БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

ЛИТЕРАТУРНА ТЕОРИЯ

СРЕЩУ ТЕОРИЯТА
Стивън Нап и Уолтър Бен Майкълс

1

Под „теория” разбираме определен подход в литературната критика: а именно, тълкуванието на един или друг текст да бъде подчинявано на някаква представа за тълкувание изобщо. Понятието бива понякога припокривано с области на литературознанието, които нямат пряко отношение към тълкуванието на литературната творба, каквито са наратологията, стилистиката или прозодията. Въпреки своя обобщаващ характер обаче, тези области според нас са по същество емпирически, поради което нашите аргументи срещу теорията няма да се отнасят до тях.

Съвременната теория се разгръща в две направления. Едни теоретици се стремят да вкарат прочита на литературните текстове в методология, предназначена да гарантира обективността и всеобщата валидност на тяхната интерпретация. Други пък, потресени от безсилието на подобни опити да се постигне съгласие помежду различните интерпретатори, преобразуват този провал в алтернативна теория, отричаща всяка възможност за правомерно тълкувание. Нашата цел тук не е да предпочетем едното или другото направление, а да изтъкнем, че и двете произтичат от една и съща грешка – грешка, която е в основата на самата идея за теория. Обект на нашата критика не е определен начин за правене на теория, а изобщо идеята да се прави теория.

Теорията се стреми да намери решение - или пък да ознаменува невъзможното  разрешаване - на набор от познати проблеми: функцията на авторовата интенция, статута на литературния език, ролята на интерпретативния подход и пр. Нашият стремеж не е да разрешим тези проблеми, нито пък ни занимава разнищването на тяхната история и какви дебати са провокирали. Според нас грешката, върху която почива цялата литературна теория, е тези проблеми да се представят като реални. Това, което ще утвърждаваме, е, че тези проблеми само изглеждат реални – и теорията като теория само изглежда възможна и продуктивна, - доколкото теоретиците не успяват да откроят фундаменталната неделимост на разглежданите елементи.           

Най-ясният пример за тенденцията да се създават теоретически проблеми като се раздробяват понятия, които са по същество неделими, е настоящият дебат върху отношението между авторова интенция и значение на текста. Има теоретици, които твърдят, че правомерно тълкувание може да се постигне само посредством позоваване на авторовата интенция. Такова разбиране се споделя и от теоретици, които отричат възможността за възстановка на авторовата интенция, откъдето и всяка възможност за правомерно тълкувание. Само че щом значението на един текст започне да се вижда като идентично с вложеното от автора значение, цялата идея за извличане на значението от интенцията става несъстоятелна. А след като самата идея е несъстоятелна, тя няма как да води било към успех, било към провал: оттук следва, че и двата теоретически подхода с оглед интенцията са непродуктивни. Грешката на такива теоретици е да виждат като възможна или желателна замяната на един термин (вложеното от автора значение) с друг (значението на текста), когато всъщност разлика между двата няма. Така че да се извлича единият термин от другия не води нито към успех, нито към провал, понеже боравиш ли с единия, боравиш и с двата.

В следващите два раздела ще се опитаме да изложим най-подробно как теоретическите позовавания на интенцията винаги излизат погрешни. В четвъртия раздел по подобен начин ще анализираме един авторитетен възглед за ролята на интерпретативните нагласи или убежденията в практиката на литературната критика. Постановките за нагласи и интенция са според нас основни в теоретическата дейност: съответно, ние ги разглеждаме не за да отхвърлим едни или други теоретически твърдения, а за да отхвърлим теорията изобщо. Примерите ни са подбрани да онагледят основния механизъм на всяка теоретическа аргументация, а подходът ни към тях е насочен към утвърждаване, че такава аргументация неизбежно се проваля и ще се проваля. Ако сме прави, то тогава цялото начинание на критическата теория излиза погрешно и трябва да бъде изоставено.     


2. Значение и интенция

Един текст значи това, което е вложил в него авторът, недвусмислено заявява И. Д. Хирш, твърдейки, че значението на текста „е и не може да бъде нищо друго, освен заложеното от автора значение”, че „е зададено веднъж завинаги от своеобразието на авторовата интенция”.[1] Определяйки значението като заложено от автора, Хирш заявява, че всяка литературна интерпретация „трябва да наблегне върху реконструирането на целите и намеренията на автора, така че да създаде правила и норми за конструирането на значението на неговия текст.” И макар тези правила и норми да не могат да гарантират коректността на който и да било конкретен прочит – това е поначало невъзможно, - те все пак създават, твърди Хирш, „един фундаментално издържан” и „обективен” метод за интерпретация (224, 240).

Това, което буди съмнение във формулировката на Хирш, е превключването от дефиниция към метод. Той тръгва от дефиниция на значението на текста като заложено от автора, след което предлага като най-добър начин за неговото постигане открояването на авторовата интенция. Но ако значение и заложено значение са едно и също, малко трудничко е да се убедим, че търсенето на едното осигурява обективен - или какъвто и да било изобщо – метод за търсене на другото; търсенето на едното просто си е търсене и на другото. Разбирането, че каквото един текст значи и каквото неговият автор желае той да значи са едно и също, задава очевидността, че всеки подход от едното към другото е безсмислен. И все пак, както вече започнахме да подсказваме, според Хирш е точно обратното: той е убеден, че идентифицирането на значение и изразена интенция е от върховна теоретическа полезност що се отнася до постигането на обективен метод измежду всевъзможните различни интерпретации.

Хирш, обаче, не успява да проумее силата на собствените си твърдения. Той ту идентифицира значение и заложено значение, ту ги разделя. Този недостатък ясно проличава в полемиката му срещу формалистите, които напълно отричат меродавността на интенцията. Аргументите му срещу тези критици в последна сметка водят до призива техният подход към значението да бъде заменен с неговия. Формалистите, обобщава Хирш, разглеждат текста като „къс от езика”, „обществен обект, чиито характер се определя от обществени норми”. Проблемът с такова схващане според Хирш е, че „няма низ от думи, който да задава реално словесно значение единствено с оглед обществени норми. Отнасяно единствено към тези норми, значението на текста остава неопределено.” Ето и примера на Хирш: „Няма вече газ” според него подлежи на неограничен брой интерпретации. Не съществуват обществени норми, които да ни помогнат да преценим дали изречението означава, че колата ми е останала без гориво или пък че съм преминал с „Форд”-а през задушлив облак дим. Само когато към думите „Няма вече газ” бъде приписана специфична интенция, само тогава се достига до недвусмислена интерпретация. Или, съгласно самия Хирш, „обсегът от възможни тълкувания започва да се превръща в далеч по-селективна система от вероятности само когато, наместо да разглеждаме просто един низ от думи, мислим и за говорител, който със сигурност има нещо предвид” (225). [2]               

Това твърдение изглежда състоятелно с оглед приравняването на значение и заложено значение, додето човек не осъзнае, че Хирш си представя момент на интерпретация отпреди да е налице интенция. Това е моментът, в който значението на текста „остава неопределено”, докато тази неопределеност не се избистри посредством добавянето на авторова интенция. Но ако значение и интенция са действително неразделими, то тогава е безпредметно да се мисли за интенцията като необходима за добавяне съставка: тя трябва да е налице от самото начало. Постановката за определеност и неопределеност е немеродавна. Хирш я смята за меродавна, защото правомерно разсъждава, че движението от неопределеност към определеност включва добавянето на информация, само че неправомерно приема, че добавянето на информация е равнозначно на добавянето на интенция. След като интенцията е налице, единственото, което може да се добави в процеса на движение от неопределеност към определеност, е информация за интенцията, а не самата интенция. Защото, за да бъде разпознаваемо дори само като изречение, изречение като „Няма вече газ” предполага говорител и, следователно, интенция. Достигането до интерпретация на изречението не включва добавянето на говорител, а избор сред обхват възможни говорители. Ако мислим, че говорителят обитава планета с атмосфера от инертни газове и основното транспортно средство е железницата, интерпретацията ще е една; ако пък мислим, че говорителят е земен жител, който притежава „Форд”, интерпретацията ще е друга. Но дори и да не разполагаме с никаква подобна информация, още от мига, в който тръгнем да интерпретираме, ние вече сме обвързани с характеристиките на говорителя като носител на език. С други думи, ние знаем, че говорителят възнамерява да говори – иначе не бихме интерпретирали. В този последен случай ние имаме по-малко информация за говорителя, отколкото в предишните два (когато поне знаехме от коя планета е), но относителната липса на информация няма нищо общо с наличието или отсъствието на интенция.

Тази грешка несъмнено води Хирш до навика да назовава специфичния обект на интерпретация „авторово значение”, а в по-късните си разработки да прави разлика между „значение на автора” и „значение на читателя”.[3] Изборът между тези два вида значение се превръща за Хирш в етически императив, както и в „операционна” необходимост. Но ако всяко значение е поначало авторовото значение, тогава това е празна алтернатива, избор не съществува, все едно дали етически или операционен. И тъй като теорията е предназначена да ни помага при вземането на подобни решения, то всички теоретически аргументи около постановката за авторова интенция в някакъв момент трябва да приемат и възможността за анти-интенционалистко разглеждане на значението. В дебатите върху интенцията именно моментът на допускане на значение без интенция представлява моментът на теорията.  Следователно, от гледна точка на оборването на критическата теория единственият важен въпрос, свързан с интенцията, е дали всъщност е възможно значение без интенция. Ако нашите аргументи срещу теорията се окажат сполучливи, то отговорът на този въпрос ще е категорично отрицателен.

Схващането, че във всяко значение има интенция, не е, разбира се, чуждо на съвременната философия на езика. Джон Сърл, например, твърди, че е „невъзможно да се избегне интенционалността”, и наред с други свои съмишленици привежда аргументи в полза на това схващане. [4] Нашата цел тук не е да добавим още аргументи в същата посока, а да покажем колко крещящо непродуктивна би била алтернативата. Започваме да си даваме сметка за това просто като отбележим колко трудно е да си представим случай на значение без интенция.

Разхождате се, примерно, по плажната ивица и попадате на любопитна плетеница драскулки в пясъка. Отстъпвате няколко крачки и забелязвате, че драскулките изписват следните слова:

Насън се взирам с буден дух -
без сън, без страх съм аз.
Но тя е без очи, без слух
за моя тръпен глас.     

Това може да се приеме като добър пример за значение без интенция: разпознали сте писмената като писмена, разбирате какво означават думите, окачествявате ги дори като образуващи римувана поетическа станца – и всичко това без да знаете каквото и да било за автора и, естествено, без всякаква потребност изобщо да свързвате тези думи с идея за автор. Спокойно правите своите наблюдения без да мислите за нечия интенция. Ала представете си, че, както сте се вгледали в изписаното на пясъка, придойде вълна и го отмие, оставяйки подире си (изписано под това, което сега вече осъзнавате като само първа станца) следните слова:

Тя няма чувства, сили, мощ,
плътта не я боли.
Върти се вечно - ден и нощ -
с дървета и скали.[5]


Сега вече може да се запитате дали въпросът за интенцията все още е така неважен, както е бил до преди секунди. Ще започнете, допускаме, да търсите обяснение за случилото се пред очите ви. Дали са били случайни браздулици, получили се от механичното плискане на вълните по пясъка (резултат на някакъв недоловим и непознат процес на ерозия, перколация и под.)? Или пък морето е живо и се стреми да изрази своето пантеистично верую? А да не би след смъртта си Уърдсуърт да се е превърнал в крайбрежен дух, вселил се във вълните и навремени изписващ връз пясъка своите елегични чувства? Може да продължавате до безкрай с догадките, но в последна сметка според нас ще установите, че всички те се обособяват в две категории: или приписвате драскулките на деятел, способен да има интенции (живото море, призрака на Уърдсуърт и пр.), или ги приемате просто като резултати от механични процеси (ерозия, перколация и пр.). Само че при втората категория, където следите се представят като нещо случайно, дали могат да се мислят като думи?   

Определено не. Те просто приличат на думи. Неизбежно е да се слисаш пред такова чудно проявление на случайността. Разбира се, изумлението няма да е по-малко, ако набедиш морето или духа на Уърдсуърт. Изключително важно е да се посочи обаче, че изумлението в тези два случая произтича от коренно различни причини. В единия случай си изумен от идентичността на автора – та кой би помислил, че морето можело да пише поезия?! В другия случай обаче, когато си приел хипотезата за случайно естествено стечение на обстоятелства, изумлението иде от осъзнаването, че каквото си смятал за поезия, всъщност изобщо не е поезия. То не е поезия, защото не е език; ето докъде води квалификацията случайност. А докато си мислел браздулиците за поезия, подразбирал си техния интенционален характер. Нямал си представа кой е авторът и това те е подвело да мислиш, че постановката за автор е непродуктивна за твоя прочит на станцата. Докато всъщност, без да го съзнаваш, ти вече си бил предпоставил авторово присъствие. Едва при загадъчната поява на втората станца твоето неизказано предположение (примерно, че някой си е драскал с пръчка по пясъка) бива предизвикано и ти осъзнаваш, че вече си го направил. И едва сега, когато присъствието на автор изглежда невъзможно, започваш истински да възприемаш браздулиците без връзка с автор. Но да ги лишиш от авторово присъствие е равносилно да ги превърнеш в случайни наподобявания на език. Те, в последна сметка, не са пример за значение без интенция: на мига, в който бъдат откъснати от интенция, те загубват и значение.

От появата на втората станца е станало ясно, че каквото е изглеждало пример за език без интенция или не е без интенция, или не е език. Въпросът е дали браздулиците могат да се мислят като език; отговорът се определя от решението дали те са или не са дело на интенционосител. Ако примерът, който дадохме, изглежда малко насилен, то е защото рядко в нашата култура има поводи да се питаме дали морето може да е интенционосител. Съществуват обаче случаи, когато въпросът за носителя на интенция може да се окаже важен и сложен. Могат ли компютрите да говорят? Дискусиите по този въпрос възпроизвеждат съвсем точно зададеното от нашия пример. Тъй като компютрите са машини, то мисленето върху това могат ли да говорят сякаш неизбежно се върти около възможността за съществуване на език без интенция. Нашият пример обаче показва, че няма такова нещо като език без интенция; следователно, остава единственият съществен въпрос дали компютрите са способни на интенции. Както и да се реши този въпрос – а нашият пример не допринася за решаването му, - отговорът няма да е въз основа на някаква теория за значението, а ще се основава на преценката дали компютрите могат да бъдат интенционосители. Това не означава, че от тази преценка няма да произтекат ред морални, обществени и политически последствия. Не съществува равнище на практическа значимост, обаче, което да зареди такава преценка с теоретическа сила.

Разликата между теоретически принцип и практически полезна или емпирическа преценка може да бъде доизяснена чрез още един последен поглед към стихотворението на вълната. Да предположим, че, гледайки как вълната отмива от пясъка и втората станца, заключавате, че уж „стихотворението” е всъщност случайно следствие от ерозия, перколация и т. под., и, следователно, не е никакъв език. Какво в този момент би могло да промени мнението ви? Теоретически доводи не биха довели до никъде. Но да предположим, че, както си стоите на брега, различите в морето малка подводница, от която наизскачат няколко души в бели лабораторни престилки. Един от тях насочва бинокъла си към брега и надава тържествуващ вик: „Получи се! Получи се! Хайде да опитаме още веднъж!” Естествено, отново променяте мнението си – не защото по новому мислите за език, значение или интенция, а защото вече разполагате с ново доказателство за наличие на автор. Въпросът за авторството винаги е бил емпирически въпрос; в разглеждания случай той получава поредния емпирически отговор. Теоретическото изкушение се състои в допускането, че подобни емпирически въпроси трябва или поне би трябвало да имат теоретически отговори.

Дори и философ, отдаден всецяло на идеята за интенционалния статус на езика, какъвто е Сърл, се поддава на изкушението да мисли интенцията като теоретическо понятие. Наблегнал в цитирания по-горе пасаж върху неизбежността на интенцията, той продължава с твърдението, че „в сериозното буквално говорене изреченията са точната реализация на интенциите” и че „няма защо да се съзира пропаст между предговорната интенция и нейния изказ.” [6] Работата обаче не е в това дали има или няма защо да се съзира пропаст между предговорна интенция и значението на нейния изказ, а в това, че такава пропаст е невъзможна. Не само в сериозното буквално говорене, но изобщо във всяка реч интенция и изказано значение са едно и също нещо. Като ги разделя, Сърл допуска възможността за изказ без интенция и така, също като Хирш, се разминава със собственото си твърдение, че мислим ли за езика, „няма как да не мислим за интенция.” Да се пренебрегва това положение и вследствие да се допуска възможността за два различни типа значение е повече от теоретическа грешка: това е от онези именно грешки, които правят теорията възможна. А тя прави теорията възможна, защото създава илюзията за избор помежду алтернативни методи на интерпретация. [7]        

Да си теоретик означава чисто и просто да си въобразяваш, че такъв избор съществува. Така погледнато, между привърженици и отрицатели на интенцията разлика няма. Разлика помежду им няма и в друго отношение: а именно, че нито едните, нито другите могат действително да избегнат интенцията. Това обаче не означава, че победата е за привържениците на интенцията, които се стремят към ръководен принцип за правомерна интерпретация, но в последна сметка достигат до просто описание на правеното винаги и от всички. В практическо отношение, следователно, залогът около интенцията е доста нисък – всъщност, такъв няма. Така че няма никакво значение кой ще победи. В теоретическо отношение обаче залогът е страшно висок – и въпреки това няма значение кой ще победи. Залогът е толкова висок, защото се залага върху съществуванието на теорията изобщо; а няма значение кой ще надделее, защото докато постановката за интенция (все едно дали приемана или отхвърляна) се смята продуктивна с оглед правомерна интерпретация, то идеалът за теория удържа. Теорията побеждава. Ала щом осъзнаем, че теоретически избор всъщност няма, смисълът не теорията изчезва. Теорията загубва. [8]
 

3. Езикови и речеви действия               
 

Вече утвърдихме, че какво е значението на един текст и какво значение влага в него авторът са неща идентични и че тази идентичност прави интенцията напълно теоретически безинтересна. Подобно разбиране за връзката между значение и интенция неотдавна бе предложено от П. Д. Джул. Според него „логическата връзка между твърденията относно значението на едно литературно произведение и твърденията относно авторовата интенция е такава, че всяко твърдение относно значението на литературното произведение е твърдение относно авторовата интенция.” Джул, също като нас, критикува Хирш задето смята, че критиците трябвало „да се стремят да открояват авторовата интенция”, докато всъщност, твърди той, „те по необходимост вършат точно това” (Interpretation, с. 12). Само че според Джул подобни наблюдения по никакъв начин не дискредитират теорията; по-скоро, смята той, самите те сформират теория, „която ни дава да разберем какво всъщност вършим като критици и читатели, интерпретирайки литературата,” и, още по-важно, „предоставя основанията за принципното ни съгласие или несъгласие с една или друга интерпретация на дадено литературно произведение” (с. 10). Как става така, че Джул извлича теория от твърдения, които според нас правят теорията невъзможна?

Този въпрос става изключително интересен поради факта, че за да изведе основополагащата роля на интенцията, Джул очевидно използва същия подход като нас, тоест „контрастно съпоставяне на наблюдения върху значението на литературно произведение, създадено от човек, с наблюдения върху значението на текст, създаден по случайност – компютърно стихотворение, например” (с. 13). [9] Само че от анализа на Джул в случаи като този със стихотворението на вълната става ясно, че неговото разбиране за връзката между език и интенция е коренно различно от нашето. Също като Хирш, но на далеч по-високо ниво на абстракция, Джул в последна сметка провижда възможността за език отпреди интенцията и безотносителен към нея, откъдето заключава, че интенцията е нещо, което трябва да бъде добавено към езика, та да го задейства. И пак като Хирш и теоретиците изобщо, Джул разглежда интенцията като въпрос на избор. Но ако Хирш препоръчва да изберем интенцията като ориентир относно интерпретацията, Джул смята, че препоръките тук са ненужни – не защото не бива никога да се осланяме на интенцията, а просто защото нашето разбиране за литературното произведение почива на неизбежността, че за да четем литературата, ние вече сме избрали интенцията.

Разглеждайки ситуацията със „стихотворение”, създало се по случайност (следи върху скала, компютърна поема), Джул изтъква, че „има нещо странно да се интерпретира такъв „текст”. Както и да го разбира човек, невъзможно е да го мисли като „изказ на някакво значение”. Съгласни сме с това – доколкото подсказва, че случайните следи не означават нищо, не са език и поради това изобщо не подлежат на интерпретация. Само че при Джул основанията са други. Той смята, че е възможно случайните следи да бъдат интерпретирани, макар и в доста ограничен смисъл, „както когато „интерпретираме” (превеждаме) изречение пред чужденец и обясняваме значението му посредством значението на съставящите го думи и тяхната функция, с което всъщност обясняваме как изречението би могло да се използва и какво би могло да се изразява с него” (с. 84-86).

Нашето разбиране е, че следите, произведени от случайността, не са никакви думи, а само техни подобия. За Джул следите са си думи – само че думи, откъснати от интенцията, която би ги превърнала в изказ. Ето защо той може да твърди, че когато „папагал произнесе думите „Вода се сипе от небето”, всеки разбира, че думите означават „Вали дъжд”, но от това не следва, че папагалът е казал, че вали дъжд” (с. 109). [10] Съвсем ясно е, че според Джул думите продължават да значат дори и когато интенция отсъства: те значат „in abstracto”, откъдето и постановката за език отпреди добавянето на интенция, тоест отпреди „говорителя или речевия акт”. При литературната интерпретация тази постановка за език е напълно неприложима, защото, подчертава Джул, „нашето понятие за значението на литературното произведение се припокрива с понятието ни за значението на нечий речеви акт, а не с понятието ни за значението на думите в езика” (с. 41). [11]

Основополагащо при Джул в анализа му на значението и интенцията е разграничението между език и реч. Това разграничение води до методологическа рецепта, солидна като тази на Хирш, пък макар и по-общо звучаща, а именно: имаш ли пред себе си проявление на езика, разглеждай го като речеви акт. Убедителността на тази рецепта отслабва от факта, че Джул дръпва момента на решението една крачка назад. Докато Хирш смята, че трябва да добавим интенция към литературата, за да определим какво е значението на един текст, Джул твърди, че, добавим ли интенция към езика, получаваме речеви акт (литературно произведение, например), чието значение е вече определено. Джул признава, че мислим ли дадено проявление на езика като литературно произведение, ние всъщност го разглеждаме като речеви акт и, следователно, като продукт на интенция; рецептата му се състои в това как от езика изобщо да стигнем до специфичния изказ, какъвто е и литературното произведение. [12]

Само че такава рецепта има смисъл само когато двата термина, с които се борави – език и речеви акт, - не се приемат за неразделими както е при значението и интенцията. Джул, разбира се, е прав да твърди, че знаци (следи) без интенция не са речеви актове, тъй като същността на речевия акт е в интенционалния му характер. Ние обаче доказахме, че знаци без интенция не са и език. Само недовиждането, че езиковото значение е винаги идентично на изказаната интенция, позволява на Джул да си представя език без речеви актове. А от осъзнаването на идентичността между език и речеви акт следва, че рецептата на Джул - имаш ли пред себе си проявление на езика, разглеждай го като речеви акт, - може да означава едно единствено нещо: имаш ли пред себе си проявление на езика, разглеждай го като проявление на езика.

Задачата на теорията според Хирш и Джул е да предостави обективно обоснован метод за литературна интерпретация. За да направят такъв метод възможен, и двамата са принудени да допускат съществуването на значения без интенция или, по-общо казано, да допускат разделното съществуване на език и речеви актове. [13] Методът, следователно, се състои в добавянето на речеви актове към езика; речевите актове водят със себе си определени интенции, които позволяват на интерпретаторите да очистят противоречията, характерни за езика като език. Само че това обособяване на език и речеви актове не е непременно продуктивно що се отнася до създаването на интерпретационен метод; всъщност, то може да се окаже продуктивно в точно противоположната посока. За теоретик като Пол де Ман самият факт, че езикът предшества речта, вече подсказва, че всякакви опити да се достигне до определено значение посредством добавянето на интенция са насилие над изначалната природа на езика. Ако теорията в своите позитивни или методологически изражения се основава на предпочитанието на речта пред езика, то теорията в своите негативни или антиметодологически изражения се стреми да съхрани представата за чистота на езика от посегателствата на речта.

Враждебността спрямо методологията от страна на отричащите я теоретици почива на определен възглед за езика, особено убедително изведен в „Откраднатата панделка” на Пол де Ман. Есето разглежда изключително важен според де Ман епизод от Изповеди-те на Русо, а именно епизода, в който Русо се стреми да изтълкува и така да оправдае свое инкриминиращо речево действие. Като прислужник той откраднал от работодателите си една панделка. Уличили го в кражба и той набедил една прислужница, Марион. В откъса, който интересува де Ман, Русо разглежда две престъпления – самата кражба и далеч по-ужасната постъпка да се отърве, като обвини невинното момиче. Именно тази постъпка – да набеди Марион - заслужава според Русо оправдание.

Русо предлага няколко извинителни причини, всяка от които е обяснение какво е имал предвид, набеждавайки Марион. Най-интересно за де Ман се оказва озадачаващото обяснение, че не е имал нищо предвид, когато е изрекъл „Марион”. Просто е изрекъл първото хрумнало му звукосъчетание: „Русо е възпроизвел случайния шум, преминал през съзнанието му; той всъщност не е казал абсолютно нищо”.[14] Така че, заключава де Ман, „искаме ли да останем верни на текста, ще трябва да се съпротивляваме на всяко изкушение да приписваме каквото и да било значение на звукосъчетанието „Марион”. Твърдението, че „Марион” не означава нищо, се оказва най-добрата защита за Русо: „Защото само ако ... звукосъчетанието „Марион” бъде изречено без всякакъв съзнателен мотив, само тогава цялата случайност на речевия акт се превръща в най-ефективното, най-ползотворното възможно оправдание” (с. 37). Защо? Защото, „ако отсъствието на значение в изказаното бъде подобаващо възприето, ако обвинителите на Русо проумеят, че името на Марион е „le premier objet qui s’offrit”, то те биха разбрали, че той няма вина, както и че Марион е невинна” (с. 40).

Де Ман обаче не се интересува толкова от ефикасността на „оправданието”, колкото от подсказаните от него разкрития относно естеството на езика. Самият факт, че звукосъчетанието „Марион” може да не означава нищо, ни напомня, че езикът по същество се състои от нищо незначещи звукове, към които прибавяме значение – иначе казано, че връзката между означаващо и означаемо е случайна. Защо де Ман смята, че такова очевидно непротиворечиво описание на езика може да представлява теоретически интерес? Разбирането, че материалната страна на езика по същество не притежава значение, е лишено от теоретическа сила. Само че де Ман приема, че материалната страна на езика не просто не притежава значение, но също така е и „лингвистична”, тоест звуковете са означаващи още отпреди към тях да са добавени значения (означаеми). Като набор от „чисти означаващи”, сами по себе си „непритежаващи значение и функция”, езикът е изначално незначеща структура, към която значенията биват вторично (и, според де Ман, неправомерно) добавяни (с. 32). Затова, смята де Ман, обвинителите на Русо погрешно добавят значение към означаващото „Марион” – защото чуват речеви акт, наместо да чуват само език. Така разграничаването между език и речеви акт става предпоставка за предложения от де Ман вариант на теоретически избор.

Разграничаването между език и речеви акт при де Ман почива на грешка. Вярно е, разбира се, че сами по себе си звуковете нямат значение. Вярно е също така, че звуковете стават означаващи, когато функционират в езика. Само че не е вярно, че звуковете сами по себе си са означаващи; те се превръщат в означаващи само когато се сдобият със значение и пристават да бъдат такива, когато загубят значение. Грешката на де Ман е да приема звукосъчетанието „Марион” като означаващо дори и когато е опразнено от всякакво значение. [15] Всъщност, нищо незначещото прошумоляване „Марион” само прилича на означаващото „Марион”, точно както случайното изричане на звукосъчетанието „Марион” само прилича на речевия акт на назоваване на Марион. Де Ман отбелязва, че случайното отронване на звукосъчетанието „Марион” не е речеви акт (което, всъщност, е смисълът на примера), но пропуска да отбележи, че то не е и език. Това, което свежда означаващото до прошумоляване и речевия акт – до случайност, е отсъствието на интенция. Приемайки езиковата дейност като случайно произвеждане на фонеми, де Ман стига до разбирането „за абсолютната произволност на езика, предшестваща всяко структуриране или съграждане на значение”. „Няма употреба на езика, която да не е в някакъв план радикално формална, тоест механична, независимо доколко тази й страна е прикрита от естетически и формални заблуждения” (с. 44, 41).    

Разглеждайки езика като същностно произволен и механичен, де Ман предоставя нов отговор на дилемата за стихотворението на вълната наред с по-подробна равносметка защо това е централна дилема за теорията изобщо. Досегашният ни анализ на стихотворението на вълната беше насочен да покаже колко безплодно е да се разделят език и интенция. След като и втората станца бива отмита от брега, дори и теоретиците би трябвало да приемат, че това стихотворение не е било стихотворение, защото следите по пясъка не са били език. Само че анализът на наблюденията на Джул и де Ман ни разкри, че теорията почива именно на това неприемане. Случайните браздулици според Джул си остават език, пък макар и език in abstracto и поради това същностно мъгляв. Така стихотворението на вълната поставя представител на позитивната теория като Джул пред избора между безчетни значения на безинтенционални знаци и определено значение на интенционален речеви акт. И тъй като смисълът на позитивната теория е да обоснове практиката на определяне на специфични значения, то нейният представител избира да разглежда следите като интенционален акт. А когато представител на негативната теория като де Ман се заеме с втората (случайно появила се) станца, той се оказва изправен пред само малко по-различен вариант на същия избор. Според де Ман следите са не безчетно значещи, а същностно незначещи, и изборът не е между определено интенционално значение и многобройни безинтенционални значения, а между интенционално значение и изобщо отсъствие на значение. И тъй като смята всякакви позовавания на значение за неоснователни, то изборът на интенцията от страна на позитивната теория за него е безсмислен. С явна враждебност към всякакъв интерпретационен метод този привърженик на негативната теория избира следите по пясъка да са незначещи. Само че този негативно теоретически избор предоставя, всъщност, позитивна методология – методология, която обосновава практиката на интерпретацията с единствената категорична истина относно езика. А истината за езика е, че естеството му е произволно и механично: всеки текст, „подобаващо интерпретиран”, разкрива „своята незначеща същност” (с. 40). Както според Джул, така и според де Ман, подобаваща интерпретация е тази, която съблюдава методологическа рецепта. Рецептата на Джул: имаш ли пред себе си проявление на езика, разглеждай го като речеви акт. Рецептата на де Ман: имаш ли пред себе си речеви акт, разглеждай го като проявление на езика. 

Когато теоретик подхожда към стихотворението на вълната, той е изправен пред избора между два вида значение или, което се свежда до същото, между два вида език. Въпросът и в двата случая е дали има или няма интенция; позитивната теория извършва действие събиране, негативната – действие изваждане. [16] Според нас, обаче, връзката между значение и интенция или, казано със съвсем малко по-различни понятия, връзката между език и речеви акт е такава, че интенция не може нито да се добавя, нито да се изважда. Интенция не може нито да се добавя, нито да се изважда от значението, защото значението е поначало интенционално; интенция не може нито да се добавя, нито да се изважда от езика, защото езикът се състои от речеви актове, които също са поначало интенционални. След като езикът притежава интенция поначало заложена в него, то никакви препоръки какво да се прави с интенцията нямат отношение към въпроса как да се интерпретира даден изказ или текст. За неизкушения от теория единственият въпрос, породен от стихотворението на вълната, не е как да интерпретира, а дали да интерпретира. Или браздулиците са стихотворение и, следователно, речеви акт, или не са стихотворение и просто приличат на речеви акт. Веднъж разреши ли се този емпирически въпрос, то никакви по-нататъшни съждения – което значи и никакви теоретически съждения – относно статуквото на интенцията нямат повече място.


4. Теория и практика 

Нашите разсъждения дотук се отнасяха до онтологическата страна на теорията -различните претенции за естеството на нейния обект. Посочихме, че тези претенции винаги настояват да са новаторски, докато всъщност новост няма, доколкото се приема състояние на езика, празно откъм интенция – празно, иначе казано, откъм каквото го прави език и го отличава от всякакви случайни или механични шумове и знаци. Наред с това, обаче, се опитахме да докажем, че този особен онтологически проект е повече от спонтанна аномалия: той винаги е в служба на епистемологическа цел. А тази цел е целта на метода, тоест съобразяването на практиката на интерпретацията с някаква по-широка и принципно издържана постановка. Разбира се, теоретическите несъгласия в англо-американската традиция най-често са се разразявали в дебати около епистемологическата ситуация на интерпретатора, а не около епистемологическия статут на текста. Ако епистемологическият проект на теорията е да провиди състояние на езика още без интенция, то всъщност този епистемологически проект се състои в провиждане на състояние на познанието още без интерпретация. 

Задачата на епистемологическия проект на теорията е да постави интерпретацията в пряк досег с нейния обект – досег, необременен от въздействието на едни или други нагласи на интерпретатора. Мнозина автори са изтъквали невъзможността да се избегне това въздействие на който и да било етап на интерпретацията, откъдето се е налагал изводът, че епистемологическата задача на теорията е непостижима. Някои стигат дотам да твърдят, че непостижимостта на епистемологически неутрално състояние не само подрива всяка идея за метод, но е направо пречка за осъществяването на каквато и да било коректна интерпретация. Атаката срещу метода според тези автори води до важни практически последствия за литературната критика, пък макар и негативни. [17]
Само че в нашия анализ на теорията от онтологическа гледна точка ние се опитахме да докажем, че ако метод е невъзможен, то това не води до практически последствия, било позитивни или негативни. До същия извод, но от епистемологическа гледна точка, достига най-сериозният критик на теоретическите опити за игнориране на интерпретаторските убеждения – Стенли Фиш. В последното есе от книгата Is There a Text In This Class Фиш поднася „въпроса на въпросите”, повдигнат от неговата критика на метода, а именно „Каква е ползата от на метод в практиката на литературната критика?”; отговорът му е - „Никаква.”:
          


Тоест, от всичко, което изтъкнах дотук, съвсем не следва, че литературна критика трябва да се прави по някакъв определен начин, като всички други начини да се пренебрегват. Защото в такава ситуация никой не може да се впише. Тезата е, че всичко, което ни се струва очевидно и неопровержимо, е такова само в рамките на определена институционална или конвенционална структура, което означава, че не можем никога да постъпваме извън такава някаква структура, колкото и самата теза да ни го налага. Тръгнеш ли да прилагаш теоретически постановки по отношение на своето мислене, то ти моментално ги изпълваш с живота си – и при това без всякакви задръжки; така че, ще пишеш ли за Милан, Уърдсуърт или Йейтс, ти неизбежно ще пишеш според своето си мислене за тези автори. [18]

  
В основата на този абзац е познатото разграничение между „теоретически постановки” и „мислене” или „нагласи” (убеждения), обуславящи конкретната „практика на литературната критика”. За разлика от повечето теоретици, които отстояват практическата значимост на своите теории, Фиш отрича теорията му изобщо да води до някакви практически последствия. Само че ако теорията се откаже от всичките си претенции за въздействие върху практиката, какво тогава й остава да върши? Или, както е според Фиш, ако не теорията нищо не й остава да върши, то какво тогава й остава да бъде? Така погледнато, Фиш предоставя най-чиста форма на теоретически импулс. Откъсната от методологически проект, все едно дали той ще подпомага или ще блокира практиката, теорията продължава да се мисли в позиция извън нея. Дали изтеглянето й в позиция извън практиката не е последният отчаян опит на теорията да се спаси не е толкова важно; важното е, както ще се опитаме да докажем, че това е основополагащият жест на всяка теоретическа аргументация.       

Фиш атакува постановката за метод, тръгвайки от равносметка какво представляват убежденията, което според нас е правилно. Двете основни положения на равносметката са, първо, че убежденията не бива да се обвързват с някакво дълбинно равнище на познание и, второ, че това по никакъв начин не отслабва тяхната претенция за истинност. „Ако човек вярва, че вярва, отбелязва Фиш, то той вярва, че това, в което вярва, е истинно, и обратното, човек вярва, че всичко, в което не вярва, не е истинно” (с. 361). И тъй като няма начин човек да избяга нито от своите убеждения, нито от усещането за тяхната истинност, Фиш отхвърля както постановката за метод, така и скептицизма спрямо нея. И защитниците, и противниците на метода твърдят, че правомерността на убежденията се определя от основанията им в състояние на познанието опреди тях и независимо от тях; единственото различие е в преценката доколко това е възможно. Голямото предимство на подхода на Фиш е, че обяснява защо акцентът върху неизбежността на убежденията по никакъв начин не е в противоречие с обичайните представи за истинно и неистинно, които изграждат понятието ни за познание. А тези представи произтичат преди всичко от самата природа на убежденията: да имаш убеждения значи да те занимава истината, в която вярваш, и неистината, в която не вярваш. Само че от изтъкването на всичко това, твърди Фиш, не следва нито практическа полза, нито пък пречка за постигането на истинни убеждения. Точно както не можем да се доберем до истинни убеждения, търсейки познание, така не можем да се доберем до авторовото значение, търсейки интенцията – все поради една и съща причина: познание и истинно убеждение са едно и също.

Дотук тази аргументация ни изглежда безпогрешна. Оказва се, обаче, че Фиш недооценява силата на собствения си анализ върху убежденията и това именно го прави теоретик. Поради този пропуск той в последна сметка възприема идеала за познание, присъщ на всички епистемологически версии на теорията, и започва да отстоява не друга, а тъкмо методологическата стойност на собствената си теоретическа позиция. Че Фиш се отклонява от своя анализ на убежденията особено ясно личи от отговора, който дава на обвиненията, че аргументацията му водела до исторически релативизъм. Страхът от релативизъм е страх, че отхвърлянето на метод прави всяко изследване безсмислено. Тук Фиш основателно отбелязва, че няма безсмислено изследване, доколкото настоящите ни убеждения по отношение на един обект винаги изглеждат по-добри от каквито и да било предишни убеждения по отношение на същия този обект: „Иначе казано, идеята за напредък иде неизбежно, но не защото наистина има напредък в смисъла на все по-ясен поглед към определен независим обект, а защото усещането, че сме напреднали, неизбежно произтича от твърдостта, с която отстояваме убежденията си” (с. 361-2).

Що се отнася до психологията на убежденията, това наблюдение е необоримо. Но когато насетне Фиш преминава от общата постановка за интелектуалния напредък към специфичната за напредъка в литературната критика, става ясно, че според него психологическата ни увереност не почива на нищо. Настоящите убеждения само изглеждат по-добри от предишните, но никога не са такива. Откриването на тази истина, смята Фиш, ни дава ново разбиране за историята на литературната критика и ново усещане как да я изучаваме. Съгласно така наречения от Фиш „стар модел” за осмисляне на историята на критиката, писаното от критици като „Сидни, Драйдън, Поуп, Колридж, Арнолд” може да се разглежда само като „набор от доста нескопосани начинания на люде, ... които просто не са разбирали литературата и литературните стойности като нас”. Докато „новият модел” на Фиш ни дава възможност „да разглеждаме тези начинания не като безуспешни опити за домогване до нашите разбирания, а като проявления на литературна култура, чието мислене е било не по-назадничаво, а просто различно от нашето” (367-8).

Да си въобразяваме, че можем да разглеждаме убежденията, които отстояваме, като не повече от „просто различни” от противоположни убеждения, отстоявани от други, означава да възприемем позиция, от която да разглеждаме убежденията си, без всъщност да вярваме в тяхната истинност. Да възприемем такава позиция означава да разглеждаме истинност на убежденията, с каквато не разполагаме – да познаваме без да вярваме. В мига, в който си представи състояние на познанието без вярване, Фиш вече е забравил предишното си твърдение, че познание и вяра са идентични. 

Веднъж достигнал до такъв възглед за познанието, теоретикът може да избира между два епистемологически пътя: реализъм и идеализъм. Реалистът смята, че теорията ни позволява да възприемем позиция извън убежденията си, от която неутрално да подхождаме към обекта на интерпретация;  идеалистът смята, че теорията ни позволява да възприемем позиция извън убежденията си, от която неутрално да подхождаме към самите си убеждения. Общото в двата случая е връзката между обект и убеждения. Реалистът приема, че обектът съществува независимо от убежденията и познаването му изисква да се отърсим от убежденията си в името на непреднамереното постигане на обекта. Идеалистът настоява, че е невъзможно да се отърсим от убежденията си и определя познанието като признаване ролята на убежденията за формирането на обекта. Фиш, който приема водещата роля на убежденията, избира идеализма: „обектите, смята той, са създадени, а не намерени”; интерпретацията „не е изкуство на раз-бора, а изкуство на съ-бора” (с. 331, 327). Веднъж достигнал до епистемологическия идеализъм, Фиш незабавно предоставя методологическата развръзка. Като знаем, че „интерпретаторът не декодира стихотворението, а го прави”, „ние вече свободно можем да разглеждаме различните проявления на литературността и да съзираме интерпретаторските стратегии, според които нейните норми са били създавани и съблюдавани” (с. 327, 368). Разглеждайки литературния критик като идеалист, наместо като реалист, Фиш съумява на постави литературната критика в самия център на всяка литературна практика:

 Критикът вече не е покорен слуга на текстове, чиято слава си съществува независимо от неговата намеса; тъкмо неговата намеса, съблюдаваща повелите на литературността, е това, което дава живот на текста и го предоставя на разположение за анализ и преценка. Практиката на литературната критика не е нещо, за което човек да се извинява; тя е абсолютно необходима не само за поддържането, но и за самото произвеждане на обектите, които я занимават.(с. 368)


Започнахме този раздел с наблюдението, че Фиш, също като нас, смята, че никакви общи постановки за убеждения (нагласи) не могат да имат практически последствия. Но, както току-що видяхме, собственият му подход в последна сметка води до последствия. Защо иначе Фиш ще е принуден да твърди, че аргументацията му не води до практически последствия и в същото време да отстоява, че е важна, понеже задавала нов модел за критическа практика? Отговорът е, че колкото и да твърди обратното, той смята, че верният подход към убежденията трябва да е теория на убежденията, докато според нас верният подход към убежденията може да бъде само убеденост в убежденията. [19] Разликата между тези две усещания за верен подход към нещо е разлика между теорията и своеобразната прагматическа обосновка, която предлагаме тук. Двата подхода проявяват своята неприложимост по два напълно различни начина. Убедеността в природата на убежденията е неприложима, защото просто указва какво представляват убежденията, но не и дали са истинни или неистинни в частност или изобщо. Така погледнато, да знаеш истината за убежденията няма да ти помогне за постигането на истинни убеждения, точно както да знаеш, че значението е интенционално, няма да ти помогне да откриеш правилните значения. Това съвсем не означава, че не можеш да имаш истинни убеждения, а просто, че не можеш да ги постигнеш посредством добра аргументация относно природата на убежденията.

Теорията на Фиш, от друга страна, се стреми към неприложимост, поставяйки се извън всяка практическа заангажираност, която убежденията влекат след себе си. Съвсем вярно е, че теоретическа неприложимост може да се постигне, бъдат ли изолирани убежденията, но само защото, както самият Фиш твърди, ако изолираш убежденията, вече си никъде. Разбира се, Фиш не смята, че неговата теория за убежденията го оставя насред нищото; тъкмо напротив, той смята, че тя му дава начин за достигане до истината – но не като се избират едни убеждения пред други, а като се избере познание без убеждения пред всякакви убеждения. Истината за познанието според Фиш е, че в последна сметка няма убеждения, които да са по-истинни от други; всички убеждения, в последна сметка, са равнопоставени. Но, както вече посочихме, само от позицията на теория за убежденията, която сама по себе си не е убеждение, такава истина може да бъде провидяна. Ето защо спускането от „теоретическите разсъждения” относно нашите убеждения къмто същинското проявление на убежденията на практика – тоест спускането от неутралността към отдадеността – изисква да забравим истината, на която ни е научила теорията. За разлика от редовите привърженици на методологията, Фиш иска да отхвърли всеки опит от теорията да се извлича практика, настоявайки, че светът на практиката трябва да се основава не на теоретическа истина, а на потискането на теоретическата истина. Само че да се настоява, че практиката може да се разгръща само чрез потискане на теорията, вече върви към методологическа рецепта: имаш ли пред себе си убеждения, забрави, че всъщност не са истинни. Тази рецепта дава на Фиш всичко, което теорията винаги е желала: познание за истинната себестойност на убежденията и насоки как да се постъпва с тях. [20]               

Сега вече разбираме защо Фиш изтъква, че предлаганата от него позиция не е такава, че „да може изобщо да бъде живяна от когото и да било, колкото и безрезервно да я приема.” Теорията, смята той, не може да има практически последствия; тя не може да бъде живяна, защото теория и практика – истината за убежденията и самите убеждения – принципно никога не могат да бъдат обединени. Според нас, обаче, единствената състоятелна истина относно убежденията е, че няма как да бъдат подминавани, и това съвсем не е истина, която да не може да се живее, а тъкмо напротив, това е истина, с която неизбежно се живее. Тя не води до практически последствия не защото по никакъв начин не може да бъде обединена с практиката, а защото по никакъв начин не може да бъде разделяна от практиката.   

Теоретическият импулс, както вече посочихме, по правило включва стремежа да се разделят неща, които не би трябвало да се разделят: онтологически погледнато, значение - от интенция, език - от речеви акт; епистемологически погледнато, познание - от истинно убеждение. Ние твърдим, че така разделените неща са поначало неделими. Голямо изкушение е да заявим в заключение, че теория и практика са също неразделими. Само че това би било грешно. И не защото теория и практика (за разлика от другите понятия) са действително неразделими, а защото теорията не е нищо повече от опит да се избяга от практиката. Значение е просто друго название за изразена интенция, познание – просто друго название за истинно убеждение, но теория не е просто другото название на практиката. Тя е название за всички опити на човека да надмогне практиката, за да може да я ръководи отвън. Ние твърдим, че никой не може да постигне позиция извън практиката, че теоретиците трябва да се примирят с това и цялото теоретическо начинание да приключи.

Превод от английски:
Албена Бакрачева

       
              



[1] E. D. Hirsch, Jr., Validity in Interpretation, New Haven, Conn., 1967, 216-219. Наблюденията ни върху Хирш са до известна степен паралелни с наблюденията ни върху втората глава от Interpretation: An Essay in the Philosophy of Literary Criticism, Princeton, New Jersey, 1980, от P. D. Juhl. Възгледът на Джул ще бъде разгледан в следващия раздел.
[2] Изразът „къс от езика” ни отвежда, напомня Хирш, към Уилям Емпсън и началния параграф на Seven Types of Ambiguity, New York, 1955.
[3] Вж. Hirsch, The Aims of Interpretation, Chicago 1976, с. 8.
[4] John L. Searle, “Reiterating the Differences: A Reply to Derrida”, Glyph I, 1977, 202.
[5] Превод Кр. Станишев.
[6] Searle, “Reiterating”, p. 202.
[7] В разговор с авторите на настоящата статия Хирш разказа случай с известен критик и теоретик, който под натиска на нови данни се видял принуден да признае досегашния си прочит на едно стихотворение за погрешен, но въпреки това продължил да го предпочита пред това, което вече приемал за авторова интенция. Хирш даде този пример като доказателство за важността да се предпочита интенцията пред всеки друг интерпретационен критерий. Само че критикът от анекдота на Хирш не избира измежду различни методи на интерпретация – той просто предпочита собствената си грешка. А такова предпочитание е със сигурност безотносително към теорията на интерпретацията: то може да е показателно за това как се постъпва с една интерпретация, но не и за това как се достига до една или друга интерпретация.
[8] Изложените тук аргументи срещу теоретическата постановка за интенцията са напълно валидни и в по-широк план както изобщо спрямо наблюденията на Хирш, така и спрямо разработките на критици като М. Х. Ейбрамс, Уейн С. Бут, Р. С. Крейн и Ралф У. Рейдър – всички пряко или косвено свързани с Чикагската школа. Независимо от различията в подхода и фокуса, тези автори изглеждат единодушни, че критическите дебати относно значението на определен текстови откъс следва да бъдат разрешени посредством позоваване на голямата структурална интенция, заложена в произведението, от което е взет въпросният откъс. Този възглед извлича специфичните значения от хипотетични конструкции на имплицитни интенции, да кажем, авторовият избор на жанр; интерпретационните хипотези трябва впоследствие да бъдат доказани или отхвърлени посредством техния успех – или неуспех – да обяснят спецификите на произведението. Само че такава процедура би имала методологическа стойност единствено ако целокупните интенции се различават по своя теоретически статус от специфичните значения, които по презумпция пораждат. Бихме оспорвали, обаче, че всички специфични значения са поначало интенционални, както и произтичащото оттук заключение, че структурален избор и специфичен изказ са обвързани с интенцията по абсолютно еднакъв начин. Може нагласата на интерпретатора да извежда едното от другото, но това не прави никое от тях меродавно с оглед интерпретация – или поне интерпретативно съгласие – от непременно обективен порядък. (Дали подходът с оглед интенцията, все едно на какъв етап, е най-издържан като строене на хипотеза, е друг въпрос, макар и свързан с всичко това.)         
[9] Всъщност, Джул използва същото стихотворение на Уърдсуърт, разсъждавайки върху случайния „език” (Interpretation, с. 70-82). Контрастното съпоставяне на интенционален говорен акт и случайни знаци е поначало познат прийом в теорията за речевите действия.
[10] Джул споменава мимоходом някак особения характер на разграничението, което прави, запитвайки се доколко произведените от случайността думи могат изобщо да бъдат наричани „думи” (Interpretation, с. 84), но отминава въпроса още с повдигането му.
[11] За повече относно значението „in abstracto”, вж. Джул, Interpretation, с. 25, 55-7, 203. 223, 238, 288-9.
[12] Мотивировката на Джул всъщност не се различава много от тази на Хирш. И за двамата теоретици значението in abstracto е неопределено (Хирш) и противоречиво (Джул); и двамата се позовават на интенцията, за да достигнат до определено или специфично значение, тоест, по израза на Джул, до „разпротиворечаване” на текста (Interpretation, с. 97). Този теоретически интерес към проблема да неопределеността произтича донякъде от широко разпространеното разбиране, че думите и изреченията вървят с набор от „лингвистично възможни” значения – посочените в речниците и учебниците по граматика. Само че речникът е индекс за честотната употреба на специфични речеви актове, а не матрица с абстрактни, прединтенционални възможности. (За терминологичното разграничение на Хирш между противоречивост и неопределеност вж. Hirsch, Validity in Interpretation, p. 230).
[13] Това разграничение е в една или друга форма разпространено сред теоретиците на речта. Х. П. Грайс, например, разграничава между локуции от типа „говорителят влага значение” и локуции от типа „изказният формат задава значение”, определяйки първия тип като „значения за случая”, а втория – като „приложени всевечни значения” (H. P. Grice, “Utterer’s Meaning , Sentence-Meaning, and Word-Meaning,” in The Philosophy of Language, ed. Searle (London, 1971, pp. 54-56). Самият Сърл, цитирайки Витгенщайн („Да кажеш, че е студено, а да означава, че е топло.”), прави разграничение между значение „като въпрос на интенция” и значение „като въпрос на конвенция” (Speech Acts, Cambridge, 1969, p. 45).
[14] Paul de Man, “The Purloined Ribbon”, Glyph I, 1977, 39.
[15] Друг и, може би, по-често срещан начин да се стигне до идеята за чисто означаващо е да се тръгне от постановката, че едно и също означаващо може да бъде прикачено към различни значения, и оттук да се заключи, че означаващото има своя собствена идентичност, поначало независима от значението. Обаче не е това заключението. Не само че без връзка със значението означаващото не постига своята истинска идентичност, но означаващо при такова условие просто престава да бъде означаващо.  
[16] Най-малкото това важи за сегашното поколение теоретици. За по-старото поколение, примерно за У. К. Уимзат и Монро С. Биърдсли, достигането до обективното значение, което е целта на позитивната критика, става точно посредством изваждане (отстраняване) на интенцията и позоваване на формалните правила и обществено приетите норми на езика. Това именно е разбирането, отстоявано в „Заблудите на интенцията” – The Verbal Icon: Studies in the Meaning of Poetry, Lexington, Ky., 1954, pp. 3-18.
[17] Негативната теория почива на схващането за „непреодолимо препятствие пред всяко четене или разбиране”, според както го определя де Ман (Allegories of Reading, New Haven, Conn., 1979, p. 131). Някои теоретици, Дейвид Блийч и Норман Холанд, например, разбират под това препятствие субективността на читателя. Други (като самият де Ман и Дж. Хилс Милър) го разбират като апория между констативен и перформативен език, между демонстративност и убедителност. Във всички случаи, обаче, привържениците на негативната теория отстояват възгледа, че интерпретацията – по думите на Джонатан Кълър – е „необходима грешка” (The Pursuit of Signs, Ithaca, N.Y., 1981, p.14).  
[18] Stanley Fish, Is There a Text in This Class? The Authority of Interpretive Communities, Cambridge, Mass., 1980, p. 370.
[19] Фиш нарича своя подход „генерално или метакритическо убеждение” (Is There a Text in This Class?, с. 359, 368-70).
[20] В едно отношение рецептата на Фиш е необичайна: тя прокарва разграничение между двете основни задачи на теорията – да обосновава практиката и да постига обективната истина. Тази рецепта сочи кое е истинно и как да постъпваме – но не и как да постъпваме, за да открием кое е истинно.

Коментари по темата
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 СЪПРОТИВАТА СРЕЩУ ТЕОРИЯТА [1]
Коментари: 1 Прочитания: 5476

 ЗА ТЕОРИЯТА – ПРИСТРАСТНО [1]
Коментари: 0 Прочитания: 8840

 СРЕЩУ ТЕОРИЯТА
Коментари: 0 Прочитания: 12068

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA