите „себе-изяви” са без-платни. Добре е, милият Маркиз, че е „бизнес-man”.

Ще пиша триредово, като тренинг за краткост. От „Емоц. интелигентност” на Д.Голман, научих, как афектът минава бързо- през ствола и амигдалата, и без, левият прифронтален лоб на неокортекса- (все „емотивни” локации в мозъка)-автоматно, те хваща за гърлото.

Вторият текст на Дима, ми стои по-далеч. Първият му е велик. Вълнува ме градът в мен. Заедно с Витоша. За Копривщица щяхме да купим 1000 корена рози. Да ги дадем на 200 семейства. За пред къщите. Двама „приятели” казаха „Не”. Първо да сме „чистили”?...

Днес се утеших с „Интернет демокрацията” на Д.Кардон. Доживях и до недосегаемата интернет-свобода. Никой не може да ми я отнеме. Можеш да пишеш и “N”-редово. И то: „стилистично” (вкл. дискурсно, знаково и пр.) и „наративно”, вж. стр.112., по Кардон.
...................
Поразен съм от статия на М.Мафезоли, в Нар.култура,6 тм, (повтаря и И.Паси)- „че нашият животински вид е доминиран от духовното, разбирано в най-широк смисъл”( - не от „базата”). С неотделимите универсуми: (А) Божествен; (Б) Психичен; (С) Културален/бм/.

За Мафезоли, дори природата (и градът), не е „нещо инертно”, а е „партнъор, с когото бих могъл да играя”, с „обратимост” и „интерактивност”. Той пише: „... че нашият животински вид и индивидите, които го съставляват – всички сме агресивни”. „Има насилие у нас”.

И тогава, когато град Тива е „...бил толкова добре управляван, че там нямало и помен от насилие...градът започнал да умира от скука”. Спасенията, са, напр., и какви ли не състезания ( вкл. със „себе си”). Те ни формират в ненаситни, агонални същества -(GPM).

Стресиращо точен е Мафезоли с тезата: „Човекът е неприкосновен индивид (I), но МНОЖЕСТВЕНА ЛИЧНОСТ”. Множествени са не само „себе-тата” но и „аз-овете”. Геномът (в I) е по-единен. С градския „соционом”(RиS) и особено с „псинома”на човека, не е така.
....................
Аз пак се самоотричам от „себе си”. И често себе-коригирам. Това ме прави по-жив. Проблемите за аз-идентичността и себе-идентичността са страшно сложни. Те не допускат крайни, концептсхеми. И след нас, ще будят умовете.

Другото, за множествените аз-ове и за „всеобхватното” себе си, ще допиша по-подир. Като се опра и на чудния текст от Б.Манчев. От 4-10 април, в Литер.вестник. Наистина участието във Форума, за мен, е страст. И аз ви пращам искрен бпагослов.

От Искро, София – 10 април
Тема № - 59 Коментар № - 6527 Искро Косев - 2012-04-13 00:55:34
Уважаеми г-н Ефтимов, зарадвах се да Ви чуя. Вирусът си е оправдание, но дълго /ни/ отсъствахте. Един съвет от мен. Вирусите дебнат хората на умствения и кабинетния труд. При първа възможност, излизайте на къра, по поля и поляни, вземете си сиренце, хлебец, някоя глава лук и чесънец, па седнете пред месалчето, ударете с юмрук по луковата глава върху най-близкия камък…Ще видите колко ще ви е сладко. Пък вземете с вас и близки, особено дечица. Такива неща гонят ентеровирусите като тамян дявола. Пийнете му и бистра водица от някое чисто поточе или изворче. И в нея има антивирусна сила. Забравихме ги тия селски работици и ни пада гражданския имунитет. Това – за разтуха в тъгата ни го казвам.
Но като се завъртяхме около Елина Пелина, наистина величав и световен, любим мой от дете, попаднах току-що на факт, който ми беше само по слухове известен. Чукнете на статията в Уикипедия и ще видите как някой си комунист, през октомври 1944 година, в опит на убие Певеца на българското село затрива сатирика и бивш редактор на вестник „Българан” Борис Руменов. Вероятно, вдъхновеният новостроител на републиканското и комуналното градско е искал да го прочисти от хора, пили кафе с покойния български цар, или нещо подобно. Припознал се и „очистил” друг голям и талантлив българин. Както се казва, авджилъкът му пак се оказал успешен.
Към това тегля аз. Българската духовна селяния, макар да е пълно и сред нас със свестни, умни и добри хора, дето си носят кръста, не е нито селска, нито градска. Тя е нещо сложно, някак природно-монолитно, потайно и необяснимо, разбъркано и нечетивно. Ами нали пак тя уби и Щастливеца. Нали следите й са в цялото страховито политико-социумно хоро /сещам се за Антон Страшимиров, за извикания за „малка справка” и хвърлен в масовия гроб Гео Милев/ на мегдана на майка България, дето си го играем май и до днес, само че сега жертва падат главно мутри и бушони на задкулисници. Не ми се говори, не ми се буйства в такава вечер.
Дайте да видим как да я уловим тая грешна наша смес от селска градскост и градска селскост, че да я поозаптим. Да убедим младите, че космополитно вече разнасящата се нейна „самобитност” няма бъдеще. Бъдещето е в книжките /и в умната мрежа/. Той и Елин Пелин е само с шести клас, ама наистина е сред първите и нетленни модернисти. Така е Данчо, но ти по-добре от мен знаеш, че много и дълбоко е чел байловчанинът. А и е знаел кого и доколко да обича и почита – и селянина, и кулака, и буржуя, и царя, и човека като гол, и природата като вечна, и детето, и Бога наш. Ние обаче, все го изучаваме, но сякаш още не сме му стигнали до посланията.
Сила и светлота в тъгата ви!
Тема № - 59 Коментар № - 6524 Dekarabah - 2012-04-12 21:44:36
Да така е, Йордане. За мен самото възникване на града, но не знам дали е това преди 80 хиляди години, означава присъдата - с града няма нещо равнопоставено като село.
Селото е начин, по който градът дистантивно оползотворява териториите. Смеля неградското и му се радва в пасторалите.Винаги съществува за селото като "град"-защита, пазар, панаир и т.н. Затова не смятам примера на Нинел подходящ-все пак става дума за РИМСКИТЕ матрони, вери сори.
Но полезно е да се ползват научните играчки, помагат за вглеждането и нищо повече.
И все пак и именно като играчки "различните" градове правят добра работа-тонират и оразличават днешното. Като вид филтрове в модерната фотография и изобщо графика.
Тема № - 59 Коментар № - 6523 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-12 15:52:27
А пък мисля, че някъде приблизително около 80 000 година пр. н. е. опозицията култура/природа е преодоляна. След тази дата говорим за видове култура.
Простете за силните думи, но или заради ентеровируса, с който се боря пети ден, или заради неуловимото влияние на деня на присъдата, изречена от жителя на древния мегаполис Пилат, ми е трудно да приема, че има "културен" "градски" и "природен" "селски" човек.
А на Дьо Караба ще припомня, че "певецът на селото" Елин Пелин просто, а защо не и чисто и просто, е един от първите ясно изразени писатели модернисти.
Нека добавим не на последно място и това, че "природата" е изобретение на модерния човек.
Тема № - 59 Коментар № - 6522 Йордан Ефтимов - 2012-04-12 14:42:31
Проф. Богданов ни даде текст хем разсичащ, хем изграждащ, Маркизът пък написа нещо много контра-Елин Пелиновско и ме замислиха за институциите. Нали аз все за тях си мисля икономически, пък от Маркиза ми дойде на ум за Елин-Пелиновското, което е институционализираното схващане на драмата на откъсването от при-родното (селското, нравственото - по Дмитрий) и преминаването в страшното, чуждото (градското, порочното, принизяващото-не по Дмитрий), докато пък при Дмитрий градското е "горното". Пък и Дмитрий все намесва парите в градското…но не и в селското...
Нещата имат просто икономическо обяснение. Просто, просто, но на тези, които са го изнамерили, това обяснение не им е било нито лесно, нито просто да защитят, защото е трябвало да видят невидимото-транзакционните разходи. Градът и селото като икономика е книжнина непреброима и неизчетима, преливаща история с философия,психологиия, социология, метрика, статистика, разчети, хипотези и контрахипотези, верификации и критики, Литература (литературата много помага за разбирането на икономическия процес, дори повече от статистиката. Та кой е описал Индустриалната революция, създала съвременния град-машина, по-добре от Дикенс? Няма статистика и точни методи, които да са в състояние да дадат такива разрези на този болезнен процес на промяна, а да опишеш промяната е най-трудното нещо.
Всъщност,така поставен въпросът - градът не е" един" и няма вечен "модел на града", който да е едновременно абстрактно-логично-общ и исторически-конкретен. Гримираните римски матрони са живяли и в града и "на село" във вилите си, и съвсем сред природата - в малките временни селца, военните лагери. Май не са спирали да се гримират, къдрят и издокарват, независимо от това къде са се намирали. Селото също не е "едно" и абстрактно-общо понятие, смисъл и усещане.
Всъщност, селото и града като социуми и физически места май са възникнали и възниквали почти едновременно (ако не държим сметка за детайлите на хронологията и я "изгладим" по-едро). Селото е в града и града е в селото, но между тях има и стена и граница, а всички тези взаимопрониквания и раздалечавания , които се извършват непрекъснато между тях, имат общ корен - човешкото, както ни насочва проф. Богданов. То е много по-сложно, от описването на, и описваното от, само сензитивно-човешкото.
Парите наистина са белег, който може да бъде "лакмус" за различното на градско и селско и заедно с това "магически кристал", в който да се отразява концентрирано връзката и разкъсването помежду им. Но парите мислени като институция и парите като начин на мислене - начин на мислене селски и начин на мислене градски. Те са и демаркцията, и онова, което свързва градското и селското.
Парите могат да бъдат видяни и като "градска институция" и като "селска институция" и като двете едновременно, именно като начин на човешко мислене и на човешки усещания . Примерът е христоматиен: Холандия приема през 17 век едни "селски", при това расящи на село в нивите, в пръстта, пари - луковиците на лалетата. Никой не искал градските пари - монети и сертификати, всекигражданин и селянин искал луковиците, защото 1 луковица на черно лале достигала над 50 000 долара в злато на днешни пари. Градските чистички и изнежени хора, които знаем от картините на Веермер, с разкошните си ,подплатени с кожа от коремчета на катерички мантии, ровели с пръсти в почвата, садяли и вадели грижовно с кални ръце имане, невиждано и нечувано. Ето общото и различното едновременно. Да си алчен е обичайно срещана човешка черта. Вярно, смъртен грях е ортодоксално, но нали те били протестанти, та гледали по по-друг начина на този смъртен грях (Вебер). После, понеже това наистино било грях, дошла кризата, страшна, помитаща до дъно и пречистваща. Селяните някак се приспособили и до днес произвеждат цветя ,но не като пари, а като стока, докато гржданите фалирали. Ето я границата и прибавянето към мита за селското- праведното и природното, и градското - порочното. Гражданите обаче после си го върнали по същия начин на селяните. Те направили обменът между града и селото неравностоен по стойност (цена).Днес приемаме този неравностоен обмен за "естествен". Той повел тълпи селяни към града, той накарал селяните да се чувстват по-долу, недооценени, прости и "не -фешън", забравяйки бързо как гражданите в палтата си от коприна, подплатени с кожа от катеричи коремчета, ровели в пръстта за луковиците на Семпер Аугустус - черното лале. И така парите на гражданите се превърнали в пари на селяните, защото парите са демократична институция, те са пари тогава когато по-голямата част от хората ги приемат по едни или други причини. Хората гласували и гласуват за парите непрекъснато и това е най-масовия вот, който някога е имало и има. Защо селяните приели градските пари? Пак от общочовешкото (но не и божественото) от алчност, защото са скъпи, а с това че са скъпи - предпочитани. Така както гражданите приели преди това луковиците (селските пари) за свои. Защото са скъпи - по-скъпи от техните - градските, следователно - по-предпочитани…от човеците. Тук и в тази връзка вече можем да говорим за един общ между граждани и селяни "Стокхолмски синдром", но това е друга една от многото човешки теми - за времето в града и селото, паметта и забравата, благодарността, и стремежът към щастие може би.
Тема № - 59 Коментар № - 6521 nkioseva - 2012-04-12 12:00:52
Благодарение на Маркиза ми просветна и (може би) долових именно „неинституционалното” в питането на професор Богданов. Той просто ми посочи видимото противоречие между констатираното в текста иерархически-историческо и жизнено-конкретно подреждане на сетивата в града и устройтвено-механичното им атомизиране и фрагментирано пребиваване …пак в града! Маркизът в образа на бабата си ПРЕСЕЛНИЧКА ми подсказа липсващото „звено”, поставящо редом и противопоставящо като несъвместимост между историческия и модерния град. Това звено го пропуснах и изгубих в текста и оставих двата града да си пречат и противоречат. Звеното е БЯГСТВО/ПРИСТГАНЕ ОТ и ВЪВ.
Но и историческото и модерното за мен пак остават „удобни” за анализа типизации (М.Вебер). Докато образът на бягството и пристигане е неудобен именно за анализа.
За какво става дума? Йерархията на сетивата крие зад себе си телесно-пространствената им функция на социална и статусна граница между „горе” и „долу” . Невероятно трудно е да предам тази опосредяваща функция на сетивата и затова прибягнах към „примера”. Гримът поставя „дамата” горе, липсата на такъв поставя „простото момиче” -долу. Мирисът на тялото прави същото като задържа тялото в долница, а изкуственият мирис на парфюма поставя тялото горе, на върха на социалната стълба.
Какво обаче променя тези строги и не подлежащи на смесването социални положения-статуси. Преместването. Но не простото като момент в статичния живот на града и на селото. Като отиване/връщане в рамките на деня или седмица. Та дори и в рамките на годината. Преместването –бягство, пълното откъсване от своето и тоталното потапяне в чуждото. Такива премествания пак имат и историческа предметност-случвали се в многовековната история на града. Но винаги са били претопявани във все същата йерархия на телата и сетивата.
Модерното означава необратимост на преместването. Както би казал Хайдегер-„обездомяване” не на отделни тела, а на „всички”. Тук идва на своето място и образът на Маркиза – изчезването на чифликчиите-колежани и тяхното оставане но не като субекти и тела, а като безтелесно-обективирани форми. Веднага вижда известна паралел между това десубективиране на тялото и смъртта на градската фамилия у Т.Ман (Семейство Буденброк) За Т.Ман това изчезване на фамилията от създадения от нея и за нея дом е свързано с разболяването, с болестта и на тялото,и на духа. И като резултат –формализирането на дома, неговото откъсване от „породилата” го фамилия.
Модерността като идеално-типична „форма” би могла да бъде констатирана дори и в античния град-полис като вид социално равенство на правата и задължения у гражданите. Но там това равенство е и различие между гражданите и не-гражданите. Модерността превръща равенството в абстрактно-всеобща формалност.
Затова и сетивата тук получават механично-всеобща функция да обозначават градското дори „в него” и да няма никой. Така сетивата се отделят от телата и започват да им противостоят като …обществени, публични тела, тела-устройства.
И отново образът на преместването от и във се оказа носеща конструкция за разбиране на това почти абсурдно отношение между града и не-града.
Селото противостои на града като телесно-конкретно на абстрактно-механично. Но и това не е достатъчно избистрена констатация. Градът исторически не противостои на селото както би трябвало да изглежда тяхното взаимоотношение. Той постоянно нарушава и разрушава границите от селско-органичен характер т.е. като общество, което постоянно изяжда живота на общността (Тьонис, Вирт) а заедно с това постоянно взривява статичните си очертания като „град” , като „градеж” в устойчиви телесни очертания на градската стратификация – „горното” / „долното”, „центърът” / „периферията”.
Модерността означава преди всичко лишаване от жизнен смисъл на това противопоставяне, превръща го в маркер на публичното където всеки има едни и същи права и задължения, за разлика от частното/интимното.
Пак ще прибягна към примера за да илюстрирам това наистина абстрактно повествование.
Мол и салон. В салона аристокрацията се среща, но не се смесва с „простолюдието”, с гражданите. Видимо и сетивно контрастира. В мола всички се смесват в една маса приличащи един на друг атоми в броуновото движение. Аристокрацията и простолюдието са разделени с пропаст на сетивното присъствие, посетителите на мола слети в една тотална разделеност (самотност в тълпа) чрез унифицираните сетивни признаци – еднакви облекло и грим, еднакви гледане и слушане. Местата губят своя сакрално-ритуален характер и се превръщат в зони и пространства.
Това противопоставяне не е „безвременно”. За да бъде реално, то трябва да е резултат от тоталното преместване/бягство и пристигане/нахлуване. Днешните граждани по принцип са пришълци в града, които обаче са изгубили възможността да „се върнат” у дома. Защото изчезва и самият този дом.
Вече говорих за странния цвят на косите на възрастните гражданки. Той издава тяхната невкорененост в града, тяхната „изкуственост” и „неуместност” , но не само за града, но и за селото.
Селото, ако още е живо някъде не е лишено от тези изкуствени признаци, но те остават именно признаци на града, който не е „тук” , а някъде другаде. То обаче изчезва когато признаците на далечното се превръщат във всекидневните белези на постоянното присъствие тук-и-сега. Градът пристига в селото заедно с сетивните си устройства и другите такива-автомобили, радиоапарати и телевизори, компютри и пластмасовите пари. Изобщо със стоки вместо ясни и уместни предмети за бита и живота.
Селското „пристига” в града, но не временно, а на „постоянно” – като разрив между форма и съдържание, като тотално изкуствено поведение, сетивност и …равенство.
Както градът остава на село неуместен, но тържествуващ, така и селото отмъстително обезсмисля и самото градско, превръща го във все същите механични посредници, каквито са парите и …сетивата.
Тема № - 59 Коментар № - 6520 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-12 06:56:07
Здравейте!
Маркизата е в София /по-големия град-село/ по нейни дела, за малко. Аз съм сам, но не самотен, форумът започна да ме спасява от всякакъв род самота. Благодарство, защото и сега, като прочетох отново втория текст на доц. Варзоновцев и силното диалогично продължение от днес, потвърдих за себе си обхвата и поливалентността на темата.
Бях обещал примери за опозиции в, общо казано, българското градско-селско и неговата „ни рибешка – ни рачешка” спойка. Бях се наканил люто да заклеймя нашенската немара към подреденост и хубост в това, дето Благодатният Господ наш и дедите ни са ни дали да стопанисваме и предадем нататък. Да ви припомня пак какво видях в Каталуня миналото лято. Педя местенце няма там, необгрижено от упорита ръка и топла фантазия. Често чувам да казваме, че си приличаме с испанците, но не ми се стори, освен по преобладаващата смуглост и огънчето в окото. Като говорих онази вечер за табелките „образцов дом”, си спомних какви къщета с китни дворчета зърнах из хълмовете и подножията на Коста Брава, без табелки. Какво ме удиви. Следа няма от еднаквост, сякаш стопаните и домашните им лари са надничали с ужас към съседите си, да не повторят нищичко от тяхното, дори в китките. Красота! Вдъхновение. Испанска гордост в сладкото „себе си на дома”. Иначе, свои и бързореактивни в общностното, такива били испанците. Примерно, ако човек от квартала бъде неоснователно глобен от общинските власти и пр., на другия ден пред кметството се заформя сериозна гражданска агитка…Мисля си, оттогава, а тия дни и заради дискусията ни, градско ли това, селско ли е, или испанско. За Швейцария пък съм чувал, че ако хвърлиш фас през прозореца, пуснеш яка „музика за душата” или подразниш обонянието на съседката /и в града, и на село/, същата нощ или на другия ден тя ти спрята подписан сигнал до властите, а ти се подписваш на акта за крепка глоба. Ако се дърпаш, напускаш квартала или селцето. Жестока сетивно-финансова градскост, понякога не по джоба и на някои по-безгрижни и разкрепостени швейцарци. То, май, такива са съвсем на изчезване.
Какво да правим ние, швейцарците на Балканите? На какво да се опра и аз в своите песимистични лутания. Много на място ми идва казаното от проф. Богданов: „…градът не е само чисто противоположен на селото. А те влизат едно в друго, което е белег не на града, а на самото човешко”. Това е много разнищващо и остойностяващо казване за ситуирането на българското гражданско изобщо. Така го усеща волният, недоволстващ маркиз. Предпоставящите много социологически долавяния текстове на г-н Варзоновцев, чрез такова насочване могат да се надскочат в по-лечителното. Както казват добрите медици, да лекуваме духа. Да поразровим причинителите – стари и по-нови, за страданията на нашето градско и гражданско.
Спирам, защото главата ми се обърка от голямата сложност на задачата. Но се сетих в момента какво казваше баба ми, по бащина линия, преселниче, дошло десетгодишно сираче в Българско. Баща й, моят прадядо, е имал много и хубави земи, китен дом, но всичко останало там. Него го помели балкански битки и крамоли. В крайна сметка това не е Швейцария, традицията и обговарянето на въпросите за мира и войната не се води със спокойствие и часовникарска прецизност. Каквото и да е. Баба ми попада слугинче в чифлик на много богати хора. Израства и се замомява там. Обичаше да ми казва: „Много научих от моите благодетели, бършех и праха от книгите им в голямата библиотека и четях, като оставаше време. Но не можах да ги настигна, те бяха истински учили, в колежи…” А тя, както я помня, докато тихо и без да гъкне в оплакване от каквото и да е житейско си отиде от белия свят, беше една много малка и много мъдра бабичка. Собствениците на чифлика бяха изчезнали от „местната карта” още в следдеветосептемврийските години. Приживе тя ги спомняше и споменаваше само и единствено с добро. Моята бабичка-слугинче на богати земевладелци-колежани. Сещате се, че ще ви кажа: и тук има една българска селскост-градскост, но останала недогледана, смалена, някак непоникнала за полезност.
Тема № - 59 Коментар № - 6519 Dekarabah - 2012-04-11 22:59:55
Разбирам въпроса Ви проф.Богданов. Но мога да отговоря на него едва ли не с новия текст, който, обаче, още не е написан.
Наистина има рамки които като че ли прекалено твърдо ограничават полето за разгръщане на идеалната ми типизация -градът/сетивност. Вярно, отвъд тези рамки остава твърде същественият контекст. А именно не става дума за града като фундаментална културна категория, в която се сливат множество градове в едно универсално историческо - град. Моят град е модерната реалност, реалност подчинена на обективни "абстрактности", т.е. машинизираната реалност, реалността на безлични и опосредени именно от типизираната, абстрахираната от живия живот сетивност, в която индивидността пребивава по единично, частично, като детайл , подобен на милиони други. "Градската" сетивност е идеален тип на масовизираните сетива, които (пак ще се позова на Зимел) са такива външни форми, които определят и обучават индивида "отвътре", превръщат се в негови/не-негови сетива. Това абсурдно (както го забеляза Маркиз) пребиваване/отсъствие е нещо като фон на всекидневните действия и реакции на хората в града, който ги прави граждани не индивидуално,а общо , без те да го усещат и да го осъзнават. То у Музил е разкрито това странно безразмерно пребиваване на сетивата у "никой", у човека без свойства.
В позитивистичната социология това се фиксира чрез концепция на мрежата-т.е. такава връзка между хората, която е съвсем слаба за да бъде възприета предметно, но действена, задържа ги в рамките на мрежата. Това е като етер,който оцветява с оттенък, но не с пълноценния цвят попадналите в него неща. И най-вече еднакво, като мадерни технически светящи устройства, които не оставят сянка и осветляват всичко попаднало в зоната на тяхното осветляване в някакъв нереалистичен, призрачен свят.
Този градски сетивен етер наистина не е отграден с твърда граница от неградския живот, от селото, например. Но селото остава "външно", не се фиксира от етъра и неможе на свой ред да го "чувства". По точно в етъра наивният селянит като че ли изведнъж започва сам ярко да свети с цвят, различен от призрачната сметлина на граския етер.
Тук бих се спрял върху питането на Маркиза за това как днешния български град попива и взаимодейства със селското.
Отговорът може да бъде двойствен. Ако погледна отново идеално типически, това трябва да бъда пълното "никак".
Даже нещо повече, етърът вече съвсем явствено "оцветява" селското, а по този начин отново го оставя "навън" въпреки че ...в града.
Но имам и друг отговор, който илюстрирах по-горе със странната игра на светлините в етера на градската сетивност. Етерът като оскветлява ярко "чуждия" дезавуира го. Но не става думча само за зрителните ефекти. Нарушава се цялата градската йерархия, градското сетивно устройство. Преди всичко чрез изравняването на окото с ухото, на образа с гласа. "Селските" хора викат прекалено силно, въпреки че нямат право на това, "изпъкват" прекалено остро и често грозно на фона на безмълвното или по-точно невнятно шумолящо гражданство. Разбира се, става дума за публичните пространства. В затворените градски зони -в двора, в къща и гражданите викат, но това очертава именно интимното, тук гласът става равнопоставен с окото, с тактилните усещания и най-вече със мириса. Въпреки че старите градски фамилии ефективно пречат на гласа и мириса да нарушат границите на дозволеното дори и вкъщи.
Селското обаче извежда викането, високото говорене, прекалената музика, особено във вида на чалга в публичното пространство и не оставя никой на мира.
Но гледането от градски тип остава всесилно и за попадналите в града селияни, включва ги в автоматизмите на световъзприемане от градски тип - и те като граждани, започват да гледат, без да виждат. Защото ако виждат веднага се връщат на селото дори и като остават в града-посочват, както се казва с пръст, нещо, което не би трябвало да бъде "забелязвано".
Иначе наблюдавам множество млади хора, които по поведението си издават своя неотдавнашен селски "произход", но те вече гледат и не виждат. Преди всичко нелепостта на собствения си "външен" вид.
Градската мода просто изключва тяхната индивидуална сетивност и налага те да виждат само това, което се предписва от модата. Винаги се питах как така всички, когото виждам на улиците, на публичните места, в институции така всеотдайно следват модата, за която нито четат, нито знаят, но повтарят, както се казва сляпо.
Разбира се, има и типичните градски чеда, които внимателно изследват модните тенденции и им следват всеотдайно, но с известен индивидуален стил. Те ОБАЧЕ не определят множеството "модни" моми и момъци, КОИТО ВИЖДАМ НАВСЯКЪДЕ В ГРАДА. Тази им мода е чудовищно антииндивидуална, разкрива всичките недостатъци на тяхната физика и динамика, но те нито виждат другите, нито себе си. Гледат ...автоматично.
От друга страна наблюдавам и винаги с някакво недоумение възрастните матрони. Те са гражданки, на село връстничките им не правят това, каквото правят те - не си боядисват коса в ярко червен, Виолетов, зелен или друг подобен чисто химически цвят за да "прикрият" възраста си, белите си коси. Е днес на селото имам вече същите матрони-но това е обратното въздействие на града върху селото.
Тема № - 59 Коментар № - 6518 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-11 15:23:05
Дмитрий, отговорил сте ми, както се отговаря на инстанция, която не бива да се засяга. А може би само сте спазил светия съвременен стандарт, че всеки има право на своя възглед.

Аз съм си инстанция, въпреки усилията да се освободя от институционалния авторитет. Разбира се, не е сигурно кое е по-доброто – дали старото “бащинско” месене във всичко или демократичното овластяване на самата институция. По стара традиция, институцията може да бъде слаба, а по-местното в нея - безогледно тиранично. Както в последните дни, за кой ли път, се прояви едно наше местно, което, по образец от другаде, си позволи наистина тираничен каприз, който, разбира се, е и опит за поставяне под въпрос на либералната стратегия на НБУ. В този каприз участва и радикално свободоговореща колега, която пише в този форум. Но, и обратното лошо – толерантност просто така. Та затова повтарям и допълвам своя предишнен коментар.

Ценя тезата за афектирането на индивидуалното от общностно-социалното или на природното от културното, но критикувам нейното стесняване до областта на сетивата на човека в града. Привлича ме вдигането на границите между едното и другото, но ме настройва критично това, че пазите границите в опозициите сетива-несетива и село-град и не припознавате в йерархизирането на сетивата, за което говорите, влизането на несетивното в сетивното, нито си представяте, че градът не е само чисто противоположен на селото. А те влизат едно в друго, което е белег не на града, а на самото човешко. Това, че по-рано това влизане е ставало по-забавено, а по-късно то се обързява, не е основание да го свържем с града, и да не забележим човешката му основа. Още повече - че днес то вече се осъществява в мрежата на един все повече и повече извън- и над-градски свят.

Съвсем по научния стандарт се опирате на големи имена. Едно е обаче да се спомене името на Зимел, за да се подкрепи своя теза, а друго някой да се опре на целия Зимел. Защото с таланта на първенец в областта, той е разбирал, че е зависим от тогавашни парадигми, които не е можел да поставя под въпрос и затова се е поправял и допълвал. Но ще кажате, че, както е и при всеки, и при мен, и вие нямате предвид в случая целия Зимел, а от казано от него и други съставяте своето. Тогава да гледаме това свое и неговата свързаност.

Разбира се, някой може да се опира на цялото на голям автор и в него да вгражда своето. Дадох пример за това с книга на професор Кольо Коев. Тук е обаче форум и в него вниманието е насочено към своето свързано. Оттук и въпросите към него и неговото устрояване. Разбира се, то е някакво казване, което, поне в моите очи, е стойностно, когато в него нещо, което обикновено се приема просто така, се поставя под въпрос. Във вашето казване е именно така. Но, както е при всички казвания, нещо се поставя под въпрос в контекста на истини, за които не се пита.

Въпросът е, че във вашия случай според мен има проблем. Защото сте въвел относителността в опозициите индивидуално-неиндивидуално и природно-културно, но сте запазил неотносителността в опозициите сетивно-несетивно и село-град, които обаче са синонимни на горните опозиции и влекат към подобна относителност. Та това ви казвам – че е добре да се възползвате от моето умозрение за вашата много хубава теза. Обърнете внимание и на придърпването, което предлага маркизът – към българския град-село. В края на краищата сме българи. Приемете това, Дмитрий, весело като празнична шега. Поне днес на велика сряда все още можем да се шегуваме. И на вас, Дмитрий, и на всички форумци пожелавам от сърце светъл празник!
Тема № - 59 Коментар № - 6517 Bogdan Bogdanov - 2012-04-11 12:10:49
Ще кажете, умълча се нещо “многопарадигменият” маркиз, доскуча му от текстовете на доцент Варзоновцев. Няма и помен от това, но признавам, най-малко двете себе си-та и парадигмени подстъпи, от които самонадеяно “атакувам” всяка поредна дискусия, започнаха да не ми уплътняват поривите. Какво имам предвид?
Подредил “просто” позивистично една много свързана с цялостното на форума проблематика, моят уважаван съименник /ето го още едно мое себе си/ удря като уверен тежък таран именно връз въобразената като трудна за пробив и разтваряне “фортификация” на днешното общностно, на градското-механизирано-дигитализирано, похлупило и канализирано-подмамващо реликтите на пасторалното /селско/ сетивно-индивидуално. Аз не мога да развивам последователно, да излагам, а и да се застоявам върху цялостни парадигми. Професор Богданов умело и доброжелателно “разконспирира” тази ми недостатъчност. Но в “тъкачеството” на форума с вътрешно удовлетворение, виждате, се хвърлям презглава да вържа някое друго възелче из нишките на вътъка. Защо го правя с чувството, че не е докрай безполезно?
Мислил съм за особеностите на българското “селско” и прерасналото от недрата му и чрез него наше днешно “градско”. Познавам, през личния и професионалния си опит, в достатъчна пълнота и двата тия вида общностност на живеене. Макар и с неспециализирано научно око, съм се вглеждал с особен интерес именно в спецификата и взаимопроникването на афективността /като съвкупност/ в тях. Ще споделя веднага и директно до какво тревожно, както и мнозина със сигурност, съм стигал. Българската “осмоза” между селско-малкообщностно и градско-разширено-публично, заедно със съпътилия я процес на образователно-културно примесване и “втъкаване”, се състояваше непълноценно. Социализмът и представите му за индустриализация и разцвет досъкрушиха не само пасторалността и здравостта на българското “селско”, но и вкараха в неестествена нееднородност равновесията и публичния смисъл, достигнати все пак в нашенската градска среда. Изкупването на тези грехове дълги години се извършваше с яко тропане на шопски и добруджански хора от самодейни колективи и раздаване на табелки “Образцов дом” по градища и унили селца. За съжаление домът ни си оставаше нито по селски, нито по градски образцов, или поне стоплен от осъзнат и възлюбен избор на “гьолче” в общностното. Камо ли от онова гордо британско “моят дом е моята крепост”.
Такива извън-парадигмени връзки пораждат у маркиза двата водещи последната дискусия текста. “Свити” в конспективност, те, както е присъщо на навързващите акценти в този форум, са отново поливалентни. За мен би било интересно колегите да се разгърнат и “разпилеят” из характерностите на българското битово-социумно, културно-комуникационно и сетивно-индивидно по хипотезата ad hoc. Външните, “вносните” парадигми не са достигащи за “удивителността” на нашето българско стоене в двоичността селскост-градскост. И нейните превъплъщения: културност - сурогатност; самобитност - сергийна шареност; инвалидизираност на общуването - боевитост на индивидното. По-нататък ще се опитам да ви сбера свои илюстрирания на тези жилави нашенски опозиции. И доколкото съм чул и видял, техни “еквиваленти” в страни и места, на които ни се ще да заприличаме.
Сега ще изразя само голямото си съпричастие към казаното вчера от професор Богданов: “… човешкото същество хем се стреми да се усилва в някаква заедност, хем се възприема като отделност и хем изпитва удоволствие да се движи само по себе си, хем разбира, че колкото повече струпани на едно място подобни самодвижещи се същества има, толкова по-големи стават възможностите за самодвижение”. Тук, според мен, за пореден път просветва главното, което определя и потенциала на този форум. Откровеното, несрамежливо обговаряне на всяка възможна парадигма. В научно-теоретична и изповедно-сетивна заедност.

ПП: Да ви кажа. Гаустин се обади пак. Надникна и намери, че красиво съм подредил новия си офис. Усмихна се и подмина. След него обаче, час по час наминават други негови събратя и подпитват за някой лев. Аз казвам: “Няма”. То и няма. А те продължават пътя си в търсенето на съобщуване, теглейки ми по една тиха…Градска действителност, разни афекти.
Тема № - 59 Коментар № - 6516 Dekarabah - 2012-04-10 15:29:59
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 117349

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128553

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20673

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 33278

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 135010

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 96319

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 30007

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 18435

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181815

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 61479

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA