БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ  

ЗА ДУХОВНОТО. Богдан Богданов

Темата-проблем, която ме подтикна към есето “Дървото на живота”, а сега и към този текст, е идеята, че човешката духовност е нещо по-висше от по-нисшето земно биологическо съществуване. Аз, разбира се, вече променям тази идея, говоря за “човешка духовност” и значи загърбвам оригиналната конотация, че духовното е дар божи. Да, но проблем има и в светския вариант на тази идея, че като комплексни феномени и светът, и човешкият свят са устроени йерархично като по-ниско материално, което се издига до по-високо идеално.

Може би поради това, че тази йерархия е видимо налице в изправеното ни тяло и вертикално устроената oбществена среда, тя сякаш от само себе си кара човешкото разбиране да започва и да завършва с нея и да пази нейния ценностен ред. Този ред е проявен и в истината, че сложното реално стои по-ниско от простото идеално. В което е и проблемът – че като приема за стопроцентово истинно това противопоставяне човешкото разбиране пропуска следващия момент, в който то се усложнява, а понякога и редуцира. Същото става и с опозицията на по-ниското материално и по-високото идеално. И тя като всяко неприбързано разбиране би трябвало да кара използващия я да преминава през истината на опозицията и втората истина на нейното усложняване и променяне.

Но защо това не става? Защото тази опозиция се е наложила като пълноистинна истина, че истините са прости еднопринципни положения. Прости са обаче само един род парадигми, а не реалните положения, за чието разбиране те служат. Вината това да не се знае и да не се разбира е на нашия навик, че боравим с отделни неща, наричани с отделни думи. От този навик е последвало вярването, че нещата в света са само това, което са и което се назовава добре от думите. Затова и очевидността, че масата е маса, а столът – стол, се смята за цялата истина, отнасяща се до разбирането на тези два предмета. Че това не е така, се доказва от самия език, който говорим.

Като всички други езици и българският, който говорим, не ни предоставя безкрайно многото думи, необходими, за да се означат съответно безкрайно многото неща в света. Пречката не е в големия брой на тези неща, а в това, че те постоянно се застъпват, и то по различен начин. Грижата на езика-реч е насочена към друго – да произведе комплицирани словесни знаци за поне двойно означаване в смисъл, че еди-какво си е това, но и друго. В редица случаи това е възможно. Със средствата на суфикси и префикси, промени в корените на думите и преназоваващи предикации езикът-реч произвежда такъв род словесни знаци. Да, но той не е само набор от словесни знаци, а ползва за целите на това двойно означаване и референциите, които прави и които формално не са в него.

Именно такъв е случаят с двойната референция при думите “маса” и “стол”. Липсват префикси и суфикси, а и корените на двете думи не насочват към други предмети. Същевременно освен маса и стол те означават и по-общото “домашен предмет”. Въпреки че разполагаме с това название в своя вътрешен речник, за неговото означаване няма знак в тези две думи. Знакът се поражда в мълчаливата реч на нашето разбиране. Проблемът обаче не е само в това, че в определени случаи липсват словесни знаци и речта набавя нужния смисъл по този начин. Има проблем и при наличието на такива знаци в езика-реч.

Той е, че тези знаци често не представят точно външното двойно, за което става дума, а напротив се разминават с него. Като поддържа разликата между словесния и външния свят, човешката реч хем представя това т.нар. външно, хем го променя и се намесва в него. С оглед на какво? С оглед на това, че то се променя, че е сложно устроено, че разбирането му поражда проблеми, но и че между словесния и външния свят има обмяна, насочена към трето, за което няма име. Така че живеем в свят, белязан от двойност, която е налице и в нашата дума-идея “дух”, а и във външното, което й съответства.

На въпроса как се е породила тази двойност и в каква отношение влиза тя с евентуалния външен предмет, който й съответства, може да се отговори с пример. Като всички живи същества на земята ние вдишваме въздух със състав, който ни е необходим. Това, което издишваме, е същият въздух, от който сме извлекли нужното. Редовото издишване е “издишване”, но има и последно издишване, което наричаме “издихание”.

А и друго. Това, което вдишваме и издишваме, е с материален състав, но е леко и като че ли нематериално. Това позволява да го противопоставяме на плътното материално и да означаваме с него струващото ни се безплътно нематериално идеално. Така с промяна в корена на “дъх” са произведени двете думи “душа” и “дух”, означили две изражения на това идеално, като корените и на двете думи са останали свързани и с “дъх”, и с “дишане”. Разбира се, в различните езици тези думи са образувани от други корени, но механизмът на удвояването на смисъла е същият.

Не е различно и това, че при възникнала дума-идея, ако не самата двойност на означаващото, една от неговите съставки, усилена от означаемото, започва да дърпа към външен предмет, който да й съответства. Този предмет винаги се намира. Той е намерен и при “душата” и “духа”. Бидейки нещо идеално, във всички езици, той се противопоставя на всяко материално, а и на това, с което разполагаме – собственото тяло, веднъж обзето от душа и дух, т.е. живо благодарение на тях, и, втори път, ставащо мъртво, когато те го напускат.

А и по-нататък. Бидейки нещо идеално, душата и духът могат да бъдат отделени едно от друго, но могат и да се свързват и по-висшето на духа-разум да става част от душата. Платон се колебае по този въпрос, но в по-късната античност духът вече е божественото, което се вселява в нас и което ни напуска, когато умираме. Разбира се, не е лесно да се каже колко от това, което изричам, е дело на велики умове и точно на кои и колко е по начало вложено в моята човешка реч.

Но, така или иначе, изглежда безспорно, че и латинските animus и animа, и славянобългарските “дух” и “душа” са еднокоренни синоними и че освен основното значение, което имат, те пренасят в този свой корен и второ значение. Това и твърдя в този текст. Не че духовното е просто дума без външно съответствие, а че външното, което му съответства, е поне двусъставна, и то променлива и разгръщаща се цялост. Което по всяка вероятност е попречило тази цялост да бъде осъзната, въпреки че не е попречило нейното съществуване да може да се осъзнава.

Разполагаме с отлични примери, които го потвърждават. Като дървото, което тръгва от семе, пуска корени в земята, което е и свързано, но и отделимо от нея, а и включвано от земята и въздуха в какви ли не цялости. Имаме в погледа най-видимата от тях - гората. Но кое е духовното в дървото? Отговорът е лесен - механизмът на това прехождане към друго, който включва и отмирането на едно с оглед на друго. Това духовно не е отделно от материалното, а е вътре в него като негов живот и организация, които влекат и към това и то, и те да се нарекат, за да станат това, което са.

В това е и въпросът, който се повдига. Дали духовното е самото това назоваване, или то става това, което е, благодарение на него? Изглежда второто е реалният план на духовното. Казано с парадокс, това второ не е отделно от онова, което води до него - самото живеене. Това живеене съдържа в себе си и възможността да се опълчва срещу себе си. Не бива да се пропуска пораждащата се в този случай двойност – че и преди да бъде радикален акт на себепреустановяване, това живеене, синоним на духовното, е отместване-разширяване-усилване, което, така или иначе, е с отношение към духовното. От тук следва и тезата, че щом е в състояние да става такова материално, което разбира и друго, но и себе си, материалното е и духовно.

В това разбиране естествено има първи момент на противопоставяне. С него започва евентуалното по-сложно второ, за което говоря и което нерядко преминава и в трето, повтарящо първото. Но както вече казах, в това разбиране може и е желателно да е налице това второ, в което простото начално и крайно да се  усложняват. Затова и разглежданото от мен духовно е както комплексен феномен, така и комплексна идея-знак за неговото означаване. От тук следва и нуждата двете да са свързани и разбирането на феномена да ползва такъв комплексен знак.

А как се пораждат проблемите на разбирането? Пораждат се от лошата теза, че знакът и феноменът, който се означава с него, съвпадат. Истините според нас са такива съвпадания. Затова и ако знакът е елементарен, елементарен става и феноменът. А ако искаме феноменът да бъде комплексен, трябва да бъде комплексен и знакът. Разбира се, че има и случаи, при които знакът си остава елементарен, а за феномена се мисли усложнено. Та това са трите основни варианта на постановката на всекидневната реч и разбиране по въпроса. Такава е за съжаление и постановката на научната реч и разбиране.

Казано с една дума, тази постановка е невярна само по себе си. Защото, първо, знаците, с които се означава един външен феномен, могат да бъдат няколко. Феноменът на духовното се означава и със съвсем прост знак – самата дума-идея. Но той може да се представя и от по-сложен знак. Именно такъв по-сложен знак пораждам в този текст. Но има и второ. Ние сме изложени и във висока степен зависим от онова, което прави речта. Речта функционално смесва знака с феномена и говори ту за схемата на знака, ту за самия феномен.

Как постъпвам аз, след като съм изработил по-комплексен знак за означаване на феномена на духовното? Понеже знам за това смесване и че истината не е заложена в съвпадането на знака с феномена, а в тяхното функционално несъвпадане, не тръгвам по линията на безкрайното комплексиране на знака, за да изразя голямата комплексност на феномена, а в посоката на това, че, каквото и усилие да се положи, знакът не може да изрази точно феномена и че пораждащият се текст на разширяващото се значение и означаване участват в самия феномен.

А този феномен какво е? Може да е изразен в по-малко или повече проявления, но и в осъзнавано и назовимо време на промяна. Духовното може да спира промяната с назоваване на нещо по прост начин, но, от друга страна, то може и в реч, и в разбиране, и дейностно да навързва повече прости неща в един вид динамични разбирания и представяния, модели за следващи разбирания и представяния.

А в какво е несъвпадането между означаващото духовно и означаваното духовно? В прекия смисъл на думата духовно означава не само нещо просто и ясно, но и нематериално. Да, но и това означавано не съвпада с външния феномен на самото духовно, което е навсякъде и никъде. Означаваното е своеобразен словесен предмет-двойник на евентуалния външен феномен, който словесен двойник освен в речи и текстове, е проявен и в дейности, които пораждат човешка среда, пълна с посочими материални неща. От тук следва и необходимостта това комплицирано духовно да се уточнява, като, разбира се, се напомня в кои случаи е комплексен знак и в кои то се приближава до евентуалния външен феномен.

Което аз правя по следния начин. Първо, казвам, че означаващото и означаваното духовно попадат в общ знак, в който не съвпадат. Но казвам и второ - че това несъвпадане не е грешка, а правило, защото именно така се провежда намесващото се в разбирането правене. Кое е правенето в този случай? Това, че като се разширява по този начин обхватът на духовното, сега за сега само с езикови средства, вече се подготвя и цялото човешко, доколкото то може да бъде цяло, да стане духовно.

Това е според мен дълбинното основание Чарлз Сандърс Пърс да смята, че знакът включва не само означаващото и означаемото, казано с понятията на Сосюр, но също и самия предмет, за който се говори, като словесен предмет. Аз на свой ред добавям и друго различаване. Различавам този словесен предмет от външния предмет, който се означава с него, но, следвайки разбирането на Пърс, че означаваното постоянно се подменя с означаващото, казвам, че в получаващата се при това въртене неистина, че цялото човешко е духовно, вече е започнала работата, която би могла да доведе и до резултата това да се случи.

Но да оставим настрана заплетеното отношение между двете или трите съставки на знака и да се обърнем наново към формулираната по-горе тяхна свързаност в първо по-просто и по-лесно за казване и второ по-необичайно и по-трудно назовимо. Убеден съм, което означава и вярвам, че второто има за образец онова, което прави или което се случва с всяка клетка в нашето тяло. Всяка клетка има определено време на живот с промени и събития, или, казано с метафора, всяка клетка има свой малък текст.

Да, но клетката се свързва с други клетки от различен вид в орган, който подменя своите клетки и добавя друг “текст” към “текста” на отделната клетка. На свой ред органите влизат в “текста” на някакъв организъм, който си има свой “текст” и т.нат. В това “по-нататък” се произвеждат големите текстове на важния орган на човешкия мозък и “текстовете” на закачените за мозъка външни своеобразни органи на предметната среда и човешкото общество.

Идеята на обичайното несъставено ясно духовно е разгърната като теза в диалога “Федон” на Платон. Тази теза е жизнено устойчива - ние продължаваме да смятаме, че простото идентично на себе си е по-трайно и безсмъртно за разлика от сложното неидентично, което непременно се разпада и в този смисъл е смъртно. Именно на тази основа Платон развива своето философско твърдение за безсмъртната душа и безсмъртните образци-ейдоси. Днес не мислим за тях онтологично дори и по начина, по който Аристотел мисли за тях, като настоява, че те са вътре в самите неща. Ние смятаме друго - че те са моделиращи форми, налице в нашата реч, мислене, представи и дейности.

Уважавайки всекидневната представност, която организира речта и разбирането, в това, което казвам, аз следвам реализма на Аристотел и твърдя редуктивно, че тези моделиращи форми, налични в езика и нашето съзнание, са налице и в самите неща. Тази добавка, разбира се, не е научно и философско твърдение. Независимо от това ние смятаме тези моделиращи форми за по-висши и трайни положения. Така е и в жизнено-морален план - духовното е вярване и радикално отстояване на принцип.

Един радикално настроен норвежец неотдавна причини смъртта на повече от 70 души. Можем да загърбим този радикален акт и наистина вече забравяме за него, но не бива да загърбваме радикалността на нашето редово говорене, в което принципите и чистите идеи, ако не го обземат изцяло, са непременно налице в неговото начало и край. Нашите казвания и говорения започват от нещо просто, което изглежда непроблемно, след което то може да се усложни. Но, така или иначе, когато завършват, те често повтарят в своя край това просто и непроблемно, с което са започнали. Този свръхмодел на структурирано време е по-наблюдаем в записаната реч.

Но той организира времената и на нашата вътрешна мисловна и емоционална реалност, а и на нашите външни действия. Същото е във висока степен налице в тричастното протичане на толкова музикални творби. Така или иначе, това е основният начин, по който човекът сам или заедно с други се справя с времето и промяната или, по-точно казано, със сложната среда на много времена и промени, в която живее – той познава тази среда и постоянно я моделира наново. Това може да става само паметно, може да се отпечатва в устен разказ или писан текст, може да бъде построено като соната за пиано, може да бъде филмът “Дървото на живота” на Теренс Малик, може да бъде “текстът” на случващото се в моето тяло или на случващото се в световната икономика и вселената.

Коментираното по-горе е само средното като че ли другоистинно положение, в което е проявено т.нар. духовно или собствено човешко. Задачата обаче е не да делим неговото разбиране на две или три фази и да избираме първата и третата, които се повтарят, или втората, която ни се струва по-вярна, а да можем да мислим за духовното и собствено човешкото като за по-цялостна ситуация на протичане, в което едно първо просто разбиране на две положения с по-висока и по-ниска стойност преминава в друго второ на тяхното преплитане и завършва  в трето подобно на първото.

Разбира се, че може да се остане само в първото и да не се преминава във второто. Това първо може да преминава във второто на радикални действия, които следват точно от първото, като не допускат то да премине във второ, различно от него.  Възможно е и друго - структурирането на време да се постига косвено с трупане на репрезентации-примери, които потвърждават първото, или представят второто само с примери. Реалните говорени и писани текстове, а и реалните действия могат и да са само вариации на модела-парадигма, който представих.

Но ето ни наново изправени пред проблем. Ние пълним тези говорени и писани текстове, а и своите действия с реално жизнено съдържание. Така или иначе, обаче каквито и усилия да полагаме, не можем да отделим нашите парадигми-модели от онова, което се разбира чрез тях и което е като че ли самото външно.

Защото това външно е човешко или очовечено и станало човешко, поради което то е изпълнено от парадигми-модели. Така е и в случаите, когато ни се струва, че това външно е чисто и пределно външно като феномените, които занимават астрофизиците. Така че сме осъдени да живеем в свят, който макар и да не сме усвоили и присвоили до край, поради паметта, речта и разбирането, с които разполагаме, е някак присвоен и наш.


Коментари по темата
Да, точно така е, както казвате. Общият проблем е, че моментите на тази мекота на казването се случва рядко. Доста рядко могат да се отлепят едно от друго казването, правенето и вече направените външни неща. По-често вярваме на една или друга обща логика, при която и трите - и казването, и правенето, и външният свят, се покриват. Именно това покриване наричаме истина и му вярваме, защото е практически по-лесно, тъй като винаги е едно и също. Такъв е и характерът на божията демиургия със слово. Не виждам защо е преписана на бога, когато всеки човек върши това постоянно. Не, по-скро другото е собствено човешкото действие - това редуване на различаване и неразличаване, на изказване на парадигми, на схеми за неща и на наистина правени неща. Това е моментното отлепване на думи и неща, за което говоря и при което добре личи, че думите не просто се отнасят към света, но и влизат, и са вътре в него. Това е за мен духовното или, казано по друг начин, очовечаването на света. Книгата е опит за такова говорене. И то наистина е вдъхновено от особеното говорене с примери на Сократ в диалозите на Платон.
Тема № - 108 Коментар № - 7765 Bogdan Bogdanov - 2014-06-16 16:55:34
Благодаря ви за отговора! Само още една кратка добавка. Тя е, че това словесно нещо, този, тъй да се каже, словесен ембрион, който се образува от отношението между означавания феномен и означаващата го дума, сякаш се отглежда от речта и тя, за да уточнява неговото неясно и несигурно съществуване, постоянно го подхранва и облича с други думи и с означаваните чрез тях по-сигурно съществуващи предмети. Затова и за Платон душата е не само душа, но също ум, който се намира в иначе противопоставеното на душата тяло; но и за нас духовното не е само духовно, ами също така конкретна книга или конкретен умен човек и пр. Мисля, по повод на Пърс, вие много хубаво бяхте казал, че в горния смисъл знаците все едно са напъхани едни в други, захванати едни за други като грозд. Подобно нещо казвам и аз с образа на словесния ембрион, който се храни от речта и в един момент може да се роди като нов знак.
Тема № - 108 Коментар № - 7764 Георги Гочев - 2014-06-16 16:05:00
Ето вече намерих азбуката и повтарям с известни буквени поправки онова, което казах: “Темите привидно са три, но всъщност преливат една в друга, както става винаги, когато сериозно говорим за нещо. Защото то няма как да не е многотематично, ако действително съществува. Основното, което твърдя, сте разбрал и сте го казал. То е, че думите образуват словесно нещо, за което несъзнателно вярваме, че съществува. Такова словесно нещо е и духовното. С феномен означавам външното, което му съответства, което обаче не е същото като словесното нещо. Това външно е ставащо и променящо се, докато духовното като словесно нещо е напротив непроменливо и твърдо определено като противоположно на друго. Онова, което на нас ни се струва, вътре в “на нас” влизат и Платон и Аристотел, то е просто невярно. А то е, че т.нар. “горно” и “долно”, които са проста опозиция, същесътвуват и външно така. Това и казвам в това есе и тази книга – че няма разлика между философията и всекидневността. И двете смятат парадигмите-инструменти на мисленето за съществуващи обективно, а те всъщност не съществуват обективно, а са само видимости.”
Тема № - 108 Коментар № - 7763 Bogdan Bogdanov - 2014-06-16 14:45:52
Georgi, blagodarq za vlizaneto. Otgovarqm s latinica, za6toto ne sxm v Bxlgariq, a tuk mi lipsva dobarata kirilica, koqto polzvam. Temite prividno sa tri, no vsx6nost prelivat edna v druga. Osnovnoto, koeto tvxrdq, ste kazal i razbral, 4e dumite obrazuvat slovesno ne6to, za koeto vqrvame, 4e sx6testvuva. Takova slovesno ne6to e i duhovnoto. S fenomen ozna4avam vxn6noto, koeto mu sxotvetstva, no koeto oba4e ne e sx6toto kato slovesnoto ne6to, za6toto e stava6to i promenq6to se, dokato duhovnoto kato slovesno ne6to, to naprotiv e nepromelivo i tvxrdo opredeleno kato tova, koeto e protivopolojno na drugo. Onova, koeto na nas ni se struva, vxtre vlizat i Platon, i Aristotel, to e prosto nevqrno. To e, 4e t.nar. gorno i dolno, koito sa prosta opoziciq, te sx6testvuvat i vxn6no taka. Tova i kazvam i v tova ese, a i izob6to v knigata - 4e nqma razlika mejdu filosofiqta i vsekidnewnostta. I dvete smqtat paradigmite-instrumnenti na misleneto za sx6testvuva6ti obektivno, a te vsx6tnost ne sx6testvuvat obektivno, a sa samo vidimosti.
Тема № - 108 Коментар № - 7762 Bogdan Bogdanov - 2014-06-16 09:08:14
Здравейте!

Прочетох последната версия на „За духовното“ и онова, което ми направи впечатление, е, че текстът като че ли се състои от три теми.

Първата е за духовното като феномен. Но какво ще рече „като феномен“? Според мен това, че като наблюдаваме външния свят и себе си, на нас ни изглежда, явява ни се, че всичко и извън нас, и в нас е съставено йерархично – от по-горен, като че ли по-ценен и по-траен пласт, и по-долен, който е по-неценен и по-нетраен. Тази представа за горно и долно, за трайно и нетрайно, за ценно и неценно – тя е в отношение с промяната, която нещата извън нас и вътре в нас претърпяват. Ние виждаме, че нещо в нас и около нас се променя по-малко и по-бавно от друго. Може би затова мислим онтологически за йерархията, която ни се явява, и казваме като Платон, че по-горното в нея съществува по-истински и по-дълго, за разлика от по-долното, съществуващо измамливо и за кратко.

Според традиция, утвърдена от платонизма и християнството, по-горния пласт в света и в нас наричаме със съществителните „душа“, „дух“, „духовност“, „идеал“. Можем да употребим за същото по-общо и думата „духовно“. Съответно, по-долния пласт обикновено наричаме със съществителните „реалност“, „материя“ и „тяло“. Да, но този, който говори за „душа“ и „тяло“, за „духовно“ и „материално“, той като че ли говори за себе си и за света ВЕЧЕ от гледната точка на духовното. Това, което ни се струва, че е феномен, независим от нас, дали не е продукт на самото духовно? И в този смисъл, думата „духовно“ не означава ли всъщност две неща – веднъж по-горния пласт във всяко живо нещо, устроено йерархично, и втори път – процеса на организиране и означаване в структура от горно и долно?

Тук се очертава втората тема в текста на проф. Богданов – за духовното като знак и процес на означаване. Като се тръгне по тази семиотична линия, се виждат две неща. Най-напред, че във всичко, за което говорим, сякаш дреме противопоставянето между идеално и реално. То може да се каже и другояче, по логиката на Аристотел – противопоставяне между качествата на класа, към който означаваният предмет принадлежи, и неговите собствени или придобити качества. Например когато говорим за конкретна маса, ние говорим за тази именно червена или бяла, дървена или метална маса, но и за класа от предмети „домашни вещи“, който има тези и онези общи качества. Същото е донякъде и със справедливостта – когато говорим за някое конкретно несправедливо действие, говорим също и за идеалната ни представа що е справедливост и несправедливост.

Как обаче едното и другото – т.е. идеалното и реалното означаемо – се свързват в знака и речта? Според проф. Богданов това става в т.нар. „словесен предмет“, който е някакси МЕЖДУ идеалното и реалното означаемо. В този смисъл, изглежда, че знакът, сочи както към означаемото като идеално и непроменливо извън речевия акт и реално в точно тази ситуация на говорене, така в същото време и към техния общ словесен корелат, получил се вътре в речта. Това е и третата тема в текста – темата за означаването и, по-точно казано, за истината на онова, което се означава. Какво имам предвид? Че според стария спор за истината, тя, истината, е или вътре в нещата като реално съществуващи, или извън реалността – в техните мисловни образци. Проф. Богданов като че ли казва, че истината е констелация от реалното, идеалното и речевото съществуване на онова, за което мислим и говорим.

С оглед на горното, което казвам за истината, ми се стори, че проф. Богданов наистина се опитва да събуди смисъла на „дъх“ и „дишане“ в „духовно“ и иска да каже, че освен вече казаните две неща, духовното е и особено движение, дъх, завихряне на истината между идеалното и реалното съществуване на нещата, почерпване на по-траен смисъл от някакъв идеал, за да бъде хванато реалното, което постоянно се мести и преобразява, и обратно – събуждане на заспалото идеално, вдъхване на живот у него от страна на обновяващото се реално. Дали, по тази логика, духовното не е всъщност компромисен човешки механизъм да се прави жива връзка между онова, което ни изглежда горно и долно, начин за тяхното временно изравняване?

Дано това опростяване и подреждане, което правя, да помогне за дооформянето на текста!
Тема № - 108 Коментар № - 7761 Георги Гочев - 2014-06-13 14:42:00
ЗА ДУХОВНОТО – втора част

“Разбира се, че има и случаи, при които знакът си остава елементарен, а за феномена се мисли усложнено. Те обаче остават извън идеалността на първите две положения, и, общо взето се свеждат до тях. Та това са двата или трите варианта на постановката на всекидневната реч и разбиране. За съжаление такава е и постановката на научната реч и разбиране. Казано с една дума, тази постановка е практическо опростяване на по-вярното, че знаците, с които се означава един външен феномен, са винаги повече.

Феноменът на духовното се означава и със съвсем прост знак – самата дума-идея. Но феноменът се представя и от няколко по-сложно устроени знаци. Именно такъв по-сложен знак представям в този текст. Има обаче и такова положение - неразличаване на знака от феномена. Речта функционално смесва знака с феномена и говори ту за знака, ту за феномена без уговаряне. Как постъпвам аз, след като съм предложил по-комплексен знак за означаване на феномена на духовното?

Понеже знам за смесването, което прави речта, и че истината не е в съвпадането на знака с феномена, а в тяхното несъвпадане, не тръгвам по линията на безкрайното комплексиране на знака, за да изразя голямата комплексност на феномена, а в посоката на убедеността, че, каквото и усилие да положи една реч, знакът не може да изрази точно феномена и че пораждащият се текст на разширяващото се значение и означаване участват допълнително в самия феномен и го променят.

А този феномен какво е? Може да е изразен в по-малко или повече проявления, но и в осъзнавано и назовимо време на промяна. Или ако изкажа същото за феномена на духовното. Духовното може да спира промяната с назоваване на нещо по прост начин, но, от друга страна, може и в по-разгърната реч, и в усложнено разбиране, и дейностно да навързва повече прости неща в един вид динамично разбиране и представяне, модел за следващо разбиране и представяне.

А как е проявено несъвпадането между означаващото духовно и означаваното духовно? В по-прекия смисъл на думата духовно означава не само нещо просто и ясно, но и нематериално. Да, но и това означавано не съвпада с външния феномен на самото духовно, което е навсякъде и никъде. Означаваното е своеобразен словесен предмет-двойник на евентуалния външен феномен. Освен в речи и текстове, този двойник е проявен и в дейности, които пораждат човешка среда, пълна с посочими материални неща.

От тук следва и необходимостта това комплицирано духовно да се уточнява, като, разбира се, се напомня в кои случаи става дума за комплексен знак и в кои за означаемо, което се приближава до евентуалния външен феномен, без да може да се покрие напълно с него. Това аз правя по следния начин. Първо, казвам, че означаващото и означаваното духовно попадат в общ знак, в който не съвпадат. Но казвам и второ - че това несъвпадане не е грешка, а правило, защото именно така се провежда намесващото се в разбирането правене. Кое е правенето в този случай? Това, че като се разширява по този начин духовното, сега за сега само речево, вече се подготвя и цялото човешко, доколкото може, да стане духовно.

Това е според мен дълбинното основание Чарлз Сандърс Пърс да смята, че знакът включва не само означаващото и означаемото, казано с понятията на Сосюр, но също и самия предмет, за който се говори. Аз на свой ред усилвам това различаване. Смятам, че този предмет вътре в речта е словесен предмет и го различавам от външния предмет, който се означава с него, като, следвайки разбирането на Пърс, че означаваното постоянно се подменя с означаващото, казвам, че в получаващата се при това въртене неистина, че цялото човешко е духовно, вече е започнала работата, която би могла да доведе и до резултата това да стане наистина.

Но нека да оставя настрана заплетеното отношение между двете или трите съставки на знака и да се обърна наново към формулираната по-горе тяхна свързаност в първо по-просто и по-лесно за казване и второ по-необичайно и по-трудно назовимо.

Убеден съм, че второто има за образец онова, което прави или което се случва с всяка клетка в нашето тяло. Всяка клетка има определено време на живот с промени и събития, или, казано с метафора, всяка клетка има свой малък текст. Да, но клетката се свързва с други клетки от различен вид в орган, който подменя своите клетки и добавя друг “текст” към “текста” на отделната клетка. На свой ред органите влизат в “текста” на някакъв организъм, който си има свой “текст” и т.нат. В това “по-нататък” се достига и до “текстовете” на важния орган на човешкия мозък и закачените за него външни своеобразни органи на предметната среда и човешкото общество.

Идеята на обичайното несъставено ясно духовно е разгърната като теза в диалога “Федон” на Платон. Тази теза е жизнено устойчива - ние продължаваме да смятаме, че простото идентично на себе си е по-трайно и безсмъртно за разлика от сложното неидентично, което непременно се разпада и в този смисъл е смъртно. Именно на тази основа Платон развива своето философско твърдение за безсмъртната душа и безсмъртните образци-ейдоси. Днес не мислим за тях онтологично дори по начина, по който мисли Аристотел, като настоява, че те са вътре в самите неща. Ние смятаме друго - че те са моделиращи форми, налице в нашата реч, мислене, представи и дейности.

Уважавайки всекидневната представност, която организира речта и разбирането, аз следвам реализма на Аристотел и твърдя редуктивно, че тези моделиращи форми, налични в езика и нашето съзнание, са налице и в самите неща. Тази добавка, разбира се, не е научно и философско твърдение. Тя уважава нашето вярване, че тези моделиращи форми са по-висши трайни положения. Така е и в жизнено-морален план - духовното е вярване и радикално отстояване на принцип.

Един радикално настроен норвежец неотдавна причини смъртта на повече от 70 души. Можем да загърбим този акт и наистина вече забравяме за него, но не бива да загърбваме радикалността на нашето редово говорене, в което принципите и чистите идеи, ако не го обземат изцяло, са непременно налице в неговото начало и край. Нашите казвания и говорения започват от нещо просто, което изглежда непроблемно, след което то може да се усложни. Но, така или иначе, когато завършват, те често повтарят в своя край това просто и непроблемно, с което са започнали.

Този свръхмодел на структурирано време е по-наблюдаем в записаната реч. Но той организира времената и на нашата вътрешна мисловна и емоционална реалност, а и на нашите външни действия. Същото е във висока степен налице в тричастното протичане на толкова музикални творби. Така или иначе, това е основният начин, по който човекът сам или заедно с други се справя с времето и промяната или, по-точно казано, със сложната среда на много времена и промени, в която живее, като познава тази среда и постоянно я моделира наново.

Това може да става само паметно, може да се отпечатва в устен разказ или писан текст, може да бъде построено като соната за пиано, може да бъде филмът “Дървото на живота” на Теренс Малик, може да бъде “текстът” на случващото се в моето тяло или на случващото се в световната икономика и вселената.

Коментираното по-горе е само средното като че ли другоистинно положение, в което е проявено т.нар. духовно или собствено човешко. Задачата обаче е не да делим неговото разбиране на две или три фази и да избираме първата и третата, които се повтарят, или втората, която ни се струва по-вярна, а да можем да мислим за духовното и собствено човешкото като за по-цялостна ситуация на протичане, в което едно първо просто разбиране на две положения с по-висока и по-ниска стойност преминава в друго второ на тяхното преплитане и завършва в трето подобно на първото.

Разбира се, че може да се остане само в първото и да не се преминава във второто. Това първо може да преминава във второто на радикални действия, които следват точно от първото, като така един вид не допускат то да премине във второ, различно от него. Възможно е и друго - структурирането на време да се постига косвено с трупане на репрезентации-примери, които потвърждават първото, или представят второто само с примери. Реалните говорени и писани текстове, а и реалните действия могат и да са само вариации на модела-парадигма, който представих.

Но ето ни наново изправени пред проблем. Ние пълним тези говорени и писани текстове, а и своите действия с реално жизнено съдържание. Така или иначе, обаче каквито и усилия да полагаме, не можем да отделим нашите парадигми-модели от онова, което се разбира чрез тях и което е като че ли самото външно. Защото това външно е човешко или очовечено и станало човешко, поради което то е изпълнено от парадигми-модели. Така е и в по-сигурните случаи, когато сме убедени, че това външно е пределно външно като обективните феномени, които занимават астрофизиците.

Да, но и тези обективни феномени се представят с думи-словесни предмети, които ги означават по по-сигурен и приключен начин от начина, по който те съществуват вън от нас. Така че поради паметта, речта и разбирането, които ни правят хора и с които си служим толкова щастливо, ние живеем в свят, който макар и да не сме усвоили и присвоили до край, е някак вече усвоен и присвоен и значи вече наш в нашата реч.

Тема № - 108 Коментар № - 7760 Bogdan Bogdanov - 2014-06-12 08:44:09
Разбираемо е, че няма коментари. Темата е сложна, важна, а, както ми се явява на мен, и упорито неизложена, както трябва. Публикуваното като заглавен текст е по-добро от публикуваното по-рано, но стилистично, а и понятийно на места е неубедително и довеждащо четящия до умора и отегчение. Оправям текста на вече написаната книга и съм заседнал в това есе. Ето сега предлагам по-долу подобрената първа част като коментар. Скоро ще предложа по същия начин и втората част.

“Темата-проблем, която ме подтикна към есето “Дървото на живота”, а сега и към този текст, е идеята, че човешката духовност е нещо по-висше от по-нисшето земно биологическо съществуване. Аз, разбира се, променям тази идея, като говоря за “човешка духовност” и загърбвам оригиналната конотация, че духовното е дар божи.
Въпреки тази промяна обаче има проблем и в този светски вариант на идеята. Той е, че като комплексни феномени и светът, и човешкият свят са устроени йерархично като по-ниско материално, което се издига до по-високо идеално. Може би и поради това, че тази йерархия е видимо налице в нашето изправено тяло и във винаги вертикално устроената oбществена среда, тя се възприема като ясна ценност и тихомълком насочва човешкото разбиране да си служи с нея като с безспорен ред. Този ред е проявен и в като че ли безспорната истина, че сложното реално стои по-ниско от простото идеално.
Именно в това е и проблемът.Като приема това проивопоставяне за стопроцентово истинно, човешкото разбиране не обръща внимание, че то е само първи момент на една рефлексия, в която има и втори мемент. В него началната истина се усложнява, редуцира и опозицията се променя.
Но защо второто се пропуска? Защото първото е просто и ясно и като че ли е по-лесно за ползване, а второто е по-сложно и в този смисъл по-трудно използваемо. Превесът на първото над второто е наложил и това непоставяно под въпрос положение - че истините са прости еднопринципни положения. То има и варианти, по които не се спори. Такъв безспорен негов вариант е, че истините съществуват и че те са нещо просто и посочимо.
Наистина това, което съществува, в редица случаи може да се посочва. Истината за него обаче е комплексна и в този комплекс съществуването е само едно от нейните проявления. Същото се отнася и за съществуването на фактите. Ние сме тези, които откъсват тази истина от другите истини, с които тя е свързана и които я представят поотделно все едно, че сочим само тях. Така или иначе, постоянно говорим за отделното, което не е отделно, все едно че то е отделно. Добре знаем чия е вината за това. На нашия навик, че боравим практически с отделни предмети, за които вярваме, че са идентични на себе си неща. Това е обаче само практическо положение, иначе те са непременно и други предмети.
От тук, от тази практическа очевидност, че масата е само маса, и столът само стол, е последвала и другата практическа очевидност, че е така не само при думите, но и при предикациите в нашата реч - че това, което твърдим по въпроса, който е предмет на тази предикация, е истина.
Тази истина е налице, тя е парадигмена проста истина, откъсната от многопарадигмената комплексна истина на реалното, за което говорим и което съществува самостоятелно само условно. Реалните неща съществуват неусловно не сами по себе си и вътрешно, и външно. Вътрешно, защото и в себе си са повече от този предмет, който наричаме с тази дума, и външно, защото образуват заедно със съседни предмети други по-големи предмети. Единицата и едното съществуват като качество, единият камък е един камък, а не едно и единица. Така е - думите не са нещата и нещата не са думите.
Като всички други езици и българският език не ни предоставя безкрайно многото думи, необходими, за да се означат съответно безкрайно многото неща в света. Пречката не е в техния голям брой, а в това, че те постоянно се застъпват, и то по различни начини.
Затова и грижата на езика-реч е насочена към друго – да произведе комплицирани словесни знаци за поне двойно означаване в смисъл, че еди-какво си е това, но и друго. В редица случаи това е възможно. Със средствата на суфикси и префикси, промени в корените на думите и преназоваващи предикации езикът-реч произвежда такъв род словесни знаци. Да, но той разчита не само на набора от словесни знаци, а ползва за целите на това двойно означаване и референциите, които прави и които формално не са в него.
Именно такъв е случаят с двойната референция при думите “маса” и “стол”. Липсват префикси и суфикси, а и корените на двете думи не насочват към други предмети. Същевременно освен маса и стол масата и столът са и по-общото на домашни предмети. Въпреки че разполагаме с това название в своя вътрешен речник, за неговото означаване липсва знак в тези две думи. Знакът се поражда в мълчаливата реч на нашето разбиране. Проблемът обаче не е само в това, че в определени случаи липсват словесни знаци и речта набавя нужния смисъл по този начин. Има проблем и при наличието на такива знаци в езика-реч. Проблемът е, че те не представят точно външното двойно, за което става дума, а напротив се разминават с него.
Което не е проблем, а функция. Като поддържа разликата между словесния и външния свят, човешката реч хем представя това т.нар. външно, хем го променя и се намесва в него. С оглед на какво? С оглед на това, че то се променя, че е сложно устроено, че разбирането му поражда проблеми, но и че между словесния и външния свят има обмяна, насочена към трето, за което няма име. Така че живеем в свят, белязан от двойност не защото той е двойнозначен. Светът е по-скоро многозначен. Двойността е само улесняващо разбирането ни опростяване на многозначността.
Та т.нар. двойно двойност е налице и в нашата дума-идея “дух”, а и във външното, което й съответства. На въпроса как се е породила тя и в каква отношение влиза с евентуалното външо, което й съответства, е по-лесно да се отговори с пример. Като всички живи същества на земята ние вдишваме въздух със състав, който ни е необходим. Това, което издишваме, е същият въздух, от който сме извлекли нужното. Редовото издишване е “издишване”, но има и последно издишване, което е “издихание”.
А и друго. Това, което вдишваме и издишваме, е с материален състав, но е леко и като че ли нематериално. Това позволява да го противопоставяме на по-плътното материално и да означаваме с него струващото ни се безплътно нематериално идеално. Така с промяна в корена на “дъх” са произведени двете думи “душа” и “дух”, означили две изражения на това идеално, като корените и на двета думи са останали свързани и с “дъх”, и с “дишане”. Разбира се, в различните езици те се образуват от различни корени, но механизмът на удвояването на смисъла е винаги налице.
Не е различно и това, че при възникнала дума-идея, ако не самата двойност на означаващото, една от неговите съставки, усилена от означаемото, започва да дърпа към външен предмет, който да й съответства. Този предмет винаги се намира. Той е намерен и при “душата” и “духа”. Бидейки нещо идеално, във всички езици, този предмет се противопоставя на всяко материално, а и на това, с което разполагаме – собственото тяло, веднъж обзето от душа и дух, т.е. живо благодарение на тях, и, втори път, ставащо мъртво, когато те го напускат.
И по-нататък. Бидейки нещо идеално, душата и духът могат да бъдат отделени едно от друго, но могат и да се свързват и по-висшето на духа-разум да става част от душата. Платон се колебае по този въпрос, но в по-късната античност духът вече е божественото, което се вселява в нас и което ни напуска, когато умираме. Разбира се, не е лесно да се каже колко от това, което изричам, е дело на велики умове и точно на кои и колко е по начало вложено в моята човешка реч. Но, така или иначе, изглежда безспорно, че и латинските animus и animа, и славянобългарските “дух” и “душа” са еднокоренни синоними и че освен основното значение, което имат, те пренасят в своя корен и второ значение.
Това и твърдя в този текст. Не че духовното е просто дума без външно съответствие, а че външното, което му съответства, е двусъставна променлива и разгръщаща се цялост. Което по всяка вероятност е попречило тази цялост да бъде осъзната, въпреки че не е попречило нейното съществуване да се осъзнава. Разполагаме с отлични примери, които го потвърждават. Като дървото, което тръгва от семе, пуска корени в земята, което е и свързано, но и отделимо от нея, а и включвано от земята и въздуха в какви ли не цялости. Имаме в погледа най-видимата от тях - гората.
Но кое е духовното в дървото? Отговорът е лесен - механизмът на това прехождане към друго, който предполага и отмиране на едното с оглед на другото. Това духовно не е отделно от материалното, а е вътре в него като негов живот и организация, които влекат и към това и то, и те да се наричат, за да станат това, което са. Като казвам “наричат”, имам предвид не само с други думи, а и с по-прости и по-сложни предикации. Наричането е и преназоваване.В това е и въпросът, който се повдига. Дали духовното е самото това наричане и преназоваване, или то и става това, което е, благодарение на тях?
Изглежда второто е реалният план на духовното. Казано с парадокс, това второ не е отделно от онова, което води до него - самото живеене, което съдържа и възможността да се опълчва срещу себе си. Не бива да се пропуска пораждащата се и в този случай двойност – че и преди да бъде радикален акт на себепреустановяване, това живеене, синоним на духовното, е отместване-разширяване-усилване, което, така или иначе, е с отношение към духовното. От тук следва и тезата, че щом е в състояние да става такова материално, което разбира и друго, но и себе си, материалното е и духовно.
В това разбиране естествено има първи момент на противопопоставяне. С него започва евентуалното по-сложно второ, за което говоря и което нерядко преминава и в трето, повтарящо първото. Но както вече казах, в това разбиране може и е желателно да е налице това второ, в което простото начално и крайно се усложняват. Затова и разглежданото от мен духовно е както комплексен феномен, така и комплексна идея-знак за неговото означаване. От тук следва и нуждата двете да са свързани и разбирането на феномена да ползва такъв комплексен знак.
От което обаче се пораждат и проблемите на разбирането. Пораждат се от лошата теза, че знакът и феноменът, който се означава с него, съвпадат. Истините са точно такива съвпадания. Затова и ако знакът е елементарен, елементарен става и феноменът. А ако искаме феноменът да бъде комплексен, трябва да бъде комплексен и знакът. Разбира се, че има и случаи, при които знакът си остава елементарен, а за феномена се мисли усложнено.”

Тема № - 108 Коментар № - 7759 Bogdan Bogdanov - 2014-06-11 10:22:31
Този текст публикувах преди доста време, но беше неясен и объркан. Държа
на него и го пренаписах и смятам, че сега е доста по-ясен. Освен това в него като че ли успях да изложа по-подредено особената семиотична позиция, която следвам. Дано наистина да съм успял!
Тема № - 108 Коментар № - 7754 Bogdan Bogdanov - 2014-06-01 14:49:39
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 75752

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 96566

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 15768

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 19729

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 41447

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 19626

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 28028

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 26826

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 22486

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 30367

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA