ФОРУМ - АРХИВ

"Понякога отвътре, понякога отвън": Че Гевара и латиноамериканското освобождаване на стиха в поезията на Екатерина Йосифова

Мачу Пикчу, Перу, снимка Бася Аштабска

ЙОРДАН ЕФТИМОВ


Третата стихосбирка на Екатерина Йосифова, „Посвещение”, е лирически дневник. Фикционален дневник, воден от жена, чийто любим е катастрофирал и се възстановява в болница. Дневник на влюбена жена, която в течение на две седмици (и две седмици след фикционалната катастрофа) записва отначало състоянието на ранения и процедурите по възстановяването му, а после все повече – своите субективни усещания и дори естетически размисли, за да стигне до дълги записи на стихотворни пасажи. Дневникът на една влюбена поетеса. Не просто пишеща стихове жена, а именно поетеса, която размишлява върху статута си на автор в перспектива, а не като получил признание за вече публикуваното.

И ето че насред любовната стихосбирка се появяват Че Гевара, Виетнам, китовете самоубийци, космонавтите, речта на вожда Сиатъл, гватемалският поет Роберто Обрегон Моралес, убит през 1971 г.(1) Едва ли литературният историк днес бързо ще реши, че тези културни реалии са резултат направо от работата на автоцензурата, търсени методично, за да придадат на книгата вид, който да я направи подходяща за издаване. Да приемаме, че българските поети от епохата на социализма, включително от 70-те години на XX век, са вече завършени играчи, които само пудрят книгите си с необходимите за издаване теми, докато всъщност ги интересува друго – тази нагласа се опровергава от всяка стихосбирка. „Надхитрянето на системата”, както неведнъж в наши дни се говори за не една книга от 60-те-80-те, е напълно опростяващо понятие, зад което стои идеята, че авторите са стопроцентови дисиденти, а редакторите в издателствата – стопроцентови служители на системата.(2)

В „Посвещение” Виетнам е синоним на „завехналата съвест”, но се появява в стихотворението „Когато казвам нещо”, което е програмно, а възможностите да представлява палинодия на „Нищо не разбират” на Маяковски със сигурност си заслужава да бъдат проверени. В него се мяркат и китовете самоубийци, чийто вопъл ние не разбираме, и космонавтите, които се носят в „безмълвни широти”, тоест в самота. Стихотворение, което говори за трудната комуникация, за самотното същество човека:

„КОГАТО КАЗВАМ НЕЩО

Когато казвам нещо, каквото и да казвам –
значи, че не казвам всичко.
Ако добре ме слушаш, значи много ме обичаш.
Поне така ме слушай, както слушаш своята възглавница насън:
всичко си е тука, в главата ми почуква,
понякога отвътре, понякога отвън:
И бавната ми зрелост. И старият ми срам.
Завехналата съвест на име Виетнам.
Децата ми, децата, сънят им непокрит.
(Какво крещи безгласно самоубиец-кит?)

И любовта измислена,
и Любовта без мен,
неискрената искреност
и погледът зелен.
И мойта несамотност,
и мойта самота,
и мъничкият Космос
в душата на света,

където нещичко трепти
далеч от друго
и все пак всяко се върти
ведно със друго,

и през безмълвни широти
(като във мене)
обречен космонавт свисти
като през мене.

Понякога отвътре, понякога отвън.”(3)

В средата на следващото десетилетие, 80-те години, критикът Константин Еленков използва като напълно самоочевидно понятието „преодоляване на патетизма”, за да опише явления като поезията на Екатерина Йосифова:

„Но някак по-„картинно” е да си представим първата „фаза” от така нареченото „преодоляване на патетизма” като едно очовечаване на поетическото слово: преодолян беше патосът, който имаше реални основания във времето, но бе лишен от реалните за човешкия глас топлина и искреност. През втората „фаза”, която можем да отнесем към началото на 70-те години, атакуван беше „романтичният” патетизъм, ако можем така да наречем патоса, който бе необходим за поетическото слово, но който го въздигна прекалено много към слънцето и звездите. (Почти нямаше поет, който да не разговаря със Слънцето, Космоса, Мирозданието.) Дойде ред на приземяването – от астрономията като най-ценен трофей остана „обсерваторията” на сърцето.”(4) 

Години по-късно това картографиране изглежда дълбоко проблематично. Не само заради това, че подобен прочит лишава историята на литературата от работата на случайността и авторските различия, от неточно осъществените интенции и погрешните прочити. Поезията на Биньо Иванов и Екатерина Йосифова има много по-голям залог от това да депатетизира поетическото слово. Общият залог на тези поети спътници е стремежът поезията да изразява несигурността на възприятията и съзнанието, но по един обективизиращ начин – без да отрича политическия контекст, тя поставя акцент върху фрагментираността на човешкия опит. Затова в „Когато казвам нещо” пълноценното слушане е въплътено в пълнотата и нерационалната стихийност на сънуването. Пълноценното представяне на човешкото съществуване е възможно само ако включва коефициент нерационализируемост. Самият дискурс съдържа слепи места, неизразителни или лошо изразяващи места, пасажи, които днес, в епохата на компютърните програми, бихме нарекли с лекота „бъгове”.

Първото, което се вижда в стихотворението, е едновременността на мисли от различни редове, които връхлитат в съзнанието, редуват се безредно, надскачат се. Отглас на концепцията за поток на съзнанието. Още през 1967 г. в станалия бързо популярен със своите експерименти роман „Корените” Васил Попов въвежда този похват, зад който стои бергсонианската идея за флуидността на опита.

Това, което е истинска новост за българската поезия, обаче е идеята за естествения хаос, с който съзнанието живее и който включва припокриването на възприятията с предубежденията. Не просто симултанността на опита, а както още Аполинер в „Зона” разгръща широко – опита като състоящ се и от всякакви „странични шумове”, включително идеологически. Опитът включва и крясъка на рекламите, чийто свят е основан на силните сетивни дразнители, и основаните върху внушението за чиста истина, изискващите пълно доверие в себе си журналистически новини.

В средата на 60-те години в САЩ е излязла бързо превърналата се в особено влиятелна за западната хуманитаристика книга на Кенет Бърк „Езикът като символическо действие”, в която тази сложна конституция на съзнанието е описана именно като закономерен хаос. Онова, което наричаме „действителност” ("reality") Бърк схваща като „бъркотия от символи за миналото, комбинирани с всякакви неща, които знаем главно от карти, списания, вестници и други подобни за настоящето... конструкт от нашите символни системи” („clutter of symbols about the past combined with whatever things we know mainly through maps, magazines, newspapers, and the like about the present... a construct of our symbol systems"). (5)

И ето го този свят, който преплита и сблъсква образи от медиите с уникалния индивидуален опит, абстрактния, пропагандно конструиран Виетнам с повиването на собствените деца в хладната нощ. Те са еднакво реални. И неразбираеми. Образът на крещящия безгласно кит-самоубиец е синоним на поета: какво казва той е предварително неясно, обречени сме на неуспех да разберем.

И образът на космоса вътре в космоса – където всичко е независимо, разбягващо се, и все пак свързано. Където малкото може да бъде по-голямо от голямото. Светът е готов да понесе ново описание, претендиращо да улавя най-малките му и наглед незакономерни трептения. Това не е непатетично. Но е снабдено с друг познавателен патос и това не е утопическият патос на симплифицираната комунистическа идеология от 50-те и първата половина на 60-те години на ХХ век. Това е патосът на едно центриране в личността, чийто свят съдържа толкова непознати и вероятно непознаваеми континенти. Центриране в личността, която прилича на дърво, олюляващо се на вятъра – и това е вятърът на различните символни светове, които я атакуват едновременно.

Разбира се, с понятието „депатетизиране” може да бъде назована когнитивната ирония. Космонавтът е обречен и „свисти” през тялото на самоописващия се Аз. А стихът „Завехналата съвест на име Виетнам” стои като идеологическа кръпка, неподкрепена, обратно – отхвърлена от следващия стих за децата. Сблъскване на редовете като в „Селска хроника” на Вапцаров, където обаче те, макар и противопоставени, са съположени и субординирани, така че идеологическата фраза парола на финала не звучи като „бъг”.

В средата на 70-те обаче стихотворения като това изглеждат само трудноразбираеми, може би претенциозни, може би патологични, но не и истински дисидентски. Нали съдържат идеологическите думи пароли, разпределени из текста с необходимата честота? Така опираме до рецепцията и нейните институции – структури отвъд стихотворението, но най-важни за неговия живот. В книгата си „Посвещение” Екатерина Йосифова вмъква темата за рецепцията като част от онова, което нарича своя поезия. И ключов мотив тук се явява неяснотата:

„Винаги се стъписвам, когато ми кажат, че стихотворението ми не било ясно. И съвсем онемявам, когато някой ми заизтъква като достойнство тази неяснота: сложно и модерно, и т.н. на тая основа идва подозрението в преднамерено, формално замъгляване и усложняване.
(...)

Сега така, единствено така: върви,
върви така, следата да кърви.
С крака от тръни с кожа с нокти
със смях прехрипнал от проклятия върви, защото
не трепва тая скулеста земя
с ореол от пот, мухи и древност на челото.
И вече все едно дали от мъдрост е невъзмутима
или зад индианските клепачи е пустиня
без жажда и без болка.
Добре, и святите, и срамните й рани пръст покрива,
кои са святи, ехото на времето е насмешливо,
но ти си тук и ще вървиш, защото все така на пъпа й седят
богове от яспис и деца от глад.

Благословен наопаки, чист като сърцевина на плод,
чист като скалпел в тая скулеста земя
с простреляните си нозе, с отрязаните си ръце
докосна ли сърцето й,
което бие.

Какво е за другите, щом това е възможното за мене стихотворение за Гевара?

Понякога някой смело споменава за неяснота (в похвален смисъл, сигурно като синоним на сложно усещане) у световно утвърден поет: Елюар или Вальехо, или Рицос например. Не е утеха, но мога да реагирам и да се опитвам да си изяснявам какво е ясно в поезията и доколко.” (6)

Със сигурност това е болна тема за всеки български поет в епохата на социализма. Обвинението в неяснота няма силата на обвиненията в антипартийност, антинародност, антидемократичност, но пък има силата да забавя и дори стопира издаването на едно стихотворение или стихосбирка, а заедно с това и признанието на самия поет.

Важно е, че за разлика от поетите на Априлското поколение „тихите поети”, към които Екатерина Йосифова често е причислявана, обикновено отричат и директното си повлияване от левите авангарди. Но и от постепенното запознаване с западната поезия на ХХ век чрез периодиката от епохата на Размразяването и преводните антологии от 1960-те. И ето че в цитирания пасаж като индулгенция все пак се появяват имената на големи модернисти, които не само са симпатизирали, но и членували в комунистическите партии в родината си.

Стихотворението на Екатерина Йосифова има валенциите на тройно съгласие и несъгласие спрямо очакванията. По отношение на темата – то е посветено на краен левичар, един от дейците на кубинската революция, но, от друга страна, на политически деец, който довежда до крайност идеята за перманентната революция. И по отношение на формата – то е обскурно, а и отказващо да използва препинателни знаци. И накрая – по отношение на мястото си в книгата: то е ода за един партизанин, включена в сърцевината на любовна стихосбирка.

Изборът на Че Гевара като герой на стихотворението не би могъл да се тълкува другояче, освен като знак на скланяне пред задължението на всеки поет от социализма да вземе отношение към революцията. (7)  Именно то впрочем е веднага преведено в две антологии на младата българска поезия – издадени в Унгария и Полша още през 1978 г. (8) Но все пак говорим не за Ленин, а за революционер, превърнат още приживе в икона на неспокойното съществуване, на революцията, разбирана като тотален отказ от спиране на едно място. И с това в годините на застоя, Брежневата ера за социалистическия лагер, име на „истинското” комунистическо поведение.

Екатерина Йосифова пише: „За мене образът на Че Гевара се създаваше в продължение на две-три години и е дълго даже да изброя от колко неща: първо от романтичната представа за революционера, още повече „зарязал обещанията за наситен житейски възход и понесъл красива глава към пламтяща смърт” (не е цитат, а неудобство от фразата). После внушението на онова мъжко стихотворение на Гилен за дневника на Че; после самият дневник. Книги, филми, снимки. И смътната представа за тая тайна на непроницаеми народи и религии, наречена Латинска Америка, за нейното величие и мизерия. За джунглата на съзнанието, джунглата на душите, в която тоя човек се врязва.” Наистина в годината след смъртта на Че Гевара излиза филм с Франсиско Рабал, а през по-следващата, 1969 г., друг – с един от най-популярните холивудски актьори на своето време, Омар Шариф. Но Че Гевара още приживе живее в създаван не без свое участие свят на неомитологизиране – непрекъснато търси възможност да бъде сниман за водещите американски списания, а през 1964 г. е гост на най-дълго просъществувалото неделно токшоу по американска телевизионна мрежа – половинчасовото „Face the Nation” по CBS.

Че Гевара е попсимвол. И ако западният свят го включва в онази ситуация, която Том Улф нарича „radical chic”, увлечението на богатите и образованите да подкрепят революционери и терористи, източният го приема като подновяване на утопията за освободилия се и борещия се за свободата на другите човек. Това уточнение е нужно, защото българският интелектуалец от 70-те със сигурност не е възприемал подкрепата на западното висше общество към личности като Че в саркастичен ключ – като флирт и мода. Консервативният журналист и писател Том Улф изковава термина „radical chic” в голям фийчър за благотворително парти, организирано от композитора Ленард Бърнстейн и приятелите му и целящо събирането на средства в подкрепа на Черните пантери, радикалната организация на черните в Америка. Статията започва с обрисуване на Бърнстейн като човек, за когото любовта е на първо място (неговото кредо било Amo ergo sum), а след това – добрият вкус, способността да се усетят нюансите, които топящо се късче сирене рокфор оставя в устата. И след това – как точно този префинен артист кани на специално парти в тринайсетстайния си апартамент на Park Avenue десетки богати режисьори, художници и музиканти, за да ги срещне с Робърт Бей, който 41 часа преди това е бил арестуван с пистолет в ръката да участва в акт, който политическата коректност на либералното общество е назовало „улесняване на престъпление” (criminal facilitation”). (9)

Екатерина Йосифова е в съвсем друга позиция. За нея Че е чист символ. Дори да е попадала на информация, че именно той е сред създателите на трудовите лагери в Куба или че лично е отговорен за разстрела на стотици представители на стария режим без съд и присъда, това е звучало като маловажна подробност. „Смътната представа за тая тайна на непроницаеми народи и религии, наречена Латинска Америка” – това също е причина за фиксацията на Екатерина Йосифова в кубинския революционер.

И ето го Че в поза, напомняща Хаджи Димитър от одата на Ботев, с отрязани ръце (този детайл от реалността – отсичането на ръцете му след разстрела му, като свидетелство, че е той – все пак попада в редицата от ярки символи в българското митосъзнание – като Стамболов или Балканджи Йово), събрал в описанието си черти от библейските анахорети и партизаните. И поанта, препращаща към свръхпопулярния сред българските поети стих на Салваторе Куазимодо в превод на Драгомир Петров „Човек е сам върху сърцето на земята,/ пронизан от едничък слънчев лъч”, даван често като емблема на силна поезия.

Екатерина Йосифова е знаела, че онова, което ще изглежда особено смутително, е изборът на синтаксис и изобщо аграматизмите, с които нейният съгражданин и приятел Биньо Иванов вече си е изградил твърд образ на модернист. Събира ги разбирането за спонтанност на поетическия език (10) (който точно защото е по възможност необработен, е и неследващ кодифицираната норма), но и визията за света (11). Тяхната светогледна нагласа ги прави част от онези, за които Леон Даниел пише в спомените си, наричайки ги „пубертетите“, „които слушаха „Бийтълс“, издаваха ръкописно списание „Азбучен доносник“, караха се за Маркузе и Че Гевара...“ (12)

Спецификата на стихотворението на Екатерина Йосифова за Че може да се прояви в пълнота само ако го съпоставим с песните за коменданте Че на Николас Гилен, един от източниците на нейното вдъхновение (13). Те са подражания на народната песен и типологически стоят до такива неонародни текстове като „Имала майка едно ми чедо”, посветена на Никола Парапунов (14), или до витиевати просопопеи като „Приветствие” на Нино Николов (15). Гилен е добър приятел на социалистическия режим в България, гостувал е и е издаван многократно. Но по-важното е, че и той се е схващал от управляващите като поет одист, а от писателското съсловие – като приносител на авангардите. (16)

Още по-добре е, ако го съпоставим с одата за Че, написана от Биньо Иванов по същото време. (17) Биньо Иванов отива отвъд потока от семантично свързани реалии в „Септември” на Гео Милев. Този поток тук е много по-близко до потока на съзнанието, който за българската литература идва от латиноамериканската проза. Получава се като при онези чуждици, които всъщност са персийски или арабски, но са навлезли в българския през турски.

Латиноамериканският революционаризъм е необходим на Екатерина Йосифова, защото й дава цялостна визия за поезия, която в освободена от социалистическия класицизъм форма възхвалява изначалната свобода на света. В това й помагат всички преводи на левите автори от Латинска Америка, чиято рецепция през 60-те и 70-те години е особено интензивна:

„Прочетох малка книжка на руски език, братска по време и мисъл въпреки неясната далечина на страната, от която идва: „Кодекси” от Роберто Обрегон Моралес от Гватемала. Талантлив и незавършен, порив и обещание. Няколко дни след това чета: поетът, член на лява групировка, бил застрелян от полицията.

За Роберто от Гватемала исках да напиша песен, а стана пак стихотворение.

Може би някога ще успея да напиша добра песен.

Кетцал

Признак, че вие сте истински,
ще бъде, ако не се овъглите,
когато ви подам ръка.
Защото с другата ръка
аз съм се хванал
за високо напрежение –
за жиците на времето.
Роберто Обрегон Моралес

На Гватемалската джунгла в сърцето
сияе птицата-радост, птица-чудо, птица-цвете.
Кетцал –
странна птица, непрактично програмирана:
затворена, умира.

(Ах, свободата – болест, посока неистова.
С нея белязан, обсебен от копнежа по истинност,
къде тръгваш, поете?
Нагоре,
към корена,
възлизаш.)

Чухте ли как свистяха куршумите през сърцето на Роберто Моралес, поета на Гватемала? Не помните? Странно. Та това беше толкова скоро, вчера, почти днес.

Ах, поезията – смъртна посока, неистова птица.
(По години съм ви връстница,
Роберто.)
Птица-радост, птица-чудо, птица-цвете.
(Съжалете ме:
на годините си – като на възглавница, като на токчета
– стиховете си,
идеалната моя проекция,
измъчено се повдигам.)

Високо звъни
на времето
високото напрежение.
(По двеста и двайсет волта са нужни
в добрия ми климат, където
и ветровете са тукашни,
и са питомни стиховете.)

По години съм ви връстница,
Роберто.

Високо
стих-мълния
светва.” (18)

Точно в любовната си книга да развиеш толкова отклонения към латиноамериканския революционаризъм – това е знаменито. Революцията и любовта – две имена на едно и също явление. Като революцията остава без всякакъв конкретен политически и исторически смисъл. Тя е схващана метафорично, макар да е обективирана. Революцията е естественото състояние на света, а не превключване от едно стабилно състояние към друго. Екатерина Йосифова като певицата Йорданка Христова е влюбена именно в това. И това не е, разбира се, вариант на radical chic. Това е съществена за творческата интелигенция в социалистическа България от края на 60-те и през 70-те ситуация на наивен, критически нерефлектиран импорт на световъзприятие. Включително – нова платформа на романтическата визия за поезията като изричане на истината (19). Отношение към света, което очертава границите на един утопизъм. Да, поетично живее човекът – дори в безбрежното блато на Брежневата епоха.

------

(1) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.12, 13, 14, 29, 36-37.
(2) Например въпросът за автоцензурата изглежда така в очите на Екатерина Йосифова днес, в непубликувана анкета на моя дипломант Николай Трайков с нея (бакалавърска теза в Нов български университет, програма Език и литература, есен 2011):
„Н. Т. : Разкажете за цензурата и автоцензурата.
Е. Й.: Там е въпросът, че никой не пишеше нещо такова, че да има кой знае каква нужда от цензура. И ние, тогавашните млади, наясно обаче с конюнктурата, предварително се нагаждахме. Ще сложиш едно стихотворение за родината – не става въпрос за ода за Георги Димитров или Тодор Живков, никой вече нямаше да ти поиска чак толкова, имаше си достатъчно хора за тази работа – или за някого, който си е дал живота за нещо и то си заслужава, винаги можеш да намериш такъв. Например когато се разчу, че Гевара се е отказал от министерския пост и после че е убит, спомням си колко важен стана той за нас. Не толкова със смъртта си, а с това че се е махнал от властта. Това за нас беше достатъчно. Биньо има страхотно стихотворение за Гевара. Веднъж седнахме да напишем, поотделно, разбира се, стихотворение, в което да има думите кал, смрад, жега – представяхме си джунглата, – кръв. И друг път сме правили такива занимавки, в началото, като не можехме да се съгласим един с друг за нещо и казваме: сега – стихотворение с тия думи, за двайсет минути. Или трийсет. От повечето нищо не излизаше – не успявахме, защото не го замисляхме честно художествено, както Пенчо Славейков и Яворов. Отчасти, защото решавахме да бъде римувано – а заради римата пишеш сходни глупости. Но за Гевара се получи и всеки си прибра листчето и след това си написа друг свой вариант, по-различен. После и в книги ги сложихме.”
(3) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.13-14. Иначе първата публикация на текста е шест години по-рано: Екатерина Йосифова, „Когато казвам нещо: Стихотворение”. – Пламък, 1973, N 18, с. 171.
(4) Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с.21.
(5) Kenneth Burke, „Language as Symbolic Action”. University of California Press, 1966, p. 5.
(6) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.11-13.
(7) За механизмите на признаване на един поет от периода виж Пламен Дойнов, „Поезията на Биньо Иванов: от дебют до ендшпил” (в сборника „Биньо Иванов в българската култура и литература”, С., „Кралица Маб”, 2010, с.81-111, и особено с.87-89 и 92-93).
(8) Ekaterina Joszifova, „Ernesto che Guevara” (ford. Zoltan Kiraly). – Fenykerek: Fiatal bolgar koltok antologiaja. Budapest: Kozmosz Konyvek, 1977, p. 126. И Ekaterina Josifowa, „Ernesto che Guevara” (prev. Jozef Waczkow). – Piesno poranku: Wiersze mlodych poetow bulgarskich / Red. Andrzej Tchorzewski. Warszawa: Iskry, 1977, p. 52.
(9) Tom Wolfe, Radical Chic - that Party at Lenny s. New York Magazine, 8 June 1970
(10) Спонтанност, не автоматизъм, както е при сюрреализма – не точно с недоверие в цензурата на съзнанието, колкото с усещане, че езикът трябва да бъде по-свободен, за да изразява по-пълно.
(11) И нека разчетем стихотворения като това на Екатерина Йосифова за Че Гевара не като изключения, а като естествени развития на поезията от 70-те години, която продължава да има марксистка естетика зад гърба си. Виж: "Разговорната, делничната реч дойдоха да наложат в поезията на 70-те увереността в истинската стойност на поетическото слово. Това беше указание, че патосът има и един по-"тих" синоним – страст, който, без да измества определението на Белински за онова основно понятие в литературата, прибавяше необходимостта, наложена от времето – простите човешки радости, простотата на човешката реч да станат основен поетически код на десетилетието." (Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с11.)
(12) Леон Даниел, „Пътешествие в театъра”, С., ИК „Христо Ботев”, 1993.
(13) Могат да се прочетат тук: <http://chehasta.narod.ru/che_comandante.htm>, <http://chehasta.narod.ru/guillen_che_guevara.htm> и <http://chehasta.narod.ru/guitarra.htm>.
(14) В интернет текстът може да се открие например тук: <http://www.uni-svishtov.bg/std/menus/pesni/oldpesni/nar1.html>.
(15) Оригинално излиза в емблематичния сборник „Априлски сърца” през 1981 г. В интернет може да се прочете в много блогове, например тук: <http://bg.netlog.com/ivantotev/blog/blogid=19114>.
(16) Много информация за това в статиите на Тамара Такова и Петър Велчев в специалния брой на сп. „Понеделник” за Куба – бр.1-2, 2011, <http://www.ponedelnik.bg/P11_1-2_WEB.pdf>.
(17) Биньо Иванов, „Последно слово на Ернесто Че Гевара”. – сп. „Пламък”, 1978, N 6, с. 96-97, <http://liternet.bg/publish10/binio_ivanov/stihotvoreniia/posledno.htm>.
(18) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.36-38. Първа публикация на стихотворението – Екатерина Йосифова. „Кетцал”. – сп. „Звезда” (Кюстендил), N 113, 29 септ. 1973, с. 4. Също и в: П л а м ъ к, 1973, N 18, с. 69-70.
(19) „Основна тенденция в поезията на десетилетието [70-те години] стана преодоляването на фалшивия патос, на празнословието. Тук не става дума за патоса, разбиран като истинска страст...” (Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с.10-11).



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Макар и уморен, дължа на всички участници в дискусията благодарност. Благодарност за разбирането, но и за неразбирането, което също може да бъде инспирираща реакция. Благодарност най-вече, че уважихте казаното от мен, като не само го прочетохте, но и изразихте мнения.
В дискусията се родиха много – по-дребни и по-едри – тези. Родиха се и новоописания. Например онова, което Дьо Караба нарече „дихотомична полуреалност”. Ще си позволя да разширя този толкова точен термин – за мен „полуреалност” е всяка реалност. И тук следвам само Кенет Бърк. Не само социализмът. Но дали всеки драматизира своя свят и своята съдба, намирайки ги за най-трагични от възможните.

Дължа благодарност конкретно и на Дмитрий Варзоновцев. Съгласен съм с този пасаж:
„Наистина ме смущават монолитните идейни мантри, излети тук по повод семантиката – Че Гевара и прочее. Веднага се включи лампата на Павлов – терор и ужаси на комунизма. Това, според мен пренебрегва човешката позиция на Екатерина – страхът я превръща в поредния борец. Прекалено много се навъдиха днес, както и преди – „борците”. А тя е... поет. Бунтува се душевно и безвъзвратно. Не й е страшно, колкото и да е страшно. Защото литературата не е тайната техника на самоусъвършенстване, а е човешки отговор на нечовешки въпроси. Тя не е съсед на много други „интелектуални практики”, тя е вопъл на ужаса и сблъсък на несъгласието с нормалното.”
Една от темите на литературата от епохата на социализма е кое е нормалното. И на противопоставянето на онова, което се представя за нормално.

Благодаря, разбира се, и на Георги Гочев. В един от постингите си той ни насочи към стихотворението „Антипоанти”.
„Ние, казва Борхес, от известно време сме свикнали да разпознаваме безогледно литературата по един единствен белег – стила на нейната реч. Ако един текст ни говори полирано и особено, с неочаквани метафори, със съвършено направени реторически фигури, със смели и гладки рими, той е литература. Но какво тогава да правим с текстове без особено равен стил като Сервантесовия „Дон Кихот”, пита Борхес. Те литература ли са? Литература ли е последната книга на Екатерина Йосифова, в която има толкова много прозаическа сивота?”
Въпросът за мен е: Дали Екатерина Йосифова руши поетическия език, или пък не го руши изцяло, а само го променя, внасяйки нова идея за поетически език? Аз съм убеден, че е второто.
Ще припомня едно стихотворение на Константин Павлов: „Също така опит за кратко стихотворение (На Ал. Геров)” (1987):
Посаждам картоф –
пониква роза –
убиват ме като вещица.
Здравей, Сашо,
прости многословието.
Борбата с поетическия език, който престава да говори, преминава през много поети и творби. И преди, и след социализма.
Е, при Константин Павлов има сарказъм и към мичуриновщината като олицетворение на социализма. Сарказъм и към прословутите демистифицирания, процесите на разкриване на врага в самия теб като част от перманентната революция. Всъщност това стихотворение е сбит вариант на „Алхимици”.
Но в него има и коментар на езика.

Благодаря на Екатерина Григорова за коментара, че лирическият аз на Екатерина Йосифова се държи като родител в цитираното стихотворение. Това е истина: лирическият аз наставлява. Но е важно и какво най-вече съдържа наставлението. Аз поставям акцента върху идеята, че животът е съновиден. И ми се струва, че едно от усилията на поетесата е било да предаде тази съноподобност на живеенето. Впрочем подобни успешни опити в тази насока има и Биньо Иванов.

Благодаря ви.
Тема № - 50 Коментар № - 5873 Йордан Ефтимов - 2011-11-10 23:48:04
Тъй като дълбоко уважавания от мен доц. Варзоновцев писа за това, че "стойностите не са съвсем парични", аз бих казала, стойностите изначално не са парични в този смисъл на паричната стойност, който лековерно и безалтернативно приемаме днес. Стойностите изначално са морални и относителни при всички случаи.

Днес прочетох нещо интересно в profit, препечатано от Financial Times, което копирам тук по въпроса за идеологията и стойностите, които изначално, убедена съм, не са парични. Надявам се, че ще разшири кръга на коментарите извън литературата - в социалните науки въобще.
"08/11/2011" В сряда, миналата седмица, 70 студенти от Харвардския университет напускали курс по „Икономика 10" с преподавател Грегъри Манкю , за да протестират срещу икономическата му идеология, която според тях е източник на настоящата финансова криза, съобщава Financial Times .

В отворено писмо те обвинили курса, че „следва специфична и ограничена визия за икономиката и неефикасни системи, които водят до неравенството в нашето общество".

Преподавателят Грегъри Манкю е бивш председател на Съвета на икономическите съветници на Джордж Буш и един от големите икономисти на САЩ.

Според студентите му обаче той преподавал консервативна идеология и не бил достатъчно отворен към алтернативните гледни точки. В писмото си младите припомнят, че "възпитаници на Харвард играят важна роля във финансовите институции и в обществената политика по целия свят", затова „ако Харвард не може да даде на своите студенти широко и критично разбиране на икономиката, техните действия са в състояние да навредят на глобалната финансова система".

Много ми се иска да стачкувам с тези 70 студенти. Широко, критично и алтернативно, в което догмата на идеологията изчезва, стопявайки се и остава истинската наука, истинската литература или поне - пътят към нея.
Тема № - 50 Коментар № - 5869 nkioseva - 2011-11-09 09:13:53
Дмитрий,
Вашата последна намеса е важна, защото отново засяга онази толкова болезнена тема за поетите и политиката. Да, болезнена е, но аз не искам да я подминавам. Дори смятам, че това подминаване е израз на пълна безпомощност. Ще прозвучи неаргументирано засега, но веднага казвам, че големи поети като Маяковски или Вапцаров не стават по-слаби от политическите си визии – как ще е така, щом тези визии са част от плътта на мисълта им?
Но така е и с философите. Понякога се случва да говорим за Сартър или Кръстева и все ще се намери някой, който да каже: „Абе стига с тези, бе! Те са били запалени маоисти!” А в една обширна и много богата студия неотдавна проф. Яни Милчаков припомни, че Пол Пот е възпитаник на парижки вуз (1949-53; а може би е утешително, че специалността е само радиоелектроника?).
Тези дни по повод изложба в Музея за модерно изкуство в Сан Франциско, посветена на Гъртруд Стайн, отново стана дума за това, че тази велика създателка на понятия и продуцентка на поети и писатели модернисти е предложила през 1938 г. кандидатурата на Адолф Хитлер за Нобелова награда за мир, а след това е оцеляла при режима Виши благодарение на патронажа на приятел виден антисемит (http://www.talk2action.org/story/2011/9/14/12121/8944/

Dominionism_in_the_military/Gertrude_Stein_and_the_Nazis).
Обяснението е много просто. Модерните поети са склонни да симпатизират на политическия радикализъм (нека Георги, Марта или Невена потвърдят или оборят, ако им е интересно, с примери от старите поети, за които нахално ще си позволя сам да обобщя, че са „елегици” и с „философско” отношение към недъзите на човека и обществото). А това е така именно заради коефициента утопизъм, присъщ на модернизмите. Присъщ до такава степен, че без него е абсурдно да говорим за differentia specifica на модернизмите.

Оставам длъжник на Дьо Караба. До утре, надявам се.
Тема № - 50 Коментар № - 5868 Йордан Ефтимов - 2011-11-09 09:03:08
Сигурно много пропуснах от дискусията. Но ми впечатли момента на литературата. Иманентна е. Не в смисъла, че е сама за себе си, а че е сама. Няма подстъп.
Сигурно е така. Иначе не би имало това трепетно съучастие на маркиза.
Но точно защото пропуснах, сигурно, важните нища бих искал да корИгирам своето неучастие по отношение на поезията.
Всякакъв иманетнен подход си очертава рамката. Тя тук е не само очертана, но и подчертана.
Но как това иманентно представяне на литературата става предмет на една разностилна дискусия с участието на непосветените?
Отговорът-иманетното качество на литературата да бъде винаги нещо повече от наличното я прави интересна и в една съвсем външна перспектива.
С други думи, затвореността на литературата я прави интересна като стока.
Се намесих след взрива на несъгласието на Йордан.
Патосът на Екатерина Йосифова идва в момент, когато "техническата тиражируемост" на творбата става факт и в ...тоталитарното стопанство. Просто стойностите не са ...съвсем парични. Е, се оказа чисто временно в исторически мащаб.
Наистина ме смущават монолитните идейни мантри, излети тук по повод семантиката-Че Гевара и протчее. Веднага се включи лампата на Павлов-терор и ужаси на комунизма. Това, според мен уничижава човешката позиция на Екатерина - страхът превръща я в поредния борец. Прекалено много се навъдиха днес, както и преди - "борците". А тя е ...поет. Бунтува душевно и безвъзвратно. Не и е страшно, колкото и да е страшно.
Защото литературата не е тайната техникя на самосъвършенство, а е човешки отговор на нечовешки въпроси. Тя не е съсед на много други "интелектуални практики", тя е вопъл на ужаса и блъсък на несъгласието с нормалното. Чрез ...общоприетата практика.Поезията
Тук не искам да цитирам. Има много подобни веяния. Но все пак литературата живее живота си ..в средата. Вери сори
Тема № - 50 Коментар № - 5867 Дмитрий Варзоновцев - 2011-11-08 23:57:43
Още една бележчица. В под линията на основното есе на Йордан Ефтимов току-що ми се заби онова „От повечето нищо не излизаше – не успявахме, защото не го замисляхме честно художествено, както Пенчо Славейков и Яворов.”(Изречено от Екатерина Йосифова). Ето как невнимателното (или периферното) ми четене на този момент от водещия текст се е отразило в мое „предъвкване” на вече казано. В горчивото неудобство от това ехово приповдигане, в каквото изпаднах, ме утешава само съвпадането на друго, предварващо, тихо поднесено виждане с моите бягащи насам-натам единачески вълнения.
Тема № - 50 Коментар № - 5864 Dekarabah - 2011-11-08 21:33:12
Здравейте,
Прочетох отново внимателно коментарите и всичко от последната и повече от седмица.
Истинският Сократ е рьонтгеново прав, за което – почит! Трябваше ми този втори прочит, чух дълбочината на ораторията. Вземам последните три реда от последното си влизане назад. Никъде не искам да ходя. Ще се старая, също променен, да бъда с вас, да бъда по-прибран и точен.
Очаквам с интерес обещаните допълвания от нашия (предвид тази дискусия) Вергилий – Йордан Ефтимов. Както и всички казвания откъм Ада–Рай на поетическото в орфическа България.
Тема № - 50 Коментар № - 5863 Dekarabah - 2011-11-08 19:32:21
Данчо, въпреки че не те познавам, ще си позволя да те нарека така в знак на приятелство, защото искам да те поздравя за този толкова стойностен коментар! Да ти призная, аз самият дълго четох изречението за непрочетения текст, за да не би аз да съм се заблудил. Не вярвах на очите си. А ето, че се разбра, че наистина съм взел друго значение, вместо точното. Но кой знае кое е точното на едно изречение?! Коментарът ти е блестящ отговор. Особено на място ми се стори твоят въпрос "Как ме промени дискусията?". Запитах се. Толкова ли е сериозно, че да може да променя... Вероятно, задавайки този въпрос си накарал всеки един от хората, които са част от форума или които са били част от форума да се запитат същото. Един мълчан въпрос, който ти каза на глас. Въпросът е зададен, а отговорът всеки си го знае.
Тема № - 50 Коментар № - 5858 Истинският Сократ - 2011-11-07 22:45:02
Още мъничко за „битието” на поезията в самобитните условия на българския социализъм. Дотолкова, доколкото маркизът има меко-остър спомен и от двете реалности.
Предполагам, че вече или сте дискутирали, или повечето от вас имат едно или друго познаване за тази дихтомична полуреалност. Представете си едно огромно, дълбоко вкоренено, многолетно дърво – дадено за ползване на различни (мустаклии) стопани. Самите тия стопани, уж са едноезични, уж са доучени донейде, някои даже повече, ама дървото нали е едно (дъб, да речем) борят се стръвно да напълнят повече торби с жълъд, та да не им квичи добитъкът в лютата зима. (Алегорията няма изобщо за цел да накърни благородните, объркани и кротки души, очакващи плод от дъба.) И тука се развихря едно дърпане, сечене, рязане. Единият мустаклия иска по-големия клон, другият му се вижда, че на съседа са му по-едри жълъдите, трети и четвърти долу се бият, че имало кухи и гнили, пети маха секирата, защото тук-там му се привидели чепове под кората на клетия дъб…Рев, пот, псувни, до кръв се стигаше. Докато се стъмни и захладнее, и всеки си посурне торбите към свое село. ( Нищо също срещу селска България). И за да се потвърдя още, един спомен.
Дядо ми знаеше с текст и мелодия поне триста хубаво подбрани нашенски песни, пееше ги без много да вика, обикновено под съпровода на един смешноват гайдарджия с прякор Командира. Ревностен слушател на тези домашни, обикновено зимновечерни, когато селската работа намалява, смесени (с тъмна алжирка) концерти беше един огромен непеещ и несвирещ бай Продан. Той наричаше дядо ми с уважителното „ага”. Бяха карали заедно дълга служба в бран и мир, без особени военни отличия. Бил съм дете, но и досега си спомням странното несъответствие между разнежените очи и грамадните ръчища на тези трима мъже. Сещам се да ви кажа, че съм ги виждал да събират и жълъд по горите. Правеха го нежно, без да бързат и без да секат нищо.
Та, за писането, цензурирането и четенето на поезия по времето (по-скоро времената на социализма, защото там има поне три опита за започване отначало, както се случва в общества, безразсъдно скопяващи историята и традицията си). Най-общо беше смешно. Можеш да четеш Пенчо Славейков, Яворов, Лилиев. Но можеш да ги следваш (ако решиш да стихоплетстваш, на дай боже да публикуваш) само в ясните, „разбираемите” образци. Същото в определен момент се получи и в досега с проникналата все пак, и в хубава преводност, поезия на света. Нещо като, чети, плачи, ръмжи, но не дрънкай наоколо. Жалкото е, че тази епоха помрачи хубавият и бърз усет на българина към поетичната реч. Свидетел съм как мощно (и разрешено) го проникнаха така наречените (превъзходно преведени) любовни сонети на Шекспир, други майсторски преводи на стойностна поезия също. Но това не беше достатъчната компенсация на несправедливото обрязване.
Затова сигурно, уважаеми Данчо, днес ми (ни) е малко трудно да подведем правдив разговор за голямата и неокована поезия на Екатерина Йосифова, да вникнем, превъзходни колега, Георги, в кратките безкраи на Ани Илков. Да влезем, благородни Морис, в небето на Мария Вирхов. Но ние сме заедно. Всички в този форум, колкото и да не сме съгласни с отделните си начини, не сме в разпра по въпроса за жълъда.
Простете ми нравоучително-жълъдовата история.
Никога не съм искал съзнателно да преча на дискусията, която (според мен отдавна) може спокойно да мине и без Маркиза. Надявам се, да спра в момента, когато наистина усетя да съм ви втръснал докрай. Ще бъда щастлив, ако ме оставите да го намеря сам.
Тема № - 50 Коментар № - 5857 Dekarabah - 2011-11-07 22:06:31
Намесвам се, защото съм объркана и искам да си внеса ред в представите.
Нещата се подредиха накрая така:
1)Че Гевара,
2)Ад,
3)репрезентация (изначално - литературна идеологическа репрезентация).
Така се получава, че Че Гевара е Ад, и в литературата той може да е "адска идеологическа репрезентация" ... понякога.
След като литературният текст не е далечната, а най-близка репрезентация (по своята същност мислимо може и да не е репрезентация, а самото нещо-мисълта), а другите - научни текстове - са по-далечна "репрезентация" на нещото. Да, едната фактура е репрезантация също, напр. историята на България е репрезентация също. Дали не стигаме до: "Не лъжи дори на ум!"? както в литературата, така и в науката и научните текстове? Защото всички са репрезентации, но едни по-честни, други съвсем лъжовни. Може, авторът превъзнасящ Че Гевара да е честен към себе си - харесва си го. Може аз да съм честна към себе си - отвращавайки се от него. И това е наистина близка и честна "репрезентация". И в такъв случай литературата е честна, следователно добра, когато представя истинските мисли, без задкулисия, на автора, и историята е честна също тогава, и счетоводната отчетност също. Т.е дали това не е общия белег? "Голямата трудност, пред която сме изправени, ...., е, че тя (литературата - бм, или пък всяка наука и човешка дейност???) би могла да има и общ свръхбелег, който да се открива субтекстово в голям брой нейни текстове, но може да развие и обратната центробежна реакция определени текстове не само да не приемат този свръхбелег, но и да го избягват демонстративно.", казва проф. Богданов.
Целят проблем за мен е "лъжа или истина". Лъжа за един, истина за друг. Дали е така? Данте е християнин, Вергилий езичник. Езичникът води християнина във вечния и общ АД, и езичникът има същата представа за греха и наказанието му, каквато християнина. Това е представата на християнина Данте и той смята, че тази представа е вечна, била е и ще бъде. Наистина ли си мислиш това, което си отразил в текста (в литературата), наистина ли отразяваш достоверно числата, описващи сделката(във фактурата)? И до колко сам си вярваш или имаш доказателства за това или откровенно лъжеш (ако можеш)? А търсиш ли всички доказателства, или тези, които са ти изгодни на ... чувството и нуждата и/или принудата? И дали една изглеждаща на пръв поглед лъжа спрямо общоприетата "истина" не е всъщност Истината или приближаването до нея? (мисля това се чете субтекстово при ГГ). Така, спрямо този белег, си мисля да търся координатна система за ориентация. Такава трябва да има. Но къде точно е началната точка? Тя се изплъзва и премества. Може би защото всичко е относително, но и едва ли съвсем относително.Както различните литературни учени внасят различен смисъл в литературната репрезентация...но пък и за тях тези смисли са абсолютните...Абсолютно и обективно - една фалшива фактура е еднакво вредна и опасна с един адски фалшив герой, независимо от нуждите и идеологията на авторите им и качеството на изпълнението им.
Тема № - 50 Коментар № - 5856 nkioseva - 2011-11-07 11:02:34
Едно изречение от критиката на проф. Богданов (Bogdan Bogdanov - 2011-11-01 08:52:10) ме накара категорично да се съглася: „Аз обаче се старая да повиша отговорността при говоренето с термини, въпреки че колкото и да се повишава, тя никога не става пълна.” Това според мен е една от основните задачи на форума. И един от най-важните уроци, дадени от проф. Богданов. По друг начин може да се нарече диалектика на дисциплинността и недисциплинността. Добре е да говорим с понятия, но тези понятия трябва да бъдат уточнявани. За да остане едно изказване непроизволно, „научно”, то трябва да надскача понятията на своята наука. Рискът при уточняването на понятията е намаляването на ударността на изказването. Но така е с всяко обобщение.

Така е и с текста за Екатерина Йосифова. Нека не се обиждат поетите, но когато говорим за конкретен поет – бил той и Данте – интересът не е голям. Повече хора се вълнуват, когато темата се отвори към едно обобщение, което обаче засяга отношението към текста в отношението му към света. Затова и избрах темата за Че Гевара. Затова и първите реакции не бяха относно поетичното, а относно политическото. Не бива да се заблуждаваме – влиянието на едни майсторски стихове върху нас е по-слабо от влиянието на политическия активист, който не само е извършил реални погроми в реалността, но най-вече се е превърнал в част от голям колективен блян.

Нарекох себе си „историк”. Разбира се с провокативна цел. Защото, гледайки към голямото – взаимодействието на литературата и света – все пак ме интересува и малкото на това как конкретният текст го прави.

Разбирам позицията на проф. Богданов. Ще си позволя да я определя като феноменологична. Тя не изключва употребите на текста, но ги вижда като заложени в него. Той поддържа, припомням ви, че „и поезията, и литературата са: 1. особена реч (вие казвате език), 2. сплетени в текст речеви форми (дискурси), в който текст се постига особен цял дискурс, но и 3. особен свят-реалност” (Bogdan Bogdanov - 2011-11-01 08:52:10).

Силата на тази позиция е, че тя разчленява внимателно като поддържа живо и отношението към конкретните структури, и това към взаимодействията. Слабата – че вижда и текста, и света като подредени. Но и в самия текст, и в употребите му винаги има случайност. Може би преувеличавам тази идея за подредеността, но имам това усещане.

Ако трябва да се изразя с пример, бих казал, че когато говоря на студентите си за успеха на една литературна творба, подчертавайки, че тя има вътре в себе си заложби, примерно, да стане класика, аз не мога да не намеся случайното на историята, обръщайки внимание на това, че заложеното може да не се реализира.

Истинският Сократ ме подтиква да направя и малък коментар по отношение на реторическата критика и резона да се прави именно реторически анализ. Когато коментира израза „непрочетения ми заглавен текст” (Йордан Ефтимов - 2011-11-01 16:55:19) като насочен към форума, Истинският Сократ прави вече интерпретация – за неудовлетвореността ми от една предполагана недозаниманост с тези и аргументи в текста ми. В действителност обаче този израз трябваше да се отнася само към Екатерина Йосифова, която не беше чела текста ми за нея при нашата последна среща.

Изобщо не съм недоволен обаче от тази неочаквана перспектива на четене! Обратно, сега виждам, че тя е напълно резонна. Нещо повече – дори да не съм имал предвид това, то не само съществува потенциално, но може би – деконструктивистки погледнато – аз подсъзнателно съм желал възможността за такъв прочит.

Това ме занимава в текстовете. А онези, които наричаме литература, са по-привилегировани като обекти и на такъв анализ. В тях по-често откриваме двусмислици, макар да съм убеден, че двусмислиците в тях не са, принципно погледнато, повече, отколкото в други текстове. Принципно погледнато – не говоря за единични текстове, където двусмислицата, амфиболията, може да бъде и основна езикова игра, механизъм на производството на значение в текста.

В самото изказване на Истинския Сократ (2011-11-06 17:49:05) има също интересна двусмислица. На финала, след изречението „Какво иска проф. Богданов от книгата, която пише в момента?” идва изречението „Получил ли е онова, което е искал, Флобер?”. Ако изречението имаше друга структура – „Получил ли е Флобер онова, което е искал?” – никой нямаше да се усъмни, че субектът тук е Флобер. Но сега не е изключено да заподозрем, че субектът е проф. Богданов, а въпросът се отнася дали е получил исканото, т.е. Флобер. Работата е там, че имаме предхождащото изказване на ГГ (2011-11-06 01:42:57). В него Флобер е изтъкнат като вярващ в нуждата от завършеност на текста, но сам непрекъснато поправящ своите текстове. И веднага дойде изказването на проф. Богданов, което засили вече съществуващото подозрение, че и той като Флобер се стреми към цялостност, но постига само стремеж, защото допълва и развива своята книга, която става все по-цялостна, но едва ли достатъчно. Е, разликата между аналозите е, че не сме обсъждали дали Флобер е осъзнавал и още повече – дали е коментирал достижимостта на идеала си за завършеност, докато за проф. Богданов можем да дадем свидетелства и за двете: самосъзнание и самокоментар.

По-общият въпрос за мен е: щом реторическият анализ ни помага преди всичко да открием двусмислиците, но не и да разкрием на какво се дължат (това можем да постигнем само разширявайки контекста), доколко е опасна употребата му без сътрудничеството на други методи за анализ? Или другояче казано – как да говорим за едно или друго качество на някакъв текст (например че този текст има желание да се представя за литературата), без да ползваме контекст?

Как ме промени дискусията? Бих казал много. Първо, защото от ясно по-ясно ми стана, че не мога да използвам някакъв фрагмент литература без да съм принуден да правя по-общи уговорки, стигащи до понятия като политическо и поетическо. (Впрочем необговорено тук остана наричаното от мен „политическо”, но това не е беда.) На някой ще му се стори, че опираме до един circulus vitiosus и че тръгнали в тази посока, няма как да спрем. Не мисля така. Излизането извън обичайните клишета за поезия на социализма и за поезия изобщо е онази платформа, стъпвайки на която ще можем да видим една историческа епоха по-реалистично – защото епохите са сбор от декори, но далеч повече – сбор от фантазми, спрямо които се нагажда животът на хората. Затова и страдам, че сборникът „Аз живях социализма” остана без сериозен дебат преди няколко години. Доколко той представяше реалистично фантазмите на епохата – на епохата обект, но и на епохата субект, т.е. на отминалия социализъм, но и на епохата, която се опитва да се справи с него?

Виждам, че текстът ми се нуждае от важни допълвания и вече работя върху тях. Повлиян директно от тази дискусия, за което благодаря на всички.

Ще ми се да завърша по-леко, говорейки уж отново само за образа на Че Гевара. Ще ви насоча към фоторепортажа от откриването на новия Музей на социалистическото изкуство, публикуван от Христо Христов на 21 септември (http://desebg.com/2011-01-06-11-55-24/408-2011-09-21-10-26-22). Може би ще направите асоциации, свързани с церемонията преди и сега? Е, аз настоявам обаче на нещо по-дребно (защото несъмнено едрото е по-дългото в броделовски смисъл време) – портретът на Че Гевара от 1974 г., дело на Димитър Остоич. За какво свидетелства той? За това, че макар неортодоксален, Че Гевара е все пак символ на революцията. Но неортодоксален. И когато го превръщаш в герой на творбата си, ти си в тази позиция на едновременно съгласен, и не с политическия режим, в който живееш и твориш.

Иска ми се да цитирам поне два кратки пасажа от книгата за Че Гевара на Щефан Ларем, издадена на български от „Рива” през 2009 г. Това е книга, в която е развит разказът как се променя отношението към образа на Че в западния свят, но и в социалистическия, а и в частност – в Куба, в течение на няколко десетилетия. Разказва се и за това как мъртвият Че на публикуваните в много вестници по света снимки от 10 октомври 1967 г., направени в обществената пералня на Валегранде, „притежава шокираща прилика с мъртвия Христос от картините на Холбайн или Андрея Мантеня” (с.161). Но също се разказва как „началото на посмъртното прославяне на революционния водач поставя кубинския поет Николас Гилен, когато на официалната траурна церемония на 18ф октомври 1967 г. в Хавана прочита пред всички своята току-що завършена ода „Команданте Че” (с.165). А и как Хулио Кортасар отбелязва, че отрязаните ръце на Че ще водят неговото перо (с.165).

За мен е важно друго. Ларем цитира Ернесто Сабато: „Ернесто Че Гевара не умира просто в името на материалния жизнен стандарт в бедните квартали. Според мен, а вярвам и според мнозина други, всъщност според милиони хора (...) той умира в името на много по-ценен идеал, идеала за един нов човек.” (с.160). И нека видим тогава дали патосът на Екатерина Йосифова не е свързан с тази утопия. И нека видим какви са размерите на тази утопия – в смисъл на това колко хора, сред тях как – творците, са работили за нея. По какъв начин? И какво е постигнато?

Но като филолог, избрал да пише именно за стихотворението на Екатерина Йосифова, продължавам да твърдя, че много ключова част от нейната програма е онова, което наричам пълноценно представяне на човешкото съществуване в подходяща, мислена специално словесна форма. Продължава да ме интересува каква точно е Екатерина-Йосифовата нова платформа на романтическата визия за поезията като изричане на истината, както и онова, което си позволих да нарека идея за спонтанността на поетическото слово. Това са концепти, които откривам у Екатерина Йосифова. Или си измислям. Сам се съмнявам кое от двете.
Тема № - 50 Коментар № - 5855 Йордан Ефтимов - 2011-11-07 10:53:29
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 1973

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 3000

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 24904

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 122626

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 58931

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 13226

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6196

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 166653

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48147

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30146

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA