ФОРУМ - АРХИВ

За историческия метод на Тукидид

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

Съчинявайки своята “История” като разгърнат словесен паметник на Гръко-персийските войни, Херодот, изглежда, стъпва върху две предпоставки: че светът е обозримо цяло, което може да се представи като върху географска карта – такава, каквато тиранът на Милет Аристагорас показва на спартанците, убеждавайки ги да помогнат на елините в Мала Азия, застрашени от персийската държава (V, 49); и че хората, населяващи света, не живеят идеално разделени едни от други, а се движат, смесват, общуват, което поражда промяна в техния общ живот – но промяна, засягаща по-скоро благополучието, отколкото нравите. Следователно, за да бъде описан светът, в който са се случили войните между елините и обитателите на Азия, онзи, който се е посветил на тази задача, трябва да открие и оповести пред публиката на своето проучване (historiē) два вида знания; според уводния параграф на “Историята” това са знания, от една страна, за миналите човешки дела (ta genomena ex anthrōpōn) и големите и чудни работи в света на елините и варварите (erga megala te kai thōmasta), от друга страна, за причините (aitiai), поради които тези неща са станали.

Когато днес разглеждаме “Историята” научно, ние извличаме от нейния текст тези познавателни принципи и за да ги представим по-цялостно, ги събираме в своего рода исторически метод, какъвто – ако трябва да сме честни – Херодот не развива последователно. Между него като историк и неговата публика – навярно не много по-различна от онази, която през V в. пр. Хр. присъства на драматическите състезания или декламациите на рапсодите – съществува особена топлота, долавяща се в начина, по който, събирайки сведения за миналото, Херодот се стреми не само да предаде интересно разноликата картина на света, в който живее, но и да уважава, проявявайки минимална критичност, множественото му разбиране, правото на всеки, независимо дали специалист или просто споделител на общото мнение, да мисли и да говори за нещата така, както намира за правилно. Така Херодот сякаш въвежда в проучването и представянето на миналото политическата идеология, развивана през V в. пр. Хр., на онова, което се нарича с думата isonomia: равенството на гражданите по отношение на установяването и промяната на правилата, по които се управлява полисната общност. Текстът на “Историята” ни изглежда изономичен и някак либерален и като композиция и стил: той оставя своя адресат неангажиран с твърдо следвани авторови позиции, свързва хлабаво отделните смислови части, така че посланията са ползваеми бързо, лесно и без натиск да се познава добре цялото, както и се опитва на език, навярно близък до средното говорене на елинския делник, да наподобява реалната глъчка на света в Средиземноморието, като само в някои случаи, когато например е необходимо да се пресъздаде реч в някой кулминационен момент, се усилва стилово и зазвучава като тържествено слово.

По тези причини и критериите за достоверност на историческия факт, откривани в “Историята”, са относителни, флуидни и динамично оценностявани от автора на проучването; зад тях стои не толкова учен, който, следвайки комплекс от абстрактни закони, мисли и действа по-често от обикновените хора като идентичен на себе си, а по-скоро променлив субект, чувстващ пристрастия и увличащ се в това, което вижда, мисли и изказва. Така в едни случаи Херодот се доверява на наблюдението, което сам е направил, в други – на разговори и разпитване, довели го до някакви изводи, в трети използва мнения и слухове, които, дори и да му се струват невероятни, биват включени в текста, може би защото тяхната неистинност се компенсира от любопитството, което задоволяват.

* * *

“Тукидид атинянинът описа войната на пелопонесците и атиняните, дето те воюваха помежду си, започвайки от самото й начало и предвиждайки, че тя ще бъде значителна и най-важната сред предишните събития, понеже той беше свидетел, че и двете страни бяха в разцвета на силите си и подготвени във всяко отношение, а и понеже виждаше, че цялото останало елинство застана на едната или на другата страна – едни веднага, други обмислящи да го сторят. Тази война се оказа най-голямото движение, засегнало елините, част от варварите и, както се казва, повечето хора. Нещата, случили се преди нея, както и по-древните е трудно да се открият ясно поради изминалото време, но все пак се доверявам на свидетелствата, след като най-внимателно ги разучих, че в миналото няма нищо толкова значително нито във военно отношение, нито в някакво друго.

(…)

Такива открих, че са били древните събития, въпреки че е трудно да се довериш поред на всяко свидетелство. Защото хората възприемат едни от други слуховете за станалото някога, пък дори и когато те се отнасят до местни неща, еднакво без да ги подлагат на проверка… Ето така мързеливо е у повечето хора издирването на истината; и те се обръщат в повечето случаи към готовите мнения. Все пак, ако някой стигне въз основа на изброените свидетелства до същите изводи, които аз представих, няма да сгреши; стига, разбира се, да не се довери повече на поетите, възпяващи тези работи, които много украсяват нещата, или на логографите, които имат навика да говорят по-скоро приятно за слуха, отколкото истинно; пък и тия неща, дето ги говорят, не могат да се изобличат, а и много от сведенията с времето са станали ненадеждни, пренасяйки се в областта на баснословното; така че за древните работи човек трябва да се задоволи с онова, което би могъл да открие, стъпвайки върху най-ясните белези за миналото. Що се отнася до тази война, въпреки че хората винаги смятат за най-голяма настоящата, в която воюват, а когато тя престане, започват да се дивят повече на старите неща, та въпреки това тя пак би се оказала по-значима от случилите се в миналото, ако човек разгледа самите събития.

А какви слова са произнесли страните във войната – когато още са обмисляли дали да воюват или вече са били във война – трудно ми беше да си припомня с точност казаното, което сам съм чул, както беше трудно и на хората, които по различни места някога ми го предаваха. Затова както ми се струваше, че всяка една страна най-вече би трябвало да говори при съответните обстоятелства, така са изказани речите, като същевременно съм се придържал възможно най-близко до цялостното послание на онова, което наистина е било казано. Относно пък извършените по време на войната дела, опитвал съм се да ги опиша не въз основа на онова, което съм научил от първия срещнат, нито пък такива, каквито на мен са ми се стрували; описал съм само това, на което сам съм присъствал, или съм научил от други, след като съм проверил всяко отделно нещо с най-голямата възможна точност. Разбира се, мъчно е да се открие всичко, понеже присъстващите на едни и същи събития не казват едно и също за тях, а всеки говори според своето пристрастие или спомена си. Може би липсата на баснословни приказки ще се стори на някои слушатели по-малко забавно; онези обаче, които желаят да постигнат яснота за случилото се и за онова, което може да се случи някога по същия или сходен начин заради човешкия нрав, те ще намерят моята работа за полезна и аз ще съм доволен. Тя е повече ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега.” (Тукидид, “История на Пелопонеската война”, I, 1, 1; I, 20-22)

Още в началните пасажи на “История на Пелопонеската война” Тукидид очертава картина на историческото познание, различна от онази, която откриваме при Херодот. Неговият текст не е historiē – Тукидид изобщo не употребява тази дума, – а dzētēsis tēs alētheias, издирване на истината (I, 20, 3). Първата стъпва в провеждането на тази процедура, напомняща с понятията, които Тукидид използва, за да я назовава, за съдебно разследване, е да се открие точно какво се е случило въз основа на свидетелства, heurein ek tekmēriōn (I, 1, 3; I, 20, 1). Тукидид заема в уводния параграф на своята книга ролята на свидетелстващ, tekmairomenos, за пораждането и развоя на Пелопонеската война, при това на свидетел, който желае – чрез правото на собственото си свидетелство – да разследва и контролира и свидетелствата на другите, които казват нещо за конфликта, както и изобщо за миналото. Така свидетелят, който е очевидец на случилото се, се превръща в съчинението на Тукидид, от една страна, в онзи, който ще помогне за свързването на някакво събитие с причина и последствие, от друга, в обект на силно критическо отношение. Тукидид е може би първият автор, пишещ за миналото, който ясно осъзнава, че онова, което някога се е случило, не е просто набор от отделни факти, до които всеки може да получи достъп благодарение на своето любопитство – с каквото усещане за лекота на научаването човек остава при четенето на Херодот – а труднодостъпна зона на познание, при това замъглена от мненията на хора, които, често без да са били очевидци на станалото, се представят за негови свидетели, ползвайки разпространени слухове или съчинявайки си небивалици. За да се достигне до по-достоверно знание за миналото, авторът на изследването трябва, следователно, преди всичко да проникне през мрежата от натрупани с времето свидетелства, а това на свой ред го тласка в двоен конфликт и с онези, които ги използват, и с онези, които ги създават: историкът се оказва противодействащ и на естествената мисловна леност у повечето хора, склонни да приемат безукорно готовите мнения (ta hetoima), и на онова, което Тукидид нарича to muthōdes – баснословните измислици на поетите, украсяващи премного нещата, и приказките на логографите, съчиняващи словата си така, че да се харесат на своята публика. 

Тукидид демонстрира как борави със свидетелствата в дългия пасаж в началото на Първа книга, известен като “Археология” (гл. 2-19). За да представи мащаба на войната между атиняните и спартанците, на която е бил очевидец, той трябва да я сравни със събитията в миналите времена на Елада. Сравнението на свой ред изисква свързване с чужди свидетелства и Тукидид изрично пише рамкиращо в началото и в края на “Археологията” колко трудно е да се доверяваш поред на всяко свидетелство (panti tekmērio pisteusai); освен това, допълва той, хората са склонни да приемат преданията и мълвите (akoas), без да ги подлагат на проверка (abasanistōs). Може да се предположи, че Тукидид старателно е издирвал и сравнявал казаното и написаното за древните времена на Елада, а не се е доверявал, както казва – изглежда, усмивайки Херодот – на разпита, който е провел първия срещнат (ouk ek tou paratukhontos punthanomenos). Дали обаче неговото изложение е идеално чисто по отношение на свидетелската намеса в знанието за миналото? Дали Тукидид, който живее и пише в някакъв съвременен културен контекст, не се намесва неминуемо в работата на учения Тукидид? В “Археологията” по-скоро личат свързано и двете страни на свидетелското слово: и тази, която критически е очиствана от личните пристрастия и непроверените слухове, и тази, която поради самото очистване и последващо представяне на миналото замърсява, добавяйки нещо свое. Пасажът, описващ времето от първите заселвания в Елада до края на Гръко-персийските войни и годините преди избухването на конфликта между Атина и Спарта, е подчинен сякаш изцяло на оценката, която Тукидид дава за Пелопонеската война. В уводния параграф на “Историята” войната е представена обобщаващо като kinēsis megistē – най-голямото движение и разместване на установения ред, най-голямата промяна, засегнала Елада. Именно през призмата на движението и промяната в “Археологията” се наблюдава и цялата минала история на елините: в описанието си Тукидид акцентира върху вътрешната и външната динамика на полисите, върху преселенията и колонизацията, пътуванията и търговските контакти, способстващи за забогатяването на някои части от Елада, не на последно място върху развитието на основния инструмент за общо придвижване на хора и блага – корабите.

Целта на първата стъпка от dzētēsis tēs alētheias е да се постигне във възможно най-голяма степен точност, akribeia, по отношение на случилите се в миналото събития. Втората стъпка е да се обясни какви са били причините (aitiai) тези неща да се случат и кое е дало повод (prophasis) те да се случат. В текста на Тукидид обяснителната процедура се представя в два плана: или самият Тукидид обяснява от първо лице защо и как нещо се е случило, или по-често дава думата на действащите лица, които в речи обясняват и противопоставят своите разбирания и мотивации. Възниква въпросът как Тукидид е научил точно какво са казали страните във войната; той отговаря в началото на гл. 22 от Първа книга, че му е било трудно да си припомни буквално словата, които е чул, както и по същата причина не може да се довери напълно на чуждите преразкази, затова по отношение на речите борави с точност, основана върху вероятното: действащите лица, казва Тукидид, говорят в неговия текст това, които най-вече биха говорили  (ta deonta malist’ eipein) при съответните обстоятелства.

Този принцип на обяснение на причините се свързва в текста на Тукидидовата книга с друг, общ за елинската интелектуална култура във втората половина на V в. пр. Хр. “За всяко една работа”, твърдял софистът Протагор (фр. B 6A DK), “могат да се кажат две противоположни слова”. Повлиян немалко от ученията на софистите, Тукидид представя много от речите в своя текст по двойки – първата, огледална по своето послание на втората. Но докато описва мотивациите по този начин, авторът на текста не взема страна и по-скоро се опитва да покаже как пораждането на някакво събитие се случва под формата на диалогичен двубой, на словесно състезание между две лица, едното от които утвърждава желаното действие, а другото неговото противодействие. Така, ако при изследването на свидетелствата желаната точност изисква разделяне на мненията, разнищване на готовите разбирания и отстраняване на противоречията, при изследването на причините точността, обратно, сякаш се нуждае от противоречието и наслагването на мнения.     

Непряко Тукидид, изглежда, мисли и за трета стъпка в метода на своето изследване: стилистично изграждане на историографски дискурс, който може вярно да представи събитията и мотивациите. Откъде съдим, че историкът трябва да полага специална грижа за своята реч? Най-вече от това, че Тукидид устойчиво редува в своя текст два стила, отговарящи на двата вида изследователска akribeia – на критическата точност по отношение на случванията и събитията и вероятната точност по отношение на мотивациите. Когато представя реда на събитията, стилът му е повествователен, неабстрактен и по-особен начин прозрачен и ненапрегнат; случванията са отчетливо видни, подредени в завършени синтагми и създаващи усещане, че нещата са такива, каквито са. Когато обаче представя мотивациите чрез речите на действащите лица, Тукидид променя своя стил: словото му се усложнява, напряга абстрактно, реторизира; периодите се удължават с хипотактични връзки и се изпълват с фигури; смислите се противопоставят и същевременно смесват и допълват, в резултат на което изказването на причините е като цяло хетерологично и генерализиращо: когато нещо се назовава като такова, каквото е, то е и друго, заедно с което образува по-сложен клас от неща, за които няма една дума – както няма една дума за атинската култура, назована с богатство от понятия от Перикъл в прочутата надгробна реч във Втора книга (гл. 35-46).    

Изисквайки от изследователя безусловна точност по отношение на сведенията за миналото, както и много богата философска и реторическа култура за разбирането на причините и тяхното представяне, Тукидид ясно се различава от изономичната концепция за проучване в “Историята” на Херодот. Според Тукидид изследването на миналото не е задача за всеки, както и неговата книга не е адресирана към всеки. Тя ще се стори на мнозина, заявява той в края на гл. I, 22, не толкова забавна (aterpesteron) колкото съчиненията на онези, които се занимават с небивалици, но пък на други – разбира се, овластени и високообразовани хора – може би ще е полезна, защото поради онова, което е трайно в човешкия нрав – Тукидид използва, за да го означи, думата “човешкото” (to anthrōpinon) – събитията и случванията, които той предава, могат да се повторят по сходен начин и в бъдещето; та по тази причина книгата му “е по-скоро ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега” (ktēma te es aiei mallon ē agōnisma es to parakhrēma akouein xunkeitai).

От модерна гледна точка това разбиране на Тукидид навярно може да се сметне от някои за интелектуално високомерие; средата на Тукидид обаче го счита за израз на гражданска добродетел. Ето какво се казва например в памфлета на Псевдо-Ксенофонт “За държавното устройство на атинянините” – текст от края на V в. пр. Хр., насочен срещу демократическия режим в Атина: “По цялата земя най-отличното (to beltiston) е нещо противоположно на демокрацията: защото у най-отличните хора са налице най-малко необузданост и несправедливост, а точното им знание (akribeia) по отношение на полезното е най-голямо, докато у народа се срещат най-вече глупост, безредие, калпавост, понеже бедността тика хората към срамни неща, а също и необразоваността (apaideusia) и незнанието, дължащи се на липсата на пари у някои от тях” (гл. 1, 5). Същата тема се открива загатната и в реч на Алкивиад в съчинението на Тукидид (VI, 18, 6): описвайки силата на полиса в решителни моменти, Алкивиад казва, че тя се получава от свързването на трите негови части, а именно “калпавото” (to phaulon), “средното” (to meson) и “най-висшето” (to panu akribes).

Така става ясно, че търсенето на akribeia се разпознава като ценност дотолкова, доколкото точността има приложение в отношенията с другите членове на полиса, в експертизите на проблеми, възникващи от упражняването на власт, а не в решаването на чисто научни спорове, незасягащи пряко благополучието на гражданското тяло – каквото разбиране за научна точност имаме донякъде днес, особено във висшите математически науки. Оттук и книгата на Тукидид, който, както е известно, е претърпял неуспехи в гражданското поприще, желае сякаш да бъде чрез самия метод за изследване на миналото, който предлага и осъществява, някак равна на делата на своите герои.


* По отношение на разбирането за историография съм се повлиял от втората част на “Паметта, историята, забравата” на Пол Рикьор (Paris, 2000), в която авторът развива тезата за триделната процедура на историографската практика, съставена от: 1) документална фаза на проучване на свидетелствата; 2) фаза на тяхното разбиране и обяснение; 3) фаза на тяхното представяне. За контекстовото разбиране на понятието historiē и по-общо за Херодот като историк насочвам към книгата на Розалинд Томас “Herodotus in Context” (Cambridge, 2000). Написаното за Тукидид е пряко повлияно от две работи: N. Loreax, “Thucydide a écrit la Guerre du Péloponnèse”, Mètis. Anthropologie des mondes grecs anciens 1.1, 1986, 139-161 и G. Crane, “The Blinded Eye: Thucydides and the New Written Word”, Lanham, 1996. Преводите на цитираните старогръцки текстове са мои.  



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Проблемът, Дмитрий, според мен е в това, че мнозина от историците днес мислят като редовите хора за човешкото време.

Да кажем, че се объркам, взема се много насериозно и се опитам да разкажа собствената си история, да напиша автобиография. Какво ще напиша, ако следвам модерния стереотип? Ще напиша историята на личността Георги, чийто живот започва някъде около 2000 година в Софийския университет, който се влюбва, страда, учи, пътува, пак се влюбва, пак страда, пак пътува, опитва да пише, отива в НБУ, отново се влюбва и така нататък, докато се стигне до някое събитие, което прекъсва този период и слага край на живота ми като личност, въпреки че може да доживея и до 100 години. Аз ще бъда център на тази история - като личност, която е интересна с вътрешните си уникални реакции и емоции.

Няма да напиша историята на Георги Иванов Гочев, чийто живот започва 400 години по-рано в селото на неговия баща, опитвайки да си представя как толкова далечно време ме е формирало, пренасяйки върху мен определени черти и по-трайни реакции. Няма да се занимавам и с това как върху моето лице поради срещите ми с други хора и поради интимната близост с някои от тях са се отпечатали и техните жестове, не по-малко стари, сложни и интересни. Няма да се занимавам, най-сетне, с това да покажа как личността Георги е повлияна от общността Софийски университет, от общността НБУ, от общността София и т.н. Ще съм по-скоро като в тавтологията от рекламата на "Кока-Кола": само аз съм аз.

И все пак не съм съвсем прав за историците. Преди време прочетох "Лабиринта на света" на М. Юрсенар - автобиография в три обемисти тома, в които Юрсенар, за да разкаже коя е, не се поколебава да се захване с далечното минало на своите предци, да си го измисли дори - там, където не разполага с повече от едно име. Не се колебае да прави и друго - да мисли себе си едновременно като французойка, белгийка, а в по-далечно време и като наследница на римляните и галите. И какво е симпатичното в нейния текст: че говори за това смесване на времена и идентичности, не за да покаже колко е уникална, а по-скоро обратното: колко прилича на всички останали, независимо дали от нейното време или от някое друго.
Тема № - 27 Коментар № - 2409 ГГ - 2010-06-12 23:01:48
Да бе, да Ани!
Тема № - 27 Коментар № - 2408 Дмитрий Варзоновцев - 2010-06-12 22:22:30
Дмитрий, питаш дали войната е мотор на историята? Мисля, че историята е машина без мотор, ако изобщо е машина, може би е като машината на времето... може би. Би било хубаво ако беше така. Има нужда не от петрол, има петролна криза днес, но от понятието за време и памет и някой да ѝ завърти мисълта, не колелото. Но най-вероятно историята е дискурс. Това го казвам като хипотеза за Георги. И мисля, че не е метод, но има метод за да стане дисциплина, история, да се мисли научно. Всъщност няма само един метод, а много - зависи от контекста, в който те се дават и целите, които се поставят. Историята има цел. Така излиза. Не знам как да анализирам последното, но така излезе от това, което казах.

Зачетох се в “Анабазис“. След това се загледах в биографията на Ксенофонт. Защо Ксенофонт, който е бил ученик на Сократ, не е останал само философ? Сократ се е опитал да повлияе на своя ученик преди да вземе решение да тръгне с военната експедиция на персиеца Кир срещу брат му Артаксеркс и с тази цел го праща при делфийския оракул. Ксенофонт отива в Делос, ала не да се съветва с Аполон, ами оставя дарове и иска помощ за да бъде успешна експедицията. Дори не знае истинската цел на Кир, научава я едва по пътя, но остава с Кир. И след това пише, разказва за експедицията на Кир.

Текстът “Анабазис“ жанрово е доста разнообразен: има нещо от пътеписа, от историческия разказ - разказ за събитие (как е станало: кой, какво, защо, как). Има речи, защитни речи представящи позицията на участниците в експедицията и така Ксенофонт може да прави и морални изводи. Кснофонт като автор е доста скромен: не предлага разказвач в първо лице единствено число, който всичко е видял и всичко знае по своя собствена сметка. Ксенофонт говори винаги от трето лице единствено число. Този стил може да вдъхне доверие (поне ден днешен), че е разказът е правдив, защото не е личен, не субективен Но разказът е на Ксенофонт, участникът в експедицията. Няма въведение при “Анабазис“. Разказът не започва с обяснение както при Херодот и Тукидид. Защо?

Ксенофонт предпочита да тръгне с експедицията, а не да си седи в Атина и да философства със софистите. Какво е това, което може да му даде тази експедиция и не животът на софист или ловец, ездач, управител на стопанство? Какво е това, което привлича в една военна експедиция, повече от един разговор с философи? Ксенофонт не е военен, не е политик, не е пълководец, макар да е много добър ездач. И какво от това!
Още: Ксенофонт участва и в похода на цар Агезилай срещу персите, а след това, когато тиванци и атиняни се съюзяват срещу Спарта, се бие срещу своята Атина. Какво ли е казал Сократ за постъпката на своя ученик? Не беше ли казал именно Сократ, че гражданинът не трябва да възстава срещу родината си.

Ксенофонт е пратен в изгнание, разбира се. (Историците май са изгнаници по професия!) Къде да отиде, отива в Спарта, по-късно, между 390 и 387 г., се заселва в Скилунт, недалече от Олимпия и там пише “Анабазис”.

Крадле, къде си, защо Ксенофонт не си остана философ?
Тема № - 27 Коментар № - 2405 Aneta de la Mar - 2010-06-12 21:42:58
Как до отговоря на въпроса, на който няма отговор. Скъсяват се времената. Но дали това е проблемът?
Историята е и разказ, и ...стряскане. СъбитиеТо.
Кой и как окачествява историята зависи от това стряскане.
За съжаление стряскат войните и революциите.
Има и други истории-на изкуствата и технологиите. Но те по странен начин повтарят другите ...стряскания.
Та къде е проблем ГГ?
Какво ми налага да вярвам на историците, които предлагат тази картограма на историята?
Не знам.
Тема № - 27 Коментар № - 2404 Дмитрий Варзоновцев - 2010-06-12 21:40:50
По въпроса, който поставя ГГ за историческия метод - и въобще за странното свързване и развързване между историята и митологията, културата, литературата, а при Тукидид и конкретно между обществения строй и народностния характер - се сетих за една вметка на Платон в "Държавата" (може би във Втора книга), която казва, че боговете са били създадени от хората, защото не могли да си спомнят делата на своите предци - т.е. разказите за богове са заместили разказите за миналото - и до някаква степен двете реалии - богове и предци - съвпадат, а не са различни, което означава, че в историята има една такава нишка - свързана със спомена или по-скоро... с невъзможността за история. Представяте ли си – в началото вместо историята се ражда митологията - разбира се, Платон никъде не доразвива тази идея - но метафората е добра.
Тема № - 27 Коментар № - 2403 Kradla - 2010-06-12 21:16:08
Дмитрий прави много интересно наблюдение - за все по-късите векове, за все по-кратките отрязъци време, в което се наблюдава историята. Прави хубаво наблюдение, но не го развива, не го обяснява. Защо е така, Дмитрий? Кое се е променило? Дали днес светът е много по-наситен на големи конфликти и събития, които прекъсват един период, за да отбележат началото на друг? Или може би причината е и друга, засегната на няколко пъти в дискусиите - че все повече обект на оценностяване и на изследване става животът на индивида като отделна уникална личност, а не като свързан със съдбата на род и на общност?

Въпросът на Дмитрий ме кара да се запитам по-общо за следното: в крайна сметка какво е историческият метод: неутрален научен алгоритъм или особена структура на речта, чрез която изследователят на миналото, въз основа на набора от събития, които разглежда, прави и по-твърди изказвания за връзката между човешкото съществуване и времевата дименсия на културата. В този смисъл методът на Тукидид утвърждава едно разбиране за културна продължителност на човешкия живот - животът на елина сякаш продължава от началото на елинската история до Пелопонеската война; модерната история утвърждава със сигурност друго - човешкият живот може да трае, с оглед на културата и политическите събития, и само една година, например 68-ма или 89-та.
Тема № - 27 Коментар № - 2402 ГГ - 2010-06-12 20:46:24
Анита продължава да поставя интересни въпроси. Хобсбаум? Неговият ХХ век е "кратък".Бродел с неговите дълги и къси вълни отново попада в тази парадигма. Получава се нещо интересно. "Вековете" стават все по-кратки и по-кратки. Античността се сменя от средновековието,а то на свой ред от "Новото време". Новото време се сменя от модерното, а то на свое ред от пост-модерното. Всеки от тези режими е по-къс от предходния.
А войните. Светът не е останал без войни през цялото това време. Е, не са били "световни". Но не е имало континент, освен, при това условно, Антарктида, където не са се водили "локалните" войни".
Тук е въпросът, какво различава пелопонеските войни, войните на древните герои, на различните овладяни с идеи конкистадори от днешния "режим на историчността"?
Като че ли Анита това иска да пита. За мен, колкото и да е нескромно,с нищо. Войната е мотор на историята. Мотивите са необходим ресурс.
С какво последните ..65 години "мир" се различават от предходните хилядолетия войни и революции?
Ето едно футболно първенство. То спря всякакви кавги, привлече милиарди потребители към касовите апарати на медиите... но е "война"! А някъде дори може да предизвика и революции. Както се казва, нищо ново ....
Тема № - 27 Коментар № - 2397 Дмитрий Варзоновцев - 2010-06-12 17:27:06
Вече е много видимо, че му дойде реда за представяне и на Ксенофонт. Както върви, ще стигнем и до Полибий, Тацит, Плиний Стари, Плиний Млади...

Преди да кажа нещо за Ксенофонт, няколко думи по въпроса, който засегна Георги: селективния метод в науката, в това число и в историята. Разбира се, че е нужен селективен метод - само така може да се дефинира един обект на изследване, една тема, един проблем за да може да се опознае, проучи, анализира и да се напише изследване по него. Но това не означава, специално в случая за историка, че той трябва да се затвори само в тази тема и само с нея да работи и само по нея да публикува, половин или цял живот. Опасявам се, че макар всяка наука да има нужда от тесни специалисти, в много случаи именно тези историци, които стават специалисти по повече теми, периоди от историята и надскачат дори рамките на полето за изследване на което създава историята като наука и намират познания в теми несвързани директно с него, в някои случаи стават едни от най-добрите историци или поне са най-четените и уважавани.

Защо? Историята, занимаваща се с човека в общество създадено от него, не може да се затвори погледа си концентрирайки се само в един специфичен аспект на това общество и да очаква, че заключенията, които ще направи след това могат да бъдат достатъчно задълбочени. Историята, е нещо свързано, нескончаемо, вечно правещо се и на двете нива, за които говори проф. Богданов: в историческия ред, който е причинен и интенционален и в текста на писаната история. Не казвам, че един историк трябва да се разпростре върху много теми, върху всичко, но рано или късно, с увеличаването на километража навъртян в тази наука, за много от историците става неизбежно да искат и да разбира теми, които не са част от тясната им специалност. Например един историк по средновековна история се оказва, че разбира отлично от механика и физика и може да обясни всякакви устройства използвани в конструкциите на византийското общество. Или някой разбира от зоология, от цялата зоология, след като се занимава с новите животински видове, които се срещат в земите посетени от европейците по време на Географските открития. Има и още нещо - сравнителният метод е един от най-тачените от историците: могат да сравняват теми, събития, но и структури на обществото и откъснати теми или да се видят връзки между един обект и друг, които хората не занимаващи се с история не мислят за сходни.
Историята е била и винаги ще бъде интердисциплинарна, не може да бъде тясна специалност, макар да има своите тесни специалисти по тесни теми и проблеми. Причината е в това, че претенциите на историята са големи, друг е въпросът какво успява и какво не, но иска, стреми се да види човека във времето и в средата, в която живее. Разбира се, не всички, които се изкушават да тръгнат по този път на история отворена към много теми и познания (херодотов) успяват да го направят добре. Много от тях се разсейват, загубват темата, за която пишат, гледат само детайлите или само общи положения, говорят хаотично, досадно, многословно... Цяло наказание е, човек да ги изчете или изслуша.

Има ли днес, някой историк, който да е от този калибър и да заслужава да бъде четен? Да има поне един, който мога да спомена. Дори е четен не само в Европа и Щатите, ами в останалата част на света. Говоря за Ерих Хобсбаум (преведен е на български). Хобсбаум е специалист по европейска история, занимавал се е с темата за буржоазните революции, Англия по време на индустриалната революция, специалист е по XIX век, но вижте, той е авторът на най-чете нaта в момента “История на XX“. Това не му е темата за изследване, това не му е периода върху, който е работил. Как така е по-добър от другите? Отговорът е дълъг, но накратко: който познава XIX век, разбира много от случилото се в XX (контекстът на предишния век говори много за следващия поне в Новата история), Хобсбаум е живял този XX век като свой век, за това пише хроника на века, който познава като негов свидетел, участник и не само като тема дискутирана от историци, политици, учени и т.н. Друго, Хобсбаум е специалист по темата за нации и национализми – работейки с тази тема от отдавна знае, как да обхване разнообразието на света през XX век и не да се концентрира само в едни национални „актьори и държави”. Освен теми за политическа, икономическа и социална история, Хобсбаум има и теми за културната история, която е живял като своя културен живот, а не само като културата на този век. Това са хубави глави от книгата му. Освен това неговата книга не е многотомна, не е съвършена няма история, която да задоволи всички, но има истории, които гледат света в по-широк план, универсални, макар да не успеят да станат всеобхватни. Последно, ако има нещо в Хобсбаум, което ми харесва и не винаги срещам в другите специалисти за XX в, че успял да надскочи противоречията на този век и да го види в цялост. Аз лично, когато се срещам с историци, търся точно това в тях: този поглед, който може да е стремеж да се види света като една цялост във време и пространство и познание. Имам нужда да разпозная в тях един широк и дълбок хоризонта на познания и очаквания, тогава се заслушвам в това, което казват.

Мисля, че времето, когато проф. Балабанов не е харесал Ксенофонт защото...., е вече някакво друго време, останало там. Днес не се гледа на учените като тесни специалисти само, а като хора, които трябва да имат солидни познания за един свят, който се разбира не само като се гледа през погледа на една единствена наука или тема. Може би днес сме по-близко до хуманистите от Ренесанса, но определено не сме хуманисти. Не знам какво сме, но не сме хуманисти.

Нямам време да пиша за Ксенофонт, може би по-късно.

Крадла зададе въпрос, виждам, че е останал без отговор. Да, нашите речи тук и днес могат да се приемат за културна практика както в старогръцката литература.
Крадле, защо питаш това?
Тема № - 27 Коментар № - 2396 Aneta de la Mar - 2010-06-11 20:08:56
Невена направи добро на дискусията, сравнявайки Тукидид и Ксенофонт. Ще продължа нейното наблюдение, като се опирам и на някои от вече разглежданите теми.

Действително, както тя казва, Ксенофонт, особено Ксенофонт в текста на "Гръцка история" и "Анабазис", не развива и не ползва метод в смисъла на набор от правила за изследване, обяснение и представяне на миналото. И по това той несъмнено се различава от Тукидид и се сближава с Херодот.

Поглеждайки изобщо към творчеството на Ксенофонт, усещането за липса на метод се усилва още повече заради разнообразието от теми, с които се занимава писателят: животът на известни люде (биографиите на Кир и Агезилай, спомените за Сократ), етически въпроси ("Пир"), управлението на стопанство ("Диалог за стопанството", финансови въпроси ("За приходите на атиняните"), хобита ("За отглеждането на коне", "За лова с кучета").

Разбира се, като казвам, че усещането за липса на метод при Ксенофонт се усилва от тематичното разнообразие на неговите съчинения, съзнавам и това: че за нас научният метод означава в голяма степен и селекция на предметите, с които се занимава един изследовател. Днес не приемаме сериозно някой филолог например да се занимава с въпроса за отглеждането на кучета и да публикува трактати по темата. И, впрочем, един от най-известните български класически филолози, проф. Александър Балабанов, искрено се възмущава от широките интереси на Ксенофонт, като пише в "История на класическата литература" следното, което цитирам по памет: че от Ксенофонт би станало добър автор на календари за домакинята.

Е, да, изследователски метод при Ксенофонт липсва, но смятам, че от друга гледна точка той развива - по-скоро като писател, отколкото като учен - особен метод на нивото на своя почерк. Защото прави впечатление, че колкото и разнообразни да са темите, за които говори, Ксенофонт говори за тях общо-взето по еднакъв начин, без да променя своята реч. Така общото, свързващото се появява най-напред не като смисъл, а като модус на означаване; общото, казано по друг начин, се получава от това, че Ксенофонт сякаш пише една много дълга реч, съставя една много разширена синтагма, към която може да се закачи всичко, което попадне в обсега на интереса му. Това всичко става сродно, не защото е действително свързано по същност - та какво общо имат кучетата с приходите на Атина! - а защото речта, полагайки върху него чрез общия стил някакво по-цялостно разбиране за ценност и истина, го прави да изглежда за момент такова. Така стилът на Ксенофонт изработва странни ненаучни класове от неща; странни за научното мислене и говорене, чиято епистемология не може да свърже историята на Кир Велики с посаждането на дървета, но в същото време съвсем нормални за класификациите, които всекидневно прави редовото човешко мислене.

Почеркът на Ксенофонт постига ефекта, за който говоря, чрез своеобразна тяга към реалистична реч: плавен, спокоен, неусложнен синтаксис, малко абстрактни фрази, транспаретни, прозирни знаци, подтикващи този, който слуша или чете текста, да види нещата лесно и без увличане на погледа в техните обстоятелствени характеристики.

Но нещо възпира този почерк да утвърди реалистична визия за свят - каквато може да се открие в литературата от втората половина на XIX в. Пречката е от порядъка на смисъла. И тя, според мен, се състои в това, че Ксенофонт, върху чието мислене несъмнено влияят представителните жанрове в старогръцката литература, говори само за най-добрите, най-качествените, образцовите неща, независимо за какво говори - дали за земеделие, дали за финансови въпроси, дали за делата на отделни хора. Оттук и нашето усещане за досада, дължащо се според мен не толкова на равния почерк, колкото на еднотипното, в ценностен смисъл, представяне на действителността чрез нейните високи примери.




Тема № - 27 Коментар № - 2392 ГГ - 2010-06-10 23:58:47
Нашите речи тук и днес културна практика ли са както в старогръцката литература или са нещо друго?
Тема № - 27 Коментар № - 2390 Kradla - 2010-06-10 22:39:20
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 32687

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 6200

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25419

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123189

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 61009

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 13962

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6805

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167320

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48721

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30798

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA