ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Морис, вероятно ще ви изненадам, но съм съгласна с вашите последни думи. Опасявам се обаче, че повечето съвременни жени няма да са на същото мнение, даже напротив - ще си отнесете здраво порицание.

Доколкото познавам приятел(к)ите ми живеещи тук и онези в чужбина, проблемът с грозната жена е особено валиден за нашите географски измерения. Само тук тя все още не знае как да се справи с лошата си външност - особено, когато вижда как добре се развива животът на красивите, стига те правилно да използват красотата си. На Запад обаче, с който обичаме да се съотнасяме, все по-засилващата се тенденция е не мъжете да избират жените си, а обратно, жените, (независимо дали хубави или грозни), да избират мъжете си, карайки ги да преминат през сериозната цедка на критериите си към тях. Забележете, отново не без ирония, че главни сред тях са: хубав външен вид, стабилна кариера, заможност, разбира се вярност и най-вече, несекваща любов. Почти задължително следва да са добри бащи и безкрайно отдадени на семейството. Простете, но умни мъже почти не се търсят - явно не се прави връзка между добрата кариера и умствените способности.

С дадения пример ми се струва, че можем да говорим за преобръщане на субектно-обектните отношения: в постмодерния западен свят, жената от освободена личност, се превръща в отнемаща свободата. Тя прави мъжа свой обект, когото някак иска да прати там, откъдето тя самата е дошла: вкъщи.

Доколкото виждам, този модел започва да набира скорост и в България, без да е учудващо, че най-големият брой на жените, които го налагат, е онзи на не-красивите, но образованите и успешните. Тук, Морис, съвсем не мога да приема, че говорим за омраза, пораждаща страх от красотата тип Барби. Все по-често забелязвам, че независимо колко умна и социална е някоя успешна българка, първото, което тя прави, когато се види с достатъчно финансови възможности, е не рязко да се разграничи от назадничавия модел на кукленската красота, а колкото може по-бързо да се уподоби на него. За справка - вижте интервютата на певицата на Слави Трифонов, Нели, която ще започва собствена кариера. Към текста са прибавени снимките й преди шоуто и шест години по-късно. Преди тя е типично, мадонично момиче с чисти и правилни черти, а сега изглежда като поредната скъпа фолк певица, която е толкова опасно красива, че не знаеш как всъщност изглежда.

Във всичко казано дотук, за мен няма проблем - хубавото на либерализма е, че позволява плурализъм на мненията и изборите. Разбира се, позволява и липсата на въображение и фантазия, и несъзнателното връщане към старите модели на патриархалното общество, независимо дали в класическия или в преобърнатия му вид. Призивът красивите жени да са просто красиви и това да е достатъчно, може да е признание както за абсолютното измерение на женската красота, така и за тоталното неприемане от страна на мъжа жената да загуби обектната си същност и да се субективизира. Лично за мен обаче, има и трети възможен вариант, поради който се съгласявам с Морис - толкова е уморителен моделът на жената, която от една страна трябва да се грижи за външността си, а от друга за ума си, за да оцелее сама, без да е зависима от никой мъж, че няма нищо лошо, в случай, че красотата й е даденост, да бъде използвана за облекчаване на умствените усилия. Тук звучи гласът на Мефистофел, разбира се, но ако не друго, правото на свободната жена да го послуша или да го заглуши, е напълно неоспоримо.


Истински Сократ, вие явно много сте видял и преживял. Казвам го без ирония, а с уважение към трагичността, която лъха от думите ви. И все пак, ако бъдете малко по-конкретен, вероятно ще успеем да срещнем очакванията ви. Засега наистина ни се привиждат разни неща, но поне полагаме усилия да ги споделим с другите участници във форума и да породим все някакъв разговор. Не знам къде живеете, но искам да ви уверя, че фактът на поместването на текстовете на Велин в един отворен форум, е уникално постижение за нашата страна, от много гледни точки. Основните са теологичната и културната – не съм сигурна наясно ли сте, че макар да се представяме за големи християни, рядко и свенливо говорим за Бог. Велин го направи убедително, заразително и най-вече, с вяра. От друга страна ни се налага да живеем с доста опасни личности, за които ислямофобията е основна мантра. Велин и форумът ни дадоха спасителната алтернатива на говорене на един познавач, а не на един повърхностен манипулатор. Знам, че имате основание за позициите си, но моля ви, не ни отнемайте радостта от победите ни над предразсъдъците и невежеството в България. А за каква идеология говорите, мога само да предполагам. Отбелязвам обаче, че изборът ви на име, Истински Сократ, е също идеология, дотолкова, доколкото не ни казвате кой е Фалшивия Сократ. Или просто Сократ – кой е той, според вас?
Тема № - 48 Коментар № - 5298 Марта Методиева - 2011-09-09 01:23:09
Марта, права сте. Но аз не мога да си позволя да участвам в този край (дано да е само крах). На вас се привиждат пълни и методични тези. А за мен се разкрива краят. Онази пустота, която вярва и се храни сама със себе си!Неплодоносна. Скучна. Национална. Пустота, която никога не излиза дори от собствените си граници. Всички я познаваме. Някога тя ме прогони извън България. Чета внимателно. Но не виждам теми. Не виждам диалог. Само като пепелянка провитата идеология. И Барби е по-жива! И по-добра!
Тема № - 48 Коментар № - 5297 Истинският Сократ - 2011-09-08 23:09:11
Горкичката мила Барби,
тази вечер момиченцата ще я приспиват със сълзици
в сините очета и по сладкото й правилно носле…Усмихнете се,
уважаема Марта, благодаря Ви за хубавия, разбиращ дискурс около
„обарбаряването”. С Вашето умение нещата никога да не оварваряват.
Напълно Ви подкрепям в подканата към ориенталистките Неделя Китаева
и Мариана Малинова да ни открехнат още врати към вътрешните „одаи и сенчести
дворчета” на повседневното отношение към и възпитание в красивото в света на Ориента. В многоцветния килим на арабския свят. Съществуват ли и там традиционно
и широко, или „модно”, разпостранени „концептуални схеми” за образци на красивото?
Какво би могло да провокира в този свят, с вероятно сложно своеборазие на естетически нагласи, подходи и убеждения, реакции на категорично разпознаване на некрасивост и недуховност? Задавам въпросите си с почитания към двете колеги. И без
да ги притеснявам с друго, освен с възторженото си любопитство.
Приближаващо се до това на японците, дето ходят и щракат с фотоапаратчета (както казвахме навремето, защото сега се движат с тихи и мощни камери) и със замечтана усмивка се дивят на всяко красиво… Ето ги, дотук, три свята, с три различни пътя
към въплътяване на Красивото. Наемам се да твърдя, че нашият български, поне този на форума, се е приютил нейде в средата. Не лоша позиция. Да се възползваме?!
Тема № - 48 Коментар № - 5294 DeKarabah - 2011-09-08 21:33:47
Много хубаво, Марта, че засягате половото, ако мога така да се изразя, измерение на красотата. Струва ми се, че в културата на Запада, ако ми позволите такова обобщение, красотата е една по-скоро женска категория. Има негласно изискване жената да бъде красива. Няма по-нещастни жени от грозните. Това не е случайно, защото красотата се схваща по-скоро като природна даденост. Чрез изискването жената да бъде красива, както и чрез другото изискване - тя да бъде майка - мълчаливо се казва на жената, че тя няма място в социалния свя. Тук красотата е елемент от мъжкото господство.

Но и от мъжката слабост. У патриархалния мъж има един страх от красивата жена. Той го води към това да затваря жената в къщи, да й вменява дълг към дома и децата. Виждате, че тази мъжка слабост също е подтик към господство.

Както всяко истинско господство, въпросният подтик е станал част женското съзнание. Омразата към жените-Барби у социално-активните, мислещите жени е негово отражение. В това се вижда страха от красотата.

Не мога да си обясня този страх. Наблюдавах красивите жени по морето и си мислех защо те трябва да бъдат карани да работят, да градят кариери, да се мотаят по офисите. Не може ли светът да ги уважава само за това, че са красиви.
Тема № - 48 Коментар № - 5289 Морис Фадел - 2011-09-08 17:58:14
Истински Сократ, и аз като всички следя включванията ви с особен интерес - по равно разделен в твърдо съгласие и крайно несъгласие с казаните от вас неща и подхода, с който го правите. Не знам дали той е продуктивен, защото все още не сте развили пълно и методично (анти)тезата си, както прави това Георги с присъщата си концентрираност и посветеност. Наистина се надявам скоро да го сторите.

Бих искала да се присъединя към призива ви към Велин, да спре да се чувства виновен и да съжалява за коментарите си - независимо дали имаме уклон към метафизиката, теологията, ислямската мъдрост и сложен дискурс, или те силно ни отблъскват, едва ли някой може да каже, че представените цитати и размишления от и върху Анри Корбен, връзките на ислямската със старогръцката философия и т.н., са текстове, които можем да прочетем всеки ден, но още повече - че българският свят изобилства от дръзващи да ги споделят с останалите, които са далеч от тази материя, но искат да излязат от предразсъдъчното, симплифицирано, изпълнено със страхове, но и доста скучно на моменти, възприемане на исляма.

Истински Сократ, именно вие отново споменахте Мария Вирхов, недоволен от патетиката, с която я заобиколихме в предишните говорения/бежки към нея, без всъщност да уцелим същината на темата зададена от Морис Фадел. За патетиката сте прав, само дето сякаш не можете да приемете, че тя е искрена. Лично при мен беше и май не бих се отказала от нея, дори само за да изляза за малко от прекалено научното равнище на повечето от текстовете в тази дискусия. (Въпреки че казвам това обаче, ако трябва да си представя как би трябвало да изглежда подобен форум, настоящият му стил най-много се приближава до идеала ми, колкото труд и мислене да изисква той.)

Колкото до същината на темата, Ис. Сократе, какви са вашите интуиции? Ще продължа въпроса си: след като сте един от малкото във форума, който е познавал Мария Вирхов лично приживе, дали бихте могли да кажете, как човек като нея би говорил за красотата? Какво би нарекла тя красиво, при цялата си различност, отделеност и откъснатост от всякакви общоприетости и стереотипи?! Въобще, за нея красотата била ли е и можела ли е да бъде тема, освен когато е превеждала стиховете на О.Манделщам?

За мен самата, темата на тази дискусия става все по-неприсъща и далечна, защото все повече признавам пред себе си, че не мога да осъзная смисъла й. Защо говорим за красотата, когато, ако вземем физическото й измерение, тя е причина за доста беди, хаос и увеличаване на грозното? В същото време бягаме от метафизичния подход към нея, който обаче може да ни обедини в общия опит да познаем и "видим" онази нетленна съвършеност, която за някои е същността на Бог. Да, бе припомнено, че човешкото тяло може да се приеме като малък вместител и въплътител на Божественото, но това още повече ме връща към въпроса, какво е общото между идеята за красиво във вярващия и в невярващия? По същия начин, ще върна и старото питане - до каква степен мъжът и жената могат да имат едно и също нещо за красиво, но още повече, защо то е красиво за всеки от тях?!

Тук ще си позволя да се опра за малко на темата за ейдосите, за която знам съвсем малко, и да мина през себе си онова, което разбрах за опозицията - разпознаването на красивото е свързано с някакво предварително знание или напротив, то е мигновен акт, в който нямаш време да си дадеш сметка за протичането. Мисля, че примерите на дьо Караба за сриването на концептуалното доста помагат, като при мен то се случва доста по-бързо от имплицираното от него.

Едва ли мъжете напълно осъзнават траещите цял живот трудност и раздвоение, пред които са изправени жените. От една страна ние/те знаят, че най-щастливо за тях ще е да приличат и да се движат с приятелки подобни на идеала въплътен от Барби. Някои момичета успяват в това, други не. От друга страна обаче, идеята за щастие е много по-усложнена и въобще не се ограничава с наличието на телесна красота, а най-вече с постигането на нравствена и духовна извисеност, която не се влияе от външността.

Връщайки се към двете групи, ми се струва, че тази на "успелите да се обарбарят" е възможна поради това, че тя възприема красотата като нещо явно, дефинирано и най-вече, видимо, умозримо и умопостижимо; съвсем буквално и без особено усложнено предварително знание за природата на красивото, но и без дълбоко усещане за него. И все пак, подобно възприемане е много искрено, защото просто признава, че красивото е онова, което носи удоволствие на сетивата.

Втората група, може би по-голямата, знае много за красотата. Първото и най-важно е, че тя не е благо, а заблуда, която често скрива нещо не-красиво в себе си и че ако й се отдадем, можем да загубим истинското благо или добротата на душата и т.н. - за това мислене истинското "въплъщение" не е в човешкото тялото, само една форма, а в човешкия дух. Особено хaрактерно за такова отношение към красотата е, че то мигновено разпознава фалша й. Независимо колко Барбиподобна е една учителка, ако тя е студена, груба и лицемерна, няма никакви шансове за почитателки от женски пол, които все още не виждат в останалите жени съперници, а втори и нови майки.

Разбира се, подобни размишления са крайно относителни и явно направени от човек с християнско възпитание. Много същностен за него е образът на Дева Мария. Той може да бъде възприет като едновременно противоречащ, но и сливащ дадените примери. Припомняйки си католическата и по-близка ми традиция на изписването на Светата Майка (различна от тежката, сериозна, изпълнена с възраст и страдание православна), тя, както всички знаем, е с безкрайно красиво и младо лице на родилка, от което струи несекваща милост и доброта. Идеално въплъщение на жена, която хем излъчва майчинска топлина, хем е красива. Но може ли да има нещо общо тази идея за женска красота с възприятието на дете възпитано в арабската култура?!

Въпросът ми е за нея, не толкова заради теологичните примери на Велин, колкото заради текста на Неделя Китаева "Телата на Шахраазад", който породи такава неповторима дискусия. Не знам дали Неделя или Мариана Малинова ще се включат в сегашната тема, но ако биха го направили, вероятно ще представят онези примери за женското възприятие, въплъщение и познаване на красивото, които ще допълнят един по-скоро мъжки дискурс. В това се крие и силната ирония на едно еманципирано общество, което дава свободата на жената да говори субективно по тема, в която дълго време е била, а с всичка сила и ще продължава да бъде, обект. Или, какво можем да знаем ние за красотата, когато цял живот се стремим, явно или скрито, да я постигнем и въплътим, но не и да я съзерцаваме, освен в децата си?! Или въобще не говорим за тази красота, а само за онази на изкуството, морето и дърветата?

Тема № - 48 Коментар № - 5288 Марта Методиева - 2011-09-08 16:51:46
Функции на изкуството / 1

Д. не познавало морето. Бащата С. К. го завел за да го запознае с него.
Пътували на юг.
То, морето, се намирало още по-нататък от високите дюни, чакащо.
Когато детето и баща му след дългото ходене стигнали накрая онези дюни от пясък, морето се разкрило цяло пред очите им. И било толкова голяма необятността на морето и светлината му, че детето останало нямо от красотата.
Минало време преди да прoговoри и когато го направило, треперейки, заеквайки, помолило баща си:
- Помогни ми да гледам!

От Е. М. Х.
Тема № - 48 Коментар № - 5287 A. Grigorova - 2011-09-08 14:41:54
Благодаря на DeKarabah за хубавото приветствие!

Морис, това, че диалогът може да даде решения на конкретни въпроси, не го казвам аз, а Георги в последния си коментар.
Мисля, че е по-добре да оставим на него да обясни.

Признавам, че ми е трудно да поддържам ниво във форума. Бавна съм и ще ми трябва време, за да се появя неусетно. Когато това стане, ще значи, че съм осмислила и коментарите, адресирани до мен. Ще отговоря и на Велин, и на Морис по-подробно в близките дни.

Тема № - 48 Коментар № - 5286 Екатерина Григорова - 2011-09-08 13:41:13
Уважаеми Сократе, мисля че изясних вече какво разбирам под „курсови работи” – серия от прекалено дълги коментари, които задават въпроси едновременно на десет души и които са гарнирани с това, което правим в момента с Вас – изблици на емоции и дълги разкази за някакви строго лични истории. Заявихте в прав текст колко Ви е скучно и колко сме далече от текста. Напълно Ви разбирам, аз самият усетих това без някой да ме подсеща. Добре, защо Вие не ни приближихте към темата за красивото с някакво конструктивно мнение, а не само да стоите отстрани и да се вайкате колко е скучно. И на мен не ми беше приятно да се реферирате непрекъснато към проф.Богданов за щяло и нещяло, като говорите от негово име. Сега говорите и от името на Георги Гочев. Споделете притесненията си без да инкрустирате чужди коментари и да обяснявате какво другите са искали да кажат. На ГГ мога да му изрека остри неща, след което да пием кафе, все пак го виждам в 3D и го познавам лично. В случая съвсем не съм имал предвид неговия коментар за текста на Морис, това вече го казах. Вие коментирате маскиран, с грижливо завоалирана идентичност, което разбира се е Ваше право. Може би разбирате отмахването на булото като вид яснота, следователно и като метафорична смърт?
Тема № - 48 Коментар № - 5285 Велин Белев - 2011-09-08 12:10:24
Истински Сократе, ще се опитам да кажа кое според мен е ценното в дискусията. Надявам се да те убедя и да го приемеш. Това, че постепенно разбираме, че ейдосите на красивото (може спокойно да се каже и другояче моделите за красиво, образците за красиво, идеалните разбирания за красиво) са най-малко два. Единия носим в себе си чрез езика, чрез паметта и чрез културните идеологии и стереотипи като предварително знание за това, кое нещо е красиво и кое не е. Благодарение на този ейдос ние разпознаваме красивото, когато го срещнем. Другия ейдос построяваме в общ разговор първо за същността на някакво конкретно красиво (предмет, жена, мъж, стих, мелодия), което ни е засегнало в ситуацията, и второ, ако имаме достатъчно търпение и талант, за същността на красивото изобщо. Разбира се, не е нужно този диалог да протича при всички случаи между повече хора; човек може да разговаря и със себе си защо едно или друго нещо му се е сторило красиво.

Двата ейдоса на красивото – този, който вече притежаваме, и този, който построяваме в разговора – не съвпадат. Но обикновено не са и толкова раздалечени. Точката, в която те се срещат, е именно конкретното красиво, очаровало вниманието ни. Което конкретно красиво, като не съдържа изцяло личния и културен ейдос за красиво и грозно, който вече имаме, ни се струва, както е казал Морис, “нямо”, оттук, понеже не го разбираме напълно, то ни кара да променим представата си за красота, да я разширим и допълним. Така започва и построяването в разговор на нов модел за красиво.

Основният проблем на говоренето за красивото е, изглежда, че то, говоренето, остава или при конкретното красиво и просто го описва като идентично на себе си – такива са в голямата си част дори и най-хубавите lifestyle рецензии за книги, музикални албуми, парфюми, тела – или отскача веднага при оголените абстракции и понятия, които ни се струват скучни и безплодни. Затова дадох като пример за компромис между едното и другото говорене Платоновите диалози, в които търсенето на дефиниции, опитът да се назове по-точно ейдосът на нещо започва почти винаги от опит да се разбере кое е по-общото и същностното в едно конкретно красиво, което сме срещнали, например красивото момче Хармид от едноименния диалог, благодарение на чиято поява и смущението, което тя поражда, Сократ и неговите събеседници провеждат дълъг разговор по темата разумност.

Така отговарям и на въпроса на Катя. Построеното в момента на разговор със себе си или с друг идеално разбиране за красиво се оказва по особен начин жертвено. То действително в повечето случаи изгаря, за да отстъпи място за построяване на друго идеално разбиране. Давам пример с любовните връзки. Когато се влюбваме, използваме любимия човек, за да си построим идеално разбиране за красивото; имаме нужда от това разбиране, от този ейдос, за да обикнем по-цялостно, тъй като идеалът за любимо същество, който вече носим, не може да съвпадне с конкретната фигура, която ни е привлякла. Е, да, но после разлюбваме този човек, разочароваме се от него, построеният идеал изгаря, оставяйки някои белези върху по-трайния, който иначе остава незасегнат.
Тема № - 48 Коментар № - 5284 ГГ - 2011-09-08 11:41:09
Велин, както Ви е приятно, така ме и наричайте! "Автентични Сократе" също ми е по вкуса. Нищо против Вашите коментари нямам аз. Не мога да си обясня как Ви навръхлетя това чувство за вина напоследък. Коментари като коментари. Блестящи преводи! По-любопитното е как едновременно наричате коментарите на ГГ "курсови работи" и същевременно му благодарите и умело влизате в диалог с него. Това имам предвид, когато казвам че имам усещане за фалшивост на фразата. Разбира се и не само това. Например какво означава, Велин, "яснота в изказванията"? Яснотата в изказванията означават смъртта на казваното. Това имах предвид в коментара си за красивото и смъртта, а не ясната буквална смърт, Морис.
Тема № - 48 Коментар № - 5283 Истинският Сократ - 2011-09-08 10:52:28
7  8  9  10  11  12  13  14  15  16 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114129

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127993

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19972

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32584

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134133

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93734

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28827

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17608

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180632

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60592

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA