ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата




С трепет в душата приех внимателното и мило посочване
на Морис относно моя първи и доста импровизиран опит за вникване
в поезията на Манделщам. Но не „творческа” суетност ме кара да се включа отново
за малко. Нещо дръпна тогава сърцето ми към вариант на Silentium.
После се срещнах за пръв път и с прекрасните преводи на Мария Вирхов. С нейното
особено силно и красиво Разгадаване на дълбочините у непобедения от „колосалната
правда” на Режима поет и гражданин на света.
Пращам Ви един от тези преводи, с поклон пред Мария!

***
Където се гнезди нощта
и глъхне хладно в Зодиака,
октомври, сухите листа,
откърмени в пастта на мрака.
Къде летите? И защо
дървото живо сте презрели?
Вам чужд е Витлеем и гол,
а яслите не сте съзрели.
За вас потомството, уви,
е блян. Безполовата злоба
владее мрачните ви дни,
безплодни ще гноите в гроба.
И на предела тишина,
сред безпонятната природа,
не вам отдават дан, не вам,
а на звездите вечните народи.

Тема № - 48 Коментар № - 5247 DeKarabah - 2011-09-05 14:11:10
Велин, който е чел повече и по-дълбоко, отколкото би признал, веднага ме залови, че говорейки за ейдоси, прибавям към Платоновото разбиране и нещо от Аристотел. Редно е в такъв случай да се опитам да кажа какво е то. Изглежда, че една от критиките на Аристотел по отношение на Платоновата теория на идеите е тази, че идеите или ейдосите – такива, каквито Платон ги представя – са статични, съвършени форми, към които човек много трудно може да е причастен; докато, ако искаме по-пълно и непротиворечиво да разберем, изразим и използваме същността на нещо, трябва да разбираме и процеса на неговото ставане, протичането, заключено от момента на пораждането до момента на достигането на заложената в това пораждане цел. Така в полето на метафизиката – както се смята, под влияние на изследванията, които Аристотел провеждал в областта на зоологията – се появява телеологическата доктрина, от гр. дума telos, край, цел, същност. Същевременно Аристотел продължава да използва Платоновото понятие ейдос, но ограничава значението му до формата, която дадено нещо има.

И все пак дали не пропускаме някои важни неща, като казваме, че красотата е протичане. Първото, което пропускаме и за което ни напомня Аристотел – това протичане има ли собствена цел? В някои случаи като че има, например когато се създава красиво произведение с определена функция; в други, когато зърнем красива усмивка, обратно, като че няма. Второто, което, изглежда, че пропускаме, е времевата дименсия на красотата. Нямам предвид това, дали красивата творба е трайна или не, а че едно от нещата, които протичането на красотата прави, е да промени привичното ни, делнично усещане за време. Морис хубаво пише за поразяването при вида на красотата, но смесва усещането за протичане на вътрешно време с конвенционалното измерване на външното време; често усещането при вида на красивото ни уверява, че е протекъл само един миг, няколко секунди или минути, но когато поглеждаме часовника, установяваме, че е изминал половин час. В този смисъл красотата сякаш притежава способността да забързва времето. И третото, което ми се струва, че трябва да прибавим: протичането освен времева, е и комуникативна ситуация, красотата е красива не сама за себе си, а за някого. Оттук и въпросът: този, който вижда красотата, до каква степен просто я съзерцава, участвайки пасивно в ситуацията, и до каква степен и как влиза в диалог с красивото, претърпява промяна под негово въздействие и сам го променя?
Тема № - 48 Коментар № - 5246 ГГ - 2011-09-05 12:42:57
Изтръгнах няколко изящни изречения от любимите на Морис „Енеади”. Мисля, че в тях може да намерите част от въпросите, които поставяте: „За тамошното съзерцание няма нито умора, нито насищане, тъй че съзерцаващият да престане да съзерцава; няма и празнота, та да е нужно да се достига някакво изпълване, удовлетворяване и завършване; …всичко там е неизчерпаемо. Разбира се някаква неизпълненост е налице, ала не такава, че изпълването да предизвиква отвращение от изпълващото; …..отмахнем ли красотата ще увредим и същността. Битието е предмет на въжделение, понеже е тъждествено с прекрасното; прекрасното е любимо, понеже е тъждествено с битието”. Георги представи много интересен поглед върху идеята на проф.Богданов за красотата като протичане. Морис добави важен акцент за бързината на това протичане, което е в пълен унисон с разбирането за теофанията, така както го откриваме у някои ислямски мистици. Това е един крусиален въпрос в суфизма например. Скоростта на теофаниите, на които мистикът става свидетел в даден момент е толкова голяма, че това предизвиква у него някаква форма на из-ум-ление и загуба на ексистенциална ориентация. Тогава на него му се приисква да намери убежище от тази атака на красотата, толкова непоносимо бива нейното присъствие. Суфиите откриват това състояние, описано по следния начин в Корана: „..човекът ще каже в този ден: „Накъде да се бяга?”. Ала не! Няма убежище. При твоя Господ в този Ден е местопребиваването”. Обсаден от набезите на Красивият, мистикът има едно единствено убежище - самия епицентър на Красотата.
Авицена твърди в един свой трактакт, че Бог е невидим за нас поради интензитета на Своето присъствие. Ако се замислим, ние сме извикани от небитийния мрак към битието, това поражда удивлението, за което говорите. Очите трябва да привикнат към красивото и заради това Красивият ни се показва през було, а не директно, инак не можем да понесем лицезрението. В сетивния свят булото е най-плътно. В света на Душата е по-прозрачно. В този на Ума още по-фино, докато не акустираме в същността на Красивия. На всеки етаж красотата протича по особен начин, тя има собствен темпорален модус. Това означава, че времето и булото изтъняват. Оттам следва онова, “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат”
Тема № - 48 Коментар № - 5245 Велин Белев - 2011-09-05 11:40:50
Мисля, че в нашия форум и в тази дискусия се поражда точно това, за което пише DeKarabah: общност, която е неконформистка, не е обвързана с интелектуални и медийни моди, която поради това говори на различни езици, но и по някакъв често неочакван начин тези различни езици долавят общи неща, което ме кара да смятам, че езикът не забулва света, както настояват някои доскорошни авторитети.

Бих искал още веднъж да поздравя DeKarabah за неговия превод. Той в много висока степен изпълнява виждането на Манделщам за равновесие между музикалност и смисленост на стиха, за музикалност не само на звука, но и на смисъла. Добре би било, DeKarabah, да продължите с преводи на Манделщам, той е малко превеждан у нас.

Георги повдига една тема, която е централна за моя текст: идеята на проф. Богданов за протичането. Действително аз мисля красотата като протичане, внезапно откриване пред съзнанието на една привличаща го цялост. Проф. Богданов би нарекъл това протичане "бързо". И то действително е такова - мигновено.

Напълно съм съгласен с анализа на Георги на моя пример с Елин-Пелиновия разказ. В този анализ се повдига и въпроса за отношението между протичането и ейдоса. Възможно ли е протичане без ейдос? Сигурно, но няма да има как да го разпозная като протичане. И, ако трябва да продължа темата за двете понятия за ейдос, които се очертаха в нашата дискусия, то къде е ейдосът при протичането. Дали той е предзнание (тезата на Георги), благодарение на което установявам, че протичане изобщо има или е крайна точка на протичането (тезата на Велин), протичането е протичане към умосъзерцаемия, но разсъдъчно непостижим ейдос?

Георги много интересно говори за ейдоса на израстването. Как се съотнася той с ейдоса на цялостта? Дали е междинен между нея и нещо друго или изхожда от цялостта, т.е., във всяко израстване живее и се развива цялото, както е при децата, които стават възрастни. Цялото цел на протичането ли е или протичането се ръководи от цялото?

Покрай много интересния коментар на проф. Косев в мен възникна още един въпрос, освен този за семиотичната природа на красотата. Дали красотата е само психологическа категория? Защо красивите жени често остават самотни, неомъжени? Защото просто красотата няма нищо общо с психологическия свят на желанието.
Тема № - 48 Коментар № - 5244 Морис Фадел - 2011-09-04 19:30:17
Пак "подхлъзвания на перото".
Да се чете:
- ...(и може би непроникващ докрай в ейдоси) поглед...
- ...стояха нещата и в неотдалечилия се много...
- Ами да го подминем. И да потърсим други...
Ако е възможно и не е наложително.

С благодарност!
Тема № - 48 Коментар № - 5241 DeKarabah - 2011-09-04 15:53:20
Около глупавото недоразумение с двамата Публиевци
ме споходиха мисли, които дано не са доста далеко от руслото на
дискусията между красиви умове. Какво по-точно ми ще да подредя
без никаква претенция, особено като запуснал класическото си „дворче”
форумец. По-скоро, това отново ще се яви като споделяне на редови гражданин
за ценния смисъл - в личното и съобщото ни живеене да се „възцарява”,
с повече живителност и широта, нашето умение за прочит, проглед и
проектиране на красивото в по-дълбоки личностни, а и социални мотивации.

Не се съмнявам, че всеки от подходите на уважаемите участници, всяка от нишките– семиотична, когнитивна, умосъзерцателна, свободо-утвърждаваща фиността и крехкостта на творчеството като безценен и неподражаем човешки акт – ни водят
в голямото издигане, заложено с промисъл и тръгнало с текстовете на проф.Богданов.
Пред очите ми, поне с моя кръг от неголеми познания по тази (но ще кажа много убедено) свръхнавременна тематичност, се пораждат приносни изяснявания.

Нека обаче се върна в Рим. По-скоро в епикурейския Неапол на Вергилий и
елегичния Томи (близката до нас Констанца) на Овидий. И двамата титани на
богоизбраното проникване в ейдоси творят в естествена, скритостна,(благодаря,
проф. Косев) сигурно болезнена, непресъхваща опозиция с „похлупака” на имперското, невъзможно за (тук ще се опра на соченото в един от коментарите на Георги) „либерализиране” статукво. Все пак, с мъдрата и предварила Времената грижа на Гай Меценат, те ни завещават красивото си дело пред снизходителния (и може би непроникващ докрай в ейдоси) на божествения (и дребнавичък) Октавиан. С подобни
творчески преминавания и правения е пълна и цялата последваща, а и по-предишна история.

Без да говорим за спорните като достигания и „назначените” творци, от които
пък, слава бога, не се е съхранило, а и не е в обращение кой знае какво,
на всички действителни откривачи на красивото и духовното се налагало да
пийват от горчивата „стипца” на някакъв вид конформизъм. Спирането на
това „лекарство” е водело до официално отпращане от празнично осветените
културни сцени, изгнания и самоизгнания, а често и до откровена предизвестена
смърт. Така, без да изпадаме в излишни съмнения, стояха нещата и в неотдалечилия
много (и май твърде бавничко отдалечаващ се) от нас социалистически период,
с неговите мрачни и неразчистени докрай „авгиеви обори” от „култура и изкуство”.
Е, и в онази тиня не е невъзможно да съзрете внезапен, красив диамант. Който
непременно ще бъде леко опушен или с пръснат с капчици авторска мъка
или дори пусната кръвчица…
Какво всъщност исках да вложа като ненатрапчив „обертон” във Вашата майсторска
дискусия. За мен би било чудесно постижение, ако все повече хора, и най-се надявам, младите, изправящите с в среща с все по-усложняващ се свят, с преливаща
информационна, културна и духовна образност, намерят общ път, а достатъчно е
и – само своята красива, отблагодаряваща се пътечка към Неконформизма с очевидно
фалшиви, бавно изпиващи соковете на ума и сърцето естетически и етически „ценности”. С официализирани подбутвания и подръгвания чрез тиражни таблоиди и мощна внизуализация, с културни „хранителни добавки”, които уж ще ни поддържат в отлична гражданска духовна форма. Не е лесно да се ориентира човек в този
огромен лъскав „мол”, предлагащ с крещящи промоции полуистини, илюзорни
самоспасявания и кратки надежди. Безброй полу-красиви нещица. А в центъра
му, като огромен Молох, щедро облепен със златен варак, май се извисява и един ПОЛУ-ЕЙДОС. Ами да го подминем, и да потърси други „по-невзрачни” и не тъй
изпъчени ейдоси, с не тъй лъскава, но благородна патина!

С молба да не ми се сърдите много за това, заприличало на „нравоучение”
от пенсиониран „селкор” (за по –младите: селски кореспондент на вестник
от времето на социализма).

И с уважение към всички!

Тема № - 48 Коментар № - 5238 DeKarabah - 2011-09-04 14:32:54
Прочетох тази сутрин по-пълно прекрасния диалогичен коментар на проф. Косев, представих си го записан върху полетата на вестник, свързах впечатлението си от ситуацията на записването с това, което текстът пряко ни казва. То е, според мен, най-общо това, което и Морис е казал на уводно място в есето си, заемайки една теза на проф. Богданов: че красотата е протичане. И като протичане тя представлява преход, първо, от нещо, което не съществува, към нещо, което съществува (красотата като пораждане и сътворяване), и, второ, от нещо, което не знаем, към нещо, което узнаваме (красотата като узнаване). Именно защото нещо не е съществувало до този момент или не е било познато, красотата, която то притежава, може да се определи, както е направил проф. Косев, като скритост. В този пункт съм напълно съгласен с него, а също така и с по-общата позицията, която той заема, тази на структурализма, доколкото в нея акцентът при разбирането се поставя не върху самите обекти, а върху функциите, с които те са свързани.

Затова, Морис, даденият от теб пример с върбата в разказа на Елин Пелин е съвсем на място. Но все пак нещо допълвам: красива е не върбата като отделен посочим обект, красиво е пръкването й, нейното неочаквано израстване. Останалото, превръщането й в символ на етически категории от страна на дискурса, идва в последствие и зависи от конвенция. Върбата е красива най-напред като пораждане и израстване, независимо къде се случва то; ако тя беше израснала в порядъчен двор, пак щеше да е красива, просто конвенционалното посочване щеше да е друго.

Възниква обаче въпросът красотата на това протичане има ли ейдос, тоест до каква степен ние вече знаем, че израстването на върбата е красиво. Отдалечавам се от това, което знам за Платон, и казвам, че според мен тутакси разпознаваме израсналата върба като красива, защото разпознаваме в нея ейдоса на пораждането и израстването, за който, ако не разгърнато знание, имаме много далечен и много сложен спомен, възникнал след нашето собствено пораждане и създаване. Наблюдавам малката си дъщеря, която, ако от нещо се възхищава на мига, това са дърветата, независимо дали малки или големи; сочи ги, гледа ги с широко отворени, не само любопитни, но и някак знаещи очи; нямам друго обяснение за този неин възторг, освен това, че тя вижда в дърветата по-лесно от нас – понеже е по-близо до него – красотата на собственото си пораждане, поява и израстване.
Тема № - 48 Коментар № - 5235 ГГ - 2011-09-04 12:46:47
Благодаря на Морис, че направлява дискусията тъй умело. Завъртяхме се около ейдоса, което лично на мен ми е интересно, тъй като съм лаик по темата и ми се иска да понауча нещо от другите. Съвършено ясно е, че се прицелваме към един твърде обговерен през вековете проблем, който за философите и античниците е може би банален. Без да съм чел сериозно литература по въпроса имам усещането, че интерпретацията на ейдоса исторически наистина е центрирана около два магистрални момента – този на семантическото и гносеологическо схващане на понятието „ейдос” и този на неговото интуитивно обговаряне. Имам смътното усещане, че едната линия ни отвежда към Аристотел, а другата към неоплатонизма. Много бих желал да чуя и мнението на Владо Маринов, сигурен съм, че той би обогатил дискусията с неговите философски познания. Очевидно Георги има повече афинитет към първия случай, а аз към втория. Това съвсем не означава, че на някакво ниво неговия стил не ми допада, напротив, за мен е изключително важно да съпоставя мъглявите си интуиции с една по-изразителна и аргументирана интерпретация. Тук сме преди всичко да се учим, а не да се фръцкаме с интелектуалните си завоевания. Ето защо аз с охота навлизам в този мъгляв, но привлекателен за мен терен, където мога да бъде опроверган с лекота, но надявам се и добронамерено коригиран. От това мога да имам само полза. Винаги така съм си представял и университетската среда, интригуваща, полемична, но преди всичко добронамерена и самокритична.
Тема № - 48 Коментар № - 5234 Велин Белев - 2011-09-04 12:42:50
Моля за извинение за грубия лапсус с Енеида.
Да ме простят и Вергилий и Овидий, а цялото и класическо войнство. Би ми се искало да го причислим към грешките от вълнение. Или защото навремето по ми лягаха опитите за превод от Овидиевото поетично слово.

С голямо вълнение благодаря на Морис за оценката по моя вариант за превод. Всъщност, красивите стихове могат да бъдат интеретирани в преводни усилия безкрайно. И все нещичко остава от неизчерпаемата им същност.

Хубава и творческа неделя и празнична ваканция!
Тема № - 48 Коментар № - 5233 DeKarabah - 2011-09-04 10:12:14
Много Ви благодаря, проф. Косев, за интересния анализ на красотата. Бих помолил обаче за малко изясняване. Доколкото разбирам, Вие разбирате красотата като семиотичен феномен. Аз имам известни съмнения в това. Красотата като че няма особено общо с знаковостта. Тя не е разчитане на знаци, не е препращане на едно към друго. И в този смисъл, както Вие много точно подчертавате, красотата не е разкриване на скритост, не е разум, познание.

В нашия форум се оформи любопитна дискусия относно понятието "ейдос". Георги схваща, доколкото разбирам, ейдоса като когнитивна структура, като предварително знание, предзададен контекст. Велин схваща ейдоса като постижим чрез умосъзерцание, т.е., намиращ се отвъд ума. Много бих искал този въпрос да бъде изяснен колкото се може по-прецизно.

Много благодаря на DeKarabah за коментарите му. Възхитен съм от неговия превод на стихотворението на Манделщам.
Тема № - 48 Коментар № - 5231 Морис Фадел - 2011-09-04 08:51:07
9  10  11  12  13  14  15  16  17  18 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115860

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128113

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20124

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32710

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134310

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94234

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29052

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17752

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180835

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60752

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA