ФОРУМ - АРХИВ

За историческия метод на Тукидид

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

Съчинявайки своята “История” като разгърнат словесен паметник на Гръко-персийските войни, Херодот, изглежда, стъпва върху две предпоставки: че светът е обозримо цяло, което може да се представи като върху географска карта – такава, каквато тиранът на Милет Аристагорас показва на спартанците, убеждавайки ги да помогнат на елините в Мала Азия, застрашени от персийската държава (V, 49); и че хората, населяващи света, не живеят идеално разделени едни от други, а се движат, смесват, общуват, което поражда промяна в техния общ живот – но промяна, засягаща по-скоро благополучието, отколкото нравите. Следователно, за да бъде описан светът, в който са се случили войните между елините и обитателите на Азия, онзи, който се е посветил на тази задача, трябва да открие и оповести пред публиката на своето проучване (historiē) два вида знания; според уводния параграф на “Историята” това са знания, от една страна, за миналите човешки дела (ta genomena ex anthrōpōn) и големите и чудни работи в света на елините и варварите (erga megala te kai thōmasta), от друга страна, за причините (aitiai), поради които тези неща са станали.

Когато днес разглеждаме “Историята” научно, ние извличаме от нейния текст тези познавателни принципи и за да ги представим по-цялостно, ги събираме в своего рода исторически метод, какъвто – ако трябва да сме честни – Херодот не развива последователно. Между него като историк и неговата публика – навярно не много по-различна от онази, която през V в. пр. Хр. присъства на драматическите състезания или декламациите на рапсодите – съществува особена топлота, долавяща се в начина, по който, събирайки сведения за миналото, Херодот се стреми не само да предаде интересно разноликата картина на света, в който живее, но и да уважава, проявявайки минимална критичност, множественото му разбиране, правото на всеки, независимо дали специалист или просто споделител на общото мнение, да мисли и да говори за нещата така, както намира за правилно. Така Херодот сякаш въвежда в проучването и представянето на миналото политическата идеология, развивана през V в. пр. Хр., на онова, което се нарича с думата isonomia: равенството на гражданите по отношение на установяването и промяната на правилата, по които се управлява полисната общност. Текстът на “Историята” ни изглежда изономичен и някак либерален и като композиция и стил: той оставя своя адресат неангажиран с твърдо следвани авторови позиции, свързва хлабаво отделните смислови части, така че посланията са ползваеми бързо, лесно и без натиск да се познава добре цялото, както и се опитва на език, навярно близък до средното говорене на елинския делник, да наподобява реалната глъчка на света в Средиземноморието, като само в някои случаи, когато например е необходимо да се пресъздаде реч в някой кулминационен момент, се усилва стилово и зазвучава като тържествено слово.

По тези причини и критериите за достоверност на историческия факт, откривани в “Историята”, са относителни, флуидни и динамично оценностявани от автора на проучването; зад тях стои не толкова учен, който, следвайки комплекс от абстрактни закони, мисли и действа по-често от обикновените хора като идентичен на себе си, а по-скоро променлив субект, чувстващ пристрастия и увличащ се в това, което вижда, мисли и изказва. Така в едни случаи Херодот се доверява на наблюдението, което сам е направил, в други – на разговори и разпитване, довели го до някакви изводи, в трети използва мнения и слухове, които, дори и да му се струват невероятни, биват включени в текста, може би защото тяхната неистинност се компенсира от любопитството, което задоволяват.

* * *

“Тукидид атинянинът описа войната на пелопонесците и атиняните, дето те воюваха помежду си, започвайки от самото й начало и предвиждайки, че тя ще бъде значителна и най-важната сред предишните събития, понеже той беше свидетел, че и двете страни бяха в разцвета на силите си и подготвени във всяко отношение, а и понеже виждаше, че цялото останало елинство застана на едната или на другата страна – едни веднага, други обмислящи да го сторят. Тази война се оказа най-голямото движение, засегнало елините, част от варварите и, както се казва, повечето хора. Нещата, случили се преди нея, както и по-древните е трудно да се открият ясно поради изминалото време, но все пак се доверявам на свидетелствата, след като най-внимателно ги разучих, че в миналото няма нищо толкова значително нито във военно отношение, нито в някакво друго.

(…)

Такива открих, че са били древните събития, въпреки че е трудно да се довериш поред на всяко свидетелство. Защото хората възприемат едни от други слуховете за станалото някога, пък дори и когато те се отнасят до местни неща, еднакво без да ги подлагат на проверка… Ето така мързеливо е у повечето хора издирването на истината; и те се обръщат в повечето случаи към готовите мнения. Все пак, ако някой стигне въз основа на изброените свидетелства до същите изводи, които аз представих, няма да сгреши; стига, разбира се, да не се довери повече на поетите, възпяващи тези работи, които много украсяват нещата, или на логографите, които имат навика да говорят по-скоро приятно за слуха, отколкото истинно; пък и тия неща, дето ги говорят, не могат да се изобличат, а и много от сведенията с времето са станали ненадеждни, пренасяйки се в областта на баснословното; така че за древните работи човек трябва да се задоволи с онова, което би могъл да открие, стъпвайки върху най-ясните белези за миналото. Що се отнася до тази война, въпреки че хората винаги смятат за най-голяма настоящата, в която воюват, а когато тя престане, започват да се дивят повече на старите неща, та въпреки това тя пак би се оказала по-значима от случилите се в миналото, ако човек разгледа самите събития.

А какви слова са произнесли страните във войната – когато още са обмисляли дали да воюват или вече са били във война – трудно ми беше да си припомня с точност казаното, което сам съм чул, както беше трудно и на хората, които по различни места някога ми го предаваха. Затова както ми се струваше, че всяка една страна най-вече би трябвало да говори при съответните обстоятелства, така са изказани речите, като същевременно съм се придържал възможно най-близко до цялостното послание на онова, което наистина е било казано. Относно пък извършените по време на войната дела, опитвал съм се да ги опиша не въз основа на онова, което съм научил от първия срещнат, нито пък такива, каквито на мен са ми се стрували; описал съм само това, на което сам съм присъствал, или съм научил от други, след като съм проверил всяко отделно нещо с най-голямата възможна точност. Разбира се, мъчно е да се открие всичко, понеже присъстващите на едни и същи събития не казват едно и също за тях, а всеки говори според своето пристрастие или спомена си. Може би липсата на баснословни приказки ще се стори на някои слушатели по-малко забавно; онези обаче, които желаят да постигнат яснота за случилото се и за онова, което може да се случи някога по същия или сходен начин заради човешкия нрав, те ще намерят моята работа за полезна и аз ще съм доволен. Тя е повече ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега.” (Тукидид, “История на Пелопонеската война”, I, 1, 1; I, 20-22)

Още в началните пасажи на “История на Пелопонеската война” Тукидид очертава картина на историческото познание, различна от онази, която откриваме при Херодот. Неговият текст не е historiē – Тукидид изобщo не употребява тази дума, – а dzētēsis tēs alētheias, издирване на истината (I, 20, 3). Първата стъпва в провеждането на тази процедура, напомняща с понятията, които Тукидид използва, за да я назовава, за съдебно разследване, е да се открие точно какво се е случило въз основа на свидетелства, heurein ek tekmēriōn (I, 1, 3; I, 20, 1). Тукидид заема в уводния параграф на своята книга ролята на свидетелстващ, tekmairomenos, за пораждането и развоя на Пелопонеската война, при това на свидетел, който желае – чрез правото на собственото си свидетелство – да разследва и контролира и свидетелствата на другите, които казват нещо за конфликта, както и изобщо за миналото. Така свидетелят, който е очевидец на случилото се, се превръща в съчинението на Тукидид, от една страна, в онзи, който ще помогне за свързването на някакво събитие с причина и последствие, от друга, в обект на силно критическо отношение. Тукидид е може би първият автор, пишещ за миналото, който ясно осъзнава, че онова, което някога се е случило, не е просто набор от отделни факти, до които всеки може да получи достъп благодарение на своето любопитство – с каквото усещане за лекота на научаването човек остава при четенето на Херодот – а труднодостъпна зона на познание, при това замъглена от мненията на хора, които, често без да са били очевидци на станалото, се представят за негови свидетели, ползвайки разпространени слухове или съчинявайки си небивалици. За да се достигне до по-достоверно знание за миналото, авторът на изследването трябва, следователно, преди всичко да проникне през мрежата от натрупани с времето свидетелства, а това на свой ред го тласка в двоен конфликт и с онези, които ги използват, и с онези, които ги създават: историкът се оказва противодействащ и на естествената мисловна леност у повечето хора, склонни да приемат безукорно готовите мнения (ta hetoima), и на онова, което Тукидид нарича to muthōdes – баснословните измислици на поетите, украсяващи премного нещата, и приказките на логографите, съчиняващи словата си така, че да се харесат на своята публика. 

Тукидид демонстрира как борави със свидетелствата в дългия пасаж в началото на Първа книга, известен като “Археология” (гл. 2-19). За да представи мащаба на войната между атиняните и спартанците, на която е бил очевидец, той трябва да я сравни със събитията в миналите времена на Елада. Сравнението на свой ред изисква свързване с чужди свидетелства и Тукидид изрично пише рамкиращо в началото и в края на “Археологията” колко трудно е да се доверяваш поред на всяко свидетелство (panti tekmērio pisteusai); освен това, допълва той, хората са склонни да приемат преданията и мълвите (akoas), без да ги подлагат на проверка (abasanistōs). Може да се предположи, че Тукидид старателно е издирвал и сравнявал казаното и написаното за древните времена на Елада, а не се е доверявал, както казва – изглежда, усмивайки Херодот – на разпита, който е провел първия срещнат (ouk ek tou paratukhontos punthanomenos). Дали обаче неговото изложение е идеално чисто по отношение на свидетелската намеса в знанието за миналото? Дали Тукидид, който живее и пише в някакъв съвременен културен контекст, не се намесва неминуемо в работата на учения Тукидид? В “Археологията” по-скоро личат свързано и двете страни на свидетелското слово: и тази, която критически е очиствана от личните пристрастия и непроверените слухове, и тази, която поради самото очистване и последващо представяне на миналото замърсява, добавяйки нещо свое. Пасажът, описващ времето от първите заселвания в Елада до края на Гръко-персийските войни и годините преди избухването на конфликта между Атина и Спарта, е подчинен сякаш изцяло на оценката, която Тукидид дава за Пелопонеската война. В уводния параграф на “Историята” войната е представена обобщаващо като kinēsis megistē – най-голямото движение и разместване на установения ред, най-голямата промяна, засегнала Елада. Именно през призмата на движението и промяната в “Археологията” се наблюдава и цялата минала история на елините: в описанието си Тукидид акцентира върху вътрешната и външната динамика на полисите, върху преселенията и колонизацията, пътуванията и търговските контакти, способстващи за забогатяването на някои части от Елада, не на последно място върху развитието на основния инструмент за общо придвижване на хора и блага – корабите.

Целта на първата стъпка от dzētēsis tēs alētheias е да се постигне във възможно най-голяма степен точност, akribeia, по отношение на случилите се в миналото събития. Втората стъпка е да се обясни какви са били причините (aitiai) тези неща да се случат и кое е дало повод (prophasis) те да се случат. В текста на Тукидид обяснителната процедура се представя в два плана: или самият Тукидид обяснява от първо лице защо и как нещо се е случило, или по-често дава думата на действащите лица, които в речи обясняват и противопоставят своите разбирания и мотивации. Възниква въпросът как Тукидид е научил точно какво са казали страните във войната; той отговаря в началото на гл. 22 от Първа книга, че му е било трудно да си припомни буквално словата, които е чул, както и по същата причина не може да се довери напълно на чуждите преразкази, затова по отношение на речите борави с точност, основана върху вероятното: действащите лица, казва Тукидид, говорят в неговия текст това, които най-вече биха говорили  (ta deonta malist’ eipein) при съответните обстоятелства.

Този принцип на обяснение на причините се свързва в текста на Тукидидовата книга с друг, общ за елинската интелектуална култура във втората половина на V в. пр. Хр. “За всяко една работа”, твърдял софистът Протагор (фр. B 6A DK), “могат да се кажат две противоположни слова”. Повлиян немалко от ученията на софистите, Тукидид представя много от речите в своя текст по двойки – първата, огледална по своето послание на втората. Но докато описва мотивациите по този начин, авторът на текста не взема страна и по-скоро се опитва да покаже как пораждането на някакво събитие се случва под формата на диалогичен двубой, на словесно състезание между две лица, едното от които утвърждава желаното действие, а другото неговото противодействие. Така, ако при изследването на свидетелствата желаната точност изисква разделяне на мненията, разнищване на готовите разбирания и отстраняване на противоречията, при изследването на причините точността, обратно, сякаш се нуждае от противоречието и наслагването на мнения.     

Непряко Тукидид, изглежда, мисли и за трета стъпка в метода на своето изследване: стилистично изграждане на историографски дискурс, който може вярно да представи събитията и мотивациите. Откъде съдим, че историкът трябва да полага специална грижа за своята реч? Най-вече от това, че Тукидид устойчиво редува в своя текст два стила, отговарящи на двата вида изследователска akribeia – на критическата точност по отношение на случванията и събитията и вероятната точност по отношение на мотивациите. Когато представя реда на събитията, стилът му е повествователен, неабстрактен и по-особен начин прозрачен и ненапрегнат; случванията са отчетливо видни, подредени в завършени синтагми и създаващи усещане, че нещата са такива, каквито са. Когато обаче представя мотивациите чрез речите на действащите лица, Тукидид променя своя стил: словото му се усложнява, напряга абстрактно, реторизира; периодите се удължават с хипотактични връзки и се изпълват с фигури; смислите се противопоставят и същевременно смесват и допълват, в резултат на което изказването на причините е като цяло хетерологично и генерализиращо: когато нещо се назовава като такова, каквото е, то е и друго, заедно с което образува по-сложен клас от неща, за които няма една дума – както няма една дума за атинската култура, назована с богатство от понятия от Перикъл в прочутата надгробна реч във Втора книга (гл. 35-46).    

Изисквайки от изследователя безусловна точност по отношение на сведенията за миналото, както и много богата философска и реторическа култура за разбирането на причините и тяхното представяне, Тукидид ясно се различава от изономичната концепция за проучване в “Историята” на Херодот. Според Тукидид изследването на миналото не е задача за всеки, както и неговата книга не е адресирана към всеки. Тя ще се стори на мнозина, заявява той в края на гл. I, 22, не толкова забавна (aterpesteron) колкото съчиненията на онези, които се занимават с небивалици, но пък на други – разбира се, овластени и високообразовани хора – може би ще е полезна, защото поради онова, което е трайно в човешкия нрав – Тукидид използва, за да го означи, думата “човешкото” (to anthrōpinon) – събитията и случванията, които той предава, могат да се повторят по сходен начин и в бъдещето; та по тази причина книгата му “е по-скоро ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега” (ktēma te es aiei mallon ē agōnisma es to parakhrēma akouein xunkeitai).

От модерна гледна точка това разбиране на Тукидид навярно може да се сметне от някои за интелектуално високомерие; средата на Тукидид обаче го счита за израз на гражданска добродетел. Ето какво се казва например в памфлета на Псевдо-Ксенофонт “За държавното устройство на атинянините” – текст от края на V в. пр. Хр., насочен срещу демократическия режим в Атина: “По цялата земя най-отличното (to beltiston) е нещо противоположно на демокрацията: защото у най-отличните хора са налице най-малко необузданост и несправедливост, а точното им знание (akribeia) по отношение на полезното е най-голямо, докато у народа се срещат най-вече глупост, безредие, калпавост, понеже бедността тика хората към срамни неща, а също и необразоваността (apaideusia) и незнанието, дължащи се на липсата на пари у някои от тях” (гл. 1, 5). Същата тема се открива загатната и в реч на Алкивиад в съчинението на Тукидид (VI, 18, 6): описвайки силата на полиса в решителни моменти, Алкивиад казва, че тя се получава от свързването на трите негови части, а именно “калпавото” (to phaulon), “средното” (to meson) и “най-висшето” (to panu akribes).

Така става ясно, че търсенето на akribeia се разпознава като ценност дотолкова, доколкото точността има приложение в отношенията с другите членове на полиса, в експертизите на проблеми, възникващи от упражняването на власт, а не в решаването на чисто научни спорове, незасягащи пряко благополучието на гражданското тяло – каквото разбиране за научна точност имаме донякъде днес, особено във висшите математически науки. Оттук и книгата на Тукидид, който, както е известно, е претърпял неуспехи в гражданското поприще, желае сякаш да бъде чрез самия метод за изследване на миналото, който предлага и осъществява, някак равна на делата на своите герои.


* По отношение на разбирането за историография съм се повлиял от втората част на “Паметта, историята, забравата” на Пол Рикьор (Paris, 2000), в която авторът развива тезата за триделната процедура на историографската практика, съставена от: 1) документална фаза на проучване на свидетелствата; 2) фаза на тяхното разбиране и обяснение; 3) фаза на тяхното представяне. За контекстовото разбиране на понятието historiē и по-общо за Херодот като историк насочвам към книгата на Розалинд Томас “Herodotus in Context” (Cambridge, 2000). Написаното за Тукидид е пряко повлияно от две работи: N. Loreax, “Thucydide a écrit la Guerre du Péloponnèse”, Mètis. Anthropologie des mondes grecs anciens 1.1, 1986, 139-161 и G. Crane, “The Blinded Eye: Thucydides and the New Written Word”, Lanham, 1996. Преводите на цитираните старогръцки текстове са мои.  



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Благодаря сърдечно на тези, които са отговорили на коментара ми, особено на ГГ. В него има важно знание по темата събитие. Опирайки се и на вашата реакция, редактирах тази сутрин един малък пасаж от вчерашния коментар и го споделям с вас. Той е:

Хубаво би било ако събитията бяха отделени едно от друго. Да, но те се свързват едно с друго. Разбира се, и отделността, и свързаността са въпрос на отчет и наричане. А в наричането никога не е само индивидуално, правено от някого, то се насочва от социални навици. Такъв голям социален навик определя отчета и на всекидневното практическо, и на научното говорене. Именно тях поставям под въпрос, като твърдя, първо, че във всяко актуално и като че ли уникално събитие има и по-общо съдържание и значение, и, второ, че събитията не са само сами по себе си, но и се свързват в по-големи събития и в синхронен, което е като че ли по-разбираемо, но и в диахронен план – няколко събития едно след друго се свързват в едно събитие. Което на свой ред веднъж става в историческия ред, който е организиран причинно- интенционално, защото е човешки, и втори път става в текста на писаната история. Така че смесващи и допълващи се два каузално-интенционални реда – на събитията в реалния исторически ред и на събитията, представени в писаната история.
Тема № - 27 Коментар № - 2387 Bogdan Bogdanov - 2010-06-10 10:04:08
След добрите и не кратки коментари на Георги и Невена и преди тях, размислите на проф. Богданов, бих искала да напиша нещо съвсем кратко, но достатъчно. Не знам дали ще успея.

Георги се питаше кой се занимава с това, което не се е случило и аз от два дена искам да му кажа, че той всъщност знае: че в литературата, тази, смятаната за fiction, винаги е имало и има място за това, но и за всички въпроси, които не могат да се отговорят на друго място.

Радвам се, че на Невена ѝ дойде идеята да не остави Ксенофонт на спокойствие, докато тука се говори за неговите предшественици и го напъха директно в разговора. Четейки коментара ѝ за следващия историк в редицата от прародителите на историята, се замислих, че е много трудно някой да бъде последовател на някой друг, няма значение дали си е поставил за цел да бъде верен на това, което е направил предшественика му или случайно се оказва на място след него. Хората не са уникални, съгласна съм за това с проф. Богданов, но животът на всеки един е различен и макар да звучи пресилено, точно този живот, живян като единствен, друг, но свой, става в последна сметка уникален. Макар човек да се стреми да види общото, което го свързва с всички и с всичко случило се преди него и повторило се толкова пъти с останалите хора, няма как да го види по един и същ начин, защото двете състояния, аз тука и там другите, все се приближават и отдалечават, срещат и разминават и няма как да се намери точка на хармония, която да се превърне в точка на пристигане без да се тръгне отново нанякъде. Когато се гледа от друго време, което е актуално, за който гледа тука и сега, се гледа от друг ъгъл, дори и да не се осъзнава актуалността с цялата ѝ тежест, която носи. Може би затова резултатът от работа на историкът е винаги нещо, което не може да си намери постоянно място в хоризонта на очакванията на съвременниците или на следващите поколения: винаги нещо е недостатъчно добре казано, представено, тълкувано... Смисълът на случилото се е многопластов, многозначещ. Освен това няма само един разказ за случилото се, ни само едно тълкуване. Нищо не е достатъчно и задоволително когато става въпрос за история и това, което тя казва.

По отношение на събитията през 1962 година, напълно съзнавах, че е голям риск да засегна тема от съвременната история. Несъвпадението в представи, образи, разбирания за случилото се е по-нормално, отколкото обратното. Съзнавам, че разказът ми, наистина беше като изваден от традиционна книга (учебник) по история. Когато някой е живял в това време, един такъв разказ е така безличен, че надали може да се приеме. Ако можех да не разкажа нищо, а от един път да кажа, че в подхода на Кенеди и Хрушчов в онзи така важен момент виждам нещо, което не се обяснява от причинноследствената връзка, щеше да бъде по-добре. Тогава директно щях да заговоря за синхронната връзка. Но знам, че нямам много шансове да спечеля вниманието към тази трудно видима връзка и че недоверието към нея я прави още по-малко видима.

Това, което представих за синхронната връзка в онази 1962 година не съм го чела в никакъв текст, не познавам автор, който да е развил тази идея. Това е мое виждане. Не съм специалист по темата, тази идея ми дойде след няколко години лекции и упражнения по историята на XX век, които изнасям пред студенти знаещи за Студената война, Червената армия, Берлинската стена само от книгите. И в много случаи, за тях аз съм единствения преподавател, който е живял някога под комунизма. С времето се научих да гледам и да разказвам за събитията станали през XX век и Студената война поставяйки ме на различни дори противоположни места, опитвайки се да видя различни, не типични за мене дотогава гледни точки. Може би затова ми хрумна идеята за синхронната връзка между Кенеди и Хрушчов. Дали успявам в разговора с тези студенте да очовеча историческо време на XX век? Надявам се. Ако не го правя, моята работа с историята няма никакъв смисъл. Така винаги съм разбирала смисъла на историята като професия, така го разбирам и сега.

Хареса ми много въпросът на проф. Богданов за това как може да се срещнат времето на живота тука и сега с онова, космическото време. Нямам отговор на неговия въпрос, имам само една идея. Но опасявам се, че не мога да я изложа в този момент, защото нямам достатъчно познания за да го направя добре. Ще помисля, може би в друг момент да успея да го направя.
Тема № - 27 Коментар № - 2385 Aneta de la Mar - 2010-06-10 08:30:20
Като една бърза бележка към коментара на НП искам само да добавя, че Ксенофонт е написал и моята биография - тази на Теодоте, така че Теодоте е истинска, а не измислена. При това, доколкото си спомням, разказът за Теодоте беше с някакво заглавие от рода на "Как се печелят приятели" - което не е било проблем за Сократ, но е било проблем за Теодоте.
Тема № - 27 Коментар № - 2384 Kradla - 2010-06-10 00:37:17
Преди два-три дена Анета подхвана предположението ми за „предвидимостта” на политическия дискурс и дори го засили, като каза: „След първо четене той [политическият дискурс] вече е така предвидим, че няма как да се мери с други дискурси, като например, с литературния”. Малко преди да прочета този й коментар, ми бе хрумнало, че с подобна аргументативна техника бихме могли доста твърдо да обявим Тукидид за учен, но не и за писател, ако приемем, че характеристика, макар и в друга плоскост, и на научния (не само на политическия) дискурс/ стил е той да бъде предвидим, видим, а оттам – и повторим (и някак „траен”, както също се казва за вероятното в последния коментар на ГГ върху въпроса на Крадла). Тукидид описва в дискутираните уводни глави именно своя метод, а методът е нещо, което би трябвало да може да се повтори, а ученият - да си има последователи (писателите правят сякаш това само пост фактум, например в слова/ текстове на семинари по творческо писане).

Последователи, които следват именно метода, и на формално ниво, защото баналният пример със Сократ и Платон не е за тук, доколкото Платон реално е повече мемоарист, след като създава писани съчинения (не се оплаквам, разбира се), и така напълно загърбва метода на Сократ именно на дискурсивно ниво. Друг такъв сократик е Ксенофонт, за когото обикновено се казва, че е „по-историческият” източник за Сократ от Платон (май тази тема бе засягана и в предни форумни теми), защото просто настоява на правдоподобността на описаните диалогични ситуации, а Платон не се обяснява пряко (т.е. в това отношение Платон не е учен). А като „чист” историк Ксенофонт е точно търсеният в случая последовател на Тукидид. И в момента ще се опитам да напиша някои неща за него, въпреки че те ще са далеч от типа представяне на друг автор, което проф. Богданов препоръча сутринта. Освен по-общо на самия Ксенофонт, в случая най-вече на „Гръцка история”/ „Хеленика” (на български в: Ксенофонт, „Исторически съчинения”, прев. Р. Стефанов, С., 1984), се опирам отново на студията на проф. Богданов върху тримата историци (Херодот, Тукидид, Ксенофонт) от „Мит и литература”, вече доста привличана тук.

И така, с „Няколко дни по-късно” започва съчинението на Ксенофонт. Никакво представяне, никакъв метод, никакъв мотив. Последователят се слива с учителя си, довършва неговия текст (или просто го издава, според някои хипотези), и така до началото на 3 глава от Втора книга, но там просто научаваме, че войната е завършила и разказът за времето след това продължава от средата на една подглава. Отново авторът не добавя нищо „авторово”. Според мен, самият факт, че текстуално не са разграничени частта „по Тукидид” от собствено Ксенофонтовата, показва, че Ксенофонт наистина не е искал да влиза в две роли, дори за началото на текста си да е ползвал някакъв ръкпоис на самия Тукидид. Но справил ли се е с ролята на последовател поне? На пръв поглед - не особено. Проф. Богданов разглежда отделните различия, по отделни пунктове, в които се оказва, че двамата са различни, и че на моменти Ксенофонт повече прилича на Херодот, отколкото на Тукидид, и това може да се окаже спецификата на неговия метод. А той в крайна сметка си е негов, защото сякаш Ксенофонт сам малко се чуди какъв е в крайна сметка. Вече посочих, че като философ-сократик му личи историческият почерк (както се казва), а като историк, както писа Крадла преди още няколко дена, той всъщност е основоположникът на биографията. И наистина Ксенофонт е автор и на една романизирана биография, която може би пък е първи роман, изобщо еклектичен до неопределимост.

Но и малко скучен. Може да се каже, че не само у нас, но изобщо, Ксенофонт, освен това, е и авторът на образцовите текстове за изучаване на старогръцката проза – вероятно и оттам идва трудността ни да го възприемаме като нещо повече от учебен автор. А може би (е скучноват) защото сам не казва нищо за себе си, поне не в „Хеленика”, другото му „историческо” съчинение, „Анабазис” има друга конструкция, то пък си е автобиография всъщност, но това е за друг коментар.

Всъщност мен ме смущава не толкова липсата на експлицитно изложен метод, колкото внезапното начало. Защото по този начин „Гръцката история” се оказва лишена от каквата и да е „Археология”, т.е. описваните събития не са положени в някаква по-широка рамка, не са представени като част от нещо, съответно е по-трудно въз основа на тях да се гради мащабна концепция, какво се повтаря и от какво зависят повторенията. Ксенофонт сякаш и не цели изграждането на такава концепция, той действително, както казва Крадла, за разлика от Тукидид, който говори „за човешката природа въобще”, представя „човешката природа на отделния човек”, той е разказвач, но пък защото се придържа повече към актуалното, е сякаш по-историчен от Херодот, но пък – пак казвам – му липсва рамката (на пъзела), за да се напаснат там събитията, които се разказват. Ето само един пример, който показва тази донякъде историческа „несериозност” на Ксенофонт. Споменатата вече гранична 3 глава от Втора книга описва в края си смъртта на атинския стратег Терамен (в случая няма значение как е умрял той), а последното изречение гласи: „Разбира се, тези анекдоти не са толкова важни, но според мен тъкмо това е достойно за удивление у този човек, че пред лицето на смъртта не са го напуснали нито самообладанието, нито духовитостта”. И малко по-буквално: Ксенофонт казва, че напълно съзнава (ouk agnoo), че въпросните анекдоти (apophthegmata) не си струват разказа (ouk axiologa), но преценява, отсъжда (krino), че те си имат мястото в съчинението му. Особено последното май го прави не дотам дисциплиниран последовател, освен във формален и тематичен план, на Тукидид, то частично компенсира (не само тази бележка, разбира се) липсата на „официален” увод, а и явява като най-приемлива наистина ролята му на биограф, ако се опитваме да го унифицираме.

Да, Ксенофонт често се интересува (независимо как го предава) от любопитното, т.е. от интересното само по себе си, от излизащото извън общата схема. Тук се сещам за онзи коментар на Георги за добрите управници според Тукидид, описани някак типологично отново; героите на Ксенофонт са по-разнообразни, въпреки че и тук я има идеалната фигура (несъмнено на спартански герой), но тя е описана по-активно, по-биографично, а не й се дава лесно представима (и предвидима) характеристика. А и Темистокъл, и Перикъл са представени като сами добре „предвиждащи”. Правя този паралел, за да оспоря донякъде паралела на ГГ – между управника и учения, - защото, както е изложена съпоставката, все пак сериозно различие ми се струва намекът за нещо като „гениалност” у добрия управник, който успява да се справи както трябва и с импровизация, а не вследствие на обучение и не заради обмислен метод.

Ученият Тукидид включва речи в съчинението си, и го прави обикновено антитетично, проф. Богданов нарича дори „воюване” тази двойна вероятност, излагаща мненията и на двете страни, а по този начин за речите в неговия анализ става дума около определянето на историята като занимаваща се с политическите битки в различен мащаб. Такава антитетичност именно липсва доста силно у Ксенофонт, при него липсва сериозно напрежение какво следва, той, както казва проф. Богданов, като „идеолог-практик” (за разлика от Херодот, който е „идеолог-митолог”, а Тукидид – „идеолог-културолог”) по-ясно показва/ препоръчва кой е добрият модел. Но дискурсивно агоналното отсъства, а по този начин „актуалното” май остава без необходимото му „стандартно”, което пък води дотам, самият Ксенофонт традиционно да бъде представян за стандартен, не само като граматика.
Тема № - 27 Коментар № - 2383 НП - 2010-06-10 00:14:56
Мисля, че на втория от въпросите на Крадла - за реалността на събитията - проф. Богданов отговаря много силно в последния си коментар, казвайки нещо, което разбирам така: събитията, в това число и събитията, с които се занимава историографията, са многомерни, каквито са и хората, които ги правят, както и онези, които след време четат и спорят за тях. Събитието в този смисъл не е просто факт - фактът е един вид негов индекс в речта - а като живия човек, който постоянно се променя и заедно с това остава донякъде същия, сложно съгласувано ставане между, от една страна, причина и цел, и от друга, различаване и повторение, или казано латинизирано, между каузалност/интенционалност и актуалност/стереотипност.

Що се отнася до въпроса за вероятното, за Тукидид то, изглежда, почива върху предпоставката, че има нещо трайно у хората, комплекс от черти, които се изявяват по сходен начин в сходни ситуации. Затова и изследователят на човешката природа може да предвиди онова, което може да се случи, или, съответно, да възстанови мотивите, които стоят зад случилото се, за което той няма преки свидетелства или пък ги е загубил с изтичането на времето.

По-интересно е друго: ако и зад силата на вероятното да стои общото, това общо в речите на Тукидид се стреми да изглежда различно и неповторимо. Затова и в речите Тукидид кара ораторите да говорят така, сякаш нещата, за които се говори, са напълно уникални.

Тук е и пленителното на античната реторика: всяка реч може да се сведе в крайна сметка до едни и същи правила, до стереотип, но целта на това свеждане, когато се изработва речта, е тя да стане неповторимо различна, напълно актуална. И автори като Тукидид и Демостен действително показват как действа този принцип.

Крадла мисли вероятното като сбор от разкази и проблемът, който очертава, е много сложен. Ще се опитам обаче да го подема от гледна точка на реторическата теория.

Когато Аристотел развива теорията за ентимемата - представена най-пълно във Втора книга на "Реторика" - той се занимава именно с правилата, по които се изграждат изказите на вероятното. И Аристотел свежда формално тези изкази до няколко типа, визиращи отношенията - правилните според него отношения - между обща предпоставка, конкретна предпоставка и следствие.

Ако представим Пелопонеската война като ентимема, тя сигурно би изглеждала по следния начин: 1. атиняните са много силни, имат голям флот и много средства. 2. атиняните влизат във война с по-малобройните и по-бедни спартанци. 3. вероятно е атиняните да победят. Да, но побеждават спартанците и когато Тукидид предава историята на конфликта, в неговия текст много ясно се вижда напрежението между това, което изглежда правилно от гледна точка на вероятното, мислено в обща ентимема, и онова, което действително става и за което Тукидид се опитва да даде обяснение. Как дава това обяснение: като показва, че атиняните освен силни и богати - което поддържа вероятността да спечелят войната - са също така честолюбиви, склонни да следват демагози и т.н., все предпоставки, поддържащи други вероятности, които могат да се изкажат с други ентимеми.

Връщам се към внушението в коментара на проф. Богданов. Никое събитие, както и никой човек не могат да бъдат сведени до един силогизъм, до една логическа формула, описваща нещата в твърдо отношение между предпоставка (характеристика) и следствие. Нещо става събитие затова, защото нарушава по особен начин правилността в мисленето и изказването на вероятното като само това вероятно, подчинено на само тези основания. И по тази причина - наред с останалите, които вече бяха изброени - текстът на Тукидид е многоречив: една ентимема, една правилност на вероятното по необходимост се смесва с друга, тя с трета и т.н.

Завършвам с нещо по-човешко. Пред мен е последният излязъл на български том от "По следите на изгубеното време", "Изчезналата Албертин", в превод на Мария Георгиева. Ето какво пише Пруст в края на текста - след като, наместо да се случи вероятното Албертин да стане съпруга на героя, тя го е напуснала и впоследствие е загинала при езда: "Значителна част от всичко, в което вярваме, та чак до окончателните изводи, с упорство и равна нему добронамереност, произтича от някое начално недоразумение във връзка със силогизмите."

Някой навярно може да развие този принцип и по отношение на "Историята" на Тукидид.
Тема № - 27 Коментар № - 2382 ГГ - 2010-06-09 22:00:56
ЗА ПРАВАТА ЛИНИЯ, ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНИЯ РЕД, СИНХРОННОСТТА И ЗА СЛУЧИЛОТО И НЕСЛУЧИЛОТО СЕ

Разговорите, също и нашият по-дисциплиниран във форума, също като историческите ходове не признават правите линии. Правите линии има в тълкуванията и представянията им. Писаната история представя случилото се в някакво минало в по-права линия отколкото то се е случило. Съвсем опростено казано, в него тази права е била комбинирана с повече линии. Писаната история е избор, нсочена е от осмисляне. Което би могло да бъде произволно и несъответно на случилото се, но и сравнително съответно. Историци от определени съвременни школи от 19-и век насам правят внушение за пълно съответствие. На границата межди 19-и и 20-и век най-напред в Германия, после и във Франция доста точно се разбира и практикува история, която съзнава относителната съответност на всяко историческо тълкуване.

Ето как протича нашият разговор. Аз се притеснявам, че някои от вас започват прекалено да се позовават на мои възгледи и насочвам към текстове, които са ми повлияли. Един вид казвам, че моите възгледи не са просто само мои. Боя се освен това да не се засегне навикът, че науката е знаене и тълкуване на казано от големи учени. Това става повод да се споменат и мнозина други големи, писали по темата. Споменаванавето е на място. Но никой не представя никого по-цялостно. Ясно защо. Четем различни книги, пазим различието си, то е по-важно от самото знание. Да сме в науката означава да даваме знаци, че познаваме книги и идеи. От знаците за наука до знанието обаче пътят е сложен.

Такъв е не само поради този външен навик, но и поради друго – поради речта, която употребяваме и която върви заедно с някакъв вид представи. Е, ако има нещо различно между обичайното научно говорене и това, за което ратувам и което в някои случаи се пъча, че употребявам, е в моята различна представа за обсъжданите неща-теми.Аз не си представям голямото случило се в 1962 г. между Съветския съюз и САЩ като именно това. Като човешко политическо събитие то има в себе си ред други съдържания - поне в двойния смисъл, че е уникално случващо се тук и сега и същевременно повторящо случвалото се много пъти.

Нито събитията, нито отделните хора са напълно уникални и пределно идентични на себе си. Хората биха искали това да е така, но не е така или по-точно казано, не е само така. Затова и като ме напада много тъжната мисъл, че със смъртта ми толкова неща, които са ми се случили, изчезват, аз за разлика от други смятам, че те изчезват като особено съчетание на актуално и стандартно, но не и и с трайното си съдържание. Затова и някъде съм казал, че ме интересува тази обща страна на моето, която съвсем реално ще ме надживее. Аз се уморявам, ако трябва да тичам, но пъргавото тичане не само на моя внук, но и на всяко дете съвсем определено смятам за мое.Това се осъзнава трудно не поради друго, а поради мързеливата практически насочена представност и на всекидневното, и на обичайното научно говорене, които предпочитат всяко нещо – и тема, и вещ, и човек, и събитие, да бъдат именно те. Да, но това не е вярно.

Така и редовите историци и политически дейци не осъзнават, че структурата на всяко случващо се е плетеница от актуално и стандартно. Случилото се в 1962 г. е и просто голяма беда в реалното значение на думата. А когато се случва беда винаги, не само в реалната история, следва действие за оправяне. Това действие може да задълбочи бедата, тя може да стане пълна и това, което е субект на бедата, да престане да съществува. Както бива убит човек, престава да съществува цяла страна и има възможност да престане да съществува земята, а с нея и цялото човечество, ако то не се организира около действие, което ще ограничи тази пределна беда.

Та събитията от 1962-3 година, завършили със смъртта на Кенеди, имат в себе си това динамическо значение, имат тази стандартна страна. Въпросът е ефективно ли е тя да се загърбва и, от една страна, да има история, която не иска да знае това, а, от друга социология, антропология и философия, които мислят за подобни стандартни положения отделно от актуалното и не се интерсуват от него, въпреки че стандартното повтарящо се не съществува само по себе си, както, разбира се, и актуалното никога не е само актуално. Това е отвореният въпрос, който отдавна обсъждам и ви увличам и вие да обсъждате.

В реалната многолинийна линия на историческите събития има и «защото»-отношение, т.е. ред от причини и следствия, но има и «за да»-отношения. Нещо се случва, тъй като някой има цел, с която не само отговаря на никого, а просто цели свое нещо. Човешките действия, значи и събитията, които те причиняват, стават в ценностен план, тъй като нещо е редно и хубаво и трябва да е такова, но и в интенционален план, който също е ценностен - нещо се цели, защото е редно да се цели. Хубаво би било ако събитията бяха отделени едно от друго. Да, но и самите събития са събития в някакъв отчет.

В друг отчет те се свързат помежду си. Свързват се и когато стават синхронно, но и когато протичат диахронно – няколко събития едно след друго се свързват в едно събитие. При това отново веднъж в историческия ред, който е причинен и интенционален, защото е човешки. И втори път в текста на писаната история. Така че смесващи се два каузално-интенцинални реда – на събитията в реалния исторически ред и събитията в писаната история. Станалото в 1962 година по някаква презумпция е то. Зависи как го изказваме. То обаче влиза и в друго по-голямо като че ли съставено от повече събития събитие в синхронен, но и в диахронен план. Оттук и крехката идея за синхронност и още по-крехката за това, което не се е случило и което ако се било случило, щяло да направи хода на историята друг.

И двете идеи според мен са много крехки, защото не се питат нито за коментираната сложна структура на всяко събитие, нито още по-малко за особеността на историческото време. Колкото и историческо и уникално да е, то е и изобщо човешко време. А щом е човешко време, значи не е само прогресивно протичащо, а е и стандартно повтарящо едно и също. Казано по друг начин, освен че е дълъг ред от много събития, историчекото време е и повтарящ се по-кратък ред от едри по човешки осмислени все едни и същи събития. Да, но и двете, макар и допълващо съчетаващи се различни, са все пак и подобни, така да се каже, очовечени времена.

Големият въпрос е как тези две различни, но и подобни очовечени времена се връзват - 1. с природното време на земния живот, 2. с космическото време, което тормози физиците, и 3. дали всички те се свързват в реално общо време, или ние си мислим така поради думата време, която няма как да не го налага на нашето съзнание.
Тема № - 27 Коментар № - 2380 Bogdan Bogdanov - 2010-06-09 11:44:47
Да, разбира се, е много интересна тази "синхронност". Тя е вероятностна. Хората действат по своите житейски линии съвсем спонтанно, но обществото ги събира.
Още Кант-Лапласовия детерминизъм отрича подобен руд спонтанни срещи да имат някакъв смисъл за двете случайно пресекли се житейски линии.
Повечето от тях се забравят, но има и съдбоностни, запомнят се и се превръщат в модел на съвместното действие, което за участниците като такова е рок, съдба, наложена рамка (предсказание) няма личностно объяснение, но всеки запазва и своята линия на желанието, свой времеви хоризонт.
Лошото, че мястото за случайната среща с времето се вкаменява, се конституира като "ситуация", "събитие".
Собственно историците са тези, които обясняват на нищо неподозиращите случайни минувачи, че нищо няма случайно. Тук по-уместен не е Омир. Но примерът с Омир е много конструктивен. Класиката постави на това място Едип и Баща му.
В модерните времена, когато големите разкази на свой ред са вкаменели, появиха се нови стратегии за фиксирането и възпроизводството на синхронното действие на много непознати един за друг "атенти" на социалното възпроизводство. Тук само в една твърде ограничена, но дълбинна плоскост става дума за разбирането и херменевтиката. Иначе работи синергетиката и Actor Network Theory
P.S.Получи се нещо технически странно.
Написах този текст . Но той изчез. Появи се съвсем ново бяло пространство. Тогава написах и втория вариант. И понеже се различават реших да ги пусна ..."синхронно"
Тема № - 27 Коментар № - 2378 Дмитрий Варзоновцев - 2010-06-09 00:09:40
Анита, поздрави. Много е интересен и евристичен твоят образ на симетричност
Още в Кантово-лапласовия детерминизъм това би могло да бъде видяно като синхронно движение на различни линини на взаимодействието, в т.ч. и жизнините, които случайно се преiи'ят и така стават принудително синхронни.
Изведнъж на едно и също място, в едно и също време, но съвсем самостоятелно, без договаряне и сложни предварителни условия се сблъскват определени мъже и жени вземат единствено реализуемо тогава решение.
Важното, че в този сблъсък обществото получава нещо съществено-принадената стойност. Адам Смит му даде фундаменталната роля в прогресивната еволюция-пазарът. Без илюзията, че участниците в такива синхронни ситуации си дават сметка за интереса на другите.
Ето тук е нужен историк, който им объяснява, че имат смисъл, нужно им это.
Пример с Омир тук е прекрасна илюстрация. Но за мен по основополагащ е този с Едип.
А днес изобщо не разказват-симулират, моделират и обучават как да се действа "системно" всеки без да мисли по въпроса.
Чудесна мисъл, Анита
Тема № - 27 Коментар № - 2377 Дмитрий Варзоновцев - 2010-06-09 00:03:08
Чета текста на Георги, който всъщност наистина е представил много успешно историческия метод на Тукидид – по няколко причини - и колкото повече го чета, толкова повече се питам за литературата и каква точно част от нея е историята, спомняйки си и това, че литературната интерпретация, стига тя да е добра е литературна история – на едно по-обособено ниво. Например обаче в казаното "не може да се довери напълно на чуждите преразкази, затова по отношение на речите борави с точност, основана върху вероятното" - какво се има предвид под "вероятно" - не е ли вероятното отново сбор от преразкази, защото Тукидид определено присвоява.... Георги казва: "пораждането на някакво събитие се случва под формата на диалогичен двубой, на словесно състезание между две лица, едното от които утвърждава желаното действие, а другото неговото противодействие" - реално ли е събитието, което се случва/прави по този начин (случва ли се въобще, има ли го?), ако е реално като история, то не е ли обаче по-скоро и философско, защото всичко в света се случва и живее (не се случва и не живее) така, и въобще какво е реалното, прословутото "фактологично", към което се стреми Тукидид повече от Херодот, пък в същото време и при Тукидид текстът се движи преди всичко от културата... Това, което мислим - мислимите ни събития - умират от това, което е отвън - от събитията, които се случват реално (но не може да ги направим, така както сме си ги мислили и ги мислим) - кое е истинското в историята на Тукидид тогава? Кое е историческото, кое от нещата, които той изчиства от всеобразната разказност, не може да се приложи примерно? (Речта на Перикъл в отделни фрази може спокойно да се отнесе и за НБУ.) "Така, ако при изследването на свидетелствата желаната точност изисква разделяне на мненията, разнищване на готовите разбирания и отстраняване на противоречията, при изследването на причините точността, обратно, сякаш се нуждае от противоречието и наслагването на мнения". Какви преобръщания се случват, кои жанрове се заличават така, че днес да не сме сигурни дали реставрацията им или липсата на реставрация не разрушава текста... Какъв е синтезът на историята при Тукидид? Какво се случва с външните събития, които мисленето не спира?
---
За Райнхарт Козелек се пошегувах - защото много мило ми прозвуча казаното от Анета “да се включат и други автори, които заслужават да са в разговора, защото имат какво да ни кажат”. :-)))
Тема № - 27 Коментар № - 2376 Kradla - 2010-06-08 23:48:36
Синхронност: обратното на мислене в причини и следствия, мислене неказуално. При синхроничността събитията не са основание едно за друго, последващото не следва предходното. Може да става въпрос за сходството на основния им елемент или еднаквост. Връзката се задейства при ‘случайна среща’ на подобните или еднакви елементи. Понякога синхронната връзка става по тотално синхронен начин, тогава е едновременна; друг път се дава в кратък диапазон от време. Сънищата имат общо с тази неказуална връзка: без причина говорят за нещо, което може или направо се случва. Затова, когато Херодот заговорва за сънища в своя текст и търси последиците от техния ефект, това съвсем не са неща за подценяване, защото участват в логиката на цялата негова История. Друг е въпросът, че е трудно да бъдат тълкувани от нас, свикналите само да търсим причинноследствената връзка и така попадащи в установения модел-капан, че има само една логика и другите не са логики, не са научни.

Не знам кое е по-правилно да се каже на български: синхронна или синхронична връзка?
Тема № - 27 Коментар № - 2375 Aneta de la Mar - 2010-06-08 17:08:30
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 46301

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 7065

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25582

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123397

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 61824

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 14266

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6998

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167582

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48983

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 31074

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA