ФОРУМ - АРХИВ

ЗА БЕЗРЕДНИЯ РЕД, КОМПРОМИСА И МЪЛЧАНИЕТО
Богдан Богданов

     
За тези, които участват в този форум, не е изненада, че в случвалото ми се през годините, съм следил подмолността на определени истини.  Те могат да се сведат до три.

Първата от тях е, че границите на всяко нещо, идея, събитие или факт са нестабилни. Поради което, когато мислим и говорим за нещо, го поместваме в мрежа от повече неща, наричаме го и с други думи и пораждаме текст. Втората истина е, че когато обсъждаме нещо с практическа цел, тази дължина става неуместна, заковаваме нещото за думата и не му позволяваме да мърда. И третата истина - правим второто временно, на пръв поглед в противовес на първото, но всъщност заради него, защото двете се свързват по много начини в една или друга протичаща динамична истина.

Не съм сигурен, че щях да достигна до горната теза, ако не беше социалистическото минало и ако негативният белег, че съм израсъл във фашистко семейство, не ме изправи пред толкова компромиси, породени от безредния ред на тогавашното общество. Разбира се, за достигането до тази теза няма как да не са си казали думата и образованието, което получих, и сплетените една в друга истории – на семейството, на езика и страната ми, на телесната ми нагласа и дългата история на организма, в чиято среда живея толкова години. Та поради тази преплетеност мълчах и не посмях да стопя в едно или друго просто по-сложната истина на това, което споделям и коментирам сега.

Но то може и трябва да се изкаже просто – допуснах да влеза в тогавашния безреден ред. Така заплатих трите неща, които би трябвало да ми се полагат – да пътувам в чужбина, да се подложа на операция от сърце на Запад и да се хабилитирам. Много по-късно разбрах в какво се изразява основно безредният ред – във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо.

Постъпих безредно защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива, които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание. Избрах по-безвредното с надежда, че бидейки умен и честен, ще обезмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно, има и пределно ясен негатив – влязъл съм в самото безредие, като съм приел, че нещо може да изглежда някакво, но да е всъщност друго. 

Отдавна знам, че тази разлика е вредна и се боря с нея посредством известната на моите близки не само теза, но и практика, която нарекох конструктивна недискретност. Да, така смятам - няма нищо по-здравословно от недискретността онова, което казваш на себе си, да казваш и на тези, които са до теб. Дори когато то засяга и буди недоумение. Обясних защо не споделих по-широко това, което коментирам сега. Но все едно - обстоятелствата помогнаха и премълчаното е навън.

Да, но остава мъчнотията със сложното и простото, това, че сложното го замъглява и, нанасяйки върху него по-късни дела, го обезвинява или усилва. Именно поради това го изказвам. Не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Това се отнася и до многото други проявления на безредния ред, справянето с които е по-сложно и иска повече време. С особена сила обаче то се отнася до конкретното безредие на иначе отменената институция на Държавна сигурност. Защото чрез битуващите и по днешните обществени върхове бивши нейни велможи тя продължава да спъва хода на съвременния живот. 

По закона от 2006 година, стъкмен, за да се покаже на Европейския съюз, че се разплащаме с тоталитарното минало, вините са изравнени. Всички знаем обаче, че прословутият параграф 12 на този закон прикри редовите вербовчици, поддържали безредието, и още по-виновните стоящи над тях негови строители. Тъй като безредието беше многостепенно, представям си какво биха казали те – че е дошло от фаталния небългарски център, който чрез тях простите изпълнители, неможещи да направят нищо, е осъществявал своите цели. Тези неможещи обаче са постигали тогава не неща, което им са се полагали.

Но, така или иначе, случилото се трябва да се опише в термините на дискурсивната история. Защото доведе до престъпления, грабежи и убийства, но и защото отгласите му продължават. Най-обхватният от тях - нарушеният режим на конкретната истинност. Е, това да бъде грижа на възпитанието и образованието, а и на всеки от нас в плана на истината. Но има и по-реални отгласи като съсипващата сегашното ни обществено благо престъпност и корупция, заченати именно тогава.

Съществен епизод в това минало на неправомерно заграбване беше развихрилото се след 1989 година  изнасяне и лично ползване на българските капитали от определена обществена прослойка. Огромна, все още оставаща неразкрита акция, в която се обогатиха толкова хора. Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Да, но има и друг по-съществен негативен нанос - заченатият по този начин капитал продължава да е интимно прикачен за държавни институции, от чиято сегашна безредност зависи.

Така че някой по-предвидлив от станалите по този начин богати би могъл да съобрази, че в името на капитала и по-истинското частно би било полезно да похарчи не особено голяма сума, с която да се спонсорира написването на дискурсивната история на прехода у нас след 1989 година. Тя е повече от необходима, защото би показала и петната, но и позитивите на това уникално преобразуване на масивното социалистическо безредие в сегашния ставащ все повече и повече законов и все повече и повече обществен ред.
 
Това беше основанието да подкрепя без колебание да бъде отличена, в рамките на наградите Паница за гражданска доблест, Комисията по досиетата. Решението предходи непосредствено оповестяването на новата серия сътрудничили на ДС, в която фигурирах. За някои от участниците в екипа на журито, определило наградите, това беше парадокс. За мен не беше. Законът е половинчат и продължава да изравнява вините, но Комисията, която го прилага, работи граждански дисциплинирано. Без да е пряко особено ефикасна, това, което тя прави, е с позитивни последствия.

Както стана и при това оповестяване – онези, които биха искали безредието да продължи, започнаха да го ограничават. Правителството притисна президента, а той на свой ред правителството. Стана ясно, че свързаните с крайното безредие на ДС, трябва да напуснат високите държавни служби поради опетняването на страната и българския данъкоплатец.

Делът на личното е по-лесен за преценка. Преди повече от трийсет години съм се подвел, че към нищо незначещите донесения за това, което съм виждал в постигнатата едва след 38-ата ми годишнина чужбина, и онова, което са правили партийните членове във Факултета по класически и чужди филологии в СУ, съм бил подтикнат от непредолими обстоятелства. Не съм схванал, че така съм станал оръдие в ръцете на комунисти от по-висок ранг, които чрез безпартийни са си мислили, че контролират други комунисти. Не съм разбрал и по-общото, че и тази дейност, а и ред други в условията на тогавашния безреден ред са били в най-добрия случай привидности, обезмисляли тогавашното ми съществуване. Разбрах го по-късно, след като опитах и другото безмислие, което се поблазних да приема – да бъда посланик.

Показателно беше как реагираха близките и приятелите ми. Най-близките нямаха проблем – в една или друга степен те знаеха. Пред другите близки и приятели, които познават делата ми, бях извинен по друг начин. Те знаеха, че дълги години и в Отворено общество, и още повече в Нов български университет се занимавах с делата на другите, не със своите, доколкото едното може да се отдели от другото.

Но понеже всеки става пример, тези, за които бях станал пример, не се почувставаха добре. Особено недобре се почувстваха онези, които ме смятат за демократ. Има такава повърхностна квалификация и в биографията ми в този сайт. Да, но в моите писания по темата аз настоявам, че демокрацията е сложен модел, в който влиза и доза недемократичност. Затова и в устроения йерархично обществен живот няма нищо по-трудно от това да се построи сменима йерархия.

А и другото, което научих постепенно – колкото и разгърнато демократично да е, никое нормално общество не поглъща целия човек. Както обществото е ресурс, от който черпи отделният човек, така и той е ресурс, от който черпи обществото. Разбира се, това не се отнася за безредното общество, което коментирам – безредието му е и поради това, че се опитва да погълне целия човек, не успява и в безсилието си развива престъпността, която крие с идеология. Така че смятащите ме за демократ да прочетат по-внимателно онова, което съм писал по въпроса.

По-трудно е с онези, които са минали през партийната безредност, било като лично са членували в партията, било като са били или са влезли в комунистически семейства, които пряко или и косвено са ги бранили от ДС. Между тях са по-суровите ми съдници. Разбира се, цялата партия не беше в социалистическата олигархия. Обикновените комунисти не се различаваха особено от редовите хора, които не бяха нито горе, нито долу в низината на останалите без собственост, на изселените, на пратените в лагери, на избитите и пропъдените в провинцията и чужбина. Случаите бяха много. Едни само поради това, че са от такова семейство, трябваше също да са в партията. Мнозина бяха просто партийци. Други  използваха партийното членство за влизане в действителния горен слой, осигуряващ мечтаното по-добро битие.

Там е проблемът – че някои днес смятат обикновеното скромно членуване в партията за честно битуване тогава. Но тази партия създаде безредния ред. Някои го осъзнават, но считат тази опетненост за по-малка. Че е невярно се разбира от несъзнателния импулс да укорят несъответно. Несъответно означава, че укорявайки, укоряват и себе си. Някои по този начин се укоряват за това, че са били в партията, други че и в партията, и извън нея не са постигнали нищо.

Има и друга категория близки, склонни да ме укорят. Това са демократите-политици, на които днешна България дължи голямата макропромяна в икономиката и законовата структура на собствеността. Би трябвало да сме им дълбоко благодарни за това, което направиха. Както знаете, по български по-скоро ги укоряваме - че в името на компромиса на прехода, постигайки горното, не дръзнаха да се намесят в политическата и обществената система и допуснаха елементи от миналото безредие да преминат в сегашния ред.

Е, на тях, на преминалите през компромиса, е по-лесно да се каже, че както миналото не може да се отсече от настоящото, защото влиза в него, така не може да се назове толкова сигурно и опетненото в реалния човек.  Защото то винаги преминава в друго. Както в моя случай то парадоксално премина в по-пълното разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания, с които съм свързан, не би било възможно.

Преди повече от 10 години, по време на фаталното управление на БСП, когато губейки властта партийната върхушка легитимира корупцията, НБУ беше неукрепнал и заплашен от помитане. Тогава открихме прекрасната Иванка Апостолова и нейната свързаност с партията ни спаси. Това беше отличен компромис, защото тя беше образован и умен човек, който зае мястото на ректор по възможно най-съответния начин. Този компромис беше подпрян от коригиращи го действия, така че в един момент НБУ стана адекват на обществото на прехода и пое по пътя на закрепването и успеха. Не казвам, че този адекват не е нещо временно. Но така се строи – посредством работни модели, които лека-полека поемат по пътя, който прави от тях действителни общества.

Разгърнатата демокрация е нещо прекрасно. За да се разгърне обаче, отначало са й нужни хора, които да се нарекат десни и леви. После следва другото нужно – да станат такива. Добре знаем, че нашите леви само се наричат така, а всъщност са всякакви с желанието да бъдат някакви по-горе над масата на останалите долу обикновени. Така беше по времето на социалистическата олигархия, такъв е духът в БСП и днес. Но знаем също, че и нашите десни, поради липсата на обществената основа, унищожена от осъществявалата безредния ред толкова десетилетия партия, са по-скоро все още нарекли се отколкото такива, водени повече от идеи, спомени и различавания и по-малко от действителното дясно.

Дали може да има истинско дясно в България? Може. Някога, макар също в затруднен ход, то е започнало да става, спряла го е промяната в 1945 година. Но спряното може да се събуди - и поради примера на Европейския съюз, и поради вече започналото на границата на 20- и 21-и век обществено устрояване. Да, но истинското дясно се случва по-реално, ако младите живеят и се формират в по-малки цялостно устроени обществени места. Обществото се строи не само отвън с примери, и не само отгоре със закони и държавен ред, но и отдолу с малки общества, в които дясното се усвоява като начин на живот.

Така че другите въпроси, които повдигна пред мен и свързаните с мен хора моето опетняване, са по-лесни и за отговаряне, и за практическо решаване. По-трудният въпрос е нуждата от такова разбиране на продължилия десетилетия безреден ред в България, което да позволи да се отървем от остатъците му по-скоро. Въпросът е труден и поради много други причини, но и поради опростяващата наклонност бавно оформящият се в страната ни съвременен либерално-демократичен ред да се представя за абсолютно светъл по същия начин и със същата реторика, с която се говореше за комунизма.

Лъжата в случая е в опростеното говорене. Докато лъжата в комунизма не е от говоренето, а от самия комунизъм. Тя извира и от многото реални подмени на едно с друго, към които комунизмът подтиква, но и от дълбината на лъжовното интелектуално усилие и вяра, подхранвани от него, че цялото може да се построи докрай и че построеното може да се различи изцяло от онова, което го е предхождало. Оттук и мизерното обществено последствие, че обявеното равенство се оказа не само грубо неравно, но и държавно престъпно. Безредният ред на комунистическата държава породи несравнимо по-голяма престъпност от тази, с която се справяше. При това не само я породи, но я и препредаде в дълги вълни към последвалото време.
 
Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може. Като интелектуалец и достатъчно възрастен аз имам задачата, с която започнах – да помогна да не се заблуждаваме, че истината е една и пределно ясна и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания. Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.


      


Коментари по темата
Към Йордан Корновски

Дано Новата година и на Вас да ви донесе всичко, което си пожелаете! Страхотен текст! Не просто текст... И да имате повече причини да пишете при нас:-)... много текстове-кораби като този!
Тема № - 35 Коментар № - 4022 vesselina vassileva - 2011-01-20 22:52:18
Здравейте,
имал съм много поводи да пиша в този форум и нито една причина. Днес като че ли имам и причина: засегната е темата за морала, една твърде важна за нас тема.
Първо искам да предложа няколко уточнения какво влагам в думата "морал", чиито смисъл е бил многократно и публично "изнасилван". Всички сме били свидели на това. На тази дума вече не може да се разчита сама по себе си, тя по правило трябва да бъде съпровождана от пояснения.
1. Моралът е закон. Като такъв той, освен че поставя правила, също и служи на правила. Ето някои от правилата, на които законът е подвластен:
А) Неговото спазване е невъжможно за хора, които:
- не знаят за съществуването или съдържанието на този закон
- не са предоставени с възможността да изпълнят разпорежданията на този закон
- са излъгани за характера на обстоятелствата, мислейки, че правят нещо законно, а то не е такова
- са срещнали неясни, двусмислени в очите им разпоредби
Б) Неговото спазване причинява частична НЕСВОБОДА, а спазването му изисква определена СВОБОДА. Двете състояния (свобода и несвобода) не трябва никога да се отнасят до едни и същи неща, иначе законът изгубва смислъл.
Природата на нещата, с които се занимава моралът, не притежават единно, “заковано” значение. Следователно, моралът е закон, който има свойството в определени моменти да губи смисъла си, да престава ясно да сочи "правилния път".
Нека дам примери:
1) Законът казва: "не отнемай живот". Шофьор се движи с висока (но разрешена и съобразена) скорост, когато на пътя му изкачат трима самоубийци по начин, по който единият ще бъде прегазен. Към кого шофьорът да насочи автомобила? Свободата да не се отнема живот е изгубена и е в конфликт със закона. В този миг законът престава да има смисъл, защото един ще умре при всеки избор на човека, но все пак избор трябва да бъде направен и законът, макар и безсмислен към момента, ще бъде нарушен, а "виновникът" ще бъде съден за нарушение на същия този закон.
2) Законът казва: "не кради". Дали да откраднем телефон, за да се обадим в полицията, за да предотвратим по-голямо престъпление? Моралният закон замлъква, няма коментар по въпроса, защото в ситуацията понятието "престъпление" губи много от смисъла си. А точно този изгубен смисъл ни е нужен, за да черпим мотивация за действие – та нали уж престъпление искаме да борим?
Има такъв род ситуации, които причиняват системен недостиг на смисъл в области от понятийната ни система. В такива случаи и моралът ни губи сцепление с личността ни, защото той се свързва с нас по силата на абстрактни разбирания като тези за добро, ред, справеливост, право. От пълнотата на техния смисъл зависи силата на въздействието на морала ни върху действията ни.
В) Обществените съдници се намират в позицията на свободни да спазват закона и докато са в нея, те не могат да разберат какво означава да искаш да направиш най-доброто, но това "добро" постоянно да ти се изплъзва, като неуловима същност. А уловимо ли е доброто и кога?
Общественият съдник често е твърде пасивен по отношения на злините, за които осъжда други. Той може да не притежава нито една заслуга за преодоляването на един или друг проблем на съвременното общество, но от друга страна да има в главата си запаметени на изуст дълги списъци от "виновници" за тези същите проблеми.
В този ред на мисли законът улеснява намирането на "изкупителна жертва" за общите несгоди, за които е абсурдно да се търси един единствен виновник. Но когато се открие нарушител на закона, дали моралния или държания, общественото мнение като че излива негативната си енергия върху този "нарушител" и то със задоволството, че ето, видиш ли, врагът е идентифициран, остава да го отстраним и да продължим напред. Законът предоставя удобно средство за унищожаване на личности, за сриване на репутации, дори за безнаказани убийства, защото смъртта на "беззаконниците" по друг начин се разследва, независимо какво пише по този въпрос в същия закон - поредното доказателство, че развяването на флага на законността в повечето случаи е в името на това, че така е удобно, за да се изчистят онези, които са потенциалната конкуренция за властта. А властта е примамлива, защото който има власт, има контрол над... отново... закона. Това е един затворен кръг - който използва добре правилата в своя полза, той определя бъдещите правила, които друг ще използва, за да ги определя на свой ред някой ден и т.н..
2. Моралът има нужда да бъде закрепен в пространството на идеите и да служи за отправна точка за йерархизация на ценностите във вътрешния свят на човека. За нещастие нищо не може да бъде закрепено в пространството на идеите на учещ и развиващ себе си човек - там има подвижен ред. Там съществува онази "сменяема йерархия", която в друг контекст проф. Богданов обсъжда. Отнесен към тази сменяема йерархия, законът често е невалиден, защото е прекалено тромав, за да функционира на такова ниво. По същността си общественият морал е прекалено бавен в правилното си реагиране към бързо развиващите се личности и почти винаги ги осъжда, защото те дърпат към прогрес една закостеняла структура, опитваща се да предпази себе си.
3. Моралът като закон има свойството да изглежда незначим в очите на създателите си. Така както правителствените автомобили могат да предизвикват катастрофи и никой да не ги съди, така и ръководните мисли на човека имат свойството да стават прекалено авторитарни и да не търпят чужди обаждания, примерно на чувствата на вина, срам, състрадание.

Може да се продължава темата как работи моралът, но чувствам, че ще предизвикам отегчение у евентуалните четящи този текст хора. Затова ще мина по същество – нуждаем се от морал, който хем да можем да приемем общо, хем да е достатъчно гъвкав, за да не осъждаме по-прогресивните от нас. Такъв гъвкав морал не би имал поведението на закон, за разлика от обсъждания по-горе сегашен морал. Следователно и думата морал трябва да се остави в миналото и да се избере по-подходяща, например аз бих предложил думата “истинност”, но отнесена към хората. Според мен има хора, които са истински, но има и хора, които са фалшиви, крият се зад имидж. Истинският човек се разпознава по контролираната свобода на емоциите си. Фалшивият човек няма никаква свобода на емоциите, а онези с неконтролирана свобода по-добре да не коментираме тук.
За мен проф. Богданов определено е истински. Не мога да се занимавам със спорове дали той е морален или не, защото вече обсъдих част от причините защо понятието “морал” е станало неизползваемо. Като обобщение за морала, може да се каже, че той е инструмент за прилагането на двойни, дори тройни и четворни стандарти, които в причините си да съществуват нямат морални цели на първо място. Маска след маска крият лицата на обществените съдници, които не спират да се занимават с всеки друг, но не и със себе си и собствената си роля в това общество, което искат да изкарат едва ли не задължено на тях по някакъв начин. Но да се върнем на темата: защо проф. Богданов е истински? Защото не прикрива, доколкото доброто възпитание не се смята за прикриване на нещо, реалните си чувства към хората. Поради това той лесно може да обиди някого и да предизвика лоши чувства, насочени към самия него. Но кой се обижда от истина за самия себе си, вместо да се потруди да поправи несъвършенствата си? Това е само неистинският човек. Затова накратко мога да кажа за най-грубите критици на истинските хора като проф. Богданов, които надали четат точно тук (те се подвизават по по-некултурни места, където непознаването на родния език не е проблем), че ако те бяха истински, нямаше да се обиждат от истините за себе си. Разбира се, че най-уязвими и обидчиви са най-фалшивите хора, които по цял ден треперят за имиджа си и се борят със зъби и нокти да го запазят. Проф. Богданов не е от тези хора, той многократно е правил завои в житейския си път, защото е преосмислял себе си. Фалшивият човек – напротив, опитва се цял живот да докаже колко е постоянен в това, което е, защото всъщност вътрешно не е ни най-малко този човек. Точно онези без никакви приноси към това общество с най-голям плам критикуват хората, които имат съществен принос. А има ли принос проф. Богданов към нашето общество? Не е ли смешно да го обсъждаме? За мен е смешно и ще спра тук, за да остана с усмивката.
Дано новата година носи здраве и успехи на всички истински хора. Имаме нужда от тях, защото те макар и да допускат грешки, поне се опитват да променят нещата към по-добро. Най-лесно е да не опитваме и да не грешим, но вместо това да се крием зад фалшив имидж.
Тема № - 35 Коментар № - 4011 Йордан Корновски - 2011-01-19 21:10:23
Имах да напиша нещо по няколко от последните коментари, но ще го отложа за утре, понеже съм много уморена от подреждането на музикално-танцовата трапеза.
Не мога да не отбележа, обаче, това припомняне, което толкова неща надгражда не само в нашия форум.
Ето сега, привижда ли ми се, че два коня диоскурски, в отчетлив ритъм се запътват към следващата тема-симпозиум - конят на Кастор(?) и конят на Полидевк (Веселина), смъртният и божественият, заедно в колесницата от "Федър"?
Тема № - 35 Коментар № - 3989 Лелята на Сократ - 2011-01-18 00:11:55
Здравейте, Аглика! Благодаря за хубавите думи! Следващите коментари - в прекрасния текст на Лелята на Сократ (Роси) - ще си ги посветя специално за Вас и за всички, които ще останат! Дано и да се включите с коментари - ще бъде интересно! Може би този поздрав, който вече пусках - но сега е с други картинки... и който съм си припомнила от Лелята на Сократ (като от божество) - е добър начин за придвижване към следващата тема.

Касторе, идвай и ти с мен!:-)

http://www.youtube.com/watch?v=TQR-vQ-obMc&feature=related
Тема № - 35 Коментар № - 3988 vesselina vassileva - 2011-01-17 23:45:30
Здравейте, обаждам се, само за да кажа, че има и невидими участници в "борбата". За два дни прочетох цялата дискусия по темата тук и изпитах изключителна радост, че го има това място. Преди 15 години имах шанса да организирам едно форумно пространство в Софийския университет, което професор Богданов често посещаваше и което, лаская се да мисля, подкрепяше. Приличаше много на това, което сe случва тук.

Не на шега мисля, че историята около професора с широкия обществен интерес към нея, даде още един неоценим шанс на хора на като мен да се върнат по-активно към този тип осмисляне на света. Не знам какво казва статистиката на сайта, но познавам поне няколко човека, които за пръв път влязоха тук, за да научат повече за случилото се. Някои може би ще останат.

Благодарна съм за енергията и ентусиазма ви. Ще се опитам да ви следя и занапред. Препоръката ми е само да намерите начин това да става малко по-лесно като интернет-технология. Знам, че "трудността" на това място е идеологически обоснована от професора, но все пак има едно необходимо ниво на ползваемост, което е добре да се съблюдава, за да не се губят съмишленици.

Желая ви усмихната вечер!
Тема № - 35 Коментар № - 3984 Аглика Крушовенска - 2011-01-17 20:13:33
Много хубава история, Мария.

Толкова лични неща се изписаха, и за НБУ, и за професор Богданов, и за нас пишещите във форума, и за света в нас, и извън нас.

Притеснява ме обаче едно. Защо сме едни и същи в борбата?

"Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може", казва професор Богданов.

Тема № - 35 Коментар № - 3982 Кастор - 2011-01-17 15:41:25
Според българския традиционен календар днес е Лелинден - оставя се погача, за да няма чума и други вирусни заболявания! Дано погачата замесена за Сократовата леля да прогони всички вируси, които се развиват в нашия организъм напоследък...

Честит празинк Лельо Сократова!

Разказите на Мария са прекрасни, макар и много тъжни.
Тема № - 35 Коментар № - 3980 Един фен - 2011-01-17 14:12:09
Ето втората история:

В самото начало на 70-те години бях млад инженер в научноизследователски институт и работех върху кандидатска дисертация. Темата беше много модерна за онези години: “Разпознаване на образи на далечни разстояния”. Вече имаше постижения в тази насока по света, но и ние като жабата дето си вдигнала крака да я подковат като коня, се примерихме силите с другите. Накратко – разработвах темата”Разпознаване на човешките тембри при предавана по телефон реч” Целта беше да се изследва качеството на телефонните мрежи и защо изкривяват звученето на гласовете. Изследването беше във връзка с въвеждане на Европейски стандарти по телефония. Темата, както после разбрах заинтересувала и други институции.

В един пролетен ден намирам в пощенската кутия листче: “Моля, да се явите в стая.... на Комитета за държавна сигурност, в 16 часа на ул.”6 септември”. Изживяването ми беше неописуемо. Ръцете ми се разтрепериха, краката ми се подкосиха и почнах да премислям греховете си. Колкото и да мислех, те не бяха политически. Ех, някой и друг виц...Срещи с чужденци?... Да, с едни японци, но не сме говорили кой зная какво, защото просто не можехме да говорим, а повече ръкомахахме.
И така – влизам в стаята. Двама цивилни на средна възраст с елегантни костюми.
- Седнете. Кажете сега, спомняте ли си къде сте била напоследък, с кого сте говорила, за какво... Въобще разкажете ни.
Единият сяда срещу мен, а другия стои прав и се прави, че гледа през прозореца.
- Нямам нищо за разказване. Ежедневие. Ходя на работа, после в къщи...
- И все пак, сигурно има нещо, което да ни съобщите, например в работата ви.
- Не наистина, нищо особено, работя си върху дисертацията, не контактувам с повечето колеги.
Е, тук вече се издъних. Просто излъгах и още не ми беше ясно, че те ВСИЧКО знаят. Правият се разсмя и рече:
-Хайде де, вие имате толкова приятели!
И почна да ги изрежда поименно. Каза кой ми е научния ръководител. Направи му характеристика. Каза къде живея, кой е мъжът ми, с какво се занимава, и въобщееее....Косата ми настръхна.
С две думи – предложиха ми да работя за тях. Имали изследователско звено, което се занимавало с акустична апаратура (нали се сещате каква), пък аз съм можела да им помогна, пък щяла съм да вземам три пъти по-висока заплата, но нямало да мога да излизам в капиталистически страни, а само в социалистически, и дори ако искам мога да си завърша дисертацията в Съветския съюз(!!!), а ако сложа пагон, ще ми дадат още отгоре и т.н.
Бяха забравили, че имам малко момченце, което е още в яслена възраст.
Това ми беше най-важния аргумент за отказ, тъй като ми казаха, че може да има понякога нощни тревоги. Дълго ме увещаваха. Признавам – учтиво. Накрая се разбрахме, че като мине лятото, през октомври пак ще се обадят.
Не се обадиха. Слава Богу. Но и аз доста се постарах – разправях на ляво и дясно какво ми се е случило. Разбира се, това беше възможно, защото те не ме вербуваха за агент, а за специалист, но все пак - специалист, който да работи за подслушването и преследването на хората.
Така, че ето един случай на отказ, но осъзнавам, че е съвсем различен от онова, което коментираме – направения компромис, срещу живот, какъвто беше предишният ми пример за двамата братя и за компромисът на професор Богданов.
Тема № - 35 Коментар № - 3979 Мария - 2011-01-17 13:10:11
Здравейте форумци!

Стана дума за неща, които не мога да отмина. Едно от тях е как се подаваш да станеш агент и как не ставаш. С това, което ще напиша искам да внеса още един щрих, към сложната тема. Освен това, искам да обърна внимание на някои участници, включили се напоследък инцидентно във форума, че той не е съдилище, нито другарски съд, а е ФОРУМ – място за дискусии и ако е възможно – място за вербално изразени мисловни процеси при подтиснати неконструктивни емоционални изблици.

Такааааа..... Ще разкажа два истински истории – едната случила се с мой приятел и другата – случила се с мен. Преценявайте – кое е правилно и кое – не.

Първата история:
Веднага след установяването на народната власт през 1944 година, едно момче на 19 години и неговият брат на 22 години се озовават в затвора – в тъмни килии с тежки вериги на краката. Защо? При влизането на Съветските войски в България успели да скрият едно до смърт уплашено немско войниче на 18 години в мазето си. Войничето еднакво се бояло както от руснаците, ако дезертира и остане в България, така и от изтеглящите се немци- сънародници. Било изтощено и не искало да умира. И в двата случая щяло да се прости с живота.
Двете момчета – хазяйчетата, след два месеца били разкрити. Немчето било предадено на руснаците, а те - скоро след това - в затвора. Проточило се дело. Децата поотраснали. Осъдили ги – на смърт с четири смъртни присъди – за най-различни неща. Били в килии за смъртници две години и всеки ден очаквали да ги изведат за екзекуция. По-малкият от тях, който е жив ми разправя: “Най ужасният спомен от затвора беше потракването на веригите, когато извеждаха някой затворник за разстрел Познавах кой са извели, защото веригите дрънчаха различно. Аз вече ги познавах коя но кого е”.
В един прекрасен ден ги освободили с не много ясни мотиви. Излизайки от затвора, се оглеждали да не ги застигне някой куршум. Минало време, задомили се. Дошли промените през1989. Големият брат станал депутат. Ясно от коя партия. Отворили му досието, както се полага като на депутат и цъфнало агентурно минало през всички тези години. Вербували го в затвора. Неговото условие било да ги пуснат и двамата. Наскоро след това той се помина, но по-малкият му брат, моят приятел, със сълзи на очи, разправяйки тази история добави: “Сега не зная дали да съм му благодарен, че съм жив, или да го заплюя, че им стана агент”.
Сега може би е различно да се преценява, но тогава, след като е излязъл от свирепата килия на смъртник на чист въздух, под синьо небе, и дори да е знаел с цената на какво, сигурно е щял да целува ръцете на брат си.

Втората история: След малко – в следващия ми постинг.
Тема № - 35 Коментар № - 3978 Мария - 2011-01-17 11:53:43
Професор Богданов е от малцината бивши агенти на ДС, които изобщо счетоха за нужно ПУБЛИЧНО да обяснят как е станало вербуването им, защо е станало, в какво се е изразявало и т.н. Всеки един от тях го направи в своя си стил, придържайки се към своя си начин на изразяване.
Но проф. Богданов направи и нещо, което никой (доколкото ми е известно) друг не направи: публикувайки текста си във форума, даде нишан за дебати по въпроса.
А по-голямата част от бившите агенти на ДС просто мълчат, смятайки, че мълчанието е най-добрата тактика. "Всяко чудо за три дена" - така смятат те. Професор Богданов очевидно не се придържа към тази максима, защото проблемът наистина е много сериозен и трябва всички заедно да стигнем до сърцевината на проблема.
Тема № - 35 Коментар № - 3976 Борислав Георгиев - 2011-01-17 06:08:44
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 70456

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 8612

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25988

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 124014

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 63730

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 15019

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 7616

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 168363

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 49647

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 31738

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA