ФОРУМ - АРХИВ

ДУШИТЕ НА ПЛАТОН
или за сходствата и различията в личността

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

1. Ярките сухи цветове на Мароко, землистата топлина и влагата на есенните паркове, миризмата на разчупения портокал и подострените моливи, канелата, турското кафе, вкусът на хляба с маслини, много течните акварели и много педантичните офорти, Димитровград, Женева, Солун, майка ми и баба ми, разцъфналата хортензия, домашните супи, приказките на Киплинг, Х. след вечеря, притихнала, отпусната в бялото пухено одеяло, наелектризирана броня, която леко ме парва, когато я докосна, бистрото лице на дъщеря ни, загледана в слънчево зайче, стихът на e.e. cummings nobody, not even the rain, has such small hands, написан за нея, рижите сетери, ирониите и поучителните вечерни монолози на Б., неовладяната коса и оптимизмът на В., прималяването, преминаващо в еуфория, когато излитам със самолет в мрачна и дъждовна сутрин, лимоненото жълто и червените тухли, сухият студ навън, разливането на умората в мигновено заспиване, Хермесовата лекота на тялото, водните лилии на Моне, лавандулата, Пруст, Флобер, Русо, Рот, Капоти, щедрите вестници и късният обилен обяд в събота, разхвърлените топли стаи, светлината през хартия, хрумването, главите на Бранкузи, дъбът, чиято корона е разлюляна от вятъра на Ерос в един фрагмент на Сафо, грапавите божествени пасажи у Платон, трудно изкопчените разкази на А., понякога дългото приятелство с Н., несложното приятелство с В., дете, което си смъква с отмъстителен жест бодящата го плетена шапка, подслушаните разговори в автобуса, виното, вратовръзките, навиците, финалните сцени във филмите на Антониони, Марчело Мастрояни и Анита Екберг във фонтана “Треви”, навитите ръкави на ризата и часовниците със стрелки, мелодичните несвършващи изречения, разпалените неравноделни спорове, “Павана за една починала принцеса” на Равел, реките и облаците над океана, но и някои прояви на приятелска подлост, черната реторика, бързото разстройване, слабеенето и ревността, честолюбието, безразличието, студенината, раздуването на малките болки и успехи.

2. Навярно и аз мога подобно на Сократ в началото на Платоновия диалог “Федър” (230а) да кажа, че отделям доста време, за да се питам – съзнателно, пък и несъзнателно – дали по отношение на това, чрез което определям какъв съм или какъв искам да бъда, представлявам същество по-сложно, по-оплетено и по-разпалено от стоглавия великан Тифон, когото някога богинята Гея родила, за да се противопостави на Зевс, или пък съм кротко питомно животинче, причастно на простичкото божествено начало (theias tinos kai atyphou moiras metekhon, казва Платон, заигравайки се с името на чудовището) и затова винаги еднакво със самото себе си. Ако сега си представя, че Федър носеше под дрехата си скътано не словото на Лизий за предимствата на невлюбения, а свитък с Девета книга на Платоновата “Държава”, той сигурно щеше да намери повод да го зачете пред Сократ и като стигне до мястото от текста (IX, 588b и сл.), в което се обрисуват частите на душата, с присъщата си младежка необузданост да зашуми и да прекъсне четенето си, възкликвайки: “А, ето, Сократе, това, което питаше преди малко – като всеки човек ти си и едното, и другото!” Въпреки че външно си един, в душата ти живее и постоянно менящо облика си чудовище от митологичния род на Скила, Кербер или Химера, увенчано с множество глави на диви и питомни животни, символизиращи твоите телесни желания, и огромен силен лъв, чийто кръвожаден гняв може във всеки един момент да се прояви, и много по-мъничък от лъва винаги еднакъв със себе си, разумен и добродушен, но доста крехък и слабоват човечец, когото другите две животни постоянно грабят или в най-добрия случай подяждат.

Как тогава тази странна менажерия, която представлява Платоновият човек, как това вътрешно напрегнато кълбо от желания, чувства и разум, което без съмнение и аз представлявам по отношение на моите разнолики стремежи и действия, не се разпада? Как толкова дълго време, въпреки понякога кризисните ситуации и разочарования, оставам цял и свързан, как мога да казвам, че съм същият, при положение, че в това, което харесвам и искам да притежавам или да бъда, не мога да не съм постоянно различен? Каква е в крайна сметка тази еластична, прилепчива, лесно делима, пореста личност, която нося?

3. Струва ми се, че запазвам вътрешната си свързаност и оставам един и същ въпреки промените, които предизвиквам или претърпявам, по два начина, обусловени взаимно. Първия ще нарека “стратегия на наподобяването”, втория “стратегия на отделянето”. Понеже съм развил това разбиране от четенето и обичането на двама автори, Платон и Русо, то ще се позовавам на тях, представяйки тезата си. 

В какво се състои най-напред стратегията на наподобяването? Изглежда, в това ефективно да разбираш, че вътрешният свят, независимо дали ще бъде наречен душа, личност или “аз”, не е устроен по-различно от външния: че, първо, във вътрешния си строеж, в съвкупността от мисли, образи и вярвания за себе си, човек е движен от същите сили и мотиви, на които се подчинява изобщо всичко одушевено в света, и, второ, носи в себе си същото динамично общество от неравни по качества и нееднакви по характер хора, сред които външно опитва да се отличи и наложи.

Първото твърдение е представено от Платон по знаменит символичен начин в диалога “Тимей” чрез мита за сътворяването на космоса. Платон твърди (34b и сл.), че световната душа – първото и най-съвършеното творение на бога демиург – не е едносъставна по природа, а получена от нелекото свързване на двата може би най-противоположни елемента, на двата най-трудно съчетаващи се един с друг ейдоса, чиито проявления се откриват в странните същества, населяващи човешките души. Смес от ейдоса на Същото, to auto, и ейдоса на Другото, to heteron, душата на космоса, която впоследствие ще послужи като образец при създаването на всичко останало в света, ще наложи навсякъде върху него този принцип на вътрешното несходство и динамика между непромяната и промяната, но заедно с това ще даде и рецептата, изпълнена, както показва Платон, с математическа точност върху работната маса на демиурга, чрез която то се балансира, преодолява и превръща в хармония: по-голямата доза от Същото, вложена в душевната смес, тоест по-голямото влияние на разумната сила, която може и трябва да се противопоставя на крайните действия и решения, към които подтикват останалите елементи в сместа, гарантира неконфликтното следване на двете свръх-задачи, вложени в душата – задачата движение и задачата безсмъртие – и така по-устойчивото щастливо съществуване на цялото именно като съставно цяло.    

В “Държавата” този космологичен модел е придобил и етико-политическо измерение. Справедливостта и останалите добродетели според Платон трябва да се търсят по-напред вътре в строежа на душата, която прилича на малък полис по това, че и в нея живеят и действат различни същества, надарени с различна чувствителност и разумност, които, следователно, развиват помежду си същите отношения на ред и безредие, същата тяга към непромяна и промяна, които развиват и хората навън в общността. И оттук справедливостта, както се казва в Четвърта книга (443c и сл.), представлява не толкова външно действие с една или друга цел, с един или друг резултат, а вътрешна хармония, постигнато вътрешно сходство и съгласие между тези различни елементи и същества, борещи се за надмощие в полиса на душата – с уговорката, че тази хармония Платон вижда не като демократично равенство на всички желания, както по-скоро ние си представяме това, което наричаме “вътрешно здраве”, а една мека тирания на разума над желанията и чувствата, проявяваща се в сдържаност и в един вид постоянна вътрешна педагогика, някак трудна за възприемане и следване днес най-вече с това, че изисква оформянето в самите нас на сложна реч, комбинираща по недразнещ начин смаляването на това, което вярваме, че сме, с усилването на това, което можем да станем.

В края на XVIII в. Русо – по-скоро без да развива пряко възгледите на Платон – е свързал в последната си книга, “Мечтанията на самотния скитник” (Les Rêveries du promeneur solitaire), разбирането, че сме вътрешно несходни със самите себе си, с новото, вече модерно разбиране, което ще бъде кодифицирано от декларациите за правата на човека, че всеки носи в себе си уникална личност, различаваща се от всяка друга и полезна именно с това свое различие. Отделен от останалите хора, както вярва, тъкмо поради крайното несходство на своята личност с личността на другите, изпълнен освен това със страхове, че е гонен и преследван от опасни и зли врагове, Русо постепенно открива към края на живота си, че може, регистрирайки всеки ден вътрешните си изменения благодарение на един символичен механизъм, който нарича в Първата разходка “барометър на душата”, да постигне вътре в себе си свързаността с обществото, в което външно не допускат да живее. Така Русо открива и утешението, че не може да бъде напълно сам, защото макар и изолиран от другите, всеки ден общува и влиза в противоречие с достатъчно много разнообразни проявления на себе си.

Но стигайки до идеята за вътрешното общество, Русо в крайна сметка стига и до същия проблем за организирането на съставената от различни части цялост, на който се е посветил по отношение на политическите общности в текста на “Обществения договор”. За да бъда цялостен, използвайки по позитивен начин условието, че съм винаги различен, е необходимо вътре в мен да се наложи някакъв по-траен ред, необходимо е, следователно, да сключа и спазвам и в себе си нещо като обществен договор, регламентиращ управлението на вътрешните ми действия. Това е, което наричам “стратегия на отделянето”: съвкупността от начините, по които личността винаги дели себе си ценностно на по-важни и по-неважни части и съставя въображаеми списъци с по-стойностни и по-нестойностни предмети, хора, събития, желания и грижи, и оттук начините, по които в своите външни проявления отдава повече значения на едните за сметка на другите.

Тази идея за ценностната вътрешна делитба, разбира се, не е напълно съвременна и, както искам да покажа, е естествено да бъде открита именно там, където се счита, че ядрото на идентичността не е едносъставно, а съчетание от различни елементи. Затова и черпя пример отново от диалога “Тимей”. След като е показал, че човекът е оформен по подобие на космоса съставно, Платон описва в 69а и сл. как в тази структура, чрез отделяне на нейните части, се е получила вторична йерархия и ред, който може да се опише като своеобразна карта на местата в тялото, обитавани от различните човешки души – аналогични по функция на частите на душата, представени в “Държавата” (IV, 439d и сл.) и “Федър” (246а и сл; 253c и сл.). Главата, акропол на тялото, съдържа най-ценната и за разлика от останалите души безсмъртна човешка душа – разумната, която посредством шията, нещо като провлак и същевременно гранична бразда, бива отделена от гърдите, където като в мъжки и женски отделения на къща са настанени душите, свързани с гнева и сродните му чувства, на свой ред отделени от слабините, където сякаш на ясла е завързано многоглавото чудовище на страстите – душата, представляваща желанията за телесни удоволствия.

По друг начин тази образцова вътрешна делитба – при която тялото парадоксално играе ролята на разделител и пространство на ред, разбира се, по-строг в горните и по-хлабав в долните му части – може да се открие и в диалога “Федон”. Според този текст душата обаче не е нещо съставено, тя няма части, иначе, казва Сократ, би се разпаднала при смъртта подобно но тялото (78b и сл.). Обяснявам си това на пръв поглед несъответствие спрямо разсъжденията за строежа на душата в другите Платонови диалози с това, че фигурата на философа Сократ, както е представена от Платон в този диалог, е също като начертаното в “Тимей” тяло образец за постигнато идеално делене между ценно и неценно във вътрешния човешки строеж. Душата на Сократ няма и не може да има части, а е чиста едносъставна душа, защото философът, който цял живот, както твърди пред своите другари, е упражнявал умиране (meletē thanatou: 67d; 81a), е постигнал в себе си безостатъчното делене на душа, която е нещо божествено чисто и безсмъртно, и тяло, което е нещо смъртно и мръсно. Оттук и лекотата, с която Сократ посреща смъртта, финалното делене на душа и тяло – лекотата на човек, който щастливо вярва, че вече е напълно идентичен на себе си, че може да се прояви като едносъставен и завършен, като изцяло отделен от несходствата си, като защитен от допускането на смесване между това, което желае да бъде, и това, което не желае да бъде. И понеже в ценностната йерархия, изложена от Сократ, тялото е нещо, което Сократ твърдо не желае да бъде и от което с цената на всичко желае да се различи, то нищо не му пречи в края на диалога, преди да изпие отровата, да заяви, къде шеговито, къде съвсем убедено на своите другари (115c), че онзи Сократ, за чийто труп след малко те ще се погрижат, няма да има нищо общо с одушевения Сократ, с когото сега разговарят и който ще им се изплъзне след смъртта, за да отиде на по-красиво място.

Изображение: Константин Бранкузи, “Спящата муза”, 1910 г., Metropolitan Museum of Art, New York



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
От както минахме на новата тема, ми липсва музиката, прекрасната музика, която ни подбираше и пускаше Роси.
В знак на носталгия по хубавата музика, ето един поздрав за всички.

http://www.youtube.com/watch?v=fd02pGJx0s0
Тема № - 37 Коментар № - 4240 Анета де ла Мар - 2011-02-24 23:19:30
Много благодаря на Георги за пространния отговор. Прочетох го няколко пъти, след това дойдоха първите коментари и реших да се запозная с платоновия “Хармид“.
Георги, чак сега вече разбирах какъв важен въпрос съм задала.

Казано по друг начин, добих познание за това, което не знаех, но което ме привличаше именно с идеята си за “разумност“. А разумността нали е знание за знанията, сега се питам дали мястото на знанието за здраве не е по-голямо отколкото изглежда на пръв поглед в този диалог. Тази тема е отварящата, когато почва разговорът между Сократ (“лекаря“) и младежа Хармид. И това, което най-ме впечатли, подобно на Веселина, е баенето: от изказването на добри положения се поражда в човешките души разумност.

Не знам как точно е баел Сократ на Хармид след този диалог, но в този метод за лечение има както разумност разбирана като “да постъпиш съобразно знанието“, така и знание за здраве, знанието за доброто и злото и разбира се, познание за себе си. Само някой напреднал в познаването за себе си може да лекува, постъпвайки съобразно знанието, което не е просто знание за физическо здраве, а е и познание на доброто и злото. Лекарят, който не пази за себе си това познание, а го предава на болния с цел да събуди (придаде) разумност в болния, създава условия да се постига това здраве, което всъщност идва, когато се излекува душата.

Най-ми харесва връзката разумност – душа в постановката на Платон. А моят въпрос всъщност тръгна от бунтуването ми срещу отделянето и противопоставянето на разум и чувства, глава и сърце, мисъл и душа Това става в съвременното ни общество и заслуга за това имат Просвещението, рационализмът, позитивизмът и други изми.
Тема № - 37 Коментар № - 4239 Aneta de la Mar - 2011-02-24 19:50:08
А по повод на казаното от Марта - „…скритият призив на проф.Димитров, да се съмняваме в дадеността и всеприетостта на едно значение, ме кара повече да мисля за езика на написаното, а не за конкретната тема, която то обсъжда“ - в „Хармид“ също се говори – 175b – Сократ се оплаква, че са претърпели поражение във всички посоки, че се е оказало, че не могат да открият коя област от съществуващото „словопоставителят“ е означил, създавайки това слово – разумността. :-)

От друга страна, обаче, обговарянето на разумността не приключва, а и самият разговор е разказ, който чрез разказването продължава разговора. Т.е. разговорът – продължава не само като тема, но и във времето - пред нови/други хора.

Според мен - е много важно да се придърпва истинското значение към собственото разбиране, защото по някакъв начин това е като съотнасянето между „истинските майстори“ и гадателите, които знаели бъдещето.

Разумността – не си спомням в кой диалог – може би в „Алкивиад“ – е и познаването на себе си.
Тема № - 37 Коментар № - 4238 vesselina vassileva - 2011-02-24 17:27:51
В новия коментар на Георги - мисля, че от особено значение е модусът: „редът от отхвърлени твърдения влиза в отношение в ред от случки, които обратно потвърждават практическата валидност на казаното“. Същото е изказано под някаква форма и в самия диалог „Хармид“, в това, че - думите се изричат, не точно така както протича мисълта, но двете неща, без да съвпадат напълно, са част от по-следващото извършване на нещата. Това не е линейна връзка – а многоредна – нещо, което по много интересен начин се представя чрез разбирането на целостта, която ние сме свикнали да възприемаме като нещо крайно и затворено – а в „Хармид“ – май не е така. В диалога се правят връзки и с Хезиод, и с Омир – в бележките професор Богданов е уточнил разбирането за разумност при Омир – като „здрав разум“ – в същото време обаче, над цялото това обсъждане на разумността, се включва темата за предсказанията и гадателството – която абсолютно веднага разнищва понятието за разумност – защото до фигурите на „истинските майстори“, както нарича Платон – кормчията, пълководеца… се подрежда и гадателят – този, който знае какво предстои да се случи – т.е. гадателят е по-бързият във времето човек, а Платон определя разумността и като по-бързо действане.

Интересно е, че точно там, където става въпрос за разумността – Платон отваря хоризонтите в посока на бъдещето, миналото и настоящето – пак по Омир (все едно целият диалог е белязан от Омир, т.е. миналото – от една страна, от друга – от разказа, който се е случвал – т.е. настоящето, а от трета страна – бъдещето – продължаването на говоренето) … като успоредно придвижва и „това, което не е много сигурно“ с „това, което се знае добре“.

По същия начин се случват и други успоредни придвижвания – например това за лекуването на главата с билки, за което обаче има нужда и от баене – „без баенето от вземането на билката няма никаква полза“; на лекуването на очите - което не става без лекуването на главата - а лекуването на главата, не може да стане без лекуването на цялото тяло – лекуването на тялото пък: не може да стане без лекуване на душата. Душата е извор на доброто и злото за тялото, така както главата за очите. (тук тълкуването е много сложно, защото очите при Платон се свързват с любовта, която пък се свързва с доброто, с което пък се свързва душата, а тялото се свързва с лошото, но и с очите - и много категории се преплитат, но така или иначе, повечото от тях опират до постигането на едно по-многоетажно разбиране).

Прекалено много степени има „цялото“ на Платон – всичките тези степени на лекуване и същевременно – на правене на „цялото“, изразяват „въздействието на баенето“ – равни са на баенето, защото душата се лекува с определено баене, което се състояло в изказването на разумните принципи – а от такива принципи се пораждало в човешката душа – разумност. Оформят се две много интересни съпротиви, ако мислим нещата от към същност и съществуване – които се допълват: от една страна - „разумност“, а от друга - „принципи за разумност“.

Така виждам аз един от образите на душата в „Хармид“ – баене, а не билки; свързване с тялото, както думите се свързват с действието, едносъставна като цялото, което е множествено – противопоставяща се и непротивопоставяща се – като говорещите в диалога …

---

И друго е интересно за мен – защо образът на майката при Св. Августин е константен, също както при Платон пък, по някакъв начин… константно е раждането – за разлика от смъртта, която пък също като Бога на Св. Августин - е вертикално множествена?
Тема № - 37 Коментар № - 4237 vesselina vassileva - 2011-02-24 16:44:00
Георги, ще изпреваря Анета, на която конкретно отговаряш, за да споделя благодарността и удовлетвореността си от коментара/отговор, който правиш. Добре, че е дълъг, защото в него синтезираш почти всичко казано дотук за душата, разума и превода на понятия на български. Можеш ли да добавиш още примери за думи, които на български означават "всичко" и "нищо", а трябва да предадат някакъв съвсем конкретен нюанс на старогръцки термин? Накратко, един от интересните, но проблематични за мен аспекти на четенето на Платон е, че често се питам дали наистина разбирам това, което е искал да каже или работя с някаква твърде опосредствана версия на казаното, макар и да се стремя да го чета в оригинал. Или, скритият призив на проф.Димитров, да се съмняваме в дадеността и всеприетостта на едно значение, ме кара повече да мисля за езика на написаното, а не за конкретната тема, която то обсъжда. Тук, разбира се, като пример следвам именно Цицерон в неговите "Беседи", защото той добре показва как всеки преводен език модифицира или както казва проф.Богданов в по-широк конктекст, придърпва истинското значение към собственото си разбиране или по-скоро - способност за разбиране.
И да се върна към коментара ти, с него ти напълно осмисляш обсъждането като безкрайно градивна форма на комуникация, защото от различните акценти и мнения, се създава едно новоосмислено и съвсем практично знание.
Тема № - 37 Коментар № - 4236 Marta Metodieva - 2011-02-24 11:17:27
Много благодаря за въпроса, Анета! Отговарям по-пространно, представяйки същевременно в резюме част от това, което правихме в упражненията към семинара “Литература, текст и разбиране”. През миналия семестър в тези часове разглеждахме Платоновия диалог “Хармид”, посветен именно на темата разумност.

В преводите и коментарите на Платон на български зад думата “разумност” стоят няколко гръцки думи: logos, phronesis и най-често sophrosyne. Трите думи могат да бъдат синонимни в текста на Платон, особено phronesis и sophrosyne. Обаче все пак logos има доста широко значение, докато phronesis и sophrosyne по-конкретни - може да се каже, че phronesis изразява способността и силата да си разумен, затова и в българските преводи обикновено се предава с “разум”, а sophrosyne формите и проявленията на тази способност.

Какво означава sophrosyne при Платон? Според определенията, дадени в “Държавата” (IV, 430e), “Федон” (68c), “Федър” (237е), “Закони” (V, 733a-734e), разумността, една от основните Платонови добродетели редом със смелостта (andreia), справедливостта (dikaiosyne) и знанието (sophia), представлява един вид дисциплина и ред, овладяност и дори презрение по отношение на желанията за удоволствия. В този смисъл sophrosyne се употребява в синонимия с думата enkrateia, въздържаност; антонимичният термин е akolasia, необузданост.

Добавям и това, че в общи линии Аристотел, който пише за sophrosyne в кн. III на “Никомахова етика” (1117b и сл.), използва същите думи и разбира sophrosyne по сходен начин. По-късно Цицерон (“За целите на доброто и злото”, II, 60; “Тускулански беседи”, III, 16) ще преведе този термин на латински с няколко думи: temperantia, moderatio, modestia.

Изброявам всички тези свързани помежду си разбирания за разумността като овладяност и умереност по отношение на удоволствията, за да покажа, преминавайки сега към “Хармид”, колко всъщност подвижен е Платоновият философски език и как значението на думите, макар и възприемани от нас като термини, може да бъде донякъде като отворен двор, в който всеки, в зависимост от нуждите си, влиза, за да вземе едно и друго.

В “Хармид” (вероятно съчинен в периода 386-380 г. пр. Хр.) се разглеждат и привидно отхвърлят няколко определения за това, какво е разумността, и само първото от тях е донякъде пряко свързано с определенията в другите диалози, които посочих.

Изброявам по ред като какво се разглежда разумността в “Хармид”: 1) като спокойствие (hesyhiotes) и овладяност на движенията, жестовете, думите; 2) като срам и свян (aidos); 3) като това, всеки да си върши своето (to ta heautou prattein); 4) като особено свръх-знание, което е знание за самото себе си и знание за останалите знания (aute te hautes kai ton allon epistemon episteme).

Всички тези определения (може би без последното), дадени от Хармид и от неговия настойник Критий, биват методично отхвърлени от Сократ с типичния за ранните Платонови диалози еленктичен тон на разговаряне (еленктичен, от elenhos, опровергаване, изобличаване – за това спомена и проф. Димитров в коментара си). Така накрая на диалога сякаш се стига до задънена улица, защото липсва финално утвърдено разбиране какво е разумността. Което и позволява на някои Платонови изследователи да причислят “Хармид” към групата на така наречените “апоретични” (задънени, безизходни) диалози.

Когато обаче се обърне внимание не само на това, какво пряко се утвърждава и отхвърля, но и какво се показва в диалога, се вижда, че редът от отхвърлени твърдения влиза в отношение с ред от случки, които, обратно, потвърждават практическата валидност на казаното. Така е поне с първите три определения за разумност:

1) Сократ отхвърля възгледа на Хармид, че разумността е спокойствие и това да си външно уравновесен и овладян, но когато хубавият Хармид влиза в палестрата, където се провежда разговорът, и после тръгва да седне на пейката, където седи Сократ, първо всички губят ума и дума, а при сборичкването между седящите, които искат да направят място до себе си за Хармид, тези, които стоят открая на пейката, чисто и просто губят равновесие и изпадат от нея.

2) Сократ пита Хармид дали той сам смята за себе си, че притежава разумност и Хармид в отговор мило се изчервява, показвайки, че е засрамен от въпроса на Сократ.

3) Критий, който е казал на Хармид, че разумността се състои в това, всеки да си върши своето, донякъде с право недоволства, че момчето не представя добре тезата му – подобно на трагическия поет, уточнява Платон, който недоволства, когато актьорът изпълни лошо негови стихове – и бърза да заеме неговото място в разговора, за да защити сам своето разбиране.

Та обобщавам за разумността при Платон: очевидно подвижно понятие, чието значение се доуточнява с повече думи и със случки от контекста, в който се използва.

И все пак в две отношения и то като понятието “душа” пожелателно клони към еднозначност. Първото (според повечето диалози): да означава овладяност спрямо удоволствията. Това е, така да се каже, практическата стойност на разумността. Второто (според “Хармид”): да означава знание за самото себе си и за останалите знания. Това пък е, така да се каже, теоретическата стойност на разумността.

В края на “Хармид” това сложно определение нито може да се отхвърли напълно, нито напълно да се потвърди. Сократ и неговите събеседници стигат до извода, че са напипали нещо много значимо, определяйки разумността по този начин, но в момента нямат ресурса да го изкажат напълно.

Какво е това, което са напипали? Че и разумността, подобно на душата или на ейдоса, може да бъде мислена освен като нещо множествено и различно в своите проявления, и като нещо идентично на себе си, сферично и завършено. В случая – да бъде мислена като такава проява на знанието, която се съдържа във всички практически и познавателни човешки действия, без обаче да се повлиява от тяхната конкретна насоченост.

И накрая съвсем накратко за просвещенската идея за разумност. Струва ми се, че ако трябва да бъде търсена връзка с Платоновото разбиране, то е по-уместно тя да се търси при Кант, отколкото при Русо, който, доколкото ми е известно, не се занимава пряко с въпроса. В този случай на Платоновото практическо разбиране за разумност би отговаряло - разбира се, говоря неточно и приблизително - Кантовото разбиране за практическия разум; докато на разбирането за разумността като знание за себе си и за останалите знания – Кантовото разбиране за чистия разум.

Моля да ме извините за дългия коментар. Въпросът ми се струва важен, радостта от работата със студентите в семинара натежава и влече към многословие, пък и “разумност” е една от онези български думи, които означават всичко и нищо.
Тема № - 37 Коментар № - 4235 ГГ - 2011-02-23 21:54:51
Колкото повече мисля за душата и за това как Платон я вижда, как Сократ достига до разделянето ѝ с тялото за да открие състоянието на идентичност със себе си, разбирана като едносъставеност и завършеност, толкова повече се питам какво точно се разбира под разумност. Специално в текстовете на Платон. Георги спомена в своя текст за “една мека тирания на разума над желанията и чувствата, проявяваща се в сдържаност и в един вид постоянна вътрешна педагогика, някак трудна за възприемане и следване днес...“.

Мисля, че разумността при Платон не е същата както при Русо. Искам да кажа, че в два различни времеви и дискурсивни контексти се слага не един и същ смисъл на нещо така важно като разумът. Може би защото днес сме свикнали с противопоставянето разум (глава, мозък, мисъл) на чувства (душа, сърце, чувственост) не е лесно да се разбере тази разумност, която се вложена в текстовете на Платон. Георги, можеш ли да напишеш нещо по този въпрос?
Тема № - 37 Коментар № - 4233 Анета де ла Мар - 2011-02-23 11:49:18
Благодаря, Нинел. Знам за какво конкретно говорите, но не виждам смисъл да го осбъждаме повече нито тук, нито другаде. Семестърът започна, срещаме прекрасни отпочинали студенти, имаме много работа и много планове, имаме и задачата форум, както и темата, която по един или друг начин се опитва да изведе позитивното от това стържене, за което говорите. А позитивното е, че за да се научим да живеем наистина модерно, трябва спокойно да приемем, че личността не е нещо идентично на себе си, не е нещо винаги цялостно, каквото ни се иска да бъде. Затова и си струва да обсъждаме внимателно и бавно текстовете, с които сега работим: Платон, Русо, Августин. Така че нека се върнем на тях. Другото е просто шум.
Тема № - 37 Коментар № - 4228 ГГ - 2011-02-22 18:01:04
Георги, благодаря ти за добронамереността към текст, който изрязва несъгласие с твоя. Но когато препрочитам и двата, виждам, че вървим в една посока, но по различни пътища. Всъщност, това, което ни свързва, е именно св.Августин и неговата множественост. Именно поради нея ми бе нужна опозицията на константния, неизменчив образ на майка му. Изборът ни, разбира се, е колебаещият се човек. Разликата е, че ти искаш да се бориш сам с колебанията си, а аз се опитвам да те уверя, че никога няма да си сам.
Тема № - 37 Коментар № - 4227 Марта Методиева - 2011-02-22 17:38:40
Здравей Георги, не съм те критикувала, просто не довърших. Исках да ти дам не литературен съвет, какъвто не мога да ти дам. Смятам, че си много млад и много талантлив човек (никога не съм те виждала и чела). Съвсем друго исках да кажа. Знам, че нямаш формулата, но не това е въпросът. Въпросът е да извадиш всичко, което имаш в себе си и да не се срамуваш, че се занимаваш с литературен текст, при положение, че имаш математическо образование. Да не потискаш това, което го имаш, а да го извадиш, да го покажеш и развиваш. Моята закачка беше заради това. Иначе текстът ти, може би и точно защото си и математик, е близък до съвършенството. Не мога да опиша колко съвършен го смятам. Какво открих в него?! Текст (като шахматна дъска, която пее и танцува, блести и променя цветовете и настроенията си, жива) обаче с едно поле, което ти не искаше да покажеш и казваше, че никога не си играл на него (използвал това си образование). Но то се виждаше и съществуваше по един или друг начин. Само че го беше минирал именно с това, което не искаше да довършиш и покажеш, а да спреш и да го скриеш... Аз само ти сложих знак "тук има мини". Ти искаше да забравиш за това поле, за това, че е минирано. Но можеше да забравиш и когато преминаваш през него... Така мината можеше да те гръмне. Но слава Богу не гръмна теб. Това, което искам да ти кажа е да си верен на себе си още и още и до край, защото потенциалът ти е огромен, талантът и чудното съчетание на логика с чувства извиращи от слово в текста ти е уникален. Целта не е да гръмнем летящия молец с противопехотна мина. Това е неефективен разход на ресурс. Целта е да развиваме себе си. Молците летят хаотично (то това им е номера в живота), винаги искат да изгризат нещо чуждо и налитат, включително на мините, които човешкият интелект е поставил, дори забравяйки за тях и дори с опасността да се самопогуби. Та развивай нещата и ги довършвай с всичко, което знаеш и можеш, защото това, което можеш и знаеш за мен е прекрасно и добро. Защото не във всеки момент огромният интелект на проф. Богданов ще те превежда през твоите минни полета. Не винаги стар боец като мен ще усеща опасностите с болките от минали рани и ще носи карфичка вместо меча си, с която най-рационално и ефективно да ковне молеца. Може да ти звуча мрачно, но ми е мрачно настроението заради нестихващото и възобновяващо се стържене на челюсти на молци около нашия и моя университет - да гризат труда ни, името ни, честта ни. Когато са станали гладно ято, кръжат напосоки и злобно тракат с челюсти, един боец не стига, не стигат двама или пет. Армия трябва и правилата да са правилата на война, а не на правенето на хербарий.
Тема № - 37 Коментар № - 4226 nkioseva - 2011-02-22 14:02:12
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114135

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127993

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19972

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32584

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134133

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93738

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28828

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17610

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180633

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60592

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA