“Рационален” и “ирационален” са прилагателни-чуждици. Заети са от международната лексика и са латински думи. И двете са образувани със суфикс от латинското “ratio”, което означава “смятане и сметка”, “разумно основание” и “разум и мислене” и на свой ред е образувано от миналото причастие на депонентния латински глагол “reor”, който означава “смятам” и “мисля”. 
       Като термини-чуждици “рационален” и “ирационален” се различават от своите по-многозначни български съответствия “разумен” и “неразумен”. Поддържани и от опозицията, в която влизат, “рационален” и “ирационален” са с определен специфичен смисъл. “Рационален” означава “разчленен и осъществяван по ефективна права линия, насочена към ясна цел, в която добре личат моментите на придвижване от причина към следствие и от намерение за промяна към целта на по-доброто и резултата”, докато “ирационален” означава “нямащ нищо общо с разума и “ratio”-то на разчленяването”. 
       Бидейки нещо емоционално, интуитивно или каквото и да е друго, за което няма обяснение, “ирационален” обикновено стои по-долу като стойност от “рационален”. В по-редки случаи подредбата е обратна – “ирационален” надвишава по стойност “рационален”. В езика-реч винаги има грижа по-високото и по-ниското в подобна йерархична опозиция да си разменят местата. Още повече, че на български не толкова категоричното “нерационален” обикновено стои по-ниско от “рационален”. 
       И български като всеки жив език не търпи прилагателни, които са само прилагателни. Прилагателните от среден род се субстантивират - “рационален” образува “рационално”, а “ирационален” – “ирационално”. Успоредно с това на български се образуват и синонимите на “рационално” и “ирационално” “рационалност” и “ирационалност”, разбира се, не без известна разлика в значението. Но, така или иначе, и субстантивираните прилагателни в среден род, и съответните две съществителни на “-ост” означават словесни, а не действително съществуващи предмети. 
       По въпроса как съществуват реално външните, корелати, които отговарят на такива съществителни, продължава да се спори. Причината е, че реално съществуващото тихомълком се изчерпва с можещото да се посочва. Единственото, което е по-ясно, е, че речта  поражда словесни предмети не само защото външните им корелати съществуват реално посочимо, но и поради речевото намерение да стане така, че те да започнат да съществуват. Така или иначе, изглежда доста сигурно, че човешката реч не само означава реалното външно, а и го прави. От тук следва и възможността всяка реч и всяко разбиране като всяко друго действие да могат да протичат рационално. 
       В това рационално протичане се преплитат няколко линии. То може да е такова в индивидуален, но и в колективен план, т.е. да е рационално действие или разбиране за действащия и разбиращия индивид, но и за някакъв колектив, а от тук и за колектива, който участва като коефициент в субекта на този индивид. При това в хода на това действие, реч или разбиране “себе си”-то на този субект може да се променя от предимно едното към предимно другото. На второ място едно действие, реч или разбиране могат да бъдат по-рационални в сравнение с други по-нерационални. 
       Най-сериозно е третото усложняване, което става - спрямо предмета на това действие, реч или разбиране. Именно с оглед на тяхната рационалност се полага, че този предмет е идеално идентичен на себе си и значи един. Реално гледано обаче, той е и друг предмет, свързан с него, и то по различни начини. Така че някой може да действа, да говори или да разбира рационално по първия предмет, но нерационално и дори ирационално по втория. Ето един пример.
       Взимам лекарство за тази болест. Лекарството обаче действа не само на заболелия орган, но и на друг, който е здрав или болен от друга болест. Лекуваният орган се оправя, но заболява другият. Така става, защото в реалното действане, говорене или разбиране предметът не е един, затова и в техния ход той може и да се промени в друг. Същото става и със субекта на действието. Лекарството го взимам аз, но лекарят ме вкарва в стандарт за рационалност, който е нещо колективно и който влиза в моето “себе си. Затова и аз мога да не остана същият в хода на това действие, а да се променя. 
       Усложнявам въпроса за рационалното, за да покажа, че научното говорене опростява ситуацията на реалното рационално и говори за парадигменото положение като за реално, а то не е реално. Така е постъпил и теоретикът на праксеологията Лудвиг фон Мизес в своята знаменита книга “Човешкото действие. Трактат по икономика”, като е заявил, че насоченото към цел човешко разумно действие е винаги рационално за разлика от инстинктивните и човешки, и животински действия, които не са рационални. Научното говорене обаче е само временно опростяване с оглед на назоваване на парадигми. Вътре в самите реални единици, които се коментират, тези парадигми са повече. 
       Добавя се и това, че парадигмите в тези единици не са същите, каквито са, когато се представят в чист вид. Те са променени поради синергията, в която са влезли. Така че се повдига двоен въпрос. Първо, дали е представимо това изкривяване на парадигмите поради синергията, в която са влезли в една действително съществуваща единица и, второ, дали тази действително съществуваща единица е представима словесно? Простият отговор е, че и двете не са представими словесно. 
       Което оправдава ставащото в научните представяния и по-точно това, че те представят еднозначно рационално чисти несвързани една с друга парадигми. Такова е и научното представяне по темата “действие” на Лудвиг фон Мизер в първата част на неговата книга. Да, но тази невъзможност не изключва другата – парадигмите да се представят поне по две свързани една с друга в двузначни схеми-модели. В този случай те очевидно биха стоели по-близо до реалните положения, които се обсъждат чрез тях. 
       Но за да може употребата на тази по-сложна схема-модел да бъде по-ефективна, не бива да се прави и другото, което се прави в първия случай – след рационалното представяне на една парадига да се дават примери, които я подкрепят. Не би трябвало, защото представени по еднозначния рационален начин, по който се представят, те не са реалното, което потвърждава съществуването на тази парадигма. Първо, защото и тя, и никоя друга парадигма не съществуват реално сами по себе си. Но и, второ, защото даденото като пример съществува, но не рационално еднозначно, както се представя, а многозначно устроено от повече парадигми.
       Разбира се, тази многозначност е словесно непредставима, поради което тя се замества от двузначна схема-модел, която представя относително по-точно тази реална многозначност. Така че може да се постъпва научно опростително и наистина се постъпва така, когато за една парадигма се мисли, че съществува реално. Но може да се постъпва и по-реалистично, когато се свързват не няколко, но две парадигми и така се създава по-сложна схема, която е по-близо до визираното в някакво действие, говорене или разбиране реално положение.  
       От тук следва и необходимостта да се представи и по-реалната схема на рационалното вършене, говорене или разбиране на нещо. Казано наедро, което означава и схематично, никое вършене, говорене и разбиране не могат да бъдат само рационални, въпреки че това е възможна и е съвсем обичайна идеализация за човешката реч. Винаги и във всички случаи  рационалното вършене, говорене и разбиране на нещо се допълва от нерационално или ирационално, което го окръгля и увеличава обхвата му.  
       Ето как може да се представи реалното възможно, което става, когато се влиза в рационално вършене, говорене или разбиране. 
       Всеки постъпващ, говорещ или разбиращ рационално може да надхвърли своята лична рационалност, а и стандартите за рационалност на средата, в която е, като добави в този случай на правене, казване или разбиране нещо ново рационално. Той може да постъпи като учен, рационализатор и прочие названия по въпроса, може да въведе нови назовавания и понятия или да създаде нов уред. Не бива обаче да се пропуска, че, особено при добавяне на ново рационално към старото, неговата реч подчертава това реторично и го нарича не “по-рационално”, а “рационално”, т.е. напълно рационално. Точно това е проявата на съпътстващата рационалността нерационалност.
       Но и обратно – някой може да е учен, експериментатор и рационализатор в друго и в други случаи, но в този случай да не постъпва рационално. Същевременно той може да остава и на равнището на своята предишна рационалност, а и на равнището за рационалност на своята среда, но може и да пада под тях. Второто се случва често. Тогава какво става? Рационалното се съчетава с някакво нерационално или дори ирационално. Особено ирационалното не е нещо малко и отделно, а винаги е цяла идеология. 
       А тази идеология какво е? Едра обяснителна схема, която се отнася и до предмета, който се прави или разбира рационално, но и до други предмети, свързани с него. Така това правено или разбирано нещо се разширява, престава да бъде това, което е било в акта на рациналното вършене и става друго по-голямо. По този начин се поражда двузначност, която обяснява и първоначалното по-малко, но визира и получилото се по-голямо. Което има положителен ефект - не се остава при малкото едно, предмет на рационалното действие или разбиране, а то влиза в по-голям предмет. Така и във външния свят – никой предмет не е сам по себе си, а винаги се свързва с по-едър предмет. 
       Да, но това може да се разбира преди да се реши проблемът, подтикнал към рационалното действие или разбиране. В което е и другият проблем - че е едно това прехождане от един към друг предмет само да се разбира, а друго, ако при този преход се окаже, че има проблем, този проблем да се решава рационално. Идеологията, която се поражда в този случай и която е нещо ирационално, попречва за решаването на проблема и става препятствие за рационалността. Идеологията е, че всяко нещо, което се върши и разбира,  се върши и разбира само рационално, което означава и само поотделно, и само еднозначно. 
       Да, но това не е така поради изтъкнатите по-горе основания – защото субектите на човешките действия, говорения или разбирания са с комбинирани индивидуални и колективни съставки, които се променят в хода на действието, говоренете или разбирането, и защото и техните предмети са по подобен начин съставени и променливи и водят до това рационалното да се съчетава с някакво нерационално, при което се променят и самите предмети. Бидейки свързани с други неща, те винаги образуват с друго по-едро трето. 
       Е, не е изключено това по-едро трето също да може да се върши и разбира рационално. Може, но при условие, че продължи да бъде валидна простата еднозначна схема на т.нар. рационално действие. Което е възможно, тъй като животът никога не е безкрайно голям и отворен - обхватът му винаги е ограничен сега и тук в този случай. Това доста ясно показва каква е задачата. Тя не е да се постави под въпрос простата еднозначна схема на т.нар. рационално действие и разбиране, а тази схема да влиза в модулно отношение с друга схема, която е различна от нея. 
       Затова и не бива в подкрепа на последователната рационалност да се привежда аргументът, че тя е нещо човешко, което е резултат и на нашата мозъчна дейност. Нещо човешко е и другото, което я допълва – човешката предметна и обществена среда, устроена в постоянно усилваща се модулност, както усилено модулно впрочем е устроен и човешкия мозък – и сам по себе си, и в сложното отношение с телесния организъм, който го носи. Но сега аз обръщам внимание на външната модулност в човешката среда.
       Както мисленето и съобразяването на отделния човек се допълва и поставя под въпрос от другите хора, обществото и човешката среда, така и всичко в тази наистина сложна и предметна, и речева, и институционална среда е устроено модулно. Което, доколкото може да се каже просто в гледната точка на отделното действие, означава, че никое човешко действие и разбиране не спира и не завършва като това действие, а непременно продължава в друго действие. Разбира се, можем да си представим пълно обхватен човешки живот, но, така или иначе, този живот не е реален. 
       Определени философски и научни системи са проекти за всерационалност, т.е. за еднозначно справяне с всичко по права линия. Те обаче са само виртуалности, тъй като, първо, само са положили, че това всичко е налице, и, второ, не са положили как се отнасят помежду си тази всерационалност и другата реална рационалност, която има за предмет сегашното реално, което вършим и разбираме. Така че тази всерационалност веднага става идеология, като се свежда до онова ирационално, което допълва сегашното редово рационално.Така или иначе, колкото и да упорства да бъде последователно рационално във всичките си действия и разбирания, човешкото същество се поддава на този по-здрав двоен режим на действане и разбиране, като съчетава реалното рационално сега и тук с някакво ирационално навсякъде и винаги.
       Е, разбира се, има луди и още повече депресирани човешки същества, които избягват тази жизнена модулност и упорито пазят едното сигурно значение на еднозначната протичаща по права линия рационалност. На тях не им остава друго освен по-слабото неосъзнавано модулиране между по-рационалното и по-малко рационалното, с което те няма как да не разполагат като живи човешки същества.