БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

НОВИНИ

Кога можем да кажем: ето това е политическото?



От този брой „Литературен вестник“ променя формата си. Това е действие, което като че ли ще му даде възможност да бъде в по-голяма степен себе си – повече списание, отколкото вестник, даже – почти книга, защото текстовете, които той публикува, се държат като обърнати към едно голямо време. В същото време това е издание, което иска да става все по-актуално в един висок смисъл. Какви могат да бъдат според Вас следствията от желанието ни да осъществим някакви размествания в правенето на този вестник и в каква посока ги виждате Вие като един от уважаваните му читатели?

Автокритиките са изключително важни за очертаването на лицето на вестника. Той има своята публика, която трябва да се пита какво смята за вестника. Смятам, че вестникът би спечелил, ако интересните и полезни текстове, които той публикува, бъдат освен това и подчинени на една обща цел. Вестникът говори и чрез подреждането на своите материали. От изключително знание е контекстът, из който плуват съставящите го текстове. Това е всъщност посоката, в която „Литературен вестник“ би могъл да се развива.

Интересно ми е дали, погледнато отвън, „Литературен вестник“ се нуждае от това да бъде в по-голяма степен свързан с образованието, т.е. не изглежда ли, че на него не му достига в известна степен идеологичност?

Не смятам, че образованието е непременно винаги идеология.
Един читател се образова и с това, че, да кажем, той среща постоянно, както е във вашия вестник, един набор от важни термини за съвременното литературоведско мислене. Не всяко знание е идеология. Има и фактическо знание. Разбира се, идеологията е това, което скрепва хората в някакви общности, каквато е и вестникът. Като чета вестника ви, не забелязвам, че това, което ви свързва, е специално синята идея. Има някаква политическа ориентация, но тя не звучи грубо и това е положителен факт.

Смятате ли, че вестникът ни досега е бил твърде либерален? Че на страниците му са намирали възможност да се появят не само най-различни, но и взаимно отхвърлящи се интерпретации на света? В този смисъл – че му липсва идеологическа платформа?

Направо смятам, че той е прекален либерален и дори разточителен в подредбата на текстовете в него.

Съществува мнение, че възприемането на съвременната българска литература е силно затруднено от липсата на критически дебат върху нея и дори – че липсата на критиката като цялостно разбиране за литературата, което обаче е актуално, води до един вид квазилипса на литературата. Как ви изглежда този феномен и всъщност споделяте ли тезата, че литературата е закрепена върху някакъв по съществото си металитературен интертекст?

За мен не е лесно да отговоря на този въпрос, защото не живея постоянно сред текстовете на българската литература и много неща съм пропуснал. Дори в момента ми липсва една пълна картина на българската литература: столичната литература с нейните различни течения, провинциалната литература. Аз все си мисля, че живата литература трябва да има различни нива и ако във вече отминалата епоха в нещо беше попречено на литературата ни, то е в това, че една доста единна представа за литература легна като сянка върху нея. Това е елитарна представа за литература. Това, което предстои на българската литература и литературна критика е да се освободи от тази елитарна представа за литература и за текст. Българските литератури ще се създават с раждането на разнообразните читателски общности. Това, което българската литературна история междувременно обаче може да направи е да открие скритите лица на разнообразната българска литература на миналото ни. Първо литературната ни история трябва да ни освободи от единния патетичен вид на българската литература, който беше създаден в резултат на една лоша школа – тази на Пантелей Зарев. Ние трябва да привикнем да четем всичко в нашата литература. Вашият вестник вече говори за ниската литература и това ми се струва важно. При вас вече е поставено началото на едно ново виждане за литературата, което не изключва разривите в нея. Ние трябва да свикнем първо с целостта на нашето минало, а тя включва многообразието.

Литературата, създадена при реалния социализъм, имаше своите добре разграничени нива. Тя притежаваше способността да усвои черния криминален роман или интимната поезия като им отдели някакви ниши, където може да ги ползва. Дали литературната ситуация се е сменила, дали изглежда друга? Бихме ли могли да говорим вече и ние за аналогии с литературата на Елинизма, с неговото богатство и смешение на нива, или тук литературните йерархии просто липсват?

Защо трябва да ходим чак в Елинизма? Не ми ли задавате този въпрос, защото ме третирате като класически филолог и значи като специалист на литературата на Елинизма?

Защото в наши дни често се случва такова сравнение. Постмодерният роман прилича много на романите от епохата на Елинизма.

Наистина, литературата на Елинизма е такава, в която ние наблюдаваме разслояване, това е вярно. Типът на културата е подобен, както е подобен и типът на използване на културните текстове. Затова аз очаквам да настъпи някакво видимо разслояване на литературата. Доколкото социалистическата епоха типологически може да се сравни с един класицизъм или с една класика, действително това, което предстои тук, бие трябвало да е Елинизъм. Въпросът е, че литературната традиция у нас е силно монологична и силно монотонна, която монотонност е създадена от навиците на българския литературен език. Той много трудно понася варианти и подмени, той има много ясно очертано лице. В този смисъл, силата, монолитността на тази традиция е компенсирана с една монотонност. В гръцката среда съвсем не е така. Там ситуацията е съвсем друга. Гръцкият литературен език поради дългата си история трудно намира своята идентичност. А и изобщо гръцкият характер търпи вариантите. А те пораждат динамиката, която тук липсва. Също, много вероятно е тя да липсва още дълго. Сега засега ние имаме нещо много интересно – и висока поезия, и литературна критика, и ниска литература (провинциални романи или някакви кратки и смешни порно съчинения, които имитират чужди образци) – всички те се пишат на един и същи език, разликата между един и друг език е в набора на лексемите: по-високият език има чужди думи, има термини, има по-тъмни съчетания на думи, но в основата си това е същият език. Ние нямаме езици.

Тук често се извършва критика на медиите заради концептуалната бедност, която носят на света. Критикувайки, някакви хора, представящи се за философски мислещи, смятат, че критикуват с това всекидневните ни стереотипи. От друга страна, не изглежда ли, че тъкмо вестниците например са богати в момента на стилистики, че там се появяват нови езици например?

Това е, струва ми се, въпросът. Защо вестник „24 часа“ притежава един твърде силен интертекст, благодарение на който осъществява своите мощни внушения. Тези внушения обаче са внушения, които се въртят около твърде малко ценности и твърде мрачни ценности. Дали това е нов език? „24 часа“ е вестник с тоталитарно намерение. Обратно, вашият вестник със своето разноречие, с почти разпадащите му се езици, е вестник с либерално намерение. „24 часа“ говори при това по-добре на средното българско съзнание, а то е мрачно, песимистично, работещо с твърде малко на брой ценности.

Въпросът е, дали тези ценности не са такива поради наследяване на някаква патриархално строга менталност? Социалистическата пропаганда разпространяваше мнението, че гражданите в България се увеличават. Но на мен ми се струва, че манталитетът ни си остава селски. Обстоятелството, че на българина не му стигаше да знае за ограниченията в мисленето, нито дори за понякога случайното избиване на хора от режима през последния исторически завършил период, за да бъде този режим тотално компрометиран, а стана необходимо да се разказват натуралистичните истории за изяждането на хора от прасета, това доказва пак този селски манталитет. Историята с прасетата е селска история. Това са селски образи.

Аз мисля, че повечето ни градове са селища от селски тип. Доказва го наблюдението на едно най-ниско равнище на културната среда. Къщите в тези градове са големи, с дворове, с крави, с прасета...

Мен ме трогва, у мен събужда някакъв сантимент фактът, че в София има много хора, които окосяват градинките, за да хранят своите животни – зайци и дори домашен добитък...

Ами как! Наскоро минавах през Пловдив и доста близко до центъра можех да видя как преминават овце. Това, че селският елемент на битово ниво е налице, не ме обезпокоява. Въпросът е, че няма градско съзнание, защото градското съзнание е съзнание с обем за обществени събития и освен това за условност. Такова нещо няма. Бият се там до нас съседите, обаче това нас не ни засяга, защото ние по принципно затворен начин мислим за нашия свят като за откъснат от останалите, от другия свят. Връзката с другия свят нас ни интересува, доколкото се изчерпва с две неща: да имаме по-хубави предмети, дори и не толкова много на брой и, от друга страна, ако речем да попътуваме, да имаме тази възможност. Но като се върнем, ние отново заставаме в едно малко пространство. И това създава спокойствието на българина. Каквото и да става, българинът е спокоен. Той е недоволен от правителството, недоволен е, че поскъпват стоките и т.н., но в края на краищата е доволен, защото той живее в принципно малък свят, който му поражда сигурност. Като го питаш какво мисли за правителството, той казва много черни неща, но след това се прибира вкъщи и се оправя.

В медиите привидно политиката е заела огромно място, но дали това е всъщност политика?

Да, проблемите, с които те се занимават, са проблеми на лични отношения. В СДС постоянно се занимават с такива проблеми. В БСП не е по-различно, но там имат дълга традиция на скриване на отношенията, които отвътре са пак, разбира се, лични. Социалните въпроси са само фасада. Иначе отношенията са лични така, както са лични отношенията например в една фирма. В нея не могат да се различат личните отношения между служителите от някакви надлични задачи, които има фирмата. Това е голям проблем. Това именно съсипва институциите, макар че проформа институциите си съществуват. Затова и политическо съзнание при нас общо взето не съществува. За нас Босна е много по-далече, отколкото са Франция или Англия. Защото ние сме се поставили в свят, където съседството е само условно. Съседите ни са далеч от нас. Но така е и вътре, във вътрешните структури. Проблемите на Стара Загора са невероятно далеч, погледнати от Варна. Къде е Стара Загора, къде е Варна – нямат нищо общо...

И това е проблем на менталността, струва ми се. Противно на твърденията на някои политолози, които, следвайки политико-икономически модели, изказват становището, че някакви икономически интереси на едро движат политическото пространство.

Това е манталитет, който трудно се разрушава. За това писах в една по-голяма работа, която ще излезе в списание „Летр Ентернасионал“ и се нарича „Двете благополучия“. Там става дума за това как е възможно България да влезе в някаква друга система, нейният малък свят да влезе в големия.

В третия брой на „Летр“, миналата година, бе публикувана статия на Лиотар, „Ойкос“. В нея бяха поставени именно проблемите на големия и малкия свят, на полиса и дома. Лиотар говори за икономиката и екологията.

Да, това е най-съвършеното писане. Едновременно е модерно по стил, работи със съвременни философски понятия и каламбури – ойкос, екология, това онова – по един игрив начин. Но, фактически, този текст извършва точно това, което извършва Платоновия диалог – поставя се някакъв проблем, някой го разглежда, Сократ казва „Добре, а не можем ли да го погледнем отдругаде?“, и разширява, и пак разширява, и пак разширява, и този проблем, който е изглеждал по един начин, накрая се оказва в съвсем друг план, казва се: „Е, може пък и да не е така!“, и свършва.

Не беше ли това рядко политически текст?

Струва ми се, че точно това е политическият текст. Дори единствено това.

Йордан Ефтимов, Литературен вестник,  20-26 юни 1994 г. (бр. 24)


 

 
НОВИНИ
  Маестро Найден Тодоров е носителят на Наградата за хуманитаристика "Богдан Богданов" за 2020 г.

 Снежина Петрова и Георги Гочев са носителите на Наградата за хуманитаристика "Богдан Богданов" за 2019 г.

 Професор Михаил Неделчев е носителят на Наградата за хуманитаристика "Богдан Богданов" за 2018 г.

 Излезе от печат том 1 от „Семинарите“ на проф. Богдан Богданов. Семинарът е посветен на Омировата „Одисея“

 От думите към живота. Богдан Богданов и семиотиката

 РАЗШИРЯВАНЕТО НА СВЕТА

 Издателство Изток-Запад направи четвъртото издание на „Характери“ на Теофраст в превод на проф. Богдан Богданов

 Учредяване на Награда за хуманитаристика на името на проф. Богдан Богданов

 Професор Богдан Богданов получи посмъртно Специалната награда на Съюза на преводачите в България

 Загубихме най-големия учител!


Още ...

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA