ФОРУМ - АРХИВ

"Понякога отвътре, понякога отвън": Че Гевара и латиноамериканското освобождаване на стиха в поезията на Екатерина Йосифова

Мачу Пикчу, Перу, снимка Бася Аштабска

ЙОРДАН ЕФТИМОВ


Третата стихосбирка на Екатерина Йосифова, „Посвещение”, е лирически дневник. Фикционален дневник, воден от жена, чийто любим е катастрофирал и се възстановява в болница. Дневник на влюбена жена, която в течение на две седмици (и две седмици след фикционалната катастрофа) записва отначало състоянието на ранения и процедурите по възстановяването му, а после все повече – своите субективни усещания и дори естетически размисли, за да стигне до дълги записи на стихотворни пасажи. Дневникът на една влюбена поетеса. Не просто пишеща стихове жена, а именно поетеса, която размишлява върху статута си на автор в перспектива, а не като получил признание за вече публикуваното.

И ето че насред любовната стихосбирка се появяват Че Гевара, Виетнам, китовете самоубийци, космонавтите, речта на вожда Сиатъл, гватемалският поет Роберто Обрегон Моралес, убит през 1971 г.(1) Едва ли литературният историк днес бързо ще реши, че тези културни реалии са резултат направо от работата на автоцензурата, търсени методично, за да придадат на книгата вид, който да я направи подходяща за издаване. Да приемаме, че българските поети от епохата на социализма, включително от 70-те години на XX век, са вече завършени играчи, които само пудрят книгите си с необходимите за издаване теми, докато всъщност ги интересува друго – тази нагласа се опровергава от всяка стихосбирка. „Надхитрянето на системата”, както неведнъж в наши дни се говори за не една книга от 60-те-80-те, е напълно опростяващо понятие, зад което стои идеята, че авторите са стопроцентови дисиденти, а редакторите в издателствата – стопроцентови служители на системата.(2)

В „Посвещение” Виетнам е синоним на „завехналата съвест”, но се появява в стихотворението „Когато казвам нещо”, което е програмно, а възможностите да представлява палинодия на „Нищо не разбират” на Маяковски със сигурност си заслужава да бъдат проверени. В него се мяркат и китовете самоубийци, чийто вопъл ние не разбираме, и космонавтите, които се носят в „безмълвни широти”, тоест в самота. Стихотворение, което говори за трудната комуникация, за самотното същество човека:

„КОГАТО КАЗВАМ НЕЩО

Когато казвам нещо, каквото и да казвам –
значи, че не казвам всичко.
Ако добре ме слушаш, значи много ме обичаш.
Поне така ме слушай, както слушаш своята възглавница насън:
всичко си е тука, в главата ми почуква,
понякога отвътре, понякога отвън:
И бавната ми зрелост. И старият ми срам.
Завехналата съвест на име Виетнам.
Децата ми, децата, сънят им непокрит.
(Какво крещи безгласно самоубиец-кит?)

И любовта измислена,
и Любовта без мен,
неискрената искреност
и погледът зелен.
И мойта несамотност,
и мойта самота,
и мъничкият Космос
в душата на света,

където нещичко трепти
далеч от друго
и все пак всяко се върти
ведно със друго,

и през безмълвни широти
(като във мене)
обречен космонавт свисти
като през мене.

Понякога отвътре, понякога отвън.”(3)

В средата на следващото десетилетие, 80-те години, критикът Константин Еленков използва като напълно самоочевидно понятието „преодоляване на патетизма”, за да опише явления като поезията на Екатерина Йосифова:

„Но някак по-„картинно” е да си представим първата „фаза” от така нареченото „преодоляване на патетизма” като едно очовечаване на поетическото слово: преодолян беше патосът, който имаше реални основания във времето, но бе лишен от реалните за човешкия глас топлина и искреност. През втората „фаза”, която можем да отнесем към началото на 70-те години, атакуван беше „романтичният” патетизъм, ако можем така да наречем патоса, който бе необходим за поетическото слово, но който го въздигна прекалено много към слънцето и звездите. (Почти нямаше поет, който да не разговаря със Слънцето, Космоса, Мирозданието.) Дойде ред на приземяването – от астрономията като най-ценен трофей остана „обсерваторията” на сърцето.”(4) 

Години по-късно това картографиране изглежда дълбоко проблематично. Не само заради това, че подобен прочит лишава историята на литературата от работата на случайността и авторските различия, от неточно осъществените интенции и погрешните прочити. Поезията на Биньо Иванов и Екатерина Йосифова има много по-голям залог от това да депатетизира поетическото слово. Общият залог на тези поети спътници е стремежът поезията да изразява несигурността на възприятията и съзнанието, но по един обективизиращ начин – без да отрича политическия контекст, тя поставя акцент върху фрагментираността на човешкия опит. Затова в „Когато казвам нещо” пълноценното слушане е въплътено в пълнотата и нерационалната стихийност на сънуването. Пълноценното представяне на човешкото съществуване е възможно само ако включва коефициент нерационализируемост. Самият дискурс съдържа слепи места, неизразителни или лошо изразяващи места, пасажи, които днес, в епохата на компютърните програми, бихме нарекли с лекота „бъгове”.

Първото, което се вижда в стихотворението, е едновременността на мисли от различни редове, които връхлитат в съзнанието, редуват се безредно, надскачат се. Отглас на концепцията за поток на съзнанието. Още през 1967 г. в станалия бързо популярен със своите експерименти роман „Корените” Васил Попов въвежда този похват, зад който стои бергсонианската идея за флуидността на опита.

Това, което е истинска новост за българската поезия, обаче е идеята за естествения хаос, с който съзнанието живее и който включва припокриването на възприятията с предубежденията. Не просто симултанността на опита, а както още Аполинер в „Зона” разгръща широко – опита като състоящ се и от всякакви „странични шумове”, включително идеологически. Опитът включва и крясъка на рекламите, чийто свят е основан на силните сетивни дразнители, и основаните върху внушението за чиста истина, изискващите пълно доверие в себе си журналистически новини.

В средата на 60-те години в САЩ е излязла бързо превърналата се в особено влиятелна за западната хуманитаристика книга на Кенет Бърк „Езикът като символическо действие”, в която тази сложна конституция на съзнанието е описана именно като закономерен хаос. Онова, което наричаме „действителност” ("reality") Бърк схваща като „бъркотия от символи за миналото, комбинирани с всякакви неща, които знаем главно от карти, списания, вестници и други подобни за настоящето... конструкт от нашите символни системи” („clutter of symbols about the past combined with whatever things we know mainly through maps, magazines, newspapers, and the like about the present... a construct of our symbol systems"). (5)

И ето го този свят, който преплита и сблъсква образи от медиите с уникалния индивидуален опит, абстрактния, пропагандно конструиран Виетнам с повиването на собствените деца в хладната нощ. Те са еднакво реални. И неразбираеми. Образът на крещящия безгласно кит-самоубиец е синоним на поета: какво казва той е предварително неясно, обречени сме на неуспех да разберем.

И образът на космоса вътре в космоса – където всичко е независимо, разбягващо се, и все пак свързано. Където малкото може да бъде по-голямо от голямото. Светът е готов да понесе ново описание, претендиращо да улавя най-малките му и наглед незакономерни трептения. Това не е непатетично. Но е снабдено с друг познавателен патос и това не е утопическият патос на симплифицираната комунистическа идеология от 50-те и първата половина на 60-те години на ХХ век. Това е патосът на едно центриране в личността, чийто свят съдържа толкова непознати и вероятно непознаваеми континенти. Центриране в личността, която прилича на дърво, олюляващо се на вятъра – и това е вятърът на различните символни светове, които я атакуват едновременно.

Разбира се, с понятието „депатетизиране” може да бъде назована когнитивната ирония. Космонавтът е обречен и „свисти” през тялото на самоописващия се Аз. А стихът „Завехналата съвест на име Виетнам” стои като идеологическа кръпка, неподкрепена, обратно – отхвърлена от следващия стих за децата. Сблъскване на редовете като в „Селска хроника” на Вапцаров, където обаче те, макар и противопоставени, са съположени и субординирани, така че идеологическата фраза парола на финала не звучи като „бъг”.

В средата на 70-те обаче стихотворения като това изглеждат само трудноразбираеми, може би претенциозни, може би патологични, но не и истински дисидентски. Нали съдържат идеологическите думи пароли, разпределени из текста с необходимата честота? Така опираме до рецепцията и нейните институции – структури отвъд стихотворението, но най-важни за неговия живот. В книгата си „Посвещение” Екатерина Йосифова вмъква темата за рецепцията като част от онова, което нарича своя поезия. И ключов мотив тук се явява неяснотата:

„Винаги се стъписвам, когато ми кажат, че стихотворението ми не било ясно. И съвсем онемявам, когато някой ми заизтъква като достойнство тази неяснота: сложно и модерно, и т.н. на тая основа идва подозрението в преднамерено, формално замъгляване и усложняване.
(...)

Сега така, единствено така: върви,
върви така, следата да кърви.
С крака от тръни с кожа с нокти
със смях прехрипнал от проклятия върви, защото
не трепва тая скулеста земя
с ореол от пот, мухи и древност на челото.
И вече все едно дали от мъдрост е невъзмутима
или зад индианските клепачи е пустиня
без жажда и без болка.
Добре, и святите, и срамните й рани пръст покрива,
кои са святи, ехото на времето е насмешливо,
но ти си тук и ще вървиш, защото все така на пъпа й седят
богове от яспис и деца от глад.

Благословен наопаки, чист като сърцевина на плод,
чист като скалпел в тая скулеста земя
с простреляните си нозе, с отрязаните си ръце
докосна ли сърцето й,
което бие.

Какво е за другите, щом това е възможното за мене стихотворение за Гевара?

Понякога някой смело споменава за неяснота (в похвален смисъл, сигурно като синоним на сложно усещане) у световно утвърден поет: Елюар или Вальехо, или Рицос например. Не е утеха, но мога да реагирам и да се опитвам да си изяснявам какво е ясно в поезията и доколко.” (6)

Със сигурност това е болна тема за всеки български поет в епохата на социализма. Обвинението в неяснота няма силата на обвиненията в антипартийност, антинародност, антидемократичност, но пък има силата да забавя и дори стопира издаването на едно стихотворение или стихосбирка, а заедно с това и признанието на самия поет.

Важно е, че за разлика от поетите на Априлското поколение „тихите поети”, към които Екатерина Йосифова често е причислявана, обикновено отричат и директното си повлияване от левите авангарди. Но и от постепенното запознаване с западната поезия на ХХ век чрез периодиката от епохата на Размразяването и преводните антологии от 1960-те. И ето че в цитирания пасаж като индулгенция все пак се появяват имената на големи модернисти, които не само са симпатизирали, но и членували в комунистическите партии в родината си.

Стихотворението на Екатерина Йосифова има валенциите на тройно съгласие и несъгласие спрямо очакванията. По отношение на темата – то е посветено на краен левичар, един от дейците на кубинската революция, но, от друга страна, на политически деец, който довежда до крайност идеята за перманентната революция. И по отношение на формата – то е обскурно, а и отказващо да използва препинателни знаци. И накрая – по отношение на мястото си в книгата: то е ода за един партизанин, включена в сърцевината на любовна стихосбирка.

Изборът на Че Гевара като герой на стихотворението не би могъл да се тълкува другояче, освен като знак на скланяне пред задължението на всеки поет от социализма да вземе отношение към революцията. (7)  Именно то впрочем е веднага преведено в две антологии на младата българска поезия – издадени в Унгария и Полша още през 1978 г. (8) Но все пак говорим не за Ленин, а за революционер, превърнат още приживе в икона на неспокойното съществуване, на революцията, разбирана като тотален отказ от спиране на едно място. И с това в годините на застоя, Брежневата ера за социалистическия лагер, име на „истинското” комунистическо поведение.

Екатерина Йосифова пише: „За мене образът на Че Гевара се създаваше в продължение на две-три години и е дълго даже да изброя от колко неща: първо от романтичната представа за революционера, още повече „зарязал обещанията за наситен житейски възход и понесъл красива глава към пламтяща смърт” (не е цитат, а неудобство от фразата). После внушението на онова мъжко стихотворение на Гилен за дневника на Че; после самият дневник. Книги, филми, снимки. И смътната представа за тая тайна на непроницаеми народи и религии, наречена Латинска Америка, за нейното величие и мизерия. За джунглата на съзнанието, джунглата на душите, в която тоя човек се врязва.” Наистина в годината след смъртта на Че Гевара излиза филм с Франсиско Рабал, а през по-следващата, 1969 г., друг – с един от най-популярните холивудски актьори на своето време, Омар Шариф. Но Че Гевара още приживе живее в създаван не без свое участие свят на неомитологизиране – непрекъснато търси възможност да бъде сниман за водещите американски списания, а през 1964 г. е гост на най-дълго просъществувалото неделно токшоу по американска телевизионна мрежа – половинчасовото „Face the Nation” по CBS.

Че Гевара е попсимвол. И ако западният свят го включва в онази ситуация, която Том Улф нарича „radical chic”, увлечението на богатите и образованите да подкрепят революционери и терористи, източният го приема като подновяване на утопията за освободилия се и борещия се за свободата на другите човек. Това уточнение е нужно, защото българският интелектуалец от 70-те със сигурност не е възприемал подкрепата на западното висше общество към личности като Че в саркастичен ключ – като флирт и мода. Консервативният журналист и писател Том Улф изковава термина „radical chic” в голям фийчър за благотворително парти, организирано от композитора Ленард Бърнстейн и приятелите му и целящо събирането на средства в подкрепа на Черните пантери, радикалната организация на черните в Америка. Статията започва с обрисуване на Бърнстейн като човек, за когото любовта е на първо място (неговото кредо било Amo ergo sum), а след това – добрият вкус, способността да се усетят нюансите, които топящо се късче сирене рокфор оставя в устата. И след това – как точно този префинен артист кани на специално парти в тринайсетстайния си апартамент на Park Avenue десетки богати режисьори, художници и музиканти, за да ги срещне с Робърт Бей, който 41 часа преди това е бил арестуван с пистолет в ръката да участва в акт, който политическата коректност на либералното общество е назовало „улесняване на престъпление” (criminal facilitation”). (9)

Екатерина Йосифова е в съвсем друга позиция. За нея Че е чист символ. Дори да е попадала на информация, че именно той е сред създателите на трудовите лагери в Куба или че лично е отговорен за разстрела на стотици представители на стария режим без съд и присъда, това е звучало като маловажна подробност. „Смътната представа за тая тайна на непроницаеми народи и религии, наречена Латинска Америка” – това също е причина за фиксацията на Екатерина Йосифова в кубинския революционер.

И ето го Че в поза, напомняща Хаджи Димитър от одата на Ботев, с отрязани ръце (този детайл от реалността – отсичането на ръцете му след разстрела му, като свидетелство, че е той – все пак попада в редицата от ярки символи в българското митосъзнание – като Стамболов или Балканджи Йово), събрал в описанието си черти от библейските анахорети и партизаните. И поанта, препращаща към свръхпопулярния сред българските поети стих на Салваторе Куазимодо в превод на Драгомир Петров „Човек е сам върху сърцето на земята,/ пронизан от едничък слънчев лъч”, даван често като емблема на силна поезия.

Екатерина Йосифова е знаела, че онова, което ще изглежда особено смутително, е изборът на синтаксис и изобщо аграматизмите, с които нейният съгражданин и приятел Биньо Иванов вече си е изградил твърд образ на модернист. Събира ги разбирането за спонтанност на поетическия език (10) (който точно защото е по възможност необработен, е и неследващ кодифицираната норма), но и визията за света (11). Тяхната светогледна нагласа ги прави част от онези, за които Леон Даниел пише в спомените си, наричайки ги „пубертетите“, „които слушаха „Бийтълс“, издаваха ръкописно списание „Азбучен доносник“, караха се за Маркузе и Че Гевара...“ (12)

Спецификата на стихотворението на Екатерина Йосифова за Че може да се прояви в пълнота само ако го съпоставим с песните за коменданте Че на Николас Гилен, един от източниците на нейното вдъхновение (13). Те са подражания на народната песен и типологически стоят до такива неонародни текстове като „Имала майка едно ми чедо”, посветена на Никола Парапунов (14), или до витиевати просопопеи като „Приветствие” на Нино Николов (15). Гилен е добър приятел на социалистическия режим в България, гостувал е и е издаван многократно. Но по-важното е, че и той се е схващал от управляващите като поет одист, а от писателското съсловие – като приносител на авангардите. (16)

Още по-добре е, ако го съпоставим с одата за Че, написана от Биньо Иванов по същото време. (17) Биньо Иванов отива отвъд потока от семантично свързани реалии в „Септември” на Гео Милев. Този поток тук е много по-близко до потока на съзнанието, който за българската литература идва от латиноамериканската проза. Получава се като при онези чуждици, които всъщност са персийски или арабски, но са навлезли в българския през турски.

Латиноамериканският революционаризъм е необходим на Екатерина Йосифова, защото й дава цялостна визия за поезия, която в освободена от социалистическия класицизъм форма възхвалява изначалната свобода на света. В това й помагат всички преводи на левите автори от Латинска Америка, чиято рецепция през 60-те и 70-те години е особено интензивна:

„Прочетох малка книжка на руски език, братска по време и мисъл въпреки неясната далечина на страната, от която идва: „Кодекси” от Роберто Обрегон Моралес от Гватемала. Талантлив и незавършен, порив и обещание. Няколко дни след това чета: поетът, член на лява групировка, бил застрелян от полицията.

За Роберто от Гватемала исках да напиша песен, а стана пак стихотворение.

Може би някога ще успея да напиша добра песен.

Кетцал

Признак, че вие сте истински,
ще бъде, ако не се овъглите,
когато ви подам ръка.
Защото с другата ръка
аз съм се хванал
за високо напрежение –
за жиците на времето.
Роберто Обрегон Моралес

На Гватемалската джунгла в сърцето
сияе птицата-радост, птица-чудо, птица-цвете.
Кетцал –
странна птица, непрактично програмирана:
затворена, умира.

(Ах, свободата – болест, посока неистова.
С нея белязан, обсебен от копнежа по истинност,
къде тръгваш, поете?
Нагоре,
към корена,
възлизаш.)

Чухте ли как свистяха куршумите през сърцето на Роберто Моралес, поета на Гватемала? Не помните? Странно. Та това беше толкова скоро, вчера, почти днес.

Ах, поезията – смъртна посока, неистова птица.
(По години съм ви връстница,
Роберто.)
Птица-радост, птица-чудо, птица-цвете.
(Съжалете ме:
на годините си – като на възглавница, като на токчета
– стиховете си,
идеалната моя проекция,
измъчено се повдигам.)

Високо звъни
на времето
високото напрежение.
(По двеста и двайсет волта са нужни
в добрия ми климат, където
и ветровете са тукашни,
и са питомни стиховете.)

По години съм ви връстница,
Роберто.

Високо
стих-мълния
светва.” (18)

Точно в любовната си книга да развиеш толкова отклонения към латиноамериканския революционаризъм – това е знаменито. Революцията и любовта – две имена на едно и също явление. Като революцията остава без всякакъв конкретен политически и исторически смисъл. Тя е схващана метафорично, макар да е обективирана. Революцията е естественото състояние на света, а не превключване от едно стабилно състояние към друго. Екатерина Йосифова като певицата Йорданка Христова е влюбена именно в това. И това не е, разбира се, вариант на radical chic. Това е съществена за творческата интелигенция в социалистическа България от края на 60-те и през 70-те ситуация на наивен, критически нерефлектиран импорт на световъзприятие. Включително – нова платформа на романтическата визия за поезията като изричане на истината (19). Отношение към света, което очертава границите на един утопизъм. Да, поетично живее човекът – дори в безбрежното блато на Брежневата епоха.

------

(1) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.12, 13, 14, 29, 36-37.
(2) Например въпросът за автоцензурата изглежда така в очите на Екатерина Йосифова днес, в непубликувана анкета на моя дипломант Николай Трайков с нея (бакалавърска теза в Нов български университет, програма Език и литература, есен 2011):
„Н. Т. : Разкажете за цензурата и автоцензурата.
Е. Й.: Там е въпросът, че никой не пишеше нещо такова, че да има кой знае каква нужда от цензура. И ние, тогавашните млади, наясно обаче с конюнктурата, предварително се нагаждахме. Ще сложиш едно стихотворение за родината – не става въпрос за ода за Георги Димитров или Тодор Живков, никой вече нямаше да ти поиска чак толкова, имаше си достатъчно хора за тази работа – или за някого, който си е дал живота за нещо и то си заслужава, винаги можеш да намериш такъв. Например когато се разчу, че Гевара се е отказал от министерския пост и после че е убит, спомням си колко важен стана той за нас. Не толкова със смъртта си, а с това че се е махнал от властта. Това за нас беше достатъчно. Биньо има страхотно стихотворение за Гевара. Веднъж седнахме да напишем, поотделно, разбира се, стихотворение, в което да има думите кал, смрад, жега – представяхме си джунглата, – кръв. И друг път сме правили такива занимавки, в началото, като не можехме да се съгласим един с друг за нещо и казваме: сега – стихотворение с тия думи, за двайсет минути. Или трийсет. От повечето нищо не излизаше – не успявахме, защото не го замисляхме честно художествено, както Пенчо Славейков и Яворов. Отчасти, защото решавахме да бъде римувано – а заради римата пишеш сходни глупости. Но за Гевара се получи и всеки си прибра листчето и след това си написа друг свой вариант, по-различен. После и в книги ги сложихме.”
(3) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.13-14. Иначе първата публикация на текста е шест години по-рано: Екатерина Йосифова, „Когато казвам нещо: Стихотворение”. – Пламък, 1973, N 18, с. 171.
(4) Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с.21.
(5) Kenneth Burke, „Language as Symbolic Action”. University of California Press, 1966, p. 5.
(6) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.11-13.
(7) За механизмите на признаване на един поет от периода виж Пламен Дойнов, „Поезията на Биньо Иванов: от дебют до ендшпил” (в сборника „Биньо Иванов в българската култура и литература”, С., „Кралица Маб”, 2010, с.81-111, и особено с.87-89 и 92-93).
(8) Ekaterina Joszifova, „Ernesto che Guevara” (ford. Zoltan Kiraly). – Fenykerek: Fiatal bolgar koltok antologiaja. Budapest: Kozmosz Konyvek, 1977, p. 126. И Ekaterina Josifowa, „Ernesto che Guevara” (prev. Jozef Waczkow). – Piesno poranku: Wiersze mlodych poetow bulgarskich / Red. Andrzej Tchorzewski. Warszawa: Iskry, 1977, p. 52.
(9) Tom Wolfe, Radical Chic - that Party at Lenny s. New York Magazine, 8 June 1970
(10) Спонтанност, не автоматизъм, както е при сюрреализма – не точно с недоверие в цензурата на съзнанието, колкото с усещане, че езикът трябва да бъде по-свободен, за да изразява по-пълно.
(11) И нека разчетем стихотворения като това на Екатерина Йосифова за Че Гевара не като изключения, а като естествени развития на поезията от 70-те години, която продължава да има марксистка естетика зад гърба си. Виж: "Разговорната, делничната реч дойдоха да наложат в поезията на 70-те увереността в истинската стойност на поетическото слово. Това беше указание, че патосът има и един по-"тих" синоним – страст, който, без да измества определението на Белински за онова основно понятие в литературата, прибавяше необходимостта, наложена от времето – простите човешки радости, простотата на човешката реч да станат основен поетически код на десетилетието." (Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с11.)
(12) Леон Даниел, „Пътешествие в театъра”, С., ИК „Христо Ботев”, 1993.
(13) Могат да се прочетат тук: <http://chehasta.narod.ru/che_comandante.htm>, <http://chehasta.narod.ru/guillen_che_guevara.htm> и <http://chehasta.narod.ru/guitarra.htm>.
(14) В интернет текстът може да се открие например тук: <http://www.uni-svishtov.bg/std/menus/pesni/oldpesni/nar1.html>.
(15) Оригинално излиза в емблематичния сборник „Априлски сърца” през 1981 г. В интернет може да се прочете в много блогове, например тук: <http://bg.netlog.com/ivantotev/blog/blogid=19114>.
(16) Много информация за това в статиите на Тамара Такова и Петър Велчев в специалния брой на сп. „Понеделник” за Куба – бр.1-2, 2011, <http://www.ponedelnik.bg/P11_1-2_WEB.pdf>.
(17) Биньо Иванов, „Последно слово на Ернесто Че Гевара”. – сп. „Пламък”, 1978, N 6, с. 96-97, <http://liternet.bg/publish10/binio_ivanov/stihotvoreniia/posledno.htm>.
(18) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.36-38. Първа публикация на стихотворението – Екатерина Йосифова. „Кетцал”. – сп. „Звезда” (Кюстендил), N 113, 29 септ. 1973, с. 4. Също и в: П л а м ъ к, 1973, N 18, с. 69-70.
(19) „Основна тенденция в поезията на десетилетието [70-те години] стана преодоляването на фалшивия патос, на празнословието. Тук не става дума за патоса, разбиран като истинска страст...” (Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с.10-11).



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Прекрасно, ГГ, прекрасен и зашеметяващ отговор! Не съм чувал по-добро определяне за литературните текстове от това, което ти правиш, позовавайки се на Данте!
Тема № - 50 Коментар № - 5853 Истинският Сократ - 2011-11-07 00:53:58
В пета глава на “Нов живот” Данте разказва следната случка. Оказал се на някакво място заедно с любимата си Беатриче. По средата на разстоянието между двамата стояла красива млада дама, обърната с лице към Данте. Поглеждайки към Беатриче, Данте поглеждал и дамата, която отвръщала със симпатия на погледите му, предназначени за тази зад нея. Тогава Данте, който искал любовта му към Беатриче да остане скрита от околните, но той самият да може да изразява свободно любовното си чувство, превърнал дамата, която отвърнала на погледите му, във фиктивен обект на своята любов. От този момент за него тя станала, казва той, schermo de la veritade, щит (но също и воал) на истината.

Такова нещо, schermo de la veritade, представлява за мен силният литературен текст. Неговата малка, обозрима и поради това приветлива реалност стои като воал и като щит (двусмислието на думата schermo е наистина прекрасна) пред реалността с голяма буква, а също и пред литературата с голяма буква. Без идеята за цялата светова реалност и цялата литература ние не можем да го заобичаме, припознаем, разберем. Но и обратното също е по някакъв начин вярно – без реалността на един или друг по-малък завършен свят не можем да влезем в отношение с цялата, голяма светова реалност, не можем да влезем по сходен начин и в отношение с цялата литература без наличието на конкретния литературен текст, в който сме видели пътя към нея.

Има, разбира се, както пише проф. Богданов, литературни текстове, които сами си поставят за цел да изразят цялата реалност и цялата литература. “Нов живот”, хроника на любовта на Данте към Беатриче на този свят, не е такъв тип текст, но “Божествената комедия”, хроника на достигането до Беатриче в отвъдното, по-скоро е. Първо, с опита да опише изцяло и в множество свързани аспекти (религиозен, морален, исторически, политически, културен, физически) структурата на целия отвъден свят. Второ, с опита да направи това на жив, говорим диалект и по този начин да създаде нова литературна норма.

Данте, изглежда, знае, че като изработва нова литературна норма, неговата “Божествена комедия” неминуемо ще влезе в конфликт с други произведения, написани на гръцки и особено на латински, в които културата вече е припознала грижата да представят цялата светова реалност и цялата литература. Оттук и особеният помирителен жест да избере да бъде воден по своя път в отвъдното не от другиго, а от Вергилий, а в Четвърта песен на “Ад” да бъде приет с обич от сенките на Омир, Хораций, Овидий и Лукан.

Така накратко отговарям на прекрасния пасаж от книгата на проф. Богданов и на въпросите на Истинския Сократ.
Тема № - 50 Коментар № - 5852 ГГ - 2011-11-07 00:17:23
Литературните текстове искат да представляват литературата, а литературата иска да представлява реалността! Хубава връзка е направил проф. Богданов, непосредствено след прекрасните коментари на ГГ и Екатерина! Точно тя е причината да обърна поглед назад към автора на текста, г-н Йордан Ефтимов. Защо в един от коментарите си Йордан казва "Исках само да поговорим за Екатерина Йосифова."? И защо уточнява, че се интересува от начина, по който Екатерина Йосифов запазва свободата в рамките на несвободата? Може ли да се приеме за грешка това, че ние коментиращите сме търсили друго? В свой коментар Йордан определя заглавния си текст като "непрочетен". И пак дърпа погледите навън към Екатерина Йосифова и към т.нар. от нея "последен текст". Цитирам: "И една реакция на непрочетения ми заглавен текст, която може да ви се стори интересна. На представяне на новата стихосбирка на Рада Панчовска срещнах Екатерина Йосифова. Тя беше чула за моя текст, а и знаеше за подготвяния от департамент Нова българистика и издателство „Кралица Маб” сборник от конференцията в нейна чест. Нямахме време да говорим, само успя да подхвърли: „Не мога да разбера, Данчо, защо се занимавате със старите ми книги. Всеки поет се интересува само от последната, която е издал.”. Запитах се какво се случва? Какво иска всеки от нас от един конкретен текст-реалност? Трябва ли да уважим желанията на автора? Ако главната цел е реалността, то има ли право Йордан да иска това, което иска? Има ли право Екатерина Йосифова да иска четенето на последните и книги? Нима не искат и двамата онова, което е най-близко до реалността? Какво иска проф. Богданов от книгата, която пише в момента? Получил ли е онова, което е искал, Флобер? Какво искаме ние с коментарите си?
Тема № - 50 Коментар № - 5851 Истинският Сократ - 2011-11-06 17:49:05

Възхитен съм от последните ви коментари. Ще се зарадвам допълнително, ако престанете да ме споменавате и продължите да мислите и реагирате с категориите, които, както показват коментарите, поне за сега, ползвате точно. Знам, че някои от тях ще отпаднат и ще се появят други. Но все едно продължете. Като всичко друго, и парадигмите ни неизбежно се обагрят и лично.

Продължавам работата по книгата, за която споменавам отвреме-навреме. В последните дни се занимавам с пренаписване на уводния текст «Какво е литература», който преди време публикувах тук. Промених го и поради уточнения, за които нямате принос, но и вследствие на вашите коментари, а и на критическите ви нагласи към моите разбирания. Едно от тях е това за литературата с главна буква, която постоянно се смесва с литературните текстове. Цитирам по-долу разсъждение по тази тема от сегашното начало на «Какво е литература».

«Литературата е голяма реч с амбиция да се представи самата реалност. Разбира се, литературата винаги надхвърля тази амбиция. Но и когато претендира, че представя нещо реално, тя не достига до неговото точно репрезентиране. По много причини. Защото представеното се разминава с референта си, но и защото този референт е свързан с други референти, и то по различни начини, а и всички те се променят, чието представяне също влиза в амбицията на литературното репрезентиране. В тази насока, с един вид допълване, на една литература помага друга литература, а на всички тях помагат живописта, рисуването, склуптурата, фотографията и киното, на които на свой ред помага литературата.

По подобен начин е ограничена противоположната амбиция на философията и логиката, а и на толкова науки да развият огледално обратното на литературното репрезентиране – т.нар. рефлектиране или разбиране, занимаващо се именно с този предмет. Да, но каквото и да се прави, в името на по-доброто, едно рефлектиране, първо, разширява предмета си до друг по-общ, второ, си помага и с репрезентиране, и, трето, се допълва с друго рефлектиране. Така е, защото, всички рефлектирания и репрезентирания съществуват и отделно, но и се свързват в ставащото цяло на човешката дейност, в чиито граници се поражда коментираното базово обменяне между реално и идеално.

Ставащо при всяко казване на нещо с един вид опредметяване на предикатни имена, то неуморимо пълни човешката среда с безброй идеални предмети. То именно произвежда и особения идеален предмет на литературата, обхващаща било всички литературни творби на българската литература, било още по-всички на повсеместната литература. Голямата трудност, пред която сме изправени, ако приемем съществуването на тази литература с главна буква, е, че тя би могла да има и общ свръхбелег, който да се открива субтекстово в голям брой нейни текстове, но може да развие и обратната центробежна реакция определени текстове не само да не приемат този свръхбелег, но и да го избягват демонстративно. Защото литературата като цяло е все пак нещо повече мислимо отколкото действително станало, докато отделните литературни текстове са в по-висока степен реални образувания.

Поради което в тях е по-осъществима амбицията било като реализират текстово онова само мислимо на литературата, било като напротив го отхвърлят, да стават равностойни на самата литература. Познаваме този опит от усилието на определени героично настроени човешки същества да реализират в себе си самото идеално човешко и така да станат един вид цялото човечество. Разбира се, тези техни опити се поставят под въпрос от опитите на подобни героично настроени човешки същества, устремени към същото. Така и на усилието на един героично настроен текст да стане равностоен на самата литература се противопоставят най-напред голям брой други литературни текстове със същата амбиция, а после и самата наука за литературата, чиято голяма амбиция е мислимо-реалният предмет на литературата да не престава да съществува.»

Тема № - 50 Коментар № - 5847 Bogdan Bogdanov - 2011-11-06 10:53:56
Сократе, Екатерина е изказала разгърнато това, което стои в основата на постмодерното писане – че литературата не се поражда направо от реалността на нелитературата, а от позволената от литературния дискурс реалност. Затова и според постмодерната теория, която Катя защитава, литературата не е нищо друго, освен умение да се свързват цитати от вече създадени литературни произведения или да се имитират техните стилове. Което умение се явява всъщност много сходно на умението да се движиш свободно между повече култури, да ползваш повече езици, повече продукти на чуждото благополучие и т.н. Тоест цитирането и мобилността са две проявления на една и съща ценност.

Да, така е, както Катя казва, наистина смятам, че литературата е до голяма степен и в това, текстът да се изплъзва от нормата, която му налага писателят или каноничната традиция на литературния дискурс – била тя стилистична или смислова норма. Това изплъзване, в което текстът става друг, а не точно онзи, който сме искали или е трябвало той да стане, го приближава до реалността на извънлитературното, в която нещата никога не стават такива, каквито са планирани и желани да станат. Е, разбира се, има и писатели, при това много големи писатели като Флобер, които са смятали точно обратното – че текстът не придобива правото да има завършен свой свят, да представя свой модел за реалност, докато не се подчини изцяло, от една страна, на проективната воля на писателя, от друга, на общите високи изисквания за правилен и красив стил. Затова и Флобер, който е имал завършени планове за всичките си романи, постоянно е поправял и преписвал.

Ето Флобер например е вярвал, че литературата е сама по себе си реалност, друг свят, в който можеш да се потопиш изцяло. И докато е четял и особено докато е пишел, той се е вживявал дотам, че плашел майка си с виковете, които идвали от кабинета му. Та, представяйки си викащия своите фрази Флобер, помисли, Катя, дали контекстите, с които литературата влиза в отношение, не са всъщност най-малко два: първо, контекстът на ситуацията, в която се чете или пише; и второ, контекстът на по-общата литературна ситуация, която определя донякъде какво писателят може да каже и какво не може да каже. В този смисъл реалността (или светът) на литературния текст – казвам на литературния текст, а не на цялата литература – се явява свързан и сложно преплетен с двата други контекстови свята, с двете други контекстови реалности на ситуацията, в която текстът се създава или използва, и на виртуалното цяло на литературата, към която се включва.

Когато проф. Богданов говори за средния свят на литературния текст, той, струва ми се, има предвид и това, че литературният текст по особен начин превръща тези външни отношения с контексти във вътрешни отношения между различни речи и дискурси. Оттук и усещането, че когато четем разнообразен, но съвършено цялостен като реч литературен текст, той ни увлича и ни кара да забравим, че пред очите ни е измислица, сякаш съвпаднал напълно и със ситуацията, в която го четем, и с представата ни за литература.

Тема № - 50 Коментар № - 5844 ГГ - 2011-11-06 01:42:57
Логичен въпрос поставя Истинският Сократ. Но ще отговоря така: изследването на новите култури, вече не през доминиращия и затова създаващ погрешни представи за тях Запад, поставя тези култури в състояние на предколонизирана свобода. Е, все някой трябва да ги изговори, но именно Саид твърди, че онзи, който ги изговаря, следва да го направи, познавайки ги добре отвътре. Сведох казаното от Саид към въпроса за литературата: ние се поставяме в позиция, подобна на онази, която Западът е приел по отношение на Изтока, но и по отношение на всички различни от стереотипа му култури. По аналогия, риторичната база на изговарящите литературата затваря разбирането за нея и също може да доведе до погрешни изводи. Нашето собствено знание се оказва преграда за възможното знание, което бихме могли да постигнем за литературата, ако се откажем да властваме над нея. Опа! Да, кръгът е омагьосан, защото пак ние, вече сведени до ролята на удивени в света на огромното откриватели, ще трябва да я изговорим и така да се върнем към обичайната си позиция на доминаращи. Затова нека просто приемем, че всичкото знание дотук ни е помогнало да разберем колко още от него можем да имаме, ако загърбим поне за малко, поне донякъде нашата роля на колонизатори – на имащи власт над знанието, което е власт. От друга страна, именно знанието ни е било нужно, за да разберем всичко това. Да разберем, например, че може би става дума не за друго, а за утопия. Или най-малкото - за лична митология.

Не знам дали отговорих ясно, Истински Сократе. Надявам се да съм. Става дума за утопия. За преноси в невъзможни ловни полета.
Тема № - 50 Коментар № - 5843 Екатерина Григорова - 2011-11-06 01:04:42
Форумът влезна в ритъм. Коментарите се възраждат! Сякаш всички са в действителност високо хвърчащо в синхром ято птици, както много сполучливо сподели Маркиза! Не разбрах много от казаното от Екатерина, тя пише с плам и сложно. Но разбрах нейното твърдение, че "литературата сама по себе си представлява свят реалност" и че за да представлява свят реалност, литературата трябва да разполага със "собствено литературни контексти". Питам се, това дали не затваря литературата? Дали литературата не представлява свят реалност именно в обратния случай, когато не е сама по себе си? Това за дебата. За прочита на Едуард Саиид, Екатерина, Ви поздравявам!
Тема № - 50 Коментар № - 5842 Истинският Сократ - 2011-11-05 23:46:58
Литературата създава свят-реалност и оттук – създава контекст, но в същото време тя е предпоставена в контекста, който стои извън нейния собствен (контекст).

Спирам се на твърдението на професор Богданов, че литературата създава цялостен дискурс, обособен от повече от един такива в себе си, че литературата сама по себе си представлява свят-реалност. Тръгвам така, за да свърша работата по свързването, към която ни насочи патронът на този форум. Кое точно ще свържа? На първо място твърдението на професор Богданов, че литературата е свят-реалност с хипотезата, че този възглед предполага наличието на собствено литературни контексти – по-малки реалности или знание за такива, способно да се прояви в различна степен и с различна цел в движението от отношения.

Струва ми се, че това, че литературата живее анонимно и предзародишно в контекста вън, но се заявява като свят, построен над/от собствените си вторични контексти вътре, изтласква литературата далеч. За всеки случай по-далече от онова, което се крие в убеждението, че тя придърпва контекста отвън, за да продуцира нов. По-сложно е, защото и литературата има своите вътрешни натрупвания, своя „континуум на съзнанието”, своята културна памет.

Ако изобщо можем да говорим за съществуването на стар контекст, то той трябва да е почти напълно трансформиран от литературата и чудовищно заличен от доминацията й в собствения двор. Оттук разбирам, че тя е свят, който не е просто алтернатива на другия (другите), а нещо повече, от което може да се изтегли идеята за автономност. Предполагам, че отдалечаването на литературата, не смея да кажа откъсване, дърпа към представата за еманципирането й от онова, което винаги се е смятало, че я доминира – най-малкото – създавайки дискурс, тоест излъчвайки собствена гледна точка за нея. Приближавам към целта. Предполагам, че еманципирането на литературната реч от дискутиращия я човек, парадоксално, няма да се схваща в опасността творението да унищожи твореца, защото литературата не е невъзможното изобретение на човека, а едно от възможните – за мен тя е евфемизъм на инвестирането на човека в собствения му случай; напротив, едно такова дистанциране може да се схване като приносно към новия тип хуманизъм – да се погледне като „ново” позициониране на човека, който ще мисли върху познанието за литературата обективно: първо отвън – от терените, които собствено е колонизирал и в които до този момент е доминирал, а същевременно и отвътре –от минималистичната, но затова пък свободна от удобството на конформизма, роля на изпитател-пионер. Откъде ми хрумна всичко това? От книгата на Едуард Саид „Ориентализмът”, но също и от Лари Улф и неговото „изобретяване” на другата - Източна Европа.

И така. Говорим за своеобразен плурализъм (има култури, а не култура) чрез освобождаване от собственото рестриктивно. Това прави и Морис, впрочем, когато ни съобщава абсолютно сериозно, че поезията е присъща на човека. Говорейки за животното в прозата на Ем. Станев, той се откъсва от традиционната дихотомия, в която човекът е противопоставен на природата, и на природата на животинското. Така Фадел разширява възможностите за мислене както за човешкото, така и за животинското. Такова ми се струва и схващането на професор Богданов за литературата – освобождаващо, вдигащо бента на рестрикциите.

И последно, пак в този дух. В новия си коментар Георги е обобщил неща и е наблюдавал нови като наличието на стилови неравности в „Тази змия” на Екатерина Йосифова. Също така обаче е дал отговор на въпрос, който поставя: Литература ли е „Тази змия” на Екатерина Йосифова? Ето какво казва сам и след малко, давайки вид, че дреме в предишно: „Обаче никой поет не е напълно идентичен на идеалните си разбирания за поезия.” Това изречение, отнасящо се до поетите, стреля в десетката на коментара. Георги го знае много добре. Текстът се трупа (става) в хода на собствените си изплъзвания. Или казано чрез цитат - тогава когато „стихотворението един вид минава пред нейния прозорец, когато тя не гледа през него”. Там е и по-големият отговор за мен. Един от възможните към въпроса за поезията. Ако има широко средно ниво, към което се стреми голяма част от поезията, то в надскачането на равнището по поддържане на имидж ще е и възможността да се говори за поддържане на идеята, че има поезия. С това правя опит за извод, базиран на вече изказан такъв от професор Богданов, но също и завършвам дългия коментар, за който смирено моля да ме извините.



Тема № - 50 Коментар № - 5841 Екатерина Григорова - 2011-11-05 23:09:43
ГГ, казваш „поетическият текст не съдържа изцяло и само поетическа реч“ но по-скоро може да се каже така: „поетическата реч не съдържа само поетически текст“, (защото съдържа и особен свят-реалност). Нима въобще може да става въпрос за поезия, проза, стил? Проблемът е не в тях, а в особения свят реалност, който може да се прошептява дори и в кроткия стил на:
Когато казвам нещо, каквото и да казвам –
значи, че не казвам всичко.
Ако добре ме слушаш, значи много ме обичаш.

Тема № - 50 Коментар № - 5837 Истинският Сократ - 2011-11-05 20:42:14
Дискусията, изглежда, отива към заключение, затова пускам финален коментар в очакване и на това, което Йордан, Морис и Катя на свой ред може би ще напишат. Засегнахме една голяма тема, какво представлява и прави поетическият текст. В последния си коментар проф. Богданов всъщност добре я обобщи, затова ще повторя без изменение какво каза той. Че поетическият текст представлява и прави, първо, особена реч; второ, цялостен дискурс, в който са преплетени различни дискурси (речеви форми); трето, особен цялостен и завършен свят.

Проф. Богданов освен това настоява в своите коментари, `e поетическият текст трябва да се различава от поетическата реч. Замислих се защо? Тези дни прочетох последната до този момент книга на Екатерина Йосифова, “Тази змия” (“Жанет 45”, 2010), и си мисля, че достигнах до някакъв отговор на този въпрос. Добре е да различаваме поетическата реч от поетическия текст, най-общо казано, защото поетическият текст не съдържа изцяло и само поетическа реч. На някои места, както е съвсем очевидно в последната книга на Екатерина Йосифова, той съдържа и немалко проза. Давам за пример първото в сбирката стихотворение “Антипоанти” (в книгата, оформена и издадена великолепно, няма означени страници, та цитирам без страница):

“Написвах
върху листче, върху дланта си,
веднъж в календара, може да е било
върху някой от студените месеци:
антипоанти.
Харесваше ми, една дума за доста напомняния:

Не е последно.
И без заключителни заключения.
Не се оправдавай.
Не пропускай изхвърлянето
на боклука. Изхвърлянето
на назидателностите.
На досадите.
На парчетата огледало, криво и право.”

Изречението “Харесваше ми, една дума за доста напомняния”, е информативна проза; проза, при това съвсем делнична, е и “Не пропускай изхвърлянето на боклука”; “И без заключителни заключения” обаче, с прекрасния си плеоназъм, е поезия, както и “Изхвърлянето на назидателностите”. Тоест прозаическа и поетическа реч, нисък делови и висок метафоричен стил, конкретно и абстрактно говорене са се преплели, за да образуват една по-богата и цялостна речева форма, която не можем да срещнем другаде, освен в поетическия (или изобщо литературния) текст.

Тогава откъде идва съпротивата да различаваме поетическата реч от поетическия текст? От това, което Борхес е нарекъл в своето едноименно есе, за което спомена проф. Богданов, “фетишизираната етика на читателя”. Ние, казва Борхес, от известно време сме свикнали да разпознаваме безогледно литературата по един единствен белег – стила на нейната реч. Ако един текст ни говори полирано и особено, с неочаквани метафори, със съвършено направени реторически фигури, със смели и гладки рими, той е литература. Но какво тогава да правим с текстове без особено равен стил като Сервантесовия “Дон Кихот”, пита Борхес. Те литература ли са? Литература ли е последната книга на Екатерина Йосифова, в която има толкова много прозаическа сивота?

Струва ми се, че дискусията ни беше в немалка степен подчинена на проблема, за който пише Борхес. Ние смятахме през повечето време, че литературата е тъждествена със стила на поетическата реч. Към това ни поведе самият Йордан, който в заглавния си текст е подбрал измежду текстовете на Екатерина Йосифова стихотворения с изявено надмощение на поетическата реч. И който освен това, подпомогнат от Екатерина Григорова, пък всъщност и от мен, сам постоянно усилваше и подбуждаше чрез своето умело реторическо слово по-скоро кроткия стил в поезията на Екатерина Йосифова.

Това по общата тема на дискусията. По конкретната: Смея да кажа, че Екатерина Йосифова се различава сред поетите, които познавам, по две неща. Разбира се, ако се замисля повече и по-дълго, ще открия, че това, което я различава от едни, я прави сходна с други, но на този етап ще се огранича да назова разликите. Първата е в разбирането, имплицирано в нейните текстове, че важното на живота, с което трябва да се занимава поезията, се вижда и улавя не в патетичните жестове и събития, а, обратно, в навика, в изтъняването на света, в неговото притихване и трепкане, при по-бавна скорост и по-умерена светлина. Втората е, че тази семпла есенция на живота може да бъде изказана точно само на семпъл език, без много антитези, с кратки и неразкрасени фрази, без рима или с по-редово римуване.

Обаче никой поет не е напълно идентичен на идеалните си разбирания за поезия. Още по-малко пък на разбиранията, които друг изказва за него. Съзнавам това и без притеснение виждам как в много свои стихотворения Екатерина Йосифова все пак се изкушава от мисълта, че поезията се занимава и със събития, съответно се изкушава и от грижата да наелектризира за момент стила си. Тя според мен знае за това несъвпадане, затова и е написала в “Нищо ново”, че стихотворението един вид минава пред нейния прозорец, когато тя не гледа през него. Цитирах по-горе първото стихотворение от “Тази змия”, сега ще цитирам като пример няколко реда от последното, озаглавено “Юрнахме се”:

“В суматохата
Геният изкрещя: дайте ми
Обикновен прозорец!
Юрнахме се
Аз бях най-близо, изскочих първа на балкона и
Видях на отсрещния най-обикновен покрив
Най-обикновен котарак и пикиращи над него
Най-обикновени лястовици”.
Тема № - 50 Коментар № - 5836 ГГ - 2011-11-05 18:40:43
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 39946

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 6704

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25500

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123297

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 61444

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 14123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6896

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167454

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48846

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30941

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA