БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?

БОГДАН БОГДАНОВ



Преди доста време представих в този форум “Какво е литература?” Тогава смятах това да бъде един от уводите към книгата, която готвя. Дадох го на един от вас да го прочете критически. Той го прочете по-силно неодобрително отколкото заслужаваше и текстът, а и контекстът на общата работа. Мина време, написах другото, което още не беше написано. Недоброто в “Какво е литература?” се обади и само. Поправих, промених и съгласувах. Сега представям новата версия. Тя е вече есе-заключение, което можете да прочетете и в този сайт, знаете къде. Публикувам във форума само първата основна част на новото “Какво е литература?”. С молба за критика. Така или иначе, и бъдещата книга, и този текст са дело, което не би било такова, ако не беше този форум.


Заглавието «Какво е литература?» заблуждава, че влизам в традиционно научно заключение по предмет, който съм следвал в тази книга. Въпреки че казаното в тази т.нар. скица-заключение в редица пунктове съвпада със заявеното в двете части на книгата, то не се покрива с него. Така или иначе, не следвам големите теоретически текстове с подобни заглавия на именити теоретици от втората половина на 20-и век, които естествено са убедени, че казаното от тях по темата за литературата стои и реално така. Постмодерното време разви практическо негативно твърдение по тази тема, което според мен е валидно. То е, че съществуват отделни литератури, но че реално няма такова нещо литература.

Ако трябва по-точно да изкажа моето мнение по въпроса, то е, че литература е обикновено предикатно име, чрез което някой формулира необходима в момента работна истина. Всекидневната, а и научната реч са пълни с подобни работни истини, визиращи непосочими предмети, за които се прави внушение, че съществуват реално. Въпросът е, че тези предмети наистина съществуват, но не реално, а виртуално. Какво означава, че съществуват виртуално? Казано с примера за литературата, означава, че, като се говори за нейната история и теория, тя наистина започва да съществува и по-реално.

Като всички подобни непосочими предмети, за които има имена, литературата има две съществувания – едно по-идеално и друго по-реално. Виртуално означава именно това – двете да се смесват и за двете да се говори едновременно. Мога да обясня в тази връзка в какъв смисъл според мен с говорене за нейната история и теория литературата започва и да съществува и по-реално. Защото благодарение на тези говорения и на последвали от тях практики тя, първо, разбира по-свързано като определен предмет, но и, второ, и реално започва да става такъв предмет. Именно по този начин в човешката среда са се появили толкова много посочими предмети, несъществували по-рано. Не че литературата е станала или може да стане посочимо нещо. Но към тази посочимост някак се е тръгнало.

В тази книга говоря просто за литература, но имам предвид художествената литература. Подобно опростяване на тежкото «художествена литература» правя не само аз. Българското название «художествена литература» е заето от руски, а то е вариант на френското «les belles lettres». В английската традиция се говори за fiction (белетристика) и poetry (поезия) и няма опит белезите на литературната проза и на поезията да се съединяват в общ белег. Което, така или иначе, е нормално, защото означаващото на думите «художествена литература» и «les belles lettres» представя само донякъде идеята за този по-собствен текстов белег за литература, наречен от литературната теория в 20 век «литературност».

Означаващото на думите е винаги частично и налага изясняване на означаваното с него. Ако трябва да се изтълкува като означаващо, създаденият в 20-е години на 20-и век от Роман Якобсон термин «литературност» (literariness) е тавтологично определение, че художествената литература е художествена. Практически неопровержимо, това определение очертава именно онова малко, което се твърди в двете синонимни означаващи «художествена литература» и «литература». А то е внушението, че този т.нар. непосочим предмет съществува.

Моето по-теоретично разбиране за литература И двете имена - и «художествена литература», и «литература», пораждат два едри класа: литературата, набор-система от особени текстове, различен от нелитературата, набор-система от всички останали текстове. Тези два класа се свързват в по-общия клас на всички текстове в една култура, което е и своеобразно определение за култура. С пълно основание можем да кажем, че културата е голям набор-система от текстове. Класификацията може да се спре дотук, но може и да се продължи и да се каже уточнително, че и литературните, и нелитературните текстове се делят от своя страна на устни и на писани. Именно за назоваването на писаните текстове се употребява най-напред латинската дума «textus». Можеща да обозначи и устните текстове, тя естествено влече и към трето по-общо, което се нарича «текст» вече метафорично - всяко протичане на време с по-ясни начало и край.

Аз ползвам това разширение в тази книга, в която, опирайки се на обогатена с понятия културна реч, ползвам редуктивните разширения, които постоянно се правят в редовото човешко говорене. Те не пречат на обратното, което също правя, на заетото от научната реч разчленително изясняване на повече проявления на един непосочим предмет и съответно изреждане на повече значения на думата, с която този предмет се обозначава. Разбира се, правя разлика между изчерпателното и по-ограниченото изреждане. Що се отнася до думата-понятие литература, твърдя, че с нея се обозначават обичайно три неща – 1. самата литература, 2. т.нар. литературност, и 3. литературния текст.

Казано по друг начин, думата литература има според мен две основни значения – по-собственото, което наричам самата литература, и второто, в което се свързват другите две значения – на литературността и литературния текст. Това преливане на едно нещо-значение към други неща-значения е правомерен говорен акт. Така е и при други подобни думи, които значат и обозначават непосочими неща. Така чрез говорене се прави речево едно сложно нещо-значение. Разбира се, и се поддържа сложността на това нещо-значение, за да може то да прехожда към други сложни неща. Добър пример е нещото-идея литература – преливането на изброените по-горе проявления и значения прави възможно тя да прехожда към други неща-идеи, които не са литература.

Първото от изброените три проявления на литературата е самата литература. То включва литературата като официална обществена институция, като набор-система от литературни текстове и като типове ползване на такива текстове. Тези три прояви на литературата, които наричам самата литература, парадоксално се разбират като несобствено нейни. Това е вярно – те са прояви на литературата като култура. Но е вярно и другото, което се пропуска от мисленето за литературата като за нещо в себе си. Както и при други непосочими предмети, така и при литературата нейното «по-съществено» е вън от нея в другото, което й придава смисъл - човешката културна среда.

Проявата на литературата като обществена институция е очевидно културна проява. Имам предвид и съвременното институционално обединяване на писателите, поетите и драматурзите в съюзи. Културна е и проявата на второто, че литературата е набор-система от литературни текстове в двоен времеви план – исторически и съвременен. В него естествено влизат всички литературни текстове, които се съхраняват в библиотеки. Но най-собствено културното в проявата на самата литература, без което тя не е литература, е третото, което нарекох начин на общуване чрез литературни текстове.

Имам предвид, първо, съвременното четене и слушане на литературни текстове и промените, които стават с този, който чете, слуша и възприема такъв текст, и, второ, колективното празнично устно възприемане на публично празнично представяни литературни текстове в класическата древност, при което субектът на отделния разбиращ претърпява особена променяща го идентификация. С това определение за литература коригирам съвременното редово наричане на това общуване «общуване с литературни произведения или книги». То е неточно в два смисъла.

Литературният текст е произведение в степента, в която неговият създател, както казах и в предисловието, е вложил в него определен смисъл и определена структура на свят-реалност, като за тази цел си е послужил с литературни форми. Това така направено произведение се прави наново от разбиращия текста. В хода на разбирането на литературния текст разбиращият прави наново онова, което е направил неговият създател - прави от текста произведение. Което означава, че за него непрочетеният и все още неразбран текст е само партитура за разчитане или е само текст.

И второто неточно – разбиращият не просто общува с литературния текст, с вложеното в него произведение или с неговия създател. В хода на своето разбиране разбиращият става друг или по-друг благодарение на този текст, с който друг или по-друг именно общува неговото обичайно себе си. Поради което и това общуване, особено съвременното четене на литературен текст, може да се нарече формулно «общуване на читателя със самия себе си». Това е културен феномен, свързан с литературата и важен за нея, принадлежащ не на литературния текст, а на културното пространство, развиващо литература.

Най-важното основание, че то е култура, е това, че същото това общуване се осъществява не само посредством литературни текстове, но и с текстовете-творби на други изкуства, а и не само посредством партитури-текстове, създадени с тази цел, но и с други времеви протичания, които им приличат. Изобщо ясното отделяне на цялостите-предмети култура и литература е теоретически непълноценно и трябва да се съчетава и с неотделяне. Трудността това да се прави с нужната мярка обяснява лошото смесване, до което води понятието-термин литературна комуникация. Аз не случайно не го употребих по-горе, когато говорех за разбиращото общуване посредством литературен текст. Не го направих, за да подчертая същественото вътрешно, което става при разбиращото общуване посредством литературен текст и да го различа от ред външни прояви на т.нар. литературна комуникация.

Първата от тях е актът на самото четене, до което обикновено спират обичайните културологични разглеждания. Във външното на литературната комуникация влизат и други външни културни актове като издаването и разпространяването на книги и светското общуване, свързано с тяхното представяне и оценяване. Всички те не бива да пречат да се осъзнава коментираната собствена проява на литературата като общуване на някакъв разбиращ литературен текст със себе си като с друг, което е трайно средство в човешката културна среда за личностното преоформяне на човешките същества. Човешкото съществуване винаги - и в миналото, и в съвременността, е в своя личностен план постоянно наново формиране на своята идентичност. Това става и по други начини, но също и чрез разбиране на литературни текстове.

Разбира се, има разлика между това формиране в по-традиционното минало и в по-нетрадиционната съвременност. В миналото смислите са по-устойчиво и по-трайно задавани като сочещи една или друга групова принадлежност. Докато в съвременността, поради голямата подвижност на индивидите в един силно отворен свят с много форми и смисли, принадлежностите не са твърдо задавани смисли. Те са много повече, а и не груповите принадлежности, а индивидуалната идентичност е това, към което се стреми подвижният съвременен човек.

Оттук и двете характерни за съвременното съществуване последствия - радикализирането на повърхностните нестабилни групови принадлежности и депресиите, до които води тяхното обикновено неуспешно съгласуване с комплексната индивидуална идентичност. Което повишава ролята и на другите подобни форми за моделиране на лично време, но и на литературните текстове и особеното общуване, за което те способстват - на отделния човек със себе си като с друг.

Второто основно проявление на литературата или второто нещо, което се нарича литература, е т.нар. литературност. Казвам неутрално «се нарича», защото и аз смятам така, но така се смята и изобщо. Разликата е, че според повечето други, които смятат така, литературността е собственото проявление на литературата. Оттук и голямата причина за неуговаряното синонимизиране на литературен текст и литература - литературността е проявена именно в литературния текст. Моето разбиране е различно. Аз смятам, че е възможно т.нар. литературност да липсва в литературния текст, а той да се възприема литературно. Именно това е един от подтиците една литература да поема нелитературното и да го превръща в литературно, въпреки че то не е литературно по приетите до този момент белези.

Можем да употребим за литературността и по-общото название, въведено от социолингвистиката, социолект. Литературната усилена реч или литературността са проявени като задължителен за пишещия в тази реч социолект. Колкото по-назад във времето се връщаме, толкова по-голяма е разликата между литературната и нелитературната реч. Литературността или усилването на речта е неотменим белег на старата литература. Както вече казах, в съвременността те не са задължителни и т.нар. усилване може да се получава и с редови език на нивото на самото литературно общуване.

Литературността не е само в особената реч – мерена или реторично структурирана и стилистично усилена с необичайна за редовата реч образност. Тя е и във вторичния език на литературната структура – в съчетаването на повече дискурси и поливалентното означаване, в динамиката на смисъла и съдържателността на текста и особената фабула. В по-реален план всяка от тези прояви на литературността може да стане представителен белег за литература. Белег за литература може да бъде и самото сладкодумно упояващо разказване. Оттам и силата на означаващото «художествено» в руското и българското художествена литература.

Белег за литература може да стане и нещо наистина базово, което се прави в повечето литературни текстове – представянето на нещо на фона на представян свят-реалност. Но внушението за литература може да идва и по линията на обикновеното отричане на предишна визия. Именно в този смисъл едно литературно общуване може да прави литература и с текст, който няма особени литературни белези.

По линията на литературните речи литературата е и обикновеният набор от такива речи или дискурси. На основата на социолектните категории за литературна реч се развиват и т.нар. родове и жанрове, в които речевото върви заедно с други зададености по построяването на текста, претендиращ, че е в този род или жанр. Тези зададености никога не са само формални белези. Те са и смислови, защото между другото задавано по-конкретно съдържание, те задават и тип свят и реалност, построявани в текста от този род и жанр.

Едва третото от изброените по-горе проявления на литературата е онова, което разкрива нейната функция в човешката среда. Това е литературният текст, прекият инструмент в литературната комуникация. Независимо дали тази комуникация е устна, колективна и празнична, или индивидуална, неустна и проявена в четене-разбиране, и в двата случая това, което се възприема - литературният текст, става, както вече казах, литературно произведение, а общуващият със себе си посредством литературен текст, получава съответно липсващ му смисъл, чрез който придобива и липсвала му идентичност.

Именно това получаване на смисъл се нуждае, първо, от т.нар. литературност. Тя е толкова по-определено зададена, колкото по-традиционно е устроена една културна среда. Но и в съвсем традиционно устроената среда литературните текстове не са само социолекти, те са и идиолектни нарушения. Именно в това се проява асиметрията между литературните текстове и жанровете или празничните контексти, в които те се изпълняват, а после и между тях и по-неясното цяло на самата литература. Литературните текстове са ситуации на това време на протичане и разбиране на текста и в този смисъл те не съвпадат с онова, което им се задава социолектно, или им се задава още по-масивно от претендираща да съществува като определено цяло литература.

Това, което е по-задължително, е в литературния текст да е построен конкретен свят-реалност, чието репрезентиране е като че ли conditio sine qua non, за да кажем, че един текст е литературен. Повечето текстове в една литература са литературни, защото са белязани от т.нар. литературност, която развива и построен в тях свят-реалност. Но онова, което действително прави от тях литературни произведения или литература, както казваме по-накратко, е тяхното ползване от някого за оправяне на собствената му идентичност по коментирания по-горе начин. Литературата за мен е ситуацията на това т.нар. оправяне на собствената идентичност.

Разбира се, онзи, който държи на литературата като на по-определен предмет, може да се противопостави и да каже, че щом същото може да се постигне и с музика, и с всякакво друго изкуство, и с обикновено празнуване с приятели, значи аз наричам литература едно по-общо, което очевидно не е литература. Това е така. Както казах в друга връзка, литературата е особеното пулсиране между едно по-външно по-общо и друго по-вътрешно, при което и двете не могат едно без друго. Това е основанието значението на думата литература да допуска и да разчита на това разноречие. Разбира се, то може да не се осъзнава и неосъзнаването му може да не пречи на работата и на писателя, и на историка, а дори и на теоретика на литературата.

Според мен обаче е по-добре тези три проявления, които се смесват в динамичния предмет, обозначаван с името литература, да се различават – литературното общуване посредством разбиране на литературен текст, литературността и самият литературен текст. Аз настоявам за важността на първото, щом като то може да се осъществява без литературността и без специфично построен литературен текст. Те и двете са, фигуративно казано, само податки за литература или само остатъци от случило се някому творческо литературно разбиране, докато реалната или собствената литература е именно то.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Дмитрий, благодаря и за критиката, и за разсъждението. Творбата (аз казвам произведението, което е същото), според мен се прави наново и наново в този акт на разбиране на литературния текст. Което не означава, че творбата е изцяло различна, както се мислеше доскоро. Същото се отнася и за всяко друго разбиране на текст, в който има като че ли само послание. Вложеното в който и да е текст послание "мърда", клони към това да е друго. Така и вложената в литературния текст творба "мърда", клони към това да бъде друга. Затова и поетът-писател и прочее-творец твори наново. Мърдащата творба го тревожи, той иска тя да стане немърдаща. Но тя "мърда" и той не престава да твори по същия начин както разбиращия нещо не престава да го разбира наново.

Творбата, всяка творба, а и посланията на всички текстове са “динамични обекти”. Употребявам в случая по-точния прагматистки термин на Чарлз Пърс, а не, както изместено казвам в книгата, "динамични предмети". Какво впрочем означава “динамичен обект”? Че литературните текстове са действания и по време на правенето им от някого, и във времето на текстовото им протичане, което на свой ред съвпада-несъвпада с времето на тяхното разбиране-възприемане. В този заглавен текст и в цялата книга прилагам един вид семиотическа прагматика или прагматическа семиотика, което е същото.

Прилагам я не чисто и последователно като ясна парадигма, а речево неравно. Мисля си, че тя никъде не е написана от "а" до "я", а и да е написана, аз самият не съм в състояние да я открия и изуча. Основно защото имам пред очи съсипията на неуморното търсене на по-пълни парадигми. Оттук и вярата, че е по-добре да се опра на самата реч, която, само метафорично моя, няма как да не произведе търсеното. Тя го произвежда, но по своему – речево, неравно и донякъде. Което е и по-вярно.

Теориите и чистите парадигми са исови идеални състояния. И аз опитвам тук и там тази исова идеалност, също и в това теоретическо заключение. Но и в този случай тя е речево непоследователна. Което според мен е непреодолимо. Първо, защото моето казване е само в известна степен мое, в него говори и дискурсът, който съм избрал. И, второ, защото това казване е времева ситуация с начало и край. Следващото е винаги друго, независимо, че дискурсът може да е същият.

Виждате, Маркизе, как пазя вашата пътека към този понятийно попретоварен форум. Защото и при понятията е така, както при “топлите” неща от живота, на които сте верен. Те също, както казвам, “мърдат”.
Тема № - 64 Коментар № - 6867 Bogdan Bogdanov - 2012-08-11 09:31:56
Добро ви утро!
Събудих се по нощите. Ситуацията при нас е такава. Днес ни пристигна на гости малката внучка на маркизата, прелестна софийска русокоска, подготве от т.г. в дойче шюле. И то е едно четящо дете, на баба си се е метнало. Снощи ме посрещна с изваденото от нейната библиотека томче „Нежната спирала” на Радичков. Почвам я, ми каза усмихнато и с някакво си нейно предчувствие. Разтопи ме. Сега нанкат оттатък двете четящи души.
Та, тъй и тъй се ококорих, пуснах си тихо телевизорчето в хола. Бокс в леките категории. Млатене, кеф за маркиза. Хубаво ми е тези дни, приятели. Светът се облекчава в мирна спортна битка. Дано да му държи влага за по-дълго това поизпразване и да не посяга нервашки към атрибутите на Арес.
Вчера успях да прочета заглавния текст на професор Богданов. Няколко пъти. Не че не плувам в него като във води с хубава прозрачност. Просто, за да се убедя в неговата устойчивост като модел за голяма и привличаща всякакъв опит и литературни визии дискусия. За себе си, мисля, да се придържам и в нея към познатите ви импровизирани маркизови защипвания и понапръскани с „художествен” дезодорант появи. Нямам по-сериозна алтернатива. А и вие свикнахте да си ме носите.
Силен колегиален поздрав към професор Петър Димитров! Първо, за цялото вдълбаване в Архилох. И, с огромно за мен удовлетворение, от изповедния му заключителен коментар. Там той с прецизирано вдъхновение ни убеждава как самотното и отдадено научно правене може да се разхлажда в струите на литературното преобръщане и самопречистване. Благодаря на професора за многото ново, което осветли и сподели с нас.
Благодарност и към Ем Джей – силна и последователна класичка! Очаквам с интерес всяко нейно влизане. Онзи ден, подбуден от посоките в предишната дискусия, бях почнал нещо около съдбините на музейното дело у нас. Имам някакъв опит от младини, като уредник по епиграфика и нумизматика в Бургаския музей. Не го довърших и ви го спестих. Що е време –наше е.
Дружески привет и към д-р Георги Гочев! Прощавам му, че ни поизостави. Но книгата, кондотиере, тя е важното, щом вдъхновението Ви е налетяло.
Впечатлен и отворен съм и от първия дошъл коментар. Доцент Варзоновцев, както винаги, ни обтяга и подплътява с по-строгите „математизирани” парадигми на социологическото. Какво по-добро смесване!
Защото, убеден съм, с по-плодовито поле за многоцветна интелектуална атака от това, през което ни води проф.Богданов, малко общности и форуми могат да се похвалят. В тихата и непрекъсваща олимпиада на загрижените за по-бързото, високо и силно придвижване към разумното – за общността, но и за отделния. За самотния пътешественик в спейса.
Пак хвалби, въпреки предупрежденията на незабравимия проф. Георги Михаилов. Ама то, не се ли поизпъчиш, няма и да ти хванат вяра. Така правят англичаните, уелсците и кой ли не. Арменците – също.
По-изпъчен летен ден на всички!
Тема № - 64 Коментар № - 6866 Dekarabah - 2012-08-11 05:24:39
Невероятно! Струкурирането на литератарата чрез трите плана-литературното общуване, литературността и самия текст, като че ли изчерпва типа - литература. Но като се иска критика-ето я. Творбата? Тя се предполага като налично условие и за трите плана. Но само в случая ако е налична. Наличността на творбата оставя схемата статична. Самото "производство" остава извън структурните разчленения, защото вече ги ..създаде. Така погледът към литературата остава по необходимост клясически.
От днешната гледна точка представянето на литературата от проф.Богданов е изключително актуално-мрежово. В плановете, представящи литературата в нейните проекции той разкрива именно мрежови необлходимости-не само четещите, но и условията, при което те четат. Тук литературата е институцията-мрежа. Извън нея могат да съществуват другите, могат да съществуват даже и не само нечетящите, но дори и тези, които ползват четенето.., но в друга мрежа и за други необходимости.
Литературата очертава границите на мрежата, в която четенето е необходимост, а не услоие, а четящият се разпределя според всичките отделни необходимости- знанията, опитите, традициите и културните светове. Но всичко това е вътре в литературата. Кое запазва този кръг на мрежата? Не творбата като станало, а творбата като производство, като ставане. Това, според мен, е четвъртия план на литературата който свързва всичките иначе напълно необходими състави в едно.Защото сами по себи те са само знаци...лишени от значение.
Тук бих се позовал само на Роман Ингарден.
Тема № - 64 Коментар № - 6865 Дмитрий Варзоновцев - 2012-08-10 20:52:23
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 46300

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 7065

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25582

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123397

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 61823

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 14266

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6998

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167582

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48983

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 31074

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA