ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Много Ви благодаря, проф. Богданов, за внимателния и подробен коментар, който дава редица насоки на нашата дискусия. Вие съвсем правилно ни насочвате към множествеността на красивото. Аз също в текста съм се спрял на тази множественост, обръщайки внимание върху две съществувания на красотата – красотата като концептуална схема, показ (по-късно прибавих и т. нар. “нравствена красота”) и красотата като среща между сетивното и понятийното.

Вие въвеждате в нашата дискусия едно понятие, без което красотата трудно може да бъде обсъждана: ситуация. Как да мислим ситуацията? Как преминавам от една ситуация в друга? Мога ли да вляза в ситуацията като невинен, т.е., като необвързан с други ситуации. По-скоро не. Няма ситуация, при която да не е налице нещо преди нея – памет, език. Именно това нещо осигурява свързаността на нашите протичания.

По отношение на красотата посочвате две ситуации: “1. Красивото хармония и ред във външен план, и 2. Красивото като съответно изразеност във външното на нещо вътрешно”. Аз се спирам основно на една ситуация, която съчетава Вашите две: красивото едновременно като нещо външно и като нещо вътрешно, като понятие и като явяване. Именно понеже включва тези две неща красивото не може да бъде никога просто изумяване, чисто чувствено преживяване. От друга страна, напълно съм съгласен с Вас относно назоваващия и понятиен характер на чувстването. Аз в текста минавам покрай този въпрос, говорейки за “вкусовите понятия”.

Вие ни обръщате внимание на важния въпрос самоидентична или несамоидентична е красотата, като подчертавате, че тя е несамоидентична, защото наблюдаващият красивото е обърнат и към себе си. Наистина, в много от случаите е така. Ала нека да разгледаме свързаният с природата на красивото проблем за съзерцанието. Помни ли съзерцаващият винаги себе си? Не мога да кажа, че е точно така. В редките моменти, когато съзерзцавам нещо, което ми е направило впечатление като красиво, аз като че забравям себе си. Съзерцаващият сякаш не помни, че съзерцава за разлика от мислещия, който помни, че мисли. Съзерцанието е лишено от самосъзнание.Под въпрос е дали то изобщо е мисъл. То е сливане между обекта на съзерцанието и съзерцаващия субект. Когато разглеждах наскоро във венецианската Академия картините на старите майстрори, аз помня само тези картини, не себе си.Съзерцанието като че е освобождаване от нашето “себе си”.

Вие ни насочвате и към един проблем, който се нуждае от специално разглеждане: проблемът за езика и красотата. Наистина, ние често говорим за красивото. Говорим на репрезентативен, символичен език, който представя, описва красиви неща. Но понякога, в други ситуации, говорим и на друг език, език, който не описва, а посочва красивото и така указва на собствените си граници. Такъв е езикът, който изговаря “Това е прекрасно!” или “Колко е хубаво това!”, такъв е и езикът на детето в разказа, публикуван тук от А. Григорова, което се обръща към баща си с думите: “Помогни ми да гледам!”. На него говори Манделщам, голямата литература за красотата. Този език не е традиционно-семиотичен в смисъла на разделението между знак и значение, на знака, който препраща към друг знак. При него обектът на означаването и изказа са се слели, знакът и светът са едно. Това потвърждава Вашите думи, че няма красота без знаковост, но тази знаковост се нуждае от особено внимание.
Тема № - 48 Коментар № - 5311 Морис Фадел - 2011-09-09 16:30:21
Уважаеми г-н Белев, аз и да Ви кажа името си ще продължа да съм анонимен за вас. За съжаление и за всички други. Връщам се към използвания от Вас контекст. Цитирам "Ще бъде чудесно, ако успеем да конструираме една смислена и стегната дискусия за красивото, чиито фрагменти мисля си, не бива да конкурират по обем основния текст. Върху последния не трябва да се издевателства като го атакуваме с курсови работи. Уморително е всеки един от нас да се взира продължително, докато разплете сложните етюди на другия и след това да ги вплете в общата тъкан на централната дискусия. Нека се придържаме все пак и към някаква яснота на изказа, това в никакъв случай няма да понижи интелектуалния ни рейтинг." Не се засягайте, но това звучи кошмарно за всички, които с много труд и опит за разбиране писаха толкова години преди да се появите Вие. Вашата анонимност е по-страшна от моята! Вие никога и не казахте кого точно не харесвате. ГГ, проф. Богдан Богданов, Веселива Василева, Анета де ла Мар, Росица Гичева, Дмитрий Варзонвцев, Нинел Кьосева? За каква отговорност говорим!? Каква духовност?
Тема № - 48 Коментар № - 5310 Истинският Сократ - 2011-09-09 16:23:47
Уважаеми г-н Сократ, хванахте се за единсвената нетактична от моя страна фраза, в която не вложих този смисъл, който Вие привиждате в нея. Грешката разбира се моя и изцяло моя. Човек трябва да си мери думите, това е безспорно. Сигурен съм, че във Вашите очи иглеждам интелетуално-високомерен и може би сте абсолютно прав. Ако се върнете към контекста на употребения от мен израз, ще видите, че говоря все пак за обема на някои коментари, които задават прекалено много въпроси, в които се преплитат някакви прекалено интимни истории. Ето това съм имал предвид. Не съм казвал никога, че коментарите са на ниво курсова работа - това вече е Ваша лична интерпретация и нищо друго. Разбирам, че искате да ме искарате свръх-циничен и амбициозен, което очевидно постигнахте с твърдението, че се стремя да прогоня другите от форума. На всичкото отгоре говоря и за духовни неща, което е супер нахално. Разбирам Ви също, че имате някакви стари сметки за разчистване с академичната номенклатура в България - бъдете спокоен, аз съм ярък нейн представител. Можете да излеете целия си гняв върху мен. Вижте г-н Х, аз все пак говоря не от вчера за човешките си комплекси и все пак нося отговорност за собствените си глупости. Ако съм нетактичен и злонамерен понякога, поне го правя открито и не атакувам другите от бункера на своята анонимност.
Тема № - 48 Коментар № - 5309 Велин Белев - 2011-09-09 15:41:12
Марта, проф. Богданов отговаря от части на въпросите Ви към мен. На онова, което ми казвате за коментарите на Велин за Бог отговарям с думите, че далеч по-важно е да сме религиозни по същество, отколкото да ползваме етикетно едни или други религиозни символи. Велин говори за Бог и същевременно има друга цел. Иска да прогони онези, чиито писания са "курсови работи". Кои са те? Велин? Това, което се усеща отвън е, че дискусията заприлича на специализиран групаж. Мъчно ми е че се прави така. Нима за ГГ и за Велин нямаше Бог и в пердишните теми? А за Вас, Марта? Тези въпроси се надигат бързи и яростни в мен!
Тема № - 48 Коментар № - 5308 Истинският Сократ - 2011-09-09 14:25:54
Чета ви, радвам се, че разговаряте свободно. Форумът изглежда пълноценен. То е, защото аз мълча. Ако се опитате да си припомните кои са двете особени усилия, които положих в толкова много заглавни текстове и коментари дотук, те са в следните две насоки.

Първото е, че е по-съществено да ни тревожи голямата отвъдност, т.е. да сме религиозни по същество отколкото да ползваме етикетно едни или други религиозни символи, а иначе да сме настроени “порочно” светски, взрели се, примерно, в разликата между мъжкото и женското, без знание или интуиция за човешкото или, говорейки предметно за човешкото без никакъв интерес към извънчовешкото. Религиозната нагласа започва със способност за трансцендиране. Което не е без отношение към второто положено в този форум усилие да разбираме човешкото като нестабилна поместеност в протичания на усещано и правено време, учленено като в реч и по същество реч.

Особеното на речта е, че тя си служи с определен брой думи и фрази. Те наистина се умножават с комбиниране, но идеалът е трудно преодолим, а той е всяка дума да означава едно нещо. Има дума “красота” значи трябва да има и референт красота. За да бъде така, между думата и референта се настанява означаемо или понятие за красота и работата изглежда свършена. Остава ни да посочим или да ни се изпречат красиви неща, които да харесаме или и да се замислим какво е красивото в тях.

Нарочно не казвам “ейдос”, за да не се навлезе в аргумента, че понеже съм се занимавал с античност, значи говори античник, който, каквото и да казва, то си е антично. Напротив, говоря като съвременен човек. Думата “красота” работно покрива различни ситуации на красиво. Бидейки подобни в нещо, те са и различни, поради което, за да се изразят поотделно, се употребяват и други думи. Говорихте дълго за красотата и красивото, но никой не изброи тези ситуации, въпреки че повечето бяха споменати. Може би защото Морис отсече, че красивото се изживява, а не се назовава и още по-малко разбира като знакова ситуация, или може би защото и другите смятаха така.

Да, но аз смятам друго и съм го казвал много пъти – че казването само привидно е противопоставено на чувстването. Иначе те и двете са човешко нещо, устроено напластено и знаково и нито назоваването е лишено от чувстване, нито чувстването от назоваване. Та и затова смятам, че ситуациите и съответно видовете на красивото могат да се изброяват. Не случайно казвам “ситуации”. Ние сме живи същества и във всеки момент сме в ситуация. Досегът с красивото и харесването във всичките му форми е ситуация.

Изброявам само двете основни ситуации на засягане от красиво и същевременно на свързаните с тях два вида красиво – 1. красивото хармония и ред във външен план, и 2. красивото като съответно изразеност във външното на нещо вътрешно. Знаете добре, че второто може да бъде външно нехармонично и грозно, но да е изразително и в този смисъл красиво. Така че, какво да кажем за светското разсъждение за т.нар. грозни, но умни жени, които си намират красиви, но глупави мъже.

Та според мен, Морис, и в речта, и без реч, когато се харесва, се харесва не само поради красивото, което изумява, а непременно и поради още нещо. Вие сте си създал този навик или сте го получил по рождение да се изумявате от нещо красиво. Да, но с това изумяване вършите и друго – уверявате се, че сте именно вие. Т.е. харесвате това, а не друго не само поради засягащото ви красиво, а и в името на това да бъдете изумен и в изумлението да познаете, че сте именно този, който сте. На тази основа развивате и идеологията, че красивото няма и не може да има нищо общо с ума, значи и с речта. А аз упорствам и ви карам да забележите, че и чувствата, и изумленията ни са по човешки напластени, че попадаме на красиво и го харасваме, но че не можем да останем само в това, ами харесвайки красивото, правим и не толкова красивото да се уверим, че съществуваме именно като този с това име.

Вътре в това, което казвам, Морис, има една теория на смисъла, според която той е многосъставен, най-често съставен от причина и цел-следствие. Именно тази многосъставност е основанието да предпочитаме наместо да се ровим в смисъла да му се радваме в проявата му на чувство. Чувството, Морис, прави многосъставеното да изглежда несъставено и нещо различно от съставеното. Затова и противопоставяме ума, мисленето, казването и речта на чувстването. Да, но при това противопоставяне влизаме в твърдението, че чувстването няма нищо общо със смисъла. А всъщност не е така нито става дума за това. На човек по принцип му е трудно да се занимава със смисъла.

Хайде, повярвайте ми поне в този случай, Морис, и прочетете бавно красивия заглавен текст, който сте написал и който предизвика тази жива дискусия. За какво става дума в него? Дали само за красивото и неговото възприемане и дали само за речта на голямата поезия? Става дума и за друго – подчертал сте дебело и ясно, че вашето разбиране за нещата, на Морис Фадел, се различава генерално от разбирането за нещата на Богдан Богданов. И това е вярно. Затова и се изпълни поговорката, че “когато котката отсъства, мишките танцуват”.

Вашето, Морис, обаче само донякъде външно е ваше, то е общото, онова, което обединява и привлича. Е, същото се отнася и за моето – то няма как да бъде чисто мое. Мое го прави да изглежда силната му необичайност, също и това, че излага в моя форум. Та оттам и грубостта на аналогията с котката. Иначе, Морис, в дълбочина дебнат прилики между моето и вашето в трансценденцията на разширяването, която спрях да не влезе в този предълъг коментар, но знам отлично, че това спиране е само временно. Та какъв ти коментар. Стана цяла лекция.
Тема № - 48 Коментар № - 5307 Bogdan Bogdanov - 2011-09-09 11:42:35
Много се радвам, Анета, че сте отново сред нас. Вашето участие ми липсваше. Разказът, който публикува А. Григорова, е впечатляващ. Той казва много за нашата дискусия, а същевременно ни дава и възможност да се докоснем до онази неизразимост чрез аргументативен език на красотата, до който ни дава достъп изкуството, литературата. Радвам се, че Ви е направило впечатление моето разграничение между цел и функция, което опитва да опише красотата откъм нейната неуловимост в мрежите на прагматичния свят.

Връщам се към този свят с коментара си на проникновените наблюдения на Марта. Аз нямам нищо против, Марта, жените-Барби, а имам против завиждащите им интелектуалки, които ги критикуват - упоритото желание на човешкия език да господства над света, да оценностява, класифицира, подрежда.

Това, че жената днес е силният пол, е резултат от противоречивия процес на еманципация, който пък е част от онова, което наричаме демокрация и което се изразява в желанието на робите да станат господари. С изискването за равни права между мъжете и жените еманципацията всъщност означава тенденция на жените да се трансформират в мъже. Тя не можа да изведе някаква специфична женскост, а просто направи от жените силния пол. В този смисъл това не е еманципация, а следване на готов образец.

Да, жените днес са мъже, но къде са мъжете? Този въпрос отзвучава в оплакванията на много мои приятелки, че не могат да си намерят гаджета. А беше време, когато всяка съученичка имаше по няколко обожатели. Съответно, някои от приятелките ми споделят, че гаджетата им не искат да правят секс или трудно правят. В съвременната литература все повече срещам образи на импотентни мъже. Тази ситуация е видяна още от Бодлер, който засяга тематиката на импотентността.

Странно - жените са мъже, а мъжете, фрустрирани, не знаят какво са. Съответно, и жените, и мъжете искат да бъдат красиви. Въобразяват си, че са красиви и очакват от другите потвърждение. Само че то идва трудно. Самозатворена, некомуникативна красота; красота без съзерцаващото я съзнание на другия.
Тема № - 48 Коментар № - 5306 Морис Фадел - 2011-09-09 11:08:20
Чудесна Анета,
Словесното бижу, което ни прати чудесната А.Григорова
е изключително красива илюстрация и вникване в самото сърце на дискусията. Не се съмнявайте НИ НАЙ-МАЛКО, че то (както обичам да казвам) ни спря дъха! Просто се бяхме улисали в някои "страничности". Форумът не е загубил (споменатото вече) "трептящо" умно око. Но акцентът, а и казаното в целия Ви коментар идват точно навреме.
Тема № - 48 Коментар № - 5304 DeKarabah - 2011-09-09 10:01:30
Марта силно ме превари, настъпвайки смело
„идеологическата пепелянка”, привидяна в печалното, телеологично
настроение на истинския Сократ. На принципа „гузен, негонен бяга”,
но с либерална лекота и несръдливост, ще поема върху свои казвания вина за „провиването” на коварния серпенс във форума. Ами, сложен свят, защо да
пропъждаме с огън и крясък от градините, в които (както веднъж споменах)
перипатетично се разхождаме и разговаряме, тази божа твар. Нека си пълзи,
Съзидателят и ней е дал цел и смисъл.
Добре поне, че ни Ви честитих 100-годишнината от рождението на най-дълго
управлявалият на Балканите диктатор. А и днес май е празник?
Впрочем, на 7 септември се навършиха и 13 години от основаването на Гугъл.
Честито на патерици!
И оглеждайте се за пепелянки из тревите и камънака.
Хубав ден от свободния маркиз.
Тема № - 48 Коментар № - 5303 DeKarabah - 2011-09-09 09:05:23
Преди два дена Истинският Сократ написа нещо, което ме впечатли: “това, което четем, е красиво, но то не ни позволява истински да се засегнем от него." И ето, че някой реши да застане до красивото и да заговори как това красиво засяга: детето до морето в постинга на А. Григорова. Никой не забеляза този малчуган, добре че детето е заето да гледа морето, сиреч, красивото. Разказът в този коментар скачаше от тясното понятие за разказ и се свързваше смело с доброто, казано по-практично и научно, с функциите на изкуството –изкуството твори език за да говорим за красивото. Питам се, защо не ни правят впечатление тези малки разкази написани на ръба на жанра за разказа? И знам защо. Пред теориите и научното говорене това, което написа А. Григорова бледнее, то сякаш не каза нищо важно, нищо съществено за дискусията. Отгоре на всичкото тя не пожела да коментира това, което донесе като разказ на някой друг автор във Форума. Защо ли? Но за мене този разказ остана красив наполовина, защото само който го избра да дойде във Форума, излезе, че видя красотата му. А мене също ме впечатли и ме зрадва, зарадва ме, че ме извади за миг от тежестта на дискусията.

Много е добра мисълта, с която Морис обобщава разбирането, до което е достигнал, за красивото: “красотата може да има функционалност, приложност, но, ако няма, това не означава, че липсва цел. Целта на красотата е да ни приобщи към една сетивно-възприемаема завършеност, към една привличаща цялост“. Мисля, че тука Морис стига до дълбочината на дискусията и в същото време сякаш я отваря за търсене в посока на именно тази не каква да е, а привличаща цялост. Но търсенето, както знаем, винаги е различно; мене, защо ли, вече ме интересува как става намирането. Заглавният текст на Морис говори за това намиране, Мария Вихров, до колкото разбрам без да го познавам, също. Намирането е може би протичане и ставане в едно и също време, но то не остава затворено само за този, който го прави – отворено да бъде ставане и протичане за този, който го прави, то е и ставане протичане и за който стига до него чрез текста. А текстовете, както знаем, са много и различни по форма.
Тема № - 48 Коментар № - 5302 Анета де ла Мар - 2011-09-09 09:01:15
Не бъдете толкова мрачен, Истински Сократе. Отворете очите си за спасителната сила на красотата! Ето, предлагам Ви една кауза, която мисля, че се оформя в нашия разговор: да защитаваме красотата от дългогодишната, системна репресия, извършвана върху нея. Сякаш винаги се е твърдяло, че красотата не е значителна, че е ефимерна, илюзорна, повърхностна, че по-важни са разума, чистото познание, логиката, практиката, действието.

В тази репресия може да се види изтласкването на жената, скритото настояване, че тя не е важна. Подтискането на жената е извършвано доста перфидно: от една страна диктаторски се изисква от жената да бъде красива, от друга - й се казва, че красотата не е съществена.

Много специален елемент от терора срещу жената е т. нар. "нравствена красота". "Нравствената красота" е типично смачкване на красотата в концептуална схема, в идеална конструкция, лишаване на красотата от нейната сетивна неочакваност. В текста аз говоря за преекспонирането на физическия момент в показа, но не по-малко унищожително спрямо красотата е и нейното натикване в чисто абстрактната "нравствена красота".

От жената настойчиво се изисква да бъде "нравствено красива". Така се поражда раздвоението в женското съзнание, за което говори Марта, изборът между нравствената и физическата красота или желанието за тяхното съчетаване, за което отново личи твърдението, че физическата красота не е достатъчна, че й трябва патерицата на другата, абстрактната красота.

Може би днес изживяваме момента на освобождението на красотата. Днес, както може би никога, и мъжът започва да се обръща по-системно към красотата, да се грижи за собствената си красота. И трябва да окуряваме не онези, които си правят пластични операции, а да се замислим дали гледащите с пренебрежение на пластичната хирургия не са част от репресията над красотата.
Тема № - 48 Коментар № - 5299 Морис Фадел - 2011-09-09 08:06:18
6  7  8  9  10  11  12  13  14  15 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115459

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128083

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20086

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32679

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134270

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94135

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29002

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17728

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180795

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60718

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA