ФОРУМ - АРХИВ

Архилох и епиграфиката

ПЕТЪР ДИМИТРОВ

Наистина нещата опират до епиграфика. Два изключителнo важни надписа са намерени неотдавна (преди шейсетина години) на островите Парос (от групата на Кикладите) и Тасос. Тези надписи са важни както за епиграфистите, така и за изследвачите на старогръцката поезия. Върху две каменни стели, направени така, че да стоят изправени, са изписани текстовете, които се отнасят до т.нар. Архилохейон, култово място, където се е почитал Архилох като герой.

Става дума за едно място в долината на река Елита на о. Парос, на 3 км от едноименния град Парос. Двата каменни блока изглежда са били част от строежа на светилището. Епиграфистите датират тези надписи от средата на 3 в. пр. Хр. Предполага се също, че и Пароската хроника (известният “Пароски мраморен блок” или Marmor Parium) се е намирала на онова място.

На първия камък е имало надпис в четири колони, от които една е запазена, а друга – само частично. На втория камък се четат само малко букви от една от общо четирите колони. На първата колона на първия камък (в надписа тя е втора) има запазени 57 реда, като на първите петнайсетина реда се чете прорицание на бог Аполон, дадено на Мнесиепес.

Според него Аполон нарежда на Мнесиепес да издигне два олтара в теменоса ( “теменос” означава оброчище, което се е намирало до храм на божество в Античността и където молителите поставяли своите дарове (т.нар. вотиви), на които олтари да принася жертва и да почита Музите, Аполон, Дионис и още други богове.

В текста се казва така: “Богът предсказа на Мнесиепес, че е по-добре и по-лесно изпълнимо да почита Архилохос, поета, според онова, което богът възнамерявал да направи. Според предсказанието на Аполон това място следва да наричаме Архилохейон, трябва да построим олтари и да принасяме жертва както на боговете, така и на Архилохос. И така да го почитаме, както богът ни предсказа.”

Редове 22-57 са посветени на биографията на Архилох и как той бил получил боговдъхновение: “разправят, че още като малък Архилохос бил пратен от баща си Телесиклес до един чифлик в общината, която се казвала Лъки (на гръцки Леймонес), за да продаде една крава. И той станал рано-рано преди зазоряване (преди нощта да се била изминала), та, докато луната още светела, да заведе кравата в града. Бил стигнал до едно място, което се казвало Лисиди (“Равното”), когато му се случило да види едни жени, група, които му се сторило, че го занасят, но после се усетил, че само се шегуват и кикотят. Те го запитали дали щял да продава кравата, той потвърдил, че  това щял да прави, а те пък му рекли, че щели да му дадат добра цена за нея. Но щом изрекли тези думи, и те, и кравата се невидели – само една лира имало оставена пред краката му. Изумил се и след някое време схванал, че изчезналите жени били Музите, а лирата била техният подарък за него.»

Интерес представляват и отговорите на прорицалището от Делфи (Делфийския оракул), които се намират в надписа. Те били на първата стела и се отнасяли за построяването и функцията на светилището, но давали и сведения за живота на Архилох. Според Х.Парк надписът следва да се датира към 250 г. пр. Хр., но не разполагаме с трите въпроса към Делфийския оракул. Съдим за тях по отговорите. Резултатът е, че Мнесиепес построява светилището-гробница с цел да почете поета. 

Кондолеон, който е първият учен публикувал надписа, намира, че стилът на отговорите прилича на онези, дадени на атиняните, за което пък говори Демостен. Важно е да се отбележи, че установяването на култове и култови места на богове и герои е разпространена практика на онова време, която често се мотивирала и политически. Делфийският оракул запада в 3 век и дори Аполон Питийски иска спасителни дарения (!), на гръцки сотериа (soteria),  които да се изпратят в Делфи. Подобни дарения се наричат и charisteria, благодарности.

Интересни са редовете, които се отнасят до живота на Архилох. В надписа се казва, че Мнесиепес тълкува оракула, а именно: «Нещата, за които бяхме посъветвани да поставим надпис, са ни завещани от древните преди нас, като те самите ги били изпълнили”. Изглежда, следователно, че става дума за литературна традиция на наративи, а не за устно предание, което Мнесиепес приема.

В този смисъл следва да се тълкува и историята с Музите, която приведох по-горе. На един атински глинен съд с ритуално предназначение (на старогръцки pyxis) има изображение от ок. 450 г. пр. Хр., което се отнася до наратива. Така се изпълнило предсказанието, дадено на бащата на Архилох за поетическата дарба на сина му. “... за пророчеството на Телесиклес: След като пристигнали и влезли в помещението за прорицание (мантейон), богът казал на Телесиклес следното предсказание: «Синът ти ще бъде безсмъртен и възпяван сред човеците...”

Разказът на Мнесиепес продължава с историята за първите ямбически стихове на Архилох. Зaпазени в надписа и отнасящи се за Дионис, те нанесли обида на паросци и те го осъдили. Обаче богът се застъпил за Архилох и ги наказал, като им изпратил болест. Паросците веднага се допитали до Делфийския оракъл и той им отговорил с четири стиха в хекзаметър, от които са запазени само начални букви. Пак Кондолеон ги разчита в стила на традиционните делфийски прорицания. Разбира се, този текст е далеч от това да се мисли за оригинален, а по-скоро е реконструкция от други подобни текстове, свързани с прорицанаия на Пития.

Пития, в добре известния й стил, отговаря двусмислено: “Какво сте дошли тука, при Пития, с присъди незаконни да искате да се отървете от чумата? Не може, преди да сте измолили прошка от неумолимия Бакхос и да сте почели служителя на Музите Архилохос.”



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Да, маркизе, модерният медиен дискурс за античното е хаотичен и безразборен. В него Орфей е разкъсван вторично между Гела и Татул, а споменатото в Херодотовия опус светилище на Дионис спокойно се разхожда между Перперикон, Белинташ и Острец. Преди години аз и други колеги бяхме поканени в Казанлък за дискусия с гражданството по проблемите на мита и историята. Кметът като един нов Перикъл бе решил да удовлетвори жаждата за знание на своите общиници, пред чиито смаяни погледи античното разкрива нови и нови ценности. Да, но много от въпросите бяха резултат от общуване с литература за паранормалното. На тържествената вечеря изразихме безпокойството си за душевното здраве на казанлъшкото гражданство, а кметът като типичен технократ ни отговори: „Ами така е, докато умните се наумуват и най-вече накарат помежду си, лудите се налудуват.Точно тази литература на самозвани митолози, астрономи и епиграфисти ни залива отвсякъде.”
На другия ден отвориха за нас оригинала на Казанлъшката гробница. Там уредничките, като видяха, че сме добронамерени, решиха да поискат съвет за диатрибата, която изнасят пред туристите. През годините са били посещавани от най-изтъгнати специалисти и всеки им е казвал различна интерпретация на прочутия стенопис. Един им казал, че е сватба, друг – погребение, трети – сцена от реалността, а четвърти – мистерия. Те съвестно променяли диатрибата в съответствие с новите научни резултати. Най-накрая дошла енргична и амбициозна колега от БАН и ги скастрила, че не четат, а чакат наготово някой да мине и да им каже нещо. Посъветвала ги да направят задълбочено изложение, в което да засегнат проблема за метаезика и посланията на тракийското изкуство. Обезпокоени за своето бъдеще, жените посетили градската библиотека и изнамерили всички изследвания по въпроса. Направили нова диатриба, в която sine ira et studio изложили историята на проучванията. На следващото лято обаче едва възпрели развълнуван френски турист, който искал да изкаже в книгата за посетители благодарността си, че без сериозната екскурзоводска беседа никога не би разбрал основното послание на тракийското изкуство – сватбата е погребение, но бидейки реалност, е всъщност мистерия.
Тема № - 63 Коментар № - 6862 MJ - 2012-08-09 14:37:19
Здравейте !
Чудесен е завоят ни към диатрибна лекота и разговорност. Тя си и присъстваше досега, подкрепяна от различните и ковнати с хубав замах стилове във форума. Опитвал съм да ви убедя, че точно това ме привлече сред вас. Наметката ми /кожата ми/ повече е на журналист, отколкото на античник. Но в журналистиката няма дълги истини, а, мисля, Шопенхауер бе обърнал внимание, че там почти няма истини. Винаги ми е било малко обидно от тази негова забележка. Приемал съм я с очакването, тя да избледнява с идващата епоха на образование и информираност върху по-широка нога. Нека не ви звучи съвсем нахално и с остатъците от класическия ми хюбрис, но маркизовите надежди намериха влагата на този форумен оазис.
Уважаема Ем Джей, Вие сте права да искате по-остър и широк поглед върху античното /а защо не и средновековното/ наследство и душа на земите ни. В Бристъл, Англия, видях как голяма група млади японски туристи шеметно се снимат пред остатък от римска крепостна стена. Вероятно знаеха, че става дума за Рим, вероятно го има в японските им учебници. Беше ми мило и малко тъжно. Британците са направили от Рим свое. Ние срамежливо /и често прибързано меркантилно/ седим „по турски” върху срединните пътища на цивилизационното европейско начало. И чакаме някой да ни каже евала. Моят приятел с арменски произход напоследък следи с интерес някакъв интересен сериал за високите моменти от историята на Османската империя. Възхитен е от прочита на онази история.
Сега ще прекъсна, защото той тъкмо влезе при мен да се видим. Както всеки ден. Да крепне българо-арменско-турското приятелство.
Утре – повече.
Тема № - 63 Коментар № - 6861 Dekarabah - 2012-08-08 17:34:31
Много Ви благодаря, професор Богданов, за последния коментар. Наистина горещо класическо лято. Плаче за сериозно обсъждане реториката на дискурса за античното в България. Поради историческото ставане у нас то, античното, е не само предмет на научни изследвания, а присъства и физически. Налага се да бъде почти ежедневно обговаряно както от изследователите, така и от журналисти, писатели, кинодокументалисти. Тъкмо поради тази причина научните текстове, които в държави без антично минало, се четат само от тесни специалисти, у нас стават достояние на много по-широка публика. Тъкмо затова на античниците в България често се налага да говорят и обясняват публично. Но даваме ли си сметка какво и как твърдим и какви са последствията от казаното и премълчаното? Ето, археологът знае за себе си, че на Татул е анонимен хероон, но е решил да привлече вниманието, като си послужи с метафора – гробът на Орфей, без да си дава сметка, че не всички журналисти са наясно с материята, а всички бързат и нямат време за справки. Продължението го знаем –разправии, скандали, дипломатически искри...
Тъй като от античниците класиците са хората, които са с опит в реториката на изказа, не е неуместно тъкмо от нас да тръгне дискусията за възможните стратегии на диатрибата.
Тема № - 63 Коментар № - 6860 MJ - 2012-08-08 06:07:05
Наистина се радвам, че ето събрахме се в този форум, дело на усилията на Веселина, класически филолози от няколко поколения и с различни писмовни съдби, които могат да разговарят – епиграфист и индоевропеист като професор Димитров, отклонил се от редовата наука интелектуалец като мен, увлечен от питане за еднаквото и неразличното, Михаела наистина дълбоко и трайно засегната от удоволствието да следи поведението на толкова реалии, Георги знаещ, но и бързащ да стане и другото, без което знанието увисва, Маркизът, отклонил се много, но словесно в руслото на всички, потили се в търсенето на по-точното значение.

Без наука не може, човешкото същество не може да не моделира чистото време-безвремие на една линия. Това е и историята – по-ясна една линия причина-следствие-цел в бурливо смесените повече линии на ставащо и възможно да стане. Какво по-точно искам да поправя в речта на тази история-наука? Първо, говорещият да казва, че това е избор, негов или на някакъв екип или на време, с които е свързан. И второ, той да не твърди реторично, че е било именно така, а да говори диатрибно, че може да е било така, но че е имало и други възможности.

Случила се и избрана да бъде такава от някого, реалността е била непременно съставена от поне две линии на смисъл – едната на причината, която влече към следствие, а другата на целта. Всички, които търсят смисъл, имат предвид и едното, и другото. Затова и по-доброто в историческото говорене е диатрибният тон на размисъл. Чувате го и в другите коментари на Михаела, също и във втората част на нейния последен коментар. Такъв беше и обичайният тон на професор Георги Михаилов – той постоянно се чудеше дали е така, както казва, или е друго яче. Някак такова с друга разцветка на недовършеност, прекъсване и подаване-закачка е и говоренето на професор Петър Димитров.

Моето говорене. Амбицията ми е да не се спира при учудването, а да се извършва “хюбрисът” на назоваването на неговата причина. Затова и казвам. Гладни за смисъл, безразборно гледаме ту към причини, ту към цели, ту ги смесваме, ту като деца, хванати за родители, се позоваваме на големи имена, ту се отказваме да разберем точно това и се преструваме, че някой друг разбира, а ние само описваме.

Диатрибният стил и неговите модификации. Изобщо стиловете и речите. Събрани в този форум и изобщо в някакво заедно, ту едно, ту друго и носени от тънката обща съдба на някаква среда, която ни засяга. Прогнозите казват – днес пак 38 градуса, утре 35, след това надолу и нататък отделни дни до 32 към по-кроткото топло и хладната есен.
Тема № - 63 Коментар № - 6859 Bogdan Bogdanov - 2012-08-07 08:40:53
Развълнува ме казаното от проф. Богданов за морето и от проф. Димитров за бреговете и полята на Тракия. Благодаря им. Благодаря и на MJ за допълването. Преди няколко дни си харесах една мисъл и я вложих в преживяването на моя книжен герой, тракиец, охраняващ в някакъв момент брега на Созопол: че който наблюдава морето, става за момент философ, дори да не е прочел нито една философска книга. Сега се замислих, че и Архилох толкова много е пътувал по морето, видял го е в толкова състояния, които няма как да не са попаднали и в поезията му. И вижте този прекрасен фрагмент, 105 West, прекрасната кратка парабола от могъщата промяна на морето и облаците – случване на нещо външно, към страха за себе си – случване на нещо вътрешно:

Γλαῦχ᾽ ὅρα· βαθὺς γὰρ ἤδη κύμασιν ταράσσεται
πόντος, ἀμφὶ δ᾽ ἄκρα Γυρέων ὀρθὸν ἵσταται νέφος,
σῆμα χειμῶνος· κιχάνει δ᾽ ἐξ ἀελπτίης φόβος.

„Виж, Глаукос, дълбокото море вече се разбунва
от вълни, около върховете на Гюрай застава висок облак,
знак за буря; идва от неочакваното страх.“

Хераклит, който цитира тези стихове в „Омирови въпроси“ (Homerika problemata, 5.3), казва, че Архилох представил чрез тях алегория на опасностите във войната срещу траките. Не знаем какво е следвало по-надолу, но поне тук няма и помен от ямбическа острота. Текстът звучи меко и точно като хайку на Башо.
Тема № - 63 Коментар № - 6858 ГГ - 2012-08-06 22:43:03
Радвам се, че благодарение и на Вашите усилия, професор Богданов, форумът все повече се стабилизира и като модерна електронна книга. С алтернативни прочити, с идеи, с построяване на по-дълги логически вериги в дискусиите. Няма как, Томас Кун е прав, че всеки научен модел е постоянно и упорито атакуван.
Искам да додам още нещо към коментара на ГГ. Надписът е от ранното елинистическо време, когато писмовността навлиза по-стабилно като комуникативна стратегия в гръцката култура. На една сребърна тетрадрахма от Парос , репродукция на ранноелинистически портрет, Архилох е изобразен по канона на високите жречески рангове – седящ в достопочтена поза с лира тип „chelys” в дясната ръка и руло папирус -в лявата. Папирусовият свитък сочи, че по това време ямбичните поеми са разпространявани като „книги”, които могат да бъдат четени в големите елинистически библиотеки. Свидетелсвата за хероизацията на Архилох са от края на шести век, но в ранното елинистическо време Мнесиепес от Парос монументализира хероона като свещено пространство(temenos) и издига олтарите на поета и боговете.
Сходно е и положението с епическото в Архилоховата монументална животопис. То не е епос, а по-скоро респект към епическата схема, за да бъде изразен даден живот като житие. Така в „Успоредни животописи” на Плутарх биографията на историческите хероси е представена като непрекъснато противостоене на tyhē и aretē. Обратите, или да го кажем с Аристотеловия термин, трагическите перипетии са част от хероичното битие. Изводът не е, че тези животописи са трагедии, а че трагическата схема помага да се изрази даден живот като животопис.
В стилистично отношение Омир е пример, тъй като преди Архилох няма друг литературен канон освен епическия. Но Архилох не преобръща, а пародийно събаря високия хероичен статус на мономахии и аристии в ниското на частното живеене. Защо обаче вербализира сексуалното в целия му регистър – от еротичното до вулгарното? Възможно е да е повлиян и от дискурса на т. нар. свещена проституция, разпространена в близкоизточните общества. Прави впечатление, че iambos не е индоевропейска дума, а и седми век е времето на ориентализиращия период в гръцката култура, силно проявен в Йония и островния архипелаг. Мартин Уест има добра статия по този въпрос(ZPE 1994). Дали и самата бласфемична „стратегия” на Архилох е предпоставена като убийствена за Ликамб и фамилия е въпросът на ГГ. И ако е така, дали пак не е влияние на определен репресивен модел за безкръвно убийство, чиито архетипни разработки са именно в източните авторитарни монархии.
Тема № - 63 Коментар № - 6857 MJ - 2012-08-06 16:09:36
Здравейте, различни мои, приятели-форумци!
Няколко несвързани изречения. Жега-нежега, привършвам малък надгробен каменен надпис. Току-що попълних гравировката с бои старо злато, лакирах за трайност. Остава да положа в предварително подготвените овални гнезда две порцеланови фотографии, да ги слепя здраво, да ги подготвя за дълга заедност. Починалите са двама съпрузи, той, отишъл си преди доста години, тя, неотдавна. Сега ги събираме отново, освен в общата могилка, върху малката каменна стела. Правя го по молба на приятел за родителите на негов приятел, не че съм се насочил към обредната дейност. Времената, знаете са трудни, и всички търсим по-икономичните решения. Доволен съм. Снимките на тези непознати за мен, обикновени българи, и двете от по-младите им години, говорят с особена сила. Той е стегнат във военна куртка, с тънки волеви устни, и гледа „на кръв”, но някак уплашено. Тя е пребрадена селска жена, със спокойни черти и проницателен поглед, достойни за антропологичната ведрина от Парос до Тракия. Между двамата съм сложил строг, но пищен растителен мотив, който някак смесва и поглъща милосърдно тези два „биещи се” житейско-душевни и фотографски отпечатъка. Той е насочен чрез цвете-стрелка нагоре, където е всемирът на вечните мир и любов. Един вид, с немного камък маркизът е „овластен” от случая да придаде трайност на една отминала съпружеска връзка, последвана от дълга тъга на вдовица по изгубения.
Да, уважаеми доцент Варзоновцев. Камъкът е власт. Вашите подкани да разширим често ме изкушаваха тези дни. Още съм под острите и неутаени впечатления от Англия и Уелс. Там каменна символика за власт и мощ, колкото щете. Споменах преди дни за неугледната дървена барачка на Дилън Томас. Тя се намира в непосредствена близост до един от най-яките замъци на непокорния Уелс, расъл от 10-ти век във височина и сила, докато топовете и буретата с барут на Кромуел не направили пробойни в него. Поетът се отдалечил от по стръмния бряг от него, нощувал в подарената му от меценати каменна рибарска хижа, но избрал още по-скътано местенце и поискал да му спретнат малкото стайче на ръба на залива. Там си пиел черната бира, смъркал си по нещичко и вдигал некаменните, ненатрапливи откъм воля за власт и вечност свои стиховце. Уелски му инат и нематериална визия.
В същото време, докато осмислям часовете си от горещото лято със споменатата горе моя деятелност, в главата ми, заради споменатото от уважаемия проф. Димитров грамадно име на професор Георги Михайлов, а и изобщо, заради епиграфската форумна оратория от последната дискусия, се е настанил образът на този Учен Българин! Смомням си винаги екстравагантните му три-четвърти чорапи, докато седеше пред нас, кръстосал небрежно крак върху крак, в часовете по старогръцка епиграфика. Зареян, но внимателен водач през необятното и слушател за всеки наш опит да покажем каквото и да е познание по предмета. А и много наоколо предмета. Ако съм имал някаква представа за европеец и интелектуалец с непоклатим размер, той я изпълваше. Просветлявайки я начесто със „случайни”, обозрими за нас дискурси, тънките настроения на бързия си хумор и фината енергия на усмивката си. Братя и сестри, гордейте се с българския КОРПУС от извисени учители! А Европа, нашите почитания, да си се подсмихва и недочува за нейна сметка. Нещата бавно идват по местата си – е казал един известен само вам стихоплетец от брега на Черно море.
Завършвам с дръзновен привет към професор Богданов! С благодарност за коментара му, с който ни повдигна и разкрепости още. И с пожелание, все пак, да опита със стихотворение. Какво пък, лист, химикалка. И, по възможност, някоя голяма лятна гледка към море.
Последното да се сбъдне и на всички форумци!
Тема № - 63 Коментар № - 6856 Dekarabah - 2012-08-06 16:05:03

Здравейте, форумци,
Благодаря за усилията в тази необичайна жега. Необичайна, както са и обвиненията и присъдите в древна Елада. Аномон терос - аномой дикай!

Днес искам да допълня моите тези. Но нека не забравяме, първо, че форумът е на професор Богданов. Той ви отговори съвсем в началото, коментирайки моето текстче.

Не бързах до сега, а и сега пак не виждам да ни притиска времето. До септември-октомври има време. Тогава и студентите ще започнат да отварят сайта.

Архилох е много дълга тема, а аз обичам да се придържам към текст, сигурен и недвусмислен, ако може и доколото може. Епиграфиката е такова поле. Но не винаги.

Западни учени мъже, но и повече жени, обичат да се цитират до безкрай, като с това си мислят, че постигат “прозрачност”, за разлика от “замъгленост”, която приписват на нас. Последната произтича от лошо познаване на историята..на епиграфическите текстове. Особено на тези от България.

Например, както загатва и д-р Гочев, нашият поет Архилох има сериозно отношение към северния Егей – което си е Тракия. Питам се веднага – какво е Тракия за мене, за нас, за хората от За-Пада, а и за времето на “малкия гръцки свят”, както го нарича в своята последна книга Малк-ин. Професорът иска да каже, че елинското е малко, но с голямо влияние. Поканихме го за онази лекция в нашия НБУ. Не му стана по-хладно. Нашите хора се оказаха много подготвени! А Малкин, който е започнал кариерата си със статия за града Бреа, преобразувано от тракийското Бриа, думата за полис, бързо е сменил обекта си.

И така, първом: Професор Богданов обръща внимание на смисловата структура на “ставането” – точно така! Нещата не се ‘случват’, те са структурирани. Не се става лесно герой, т.е. херос. Тук отварям една скоба – Херос е персонажът, перманентна еманация в гръцките надписи от България, който обединява в едно всички метафори и епитети на тракийско божество. Наречено е на старогръцки Херос, но какво е на тракийски? Мисля, че става дума за “арес”, друг символен апелатив, станал название от времето на Омир (а и от преди това) на едно “северно” свирепо божество.

Древните са обичали да обожествяват – всеки етнос по своему. Херодот описва драстични сцени с тракийските ритуали на обезсмъртяването. Той казва “(траките) От боговете почитат единствено Арес, Дионис и Артемида, но от царете им, отделно от останалите съграждани, почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че самите те са негови потомци.” Виждаме лесно как Херодот, който никога не е слизал на тракийския бряг от страх, че няма да види повече Елада, си “играе” с Арес и (х)ермес. Не ги разбира тракийските думи. Естествено е, и За-падът не ни разбира нас.

Херосът Архилох не е свързан с Тракия, но какви чудни стихове е изпял. За малката тракийка, за смъртоносното преследване от траките саой, когато захвърлил в панически бяг щита си. Но е бил смел войн. Напуснал е родния Парос и Коракса го убива на Тасос. Съгражданите му го обожествяват къмто три века по-късно!
Ясно е, както става дума от вашите коментарни бележки, че политиката, интересът играят важната роля. Кой е пък тоя? Но не – двусмислените пророчески думи на Пития дават отговора: да “платят” и чак тогава ще получат очистване. Сотериа! Парите на “спасението”!

Второ, професор Богданов казва “Разполагаме с текст, в него прозира изпълнена реалност, оттук и схващането, че в своите времена текстовете могат да се измъкват от очертанията, които те им налагат. Литературата е и в това – да надскача своето време.”

Нека поразсъждаваме за универсалното. Епиграфиката е именно универсален текст. Колегата Дмитрий не случайно нежно ни завъртва около паметта и ..камъка. Това е непрестанното свързване. “Служителят на Музите” не е недействителен случай!
В едно сложно оплетено изследване на Грегъри Наж, американецът се впуска с обезоръжаваща естественост в наглед банални стихове от фрагмент 1 (по М.Уест). Наж предлага да мислим за Аполоновата амбивалентност: той се отнася към Архилох ту благосклонно, ту враждебно (в оригинала на английски ‘beneficent’ и ‘maleficent’). Именно Аполон причинява несветия момент в смъртта на поета, и пак той, Аполон, дава пътя на вечното очистване чрез учредяване на култа към поета, вече станал херос. Аполон е практически оня водач на Музите, чийто служител е Архилох. Архилох, призовавайки Музите, а не Аполон, прозовава благосклонното разположение на бога, който е и негов патрон.

Д-р Гочев пита дали в надписите не се открива една по-проста форма на традицията на високия епос. Отговорът се съдържа във вашия текст, Докторе: Въпреки писмеността, традицията на текста е предимно устна. Но “с формата на институционализираните политически и религиозни дискурси, които обикновено посягат към камъка.” Чудесно казано!
А що се отнася до “смесването” – има записана поезия от 4 в. пр. Хр. върху стела, нали?

Та да се върнем към книгата на професор Наж The Best of the Achaeans. Има я в библиотеката на НБУ.
Пак в НБУ можем да намерим и уникалната книга на нашия учител професор Георги Михаилов – Класическа епиграфика. В нея пише, че освен посветителски има и други видове надписи, напр. декрети, т.е. решения на демоса.

Четох тъжно-реалистичните стиховце на г-н д. Карабаха. Те ме накараха да си спомня за преживяванията ми из горите между Долни Чифлик и Меден рудник в началото на 70-те години.

Литературата, епиграфиката, смисълът на структурите, каменните стели не са само за персонала. Радвам се за вас!
Тема № - 63 Коментар № - 6855 Петър А. Димитров - 2012-08-06 12:10:18
Здравейте! Мислех, че може да се почине от форума, след като заглавният текст не е мой. Но, така или иначе, е горещо, пълно лято. И Петър Димитров може би почива някъде, а може и да се обадил в някой от коментарите с нови подписи. Като го познавам, доколкото изобщо можем да се познаваме, съм склонен да реша, че просто си мълчи и поради други “защото”, но най-вече поради естественото недоверие на учен, който работи с факти и не си позволява хиперинтерпретиране.

А тук този форум си е място не за друго, а за хиперинтерпретиране. Може това, което казвам, да не е съвсем вярно. Всяко казано е пресилено свеждене до определеност на нещо, което не е такова. Същото може да се каже и така – П.Д. е достатъчно напреднал и в годините, и в знанията и предпочита да не затрупва казаното с друго казвано.

Да, но форумното говорене, дори това с толкова определена тема, че и подадена от мен допълнителна, е като морската повърхност пред очите – сега с тази посока с малки вълни, после по-коса с по-големи, но не навсякъде, а само от север; по-наизток, морето е тихо и небистро с трупащи се водорасли. Навсякъде различни места и моменти. Пейзажът се мени.

Но не гледаме постоянно. В съзнанието се поражда друго по-бавно променимо време. Поражда се от вътрешната среда на тялото. Това, което не се променя, е нуждата от време. В редица случаи тя е нужда от пълно безвремие. Не че и то не се размива от някакво успоредно протичане и промяна, но, така или иначе, добрият крепител на безвремието са истините и смислите, които са винаги такива.

Впечатляваща е тягата на MJ към трайно означаване. Затова и разговорът между нея и Дмитрий, също жаден за трайни пълни смисли. От друга страна, реализмите на П.Д. в заглавния текст и “дописките” на Маркиза. Без значение е дали става дума за Парос в 3-и век пр.Хр., или за пътуване сега до Лондон и Уелс. И в двата случая сигурни места и реалии. По-добрият начин да се говори за тях е да не се разкъсват с хиперинтерпретация. Така или иначе, не може да се каже особено много, по-добре е да се каже ясно, кратко и, ако може, провързано към факт. Може и с метафора и натрупване на повече значения, но за кратко.

И третото говорене – на поета и писателя, отказали се и от безвремието на безспорната истина, и от граденето на своето време. Поетът, писателят, пеещият и свирещият, потънали в правенето на по-дългото време на текст за някой друг, който в редица случаи е собственото “аз”, лириката, или е канонада от изригващи едно след друго “аз”, романа или накъсаната джазова фраза на саксофон и тромпет в диалог.

Ние сме времеви същества. Когато увиснем неспособни да моделираме своето време, слушаме музика, четем поезия или роман, слушаме изповедта на приятел или го разпитваме за биографията му. Разбирайки онова, което чуваме, вплитаме в него своето и така си набавяме липсващото пълно време. Е, предпочитаме съвсем плътното потъване в удоволствието на някакъв този момент на пълно сливане на вътрешното и външното.

Този момент винаги свършва бързо и после влизаме в по-дългата линия на някаква история, своя лична, може и групова на свързване с други, а може и повече групови, някои толкова силни, че забравяме своето, а в някои от тях аз, натоварен със субекта на самата група, излъчила ме за водач и също пъхнал се в този субект, съм щастливо облекчен от тъпия малък свой личен ред. Наистина никой друг освен големите писатели, поети и композитори не са в състояние да изпитат това удоволствие, да го структурират в текст и да ни го предадат. Нарекох го по-горе канонадно попадане от един в друг “аз”.

Та стоим между тези две крайни възможности – на безвремието, закрепено в твърди трайни истини, и на по-дългото време на променящ се “аз”. Между тях е онова, което сме, но е трудно да разберем – моменти на гмуркане във “фъна” на пълното удоволствие и вяла по-дълга история, която обаче не ни се разгръща добре, защото й пречим с постоянното ”аз”, с което сме свикнали. Така и не успяваме да станем писатели на своя собствен живот.

Архилох, личи и от фрагментите, е писателят, майсторът и на “фъна”, и на по-дългото време. Онова време го хероизира, защото живее в голям широк свят. Принасят му жертва, сигурно кръвна, на този олтар. Какво правят по този начин? Спират във “фъна” на този момент на това място за отваряне на малкия битов свят, който им натежава със своето безмислие и недостатъчна истинност.

Ужасно херменевтическо антиисторическо тълкуване! Какво по-добро мога да направя? Да напиша стихотворение. Ето Г.Г. пише книга. Отлично действие, само дето не единствено поради това не влиза във форума. Би трябвало вече да знае, че човек никога не прави нещо само поради една причина. Музиката на смисъла е именно в това - в постоянното сплитане и разплитане на повече смисли.
Тема № - 63 Коментар № - 6854 Bogdan Bogdanov - 2012-08-06 12:00:45
Здравейте! Не се включвам, защото пиша книга и за момент престанах да чета. Тези дни обаче ми остана време да понаваксам и искам да кажа няколко думи по темата, засегната в текста на проф. Димитров.

В контекста, който проф. Димитров коментира, Архилох вече, изглежда, има статута на херос. Поетът е станал за паросците нещо като добър даймон, като божество покровител на тяхната общност. Паметта за неговия живот, следователно, трябва да се съхранява от колектива с особена грижа. MJ и Дмитрий написаха немалко по този въпрос. Само ще ги допълня в нещо, което засяга необикновения начин на съхраняването на памет в този случай. Паросците пазят в светилището на Архилох разказ, който прилича на малък епос, обясняващ причините за поетическата дарба на Архилох, но този разказ по подобие на свещен закон или осветен етиологически мит е записан и изложен върху камък. Поне на мен не ми е известно да притежаваме друг текст, който да смесва така формата на епическите разкази от онова време, която въпреки по-широкото усвояване на писмеността продължава да е предимно устна, с формата на институционализираните политически и религиозни дискурси, които обикновено посягат към камъка.

Тук, от моята гледна точка на литератор, е и необходимостта от изучаването на епиграфиката. Всеки литературен текст включва и набор от институционализирани дискурси, тоест набор от словесни форми, които правят публично достъпен и публично валиден индивидуалния глас на автора и героите. В едни случаи тези форми се изследват от реториката, в друг от епиграфиката. Кога те са обект на изследване от епиграфиката? Тогава, когато това, което се твърди в текста, се смесва с много силното послание на камъка и на средата, в която той е изложен, че казаното е трайно и с някои случаи вечно. Фразата „здравей, пътниче“ или „Мнесиепес посвети“ означава, разбира се, че някой те поздравява и че някой е посветил нещо на това място, но означава също така, че поздравяващият и посвещаващият в определено отношение са станали вечни и контактът с тяхното слово не е обикновен разговор между равни, в който просто се предава информация, а един вид разговор с откровение и посвещаване на четящия.

Но да се върна на Архилох и епоса. Искаше ми се още когато проф. Богданов публикува текста си за Архилох да отбележа нещо, но не се отвори случай; сега обаче като че ли му дойде времето. Поетът получава след смъртта си статута на херос за паросците, тоест сдобива се със собствен епически разказ, въпреки че приживе много често пародира именно героическия епос и неговата тяга към обезсмъртяване. Ще отбележа три пункта, в които елегиите и ямбите на Архилох докосват епическото и го преобръщат. 1) Сравненията на Архилох, които приличат на диви джазови вариации, изпълнени върху стандарта на епическите сравнения, които познаваме добре от Омир. Във фр. 42 West подвигът на онази жена, която смуче каквото се смуче, е сравнен с подвига на трак, който смуче биреното питие, по същия хиперболичен начин, по който връхлитащият върху троянците Ахил е сравнен с лъв, връхлитащ върху кошута. 2) Жестовете на храбра нехраброст и красива нехубост – умно захвърленият щит във фр. 5 и кривокракият, но смел воин във фр. 114. 3) Желанието нещо да се поругае и като се поругае, да се лиши не просто от слава, ами от име, не просто от дълъг живот, ами от живот изобщо. Свидетелства за последното са и анекдотите за това, че някои от жертвите на ямбите на Архилох и Хипонакс били толкова посрамени, че се обесили.

И въз основа на казаното, искам да попитам проф. Димитров дали смята, че посветителните надписи донякъде правят за обикновените хора онова, което епосът прави за героите и общностите?




Тема № - 63 Коментар № - 6853 ГГ - 2012-08-05 17:24:09
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 25545

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 5576

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25324

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123069

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 60565

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 13781

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6678

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167164

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48571

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30643

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA