БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ  

ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов

Нашите сетива са четири – зрение, слух, обоняние и осезание. Те имат отделни имена и се наричат и със синоними, които сочат техните основни действия. Ясно е, че със “зрение” наричаме това наше сетиво, а с “виждане” и “гледане” неговото ползване. Синонимите, представящи ползването, са отглаголни съществителни. Което и показва, че ползването на нашите сетива е протичащо действие.

Знаем добре, че човешкото сетиво с предимство е зрението. Оттук и многото отглаголни съществителни, които изразяват неговото ползване – “виждане”, когато действието е по-кратко, “гледане”, когато това действие е по-продължително, и уточнения като “разглеждане” и думи от други корени като “наблюдаване” и “съзерцаване”.

Но и второто последствие. Човешкото живеене е социално и протича в човешка среда, която е и посредник към останалия по-голям свят. Тя е изпълнена и с неща и инструменти, но е разгърната и в изградени места за виждане, които постоянно се изправят пред нашия колебаещ се между близкото и по-далечното поглед. Такъв е и светът ни - нещо външно, светло и видимо в обхват, възприемано от всички, които виждат и гледат.

Което повдига и въпроса дали онова, което виждаме и гледаме, е едно и също, след като всички разполагат с т.нар. зрение. Да, то е едно и също като външно, което се вижда, но при всеки е пулсиращо с различен обхват и различна детайлност в зависимост от състоянието на неговото зрение и използваните помощни средства. Въпросът обаче продължава и в сериозното питане дали сетивата и като употреба са сами по себе си и всяко върши своята работа отделно.

Краткият отговор е “не”. Работите, които вършат сетивата ни, са свързани. Което свързване не е едно и също. Действията на някои наши сетива са свързани повече. В човешката среда по-силно свързани са виждането и чуването. Ние сме виждащи и чуващи същества, които разчитат на тази връзка. Останалите ни две сетива – мирисът и осезанието, и тяхната работа са като помощни и добавени. Те са по-силни при определени животни и при недъгавите хора, които, понеже не виждат или не чуват, са ги развили и се опират основно на тях.

Там е и въпросът, при тях те какво изявено при другите хора заместват. Личното продуциране на виждан и чуван свят, който протича и който затова освен свят е и реалност. Без такъв свят-реалност човешкото същество не може. Но, като казвам “човешко същество”, какво имам предвид -  дали отделният човек, който вижда и чува, или и многото заедности, в които всеки участва. Имам предвид и едното, и другото. Вижда и чува отделният човек, но поради речта и работата на мозъка, той вижда и чува през коефициентите на многото заедности, в които е.

В тези заедности влизат и голям брой културни и възрастови особености, но влизат и по-генералните особености на самия човешки вид homo sapiens sapiens. В тях влиза и споменатият човешки свят, произведен от връзката между виждането и чуването. Каквото и да правим, докато съществува видът, към който принадлежим, нашият свят-реалност ще бъде константността, която се вижда и чува и която, от друга страна, е протичаща и променяща се. Но нашият именно такъв свят-реалност - и за всеки от нас, и за всички заедно, не е чисто сетивен. Той има и важната добавка на нашата реч-памет, в която са заложени социалните и културните заедности, в които участваме.

Оттук следва и тази особеност, че този наш човешки свят-реалност не е само тук и сега и само непосредствено даден. Той е и нещо опосредено в нашето съзнание, съществувало и в миналото, а можещо да се случи и в бъдещето. Така че тези две човешки сетива – зрението и слухът, и особено работите, които те вършат – гледането и чуването, освен че са две, стават и едно. Проникнати и от паметта и речта, както вече казах, те са и нещо рационално и разумно.

В този смисъл е едно да се каже, че нашите сетива са четири, а друго да се разбере, че светът, който възприемаме, се прави основно от действията на две сетива, че нашият свят е предимно виждан и чуван, но че той е и променящ се и протичащ, а и се насочва и рационално, колкото лично, толкова и социално, и то с променливи параметри. Затова и правен от самите нас, нашият свят-реалност е постоянно променлив и зависим от многото заедности, в които участваме. Което означава и това, че светът ни е и общ и обективно даден, но и постоянно не такъв, какъвто е при другите. 

Самата дума “свят” ни задължава да имаме общ свят и ние наистина имаме общ свят, особено като външно съществуващ. Което ни най-малко не пречи във всеки от нас този свят да бъде различен и ставащ тук и сега. Затова и толкова многото спорове кой е общият свят и толкова многото нови и нови разбирания по въпроса. Добре знаем, че, додето се живее по човешки, те няма да прекъснат. 

Същото обаче може да се каже и по-преплетено сложно,  що се отнася до отделните сетива и техните действия.  Ние разполагаме с отделни думи за отделните сетива и техните действия. Но споменатите две наши сетива и особено техните действия са се свързали и в различни едно. Което свързване е като че ли по-ясно проявено в особения човешки свят. Този свят е и пасивно даден и просто възприеман от нас, но е и активно правен от всеки от нас. Той е и свят тук и сега, зрителен и слухово възприеман, но е и рационално успореден с външното, изразен и в слово, което слово е произнасяно и писано, но и мълчаливо протичащо в съзнанията ни. Този механизъм на успоредени външна сетивност и речева рационалност на човешкия свят е и своеобразен подтик за личното, което ми се случва и правя.

Ето това не е особено известно на хуманитарната наука за човешкото, особено на тази, която се занимава с анализа на текстове и анализира реалните протичания в човешката среда. Така че едно са понятията за отделните неща и състояния, т.е. трайното, което занимава науката, а друго са свързванията между тях, с което започва разбирането на по-реалните техни състояния. Тези състояния са протичащи, принадлежащи на промяна и преобразуване в друго.

Именно поради тази двойност, която не се разбира, се е достигнало и до това голямо разделение между науката и изкуството. В смисъл, че науката се занимава с когнитивните положения, които са еднозначни и са винаги това, което казват за тях думите или понятията, към които сме привикнали, и изкуствата, които показват техните по-реални или по-жизнени изражения. За съжаление се спира до тук, а би трябвало да се продължава и да се казва, че в тези техни изражения когнитивните положения и понятията са свързани по повече заедно. Защото и в самия живот, чието моделиране е голямата задача на изкуството, те съществуват именно така – като семиотични ситуации или семиозиси.

Това, което казвам, е увод във втората част на бъдеща книга, посветена на т.нар. протичане. Този увод прехожда в няколко глави, озаглавени с правеното предимно от една сетиво. Защото не без основание се казва, че когато гледаме един филм, гледаме, когато слушаме музика, слушаме, и когато четем, четем, а и когато мислим, мислим.

Същевременно никое от тези протичания, първо, не е само по себе си, без да е свързано и с друго, и, второ, то никога и свързано с друго, не е само това, което казва за него думата, с която го наричаме, без да е и произвеждане на особен свят-реалност, необходим в този случай и на отделния човек, който го извършва, но и на една или друга заедност, закодирана в словесния акт на този човек.

Защо съм се заел с тази особена гледна точка на протичането? Разбира се, и за да превърна това редово отглаголно съществително и в понятие, както съм обещал в уводните думи към тази книга. Но и за да коригирам упоритата грешка и в хуманитарната наука, а и във всекидневното казване. Е, нека това да не е грешка, а дълготраен лош навик – объркването между когнитивните инструменти и реалните неща.

Когнитивните инструменти, в тях влизат и т.нар. понятия, са нещо еднозначно, но тази тяхна еднозначност не е истината за самите неща, спрямо които те са употребени. В реалните неща тези когнитивни инструменти се преплитат в подвижни знакови ситуации, които Пърс е означил с думата семиозис. Така че и науката, и редовото говорене смятат за истина еднозначността на когнитивните инструменти и обикновено спират до тяхното назоваване, а динамичната истина за съществуването на реалните неща е семиозисна, подвижна и многозначна. Но е редно да се каже и защо става това объркване и какво го оправдава.

Оправдава го това, че и когато се описва семиозисната природа на съществуването на отделното нещо, и тогава това описание е само приближение към него, което го моделира и така спира действителното му реално протичане. Каквото и да се прави, колкото и строг да е един метод, той е приложен в говорене. Дори да се добави формула с числа и букви, а и чертеж, моделирането, а това означава и човешкото мислене, са винаги речеви намеси, които правят и това неистинно, че осъществяват речево нашето желаене обсъжданото нещо да бъде по-обособено отколкото е, гледано по-реално.

Затова и неслучайно казвам не “реално”, а “по-реално”. “По-реално” означава, че когато говорим за нещо, най-много можем да построим неговия по-реален модел, който само се е приближил до действителната реалност и един вид я е заместил.
  


Коментари по темата
Благодаря ви, Росица. Това, което сте казала, е на място. Аз съм опростил началото, бързайки към смесването на сетивата помежду им при изработването на фона на т.нар. свят-реалност. Така или иначе, на български имаме идея за сетива. И сетивата, т.е. сетивните органи при нас хората са наистина по-скоро пет, а не четири. Вкусът е петото. Да, то е особено вътрешно осезание, но самото му име "вкус" го откъсва от външното осезаване. При това бързане не съм развил и въпроса, че възприятията, които отговарят на сетивата, не следват точно техния брой, а са повече или по-малко. Но и по-сериозното, на което не съм обърнал достатъчно внимание. То е, че дележът на сетивно възприятийно несловесно и словесно рационално е само когнитивен инструмент, а не истина. В реалните неща, за които говорим, тези две степени на познание са смесени. Сетивното несловесно и рационалното словесно са проникнати едно в друго. Както впрочем са проникнати и двете страни на отделните неща, за които става дума, и развиващият се фон на света-реалност, за който настоявам в заглавния текст. Така че ви благодаря за намесата, Росица, и се надявам, че сега съм малко по-точен.
Тема № - 168 Коментар № - 8311 Bogdan Bogdanov - 2016-06-19 19:33:23
Професор Богданов, не отхвърляйте петото сетиво - вкуса. Вкусът и обонянието, заедно със слухът, са ранните сетива, с които бебето започва да опознава света. Докато слушането е повече пасивно в тази възраст, вкусването може да бъде (и е) по-активно. Бебето пъха в устата си всичко, което докопа.

После цял живот все ядем. Ако се погледне по-символично - с вкусването е свързано единственото сетивно протичане, в което ние реално приемаме-поглъщаме външна материя в нашите тела, то е живо материалното средство за комуникация. Вкусването, разбира се, е едно от големите удоволствия.

Накрая ще спомена, че именно чрез работата на вкусването, осезанието с устни и мускулестия език (пиша го така, за да не се сбърка с езика в мозъка) започва подготовката на развиването на речевите способности - визирам конкретно артикулационните умения. Ако нямахме вкус нямаше да се научаваме да говорим. Не случайно "език" е думата и за органа, чрез който имаме сетивото вкус, и онова голямо невидимо нещо в мозъка ни (или/и не знам къде още).

Аз, като страстен почитател на вкусването, Ви моля, напишете есе и за вкуса!
(За шесто сетиво няма да настоявам …)
Тема № - 168 Коментар № - 8310 Росица Гичева - 2016-06-18 14:38:40
Много благодаря, Веселина, за коментара ви! И е редно да ви благодаря, коментарите станаха редки, всеки коментар, а особено когато е дълъг, е ценен. Като всичко друго обаче и коментарът не може да е само коментар, а е и нещо друго, което ако се нарече, ще има и друго име. Вашият коментар, отнасяйки се с пълно уважение и към заглавния текст, и към другото, което съм написал - вие го познавате, а и към самия мен, по авторски начин го преосмисля гносеологиески, особено по темата "отглаголно съществително". Това осмисляне е отлично, но налага и отместване от основното, което обсъждам в заглавния текст. А аз обсъждам как нашите свързващи се зрение и слух (нарекли сте ги духовни сетива) лежат в основата на изработвеното на света-реалност, с който всеки от нас и разполага, но и прави при всяко свое възприемане или казване на нещо.

Нека да го изкажа по-пряко. Заглавният текст повтаря до втръсване идеята за свят-реалност, а във вашия коментар тя е спомената само в началото и в края на текста. Позволявам си да знам защо. Защото тази идея, че всеки от нас е един вид творец на свят-реалност тук и сега, не я приемате. Затова и вашият коментар е и действие по гносеологически препрочит на моя възглед по въпроса. Вашият коментар е силен и аз не го критикувам. Моля, опитайте, като го сведете кратко до основното, което казва, да понесете този мой възглед, който разглеждам и в този заглавния текст за света-реалност, правен от тези две свързани сетива, и да го свържете с вашата гносеологическа теза, която, разбира се, е добре и да изкажете и формулно. Така онова, което аз развивам като постановка, ще бъде допълнено, коригирано и отместено по един по-диалогичен начин.
Тема № - 168 Коментар № - 8308 Bogdan Bogdanov - 2016-06-17 08:40:17
Как се прави личното продуциране на виждан и чуван свят, който протича и който поради това е и реалност - е въпросът, около който могат да се завъртят многостранните теми в текста. Едва след като го прочетох и написах основната част на коментара – се върнах към заглавието, което в един най-реалностен вид, повдигайки въпроса за връзката между общия свят, от една страна, а от друга – за сетивата, които като вид инструменти по различни начини обособяват човека, си представих, че тази връзка е най-горният фон на още две отношения, за които професор Богданов пише – 1. Жанровете като връзка не само на литературната реч с практиката и социалната среда, и 2. Отглаголните съществителни като поставяне на речта в ситуация на случване.

Работата, която отглаголните съществителни вършат, има подобна цел на теорията, която професор Богданов извежда във връзка с жанровете като нещо, което е надлитературно – проявяващо се и в литературната и във всекидневната реч така, че да се вижда влизането на речта в действието. Защото жанровете са се образували от специфични практики, и затова техните речи могат да изведат отново към съответни действия. (именно поради тази причина са така работещи и отделните теории за разбиране, които професор Богданов изгражда на основата на отделни жанрове като диалогичната херменевтика, произлизаща от диалога, и диатрибната реч, произлизаща от диатрибата).

Отглаголните съществителни не са само граматическа категория – самото възникване на думата „ситуация“, казва в новата си книга професор Богданов, идва повече от отглаголно съществително, отколкото от глагол. В същото време – прочетох, че в някои езици самият инфинитив на глагола играе ролята на отглаголно съществително, а вероятно (без никаква специална логика), но в български език винаги ми е правило впечатление, че в отглаголните съществителни наставките – „не“ сякаш се стремят да спрат силата на правенето, на глагола, да го отрекат, не за да го спрат обаче, а за да покажат едновременно, че и нещо се случва продължаващо и протичащо, но и че нещо става, т.е. постига се, вътре в това никога неспиращо случване. Стилистичните правила в български език казват, че използването на отглаголните съществителни не е за предпочитане, защото те много тежат – както е и при други подобни случаи, например при причастията и деепричастията – и дори се смята за ниска езикова култура. Но аз си мисля, че те тежат именно поради невъзможността да се спре в едно точно и определено нещо – предмет-предмет, време-време, действие-действие – така както искат понятията в своята еднозначност. Затова е важно да се вижда връзката между отглаголните съществителни и понятията, или по-точно във всяко едно понятие да се вижда онова, което се случва в отглаголното съществително – желанието едно действие да се спре и да се покаже, че нещо е такова и е станало и също толкова да се вижда и това, че каквото и да е – винаги се продължава и се отива към друго.

Мисля, че една от големите линии в текста, която трябва да се следи – е именно тази на отглаголните съществителни. Отглаголните съществителни показват речта в действие и ползването на нещата, но те служат и за по-голямото показване, че нещата са протичащи и случващи се, многозначни и променящи. Въпросът е - какво е съотношението между протичащото действие и моментното ставане спрямо една ситуация и един субект? Защото именно от отглаголното съществително се разбира, че нещо протича, но и спира (спира, за да се разбере, но дали наистина спира). И къде е мястото на „теорията“ – на онова „зърване“ на Платон, което хем е миг, хем е висок миг, който се случва на малцина, т.е. дори на малко от душите, а в същото време е високо случване, защото се зърва едно божествено, което след това се отнася за друго измерение във времето, продължава в него, прехожда и освен всичко това означава и теоретичното знание. Каква е връзката между зърването-теория (ако с това означим нещата при Платон) и съзерцанието-теория, която ние днес, от една страна, мислим като нещо по-дълго, защото „съзерцавам“ не е „зървам“, а от друга страна като нещо точно и следователно кратко – го мислим като „теория“. При нашето съзерцание-теория нещата се затварят не само в точното съзерцавано, но и някак в отделния съзерцаващ, който не се свързва с други, докато при Платон – то задължително е свързване. Защо с времето се е случило така, че „теоретизиращият човек“ е свързан повече с науката, а не с разбирането – гледане на театър, четене на книга или въобще участие в някакъв празник по разбиране?

Интересно е, че заедно с основното действие на „виждането“ се движат още толкова много неща – особено това, което професор Богданов извежда като второ последствие – свързването: което може да е няколкостепенно: свързването на човек с човек (любовта, която също е зърване), свързването на човек със среда, свързването на средата с „по-голям свят“. От друга страна, имаме свързаностите при сетивата, като първоначално си помислих – че виждането и чуването трябва да са духовните сетива, а обонянието и осезанието – да са телесните. Но е много сложно – защото има много чести случаи, когато човек не чува – а може да рисува прекрасно или когато не вижда – но е перфектно музикален. И също така зная един случай с двама близнаци, на които била разрешена евтаназия, тъй като по рождение не чували, а на определена възраст започнали да губят и слуха си. Виждането и чуването свързват с двете основни неща – с другите хора, които говорят и със света, който се прави от това говорене, т.е. реалността. Затова, ако няма виждане и чуване – щеше да има само свят и само понятия и да няма никакви съществителни, които да могат да се свързват с глаголи – за да се вижда движението, и никакви глаголи, които да се свързват със съществителни – за да може да се зърне нещо.

В текста ми направи впечатление и връзката между тук и сега и опосреденото в съзнанието, което от своя страна се свързва с паметта и речта, които пък бележат миналото и бъдещето. И в новата книга на професор Богданов, и тук се появява разбирането на това съотнасяне между общото-обективно и различното при всеки един друг. Отделният човек има същата функция каквато има една дума и едно твърдение. Професор Богданов извежда един вид механизъм на това – „външната сетивност и речева рационалност на човешкия свят е и своеобразен подтик за личното, което ми се случва и правя.“

За мен това е крайъгълният камък в текста, защото именно от тази теория се достига до много отговори, но най-вече до това, че „едно са понятията за отделните неща и състояния, т.е., трайното, което занимава науката, а друго са свързванията между тях, с което започва разбирането на по-реалните техни състояния. Тези състояния са протичащи, принадлежащи на промяна и преобразуване в друго. Именно поради тази двойност, която не се разбира, се е достигнало и до голямото разделение между науката и изкуството.“ Това място дава отговора и на въпроса защо някогашният теоретик- „зрителят“ се превръща в днешния теоретик- „учен“. Може да се приеме, че този съвременен θεωρός пренебрегва мисленето в гледането, припомнянето, което бележи преминаването на едно нещо в друго нещо и същевременно свързването между нещото и действието. Достига се до това не и без намесата на религията и вярата като нещо обратно на мисленето, защото „теорията“ в един момент започва да означава буквално Бог, молитвата, действието като предмет, оттеглянето от живота, за да се разбере неговият смисъл – т.е. от онова, от което произлиза „теорията“ остават две неща – виждането на Бог като нещо спряло и въздесъщо (като понятие) и забравянето на прехода от зърването към припомнянето на това зърване в нещо друго. Достига се до 1. Понятия, 2. Липса на свързване, 3. Липса на моделиране.

Ясно е, че науката и нейните понятия са най-малкият проблем – колкото и те да са всевластни, но науката също като религия прилага своите методи върху моделирането на реалността и осъзнаването на протичането като възможност и за свързване, и за разбиране, и за правене – и както биха казали истинските зрители-теоретици – лишава от двете най-важни неща: от красивото и от доброто, а както би казал професор Богданов – лишава от рефлектиране, което винаги придвижва нещата по модела – „такива, каквито трябва да бъдат“. (тук може би е редно да се напомни какво означава дори самата дума „евтаназия“ – защото и тя се свързва с доброто и красивото, а също и с преминаването в друг свят, както е при зърването-припомняне)

Професор Богданов преследва стара задача – да предотврати объркването между когнитивните инструменти и реалните неща – в текста има стратегия – взривяването на понятията отвътре със сложната динамика-свързаност на отглаголните съществителни, които освен всичко друго поради несвързаността си с определен извършител – могат да играят ролята на по-големия свят-реалност, в който нещата могат да се извършат от всеки един, защото са се вършели от много други. Един „фон за цял свят“ е и самото отглаголно съществително „протичане“, което в пълна степен се проявява във всяко едно отглаголно съществително, независимо неговата конкретност, защото връзката между името и глагола превръща всяко нещо в протичане.

Затова и двата важни по-реални извода в края на текста могат да се свържат с отглаголното на „желаенето“ за достигане до нещо по-обособено, което може да бъде като един истински Бог (като истинско понятие) и неговото „заместване“ с нещо, което не е истинският Бог, но е по-реалното, за което имаме сетива и възможност за проектиране.
Тема № - 168 Коментар № - 8307 vesselina vassileva - 2016-06-16 12:31:40
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 75754

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 96568

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 15768

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 19729

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 41447

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 19627

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 28029

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 26826

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 22486

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 30367

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA