ФОРУМ - АРХИВ

ЗА БЕЗРЕДНИЯ РЕД, КОМПРОМИСА И МЪЛЧАНИЕТО
Богдан Богданов

     
За тези, които участват в този форум, не е изненада, че в случвалото ми се през годините, съм следил подмолността на определени истини.  Те могат да се сведат до три.

Първата от тях е, че границите на всяко нещо, идея, събитие или факт са нестабилни. Поради което, когато мислим и говорим за нещо, го поместваме в мрежа от повече неща, наричаме го и с други думи и пораждаме текст. Втората истина е, че когато обсъждаме нещо с практическа цел, тази дължина става неуместна, заковаваме нещото за думата и не му позволяваме да мърда. И третата истина - правим второто временно, на пръв поглед в противовес на първото, но всъщност заради него, защото двете се свързват по много начини в една или друга протичаща динамична истина.

Не съм сигурен, че щях да достигна до горната теза, ако не беше социалистическото минало и ако негативният белег, че съм израсъл във фашистко семейство, не ме изправи пред толкова компромиси, породени от безредния ред на тогавашното общество. Разбира се, за достигането до тази теза няма как да не са си казали думата и образованието, което получих, и сплетените една в друга истории – на семейството, на езика и страната ми, на телесната ми нагласа и дългата история на организма, в чиято среда живея толкова години. Та поради тази преплетеност мълчах и не посмях да стопя в едно или друго просто по-сложната истина на това, което споделям и коментирам сега.

Но то може и трябва да се изкаже просто – допуснах да влеза в тогавашния безреден ред. Така заплатих трите неща, които би трябвало да ми се полагат – да пътувам в чужбина, да се подложа на операция от сърце на Запад и да се хабилитирам. Много по-късно разбрах в какво се изразява основно безредният ред – във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо.

Постъпих безредно защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива, които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание. Избрах по-безвредното с надежда, че бидейки умен и честен, ще обезмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно, има и пределно ясен негатив – влязъл съм в самото безредие, като съм приел, че нещо може да изглежда някакво, но да е всъщност друго. 

Отдавна знам, че тази разлика е вредна и се боря с нея посредством известната на моите близки не само теза, но и практика, която нарекох конструктивна недискретност. Да, така смятам - няма нищо по-здравословно от недискретността онова, което казваш на себе си, да казваш и на тези, които са до теб. Дори когато то засяга и буди недоумение. Обясних защо не споделих по-широко това, което коментирам сега. Но все едно - обстоятелствата помогнаха и премълчаното е навън.

Да, но остава мъчнотията със сложното и простото, това, че сложното го замъглява и, нанасяйки върху него по-късни дела, го обезвинява или усилва. Именно поради това го изказвам. Не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Това се отнася и до многото други проявления на безредния ред, справянето с които е по-сложно и иска повече време. С особена сила обаче то се отнася до конкретното безредие на иначе отменената институция на Държавна сигурност. Защото чрез битуващите и по днешните обществени върхове бивши нейни велможи тя продължава да спъва хода на съвременния живот. 

По закона от 2006 година, стъкмен, за да се покаже на Европейския съюз, че се разплащаме с тоталитарното минало, вините са изравнени. Всички знаем обаче, че прословутият параграф 12 на този закон прикри редовите вербовчици, поддържали безредието, и още по-виновните стоящи над тях негови строители. Тъй като безредието беше многостепенно, представям си какво биха казали те – че е дошло от фаталния небългарски център, който чрез тях простите изпълнители, неможещи да направят нищо, е осъществявал своите цели. Тези неможещи обаче са постигали тогава не неща, което им са се полагали.

Но, така или иначе, случилото се трябва да се опише в термините на дискурсивната история. Защото доведе до престъпления, грабежи и убийства, но и защото отгласите му продължават. Най-обхватният от тях - нарушеният режим на конкретната истинност. Е, това да бъде грижа на възпитанието и образованието, а и на всеки от нас в плана на истината. Но има и по-реални отгласи като съсипващата сегашното ни обществено благо престъпност и корупция, заченати именно тогава.

Съществен епизод в това минало на неправомерно заграбване беше развихрилото се след 1989 година  изнасяне и лично ползване на българските капитали от определена обществена прослойка. Огромна, все още оставаща неразкрита акция, в която се обогатиха толкова хора. Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Да, но има и друг по-съществен негативен нанос - заченатият по този начин капитал продължава да е интимно прикачен за държавни институции, от чиято сегашна безредност зависи.

Така че някой по-предвидлив от станалите по този начин богати би могъл да съобрази, че в името на капитала и по-истинското частно би било полезно да похарчи не особено голяма сума, с която да се спонсорира написването на дискурсивната история на прехода у нас след 1989 година. Тя е повече от необходима, защото би показала и петната, но и позитивите на това уникално преобразуване на масивното социалистическо безредие в сегашния ставащ все повече и повече законов и все повече и повече обществен ред.
 
Това беше основанието да подкрепя без колебание да бъде отличена, в рамките на наградите Паница за гражданска доблест, Комисията по досиетата. Решението предходи непосредствено оповестяването на новата серия сътрудничили на ДС, в която фигурирах. За някои от участниците в екипа на журито, определило наградите, това беше парадокс. За мен не беше. Законът е половинчат и продължава да изравнява вините, но Комисията, която го прилага, работи граждански дисциплинирано. Без да е пряко особено ефикасна, това, което тя прави, е с позитивни последствия.

Както стана и при това оповестяване – онези, които биха искали безредието да продължи, започнаха да го ограничават. Правителството притисна президента, а той на свой ред правителството. Стана ясно, че свързаните с крайното безредие на ДС, трябва да напуснат високите държавни служби поради опетняването на страната и българския данъкоплатец.

Делът на личното е по-лесен за преценка. Преди повече от трийсет години съм се подвел, че към нищо незначещите донесения за това, което съм виждал в постигнатата едва след 38-ата ми годишнина чужбина, и онова, което са правили партийните членове във Факултета по класически и чужди филологии в СУ, съм бил подтикнат от непредолими обстоятелства. Не съм схванал, че така съм станал оръдие в ръцете на комунисти от по-висок ранг, които чрез безпартийни са си мислили, че контролират други комунисти. Не съм разбрал и по-общото, че и тази дейност, а и ред други в условията на тогавашния безреден ред са били в най-добрия случай привидности, обезмисляли тогавашното ми съществуване. Разбрах го по-късно, след като опитах и другото безмислие, което се поблазних да приема – да бъда посланик.

Показателно беше как реагираха близките и приятелите ми. Най-близките нямаха проблем – в една или друга степен те знаеха. Пред другите близки и приятели, които познават делата ми, бях извинен по друг начин. Те знаеха, че дълги години и в Отворено общество, и още повече в Нов български университет се занимавах с делата на другите, не със своите, доколкото едното може да се отдели от другото.

Но понеже всеки става пример, тези, за които бях станал пример, не се почувставаха добре. Особено недобре се почувстваха онези, които ме смятат за демократ. Има такава повърхностна квалификация и в биографията ми в този сайт. Да, но в моите писания по темата аз настоявам, че демокрацията е сложен модел, в който влиза и доза недемократичност. Затова и в устроения йерархично обществен живот няма нищо по-трудно от това да се построи сменима йерархия.

А и другото, което научих постепенно – колкото и разгърнато демократично да е, никое нормално общество не поглъща целия човек. Както обществото е ресурс, от който черпи отделният човек, така и той е ресурс, от който черпи обществото. Разбира се, това не се отнася за безредното общество, което коментирам – безредието му е и поради това, че се опитва да погълне целия човек, не успява и в безсилието си развива престъпността, която крие с идеология. Така че смятащите ме за демократ да прочетат по-внимателно онова, което съм писал по въпроса.

По-трудно е с онези, които са минали през партийната безредност, било като лично са членували в партията, било като са били или са влезли в комунистически семейства, които пряко или и косвено са ги бранили от ДС. Между тях са по-суровите ми съдници. Разбира се, цялата партия не беше в социалистическата олигархия. Обикновените комунисти не се различаваха особено от редовите хора, които не бяха нито горе, нито долу в низината на останалите без собственост, на изселените, на пратените в лагери, на избитите и пропъдените в провинцията и чужбина. Случаите бяха много. Едни само поради това, че са от такова семейство, трябваше също да са в партията. Мнозина бяха просто партийци. Други  използваха партийното членство за влизане в действителния горен слой, осигуряващ мечтаното по-добро битие.

Там е проблемът – че някои днес смятат обикновеното скромно членуване в партията за честно битуване тогава. Но тази партия създаде безредния ред. Някои го осъзнават, но считат тази опетненост за по-малка. Че е невярно се разбира от несъзнателния импулс да укорят несъответно. Несъответно означава, че укорявайки, укоряват и себе си. Някои по този начин се укоряват за това, че са били в партията, други че и в партията, и извън нея не са постигнали нищо.

Има и друга категория близки, склонни да ме укорят. Това са демократите-политици, на които днешна България дължи голямата макропромяна в икономиката и законовата структура на собствеността. Би трябвало да сме им дълбоко благодарни за това, което направиха. Както знаете, по български по-скоро ги укоряваме - че в името на компромиса на прехода, постигайки горното, не дръзнаха да се намесят в политическата и обществената система и допуснаха елементи от миналото безредие да преминат в сегашния ред.

Е, на тях, на преминалите през компромиса, е по-лесно да се каже, че както миналото не може да се отсече от настоящото, защото влиза в него, така не може да се назове толкова сигурно и опетненото в реалния човек.  Защото то винаги преминава в друго. Както в моя случай то парадоксално премина в по-пълното разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания, с които съм свързан, не би било възможно.

Преди повече от 10 години, по време на фаталното управление на БСП, когато губейки властта партийната върхушка легитимира корупцията, НБУ беше неукрепнал и заплашен от помитане. Тогава открихме прекрасната Иванка Апостолова и нейната свързаност с партията ни спаси. Това беше отличен компромис, защото тя беше образован и умен човек, който зае мястото на ректор по възможно най-съответния начин. Този компромис беше подпрян от коригиращи го действия, така че в един момент НБУ стана адекват на обществото на прехода и пое по пътя на закрепването и успеха. Не казвам, че този адекват не е нещо временно. Но така се строи – посредством работни модели, които лека-полека поемат по пътя, който прави от тях действителни общества.

Разгърнатата демокрация е нещо прекрасно. За да се разгърне обаче, отначало са й нужни хора, които да се нарекат десни и леви. После следва другото нужно – да станат такива. Добре знаем, че нашите леви само се наричат така, а всъщност са всякакви с желанието да бъдат някакви по-горе над масата на останалите долу обикновени. Така беше по времето на социалистическата олигархия, такъв е духът в БСП и днес. Но знаем също, че и нашите десни, поради липсата на обществената основа, унищожена от осъществявалата безредния ред толкова десетилетия партия, са по-скоро все още нарекли се отколкото такива, водени повече от идеи, спомени и различавания и по-малко от действителното дясно.

Дали може да има истинско дясно в България? Може. Някога, макар също в затруднен ход, то е започнало да става, спряла го е промяната в 1945 година. Но спряното може да се събуди - и поради примера на Европейския съюз, и поради вече започналото на границата на 20- и 21-и век обществено устрояване. Да, но истинското дясно се случва по-реално, ако младите живеят и се формират в по-малки цялостно устроени обществени места. Обществото се строи не само отвън с примери, и не само отгоре със закони и държавен ред, но и отдолу с малки общества, в които дясното се усвоява като начин на живот.

Така че другите въпроси, които повдигна пред мен и свързаните с мен хора моето опетняване, са по-лесни и за отговаряне, и за практическо решаване. По-трудният въпрос е нуждата от такова разбиране на продължилия десетилетия безреден ред в България, което да позволи да се отървем от остатъците му по-скоро. Въпросът е труден и поради много други причини, но и поради опростяващата наклонност бавно оформящият се в страната ни съвременен либерално-демократичен ред да се представя за абсолютно светъл по същия начин и със същата реторика, с която се говореше за комунизма.

Лъжата в случая е в опростеното говорене. Докато лъжата в комунизма не е от говоренето, а от самия комунизъм. Тя извира и от многото реални подмени на едно с друго, към които комунизмът подтиква, но и от дълбината на лъжовното интелектуално усилие и вяра, подхранвани от него, че цялото може да се построи докрай и че построеното може да се различи изцяло от онова, което го е предхождало. Оттук и мизерното обществено последствие, че обявеното равенство се оказа не само грубо неравно, но и държавно престъпно. Безредният ред на комунистическата държава породи несравнимо по-голяма престъпност от тази, с която се справяше. При това не само я породи, но я и препредаде в дълги вълни към последвалото време.
 
Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може. Като интелектуалец и достатъчно възрастен аз имам задачата, с която започнах – да помогна да не се заблуждаваме, че истината е една и пределно ясна и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания. Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.


      


Коментари по темата
Георги - бъди точен - всички го четяха, а само аз пишех, и един "художник" (няма да казвам името, защото човекът може да не иска, но ако иска - да си каже). Сега не пиша само аз. Не съм сама. А тогава - добре си спомням: бях като в моряшки бой - всички срещу един, но ги победих и им развалих форума, нали. Как да не съм оптимист! Нагъл оптимист, при това! Всъщност това не беше форум, а блог. В един момент дори стана много хубаво – анонимните излязоха от анонимност, много хора започнаха да мислят по-нормално... Но едното и другото нямат нищо общо, не разбирам драматизма - по-интересно няма да стане. За професор Богданов съм сигурна - на неговите текстове им липсва една много специфична национална подправка, типична за българските научни изследвания - и това ще го спаси.
Тема № - 35 Коментар № - 3863 vesselina vassileva - 2011-01-12 23:23:03
Ето това имам предвид, ГГ, когато говоря за островите на комунизъм. Навсякъде ги има. Явно и в НБУ.

На много места "верните" просперират. Тези които не са "верни" не.

Студенти не достигат до бакалавърски и магистърски защити, а очевидно и до докторски тези, защото не слушат. Не са близки на ръководителката на катедрата, на департамента, бивша комунистка, сега демократка, на декана, бивш партиен секретар, на заместник ректора, кой знае къде и какво правил.

Затова смятам, че трябва да се попречи на разпространението на тяхното влияние, за което говори и Дмитрий.

Благодаря на професор Богданов напомнянето да говорим лично.

Ето няколко щриха към личното.

Дядо ми е в Белене, а баба ми ражда баща ми, изселена далече в провинцията, без да знае жив ли и мъжа й или не. С два куфара багаж.

Баща ми трябва да отиде да работи на 3 (три) години. Защото баща му е в Белене, майка му болна, и поради това той ще кара водоноската (колата, която кара бъчви с вода на тружениците на полето). Това не му помага за да отиде да учи висше образование, защото е син на "враг".

Детето му не може да учи, където си иска, защото е внук на "враг".

За малко се разминава с новото Белене.

Не може да стане аспирант (докторант), конкурс след конкурс, защото трябва да се приемат първо тези, които са партийни членове.

Промяната му донася надежда. Почти.

В квартала първите демократи са бившите комунисти. Големи демократи стават бившият партиен секретар на факултета, партийци от специалността, която е учил.

Всеки опит да работи с демократични институции, го сблъскат с бивши комунисти. Спомням си една реплика, че бивши комунисти няма. Само мъртвите комунисти са бивши.

Няма Фулбрайт, защото трябва да си в ДС.

Бивши библиотекарки сега "колят и бесят".

Нищо не може да стане.

Всеки опит да парира пипалата на комунизма, се определят като неможене да работи в екип. В чий екип?

Непрекъснато се сблъсква с нелоялност на колеги към институцията, в която работи.

Как да се справи? Когато колаборационизма надделява?
Когато компромиса от привличането на леви и десни постепенно е довел до това, че на възлови позиции са поставени основно лица, свързани "с мрежа, предаваща послания, закани и санкции от един остров на другите и обратно".

Мисля си, че тези, които сега викат "осанна" скоро ще викат "разпни го", професор Богданов. Защото компромиса възпроизвежда компромис.

Всеки има право да си промени възгледите, но тук не става въпрос за промяна, а за мимикрия, затова в предишния си коментар използвах термина "травестия", защото политическото травестиране доведе до това възпроизводство.
Тема № - 35 Коментар № - 3862 Кастор - 2011-01-12 23:09:30
Не е толкова просто. Александър Ничев е разбирал прекрасно това, което прави Балабанов, както и проф. Богданов това, което прави Ничев. Обаче в преводите на Ничев на старогръцки драми няма нищо от духа на преводите на Балабанов, просто ги е превел по свой начин, нито в текстовете на проф. Богданов за старогръцката трагедия има нещо от работата на А. Ничев, който е написал цяла книга, на френски, за понятието катарзис при Аристотел. Не че книгата е толкова важна и толкова добра. Говоря за друго: между тези хора нещо се е късало и за това има причини, не само характерови.

Оптимизмът ти, Веселина, че всичко това е минало, е прекрасен, но си спомняш добре какъв форум четяхме преди три или четири години, мисля и ти пишеше в него, и как историята, за съжаление, чисто и просто се повтори.
Тема № - 35 Коментар № - 3861 ГГ - 2011-01-12 23:01:59
Според мен, ГГ, това е типично за цяла България - въпрос на разбиране (не може да се наследи нещо, което не може да се разбере), а също така и на "научни области" (не може да се продължи нещо, което е затворено). Но не се безпокой - с професор Богданов няма да е така.
Тема № - 35 Коментар № - 3860 vesselina vassileva - 2011-01-12 22:42:58
Не знам почти нищо за А. Ничев. Мисля, че е родом от Варна и че е имал в началото на кариерата си идеологически конфликт с Александър Балабанов, но тези неща може да ги разкаже проф. Богданов или проф. Димитров - за отношенията в катедрата по Класическа филология.

На мен като студент, а и после ми беше направило впечатление друго и мисля, че то има отношение към това, което обсъждаме: че няколко поколения много силни класически филолози не бяха оставяли ученици след себе си, тоест хора, които пряко да продължават тяхната работа, проектите, които заемат повече от един живот. Всеки по особен начин е действал сам за себе си и е започвал сякаш отначало. Ако гледам областта, в която работя, старогръцката литература: между Александър Балабанов и Александър Ничев няма никаква свързаност; между Александър Ничев и Богдан Богданов отново няма никаква свързаност.

Не знам как е в други научни области, кажете вие, но може би и това е ефект от атомизирането по времето на комунизма: невъзможност да се осъществяват по-дълги във времето колективни проекти, в които е необходимо някой да предаде на друг опит и работна истина за постигането на нещо.
Тема № - 35 Коментар № - 3859 ГГ - 2011-01-12 22:27:37
Да, май няма да е леко, но на мен не ми е за първи път и ще се справим някак си. Нали ГГ ме питаше каква боя наслагвам върху спомените си от комунизма. Никаква общо взето - вече не ми пречат - но наистина както се казва в песента на Роси (Самун, виж в тази тема коментара на Лелята на Сократ - 2011-01-11 03:20:38 песента е там) - половин живот разпилях, за да не съм зависима от тях. Е, понякога се сещам - например, когато дъщеря ми беше във втори клас, понеже и тя като мен - говорела в час, учителката я изгонила да седи пред вратата - което за малко да и коства уволнението, защото дъщеря ми хич не си стояла изгонена пред вратата, ами отишла при директорката на училището, тръшнала се там - как госпожата я е изгонила от час... и след това - горката госпожа - пет минути по-късно дъщеря ми била върната в стаята лично от директорката, която, както тогава ми разказваше целият клас: “Директорката каза на госпожата сега тя да излезе отвън!”. И тогава разбрах колко много нещата са дръпнали напред и че аз съм си седяла мирна, когато ме върнаха в първи клас (Самун, комунистическите ми спомени са в предишната тема - vesselina vassileva - 2011-01-06 03:14:10) не защото не съм била смела, а защото никой нямаше да ми обърне внимание, но най-страшното е, че аз съм знаела това.

Сега - не харесвам нещата да се разделят и да се опростяват - приемам за насилие това, че трябва да говоря за комунизъм, не мога да говоря за комунизма теоретично, не мисля, че може да се говори за комунизма неутрално, нито, че може да се изследва, защото той не е нещо реално, той се проявява чрез други неща, затова и не е задължително да си живял комунизма, за да си увреден от него. Надявам се това да е последното насилие, но не искам и последно насилие.

Много пъти съм гледала различни форуми и много често ме обезумява начинът, по който се пише: Самун убива някого, когото не познава, Нинел убива Самун - когото не познава, а ако се познавахте - въобще нямаше да може да си говорите така – защото сте реални – имате си коси, ръце, крака. Никой не знае какво е преживял другият, никой не знае за какво си мисли другият, никой не знае в какви нюанси оцветява живота си този, който за другия тук е – само един Самун или само една Репликантка. Тук не сте истински. “Не пораствате.” – както би казал Джон Наш от “Красив ум”. Виждате и Димитър Стоянович какво бил казал, че неговото поколение около 1968 г. за нищо не ставало. Как така се дават такива лесни определения...

Няма да ви карам да си стиснете ръцете, да се прегърнете и целунете, че като видиш някой каже, че искам да изградя комунистическото бъдеще пак. Темата е сериозна - да - но мисля, че правилният тон – е този, който е много и много над комунизма, и че все пак сме надживели и надскочили комунизма, и затова аз също не вярвам в "комунистическите острови", а дори и да съществуват – въобще не ме е страх, защото зная, че спрямо мен те няма да могат да останат такива каквито искат да бъдат, ако искат да бъдат комунистически.

Имам да напиша един малък текст за тялото и за душата – еднородното и съставното - уж по Платон, но и аз какво си мисля, а след това - надявам се от утре да се върна тук, по-сериозно - и да върна с мен и книгите.

Хубава вечер
Тема № - 35 Коментар № - 3858 vesselina vassileva - 2011-01-12 21:44:21
Прав си, ГГ, у нас липсва дебат върху спецификата на българския комунизъм, който да не включва само групичка интелектуалци (според мен в определени свои аспекти насилието в българския комунизъм е по-категорично, отколкото в руския). Много от българите така и не поискаха да осъзнаят в какво са живяли, не пожелаха да научат, че корупцията не идва с демокрацията, а пронизва и определя историята на комунизма, че престъпността е моделирана от комунистическите тайни служби. Имам чувството, че днес, както през целия преход, ако Тодор Живков се яви на избори, ще бъде посочен да управлява.
Тема № - 35 Коментар № - 3856 Морис Фадел - 2011-01-12 20:19:24
Към Самун Самунов. (Слава Богу не си се нарекъл Дедесар Дедсаров!)Човека е за единия самун.
Сериозно относно "сменимата йерархия" и опасностите, които вижда единия самун в нашите писания: I have dreems и една от тях е именно "сменимата йерархия" по формулировката на проф. Богданов.
.....................................

Към г-жа Василева:

Няма да е леко!

Към учената РЕПЛИКАНТКА:

Май ми говориш на "ти", та ще ТЕ питам коя съобщност имаш предвид с "нашите писания" - на евреите, на ченгетата или на счетоводителите?
Тема № - 35 Коментар № - 3854 Samun Samunov - 2011-01-12 19:15:27
Към Самун Самунов. (Слава Богу не си се нарекъл Дедесар Дедсаров!)Човека е за единия самун.
Сериозно относно "сменимата йерархия" и опасностите, които вижда единия самун в нашите писания: I have dreems и една от тях е именно "сменимата йерархия" по формулировката на проф. Богданов.
Сменима йерархия означава просто казано следното:
Мария Даманаки, водачката на бунта в Атинската политехника да се превърне в Мария Даманаки - еврокомисаря ти.
Дилма Русеф, член на нелегална антиправителствена съпротива, да се превърне в Дилма Русеф - президента на Бразилия.
А когато това се превърне в правило и начин на живот на динамична обществена система? Това ли ти се струва опасно?
Не, "сменимата йерархия" е необходима и на теб. Опасното е липсата й. Ще ти кажа защо. Тя се нарича в икономиката на растежа "движение в социалната сфера по вертикал" (Ростоу). Обществата, в които няма икономически растеж облагодетелстващ масово хората, нямат движение по вертикал. Т.е. ако баща ти е бил роб и ти можеш да бъдеш само роб, ако баща ти е бил самун и ти можеш да бъдеш само самун (Самун Самунов). Не можеш да станеш например баницата Сюзерен. Ако това продължи дълго, обществото изостава, изостава и накрая умира. Тогава нито има самун нито нищо. Такова общество е и т.н. социалистическо от съветски тип- ето и то изостана, изостана и умря), рудиментите на което обаче продължават да спъват "сменимата йерархия" и до днес в България и да умъртвяват. Затова, прегъни идеята за "сменимата йерархия", тя е и за твое добро, не си я представяй като "полегнала Тодора", а като условие за растеж и благоденствие на всички. Представи си нещата по-далеч от един ми ти самун, колкото и голям да е този самун твоя.
Тема № - 35 Коментар № - 3853 nkioseva - 2011-01-12 17:27:00
Морис, тезата на Агамбен за "био-политическата парадигма на лагерите" е прекрасна, но смяташ ли, че можем да я вземем просто така? За да се е породила тази теза, се е минало през няколко десетилетия интелектуални дебати, през реални съдебни процеси, част от които продължават и до днес (например процесите срещу големите корпорации, използвали труда на евреите, или процесите срещу подръжниците на ревизионизма по отношение на Холокоста), през написването на дебели книги, ако щеш и това - през самоубийства и страхотни семейни драми, станали публично достояние. Кое от тези неща действително се е случило в България през последните двадесет години, за да имаме днес работна и работеща теза за комунизма? Даже един читав закон за досиетата няма, както каза проф. Богданов. Проф. Попова иска комунистите да се извинят. Разбира се, че никой няма да го направи, защото преди това трябваше част от тях чисто и просто да бъдат осъдени за съвсем реалните си престъпления, за да имат импулс останалите, свързани с някакви морални простъпки, да говорят открито и да търсят извинение.

И все пак не смятам, че нещата са толкова черни: има работеща комисия по досиетата, журналистът Христо Христов направи няколко прекрасни изследвания върху някои от тях, миналата година излезе и сериозна история на НРБ, ето сега и проф. Богданов повдигна дебат. Но ми се струва, че сме все още далеч от пораждането на автентична теза за българския комунизъм, който, убеден съм, е различен от комунизма в СССР, който Морис дава като пример, по много белези, а може би и по това, че върху него са полепени разни типични местни комплекси и реакции.

.........

Сега разказвам и аз нещо. Преди няколко години в НБУ направихме зала за покойния проф. по епиграфика Георги Михайлов и издадохме книга с негови статии. Архивите на професора се съхраняват в НБУ и заради книгата, за която трябваше да направя библиография, се бях заровил в тях. Понеже съм нахален, четях наред, не само нещата, свързани с това, което правехме. Та в архивите на проф. Михайлов има и документ, свързан с хабилитирането на проф. Богданов. Някъде в тези години, мисля, около края на 70-те, се обявява конкурс за доцент по старогръцка литература и партиецът проф. Александър Ничев, преводач на Софокъл, Есхил и Аристофан, пуска в конкурса, само и само да го провали, свое напълно неподходящо протеже, представен в документа като византинист, инициали Н. Г. или нещо подобно. Конкурсът е на път да завърши много зле за проф. Богданов (не знам дали по това време вече е бил вербуван) и проф. Михайлов пише документа, който аз съм прочел: много достойно арбитражно обяснение в полза на проф. Богданов - от какво семейство е (трудово, а не фашистко, разбира се), как е скромен и работлив човек, как е написал това и това и т.н.

За щастие конкурсът не се е провалил. Но съм сигурен, че е имало много подобни случаи, които и Борислав, и Дмитрий сигурно могат да разкажат; и се присъединявам към това, което Кастор каза по-горе за отварянето на досиетата на академичните и административни лица, свързани с университетите - декани, ректори, ръководители на катедри, професори. Крайно време е да се разбере и това.

Разказвам историята, защото тези практики по особен начин не са изчезнали днес в академичните среди. Имам близък приятел и колега в НБУ (подчертавам, че е много мек и несвадлив човек), който вече втора година не може да стигне до защита на прекрасна дисертация - за която проф. Богданов каза, че била написана сякаш от цял институт - защото със същите административни номера и безсмислени обяснения (не бил "верен" и т.н.) бившият му научен ръководител, достатъчно възрастен, за да е попил добре опита на кадруването в онзи режим, го спъва почти така, както проф. Ничев е спъвал проф. Богданов. Нищо, че вече формално няма ВАК и нищо, че НБУ си имал министър - което постоянно се натяква от най-различни места, за да се подчертае колко добре сме поставени.
Тема № - 35 Коментар № - 3852 ГГ - 2011-01-12 17:20:04
5  6  7  8  9  10  11  12  13  14 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 25541

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 5576

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25324

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123069

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 60565

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 13781

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6678

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167164

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48571

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30643

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA