ФОРУМ - АРХИВ

Светът и човекът според Платоновия диалог "Тимей"

ГEOPГИ ГОЧЕВ

Платон създава диалога „Тимей“ около 360-350 г. пр. Хр., може би скоро след като е създал „Софистът“, „Държавникът“ и „Филеб“. Изглежда, че „Тимей“ е бил замислен като част от поредица диалози. В началото на текста се казва, че разговорът, провеждащ се в къщата на атинянина Критий, продължава друг разговор от предишния ден, който се провел в къщата на Сократ. Там домакинът богато гостил своите приятели със слово за устройството на държавата, така че сега, когато той е техен гостенин, те трябва да организират на свой ред словесно пиршество за него. Уговорката за провеждането на беседата е направена в 27b-c. Първо Тимей, вещият в космологията гостенин от Локри, ще опише как са били създадени светът и човекът, после Критий ще поеме от него щафетата на словото и ще угости Сократ с разказ за древните жители на Атина и Атлантида. Предполага се, че гощавката трябвало да завърши със слово на четвъртия участник в диалога – Хермократ от Сиракуза. Навярно на него Платон бил отредил задачата да говори как хората, родени в настоящето, могат да създадат силна и щастлива държава подобна на древната Атина. Та ако би имала тази структура, поредицата от диалози би започвала с обсъждане на идеалната форма на държавно устройство и би завършвала кръгово с обсъждане на реалистичната, постижима форма на щастлив общностен живот. 

Смята се, че словото на Сократ, предшестващо беседата в „Тимей“, е стояло в основата на отделен диалог, впоследствие загубен за нас – може би някаква версия на текста, познат като „Държавата“. Донякъде осъществена се явява частта от плана, поверена на Критий. От една страна, налице е незавършеният диалог, озаглавен „Критий“. В него, както е обещал, атинянинът представя легендата за Атина и Атлантида. От друга страна обаче, той вече донякъде е направил това в самия „Тимей“ (20d и сл.). Там той разказва на събеседниците си, че като бил дете, неговият дядо Критий му разказвал приказката за Атина и Атлантида, която чул от поета Солон, който пък на свой ред я чул от жрец в Саис, когато пътешествал в Египет. Повдига се въпросът защо Платон е разказал в „Тимей“ мита, на който е планирал да посвети цял диалог? Най-вероятно той е започнал според плана си да пише диалога „Критий“, по-късно се е отказал да го довърши и е добавил легендата за Атина и Атлантида към началото на „Тимей“. Що се отнася, най-сетне, до предполагаемата роля на Хермократ в беседата, счита се, че Платон е имал идея да напише диалог, наречен на сиракузанина, но никога не го е започвал, а планът да развие в реалистична форма вече казаното от Сократ за държавните устройства, е изпълнил нашироко в последния си диалог „Закони“.

Така че от замислената беседа със сигурност е било осъществено единствено словото на Тимей. То се дели на три, сравнително равни по големина части. В първата част, от 27c до 48а, се описва създаването на Космоса от момента, в който богът Демиург изработва сферата на световната душа, до момента, в който поръчва на сътворените от него богове да създадат смъртните същества. Във втората част, от 48b до 69c, Тимей се връща назад в историята на Космоса и говори за това как е изглеждала Вселената преди появата на Демиурга и по какъв начин богът е въвел ред в нея. В третата част, от 69c до 92c, се разяснява устройството на смъртните родове. Тази трета част на текста се заема почти изцяло от пространно описание на това какво представлява човекът.

Тимей различава две фази в развитието на света: преди явяването на Демиурга и след неговата поява. Преди явяването на Демиурга Вселената съществувала, но била това, което подсказва нейното име, на гръцки to pan или букв. Всичкото – безреден сбор от всякакви неща („Тимей“, 52е-53b). Та Вселената стояла безформена и неподредена, и понеже съдържала много на брой нееднородни частици, отблъскващи се взаимно, цялата била пролазвана от вълни и разтрисана силно. Приличала на трескава. На огромно, разпенено море, чиято повърхност се гънела, без да има вятър. Тези движения обаче, на пръв поглед безредни и страшни, дали началото на някакъв ред във Вселената. Нещата, които тя съдържала, до този момент не били оформени като огън, въздух, вода и земя – основните елементи, с които по-късно щял да си послужи Демиургът, – но вече били топли или студени, тежки или леки. И тъкмо поради различните си качества те не само карали Вселената да се разтриса, ами реагирали на нейните движения по подобие на житните зърна, когато биват отсявани от пръстта и плявата в жътварското сито – разделяли се, носели се в различни посоки и отивали според теглото си на единия или другия край на съда.

Движението, каращо частиците да се отблъскват взаимно и предизвикващо бурните, отсяващи тръпки на Вселената, Тимей нарича „блуждаещата причина“ (to tēs planōmenēs eidos aitias, „Тимей“, 48b). Странна природа има тази сила. Понякога тя се проявява там, където се случва промяна без определен причинител и без ясна цел, и тогава прилича на необходимостта или самопородилата се принуда (на гр. anankē, „Тимей“, 48a). Друг път се проявява там, където са налице определен причинител и ясна цел, но резултатът от процеса на ставане и промяна не е сигурен. В този случай тя прилича на аморфната материя, т. нар. khōra, която подобно на кърмачка захранва и прави да израсне зародишът, оставен в нея от ума (50b и сл.). И трети път се проявява там, където някакво цяло, съставено от нееднородни елементи, е в състояние на вътрешно разделение. Тогава тя прилича на ирационалните желания, на бродещите копнежи, лишени от обект (91c-d), на несправедливостта и незнанието. Тя е може би тази, която подбужда незнаещия Сократ да обикаля по цял ден Атина и да търси знание („Апология“, 22а). Тя е може би тази, която кара демона Ерос да се скита от врата на врата и да търси красивото („Пир“, 203d). Понеже разбърква нещата, тя изглежда така, сякаш е напълно лишена от разум, но същевременно, понеже ги прави готови да приемат реда, изглежда така, сякаш притежава частица разум. Тя някак мисли, без да мисли. Не може да планира и създава цялостни творения по подобие на Демиурга, но като кара елементите, с които той ще твори, да проявяват своите различия, ги отсява и прави удобни за разбиране и употреба.

След това е явил Демиургът и като подчинил със своя ум блуждаещата причина, превърнал аморфната Вселена в kosmos, т.е. в подреден свят. Първо създал душата на света, наподобявайки вечните образци на нещата – ейдосите, и влагайки част от собствения си божествен ум в своето творение („Тимей“, 34b и сл.). За направата на световната душа той използвал в различни количества три материала – Същото (to auto), Различното (to heteron) и сплав от Същото и Различното, действаща като спойка между двата противоположни елемента. После превърнал отделените в ситото на Вселената частици, в които вече били заченати качествата на огъня, въздуха, водата и земята, в огън, въздух, вода и земя, и започнал да твори с тях. Облякъл душата с тяло от целия огън, целия въздух, цялата вода и цялата земя. Тяло обло, сферично, гладко, блестящо, съдържащо всичко и изпълващо всичко. Така оформено, тялото на света не приличало никак на човешкото тяло и Тимей не пропуска да ни направи намек за това. „Светът не се нуждаел от очи“, казва той (33c-34a), „понеже извън него не останало нищо за гледане, нито от уши, понеже не останало нищо за слушане. Не го е обграждал въздух, така че нямал нужда да диша, а също така не се нуждаел от никакъв орган, с който да приема храната, нито пък от орган, с който да я изхвърля, когато бъде смляна... Създателят е мислел, че не е било необходимо да снабди света с ръце, защото не е трябвало нито да хваща нещо, нито да се отбранява, нито пък с крака, нито пък изобщо с някакво средство за придвижване... От седемте движения той му определил такова, което подхождало на тялото му – най-сходното с ума и разума. Затова завъртял света на едно и също място около него самия, накарал го да се движи и върти еднообразно в кръг, не му дал останалите шест движения и така го запазил от блуждаене (aplanes apērgasato).“

Светът бил съотворен тъй, че да може да мисли и действа без чужда помощ. Той си бил самодостатъчен (autarkes). Така че човешкият род се появил в него повече за да допълни неговото многообразие и да участва в неговата динамика, отколкото за да му стане господар и стопанин. Съответно на по-маловажната задача, която трябвало да изпълнява, а и поради това, че трябвало да бъде смъртен, човекът бил създаден не от самия Демиург, а от помощници – от богове, които Демиургът сътворил безсмъртни, но не неунищожими („Тимей“, 41а и сл.). На тях той предал семена и нишки, съдържащи безсмъртие, и им поръчал да ги посадят и втъкат в смъртната материя (41c, 42d, 73c).

Какво се означава чрез тази промяна в начина на сътворяване? Какво всъщност се казва с това, че хората са плод не на действията на Демиурга – прецизни математически и инженерни действия – а на посяване, извършено от несъвършени богове – такива, които са заети колкото с грижата за своите създания, толкова и, както е известно от митологията, със сложните си взаимоотношения? В елинското мислене след времето на архаическата епоха земеделските дейности имат традиционно висок статут, тъй като стават символ на уседналия начин на живот. В случая обаче, изглежда, че Платон подчертава, посредством метафората на посяването, разликата, която се появява между образеца на създаваното и действително създаденото. Демиургът, който прави изчисления, лее, вае и стругова, гледа като към план или чертеж направо към вечните образци – ейдосите, и влага в своите творения много голямо сходство с тях. Той контролира целия процес на направа и не оставя място за действие на случайността. Самите тези творения впоследствие не проявяват никакво своеобразие, никакъв каприз – те са правилни копия на правилни схеми. Напротив, онзи, който засява, само донякъде може да следва образец и да контролира живота на посятото. Той знае в общи линии какво трябва да направи и как ще изглежда плодът на работата му, но не може да предвиди с точност нито резултата от всички външни обстоятелства между засяването на семето и цъфтежа, нито пък своеобразията, които растението ще прояви поради някаква вътрешна причина.

Така човекът получил по подобие на света две противостоящи си същности. Едната идва от смъртната природа и оставена да вземе преднина, тя може да превърне човека в нещо подобно на вкоренените в земята растения – живи същества без никаква мисъл за света и за себе си и поради това неспособни да действат, а само да се усукват и блуждаят около самите себе си и вътре в себе си („Тимей“, 77b-c). Другата същност израства от божественото семе (theion sperma), посято в човешкия ум (73c), и ако тя вземе преднина, може да превърне човека в „небесно растение“ (phyton ouranion, 90a), черпещо сила, знание и посока на израстване от местата, където са разположени боговете и ейдосите на нещата.

За разлика обаче от света, чиито две същности са противопоставени една след друга, двете същности на човека са противопоставени една до друга. В човешкото същество, от една страна, са вложени структура, ред и йерархия („Тимей“, 69c и сл.). Първо, то се дели на душа и тяло, като душата е по-ценна от тялото. Второ, душата се дели на три дяла. В главата има една безсмъртна душа, отъждествявана с ума; в гърдите има втора душа, смъртна, отъждествявана с гнева; в слабините има трета, също смъртна, отъждествявана с копнежите и желанията. Между тези дялове най-ценна е, разбира се, разумната душа, разположена в главата – своеобразен „акропол“ на тялото (70а), а най-маловажна, но най-взискателна душата, разположена в слабините – подобна на диво животно, привързано на ясла (70е). Съответно душата, разположена между главата и слабините, може да се проявява както като разумна, когато се гневи справедливо, така и като неразумна, когато изпитва гняв поради незадоволено телесно желание. И трето, тялото се дели на вътрешни и външни тъкани и органи със собствено устройство и определена от него функция.

Та човешкото същество изглежда устроено така, сякаш първо е минало през жътварското сито на Вселената и в резултат елементите, от които е трябвало да бъде съставено, са попаднали на съответните им места в съда, а после тези елементи са били оформени и свързани от божествения ум в органическа цялост, притежаваща свой образ. От друга страна обаче, частите на тази цялост, поради нееднородния си произход и състав, много често се противопоставят едни на други и воюват взаимно. Вследствие на постоянния вътрешен бунт, който пораждат, те разтрисат целия човек, заливат го в душата и тялото с вълни от „блуждаещи чувства и частици“ (planōmena pathēmata kai merē, „Тимей“, 88e), и го карат да боледува и да бъде нещастен. Ако Космосът, сътворен от Демиурга, не може да се върне назад към етапа, в който, под властта на блуждаещата причина, е представлявал разпиляна в себе си Вселена, то човекът всекидневно е заплашван от подобен регрес.

Какво решение на този проблем предлага Тимей? Човек, казва той, трябва да наблюдава хармониите и кръговратите на Вселената и да опознава как Демиургът е подчинил на ред нейните блуждаения („Тимей“, 47c, 90c-d). После трябва да прави своя ум подобен на божествения и посредством него да управлява и хармонизира вълните, идващи от тялото и смъртните дялове на душата. Блуждаещите движения в човека трябва да се оприличат на орбитите, по които се движат планетите, т.е. „блуждаещите звезди“ (astra planēta, 38c).

Тези идеални вътрешни орбити са всъщност функциите на ума (nous или phronēsis в текста). Тимей не изброява пряко кои са те, но неговите собствени разсъждения и описания дават достатъчно насока. Първо, умът трябва да може да разбира и извършва много сложни математически изчисления като например тези, с които Тимей представя пропорциите между частите на световната душа (35b-36d) или геометрическите форми на огъня, въздуха, водата и земята (53c и сл.). Второ, умът трябва да знае какъв е общият строеж на нещата – например, че виното, зехтинът, медът и киселините са направени чрез определени смесвания на вода и огън (60a-b) – а също и тяхната употреба – например, че плътта служи на тялото за защита от горещини и предпазване от студове, а също и като възглавница или „тепана тъкан“ в случай на падане (74b-c). Трето, понеже повечето породени в света неща са изменчиви и променливи, умът трябва да може да прави разлика между моментното качество, което нещото придобива, и трайната му същност, и съответно да знае кога да казва за него, че е „някакво такова“ (toiouton) и кога, че е „именно това“ (touto, 49d-e). Четвърто, умът трябва да познава образците на нещата и когато човек започне да върши каквото и да е, да не му позволява да се отделя от тях. Пето, умът трябва да различава и подрежда ценностно всички неща според степента на тяхната причастност към образците. И шесто, умът трябва да управлява процесите на промяна в нещата от началото до края.

Тимей прави чрез словото си блестяща демонстрация как трябва да работи човешкият ум. Гощавката, която той дава на Сократ, е всъщност интелектуално представление. Каквото и да се случва в къщата на Критий или около нея – изследователите на текста смятат, че разговорът става по време на най-големия атински празник Панатенеи (вж. 21а и 26е) – умът на Тимей е способен да го пропусне като маловажно или да го неутрализира. Философът не се разсейва от нищо в хода на своето дълго говорене, не се изморява, не провокира въпроси и критики, не блуждае. Словото му става подобно на световната сфера, изработена от Демиурга. То, първо, е изградено балансирано. Второ, то изпълва всичко, почти целия текст, и сякаш съдържа всичко. И трето, понеже не изпуска нито за миг управлението над темата, която разглежда, и постига в много голяма степен първоначалната задача, която си е поставило, то все едно кръжи около самото себе си.

Като че ли в името на тази демонстрация на неблуждаещия, идеален ум Платон съзнателно е написал диалог, в който диалогът почти изцяло липсва. Като форма словото на Тимей е всъщност монолог. Но, както твърди Богдан Богданов, диалогът се осъществява не само във формата на текста чрез пряката размяна на реплики между участниците в разговора, но и в пораждането на смисъла. А в „Тимей“ е налице основно противопоставяне между същностите, залегнали в устройството на света и човека. Противопоставянето обаче все още не е диалог. За да стане то диалог, противопоставящите се страни, независимо дали са хора или същности, трябва да се настанят заедно в нещо трето и да постигнат съгласие за него. Това трето, в което противопоставящите се природи на Същото и Различното се настаняват като свързани и помирени, е световната душа, изработена от Демиурга. Така тя става образец и символ на свързаност за всичко в света, в което Същото и Различното присъстват и водят спор. И най-вече за човека.

Така че сферичното слово на Тимей е и статично затворено в себе си, и същевременно вътрешно диалогично. То много наподобява мит по своята статично-динамична структура и действително самият Платон го е нарекъл с фразата „правдоподобен мит“ („Тимей“, eikōs mythos, 29d, 59c, 68d, 69d). Можем да почерпим повече за нейното значение от едно място в диалога „Федър“. Там Сократ обяснява на своя млад приятел, че само бог е способен да говори направо за божествените същности (в случая става дума за устройството на душата), докато човекът, който никога не ги е виждал или пък ги познава от мигновено зърване посредством ума, трябва да говори за тях с оприличаване (букв. „казвайки на какво приличат“, hō de eoikеn, 246a). Тъкмо по този начин говори почти навсякъде и Тимей, когато представя устройството на Вселената, Космоса и човека. Той ги представя (или репрезентира) като самите тях, като ги оприличава на едно или на друго.

За Платон е възможно да оприличи в диалога „Тимей“ всичко на всичко, тъй като философът вярва, че в света съществува обща структура на битието, към която всички неща, намиращи се на небето и земята, са причастни. Той, изглежда, освен това вярва, че колкото повече съществуващите неща са свързани с тази обща структура, т.е. колкото повече в тях се развива и изявява сродството им с цялото, толкова повече те стават самите себе си и толкова повече постигат щастието да имат своя същност. Тази вяра изобщо се проявява в слово по два различни начина. В единия случай отделните, реално съществуващи неща и техните действителни устройства и качества се представят неразличени от свързващата ги обща структура, и тогава може да се говори собствено за приказка или за мит (или, казано с литературен термин, за репрезентиращо презентиране, както е нарекъл тази функция на литературната реч Богдан Богданов). В другия случай отделните неща се представят посредством рефлексия върху самото мислене и говорене като различно съществуващи от свързващата ги обща структура, и тогава може да се говори собствено за аналитична реч. Може би Тимей нарича словото си „правдоподобен мит“, понеже то съвместява и двете описани проявления – и репрезентиращото презентиране на Космоса и човека, и анализа на тяхната структура.

* При подготовката на текста съм използвал превода на диалога „Тимей“, направен от Георги Михаилов (в т. 4 на Платоновите диалози). При цитирането обаче на няколко пъти съм се отклонявал от него. Цифрите и латинските букви след позоваване означават страницата и колоната в стандартните издания на старогръцкия текст. В анализа съм използвал тези на Богдан Богданов от текста „Какво е литература?“ и уводната част на текста „Любовта и любовният разказ в диалозите на Платон“, и двата публикувани на сайта на Богдан Богданов, в рубриката „Литература, поетика, литературна история“. В помощ ми бяха два филологически коментара към диалога: на А. Тейлър (1928 г.) и Ф. Корнфорд (1935 г.). Изображението към текста е на Джаксън Полък, „Number 8“, 1949, Neuberger Museum of Art.


 ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Zdraveite, dale4e sxm, 4eta i se radvam na debata. Ne pi6a, za6toto nqmam kirilica. Imam kakvo da otgovorq na Ninel za prostoto i realnoto i 6te go napravq v na4aloto na sledva6tata sedmica. Sega kazvam samo slednoto. Nai-lesniqt na4in da razobli4im sobstvenoto si mislene e da otkriem v nego spira6tata go osnovna cennost. Vsqko mislene biva spirano ot nqkakva osnovna cennost. E, vxv va6eto, Ninel, tq e imenno "prostoto" i "realnoto". I za da bxde po-avtoritetno tova spirane, zatova i se opirate na Ain6tain.Tova postoqnno pravim vsi4ki. Spiraneto ne e drugo, a prilagane. Mnogo trudno e da mislim, bez da prilagame, t.e. samo da mislim, bez da wxr6im i postxpvame. Zatova sa i cennostite, koito spirat misleneto i pravqt ot nego pravene. S pozdrav B.B.
Тема № - 67 Коментар № - 7048 Bogdan Bogdanov - 2012-10-31 15:19:20
Уважаема доцент Кьосева,
Щракнах на форума и видях редовете Ви. Бързам да кажа, че вашата реакция е справедлива, но само защото аз съм бил прибързан и неясен във връзката с „кучешкото” неглижиране на благата от всякакъв по-траен, дори от най-висш характер. Сократовата забележка към Антистен съм вложил единствено, защото е валидна за житейско и „философстващо” поведение, каквото е моето собствено. Но аз съм го наблюдавал и го виждам и при много мои събратя-българи, някои от които, тъй са го развили с такава отдаденост, че наистина се чудя откъде намират средства за препитание. Ще се опитам по-късно да обясня с още какво съм искал да внуша с последния си коментар.
Засега, искрени извинения, че съм бил неясен. И знайте: Чета и съпреживявам с голямо удовлетворение всички ваши честни, умни и винаги развълнувани текстове!
Тема № - 67 Коментар № - 7047 Д. Карабахчиев - 2012-10-31 14:14:38
Драги ми Маркизе, драго ми е да ви чуя, но не сме се разбрали. Нямам нищо общо с "кучетата". Честно казано, ми изглеждат ренесансов фалшификат. Много са ренесансови, за да са древногръцки. Между нас само: харесвам само някои неща от т.н Ренесанс. Например харесвам много Пиеро дела Франческа и перспективата му. Тук има математика - харесва ми! Иначе това за живота на кучетата "в съответствие с природата" не ми харесва никак. Аз съм уседнал, цивилизован, възпитан човек. Много държа на доброто си възпитание, върху което потрошиха нечовешки усилия поколения жени от семейството ми. Екологичното счетоводство не се стреми да ни превърне в първобитни хора, а в хора, които са отговорни, съпричастни, кооперативни, т.е. цивилизовани, отговорни и благодарни към източника на всяко благо. Но не и диваци. Мисля, че Ренесансът е превърнал хората предимно в "диваци на печалбата", а не в цивилизовани граждани и личности, разградил е обществото, но не е създал нова общност на взаимност, уважение и солидарност, а на Homo Hominae Lupus Est.... Може би и той не е дал очаквания резултат, като нашата "нова и поредна демокрация".
Тема № - 67 Коментар № - 7046 nkioseva - 2012-10-31 13:10:04
Уважаема доцент Кьосева, и всички, търсещи „основната опорна точка” форумци,
Платон ще излезе прав, че тя е извън, но и в нас. Сам маркизът често размахва „киническата рогозка”. В това си има нещо анархистко, бунтарско, хипарско и подобни. Спомням си как в младите години с наслада се отдавах на мечтания да имам само малка рибарска барачка и лодка. И да прекарам живота си като Язовеца на Емилиян Станев. Не се получи изобщо. Проживях нещо близко до това /като социална язовщина/, но съвсем непредполагано от мен в ония млади години. Това е крайна, ощетена откъм отделни полезности оценка на моята опърничава необвързаност с „разкрепостени дейци” на стъпило на ръба на закона, канализирано предприемачество и тъмна съвкупност на интереси. Времето на надежди, когато дузина фамилии на млади хора и млади пенсионери, постигаха известно финансово равновесие от приходите на непретенциозната ми, но не посредническа, а стараеща се да затваря производствения цикъл, рекламно-печатна дейност, изтече. Пред доверчиво отворените към почтена и конкурентна пазарност мои очи се нароиха, особено пред избори и във връзка с хотелско-строителния, имотно-търговски, алкохолно-етикетиращ и жълто-книжен бум, се нароиха агенции и печатници с „готов капитал”. Винаги съм имал недвусмисленото убеждение, че през тях се препраха и много парички…Ами, да не си спал и мълчал, гражданино! Ще каже един речовит и на моменти подпяващ политик от първата половина на нескончаемия наш демократичен преход, в една от чиито доближени агенции отидоха преди доста години на по-платена работа най-подготвените ми служителки, отнасяйки придобитото но-хау, лога, предпечат и част от клиентелата. Не се съдихме, защото за делата са нужни свободни пари, а аз никога не успях да ги събера.
Днес, радвайки се на умението ви да не се спъвате в уплах или аплодисментно преклонение пред многообразието на древни, по-нови и най-нови идеи за единение между инидивиди, разбирам и приемам по-поносимо и своето бягство от /или само привидно присъствие в/ обществената реалност. Впрочем, уважаема доцент Кьосева, „киническият модел” за малко, равно и сигурно благо напоително бе изпробван и по времето на социализма.
С какво ме утешава сега, когато вместо „добър ден” си казваме „тая държава /нашата/ никога няма да я бъде”, Платон? Ами той някаква рецепта и за нашия случай е оставил. Само, понеже не сме се много отплеснали и наплодили в потомствена аристократична добродетелност и калокагатия, нямаме шансове да възродим и просветената монархия, не искаме да ни яхат необразовани и алчни олигарси, трябва да изгоним унинието и интелектуално-киническото позьорство /на което маркизът е отдавна подвластен/ и да съживяваме /тъкмо по вашия форумен начин/ смислите и правилата на законната и законова демокрация. Иначе, знаете какво е казал Сократ на дрипавия Антистен: „Аз виждам твоята надменност през дупките на наметалото ти.”
Ама че смешки пак нагласих. Но как, приятели, да възпра напрялото ми гражданско.
Тема № - 67 Коментар № - 7045 Д. Карабахчиев - 2012-10-30 11:57:10
Д-р Гочев, отново благодаря за безплатния урок. Потвърждавате за мен, че методът е правилен. Това, което не разбирах беше "Какво се търси?" Всъщност, не си бях поставяла точно този въпрос - "Защо аз мисля така?" Това е споменатото критичното (лично) мнение, което може би да е възможно да се превърне в критично обществено мнение, когато повече хора си зададат този въпрос. Не просто "Аз мисля така!", а "ЗАЩО аз мисля така?"
Тема № - 67 Коментар № - 7044 nkioseva - 2012-10-30 09:07:11
Нинел, в НБУ има много по-подготвени от мен колеги, които биха могли да ви кажат повече по методите на херменевтиката. Ако желаете, обърнете се например към проф. Хр. Тодоров. Аз се изказвам малко лаишки, правейки въз основа на филологическо тълкуване на текстове тълкуване на институционализирани от културата поведения. Но ето все пак какво смятам по това, за което питате. Като форма, направа и предназначение днешните метални пари не са много по-различни от парите, които са се ползвали в Елада през VII в. пр. Хр. или във Франция през XVIII в. Не са много по-различни и техните фалшификатори. Това, което е различно, е смисълът, влаган в парите и съответно в тяхното фалшифициране. За да се улови динамиката на този смисъл, а и константното в него, според мен, трябва да се направят две неща. Първо, това, което се обяснява, да се обяснява не само през гледната точка на съвременния наблюдател, но и през гледната точка на разбиращ, който е съвременник на разглеждания феномен. Да, обаче миналата и днешната гледна точка на разбиращите са нещо абстрактно, хипотетични конструкции, които винаги се различават от конкретните възгледи на хората. Оттук и втората задача на херменевтичния анализ: да представи посредством обяснение на някакъв феномен тази хипотетична гледна точка на разбиращия – независимо дали съвременен или минал човек.

Как би помогнало това при един анализ на икономически феномени? Ако се тръгне по тази линия, може да се види ясно, че и парите, и пазарите, и изобщо икономиката са освен институционализирани форми и практики, възникнали за задоволяване на определени човешки нужди, също така и един вид интериоризирани и превърнати в стандарт обяснения на въпроса какво е човекът. Например, за мен това, че след XVIII в. модерната икономика представя себе си най-често като математическа и статистическа наука, от една страна, се дължи на състоянието на научното знание изобщо – т.е. на доминацията на точните науки над хуманитарните – а, от друга страна, то демонстрира ясно тенденцията управлението на човешкото потребление да се отдалечава от семейното пространство и да се настанява трайно в пространството на държавната администрация, т.е. то демонстрира и превръща в стандарт за смисъл разбирането, че човек е повече гражданин, отколкото син, баща, дъщеря, майка и т.н. В Древна Гърция положението е различно: икономията на потреблението – както подсказва и самата дума oikonomia, от която е направена думата икономика – се мисли много повече като домашна, отколкото като държавна дейност. По разни причини, но и поради тази, че според стандарта за смисъл на човешкото живеене човекът се мисли първо като обвързан с род, и после като обвързан с град и държава. Та, тъй или иначе, за да се схване различното и общото между двете разбирания – елинското и съвременното, те трябва да се превърнат в стимул за узнаване каква е вътрешната парадигма за човек и човешко живеене на онзи, който се опитва да осмисли икономическия живот.

Що се отнася до Аристотеловата логика, отговарям съвсем кратко. Тя е логика на теорията, а не логика на практиката, т.е. тя обяснява как нещата се мислят и обясняват правилно от предпоставка към извод, а не как стават и се разбират правилно като станали. Докато херменевтиката, която обяснява и защо разбиращият разбира точно така, както разбира, засяга и логиката на ставането. Затова и казвам, че ако постъпите херменевтически, няма значение колко точно с оглед на историята ще разберете поведението на Диоген – защото ще разберете защо мислите точно така за Диоген, а не другояче.
Тема № - 67 Коментар № - 7043 Георги Гочев - 2012-10-29 16:38:24
Благодаря ви д-р Гочев за прекрасния отговор. Всъщност вие отговорихте и на въпросите ми към проф. Богданов. Убедена съм, иначе нямаше да съм във форума, че херменевтичният метод на проф. Богданов, който и вие прилагате е верен.
Но конкретно тук имам още въпроси, относно последното ви изречение - че чрез неточното на едно място, може да се направи правилен извод другаде. Това противоречи на логиката на Аристотел - че от неверен предикат може да се стигне до вярно заключение. Това е и закон на научната логика въобще. Или херменевтиката се подчинява на някаква друга логика? Или аз не разбирам правилно? Примерът с правдоподобния мит за Диоген и неговата неправдоподобност отваря и други въпроси. Например, във вашата версия Диоен С. всъщност прилича или е поставен в античното време, образ от следваща епоха - на един средновековен шут, който може да си позволи да усмива и критикува краля (Платон). Това сравнение поражда пък чувството за пълен фалшификат на мита за фалшификатора Диоген С. Затова питам за скритото-реално, на което човек може да се опре със сигурност, и което се изпуска и оставя хора като мен без опорна точка. Също е и с примера ви от Псевдо-Аристотел: Чисто средновековна история за развалянето на парите от кралете-фалшификатори. Или има някакъв средновековен капитализъм в античността?? Казвам средновековен капитализъм също, защото до 13 век парите не са имали синкретичност на трите си основни функции - не са могли да съхраняват стойност, поради това, че тарифната им стойност е била различна от стоковата. Следователно примерът с Псевдо-Аристотел (за одобрението към фалшификаторите) е средновековен също и то след 13 век.... Та сега е същото и в България и в света. За умен се смята човек, който е "тарикат", а не работяга, който може да привлече блага за себе си без труд. Но правилен ли е този път на разсъждение? Може ли от грешния предикат на едно място и време да се получи верен резултат на друго? Вижте напр. нашата днешна българска демокрация.Тя тръгна от неверен и нечестен предикат и естествено по логиката на Аристотел доведе нещата до грешна и безчестна система, която никой не иска, с изключение на онези със специфичните тарикатски възможности не на ума, а на поведението.И ако те са тези, които оцеляват, какво става с другите, които явно не могати не трябва да оцелеят? Тази средновековна "умност" е много подходяща и за доктрините ("съвременни"), оправдаващ печалбата на всяка цена, без оглед на морални предикати и мерки. Същият пример е примерът с "либералния" плосък данък. Това си е обикновен древен десятък,при това налаган много по-агресивно от "либералната демокатична модерна държава", който е показал и пак показва своята пълна несъстоятелност за стимулиране на производство, а от тук и на заетост и печалния резултат със заетостта е логичен резултат и от него. Не влагаме ли по-късни модели в по-ранно време и не наричаме ли модерно това, което всъщност е древно, и с това не объркваме ли собствената си система на логика, не се ли лишаваме с това от опорната точка на основата, от която точка 0 можем да измерим правилната посока и правилността на действията си. В този смисъл, аз залагам много надежди именно на херменевтичния метод, за откриване на тази опорна точка при нейното възникване. Иначе превръщането на добро в зло и обратно е позната диалектика и алхимия, която е безрезултатна, макар и красива като идея. Тези неща са наистина важни, вкл. за разбирането на такава важна и сложна институция като парите и начина на мислене на хората за парите,което всъщност е тяхната същност, и херменевтичният анализ на старогръцката литература много помага за отлистването на пластовете на съвременните институции, които всъщност са древни, но променени като смисъл и представяне на обществото във времето, дори до своята противоположност. Знаем кой прави "общественото мнение", но такова обществено мнение не ни е полезно. Полезно ни е критично обществено мнение, което да предизвика създаването на автентична система в която нещата имат истинско реално име.
Затова питам за пропускането на истинското реално, което херменевтиката в древногръцката литература вероятно може да извади наяве. Вие казвате - това не е вярно, другото е малко вероятно. Как се открива с вашия метод вярното под толкова пластове невярно?
И още нещо - как се открива то, когато съществува и прост изоморфизъм, както между видовете, така и между организациите и системите?
Като цяло - това е въпросът за критичното отсяване на вредното и обгрижване на полезното, за неговото оцеляване, а не за оцеляването на тарикатите, което пък пряко и реално опира до установяването на реалната "правдоподобност на митовете".
Тема № - 67 Коментар № - 7042 nkioseva - 2012-10-29 09:09:39
Благодаря на Нинел Кьосева за въпроса.

Не съм включил историята около Диоген от Синопа, тъй като неговият прочут космополитизъм е доста различен от Платоновия. При Платон човек се явява космополит вторично, като последствие от това, че светът и човекът имат общо устройство. Докато при Диоген да си космополит, има предимно социален смисъл – да живееш независимо от социалните и етически конвенции на полисната общност. Нещо повече, този смисъл, Нинел, е крайно негативен. Космополитизмът на Диоген не се състои по модерному в пътуване по света и намиране на щастлива алтернатива на градския живот, а в крайна демонстрация на не-градско и изобщо не-културно поведение в сърцето на самия град - на агората. Как е реагирал Платон на това поведение, не знаем със сигурност. Историята за това, че под въздействието на Диоген бил променил и коригирал възгледите си за човека, е измислена в доста по-късно време. Според мен Диоген е бил донякъде познат и близък на Платон, защото във фигурата на киника ясно се долавя нещо от Сократ. Само че за разлика от Сократ, който изобличава традиционните авторитети в незнание, за да поучи и тях, и себе си, Диоген разобличава самоцелно – заради самото удоволствие нещо високо и признато да се понижи и охули. По тази причина не само не е оставил нищо написано, но и в кратките слова и реплики, които му се приписват, почти изцяло липсва позитивно обяснение защо действа тъй, както действа. Та въз основа на приликата и разликата със Сократ, според Диоген Лаерций („Животът на философите“, 6.54), Платон бил нарекъл Диоген „полудял Сократ“ (Sōkratēs mainomenos).

Историята за фалшифицирането на парите навярно също е измислица. Правдоподобна е обаче логиката, която стои зад нея. Човекът, който публично охулва и обругава всичко ценено, естествено ще бъде в някакъв момент припознат и като фалшификатор на една от конвенционалните мерки за обща ценност. Дали обаче това, което уж направил Диоген, е било уникално за епохата? Не съвсем. Във Втора книга на Псевдо-Аристотеловата „Икономика“ има дълъг списък на тирани, управници и частни лица, които по един и друг хитър или направо измамен начин си набавяли пари. Авторът на текста обаче не говори за тях с укор. Напротив, като че ли ги дава за пример. Защото нещата, които в онази епоха се ценят повече от финансовото равновесие, са умът и това да имаш много, при това да имаш с възможно най-малко усилие. Диоген е бил пример именно за последното – да не вършиш нищо и да бъдеш задоволен. Затова и когато в римската епоха градовете се задръстват с безработна маса, образът на Диоген бива преоткрит и превърнат от, тъй да се каже, „жълтеещите“ интелектуални хроникьори като Диоген Лаерций в символ на благото без усилие. Философи, наричащи себе си киници, плъпват по същата причина и през епохата на Просвещението.

Тълкувайки поведението на Диоген, ние наистина правим херменевтика. Въпросът е защо го тълкуваме различно – първо епохата, в която той е живял, после по-късните епохи, после вие, Нинел, във вашия коментар, после аз в моя. Защото смисълът на това поведение не е нещо завършено и затворено, и когато го обясняваме, ние обясняваме чрез него всеки път и нещо наше, нещо, което ни вълнува тук и сега. Затова и изобщо не бих казал, че това, което сте написала за Диоген и Платон, е невярно. Може исторически и филологически то да не е съвсем точно, но по-важното е, че чрез това неточно, което в полето на херменевтиката на смисъла е достатъчно логично, може би правите другаде вярно и пълно обяснение за модерната инфлация – темата, която ви вълнува и свързва с Диогеновото поведение.

С пожелание за хубава неделя!
Тема № - 67 Коментар № - 7033 Георги Гочев - 2012-10-28 15:09:24
Имам едно питане първо към д-р Гочев, а след това и към проф. Богданов.
Питането ми към д-р Гочев е следното: Защо, след като в този анализ на "Платонистичен- на Тимей" и Платонов текст се говори и разсъждава за Космоса, в него отсъства Диоген, първият "космополит", от когото е произлязла и тази дума - космополитизъм? Още повече, че Диоген е влизал в спорове с Платон и относно човешката природа и разликата на човека от другите видове.Платон пък коригирал дефиницията си за човек именно под въздействие на въпросите на Диоген.
Към проф. Богданов. Аз научих доста за литературния херменевтичен анализ от Вашия блог. Но като човек, който винаги, (по съвета на Айнщан), се опитвам да виждам нещата по-просто и в реално изражение, питам във връзка с предходния въпрос и във връзка с въпроса за инфлацията, което е мой професионален въпрос от който от друга страна ми дойде на ум да питам.
Диотен е бил син на фалшификатор на монети. Той, също като баща си, станал фалшификатор на монети, но не му провървяло. За фалшифициране на монети тогава отсъждали или смърт или изгнание. Та това е причината Диоген да живее в бъчва, защото е изгонен от общността, защото й вредял - фалшифицирайки монетите, повишавал общото количество на парите и с това - общото равнище на цените, и хората губели от този парична инфлация паричното изражение на резултатите от труда си.
И не е ли точно това простичкият, но реалистичен скритхерменевтичен) смисъл (скрит, (кой знае защо), на живеенето му в бъчва и без вещи? Той би си живял прекрасно, ако го бяха оставили да си фалшифицира монетите, както успешно правел баща му, който като фалшификатор си живеел прекрасно.
А не е ли простичкия херменевтичен смисъл на ходенето му с фенер да търси честен човек, просто опит да се оправдае за филшифицирането на монетите, като все едно казвал - ами и другите са мошеници, къде има такъв, който да не е мошеник, а мен ме осъдиха, защото ме спипаха?
Мисля, че не можете да ме упрекнете във вулгаризация на философията. Привеждам към реалността и скрития, но действителен смисъл. Та въпросите ми са за това, за другия - ежедневно-битовия скрит смисъл на познанието и дискурсивното, диатрибното, както казвате тук, в него.
Защо този реалистично битов смисъл се пропуска или не се пропуска, но аз не го виждам? Казвайки "Аз съм гражданин на света" (космополит) Диоген всъщност казва, " Аз съм изгонен от общността си" и се противопоставя н атази общонст с "членство" в друга, по-голяма общоност - тази на Космоса (Света) Каквато впрочем няма....в институционален смисъл.
Защо именно този прозаичен, но правдоподобен смисъл е скрит и защо не разсъждаваме по него? Това е "правдоподобен мит" в крайна сметка. Защо в крайна сметка реалността е изключена в херменевтичния анализ тук?
Тема № - 67 Коментар № - 7029 nkioseva - 2012-10-28 10:44:15
Сърдечно благодаря на Владо за коментара и изобщо за грижата да участва пълноценно във форума. Вероятно този мой отговор ще бъде и заключителен за сесията. В него искам да кажа още няколко думи по темата за истината, повдигната от Морис Фадел.

Морис е съвършено прав, че когато поставяме в отношение тези две неща – човек и свят – за да ги мислим и описваме едно чрез друго, не можем да не засегнем и въпроса какво е истината. Прав е също така, че най-очевидното проявление на истината като отношение между човека и света, е в и чрез речта, която, от една страна, като назовава (или денотира) нещо, твърди, че това нещо съществува тук или там в света, а, от друга страна, като го поставя в денотативна пропозиция, твърди, че нещото съществува не само изобщо, но и конкретно – като някакво. Гарант на това двойно твърдение за съществуването на което и да е нещо, е светът. Когато си служим с този тип истина – т.нар. „реферативна истина“ (вж. Б. Богданов, увод към кн. „Минало и съвременност“, 2010, стр. 9-13) – ние все едно казваме: погледни към света и ще разбереш, че това, което аз твърдя, не е плод на моето въображение, а е такова, каквото казвам, и извън мен, в обективната даденост свят.

Проблемът с мисленето в режима на този тип, иначе удобна, истинност възниква тогава, когато се усъмним, че светът, дори и само като проект-схема, е нещо изцяло оформено, завършено и непроменливо. Струва ми се, че още Платон се е сблъскал сериозно с този проблем. Как да се твърди нещо истинно, щом като светът, към който то се отнася, е в постоянна промяна, казва философът в „Софистът“, „Теетет“ и „Тимей“? Какво можем да направим тогава? Да приемем твърдението на Протагор и изобщо на софистите, че истината е нещо напълно относително – че е плод на сетивата, гонещи динамиката на света? Имам усещането, че в късните си произведения, към които принадлежат споменатите диалози „Софистът“, „Теетет“ и „Тимей“, Платон е търсел как да помири тези два типа истина – референтната и релативната (този втори тип може да се нарече и с термина, употребяван от Богданов, „ситуативна истина“). Успял ли е? Да, може би, да, но с цената на това, че теоретично е разделил всъщност общия човешки свят, към който двата вида истина сочат, на два отделни свята – един по-висш, непроменлив, към който се отнася референтата истина, и един подчинен, променлив, към който се отнася релативната истина. Променливият е видим и е тук, около нас, докато непроменливият, където според Платон са разположени божествените ейдоси или вечните образци на нещата, е невидим и трансцендентен.

Това разделение обаче постоянно се пренебрегва от речта, която, когато реферира, винаги и релативизира, и обратно – когато се изказва релативно, сочи и към нещо константно в по-цялостен и завършен свят-гарант на мисленето. Оттук и някои на вид крайни Платонови твърдения като това в диалога „Теетет“ (157а и сл.), че понятието „съществуване“ (einai), въведено от Парменид във философската реч, изобщо не бива да се употребява, че също така не бива, ако искаме да говорим точно, да използваме думи като „нещо“, „нечие“, „мое“, „това“ и „онова“... или твърдения като това, което откриваме в „Тимей“ (37е и сл.), че светът има само едно време, сегашното, и когато говорим за него в минало или бъдеще време, някак допускаме грешка.

Ако тръгнем по линията на тези твърдения, ще стигнем рано или късно до апорията, че щом Платон не само говори, но и пише, значи и той става жертва на езиковата двусмисленост, която посочва. Нека тогава, от гледна точка на тази апория, да помислим за философския диалог и за диатрибата като за възможност и да зачетем силата на релативната или ситуативна истина – родена от това, че винаги мислим и казваме нещо заобиколени от конкретни обстоятелства, мнения и впечатления, – и заедно с това постепенно да стигнем от нея, използвайки я като начално положение, до една трансцендентна или по-устойчиво реферативна истина. По поведението на Сократ, който заговаря почти всеки даровит човек (и не само, вж. роба-геометрик в „Менон“) като потенциално знаещ и бременен с истината, можем да уподобим тази трансцендентна истина и на онази, която носим предварително в себе си. Богдан Богданов много точно я нарича в този смисъл с термина „парадигмална“. Тя е тази истина-схема-образец за нещата, която получаваме посредством езика.

Та по подобие на времето и истината, макар и една, съдържа в себе си повече аспекти на истинност. Най-трудният за улавяне и обясняване е може би този, който проф. Богданов нарича „модална истина“. В какво се изразява тя? Ето какво пише Богданов (цит. съч., стр. 13): „Всяко казване се занимава с нещо съществуващо, за което твърди, че е такова, затова и обикновено го изразява с изявителното наклонение на глагол. Но същевременно добавя конотативно и някаква модалност в смисъл, че визираното нещо по-скоро трябва да е такова, въпреки че не е, а и че трябва да съществува, въпреки че всъщност не съществува.“ Отнесена към връзката между човека и света, към макро- и микро-космоса, този тип истина подсказва, че когато мисли и говори, пък дори и когато мисли и говори научно, човек винаги добавя нещо пожелателно към света и в този смисъл кара външната среда ако не да се променя на мига, то поне да се усеща постоянно като способна на промяна. Така че модалната истина може в някои случаи да се нарече – с оглед и на това, което прави знанието за света и човека в диалозите на Платон – пропедевтична истина.
Тема № - 67 Коментар № - 7027 Георги Гочев - 2012-10-28 01:28:26
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114153

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127998

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19976

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32587

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134138

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93759

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28836

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17618

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180640

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60596

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA