Посланието, структурирано на различни равнища в този сборник от статии, студии и слова на проф. Богданов, деликатно и настойчиво следва линиите на една модерна философия на промяната. Нейните практически измерения изглеждат очевидни на фона на успешната петнадесетгодишна история на Нов български университет, но ритъмът на нейното разгръщане не е нито толкова безпроблемен, нито толкова всеобщо достъпен.

В годините, когато промяната бе променяна в зависимост от “съпротивата на материала”, от който се формираха различните политически проекти, упоритостта и последователността в следването на една цел, успя да превърне част от предварителния модел в социална реалност. Днешната реалност на Нов български университет изглеждаше немислима само допреди няколко години, а днес формира стандарт, спрямо който все по-често ще бъде измервано развитието на българското висше образование. Но, смисълът на този сборник преминава отвъд рамките на изглеждащото напълно основателно задоволство от постигнатите резултати.

В тази книга не се говори много за свободата сама по себе си. Тя носи в себе си послания за предпоставките на свободата и средствата за нейното съхранение. Всъщност, сборникът на проф. Богданов съдържа в себе си разбирането за всички трудности и поврати в развитието на практическата реализация на философията на отвореното общество. В него еднакво значение имат както публикуваните текстове, така и дългите интервали на хронологични паузи, които структурират пространства, изпълнени със съмнение, разочарование и преоткриване. И все пак, скептицизмът и разочарованието са отстъпили на заден план в подбора на тези текстове.

Фундаменталната идея за университета като “..възел от елементи и потенции” (стр. 23) като общество, съставено от общности, които развиват отношенията помежду си и по този начин изграждат пространство на особен вид свобода, моделира проекта за изграждането на един действително нов български университет. В него многообразието е гаранция и смисъл на възможността за свобода. Но, многообразието не е непосредствено дадено, нито безпроблемно присъстващо в днешната българска реалност.

Съпротивата на реалността, ориенталската леност и немара, колективна неприязън към промените, доминиращи периода на пост-тоталитарна трансформация на българското общество, заложени в “... ценностите на старото ориентиране в света... – униформеността, йерархичният ред и пасивността”, (стр. 35) непрекъснато подлагат на съмнение и изпитание практическата философия на отвореното общество. Именно те са в основата на “... владеещото ни мрачно разбиране за собствената действителност и скритият в него възглед, че светът ни се е случил и не зависи от нашата воля”. (стр. 47) Затова, историята на НБУ и развитието на неговия проект трябва да бъдат изучавани като стратегия за промяна, реализирана на границата на полезния, работещ хаос, противопоставящ се на принудителната подреденост на конформизма, гарантиращ възпроизвеждането на монотонността.

Многообразието трябва да бъде постигано и отстоявано в отказа от предварително зададени форми и структури на символна власт. Това определя ритъма и многомерността на университетския дебат, в който авторитетът и доверието трябва да бъдат постигани всеки път, отново и отново. Трансформационната реалност, в която се проектира стратегията и визията на НБУ, провокира всекидневното усещане за сигурност и подреденост на “... реалния човек, който естествено е склонен да се отървава от многообразието” (стр. 71). Но, разбирането, че сме затворени в една и съща реалност е “лесна мисъл и невярна представа”. (стр. 113) Затова, всекидневното усилие в изграждането на собствената ни субективна реалност е може би едно от малкото ни средства за защита на многообразието и правото на чуждото различие.

Моделът на социалната промяна в университетското образование се проектира върху сложната амалгама от очаквания, страхове и илюзии за собственото ни значение. “Въпросът е в отношението между утопията на формата и измъкващата се реалност. То може да се изразява в обикновен разнобой. Но, сведена до проекти, утопията може и да участва в ставащата реалност.” (стр. 82) Опитът на НБУ и личната мисия на проф. Богданов, показват че това е възможно. Проблемът е в това, че всеки от нас, отново и отново трябва да продължи да се опитва да постигне своя собствена мяра чрез отстояването на правото на различие, за да изпълни със съдържание историческите форми на организация на знанието, които са ни достъпни. И трябва да се откажем от спонтанното си желание да фиксираме веднъж постигнатия баланс между потребността ни от “социална заедност” и “индивидуална отделност”. Когато приемем отместването на реалността спрямо предварителните ни модели за личност, знание и свят, може би ще успяваме по-често да превръщаме реалното университетско пространство в особен свят на свобода.

Тази книга отново ни напомня, че девизът на НБУ може да бъде мислен и така: “Да не се боим от многообразието”, .... а от монотонността и нейната особена преднамереност и привидна сигурност, която винаги може да бъде мислена и като алтернатива на свободата.

доц. д-р Антоний Гълъбов
15 януари 2007 г.