ФОРУМ - АРХИВ

ДУШИТЕ НА ПЛАТОН
или за сходствата и различията в личността

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

1. Ярките сухи цветове на Мароко, землистата топлина и влагата на есенните паркове, миризмата на разчупения портокал и подострените моливи, канелата, турското кафе, вкусът на хляба с маслини, много течните акварели и много педантичните офорти, Димитровград, Женева, Солун, майка ми и баба ми, разцъфналата хортензия, домашните супи, приказките на Киплинг, Х. след вечеря, притихнала, отпусната в бялото пухено одеяло, наелектризирана броня, която леко ме парва, когато я докосна, бистрото лице на дъщеря ни, загледана в слънчево зайче, стихът на e.e. cummings nobody, not even the rain, has such small hands, написан за нея, рижите сетери, ирониите и поучителните вечерни монолози на Б., неовладяната коса и оптимизмът на В., прималяването, преминаващо в еуфория, когато излитам със самолет в мрачна и дъждовна сутрин, лимоненото жълто и червените тухли, сухият студ навън, разливането на умората в мигновено заспиване, Хермесовата лекота на тялото, водните лилии на Моне, лавандулата, Пруст, Флобер, Русо, Рот, Капоти, щедрите вестници и късният обилен обяд в събота, разхвърлените топли стаи, светлината през хартия, хрумването, главите на Бранкузи, дъбът, чиято корона е разлюляна от вятъра на Ерос в един фрагмент на Сафо, грапавите божествени пасажи у Платон, трудно изкопчените разкази на А., понякога дългото приятелство с Н., несложното приятелство с В., дете, което си смъква с отмъстителен жест бодящата го плетена шапка, подслушаните разговори в автобуса, виното, вратовръзките, навиците, финалните сцени във филмите на Антониони, Марчело Мастрояни и Анита Екберг във фонтана “Треви”, навитите ръкави на ризата и часовниците със стрелки, мелодичните несвършващи изречения, разпалените неравноделни спорове, “Павана за една починала принцеса” на Равел, реките и облаците над океана, но и някои прояви на приятелска подлост, черната реторика, бързото разстройване, слабеенето и ревността, честолюбието, безразличието, студенината, раздуването на малките болки и успехи.

2. Навярно и аз мога подобно на Сократ в началото на Платоновия диалог “Федър” (230а) да кажа, че отделям доста време, за да се питам – съзнателно, пък и несъзнателно – дали по отношение на това, чрез което определям какъв съм или какъв искам да бъда, представлявам същество по-сложно, по-оплетено и по-разпалено от стоглавия великан Тифон, когото някога богинята Гея родила, за да се противопостави на Зевс, или пък съм кротко питомно животинче, причастно на простичкото божествено начало (theias tinos kai atyphou moiras metekhon, казва Платон, заигравайки се с името на чудовището) и затова винаги еднакво със самото себе си. Ако сега си представя, че Федър носеше под дрехата си скътано не словото на Лизий за предимствата на невлюбения, а свитък с Девета книга на Платоновата “Държава”, той сигурно щеше да намери повод да го зачете пред Сократ и като стигне до мястото от текста (IX, 588b и сл.), в което се обрисуват частите на душата, с присъщата си младежка необузданост да зашуми и да прекъсне четенето си, възкликвайки: “А, ето, Сократе, това, което питаше преди малко – като всеки човек ти си и едното, и другото!” Въпреки че външно си един, в душата ти живее и постоянно менящо облика си чудовище от митологичния род на Скила, Кербер или Химера, увенчано с множество глави на диви и питомни животни, символизиращи твоите телесни желания, и огромен силен лъв, чийто кръвожаден гняв може във всеки един момент да се прояви, и много по-мъничък от лъва винаги еднакъв със себе си, разумен и добродушен, но доста крехък и слабоват човечец, когото другите две животни постоянно грабят или в най-добрия случай подяждат.

Как тогава тази странна менажерия, която представлява Платоновият човек, как това вътрешно напрегнато кълбо от желания, чувства и разум, което без съмнение и аз представлявам по отношение на моите разнолики стремежи и действия, не се разпада? Как толкова дълго време, въпреки понякога кризисните ситуации и разочарования, оставам цял и свързан, как мога да казвам, че съм същият, при положение, че в това, което харесвам и искам да притежавам или да бъда, не мога да не съм постоянно различен? Каква е в крайна сметка тази еластична, прилепчива, лесно делима, пореста личност, която нося?

3. Струва ми се, че запазвам вътрешната си свързаност и оставам един и същ въпреки промените, които предизвиквам или претърпявам, по два начина, обусловени взаимно. Първия ще нарека “стратегия на наподобяването”, втория “стратегия на отделянето”. Понеже съм развил това разбиране от четенето и обичането на двама автори, Платон и Русо, то ще се позовавам на тях, представяйки тезата си. 

В какво се състои най-напред стратегията на наподобяването? Изглежда, в това ефективно да разбираш, че вътрешният свят, независимо дали ще бъде наречен душа, личност или “аз”, не е устроен по-различно от външния: че, първо, във вътрешния си строеж, в съвкупността от мисли, образи и вярвания за себе си, човек е движен от същите сили и мотиви, на които се подчинява изобщо всичко одушевено в света, и, второ, носи в себе си същото динамично общество от неравни по качества и нееднакви по характер хора, сред които външно опитва да се отличи и наложи.

Първото твърдение е представено от Платон по знаменит символичен начин в диалога “Тимей” чрез мита за сътворяването на космоса. Платон твърди (34b и сл.), че световната душа – първото и най-съвършеното творение на бога демиург – не е едносъставна по природа, а получена от нелекото свързване на двата може би най-противоположни елемента, на двата най-трудно съчетаващи се един с друг ейдоса, чиито проявления се откриват в странните същества, населяващи човешките души. Смес от ейдоса на Същото, to auto, и ейдоса на Другото, to heteron, душата на космоса, която впоследствие ще послужи като образец при създаването на всичко останало в света, ще наложи навсякъде върху него този принцип на вътрешното несходство и динамика между непромяната и промяната, но заедно с това ще даде и рецептата, изпълнена, както показва Платон, с математическа точност върху работната маса на демиурга, чрез която то се балансира, преодолява и превръща в хармония: по-голямата доза от Същото, вложена в душевната смес, тоест по-голямото влияние на разумната сила, която може и трябва да се противопоставя на крайните действия и решения, към които подтикват останалите елементи в сместа, гарантира неконфликтното следване на двете свръх-задачи, вложени в душата – задачата движение и задачата безсмъртие – и така по-устойчивото щастливо съществуване на цялото именно като съставно цяло.    

В “Държавата” този космологичен модел е придобил и етико-политическо измерение. Справедливостта и останалите добродетели според Платон трябва да се търсят по-напред вътре в строежа на душата, която прилича на малък полис по това, че и в нея живеят и действат различни същества, надарени с различна чувствителност и разумност, които, следователно, развиват помежду си същите отношения на ред и безредие, същата тяга към непромяна и промяна, които развиват и хората навън в общността. И оттук справедливостта, както се казва в Четвърта книга (443c и сл.), представлява не толкова външно действие с една или друга цел, с един или друг резултат, а вътрешна хармония, постигнато вътрешно сходство и съгласие между тези различни елементи и същества, борещи се за надмощие в полиса на душата – с уговорката, че тази хармония Платон вижда не като демократично равенство на всички желания, както по-скоро ние си представяме това, което наричаме “вътрешно здраве”, а една мека тирания на разума над желанията и чувствата, проявяваща се в сдържаност и в един вид постоянна вътрешна педагогика, някак трудна за възприемане и следване днес най-вече с това, че изисква оформянето в самите нас на сложна реч, комбинираща по недразнещ начин смаляването на това, което вярваме, че сме, с усилването на това, което можем да станем.

В края на XVIII в. Русо – по-скоро без да развива пряко възгледите на Платон – е свързал в последната си книга, “Мечтанията на самотния скитник” (Les Rêveries du promeneur solitaire), разбирането, че сме вътрешно несходни със самите себе си, с новото, вече модерно разбиране, което ще бъде кодифицирано от декларациите за правата на човека, че всеки носи в себе си уникална личност, различаваща се от всяка друга и полезна именно с това свое различие. Отделен от останалите хора, както вярва, тъкмо поради крайното несходство на своята личност с личността на другите, изпълнен освен това със страхове, че е гонен и преследван от опасни и зли врагове, Русо постепенно открива към края на живота си, че може, регистрирайки всеки ден вътрешните си изменения благодарение на един символичен механизъм, който нарича в Първата разходка “барометър на душата”, да постигне вътре в себе си свързаността с обществото, в което външно не допускат да живее. Така Русо открива и утешението, че не може да бъде напълно сам, защото макар и изолиран от другите, всеки ден общува и влиза в противоречие с достатъчно много разнообразни проявления на себе си.

Но стигайки до идеята за вътрешното общество, Русо в крайна сметка стига и до същия проблем за организирането на съставената от различни части цялост, на който се е посветил по отношение на политическите общности в текста на “Обществения договор”. За да бъда цялостен, използвайки по позитивен начин условието, че съм винаги различен, е необходимо вътре в мен да се наложи някакъв по-траен ред, необходимо е, следователно, да сключа и спазвам и в себе си нещо като обществен договор, регламентиращ управлението на вътрешните ми действия. Това е, което наричам “стратегия на отделянето”: съвкупността от начините, по които личността винаги дели себе си ценностно на по-важни и по-неважни части и съставя въображаеми списъци с по-стойностни и по-нестойностни предмети, хора, събития, желания и грижи, и оттук начините, по които в своите външни проявления отдава повече значения на едните за сметка на другите.

Тази идея за ценностната вътрешна делитба, разбира се, не е напълно съвременна и, както искам да покажа, е естествено да бъде открита именно там, където се счита, че ядрото на идентичността не е едносъставно, а съчетание от различни елементи. Затова и черпя пример отново от диалога “Тимей”. След като е показал, че човекът е оформен по подобие на космоса съставно, Платон описва в 69а и сл. как в тази структура, чрез отделяне на нейните части, се е получила вторична йерархия и ред, който може да се опише като своеобразна карта на местата в тялото, обитавани от различните човешки души – аналогични по функция на частите на душата, представени в “Държавата” (IV, 439d и сл.) и “Федър” (246а и сл; 253c и сл.). Главата, акропол на тялото, съдържа най-ценната и за разлика от останалите души безсмъртна човешка душа – разумната, която посредством шията, нещо като провлак и същевременно гранична бразда, бива отделена от гърдите, където като в мъжки и женски отделения на къща са настанени душите, свързани с гнева и сродните му чувства, на свой ред отделени от слабините, където сякаш на ясла е завързано многоглавото чудовище на страстите – душата, представляваща желанията за телесни удоволствия.

По друг начин тази образцова вътрешна делитба – при която тялото парадоксално играе ролята на разделител и пространство на ред, разбира се, по-строг в горните и по-хлабав в долните му части – може да се открие и в диалога “Федон”. Според този текст душата обаче не е нещо съставено, тя няма части, иначе, казва Сократ, би се разпаднала при смъртта подобно но тялото (78b и сл.). Обяснявам си това на пръв поглед несъответствие спрямо разсъжденията за строежа на душата в другите Платонови диалози с това, че фигурата на философа Сократ, както е представена от Платон в този диалог, е също като начертаното в “Тимей” тяло образец за постигнато идеално делене между ценно и неценно във вътрешния човешки строеж. Душата на Сократ няма и не може да има части, а е чиста едносъставна душа, защото философът, който цял живот, както твърди пред своите другари, е упражнявал умиране (meletē thanatou: 67d; 81a), е постигнал в себе си безостатъчното делене на душа, която е нещо божествено чисто и безсмъртно, и тяло, което е нещо смъртно и мръсно. Оттук и лекотата, с която Сократ посреща смъртта, финалното делене на душа и тяло – лекотата на човек, който щастливо вярва, че вече е напълно идентичен на себе си, че може да се прояви като едносъставен и завършен, като изцяло отделен от несходствата си, като защитен от допускането на смесване между това, което желае да бъде, и това, което не желае да бъде. И понеже в ценностната йерархия, изложена от Сократ, тялото е нещо, което Сократ твърдо не желае да бъде и от което с цената на всичко желае да се различи, то нищо не му пречи в края на диалога, преди да изпие отровата, да заяви, къде шеговито, къде съвсем убедено на своите другари (115c), че онзи Сократ, за чийто труп след малко те ще се погрижат, няма да има нищо общо с одушевения Сократ, с когото сега разговарят и който ще им се изплъзне след смъртта, за да отиде на по-красиво място.

Изображение: Константин Бранкузи, “Спящата муза”, 1910 г., Metropolitan Museum of Art, New York



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Очакваме през следващите дни новия текст на Борислав Георгиев и ще използвам кратката пауза, за да благодаря на проф. Богданов и на участниците във форума за прекрасните реакции и коментари.

С пожелание за по-топли и вече пролетни дни!
Тема № - 37 Коментар № - 4258 ГГ - 2011-03-02 23:09:50
Георги ми даде хубав повод за нов коментар с платоническия мотив за homo interior при Августин. Всъщност, под влияние на прочутата фраза на апостол Павел (“Послание до Ефесяни”, 3:16), деленето на вътрешен и външен човек се среща особено често в християнската литература: интензивно с него работят, да речем, Климент Алекандрийски и Григорий Богослов. Но произходът му все пак си остава платонически, или поне Августиновата му употреба е такава.

Въвеждайки метафората за “човека вътре в нас” (ho entos anthropos:“Държавата”, ІХ, 589ab), Платон очевидно се опитва да обясни различната съдба на отделните хора, които – въпреки че всички са съставени от душа и тяло – показват огромни различия в рамките на еднаквото си устройство, и тези различия не могат да се обяснят просто с външни въздействия. Доброто понятие за “себе си”, следователно, трябва да включва не само спектъра от универсални телесни и душевни преживявания, присъщи на хората по принцип, но и динамичната ситуация на тяхното редуване, смесване или заменяне, която именно придава индивидуален облик на отделното човешко същество. Ето защо Платон има грижата не просто да раздели душата на части, но и да очертае вариативността на тяхното функциониране в цялото на човешкия индивид, или с други думи – главните посоки, в които се случва комбинираната им употреба в конкретното битие на хората. Оттук и това, което Георги онагледява много добре: неизбежната и същевременно уникална последователност от множество “вътре” и “вън”, съставляваща живота на всеки от нас.

От друга страна, Платон вярва, че движенията “отвътре навън” и “отвън навътре” не само не се случват толкова често, колкото си мислим, но и нямат еднаква ценност и не се осъществяват в една плоскост. Същинското интериоризиране на човека означава трайното възприемане на друг, по-висш вид живот, заменящ разпиляното ни живеене в пределите на телесния свят. Затова и преходът между вътрешен и външен човек е вертикален, а не хоризонтален; той изразява не смяната на временни настроения или активности, а едрата и радикална промяна в разбирането ни за това, какво сме всъщност: в режима на външния човек ние по навик се идентифицираме с “низката” душа и телесните си функции, докато в режима на вътрешния човек вече свеждаме себе си до душата, която е носител на една по-висша идентичност по силата на сродството си с идеалния свят и божествената истина.

Накратко казано, вътрешният човек е друг начин да посочим онзи вид живот, при който емпиричното “себе си” се доближава в максимална степен до своя висш, идеален “Аз”.
Тема № - 37 Коментар № - 4255 Владимир Маринов - 2011-03-02 17:26:43
Много хубав коментар, Анета, благодаря! Той ми позволява да се върна за малко към началото на разговора, когато се обади Денис и поиска да разясним понятието "душа".

Аз не смятам, че имам душа - каквато я описва Платон или я представят християнските текстове - но въпреки това използвам думата "душа" така, сякаш имам и познавам нещото, което тя значи. Защо? От една страна, защото се нуждая от общоупотребими понятия, чрез които да дам право на цялост на множествените проявления на личността, която нося. От друга страна, защото благодарение на представи като тази, която имаме за душата, успяваме да намалим многотията на живота и да го направим по-представим.

Така, струва ми се, се поражда и колебанието, за което пише Анета. Четем и коментираме големите текстове на Платон, Русо и Августин, и докато чрез тях си разясняваме значението на думата "душа" и на представите, в които това значение се включва, започваме да усещаме, че и нещото, което наричаме с думата, ни става по-ясно.

Само че тази яснота е летлива и нетрайна. Да стане нещо по-ясно, означава да можем да го наречем с повече думи, да му дадем повече свързани помежду си предикати. Обаче наричайки го с повече думи, нещото, което наричаме с тях, мърда от сигурното място, отредено му от едната дума или единия символ, влиза в други разреди от неща, омесва се с тях и в крайна сметка, отново затъмнено, се нуждае от ново поясняване.

Та именно тази дълга верига от обусловени взаимно пояснявания на едно и също нещо по много начини се осъществява от големите текстове. Това прави например диалогът "Федон", навързвайки един след друг няколко аргумента за безсмъртието на душата: с цел убедително поясняване какво е нещото душа, текстът трупа думи и представи, които могат да се припишат на това нещо; но по този начин текстът също така по необходимост от време на време бяга от това, което пояснява, отдалечава се от него, разглежда го от дистанцията на други представи и ситуации.
Тема № - 37 Коментар № - 4254 ГГ - 2011-03-01 21:34:25
Питам се как да пиша за душата след като вече знам толкова неща за нея благодарение на хубавия разговор, който се води тука? Дали с нещо определено текстът и написаното от Георги и разбира се, коментарите по темата дошли от Владо, Марта, Нинел, Денис, Веселина, Росица, проф. Богданов, проф. Димитров допълват, променят, задълбочават или изменят моята представа за душата?

Ако кажа, че “не“, това няма да е вярно, но ако кажа “да“, трябва да кажа с какво, в какво се изразява тази промяна. Трябва да се обоснова, нали така? Но аз точно това не мога именно да направя с душата. Не мога да се обоснова на нещо специфично за да я разбера (по-добре да кажа за да я разбирам, защото това е непрестанен процес). Не знам откога, може би от преди да имам съзнание за себе си и за живота като живот това, което аз лично правя с душата е, че за да разбера този свят и себе си барабар с него, все на душата се обосновавам. Тя е моят разум и не ѝ се сърдя никога за нищо. Когато разбирам нещата, ги разбирам; когато не ги разбирам, чакам да ги разбера в друг момент. Понякога така става, а понякога не знам какво става, но връзката си с душата си не губя, защото не искам да я загубя. И така чета всички коментари по темата предложена от Георги отворена за нови мисли, идеи, радваща се на срещи с нещо друго, непознато, но този път носещо конкретно името “душата“. За мене Платон е предтекст за да говорим по темата за нея. Св. Августин, също. И все пак не знам дали с това име “душа“ мога да кажа всичко и мога да разбера и да обясня нейната природа. Не мога. Също така не мога и от една специфична религиозна гледна да разбера душата и да кажа всичко за нея. Защо? Защото, ако сложа едно добре формирано понятие за душата ще се опитам да замразя живота, да го фиксирам в само едно нещо. А животът, както казва Волфганг Изер, е непредствим и познанието за този живот може да се постигне единствено чрез понятията на преходни форми на интерпретацията.

Спирам до тука и благодаря сърдечно на проф. Богданов за хубавия разговор, който проведохме за Изер и неговата книга “Обхватът на интерпретацията“.
Тема № - 37 Коментар № - 4252 Aneta de la Mar - 2011-03-01 10:55:41
Благодаря за коментара, Владо! И аз в такъв случай ще напиша няколко думи за една Платонова тема при Августин.

Къде под влияние на Платоновата философия и на късния стоицизъм, къде под влияние на християнските писатели, може би особено на апостол Павел, Августин смята, че човек е принципно разделен на две проявления: външен човек, homo exterior, и вътрешен човек, homo interior. Този начин на мислене за човека – поради това, че бива развит от Просвещението и Романтизма – ползваме днес и ние, казвайки, че външно, в общуването с другите хора, съм един, а вътрешно, където съм някаква сложна същност, изразяваща моите най-истински качества, друг.

Има ли място, където все пак тези две проявления на човека се срещат? Според Августин има. Това е сърцето. Но функциите, които то изпълнява, и ценността, която носи, са така настроени, че освен свързването между външното и вътрешното, те осигуряват и тяхното различаване. По следния начин: според Августин сърцето е, от една страна, жизненият център на външния човек и заедно с това неговата дълбина, неговото вътрешно убежище, а, от друга страна, лицето на вътрешния човек. В този смисъл сърцето се явява символ и на интимното, и на личностното в човека.

Та въпросът, много важен и за нас, е кога интимното и личностното се съединяват и образуват цялост? Общо-взето казваме, че това става, когато те бъдат свързани от някой трети (любим, любима, приятел), когото приемаме в нашето интимно и на когото, чрез това действие, позволяваме да види лице в лице нашата същност. За Августин този трети, който най-сигурно и трайно ни прави цялостни, съединявайки интимното и личностното, е, разбира се, Бог, с когото човек общува не като външно, а като вътрешно същество, и пред когото той нищо не може да скрие, защото Бог, наречен в едно писмо до Екдиция inspector cordis, вижда върху сърцето сякаш върху книга изписани – както Августин заявява в друго писмо до Евзебий от 396 г. – arcana cordis humani, всичките тайни, които сърцето съдържа.

Оттук и двойната реч на изповедта: това, което се признава с думи, се изказва и мълчаливо в сърцето, и този, който може да провери дали едното казване съвпада с другото, е само Бог. Според мен това обяснява и ненадминато сърцатия, задъхан и откровен тон на “Изповедите”: Августин не иска да остави нищо скрито, нищо неизказано, нищо, което може да усили разликата между неговото вътрешно същество, говорещо мълчаливо и винаги искрено на един свръх-адресат, пред когото нищо не може да се спести, и външното му същество, пишещо този знаменит текст, адресиран по-скоро към неговите ближни.
Тема № - 37 Коментар № - 4250 ГГ - 2011-02-27 16:24:47
Нямам e-mail - явно съм претоварила пощата си на nbu.bg - така, че ако някой има проблем с форума и иска да ми пише - моля за днес и утре да използвате другия ми адрес, който е:

loshatakradla@abv.bg
Тема № - 37 Коментар № - 4247 vesselina vassileva - 2011-02-26 20:15:04
За последната задача, която Георги поставя, изглежда, ще ни трябва Делоски гмуркач. Затова и ще се върна към коментарите на Марта, Веселина и Нинел, за които – мисля – съм в състояние да кажа нещо по-свързано и смислено.

Никога не е било тайна, че Платон може да се чете – и непрекъснато се е чел – както светски, така и религиозно. Но и тези два прочита се разрояват вътрешно на множество подпрочити. Това се вижда още в Античността: първите наследници в Академията почитат Платон като учен-питагореец, следващите го обявяват за първия скептик или стоик, а късните платоници виждат в него ненадминат по вдъхновението си философ-теолог. Въпреки откритата вражда с езическата философия самите християнски Отци намират смисъл да го нарекат “нашия Платон”, Plato Christianus; един от тях е и Аврелий Августин, чийто обрат към християнския Бог започва именно с отрезвяващия прочит на quidam Platonicorum libri (“Изповеди”, VІІ.9.13-14). За разнопосочието в ислямските и по-късните прочити на Платон да не говорим.

И все пак, независимо от вариациите и това, че всеки отстоява истината на “своя” Платон, за античните му почитатели сякаш няма съмнение, че в диалозите си имаме работа с едно относително стабилно разбиране на Платон за нещата и че тази негова константност (или дори универсалност) се дължи именно на гъвкавостта и лекотата, с която словото му се приспособява към житейските и мисловните ситуации на различни читатели. Платон, с други думи, е в очите на познавачите си от онова време polyphonos, но не и polydoxos: в говоренето си той убедително редува много гласове и вплита словото си в множество контексти, но въпросната полифония не премахва, а напротив – усилва усета за универсалност и единство в сложните сплитания по съответната тема.

Можем ли тогава да настояваме за продължаващ Платонов модел на душата-личност в икономиката и при Августин? Вероятно да, но само ако отчитаме и начините, по които усвояването му го променя и деформира при неизбежното му полагане в собствен контекст. Такъв е случаят и с неоплатоника Августин. Той чете и се съгласява с Платоновите описания на душата, но паралелно с това дълбоко в него тече големият Текст на Писанието. Което и го кара да опитва съчетаването на двете, както и нужното за целта модифициране на това, което му е позволено да променя – платоническото идентифициране на човека с разумната душа, игнориращо тялото за сметка на обожествяването на ума. Да, но в хода на това съчетаване Августин неусетно допълва и променя и големия Текст: например, платонизира библейското говорене за душата, безусловно приемайки я за безтелесна и безсмъртна субстанция (“Изповеди”, VІІ.10.16) – нещо, което Светото Писание не би могло да твърди. Можем да посочим и още платонически елементи в мисленето на Августин: да кажем, променящото възприемане на триделната йерархия на човека (дух–душа–тяло) или пък това на вътрешния диалог между наставляващия образцов “Аз” и колебливото “себе си” – все значими теми, за които проф. Богданов е писал доста.

Ето защо ми се струва, че когато Марта препоръчва този друг тип човек, промяната в модела е наистина голяма, но не и радикална. Августин също ползва вертикален Аз, който обаче е външен спрямо душата – това е Бог, който стои много по-близо до нея (разбирай, до истинската личност на автора), отколкото той самият стои до себе си. Оттук и в християнското разбиране за човешко устройство на пръв поглед няма нужда разумът да се отделя от импулсите и емоциите като привилегирован дял на душата, стоящ по-високо от тях. Подобно на стоическия човек, и християнският не притежава противопоставени душевни части, а поддържа цялостно и вътрешно неделимо устройство. И все пак, моделът на вътрешния конфликт, оценностяващ едно в нас за сметка на друго, не е избегнат и тук; променила се е главно душевната способност, до която се свежда нашата “същност” в йерархично изграденото цяло на живия човек – и това е свободната воля, която християнинът не може да отнесе нито към разумната, нито към емоционалната си страна, ами отделя в самостоятелен дял на своята личност. Но и способността за свободен избор – доколкото отразява чистотата на нашата вярата – си има вътрешна опозиция и противници, които Августин определя като “низки” и които се коренят както във вроденото любопитство на разума, така и в импулсивната и плътско-страстна природа на грешния човек. Така отново стигаме до неизбежността на вътрешното делене и (пре)подреждане, за което разказва текстът на Георги.

Иначе Нинел вероятно е права, когато настоява, че душата и нейното разбиране би трябвало да следват някаква първична формула. По много сходен начин вторият ръководител на Академията след Платон – халкедонецът Ксенократ, дефинира душата като “самопроменящо се число” (Аристотел, “За душата”, І.2, 404b27-28). За съжаление книгата му, от която Аристотел цитира, е безвъзвратно загубена заедно с обяснението, което авторът й може би е давал за странното определение. А и дали ние бихме приели разбирането му за “число” днес, както и той – нашите изисквания за “формула”?
Тема № - 37 Коментар № - 4246 Владимир Маринов - 2011-02-26 18:13:48
Здравейте и ви благодаря за коментарите!

Тръгвам от първия коментар на Марта за понятията. Да, със сигурност си заслужава да обсъждаме значението на думи като “разумност” и “душа”, с които постоянно си служим. И като ги обсъждаме по-общо, да намаляваме естествената за речта тяга към многозначност. В този случай чуждите езици, с които боравим, помагат. Защото за нас чуждият език – и особено така наречените “мъртви езици” като старогръцкия и латинския – е реч, по-забавена от нашата реч, затова и на пръв поглед по-уверена и последователна в значенията на думите, с които си служи. Но дали това не е просто външно впечатление? И дали по-доброто усвояване на чуждия език не се заплаща в крайна сметка с това, че човек започва да вижда и чува и в чуждата реч гъмжилото от значения, които поражда неговата собствена?

Затова ми се струва, че по-смисленото обсъждане на думите и понятията става в естествена човешка ситуация, в която, засегнати от значението и ценността на нещо сложно и убегливо като любовта, разумността, душата или безсмъртието, се стремим да го разберем като по-просто и чрез това опростяване, водещо до определение или до комплекс от определения, да си осигурим по-ефективен начин за справяне с належащия ни проблем. Каквото нещо правят Платоновите диалози и в частност диалогът “Хармид”. Сократ, който се е върнал от военния лагер при Потидея, иска да разбере кои младежи, докато е отсъствал от Атина, са проявили качества – телесни и душевни; в същото време младежът Хармид, хвален като един от най-хубавите и даровитите, желае, в голяма степен принуден от родовата си отличеност, да развие своите качества и най-вече разумността си. Та от преплитането на тези две засегнатости, Сократовата и Хармидовата – която, впрочем, се представя, къде на игра, къде насериозно и като някаква болежка в главата – се поражда и разговорът за разумността, изключително жив, на моменти задъхан и съвсем по човешки неравен – с падове и напрежения.

Заговорихме за съвременното разбиране за разумност. Ще кажа няколко думи и по това. Чрез ситуация, която сега е пред очите ми. Вече казах, че обичам да чета Филип Рот. Купих се сега излязлата на български новела от 70-те години “Гърдата”, нещо като съвременна версия на “Преображението” на Кафка. Прочетох я бързо, за един следобед. Вътре абсурдната история за младия професор по литература Дейвид Кепеш, който изведнъж се преобразява в огромна, седемдесет килограмова гърда – надарена с всичко, което си има една женска гърда, включително и с еротичните усещания, които изпитва. Та напълно абсурдна история, около която се натрупват и типичните за големите романи на Рот теми – сексуалността, политическата коректност, интелектуалните неврози, смъртта и т.н.

И в рамките на тази ситуация откривам и скрит анализ на съвременното понятие за разумност. Първо героят страда, че не изпитва сексуално желание към приятелката си, иначе сексапилна млада жена. Правят малко секс, един, два пъти в месеца. Връзката им поради това страда. И понеже той смята, напълно не по платоновски, че липсата на телесно желание е проблем на психиката и оттам на разумността, търси помощта на психоаналитик, който не помага особено. Желанието се възръща – много по-силно и по-интензивно отпреди, когато се появяват първите симптоми на преобразяването. Тогава се открива и друг въпрос, засягащ разумността: превърнал съм се в гърда, имам тяло, което не прилича на човешките тела, и изобщо вече не съм себе си външно; същевременно мисля, чувствам и говоря като човешко същество и, както подчертава разказвачът, съм запазил всички белези на своята интелигентност.

Така в ситуацията, създадена в новелата на Рот, разумността веднъж се определя като скрития в човека пласт от несъзнавани мисловни ценности и реакции, диктуващи поведението на тялото. Оттук и грижата на съвременния човек да се раздели и той по подобие на Сократ на душа и тяло, но не в името на душата, а като опознае чрез своя психоаналитик нейните механизми – в името на здравото тяло. Обаче чрез преобразяването на героя към това определение се добавя друго, което сякаш донякъде го опровергава: всъщност, казва Рот, по-сложното нещо, загадката, тайната е не разумността, която е склонна да се запазва непокътната и цялостна дори и в такива катастрофални случаи като превръщането на проф. Кепеш в гърда, а тялото, което може да се промени неузнаваемо и на което е съдено един ден да умре. Та в този смисъл – сега аз някак говоря от името на Рот – дали всъщност ние не мислим като Платон, че това, което оцелява, е душата с присъщите й качества?

Връщам се накрая към заглавния текст. Предложил съм да обсъждаме няколко понятия – душа, личност, идентичност. Не съм представил разгърната ситуация, в която показвам как значенията на тези думи ме засягат. Но съм се опитал да компенсирам това чрез образите, които изброявам в първата част на текста – образи, които, загатвайки части от ситуации, изграждат, парче по парче, по-общата спряна ситуация на моята идентичност.

Затова нека да видим сега, след като разговорът навлезе в тази фаза и след като се вчетохме в “Хармид”, как можем да свържем, от една страна, темите личност, идентичност и разумност, от друга, темите понятие, разбиране и ситуация.
Тема № - 37 Коментар № - 4244 ГГ - 2011-02-25 19:34:07
Извинете ме, но трябва да се поправя. В изречението: „Тъй като тя веднъж завинаги е повярвяла в своя Бог, вече е влязла в новия режим на неразделяне на разум от душа, валиден, както виждаме, за дохристиянското, сократическо мислене.“ не става ясно противопоставянето на дохристиянското, сократическо разделяне на леко тираничния разум и търсещата душа, заменени от християнското им единение. Хубав ден на всички!
Тема № - 37 Коментар № - 4242 Marta Metodieva - 2011-02-25 09:55:04
Веселина и Анета, благодаря ви, че с въпросите си успяхте да обедините на пръв поглед противоположните ни гледни точки с Георги. Веселина, колкото до моята част от въпроса ви за константния образ на майката на св.Августин, аз имах предвид съвсем конкретното й поведение на несъмняваща се вярваща. Според разказа на св.Августин, от момента, в който тя е повярвяла, не е била измъчвана от въпроси и колебания, които да разклатят избора й. Противопоставено, както вече казахме, на дългия и трънлив път на самия Августин към Единния Бог. Константността й или вече можем да преминем към друга дума, с която се доближавам до Анета, е целостта й. Тъй като тя веднъж завинаги е повярвяла в своя Бог, вече е влязла в новия режим на неразделяне на разум от душа, валиден, както виждаме, за дохристиянското, сократическо мислене. Всъщност, от тази гледна точка и с това се връщаме към темата за значението на думите и наблюдението на Анета, че представата за Разума е различна при Платон и Русо, чистата християнска вяра сякаш придърпва значението на познатите и все още съществуващи понятия "разум" и "душа", и поставяйки ги в новия божествен контекст, променя най-вече системата, в която те се използват. В нея те не са противпоставени. Накратко можем да приемем, че при новата вяра Разумът ни служи да признаем и приемем, без да иска да го доказваме, че има Бог, и ние сме в и от Него, а Душата ни дава способността да Го обичаме, чуваме и разговаряме с Него. И така, без разделение, до Просвещението (отново проф.Димитров в един наш разговор ни напомни, че българският превод на това понятие не е точен. Всъщност, говорим за Просветлението от L'Áge de la Lumiere or The Age of Enlightment.) За да не натежа с прекаленото говорене за Бог, ще се опитам по-нататък да представя един много интересен за мен преходен момент от Средновековното християнство към Новото време на познание, в лицето не на друг, а на Монтен и негово изследване на себе си.
И накрая, Веселина, може ли да ви помоля да ми обясните по-нашироко понятието, което сте използвали за смъртта при Платон и за Бога на св.Августин, а именно "вертикална множественост". Вероятно Георги като даде своя отговор, също ще ме ориентира, но на мен ми се иска да имам вашето обяснение!
Тема № - 37 Коментар № - 4241 Marta Metodieva - 2011-02-25 00:19:52
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115352

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128079

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20079

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32676

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134266

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94125

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28998

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17725

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180785

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60710

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA