ФОРУМ - АРХИВ

ЗА БЕЗРЕДНИЯ РЕД, КОМПРОМИСА И МЪЛЧАНИЕТО
Богдан Богданов

     
За тези, които участват в този форум, не е изненада, че в случвалото ми се през годините, съм следил подмолността на определени истини.  Те могат да се сведат до три.

Първата от тях е, че границите на всяко нещо, идея, събитие или факт са нестабилни. Поради което, когато мислим и говорим за нещо, го поместваме в мрежа от повече неща, наричаме го и с други думи и пораждаме текст. Втората истина е, че когато обсъждаме нещо с практическа цел, тази дължина става неуместна, заковаваме нещото за думата и не му позволяваме да мърда. И третата истина - правим второто временно, на пръв поглед в противовес на първото, но всъщност заради него, защото двете се свързват по много начини в една или друга протичаща динамична истина.

Не съм сигурен, че щях да достигна до горната теза, ако не беше социалистическото минало и ако негативният белег, че съм израсъл във фашистко семейство, не ме изправи пред толкова компромиси, породени от безредния ред на тогавашното общество. Разбира се, за достигането до тази теза няма как да не са си казали думата и образованието, което получих, и сплетените една в друга истории – на семейството, на езика и страната ми, на телесната ми нагласа и дългата история на организма, в чиято среда живея толкова години. Та поради тази преплетеност мълчах и не посмях да стопя в едно или друго просто по-сложната истина на това, което споделям и коментирам сега.

Но то може и трябва да се изкаже просто – допуснах да влеза в тогавашния безреден ред. Така заплатих трите неща, които би трябвало да ми се полагат – да пътувам в чужбина, да се подложа на операция от сърце на Запад и да се хабилитирам. Много по-късно разбрах в какво се изразява основно безредният ред – във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо.

Постъпих безредно защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива, които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание. Избрах по-безвредното с надежда, че бидейки умен и честен, ще обезмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно, има и пределно ясен негатив – влязъл съм в самото безредие, като съм приел, че нещо може да изглежда някакво, но да е всъщност друго. 

Отдавна знам, че тази разлика е вредна и се боря с нея посредством известната на моите близки не само теза, но и практика, която нарекох конструктивна недискретност. Да, така смятам - няма нищо по-здравословно от недискретността онова, което казваш на себе си, да казваш и на тези, които са до теб. Дори когато то засяга и буди недоумение. Обясних защо не споделих по-широко това, което коментирам сега. Но все едно - обстоятелствата помогнаха и премълчаното е навън.

Да, но остава мъчнотията със сложното и простото, това, че сложното го замъглява и, нанасяйки върху него по-късни дела, го обезвинява или усилва. Именно поради това го изказвам. Не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Това се отнася и до многото други проявления на безредния ред, справянето с които е по-сложно и иска повече време. С особена сила обаче то се отнася до конкретното безредие на иначе отменената институция на Държавна сигурност. Защото чрез битуващите и по днешните обществени върхове бивши нейни велможи тя продължава да спъва хода на съвременния живот. 

По закона от 2006 година, стъкмен, за да се покаже на Европейския съюз, че се разплащаме с тоталитарното минало, вините са изравнени. Всички знаем обаче, че прословутият параграф 12 на този закон прикри редовите вербовчици, поддържали безредието, и още по-виновните стоящи над тях негови строители. Тъй като безредието беше многостепенно, представям си какво биха казали те – че е дошло от фаталния небългарски център, който чрез тях простите изпълнители, неможещи да направят нищо, е осъществявал своите цели. Тези неможещи обаче са постигали тогава не неща, което им са се полагали.

Но, така или иначе, случилото се трябва да се опише в термините на дискурсивната история. Защото доведе до престъпления, грабежи и убийства, но и защото отгласите му продължават. Най-обхватният от тях - нарушеният режим на конкретната истинност. Е, това да бъде грижа на възпитанието и образованието, а и на всеки от нас в плана на истината. Но има и по-реални отгласи като съсипващата сегашното ни обществено благо престъпност и корупция, заченати именно тогава.

Съществен епизод в това минало на неправомерно заграбване беше развихрилото се след 1989 година  изнасяне и лично ползване на българските капитали от определена обществена прослойка. Огромна, все още оставаща неразкрита акция, в която се обогатиха толкова хора. Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Да, но има и друг по-съществен негативен нанос - заченатият по този начин капитал продължава да е интимно прикачен за държавни институции, от чиято сегашна безредност зависи.

Така че някой по-предвидлив от станалите по този начин богати би могъл да съобрази, че в името на капитала и по-истинското частно би било полезно да похарчи не особено голяма сума, с която да се спонсорира написването на дискурсивната история на прехода у нас след 1989 година. Тя е повече от необходима, защото би показала и петната, но и позитивите на това уникално преобразуване на масивното социалистическо безредие в сегашния ставащ все повече и повече законов и все повече и повече обществен ред.
 
Това беше основанието да подкрепя без колебание да бъде отличена, в рамките на наградите Паница за гражданска доблест, Комисията по досиетата. Решението предходи непосредствено оповестяването на новата серия сътрудничили на ДС, в която фигурирах. За някои от участниците в екипа на журито, определило наградите, това беше парадокс. За мен не беше. Законът е половинчат и продължава да изравнява вините, но Комисията, която го прилага, работи граждански дисциплинирано. Без да е пряко особено ефикасна, това, което тя прави, е с позитивни последствия.

Както стана и при това оповестяване – онези, които биха искали безредието да продължи, започнаха да го ограничават. Правителството притисна президента, а той на свой ред правителството. Стана ясно, че свързаните с крайното безредие на ДС, трябва да напуснат високите държавни служби поради опетняването на страната и българския данъкоплатец.

Делът на личното е по-лесен за преценка. Преди повече от трийсет години съм се подвел, че към нищо незначещите донесения за това, което съм виждал в постигнатата едва след 38-ата ми годишнина чужбина, и онова, което са правили партийните членове във Факултета по класически и чужди филологии в СУ, съм бил подтикнат от непредолими обстоятелства. Не съм схванал, че така съм станал оръдие в ръцете на комунисти от по-висок ранг, които чрез безпартийни са си мислили, че контролират други комунисти. Не съм разбрал и по-общото, че и тази дейност, а и ред други в условията на тогавашния безреден ред са били в най-добрия случай привидности, обезмисляли тогавашното ми съществуване. Разбрах го по-късно, след като опитах и другото безмислие, което се поблазних да приема – да бъда посланик.

Показателно беше как реагираха близките и приятелите ми. Най-близките нямаха проблем – в една или друга степен те знаеха. Пред другите близки и приятели, които познават делата ми, бях извинен по друг начин. Те знаеха, че дълги години и в Отворено общество, и още повече в Нов български университет се занимавах с делата на другите, не със своите, доколкото едното може да се отдели от другото.

Но понеже всеки става пример, тези, за които бях станал пример, не се почувставаха добре. Особено недобре се почувстваха онези, които ме смятат за демократ. Има такава повърхностна квалификация и в биографията ми в този сайт. Да, но в моите писания по темата аз настоявам, че демокрацията е сложен модел, в който влиза и доза недемократичност. Затова и в устроения йерархично обществен живот няма нищо по-трудно от това да се построи сменима йерархия.

А и другото, което научих постепенно – колкото и разгърнато демократично да е, никое нормално общество не поглъща целия човек. Както обществото е ресурс, от който черпи отделният човек, така и той е ресурс, от който черпи обществото. Разбира се, това не се отнася за безредното общество, което коментирам – безредието му е и поради това, че се опитва да погълне целия човек, не успява и в безсилието си развива престъпността, която крие с идеология. Така че смятащите ме за демократ да прочетат по-внимателно онова, което съм писал по въпроса.

По-трудно е с онези, които са минали през партийната безредност, било като лично са членували в партията, било като са били или са влезли в комунистически семейства, които пряко или и косвено са ги бранили от ДС. Между тях са по-суровите ми съдници. Разбира се, цялата партия не беше в социалистическата олигархия. Обикновените комунисти не се различаваха особено от редовите хора, които не бяха нито горе, нито долу в низината на останалите без собственост, на изселените, на пратените в лагери, на избитите и пропъдените в провинцията и чужбина. Случаите бяха много. Едни само поради това, че са от такова семейство, трябваше също да са в партията. Мнозина бяха просто партийци. Други  използваха партийното членство за влизане в действителния горен слой, осигуряващ мечтаното по-добро битие.

Там е проблемът – че някои днес смятат обикновеното скромно членуване в партията за честно битуване тогава. Но тази партия създаде безредния ред. Някои го осъзнават, но считат тази опетненост за по-малка. Че е невярно се разбира от несъзнателния импулс да укорят несъответно. Несъответно означава, че укорявайки, укоряват и себе си. Някои по този начин се укоряват за това, че са били в партията, други че и в партията, и извън нея не са постигнали нищо.

Има и друга категория близки, склонни да ме укорят. Това са демократите-политици, на които днешна България дължи голямата макропромяна в икономиката и законовата структура на собствеността. Би трябвало да сме им дълбоко благодарни за това, което направиха. Както знаете, по български по-скоро ги укоряваме - че в името на компромиса на прехода, постигайки горното, не дръзнаха да се намесят в политическата и обществената система и допуснаха елементи от миналото безредие да преминат в сегашния ред.

Е, на тях, на преминалите през компромиса, е по-лесно да се каже, че както миналото не може да се отсече от настоящото, защото влиза в него, така не може да се назове толкова сигурно и опетненото в реалния човек.  Защото то винаги преминава в друго. Както в моя случай то парадоксално премина в по-пълното разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания, с които съм свързан, не би било възможно.

Преди повече от 10 години, по време на фаталното управление на БСП, когато губейки властта партийната върхушка легитимира корупцията, НБУ беше неукрепнал и заплашен от помитане. Тогава открихме прекрасната Иванка Апостолова и нейната свързаност с партията ни спаси. Това беше отличен компромис, защото тя беше образован и умен човек, който зае мястото на ректор по възможно най-съответния начин. Този компромис беше подпрян от коригиращи го действия, така че в един момент НБУ стана адекват на обществото на прехода и пое по пътя на закрепването и успеха. Не казвам, че този адекват не е нещо временно. Но така се строи – посредством работни модели, които лека-полека поемат по пътя, който прави от тях действителни общества.

Разгърнатата демокрация е нещо прекрасно. За да се разгърне обаче, отначало са й нужни хора, които да се нарекат десни и леви. После следва другото нужно – да станат такива. Добре знаем, че нашите леви само се наричат така, а всъщност са всякакви с желанието да бъдат някакви по-горе над масата на останалите долу обикновени. Така беше по времето на социалистическата олигархия, такъв е духът в БСП и днес. Но знаем също, че и нашите десни, поради липсата на обществената основа, унищожена от осъществявалата безредния ред толкова десетилетия партия, са по-скоро все още нарекли се отколкото такива, водени повече от идеи, спомени и различавания и по-малко от действителното дясно.

Дали може да има истинско дясно в България? Може. Някога, макар също в затруднен ход, то е започнало да става, спряла го е промяната в 1945 година. Но спряното може да се събуди - и поради примера на Европейския съюз, и поради вече започналото на границата на 20- и 21-и век обществено устрояване. Да, но истинското дясно се случва по-реално, ако младите живеят и се формират в по-малки цялостно устроени обществени места. Обществото се строи не само отвън с примери, и не само отгоре със закони и държавен ред, но и отдолу с малки общества, в които дясното се усвоява като начин на живот.

Така че другите въпроси, които повдигна пред мен и свързаните с мен хора моето опетняване, са по-лесни и за отговаряне, и за практическо решаване. По-трудният въпрос е нуждата от такова разбиране на продължилия десетилетия безреден ред в България, което да позволи да се отървем от остатъците му по-скоро. Въпросът е труден и поради много други причини, но и поради опростяващата наклонност бавно оформящият се в страната ни съвременен либерално-демократичен ред да се представя за абсолютно светъл по същия начин и със същата реторика, с която се говореше за комунизма.

Лъжата в случая е в опростеното говорене. Докато лъжата в комунизма не е от говоренето, а от самия комунизъм. Тя извира и от многото реални подмени на едно с друго, към които комунизмът подтиква, но и от дълбината на лъжовното интелектуално усилие и вяра, подхранвани от него, че цялото може да се построи докрай и че построеното може да се различи изцяло от онова, което го е предхождало. Оттук и мизерното обществено последствие, че обявеното равенство се оказа не само грубо неравно, но и държавно престъпно. Безредният ред на комунистическата държава породи несравнимо по-голяма престъпност от тази, с която се справяше. При това не само я породи, но я и препредаде в дълги вълни към последвалото време.
 
Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може. Като интелектуалец и достатъчно възрастен аз имам задачата, с която започнах – да помогна да не се заблуждаваме, че истината е една и пределно ясна и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания. Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.


      


Коментари по темата
Много ми беше трудно да се включа в разговора. Не по морални и (материални), а по интелектуални причини. Първо - защото, за да коментирам моралните и интелектуални дълбочини на този текст, на изповедта, която не се коментира по правило и, на галактическата дълбина и широта на интелекта, който го е създал, на извиращия скрит текст и препратките към него..., ми трябват два-три живота (дай Боже генетиката да се развие и до там).
Второ, защото личния текст изисква личен отговор.
Трето, защото целта и средствата трудно се отделят. "Подмолната истина" тук е, че винаги някой иска от нас да приемем средството за цел, а това е просто лъжлива, користна "методологически постановка".

Нямам проблем с морала (който, може би някой си мисли, че може да изисква от мен такъв, какъвто му трябва днес, утре, за ...лична употреба), за да отговоря. Проф. Богданов,пишете каквото искате за "опетняването". Е, значи сме опетнени заедно. Защото НБУ, който създадохте, ме освободи така, както аз исках да съм свободна в работата си. Ще ви кажа. Без да съм била член на БКП (те не са ме искали), без да съм била сътрудник на ДС (и те не ме искали). Защо не са ме искали - има конкретна субективна причина. Когато баща ми "загина при изпълнение на служебния си дълг" моята майка и една нейна приятелка, адвокат Елена Наимович, водиха дело след дело и ... осъдиха МВР (през "тоталитаризма", както се казва). След това. Аз не ставах за никаква употреба от тайни служби и комунисти. Това ме спаси. Имах шанса, даден ми от мама и Елена. Шансьт на изконен, непоправим, генетично увреден негоден за употреба, враг.
Днес обаче, ако напишете името ми в Гугъл, ще видите, че съм ... "враг на българския народ"...Отново!!! Някакви тайни сили са ме сложили в списък на "най-големите врагове на българския народ" и около името ми се въртят някакви червени свастчки, защото ... съм била писала за масоните. Никога не съм писала за масоните. Написах книга за една еврейска банка в България, в която няма криза - световен феномен (счетоводно-финансов исторически анализ). Сити банк Франкфурт ме покани да им изнеса семинар за този финансов уникат. Но не и "някои сили в България". (НБУ ми плати билета до Франкфурт, иначе нямаше да има как да покажа работата си. Впрочем, България не обича тези, които я обичат (1).
Винаги съм се предпазвала от това да ми казват как да мисля и как да действам. От началото си. Първо баща ми искаше да стана математик. Станах, но това беше тъмен период от живота ми. Бях председател на Клуба по математика в Пионерския дворец. Математик на математиците. Но видях залата по балет. Въстанах срещу математиката. И станах от математик балерина. После въстанах срещу балета (защото не търпя на болка). После стана историк, но въстанах срещу историците (защото ме отвращаваха с неистините си). После станах счетоводител, защото мислех, че Божествената симетрия е откриваема. После въстанах срещу "финансовата Божествена симетрия" и се заех, по думите на някои, и с нещо, което "би обърнало Лука Пачоли в гроба" - социалното и екологично счетоводство. Та така, въставам си.Никога не съм допускала лъжливите, крадливи карикатури на обществено представителство - политическите партии, сдружения и организации в България да ми казват как да мисля и как да назовавам нещата.Просто не ми пука за тях. Толкова са непотребни и жалки, че не си струва. (Словото, знаете, за такива като мен, е свещено, то е от Бог, и когато лъжеш, казваш неистини, скверниш Бог.) И ако някой си мисли, че е имунизиран срещу страшните ми въставания, нека не храни надежда за себе си. Този "някой" е този, който лъже и който ми причинява болка - на мен и на близките ми, на тези, които ценя и на които вярвам. Някои въстават с оръжие, други с "Нито капка вода за окупатора", а аз въставам по всички възможни начини.
Когато се отчайвах, както в случая със социалното и екологично счетоводство, когато ме хулеха и хулят, все се намираше оптимизъм. Мария Габриела, от университета на Болоня, учен-счетоводител от "земята на Пачоли" ми каза: "Нинел, аз имам три деца и работа на професор, но съм при теб в България, защото знам, че когато науката тръгне да върви напред, никой и нищо не може да я спре. Не спирай!" Думи на Галилей? И аз продължих и продължавам да си въставам. Все още безуспешно, но вярвам. България не обича тези, които я обичат(2).

Погледнато от вън: За да се напише вашия текст, е необходима свръхчовешка сила, свръхчовешки разум, свръхчовешки интелект и свръхчовешка вяра, че наистина човек е творение Божие и, че наистина има свободна воля, че може, въпреки безредния ред да въведе естествения (Божествения ред) и да въстане срещу реда на безредието, който умъртвява човека с неистините си.
И коя е тази свръхчовешка сила - истината.
Проф. Богданов, вие пишете истината.Вие изисквате от нас да търсим истината. Вие имате план как да вървим по пътя, по който да намерим истината. Вие имате и методика за нейното откриване. Ако се казва, че Кейнс е прехвърлил мост между микрото и макрото (мост!), вашата методика (която е приложена в текста) не прехвърля мост, създава методологичните условия за създаване на динамична теория на глобалното, мезото, макрото и микрото в синтеза на всички сфери на живота. Такава динамична теория до днес няма. Но ви ни давате основния начин да я намерим, а с това, да намерим истината.
Та да се върна на "опетняването". Това е "петното", което лежи върху ни. Но то не се казва БКП, ДС, компромис. То се казва Истина. То е на-чистото петно, което можем ад си представим. Ако истината е петно, трябва да пишете за "опетняването" с истина. Защото - това е нашето петно, вашето, моето и на много, много други. И свободната воля да да търсиш истината, да търсиш и създадеш инструмент на истината, да имаш начина роден от честността. Вие въставате срещу неистината. Искате от нас революция срещу неистината. Това правите, проф. Богданов и това изглежда сте правили и искали винаги вкл. чрез НБУ. Ние сме учени, за Бога, и ако наистина сме учени, това трябва да правим, това правят учените от край време. Дали истината минава и през компромис? Уви да и то не само често, но и по правило. Галилей например не смее да публикува години наред изследванията си, след повдигането на обвинението в ерес и дори се отказва пред съда от от теорията си за движещата се около Слънцето Земя. Да, но Тя все пак се върти, както той твърди, както той е доказал, тя се движи в една разширяваща се вселена и никой, никой не може да ограничи или спре това движение. Нито жалките "леви", нито "десни", нито който и да е било. Нещата са необратими, както ми казва "наследничката на Пачоли", и никой и нищо не може да ги спре. Това за мен е важното и това за мен е вечното. Но Вечното не държи сметка за неподатливия вектор на времето, а ние неизбежно го правим.
Тема № - 35 Коментар № - 3834 ninel kioseva - 2011-01-12 12:33:11
Не мога да разделя нашият разговор на фази. Още повече теоретична и някаква си там друга.

Веча казах ясно. Всички, които познаваме делата на професор Богданов преди 1989 година и след това можем да го оневиним. Да го оправдаем. Да го разберем.

Но, не мога да се съглася цялостно и генерално да оправдаем всички, приели компромиса.

Не разбирам какво значи за Борислав, това че професор Богданов е осъзнал вината. За каква вина говори? Това да се съгласиш на 38 години да сътрудничиш не е вина. Това е трагедия. И само той знае какво се случва вътре в него.

Както не разбирам простото разделение на хората на жертви и насилници. Кой е бил жертва и кой е бил насилник? Онези, които влизаха в 11 клас в партията, онези, които тичаха сами да си предложат услугите или онези, които бяха обикновени комунисти.

Островното съществуване очевидно е част от компромиса. И не можем да го заобиколим, както предлага Борислав. Защото то възпроизвежда комунизма, БКП и ДС, както казва Димитрий, "като вид мрежа, предаваща послания, закани и санкции от един остров на другите и обратно, и така остава "зад сцената", но "движи" сценките и отделни етюди."

И накрая, очевидно истината НЕ е една и пределно ясна и споделям разбирането на професор Богданов, "че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания."

Затова ГГ не може да разбере Димитър Стоянович, защото разчита само на прочетеното, не на преживяното. Не вниква в контекста, а чете само текста. Чете текста на професор Богданов, но не може да го съпреживее, да го разбере. И се заблуждава, че тогавашните факти не са актуални днес. Всичко е актуално. Ако не беше, най-малкото сега нямаше да четем този текст.

И Веселинке, да ти кажа, някои оцеляхме, защото мълчахме. И страдахме. И когато си отворехме устите, ни смазваха. Както и сега правят.

Тема № - 35 Коментар № - 3833 Кастор - 2011-01-12 11:58:26
Може би аз съм наивен, но не съм видял в НБУ "острови на комунизма". Със сигурност като навсякъде другаде има хора, свързани с бившата БКП или с някои от нейните структури, но чак пък острови... Нека Борислав обясни съвсем конкретно какво има предвид (да каже и "б", както каза Кастор), иначе това, което Дмитрий казва за островното съществуване в комунизма и след него, ми звучи убедително и само бих допълнил, че все пак на тези острови не цари точно дружба и разбирателство, а това, което проф. Богданов преди доста години е разглеждал под темата за атомарното съществуване в комунизма: островът се явява един вид колективен атом в тогавашното общество, а вътре в този остров всеки е за себе си и задружността е привидна и само негативна - когато се появи враг, засягащ досегашния ред.

Морис, не смятам, че комунизмът може да се определи само и единствено като репресивен властови режим, без да се определи и като начин на колективен живот с някаква благополучна цел, различна от това да се поддържа репресията, както и обратно - със сигурност не може да се определи само като ред от вещи или места, както донякъде изглежда в сборните текстове на "Аз живях социализма" и "Инвентарна книга на комунизма". Едното не може без другото. В онова общество все пак не е имало само жертви и палачи, имало е устроени места и предмети, имало е по-обикновени хора, имало е селяни, които просто са бутали живота, имало е идеалисти, които тъпо са вярвали в Маркс и Благоев, имало е най-обикновени мръсници, изобщо всякакви.

Някак ми се струва невярно и прибързано да се влезе в тази едра парадигма и да се остане в нея. По много причини, но ще посоча две. Първата е, че според нея има висш морален авторитет - Бог - който непогрешимо казва и решава кое е добро и кое е лошо, кой се явява палач в името на злото и кой жертва в името на доброто. Е, да, но и тоталитарните режими са устроени донякъде чрез тази вяра. Казвам го много условно и внимателно, за да не предизвикам буря. И второто, тази парадигма е като задънена улица: ако не си жертва, автоматично ставаш палач; ако не си палач, автоматично ставаш жертва. Този механизъм на квалифициране също не е чужд на тоталитарните режими.

Разбира се, има големи текстове по тази тема, не можем да ги обобщим така лесно. Но сякаш проблемът, към който насочвам, може да се изкаже така: как да мислим за тоталитарния режим извън формите на мислене, които той е създал и използвал. Морис, ако имаш желание, напиши нещо по това.
Тема № - 35 Коментар № - 3832 ГГ - 2011-01-12 11:45:23
Благодаря на всички. Всеки по своему повдига важни въпроси, които ме засягат, и, което е по-важно, засягат и университетския живот в НБУ. Молбите ми са две. Първата - за да бъде полезно обсъждането, по-добре критикувайте това, за което съм отговорен в НБУ, както е постъпил Кастор. Но не ме оправдавайте - нито за станалото тогава, нито за станалото тук. Каквото и добро да кажете, обезсилва го постът ми, излиза, че ми угаждате. От това няма полза. То отмества погледа от по-общата съдба, която имаме и чието осъзнаване е от значение.

Оттук и втората ми молба – да се вгледате в личното и да потърсите в него коефициента на тази обща съдба. Например онова, което аз наричам “нарушен режим за истина”. Както вече го направиха в прекрасните си коментари Анета, Росица и Веселина. Това е от значение. И то не самото лично, а и провиждащото се в него по-общо. Моля да не изпадаме нито в лесни ругателни квалификации, нито в чиста похвалност, които се опират на обективистични аргументи. Тук лесно влизаме в една или друга обективност, прикриващо по-трудното за назоваване конкретно.

Едно от наследствата на онова време - пресиленото внушение, че на всеки, настанен в някаква област, трябва да му е достатъчно онова, което знае, и да не си пъха носа в другото, за което има други специалисти. Онова време превърна повечето науки в гета. Аз още от тогава се заех с подриване на научните гордости и до днес правя именно това - атакувам обективистичното говорене, което прикрива собственото и личното.

Та, моля ви, обърнете се към по-конкретното и по-личното. Ето Кастор вече ме задължи да кажа за свързаните с БСП и миналото колеги в НБУ. Първо, повечето от тях са високо интелигентни хора с принос за развитието на университета, участвали коректно във вътрешноуниверситетските дебати и второ, по моя инициатива никой от тези колеги не е държан отговорен за извънуниверситетската си дейност дори тогава, когато тя е била в ущърб за развитието на университета. НБУ наистина е живо малко общество с вътрешна динамика, която не бива да се нарушава.

Ще отговоря и на други подобни и дори по-конкретни въпроси, доколкото мога да бъда отговорен в подобна либерална среда. Защото тя би трябвало да е именно такава. Големият й проблем, че в НБУ има много колеги преподаватели, които са все още пасивна маса, както и че големия си обхват студентите имат все още поведението на ученици в гимназия. Да, но и първото бавно се ограничава, както и второто като че ли вече по-бързо при новия състав на Студентския съвет.

А сега няколко щриха към личното.

Първият – злото ме споходи най-напред, защото в усърдието си да подредя семинарната библиотека на специалността класическа филология, допуснах да отида в посолството на тогавашната ГФР и да приема не малък пакет подарени книги. Между тях имаше поръчни от мен издания на старогръцки и латински текстове от “Тойбнер” в Щутгарт. Разтреперах се от радост. Веднага ме посетиха от известното място, за да обясня. По логиката на безредния ред бях уличен в действие на шпионен и, както се разбра по-късно, и набелязан да стана такъв.

Вторият щрих. Държа в архива си автобиографии, с които съм кандидатствал за какво ли не. Те, разбира се, са фактически верни, не би могло иначе, но по тогавашния начин – с такава подредба, щото да излезе, че всичко при мен е така, както искаше системата. Така че не можеше да се скрие, че баща ми е с инкриминирана книга, извадена от библиотеките, заличен като адвокат и със забрана да публикува до 1959 година. Но можеше да се добавят верни факти с положителен смисъл. Например, че съм бил награден като септемврийче, че съм бил отряден и дружинен ръкводител или че моят дядо, иначе търговец и дори фабрикант, е участвал като по-млад в конгрес на БРСДП /ш.с./. Е, широки, но все пак социалисти.

Моята майка, подгонена в един момент, че има братовчед, убит като фашистки полицай, успя да си запази скромната службица, защото доказа, с помощта на енергичния ми баща, че този братовчед е бил убит не от друг, а от свой братовчед партизанин. И понеже и той е братовчед на майка ми, това някак доказа, че тя има и добър произход.

Когато в 1969 година кандидатствах за асистент в Софийския университет, всесилният тогава кадровик Попчев реши, че не мога да бъда допуснат до конкурс, защото баща ми е публикувал статия послучай смъртта на царя. Доброжелател я беше изпратил в университета. Моят боек баща нарами куп подвързани годишнини от стари вестници и показа на кадровика, че в университета има достатъчен брой преподаватели, автори на подобни статии, което не е попречило на кариерата ми. Кадровикът го добави към техните досиета, а мен ме допуснаха до конкурса. Времената все пак се бяха попроменили.

Та така отворено завършвам. Дръжте се о конкретното и провиждайте в личното общото, за да се справим, доклкото можем, със засягащия всички ни нарушен режим на истината.

Тема № - 35 Коментар № - 3831 Bogdan Bogdanov - 2011-01-12 11:41:41
Мисля, че с коментарите на Веселина, Анета и Борислав нашият разговор навлезе в решаващата си теоретична фаза. За какво говорим? Говорим за това какво е комунизмът.

Съзнателно или не, в последните години у нас се създаде някаква носталгично-комична представа за комунизма като общество на шоколад „Крава“, радиоприемници „ВЕФ“, цигари „Слънце“, тайно слушане на „Бийтълс“ и изкуфяли старци по трибуните.

Комунизмът не бе това. Той не бе и общество на строежа на „светлото бъдеще“, за каквото се представяше. Самите строители на комунизма не са вярвали в тази химера. Иначе поне щяха да прочетат Маркс.

Комунизмът е свят на играта на тоталното насилие. Насилие, което се подчинява на правилата на „безредния ред“, за който говори проф. Богданов; насилие, което изглежда необосновано, неорганизирано, хаотично, но всъщност е под диктата на строго правило: правилото всеки да бъде включен в насилието.

Провокиран от Анета, бих предложил една типология на отношението между жертвата и насилника в комунизма. С първия тип взаимоотношение между палач и насилван отговарям на Кастор. Още от създаването си комунистическите специални служби се насочват към работа с репресираните от режима, с „бившите хора“, с хората от „фашистки семейства“, към които принадлежи и проф. Богданов. Благодарение на тази „работа“, успешно е подтисната съпротивата на „бялата“ емиграция. Въпреки, че „бившите“ са привличани за сътрудници, те са оставали в позиция на жертви. Царските офицери на служба в Червената армия са избити. Макар че става агент на ОГПУ, мъжът на Марина Цветаева Сергей Ефрон е убит.

Към „бившите“ са прилагани най-отвратителни методи за шантаж. Отказът за сътрудничество в Сталиновите времена означава сигурна смърт. По-късно тази възможност, макар и в по-малка степен, се запазва. При всички случай отказалият и неговото семейство губят шанс за социално бъдеще. Изключително опасно е било за неприелия да бъде сътрудник да постъпи в болница за операция.

Вторият тип взаимоотношение засяга самите комунистически насилници. Тук насилникът става жертва. Цялото първо поколение „революционери“ на власт с изключение на Сталин са избити. Подобно нещо се случва и със сталинистите (загадъчната смърт на самия Сталин, убийството на Берия и Абакумов като „врагове на народа“).
Тема № - 35 Коментар № - 3829 Морис Фадел - 2011-01-12 10:18:52
Интересно е това за "острови на комунизма". Още през 80-те в едзин от безбройите семинари, провеждани тогава под път и на път се стигна до един вид островна представяне на българскотко общество. Тези острови са същите оттогава и да ден днешен. Тук бих продолжил Борислав, но не с баналното вече сливане на комунизма с фашизма. Чрез островното живуркане комунизмът днес се възпроизвежда и сред демократи, либерали, изобщо хора, които тогава не бяха "включени". Проблемът е че комунизмът остава не само пряко, може би само в редки случаи, чрез личностното пренасяне. Той остава като маналитет и технология на борба за власт. Не цялата, а тук "на моя остров", но срещу всичко.
Това островно, а не тоталитарно мислене днес крепи и старата ДС-дава й повод за възпроизводство като вид мрежа, предаваща послания, закани и санкции от един остров на другите и обратно, и така остава "зад сцената", но "движи" сценките и отделни етюди.
Иначе комунизмът е жив в едно всеобщо живеене на един срещу всички и един във всички, чрез пълното и до край потъпкване на различното.
Тема № - 35 Коментар № - 3827 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-12 09:36:24
Бях се зарекъл да не се впускам в коментари, но някои постинги ме принуждават да кажа някои неща. Първо - нека сме наясно, че комунизмът и фашизмът са двете страни на една съща монета - тоталитаризма. От нещата, които съм чел/гледал, мисля, че Ищван Сабо в "Мефисто" (по романа на Клаус Ман)в най-голяма степен е разкрил цялата сложност на проблема за колаборационизма с тоталитарните режими. Второ - когато на кантар е поставен човешкият живот, всякакви други аргументи дали да колаборираш, или не с подобен тип политически режими, отпадат.
Важното, според мен, е дали даден човек осъзнава какво е сторил, дали съжалява за това и най-вече - какво прави, за да поправи - доколкото е възможно - стореното.
Професор Богданов създаде Нов български университет. Създаде, без да разрушава нищо, което трудно може да се каже за останалите разкрити агенти на ДС, които познавам. Да, има островчета на комунизма в НБУ и повечето от нас ги знаят и по един или друг начин ги избягват, ако имат това желание.
Ако всеки един от разкритите агенти на ДС беше направил дори една-трета от това, което съзида професор Богданов след 1989 г. - с всичките му кусури, и бяха осъзнали вината си по начина, по който професор Богданов я е осъзнал, нещата в нашата държава биха изглеждали по съвсем различен начин...
Тема № - 35 Коментар № - 3826 Борислав - 2011-01-12 08:24:03
“Размиването на границата между жертва и насилник е едно от основните престъпления на комунизма.“

Морис направи нещо много важно. Насочи анализа към това, че е нужно да се разбере динамиката на построяването на двете основни действащи фигури на комунизма и че комунизмът може да бъде разбиран като система на несвобода. Макар границата да изглежда размита, аз мисля, че може да се направи усилие да се погледне по-дълбоко в диалектиката на връзката, която се създава между тези две фигури. Едната не може без другата, но не е едно и също някой да е едното или да е другото. Освен това, сега вече компромисът не стои само като някаква идея за компромис за нещо, като избор да се направи или не. А става въпрос за друго: кой е принуден да направи компромис, защо, как го е правил и какво е станало след това с него. Много от тези, които са били жертви може би са преминали от другата страна и са станали част от системата, за да избегнат положението да бъдат перманентна жертва, но това не значи, че автоматично са станали насилници.

Размисъл за насилието: за да стане някой насилник не е въпрос, че го е поблазнила властта или това, че ще получи облаги някакви придобивки. Насилието е нещо различно от интереса към материалните неща. Насилието е израз на несвободата, която се упражнява със сила върху другия. Включва сила, ярост и задоволство от това, че другия е подвластен, че не може да решава свободно той самия за себе си, но този, който го насилва - да. Насилието, в своята перверзна форма, е източник на удоволствие от унижението на другите. То е тръпка, която се изпитва и актът на насилие функционира като една добра доза наркотик. Насилието става болест, от която трудно се лекува, който я е придобил. Психиката се е променила, изместила в посока, която трудно може да се накара да се върне в началното състояние. Не знам дали има връщане, може би само път към изход от другата страна. Искам да кажа, че вратата през която се е влязло в насилието не е същата, през която може да се излезе.

В демократично време насилникът е принуден да се прикрива. Неговата форма за доставяне на наслаждение не може да се задоволи така лесно, както в едно общество, което толерира насилието за да постигне несвободата на гражданите разбирани като поданици. Но това не значи, че насилникът вече не е насилник в една демократична държава.
Тема № - 35 Коментар № - 3825 Анета де ла Мар - 2011-01-12 02:41:56
Докато четох коментара на ГГ, който казва, че текстът на професор Богданов е “много личен” разбрах, какво ми липсва и какво ме смущава в този текст, който наистина е много хубав, но нещо му липсва и нещо сякаш го отрязва и го прави текст-отговор, а не същински текст на професор Богданов. Все едно този текст е срещу всички други текстове на професор Богданов... той не ги включва, защото трябва да отговаря на друг въпрос... затова отделя биографията от библиографията... като самомъчение. Липсват другите текстове – другото на компромиса, другото на мълчанието – местата, които не са вписани в системата – това, което Морис нарича “идеалния аз” – а според мен този “аз” също е в голяма доза емпиричен и също си е платил – но по друг начин – с неразбирането, което хем го е убило, хем го е спасило – “с мъчнотията на просто и сложното”. Идеологията няма да разбере, дори когато й опростяваме нещата - затова, според мен, не трябва да го правим. Ако професор Богданов беше написал за литературата на Тодор Живков, Ленин и Сталин, например, тогава книгите щяха да бъдат изрично поискани да бъдат включени, понеже всичко щеше да е лесно, почти както казва ГГ – за едни само черно, а за други само бяло? А сега е сложно - но тази тема не може да мине без тях... защото те развалят идеологията! Гледам “Животът на другите” – много е хубав, засега съм до средата: агентът чете Брехт – “с тази вяра в сърцето, аз никога не ще те напусна”.

Касторе, страданието също като мълчанието са хубави неща – носят разбирането и случването - например – след триста хиляди години – както казва Андерсен.
Тема № - 35 Коментар № - 3824 vesselina vassileva - 2011-01-12 01:00:32
Очевидно страдам. От него. И мълчанието на други, които казват "а", но не искат да кажат "б".
Тема № - 35 Коментар № - 3823 Кастор - 2011-01-11 23:22:38
5  6  7  8  9  10  11  12  13  14 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114129

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127993

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19972

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32584

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134133

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93728

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28827

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17608

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180631

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60592

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA