ФОРУМ - АРХИВ

Последната дума на Марк Аврелий

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

“Последната дума на Марк Аврелий”, маслена картина от Йожен Дьолакроа, 1844 г. Поглеждаме първо към централната фигура, тази на болния император. Могъщ, тежък торс, който треската е обезкръвила и превърнала в сиво зеленикава маса. Скоро тя ще превземе целия човек. Но било поради силната болка, било поради живеца, опазен в късчето лазурно син поглед, Марк Аврелий се е освободил за миг от нея, надигнал се е изпод пръстената си покривка, за да каже още нещо на своите служители и близки. Поантата на неговото управление! Тя засяга навярно човека, на когото императорът се е опрял с лявата си ръка. Няма да узнаем какво е казаното, но по приведените и посърнали погледи на присъстващите разбираме, че е нещо злокобно, вещание за лоша съдба, която не може да се отмени или поправи. Разбираме и кой ще бъде нейният изпълнител. Комод, в ярко червена дреха, с разточителни златни украшения, гледа напред ликуващ и безразличен към ставащото. Енергията на властта е предадена. Докато светлината от фигурата на баща му постепенно изстива, той вече блести, грее. Но не с топлината на есенното слънце, а зареден като светкавица.

***

С какво е бил изкушен Дьолакроа, за да представи в толкова мащабна картина – три и половина на два и половина метра – последните мигове на Марк Аврелий? Донякъде стоик във възгледите си за живота, същевременно художник, изследващ и предаващ върху своите платна най-вече природата на човешките вихри, Дьолакроа трябва да е бил привлечен от несъответствието между сдържаността, която е откривал и в стила, и в идеологията на “Към себе си”, една от любимите му книги, и факта, че императорът е избрал за свой наследник в много отношения краен и невладеещ себе си човек. Ето импулса за драматичния сюжет, в който Марк Аврелий ще изиграе бащата, опростил на смъртното си ложе своя блуден син, без да породи у него желаната промяна. Дали Дьолакроа всъщност не е смятал записките на Марк Аврелий за тъжен документ на бащината заблуда? Или дори за неин инструмент?

Имал е известно основание. Първо, защото интелектуалната култура в средата на XIX в. е обичала, от една страна, пищните изневери между идеалното и реалното, от друга, разказите за провалящи се мъдри монарси и умиращи заедно с тях добре планирани империи. И второ, защото за читателя от онази епоха, образован по подобие на Дьолакроа да мисли философията преди всичко като дисциплина на трансцендентното съзерцание, а стоицизма като доброволен отказ от илюзиите за тотална революция и щастлива република, “Към себе си”, образцов текст на стоическата философия, е бил може би най-вече нещо като законник на търпеливостта и снизхождението към злото в непосредствения живот.

Изглежда така и затова, защото Марк Аврелий не говори никъде за делничните си грижи конкретно. Сякаш повтарящи се гънки върху тъканта на дните, бръмчене на муха в затворена стая, те не заслужават отделно внимание. Част от семейството на императора също попада в тази категория. Комод не е споменат в записките, ако не се брои общото и двусмислено в последната си фраза изречение от гл. 17 на Първа книга: “На боговете дължа... че ми се родиха деца, нормални телом и не ненадарени.” Луций Аний Вер, природеният посредством осиновяванията на Антонин Пий брат, с когото Марк Аврелий е трябвало осем години да дели управлението на империята, понасяйки, ако се съди по късноантичните и византийските хронисти, ленив и доста разпуснат характер, е пестеливо и мило обрисуван на същото място със следните думи: “На боговете дължа... че случих с такъв брат, чийто характер можеше да ме подбуди да се заема със себе си и който ведно с това ми доставяше радост с преценките и обичта си”. Сбита и кротка оценка е получила пак там и Аниа Галериа Фаустина, съпругата на императора, за която след всяка от многобройните й бременности се говорело, че по-пламенно е гледала към гладиаторските школи, отколкото към леглото на Марк Аврелий: “На боговете дължа... че имах такава жена, толкова покорна, любеща и скромна”.

В цитираните изречения Комод, Луций Вер и Аниа Фаустина, навярно поне в известна степен проядени от злото, което им се приписва, се появяват пред нас поправени и цели. Едва ли обаче Марк Аврелий просто си е затварял очите за техния живот; още по-малко вероятно изглежда това, да се е опитвал да ги оневини пред себе си, като им придаде някои приятни качества по начина, по който добронамерен или работещ по дворцова поръчка портретист смекчава свирепия поглед на Комод или изпъва нероновската гуша на Луций Вер, добавяйки към лицата им кръгче мека брада или благородна къдрица. Те са за Марк Аврелий много по-истински и реални, много по-ценни лишени от имената си, лишени от индивидуалните си черти, спасени от блатото на слуховете и превърнати в типови образи и положения, отколкото като конкретните личности, с които е трябвало да се среща и общува, на които е трябвало да се доверява, които е трябвало да обича.

Ценни с какво? Обичани заради какво? Заради искрата вечен и божествен ум, която според стоицизма на Марк Аврелий се съдържа във всичко съществуващо. Като част от божествената промисъл, която е наредила вселената, съществуващото не може да бъде в никакъв случай, в никое свое конкретно проявление, в никое отделно човешко мнение, което го претегля и преценява, изцяло зло, изцяло грозно или изцяло вредно. Затова когато се проявява външно като грозно и зло, на него трябва да се гледа повече като на нестанало добро, като на неулучило своето място полезно, като на скрито в несъвършенството или развалата очарование – каквото имат, казва Марк Аврелий, шуплите на хляба, клюмналите жита, бръчката върху лъвското чело (“Към себе си”, III. 2). Истински умният човек, следователно, не бива да отвръща поглед от злото, което го е споходило – било то досаден просител или трънак по пътя му; не бива и да се оплаква от него, а да различава вложения в него от природата щастлив божествен принцип от съпътстващите го неблагополучни обстоятелства и неправилни човешки мнения. Да се оплакваш, да мърмориш, да показваш, че ти е досадно – това е много по-вредно от онова, от което се оплакваш, мърмориш или търпиш досада. Защото по този начин превръщаш злото в нещо съществуващо, оттам в божествено дело принцип, който противоречи на като цяло щастливо устроения от боговете свят така, както отокът и туморът, изродени и болни клетки, противоречат на тялото (II. 16; IV. 29).      

Разкриването на принципите от наноса на повратливите обстоятелства и мнения се осигурява най-напред чрез способността на вътрешната реч да представя отделния човек като ограничен и йерархично построен сбор от трайни общи положения и елементи. Когато Марк Аврелий пита сам себе си какво е и какъв ред представлява, той винаги си отговаря общо и несложно. Съставен съм, казва той (II. 2; III. 16), по подобие на света като организъм съвкупност от три основни елемента – тяло, душа и ум – между които само умът е вечен и божествен и по тази причина той именно заслужава да бъде пазен строго като вътрешна цитадела и ценен като ръководно начало. Никакъв копнеж за оригиналност на съществуването. Никаква грижа заедно с типовото да се изрази и индивидуалното в лицето и характера. Никаква грижа да се подчертаят различното и странното в съдбата, перипетиите в личната история.

Единствената индивидуална промяна, за която Марк Аврелий говори пряко и положително в текста на записките, засяга осъществяването на принадлежността му към класа на знатните римляни. Цялата Първа книга е посветена на нея. Но и тя трябва да се разглежда повече като прелюдия към усвояването на изкуството да се разбира по-добре и по-цялостно организмът на общото, отколкото като апология на пътя към изявяване и обособяване на личното. Понеже сполучил на добри предци и способни учители, които изброява много сърдечно, младият Марк Аврелий усвоил не само качествата, които щели да му позволят да направи бързо и лесно обществена кариера; научавайки се да общува сдържано с другите и да говори убедително пред тях, научавайки се също да мисли и да се изказва за нещата винаги в общи положения, се научил постепенно да говори и със себе си вярно, открито и поучаващо, да използва реториката и философията като уреди за по-съответно на вселенския строй вътрешно администриране, които ставали толкова по-безценни и незаменими, колкото повече му се налагало да управлява и урежда делата на другите хора, а като император на Рим и делата на света.

В епохата на Марк Аврелий идеалът на космополитизма, изкован от киници и стоици през IV-III в. пр. Хр., претърпява значително преобразуване вследствие на това, че светът, в който се разпростира империята, е станал вече твърде голям и необятен, твърде шарен, неравен и сложен, за да продължава да бъде изразяван като хомогенната, като цяло пасивна даденост, пред която до този момент човекът е могъл спокойно да заявява omnia mea mecum porto, “нося всичко мое със себе си”. Превърнал се в океан от хора, предмети и нрави, той се проявява сега заедно като изкушение и заплаха. Така да бъдеш гражданин на света, се разделя през II-III в. на две идеологии и поведения. От една страна, поведението, запазено за огромната маса професионални и наемни войници, за бедняците, бродягите и хитрите безделници, населяващи книгите на Лукиан и Апулей: да не те свърта на едно място и да изпитваш остър глад да пътуваш, изобщо да гледаш към човешкото пространство като към арена на романово приключение. От друга страна, поведението, обикнато от богати интелектуалци като Плиний Млади и Тацит: да се чувстваш най-свързан със света тогава, когато си сам или в малка компания и общуваш било чрез книгата, която ти четат, било в съзерцаване на природата, с принципите, по които си устроен и ти самият, и другият човек, който живее далеч от теб в Британия или в източните провинции на империята.

Що се отнася до Марк Аврелий, навярно и поради това, че като император не е могъл да не пътува, той е един от първите мислители, които разбират осъщестяването на самотното общуване със света не като физическо оттегляне от него, а като потапяне в разговор с вътрешното същество. “Търсят”, казва той, “усамотение – на село, на брега на морето, в планината. Ти също имаше навика да се отдаваш на подобни желания. С една дума, това е крайно наивно, след като в който час пожелаеш, можеш да се оттеглиш в себе си. Никъде другаде човек не се уединява по-спокойно и безгрижно тъй, както в своята душа, особено притежаващият вътре в себе си ония блага, в които като се взре, постига пълна лекота и удобство.” (IV. 3).   

Въпреки пестеливата и делова нагласа, която се усеща в този пасаж, императорът, изглежда, е уважавал и пъстротата на света. По начина, по който другаде я описва, много проникновено и увлечен да изброява, разбираме, че изпитва удоволствие от нея. Същевременно обаче предупреждава на немалко места, че взирането в различието на отделните неща води до заблуждение за тяхната същност. В действителност те не са толкова различни, колкото ни изглеждат, не са толкова отделни, колкото се представят, а част от общия организъм, без познаването на който и те не могат да бъдат познати. Е, тогава как да гледаме по правилен начин на света – без да отхвърляме неговото умножаващо се постоянно богатство, но и без да загубим дирята на общото в него? Като от птичи поглед, който вижда обхватно разнообразието и заедно с това поради дистанцията го опростява: “Който съчинява слова за хората”, казва Марк Аврелий в гл. 48 от Седма книга, “той също като от някакво високо място трябва да обгръща с поглед ставащото долу на земята: стада, войски, обработване на земята, сватби и разтрогвания, раждания и кончини, съдилищна гълчава, пустеещи земи, различни варварски племена, празници и траурни оплаквания, пазарища, пъстрата смесица и реда от свързването на противоположности.”

Обаче колкото и отдалеч и общо да гледаме към света, в някакъв момент, бидейки и копнежни същества, допускаме част от него да се отдели от цялото, да се приближи твърде близо до нас, да окупира мислите ни. В такъв случай, съветва Марк Аврелий, човек трябва строго да се изобличи в незнание и поучи по начина, по който ранната атическа комедия осмивала и отнемала важността на могъщите атински политици със своята “възпитателна откровеност” (XI. 6). Според императора тя се състоява като ненатраплив спрямо другите хора вътрешен речеви кинизъм: като метод свободно да заменяме във вътрешния си диалог думата, която означава нещо силно желано от нас, с друга, означаваща нещо, което в същата степен ни отблъсква. Марк Аврелий дава запомнящ се пример как да отпъдим представата чрез подмяна на нейното означаващо в гл. 13 от Шеста книга, където апетитно изпеченото месо е преименувано в “труп на риба, птица или прасе”, ароматното и изтънчено фалернско вино в “сок от грозде”, красивата пурпурна наметка, обличана по време на празник, в “овча вълна, боядисана с кръв на мида”, любовния акт в “търкане на черво и след известен спазъм изпускане на слуз”.

Тези вътрешни разговори трябва да се разгарят и протичат бурно поради една съществена причина. Марк Аврелий смята, че човек не трябва да отлага и бави преборването със своето незнание, защото единствената действителност, в която истински живее и която губи със смъртта си, е настоящето (II. 14). А то е кратко, преходно и без памет за нищо друго, освен за божествените принципи, които обаче не са непосредствено проявени в него. Със следващия пасаж от гл. 17 на Втора книга Марк Аврелий е успял да покаже накратко и много силно и цялата тъга на това разбиране, и източника за нейното преодоляване: “Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо. Възприятията замъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, душата блуждаеща, съдбата непредвидима, пребъдването на името спорно. Накратко казано, всичко свързано с тялото е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война и пребиваване на чужденец, бъдната слава – забрава. Какво може да ни напъти тогава? Само едно – философията. Тя е в това да пазим вътрешния си бог неопетнен и безметежен, надмогнал удоволствието и мъката, да не допускаме да върши нещо напосоки, лъжливо и лицемерно и да изпитва нужда някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема случващото се и отреденото нему като идващо някъде оттам, откъдето е дошъл сам той. И във всички случаи да очаква смъртта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а разпадане на елементите, които влизат в състава на всяко живо същество.”

Според този пасаж речта на философията, наш наставник и утешител, се състои от три свързани пласта. На един пласт тя трябва да критикува наличните мнения и да осветлява принципите, скрити под тях. На втори пласт трябва да изказва неразкрасено и пряко тези принципи като идеални положения за следване в живота. И на трети пласт, доколкото трябва да държи човека събран в самия него и готов да напусне във всеки един момент живота спокойно и без брожение, тя трябва да представлява и отчет, обобщение, набор от последни думи. Може би голяма част от въздействието, което имат върху нас записките на Марк Аврелий, се дължи именно на това, че стилово те успяват да изразят тези три пласта на философската реч, без да ги разделят. Когато Марк Аврелий говори, той ни критикува, напътства и се разделя с нас.  
   

Картината на Дьолакроа днес е изложена в музея за изящни изкуства в Лион. Марк Аврелий цитирам по превода на проф. Б. Богданов, първо издание 1986 г.; второ преработено 1997 г.  



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Интересен разговор " не по тема" са разви тук. За нормата. Защо тя трябва да бъде изпълнявана.
Имам една слаба хипотеза.
Нормите се изпълняват защото при всички други равни условия осигуряват по-добър ефект от действието. Ако това условие не се изисква, но най-вече не се изпълнява нормите увисват. Защото както показаха и Морис, и Нинел, винаги има "другия начин". Нормата е правило на по-добро поведение, отколкото е неефективното, но рутинното. Не е нужен пазач. Ефектът отсъжда. Но затова са нужни аха колко други условия, за които тук изобщо не се говори.
Тема № - 52 Коментар № - 6090 Дмитрий Варзоновцев - 2011-12-19 00:19:07
Добре, Нинел, но, с риск съвсем да се отклоним от темата, все пак бих те попитал как една норма, която постановява, че трябва да се консумира дотолкова, че да се удовлетворяват потребностите, удържа самите тези потребности в някакви граници. Как се решава къде свършват потребностите? Кой може да знае ясно какви са му потребностите? Кой може да каже какви са потребностите на другите? Не е ли именно невъзможността да се удържат потребностите причина за кризата на общности като кибуца в Израел?
Тема № - 52 Коментар № - 6089 Морис Фадел - 2011-12-18 23:13:06
Здравей Морис! Нормата са правилата на играта, като всяка институция. Не знам защо пак съм се провалила в текста си, но явно или ми е навик или има абсолютно правило, което формулира проф. Богданов и аз съм си в това правило (проф. Богданов винаги ме утешава или аз се утешавам от писаното от него).
Нормата при рибарите е напълно ясна и много важна, и няма нищо общо със социализма. Това е норма на оцеляване, оцеляване на природата, оцеляване на идващите поколения. Това е ясната норма на устойчивата макроикономика (общо) и микроикономика (индивидуално) За това се бори уж светът дне, а е праевено и се прави от хилядолетия. За да се разбере разликата между това, което имаш пред вид ти,а то е сталинския социализъм, и това, което имам пред вид аз, а то е откритието на Елинор Остром (и примерът ми е от нея - опростен много)трябва просто да се направи разлика между самосъздаващо се и демократично в случая управление на common pool resourses и държавното управление на "общонародната", а всъщност държавна и частна на няколко партийци, собственост. Разликата е огромна. Описаният от Остром, во кратце от мен, казус с рибарите, преживял хилядолетия на някои места, защото е развил изключването ефективно (и още доста други условия има, за да е успешен) ,която тя е изследвала емпирично е чисто либертиански. Няма държава, няма власт, която да мисли вместо рибарите. Създаването на нормите - правилата на играта е решение на рибарите (както и начина, по който да регулират изпълнението на решението си) без намеса на каквато и да е било власт. Няма цар, вожд, държава. Те управляват. Докато в съветско-социалистическия случай е съвсем различно. "Държавата мисли и решава", тя прилага решенията си, със силата на армия, полиция и не пита никого. Въпросът е Кой управлява? И тук е голямата разлика. Остром показа тази разлика между самоуправляващите се общности, които управляват общи ресурси и социалистическия вариант на управление на общите ресурси чрез централизираните решения и организации на държавата, които общи ресурси всъщност не са общи, а на група хора, които представляват държавата и които чрез властта си изключват мнението на хората. Тя достигна до извода, че при социализма, крахът именно по тази причина, е бил неизбежен. При социализма държавата управлява общите ресурси чрез одържавяване (приватизиране от частни лица - партийците на "държавата") на публичното благо защита, отбрана, сигурност - все превръщайки ги в средства за упражняване на насилие и налагане на своите решения. Това е най-голямото изкривяване на управлението. За съжаление, Остром не е превеждана в България. Аз я преподавам малко в един мой курс, но превеждам сама части от книгите и статиите й и дори ги давам на студентите.Иначе анализът й е много сложен. Това е емпирична теория, превърната в модели с използване на теория на игрите, които са с висока степен на обобщеност. Ти ми "пробутваш" неприятната ми неокласическа парадигма за неизбежното увеличаване на потребностите, защото видиш ли, "удовлетворяването на всяка потребност влече след себе си удовлетворяването на нова потребност". Ако си купя чанта, ще искам и коланче и обувки към тях и ... Така ни учи Маршал/Самуелсън и компания...Кой е "комунистическия манипулатор" - Маркс/Енгелс или Маршал/Самуелъсн относно "пълноводния поток на благата и удовлетворяването на потребностите"?
Ето тук сайта на Остройм от университета на Индиана.
http://elinorostrom.indiana.edu/
Приятно четене. Това наистина е обяснението за краха на социализма. Но това е и обяснението за самосъздалата се пазарна икономика, в която е вградено и управлението на общите ресурси и правилата на частните ресурси и контрола над публичните ресурси и още едни, наричани "клубни" и защо демокрацията е неизбежно свързана с нея. Наши либертианци и демократи, винаги забравят това или не искат да го знаят. Защо ли? Лесно е за разбиране. Например никой от тях не иска и да знае за казуса "Геула", никой не иска да знае за казуса "открити поля" или "общинска паша". А рибните полета са най-добър пример. А сега дали ще си отговориш на въпроса-какъв е икономическият стил в България днес?И кой му е "жанра"?
Тема № - 52 Коментар № - 6088 nkioseva - 2011-12-18 18:30:40
Много ти благодаря, Нинел, за интересния пример и за интересните размисли. Но не е ли по-скоро обратното на онова, което казваш ти. Нормата са правилата, според които живеят рибарите от твоя пример. Тя позволява на всеки да следва себе си, например да създава или да не създава семейство и т. н., и същевременно да бъде част от една общност, следвайки съглашението, че ще лови толкова риба, колкото му е достатъчна. Въпреки че това това е една неясна норма, която имаше голям дял в сриването на социализма. Той искаше да изгради общество, в което всеки ще получава според потребностите си, ала как да разберем какви са потребностите на всеки. Това не го знае дори отделния човек, защото потребностите се променят заедно с човека. Вчера съм искал едно, днес решавам, че имам нужда от друго.

А що се отнася до стила, той е начинът на живот на всеки отделен рибар в общността, неговите индивидуални избори, неговата техника да лови риба, неговият занаят. Ако нормата е жанра, общите правила, които ръководят едно произведение и определят възприемането му, то стилът по-скоро е индивидуалното осъществяване на това произведение.
Тема № - 52 Коментар № - 6087 Морис Фадел - 2011-12-18 08:26:11
"Опростимо включване"
Морис постави най-важния въпрос, въпросът за "нормата", затова не мога да не се включа, докато чакам да не стане нещо с мудълския изпит на студентите ми днес.
Нормата е вътрешна институция за институционалната икономика - неписана, резултат на народния дух и продуктивното осмисляне на миналия опит, доминираща над писания закон и дори над такъв като конституцията. Базисна вътрешна институция.
"Опростимо", икономическият анализ на институционализма се занимава с този проблем, който е основен за разбирането на успешните и неуспешните структури - държави, фирми.
Нека си представим една рибарска общност. Тя живее от улова на риба и създава правила, които се превръщат в колективен неписан договор (съглашение), че всеки може да лови риба толкова, колкото да е нахранено семейството му и така, че семействата на децата му да не измрат от глад и/или емигрират. За тази цел, рибарската общност създава първата си норма (А). Всеки да лови риба толкова, колкото да поддържа живота на семейството си и толкова, че да има в бъдеще риба за семействата на децата му.
Обаче, има едни хитреци, които ловят повече риба без да се съобразяват с нормата А, ловят риби с хайвер, пържат го и изобщо са едни прекрасни бон-виван епикурейци, на които максимата "няма утре" е максима на живота. Жените и децата им са тлъсти и те "благоденствуват". Докато спазващите нормата се блъскат ден и нощ върху това, как да увеличат и запазят рибата, в съответствие с изискванията на нормата А, а пък рибата намалява ден след ден и тези спазващи нормата вече нямат сили да я спазват и казват, аз нямам значение просто рибата намалява, деца, махайте се от тук, за да живеете.
Тогава спазващите нормата магат да създадат втора норма (Б): остракизма. Те решават, че трябва да бъдат изгонвани тлъстите, благоденстващи хитреци, или да ги изгарят на клада, да ги затварят в затвора или подобно, (Пруст или Джойс в литературата). Това обаче, е жанра.
А какво е стилът? Това всъщност е източника на нормата и самата норма, която ти позволява да спазваш нормата А, да живееш или да умреш.
Ако рибарите изберат норма А - оцеляване и ефективно приложат норма Б - остракизъм, рибарското селце ще оживее стотици и хиляди години. Ако те изберат за норма, нормата на хитреците, т.е. всички да започнат да се стремят и действат като хитреци, ако не преработят продуктивно в "народния дух" реалността и целите на общността за оцеляване и добро бъдеще, те няма да изберат и жанр на осъществяване на остракизма и, в нашия случай, селцето ще изчезне, рибното поле - също.
Във втория случай рибарите няма да разберат, че ще трябва да умрат от глад в бъдеще, и те и децата им, няма да приложат норма Б и няма да игнорират хитреците, а ще смятат, че "добрия тръст живот сега ще е вечен".
Начинът на игнорирането на хитреците е само жанр. Неигнорирането им би било норма - стилът на съществуване, който е избран. Жанрът при нея е емиграция или смърт, както при първия случай на създадена норма - изгонване, клада, затвор...
Затова не мисля, от тази гледна точка, че жанрът е норма. Жанрът е само начина на прилагане на нормата, която иначе е стилът. При това, в икономическия институционализъм, това е стилът на развитието или изоставането, на глада и оцеляването, на успеха и развитието, на живота и преживяването, на смъртта и изчезването. Доста драматична разлика.
Тема № - 52 Коментар № - 6085 nkioseva - 2011-12-17 12:44:58
Бих искал да се включа в разговора за стила, като развия темата, повдигната от проф. Богданов, за отношението между стила и нормата. Наистина, определени стилове създават норма. Тук проф. Богданов много точно е посочил изискването за непрекаляване с "който-изреченията". Същевременно обаче други стилове, като този на Джойс например, не създават норма, а пораждат желание за имитация. Има много писатели, които имитират Джойс, но не постигат нито неговият специфичен стил, нито внушенията, които пораждат текстовете му. Същото се случва и с Вирджиния Улф. Тя е гениална авторка, която генерира купчини посредствени писатели, които я имитират. Не по-различно е и с Флобер.

Разликата между норма и имитация за мен е много съществена. Нормата ти задава образец, който обаче ти позволява да бъдеш себе си или да развиеш едно ново себе си, следвайки я. Докато при имитацията абсолютно губиш себе си.

Онова, което създава норма в литературата е повече жанра, отколкото стила. Именно жанра позволява на писателите да бъдат себе си, да са различни и същевременно да отговарят на един образец. Стилът много често поражда имитации. Ето защо ми се струва, че стилът е по-скоро категория на индивидуалното и неповторимото. На създаденото в една уникална ситуация, което не може да бъде последвано. Грешат писателите, които следват Пруст (пълно е с такива през 20 век), защото, колкото и да харесват неговите произведения, те никога не могат да ги достигнат. Защото, за да направят това, те трябва да станат Пруст.
Тема № - 52 Коментар № - 6084 Морис Фадел - 2011-12-17 08:12:55
Благодаря, както на проф. Богданов, който непряко, но по същество ми подари безплатен урок, така и на Георги, който отговори на мои въпроси.
Длъжница съм ви.
Мислих върху вашите прекрасни, сложни, топли и дълбоки текстове и колкото повече мисля, толкова по-малко мога да кажа. Защото мислите ми се концентрират в нещо много малко и просто-логично-търговско.

Сетих се неща, които съм изследвала,разбрала и почувствала, а след това "провалила" в текст. Точно така става. Когато писах книгата си за паричните кризи в България, разбирах живота на парите, страданието им, мъката им и това, как искат да се освободят, да си живеят живота и как в кризите си отмъщават, борят се за живота си, т.е. за същността си и свободата си, за истинското си предназначение. Парите имат свой собствен живот. Той не е обозначен от това, което хората изпитват към тях и което говорят за тях, а нещо далечно-но-човешко, което е останало в тях от душата на хората, които са ги създали. Имат си и свой свят, особен, човешки и не. Това разбираш с изучаването им. Това е разбрал или усетил Чипола и Лука и аз. Обаче. После като текст излезе нещо, което само Николай Неновски и Румен Аврамов можаха да прочетат... и разберат. Провалих си разбирането, усещането, чувството-в текста.
Нека започна от нещо извадено от изречение на Георги: "Марк Аврелий внушава пряко, че разнообразието на света е нещо измамно..." и текстът на проф. Богданов, който ми казва, че нещата с анализа на стила са далеч по-разнолики и дисперсни, както и с финала " Градим текстови ситуации, нарастващи в други с други субекти по същия начин, по който се навързват пазарно-икономически действия в поредица от все по-обхватни навързвания, опитващи се да станат световни, и по който начин навързваме действия вътре в особеното място на нашата институция, опитваща се да развие действието-текст на един вид по-точно и обхватно разбиране, което според нас може да се обучава, научава, а и продава."
Сетих се за едно търговско писмо от 16 век. Един търговец в Амстердам пише на племенника си в Батавия: "Няма нищо в търговския свят, което да се случи, дори в най-отдалеченото от нас място, и което да не се отрази на работите ни!"
Ето го "точното и обхватно разбиране", което ... е и "търговско"... И заедно с това - разнообразието на света е ... измамно. Криза в Батавия, криза в Амстердам.
Мнозина смятат, че науката е парцелирана именно, за да бъде наука, т.е. нещо точно.
Но всъщност е една, разнообразието е измамно. Но и всъщност разнообразието е нужно, за да има науки, които са точни и прецизни.
Та онова концентрирано нещо, което ми се роди в главата е да пробваме с Георги да направим един съвместен курс. Мисля, че може и да успеем. Има един френски стопански историк, който цял живот е работил върху това, да установи какво хората са разбирали под даден икономически термин, който ние използваме, хората, които са го създали, как се е развил и какво означава днес. Например какво са разбирали хората под "капитал", защо Маркс разбира едно, а Мизес друго, когато за пръв път се появява тази дума какво е обозначавала, как се променила, какви са значенията й и защо се е променяла? То е същото да разберем защо една институция, като парите, е сбъркала пътя си и защо се бори за свободата си и истинската си същност и в настоящата криза,то е същото да разберем един политик и политическата му "роля". Има и един американски стопански историк, който смята, че "Пазарната икономика е вечен и неразрушим ред. В нея само има различни стилове". Та, за да разберем каквото и да е било, включително единната като ред пазарна икономика и измамното й разнообразие, което вярвам(!) е само разнообразие на стиловете, трябва да имаме познание за този херменевтичен анализ на текста. Ето, намерихме идеята за нова икономика, нов "икономикс". Просто и логично.
Тема № - 52 Коментар № - 6083 nkioseva - 2011-12-16 19:34:05
И аз благодаря на Георги за неговия отговор. Стилът на един текст е ниво на по-скрито послание; един вид внедрено в по-прякото на текста, то го окръгля – този възглед ползвам, а заедно с него и този, че избягването на стил е също стил. Третият възглед, свързан с тези два, е по-мой. Обикновено осъзнаван и поддържан нормативно, като всичко речево, а и човешко, стилът е с корени, които правят от него и друго. Затова навързвам думи, за да обознача по-точно неговия особен нарастващ предмет.

Дори когато е създаден от някого и изразява съществото на създателя си, като всички човешки неща, стилът се възприема и от други, става норма и се превръща в идеалност. Каквато е и добрият стил, недопускащ повторения и тавтологии, ненатрупващ местоимения и непрекаляващ с “който-изречения”. Външните прояви на този стил са повече. Но като всичко човешко и той върви заедно с идея за определен свят-норма-ред. Нормата му е проявена в един вид ратуване за добре отделени необърквани неща, места и хора, поместени в място, по-лесно проумимо като неща и места и по-трудно като хора. В това място-свят човекът е единствената сложна устроеност, разбира се, и отвън, но особено отвътре.

В този добър стил влизат нелитературни и литературни стилове - литературната норма на Флобер, почеркът на Хемингуей, доста от почерка на Пруст. В името на сложността на човека Джойс разруши този добър стил и създаде друг по-верен. С тавтологии, повторения, объркваща местоименност, разпусната апозитивност и с какви не още неправомерности, този нов стил представи по-точно вътрешната и външната човешка реч, а и самия свят, в който живеем според Джойс - не неутрално място, в което се движат реално и идеално сложни човешки същества, а бъркотия от непостроени блъскващи се един в друг части от разни светове.

Тази идеология на стиловете няма как да e вярна. Затова, за да стане по-вярна, стиловете, първо, се пресичат и натрупват един върху друг, второ, се допълват при един човек, ето и при Георги, и трето, когато са писмени, “се провалят” в текстове. Да се напише добър текст означава някакъв стил да “се провали”. В какво е проявено това проваляне? В изкривяване-наклоняване към други стилове в ситуацията на това текстово протичане.

Със свързванията, които е направил в своя заглавен текст, а и с употребената в него реторика, както сам казва, Георги е целял да достави удоволствие. Аз пък претендирам, че словесният механизъм на евентуалното му постигане е в реализирания в текста двоен стилистичен, но и смислов ред, който, ако бъде одобрен и приет, би доставил удоволствие, първо, на нас, а после чрез нас и на автора, вероятно вече изпитал удоволствие и при създаването на текста.

Няма съгласие обаче, че стиловете и текстът се отнасят именно така. Затова добавяме към заглавния текст текстовете на нашите коментари. Текстът на Георги поражда други текстове, които въвличат трети. Аз съм ви въвлякъл в текста на моя сайт, изпълнен майсторски не от мен, в който трупам други текстове. Градим текстови ситуации, нарастващи в други с други субекти по същия начин, по който се навързват пазарно-икономически действия в поредица от все по-обхватни навързвания, опитващи се да станат световни, и по който начин навързваме действия вътре в особеното място на нашата институция, опитваща се да развие действието-текст на един вид по-точно и обхватно разбиране, което според нас може да се обучава, научава, а и продава.

Особеното, а може би и налудното в моите писания по темата литература е, че те са настроени екзистенциално нелитературно, но и че с разширеното разбиране за текст се набъркват и другаде, а и навсякъде.
Тема № - 52 Коментар № - 6082 Bogdan Bogdanov - 2011-12-15 12:22:13
Благодаря ви за въпросите, Нинел! Понеже няколко дни няма да имам възможност да пиша във форума, използвам отговора си, за да се опитам да поясня нещо, което, като прочетох какво съм написал в последния си коментар, ми се стори, че съм казал набързо и недобре.

Действително стиловете могат да бъдат повече видове от тези два, които съм посочил. Особено днес, когато индивидуалностите, образуващи тези видове, са много повече. Но така или иначе, те всички имат нещо някакво общо помежду си и именно него искам да извлека като видова разлика. Всички стилове представляват свързвания на различни знаци; в едни стилове обаче разликата между знаците е плавна, в други е напълно заличена, в трети е, напротив, подчертана, в четвърти някак оставена свободна зад внушението, че стилът отсъства.

Оттук и аналогията между изкуството на стила и политическото изкуство. Както и друг път съм писал, всеки голям литературен текст представлява и особена политическа платформа на ниво стил, дори и в съдържанието си да не засяга пряко никакви политически теми или въпроси. Как? Като създава със стила си модел за свързаност на различни знаци, аналогичен, хомологичен или корективен на модела за свързаност между различните хора в обществото.

Така че си представям поетиката-класификация на стиловете, метафорично казано, като един вид класификация на политическите управления: демократичен, либерален, монархичен, тираничен и т.н. типове стил. Същевременно разбирам и друго: че зад всеки едър тип стил стои и някакво внушение за това какво е човекът и какво е човешкото живеене. Вземете например стила на постмодерното романово писане. Фрагментарен, избягващ оцелостяването, редуващ различни идеолекти – от високия език на литературния канон до аргото на докерите, този стил може спокойно да се нарече либерален. И като се нарече по този начин, да се посочи, че, първо, той влиза в определено конформистко отношение спрямо масовата съвременна идеология, въпреки че много често я оспорва или осмива с преките си внушения, и, второ, да се схване, че той моделира изобщо човека като нещо по-подвижно, по-гъвкаво и по-реактивно на световната история със собствена история, отколкото е в конкретните си проявления.

Разбира се, това общо твърдение, създавано от стила, се съотнася с преките твърдения на текста: понякога ги усилва, друг път ги смекчава и уравновесява. За да не избягам твърде далеч от заглавната тема, ще посоча като пример стилът на Марк Аврелий в “Към себе си”. По отношение на внушавания идеал за това, че в същността си нещата са някак прости, стилът на записките, оголен и неусложнен, е напълно съответен на казваното от текста. Но в друго отношение не е. Марк Аврелий внушава пряко, че разнообразието на света е нещо измамно, но същевременно един вид забравя какво е казвал по тази тема тогава, когато започне да изброява. Така че стилът може да има и тази функция – да ни дава изход от собствените крайни твърдения, които изказваме.
Тема № - 52 Коментар № - 6081 ГГ - 2011-12-15 11:21:16
Извинявам се,Георги, ще кажа като Маркиза, "опростима инфилтрация" е, но забравих "шестия печат". Въпросът с аргументацията. В това, което наричате аналитичен, а проф. Богданов и "мек" стил, аргументацията и нейната защита как е възможна? Възможна ли е изобщо?
И да не пропусна пак. "Маркизът" е нарисувал толкова топла картина в последния си постинг, че не мога да не му/й се възхитя. Виолетовото и топлия халат, уютът препълнен с интелектуалното удоволствие...
Както и това, което той подчертава в текста на проф. Богданов и което и мен ме стопли и утеши: „Това правим в текстовете, които пишем или четем – произвеждаме по-съдържателно време, което иначе би останало празно.” ...
Тема № - 52 Коментар № - 6078 nkioseva - 2011-12-14 20:29:52
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 68222

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 124254

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 15707

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 29175

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 128824

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 78885

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 21880

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 12691

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 174304

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 55016

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA