ФОРУМ - АРХИВ

Последната дума на Марк Аврелий

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

“Последната дума на Марк Аврелий”, маслена картина от Йожен Дьолакроа, 1844 г. Поглеждаме първо към централната фигура, тази на болния император. Могъщ, тежък торс, който треската е обезкръвила и превърнала в сиво зеленикава маса. Скоро тя ще превземе целия човек. Но било поради силната болка, било поради живеца, опазен в късчето лазурно син поглед, Марк Аврелий се е освободил за миг от нея, надигнал се е изпод пръстената си покривка, за да каже още нещо на своите служители и близки. Поантата на неговото управление! Тя засяга навярно човека, на когото императорът се е опрял с лявата си ръка. Няма да узнаем какво е казаното, но по приведените и посърнали погледи на присъстващите разбираме, че е нещо злокобно, вещание за лоша съдба, която не може да се отмени или поправи. Разбираме и кой ще бъде нейният изпълнител. Комод, в ярко червена дреха, с разточителни златни украшения, гледа напред ликуващ и безразличен към ставащото. Енергията на властта е предадена. Докато светлината от фигурата на баща му постепенно изстива, той вече блести, грее. Но не с топлината на есенното слънце, а зареден като светкавица.

***

С какво е бил изкушен Дьолакроа, за да представи в толкова мащабна картина – три и половина на два и половина метра – последните мигове на Марк Аврелий? Донякъде стоик във възгледите си за живота, същевременно художник, изследващ и предаващ върху своите платна най-вече природата на човешките вихри, Дьолакроа трябва да е бил привлечен от несъответствието между сдържаността, която е откривал и в стила, и в идеологията на “Към себе си”, една от любимите му книги, и факта, че императорът е избрал за свой наследник в много отношения краен и невладеещ себе си човек. Ето импулса за драматичния сюжет, в който Марк Аврелий ще изиграе бащата, опростил на смъртното си ложе своя блуден син, без да породи у него желаната промяна. Дали Дьолакроа всъщност не е смятал записките на Марк Аврелий за тъжен документ на бащината заблуда? Или дори за неин инструмент?

Имал е известно основание. Първо, защото интелектуалната култура в средата на XIX в. е обичала, от една страна, пищните изневери между идеалното и реалното, от друга, разказите за провалящи се мъдри монарси и умиращи заедно с тях добре планирани империи. И второ, защото за читателя от онази епоха, образован по подобие на Дьолакроа да мисли философията преди всичко като дисциплина на трансцендентното съзерцание, а стоицизма като доброволен отказ от илюзиите за тотална революция и щастлива република, “Към себе си”, образцов текст на стоическата философия, е бил може би най-вече нещо като законник на търпеливостта и снизхождението към злото в непосредствения живот.

Изглежда така и затова, защото Марк Аврелий не говори никъде за делничните си грижи конкретно. Сякаш повтарящи се гънки върху тъканта на дните, бръмчене на муха в затворена стая, те не заслужават отделно внимание. Част от семейството на императора също попада в тази категория. Комод не е споменат в записките, ако не се брои общото и двусмислено в последната си фраза изречение от гл. 17 на Първа книга: “На боговете дължа... че ми се родиха деца, нормални телом и не ненадарени.” Луций Аний Вер, природеният посредством осиновяванията на Антонин Пий брат, с когото Марк Аврелий е трябвало осем години да дели управлението на империята, понасяйки, ако се съди по късноантичните и византийските хронисти, ленив и доста разпуснат характер, е пестеливо и мило обрисуван на същото място със следните думи: “На боговете дължа... че случих с такъв брат, чийто характер можеше да ме подбуди да се заема със себе си и който ведно с това ми доставяше радост с преценките и обичта си”. Сбита и кротка оценка е получила пак там и Аниа Галериа Фаустина, съпругата на императора, за която след всяка от многобройните й бременности се говорело, че по-пламенно е гледала към гладиаторските школи, отколкото към леглото на Марк Аврелий: “На боговете дължа... че имах такава жена, толкова покорна, любеща и скромна”.

В цитираните изречения Комод, Луций Вер и Аниа Фаустина, навярно поне в известна степен проядени от злото, което им се приписва, се появяват пред нас поправени и цели. Едва ли обаче Марк Аврелий просто си е затварял очите за техния живот; още по-малко вероятно изглежда това, да се е опитвал да ги оневини пред себе си, като им придаде някои приятни качества по начина, по който добронамерен или работещ по дворцова поръчка портретист смекчава свирепия поглед на Комод или изпъва нероновската гуша на Луций Вер, добавяйки към лицата им кръгче мека брада или благородна къдрица. Те са за Марк Аврелий много по-истински и реални, много по-ценни лишени от имената си, лишени от индивидуалните си черти, спасени от блатото на слуховете и превърнати в типови образи и положения, отколкото като конкретните личности, с които е трябвало да се среща и общува, на които е трябвало да се доверява, които е трябвало да обича.

Ценни с какво? Обичани заради какво? Заради искрата вечен и божествен ум, която според стоицизма на Марк Аврелий се съдържа във всичко съществуващо. Като част от божествената промисъл, която е наредила вселената, съществуващото не може да бъде в никакъв случай, в никое свое конкретно проявление, в никое отделно човешко мнение, което го претегля и преценява, изцяло зло, изцяло грозно или изцяло вредно. Затова когато се проявява външно като грозно и зло, на него трябва да се гледа повече като на нестанало добро, като на неулучило своето място полезно, като на скрито в несъвършенството или развалата очарование – каквото имат, казва Марк Аврелий, шуплите на хляба, клюмналите жита, бръчката върху лъвското чело (“Към себе си”, III. 2). Истински умният човек, следователно, не бива да отвръща поглед от злото, което го е споходило – било то досаден просител или трънак по пътя му; не бива и да се оплаква от него, а да различава вложения в него от природата щастлив божествен принцип от съпътстващите го неблагополучни обстоятелства и неправилни човешки мнения. Да се оплакваш, да мърмориш, да показваш, че ти е досадно – това е много по-вредно от онова, от което се оплакваш, мърмориш или търпиш досада. Защото по този начин превръщаш злото в нещо съществуващо, оттам в божествено дело принцип, който противоречи на като цяло щастливо устроения от боговете свят така, както отокът и туморът, изродени и болни клетки, противоречат на тялото (II. 16; IV. 29).      

Разкриването на принципите от наноса на повратливите обстоятелства и мнения се осигурява най-напред чрез способността на вътрешната реч да представя отделния човек като ограничен и йерархично построен сбор от трайни общи положения и елементи. Когато Марк Аврелий пита сам себе си какво е и какъв ред представлява, той винаги си отговаря общо и несложно. Съставен съм, казва той (II. 2; III. 16), по подобие на света като организъм съвкупност от три основни елемента – тяло, душа и ум – между които само умът е вечен и божествен и по тази причина той именно заслужава да бъде пазен строго като вътрешна цитадела и ценен като ръководно начало. Никакъв копнеж за оригиналност на съществуването. Никаква грижа заедно с типовото да се изрази и индивидуалното в лицето и характера. Никаква грижа да се подчертаят различното и странното в съдбата, перипетиите в личната история.

Единствената индивидуална промяна, за която Марк Аврелий говори пряко и положително в текста на записките, засяга осъществяването на принадлежността му към класа на знатните римляни. Цялата Първа книга е посветена на нея. Но и тя трябва да се разглежда повече като прелюдия към усвояването на изкуството да се разбира по-добре и по-цялостно организмът на общото, отколкото като апология на пътя към изявяване и обособяване на личното. Понеже сполучил на добри предци и способни учители, които изброява много сърдечно, младият Марк Аврелий усвоил не само качествата, които щели да му позволят да направи бързо и лесно обществена кариера; научавайки се да общува сдържано с другите и да говори убедително пред тях, научавайки се също да мисли и да се изказва за нещата винаги в общи положения, се научил постепенно да говори и със себе си вярно, открито и поучаващо, да използва реториката и философията като уреди за по-съответно на вселенския строй вътрешно администриране, които ставали толкова по-безценни и незаменими, колкото повече му се налагало да управлява и урежда делата на другите хора, а като император на Рим и делата на света.

В епохата на Марк Аврелий идеалът на космополитизма, изкован от киници и стоици през IV-III в. пр. Хр., претърпява значително преобразуване вследствие на това, че светът, в който се разпростира империята, е станал вече твърде голям и необятен, твърде шарен, неравен и сложен, за да продължава да бъде изразяван като хомогенната, като цяло пасивна даденост, пред която до този момент човекът е могъл спокойно да заявява omnia mea mecum porto, “нося всичко мое със себе си”. Превърнал се в океан от хора, предмети и нрави, той се проявява сега заедно като изкушение и заплаха. Така да бъдеш гражданин на света, се разделя през II-III в. на две идеологии и поведения. От една страна, поведението, запазено за огромната маса професионални и наемни войници, за бедняците, бродягите и хитрите безделници, населяващи книгите на Лукиан и Апулей: да не те свърта на едно място и да изпитваш остър глад да пътуваш, изобщо да гледаш към човешкото пространство като към арена на романово приключение. От друга страна, поведението, обикнато от богати интелектуалци като Плиний Млади и Тацит: да се чувстваш най-свързан със света тогава, когато си сам или в малка компания и общуваш било чрез книгата, която ти четат, било в съзерцаване на природата, с принципите, по които си устроен и ти самият, и другият човек, който живее далеч от теб в Британия или в източните провинции на империята.

Що се отнася до Марк Аврелий, навярно и поради това, че като император не е могъл да не пътува, той е един от първите мислители, които разбират осъщестяването на самотното общуване със света не като физическо оттегляне от него, а като потапяне в разговор с вътрешното същество. “Търсят”, казва той, “усамотение – на село, на брега на морето, в планината. Ти също имаше навика да се отдаваш на подобни желания. С една дума, това е крайно наивно, след като в който час пожелаеш, можеш да се оттеглиш в себе си. Никъде другаде човек не се уединява по-спокойно и безгрижно тъй, както в своята душа, особено притежаващият вътре в себе си ония блага, в които като се взре, постига пълна лекота и удобство.” (IV. 3).   

Въпреки пестеливата и делова нагласа, която се усеща в този пасаж, императорът, изглежда, е уважавал и пъстротата на света. По начина, по който другаде я описва, много проникновено и увлечен да изброява, разбираме, че изпитва удоволствие от нея. Същевременно обаче предупреждава на немалко места, че взирането в различието на отделните неща води до заблуждение за тяхната същност. В действителност те не са толкова различни, колкото ни изглеждат, не са толкова отделни, колкото се представят, а част от общия организъм, без познаването на който и те не могат да бъдат познати. Е, тогава как да гледаме по правилен начин на света – без да отхвърляме неговото умножаващо се постоянно богатство, но и без да загубим дирята на общото в него? Като от птичи поглед, който вижда обхватно разнообразието и заедно с това поради дистанцията го опростява: “Който съчинява слова за хората”, казва Марк Аврелий в гл. 48 от Седма книга, “той също като от някакво високо място трябва да обгръща с поглед ставащото долу на земята: стада, войски, обработване на земята, сватби и разтрогвания, раждания и кончини, съдилищна гълчава, пустеещи земи, различни варварски племена, празници и траурни оплаквания, пазарища, пъстрата смесица и реда от свързването на противоположности.”

Обаче колкото и отдалеч и общо да гледаме към света, в някакъв момент, бидейки и копнежни същества, допускаме част от него да се отдели от цялото, да се приближи твърде близо до нас, да окупира мислите ни. В такъв случай, съветва Марк Аврелий, човек трябва строго да се изобличи в незнание и поучи по начина, по който ранната атическа комедия осмивала и отнемала важността на могъщите атински политици със своята “възпитателна откровеност” (XI. 6). Според императора тя се състоява като ненатраплив спрямо другите хора вътрешен речеви кинизъм: като метод свободно да заменяме във вътрешния си диалог думата, която означава нещо силно желано от нас, с друга, означаваща нещо, което в същата степен ни отблъсква. Марк Аврелий дава запомнящ се пример как да отпъдим представата чрез подмяна на нейното означаващо в гл. 13 от Шеста книга, където апетитно изпеченото месо е преименувано в “труп на риба, птица или прасе”, ароматното и изтънчено фалернско вино в “сок от грозде”, красивата пурпурна наметка, обличана по време на празник, в “овча вълна, боядисана с кръв на мида”, любовния акт в “търкане на черво и след известен спазъм изпускане на слуз”.

Тези вътрешни разговори трябва да се разгарят и протичат бурно поради една съществена причина. Марк Аврелий смята, че човек не трябва да отлага и бави преборването със своето незнание, защото единствената действителност, в която истински живее и която губи със смъртта си, е настоящето (II. 14). А то е кратко, преходно и без памет за нищо друго, освен за божествените принципи, които обаче не са непосредствено проявени в него. Със следващия пасаж от гл. 17 на Втора книга Марк Аврелий е успял да покаже накратко и много силно и цялата тъга на това разбиране, и източника за нейното преодоляване: “Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо. Възприятията замъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, душата блуждаеща, съдбата непредвидима, пребъдването на името спорно. Накратко казано, всичко свързано с тялото е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война и пребиваване на чужденец, бъдната слава – забрава. Какво може да ни напъти тогава? Само едно – философията. Тя е в това да пазим вътрешния си бог неопетнен и безметежен, надмогнал удоволствието и мъката, да не допускаме да върши нещо напосоки, лъжливо и лицемерно и да изпитва нужда някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема случващото се и отреденото нему като идващо някъде оттам, откъдето е дошъл сам той. И във всички случаи да очаква смъртта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а разпадане на елементите, които влизат в състава на всяко живо същество.”

Според този пасаж речта на философията, наш наставник и утешител, се състои от три свързани пласта. На един пласт тя трябва да критикува наличните мнения и да осветлява принципите, скрити под тях. На втори пласт трябва да изказва неразкрасено и пряко тези принципи като идеални положения за следване в живота. И на трети пласт, доколкото трябва да държи човека събран в самия него и готов да напусне във всеки един момент живота спокойно и без брожение, тя трябва да представлява и отчет, обобщение, набор от последни думи. Може би голяма част от въздействието, което имат върху нас записките на Марк Аврелий, се дължи именно на това, че стилово те успяват да изразят тези три пласта на философската реч, без да ги разделят. Когато Марк Аврелий говори, той ни критикува, напътства и се разделя с нас.  
   

Картината на Дьолакроа днес е изложена в музея за изящни изкуства в Лион. Марк Аврелий цитирам по превода на проф. Б. Богданов, първо издание 1986 г.; второ преработено 1997 г.  



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Простете, че се намесва най-неукия по въпросите за стила и литературата тук, т.е. аз. Последният коментар на Георги е наистина блестящ. Даже аз го разбрах... Разбрах, че в анализа на литературата има нещо наподобяващо теорията на Кейнс, която иска да свърже индивидуалното и общото (иначе му казват между микрото и макрото, но аз предпочитам индивидуалното и общото).
Винаги съм смятала, че стилът не е външен, не е форма, обвивка, а е вътрешно присъщ на съдържанието и повече от това даже. Например аз съм си избрала безстилието (както казва Георги- в който няма никакъв стил, което със сигурност е влияние от точните науки) което според мен обаче, ... също е стил. Но заедно с това, мисля, че си пиша реторично т.е. спазвам частите увод, изложение, заключение. Обаче заедно с това си мисля, че анализирам нещо в текста.
Та имам много въпроси към Георги и ще съм му благодарна за безплатен урок. Първи: Възможно ли е емпирично, защото това, което той е представил приемам за теория, емпирично да има повече стилове? Като напр. в икономиката класификацията на благата. По Самуелсън са два вида, Остром ги направи четири основни чрез емпирични изследвания, а те имат и вариации, които тя доказа и взе Нобеловата награда. Може ли така да е и със стиловете?
Втори. Безстилието на текста не е ли по-честно от преднамереното стилизиране?
Трети: Има ли мода и в стиловете? Ето напр. в 19 век писателите са писали протяжно и обстоятелствено, а сега едва ли не телеграфно.
Подвъпрос: Телеграфното писане не е ли по задължение реторично? Напр. мисля така пише доц. Варзоновцев.
Четвърти: А не е ли възможно, пишейки текст, авторът му да не иска да се хареса и да не се стреми към харесване от аудиторията, а да бъде честен с нея. Защо непременно да иска да се хареса? С търговска цел или от суета или просто хората по принцип искат да се харесват другиму или на всички, или да се харесат някому с користна цел?
Пети: Какъвто и да е стила, той не е ли все пак реч, написана реч, която е човешка реч и трябва да показва човешки качества и дори емоции. Чела съм интересни текстове - търговска кореспонденция и бизнес текстове от различни епохи - от 13 век до сега. Много са интересни за изучаване от гледна точка на стила, така, както вие го правите, макар да са полици, търговски писма, отчети, протоколи. Това, което ми е правило впечатление е "проблемът с уважението". В миналото - в 13 век има огромно уважение в текста към адресата, това уважение постепенно започва да се топи и да се топи във времето, а днес липсва. Липсва всякакво усещане за човек и в двете страни. Та може ли човешката реч да се обезчовечава, както ми изглежда, че е станало. И какво заключение да си направим от това?
Наистина, колко много можем да научим от литературата и теорията на литературния стил!!
Тема № - 52 Коментар № - 6077 nkioseva - 2011-12-14 20:11:29
Захвърлил настрана виолетовата си (харесва ми този цвят) мантия на поет (писатель), маркизът, същински застаряващ чукча, се е свил в халата си на читател. Чете и мисли, мисли и чете… „Това правим в текстовете, които пишем или четем – произвеждаме по-съдържателно време, което иначе би останало празно.” Думите на проф. Богданов от последния му коментар ми дават сили да погледна на самонадеяната си „инфилтрация” сред интелектуалци в отлична форма като на опростимо деяние. Бавно, но с нарастващо вдъхновение напредвам и в „Какво е литература?”
Кратко речено, продължавам с цялата си пробудена интуиция на човек, обикнал от много време красивата математика на словесността, да се усещам комфортно и топло във форума ви. Да се доближавам до „начин на оцелостеност” чрез вашите текстове. Различаващи се, и, което най ме покорява, с онази овладяна свобода, която говори за висок морален избор. Съгласете се, не е ли това една от стигмите на стоицизма.
Впрочем, скитайки назад-напред из римското, Марк Аврелий и стоицизма, с голямо удовлетворение се попълних с факта, че и най-видните римски юристи, личностите, осмислили, вкарали в „глобална” модерност римското право, също са следвали Епиктет, а някои са дружали сърдечно с императора-философ. На когото, мисля си, може да бъде гледано не с неразбиране в трагическото му, неблагочестиво отношение към заклелите се християни. Както ми се струва, че Делакруа го прави в платното си.
Тема № - 52 Коментар № - 6062 Dekarabah - 2011-12-13 22:31:37
Благодаря сърдечно за коментара и въпросите, проф. Богданов!

Отговарям, като представям накратко и донякъде сурово какво смятам по темата литературен стил. Уточнявам, че това, което ще кажа, възникна в отношение с текста на проф. Богданов “Какво е литература?”, който може да се прочете в новата рубрика на форума “Литература, поетика, литературна история”. Така че това, което ще кажа по-долу, съдържа в себе си донякъде имплицитно и неразвито, донякъде критически и някои от основните тези на теорията, представена в него.

Основното съвременно разбиране за стил. Представям го с кратък цитат от Флобер, романа “Възпитание на чувствата”: “Откакто беше свършил траурът за баба му, Сизи осъществи своя идеал – стремеше се да дава на всичко свой стил [подчертано от Флобер]. Шотландска жилетка, къс фрак, широки фльонги на обувките и входна карта в панделката на шапката, действително нищо не липсваше от това, което той сам наричаше “шик”, “шик” на англоман и мускетар.” (пр. П. Пройкова).

Което е написано за романовия герой Сизи, може да се каже спокойно и за писателя Флобер. Стилът трябва да удостоверява личността на онзи, който пише или говори, и същевременно да я различава от личностите на други пишещи и говорещи. Стилът е в този смисъл резултат от грижата да притежаваме неповторима идентичност. Затова и с оглед на това разбиране, наличието на стил в един текст се изразява и разпознава сякаш най-напред в липсата на езикови повторения и тавтологии.

Но стилът е и съчетаване и свързване на различни неща и речи. Откъдето и диалектическото условие, че за да постигне по-убедителен и разпознаваем личен стил, този, който пише или говори, започва да се държи по особен начин обществено, моделирайки с различните теми и дискурси, които владее, някакво цяло, различно от цялото, в което той съществува като пишещ, говорещ и действащ. Това цяло е, казано с теорията на проф. Богданов, фоновият свят на текста или неговият вътрешен контекст.

Никой стил обаче не може да бъде напълно личен. Като моделира образ на собствен свят посредством стила, авторът обикновено наподобява нечий чужд свят, към който добавя или от който отнема нещо. Стилът се научава с имитиране на едно и друго и с изработване на вариации на това, което се имитира. Оттук и още една обществена функция на стила: като наподобява, той укрепява статута на дадени образци за свързаност и същевременно ги оживява, извеждайки ги от специфичния исторически и етически контекст, в който са създадени. В този ред на мисли стилът е хем нещо исторически основано, хем анти-исторически с прехода от една към друга обществена норма, който може да осъществява.

Но въпросът беше конкретно за двата редуващи се стила сега във форума, приповдигнатия реторически и диалогичния аналитичен. Стилът, освен удостоверение за личността на автора и същевременно удостоверение за степента, в която той потенциално владее изкуството на обществената архитектура и динамика, представлява и един вид непряко твърдение за функцията и стойността на текста. Като оглажда и окръгля, реторическият стил някак непряко казва на читателя, че това, което той чете, е завършено. То иска да бъде образец за протекло мислене, който образец просто да се последва в правенето на нещо. Ще добавя – и да се харесва. Написал съм заглавния си текст по този окръглен начин и с тази цел – да го харесате и да изпитате удоволствие от неговия прочит.

Аналитичният стил, обратно, подчертава, че текстът е за упътване в свършването на някаква работа заедно. Той не насочва към себе си – към фоновия свят-протичане на някакво цяло, което е моделирал, а към външната среда, към непосредствения си контекст на разбиране, в който контекст нещо трябва да се разбере по-добре и така да се свърши по-успешно. По този начин той подканя към диалог, към допълване и поправяне, което допълване и поправяне да прерасне от разбирането на нещо в правенето му. Та осъзнавайки, че заглавният ми текст не е диалогичен, съм се опитал да поправя това в по-аналитичните си коментари.

В крайна сметка, какво казвам сега, с този коментар? Първо, че стиловете, изглежда, могат да се разделят най-общо на два типа. Стил, който моделира цялостен и затворен в себе си свят-образец. И стил, който, различавайки, тегли към свършване на работа в някаква пряка контекстова среда. Второ, че тези два едри типа стил на говорене и писане отговарят на двата основни типа, в които се преживяваме като идентични на себе си: реторизираният патиниращ стил отговаря на грижата да станем уникални и завършени личности; различителният, диалогичен стил на склонността ни към свързване с други хора и човешки среди и оттам към промяна.

Дълго време се е смятало от различни философски школи, че стилът е някаква външна украса и като украса е стимул за пораждането и поддържането на неистина. Което е създало и клишето, че най-верният текст е този, в който няма никакъв стил и никаква реторика (например моделът за текст на точните науки). Но така или иначе, и липсата на стил би следвало да бъде своеобразен стил и тези, които се стремят да пишат чисто аналитично и неразкрасено, знаят добре, че това им струва почти толкова усилие, колкото и на онези, които искат да пишат реторично.

Вътрешната ми убеденост, казано накратко и в обобщение, е, че стилът не е форма-обвивка на някакво чисто мисловно съдържание, а особено маскиращо-мимикриращо спрямо вътрешния или външния свят на текста твърдение, от една страна, за неговата обща цел и стойност, от друга страна, за личностната и обществената потенция на този, който изказва нещо. Разбира се, като вид твърдение и стилът смесва идеалното и реалното положение на нещата: това, което те искаме да бъдат, с това, което те са.

Не стана коментар със съвсем мои думи и мисли, но и няма как да стане. Да мисля и пиша практически аналитично, съм се научил от проф. Богданов и ще се радвам много, ако това, че аз усилвам речта и идентичността си чрез неговата реч и идентичност, допринася по някакъв начин за същото и в обратната посока - поне тук във форума.
Тема № - 52 Коментар № - 6061 ГГ - 2011-12-13 14:22:53
Чета с удоволствие коментарите. Някои харесвам много. Силно се зарадвах на кроткото изложение на Владимир с така уравновесено свързани сведения и аргументи. Тази сутрин ме зарадва и Георги с неговия коментар-отговор на бурливия въпрос на Йордан. Така е. И Марк Аврелий, и всеки от нас, поради външни обстоятелства, собствено настроение или и поради двете, ползва различни речи. Речта или стилът или жанрът задават нещо, на което се облягаме, за да изкажем своето.

И в “Към себе си” има реч-стил-жанр диатриба, която задава предсмисли, семиотиците казват “код”, и в този код се влага послание. Това съотношение, естествено, е с по-сложен състав. Речта-стил-жанр-код е диатриба-вид диалог, значи нещо стоическо, но и Платоново, нещо вече оформено от Епиктет. Посланието е на няколкото субекта на Марк Аврелий.

Познавате тези ми възгледи. Бих ги нарекъл усилие да се представи по догматично-жизнен начин онова, което прави в последното десетилетие от живота си Ролан Барт. Но това са мои грижи. Обадих се за друго, за да предложа на Георги, след като ни говори в заглавния текст по-официално реторично, а в коментарите си, особено в последния, кротко аналитично, сега да се опита още веднъж и да различи, но и да свърже едното с другото.

Ето моето обяснение за реториката на заглавния текст. Мекотата на този реторика е един вид свързваща патина. Защото една от задачи на заглавния текст е свързването на историческата живопис на Дьолакроа, на Марк Аврелий и на достигналата до нас негова книжка. Тези три неща, поотделно различно отнасящи се към Георги, се отнасят различно и помежду си. Така че темата на текста е връзката помежду им, но също и самото свързване.

Реториката-стил, предлага патина за свързване, но самото свързване на изброените три неща става в текста, в това как и с какво се започва, в какви фази протича и как завършва. Заглавният текст е ситуация с начало, траене и край, време е и действие, моделиращо един вид пълно време. Това правим в текстовете, които пишем или четем – произвеждаме по-съдържателно време, което иначе би останало празно.

Та пак си пробутах теорията. Съветвам Георги, който я познава, да не я следва, а да каже по своеому, с неговата вътрешна теория –защо тези два стила и изобщо защо стилове.


Тема № - 52 Коментар № - 6060 Bogdan Bogdanov - 2011-12-13 10:56:20
С благодарност към Йордан за коментара му, ще напиша нещо по неговите въпроси. Първо за стила на Марк Аврелий в “Към себе си”. Негов образец, както каза и Владимир, е бил Епиктет. Но краткият и неусложнен стил на записките е определен до голяма степен и от тяхната цел, както и от предполагаемия начин, по който са били създавани. Диктувани навярно на крак, докато се върши едно и друго, или по-вероятно късно вечер след изпълнен с грижи ден, предназначени повече да събудят и ободрят оклюмалия дух на императора, отколкото да го успокоят и поласкаят, насочени към него самия, а не към външен читател, те не биха могли да бъдат други освен кратки, делови, сепващи, на моменти пронизващи. И освен това, понеже, както изглежда, не са мислени да образуват цялостно произведение, те често са непоследователни, несвързани една с друга, повтарящи вече казаното.

Можем да си представим, че много сходен е бил стилът и на множеството писма-документи, които Марк Аврелий е трябвало да диктува всекидневно. Имаме примера за подобни писма на император Траян, адресирани до Плиний Млади, негов наместник във Витиния и Понта. На ласкаещото многословие на Плиний императорът винаги отговаря сбито и неразкрасено в същия дух, в който Марк Аврелий по-късно урежда вътрешните си дела.

Но да бъдеш император, означава и да държиш всякакви публични слова пред всякакви хора – не само интелектуалци, но и сенатори, войници или обикновена градска тълпа. На тези аудитории чисто и просто е трябвало да се харесваш; зачитайки вкуса им, да ги очароваш и забавляваш. Близък на ретора Фронтон и на Херод Атик, чиито софистицирани стилове отчасти познаваме, се досещаме, че в речите си Марк Аврелий е бил доста по-разлят от този, който е в своите записки, сигурно величаещ, несдържан, а и маниерен така, както е маниерна колоната, издигната за неговия триумф след победата срещу даките, маркоманите и сарматите (днес на Piazza Colonna в Рим).

Дали “Към себе си” не е нещо като текст-автотерапия?, пита освен това Йордан, следвайки коментара на Екатерина. Да, ако приемем, че несложното, неподправено и кратко казване на нещата може да бъде един вид диета за душевния организъм, преситен от тежките меса и сосове на панегирика, в който е бил потопен образът на императора. Ето накрая един блестящ пример за тази словесна диета; пример, който по всяка вероятност се отнася до същия триумф, увековечен от колоната на Марк Аврелий: “Паякът се гордее, че е уловил муха, друг, че е хванал заек, трети – сардина в мрежата си, четвърти – диво прасе, пети – мечка, шести – сармати. Няма ли да установиш, че са разбойници, ако разгледаш основните им възгледи?” (X. 10)
Тема № - 52 Коментар № - 6058 ГГ - 2011-12-12 23:37:45
И две теми, повдигнати от Екатерина. Дали „Към себе си” не е нещо като автотерапия, текст, написан, за да вкарва в ред склонния към поддаване на емоциите човек (Екатерина Григорова - 2011-12-08 06:55:54). И онова, което тя нарича, следвайки статията на Марджъри Перлоф, публикувана в „Литературен вестник” (http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1243.pdf), „опасността от своеобразна дехуманизация чрез търсенето на алтруистични модели извън човешкото” (Екатерина Григорова - 2011-12-11 03:19:30). Не е ли добрият управник онзи, който следва най-успешния ход на управление, известен му досега, а не онзи, който търси чисто нов? Тоест какви са основанията ни да твърдим, че между думите и делата на Марк Аврелий зее зев?
Тема № - 52 Коментар № - 6057 Йордан Ефтимов - 2011-12-12 09:25:32
„Просто личността е съвсем модерно изобретение”, казва Дмитрий Варзоновцев (2011-12-10 16:43:13). Нещо ме кара да започна точно оттук. Ако е модернизиране (аз по-скоро бих използвал израза „анахронизъм”) да поставяме редом Марк Аврелий и Дьолакруа, то приемането на личността за събитие едва на модерността не е ли друга форма на същото? Тази редукция дразни най-малкото и в двете посоки – нито индивидът на домодерните общества е дотам само част от общностното, нито модерният индивид е дотам освободен от идентификацията си с много на брой множества, от които винаги актуализирано е едно.

Чел съм достатъчно спекулации по въпроса за началото на личността от „Опитите” на Монтен. Но съм чел и изместването до Августин. Това е common sense в някои философски среди. Историците и по принцип несъгласните с тях литератори обаче търсят личността много по-назад и са склонни да я видят още в „Епос за Гилгамеш”. И въпреки това не мога да не се съглася с казаното от Георги: „Такава е модерната позиция – че идентичността не е дадена, наследена роля, тя е нещо, което повече се прави, внушава и моделира. Докато в античната парадигма, за която Владимир говори, преобладава обратното разбиране: че идентичността по-скоро се претърпява, че личното е нещо като дадена ти по рождение маска, която не може да се измени особено много и срещу която, следователно, не можеш да изпитваш голямо недоволство.” (ГГ - 2011-12-10 00:53:47) Безспорно по темата за раждането на „личността” при стоиците най-богато говори Владимир. Глупаво ще е да преписвам пасажите от него (Владимир Маринов - 2011-12-09 19:33:43). Но и той заслужава критика, свързана с говоренето за едно понятие само на основата на текстовете. Понятията имат силата да причиняват действия.

Не бива да забравяме, че в изпипания си – изработен внимателно стилистично, подреден и изравнен – текст Георги Гочев сам е предложил да мислим за Марк Аврелий през прочутото му произведение, през други писмени източници за живота му, но и през необходимостта от мислене за него, каквато е почувствал например Дьолакруа. Ясно е, че Георги няма предвид, че Дьолакруа е представил сюжета по най-точния или достоен начин. По-скоро той му трябва, защото е една силна интерпретация на сюжета, която пък е силна поне доколкото е пластично ефектна.

На Дьолакруа сюжетът му трябва на първо място – колко тривиално – защото е исторически. Това е безспорно. Но как е разбирал този сюжет и каква е била идеята му? Един от критиците на епохата, Теофил Торе-Бюрже, пишейки за Салона от 1845 г., където „Последните думи на император Марк Аврелий” е изложена, твърди: „Тъмнината на миналото расте върху фигурите и драперията на приятелите на Марк Аврелий, а бъдещето е червено като дрехата на Комод. Светлина е хвърлена единствено върху фигурата на младия цезар, докато философите от предишното управление умират в сянка...” Което кара Шарл Бодлер да изпищи в своята статия „Салонът 1845”: „Известният критик е изпял ода за художника заради това, че е поставил Комод, който бил бъдещето, в светлина, а стоиците, които той определя като миналото, в сянка. Каква брилянтна мисъл! Всъщност с изключение на две фигури в полусянка, всички герои тук имат своята порция огряност. Това напомня за възхищението на един автор републиканец, който най-сериозно поздравява великия Рубенс, че е изобразил Хенри IV с мърляви обувки и панталони... според него това е гениален ход на независимата сатира. Рубенс – революционер, о, критико, о, критици!”

Не бих се съгласил с Георги, че: „Драматизмът в нея е толкова силен и затова, защото Комод се схваща от зрителя на Дьолакроа като неуспешно произведение на философа Марк Аврелий.” (ГГ - 2011-12-10 00:53:47) Марк Аврелий е хванал нежно ръката на Комод и макар Комод да стои отстранено с африканската си красота, с обиците, гривната и сандалите като знаци на един франт, той е наследникът, нормалният наследник. Двете тела, които са очевидно физически съвършени тук са именно на бащата и сина – те са се отдавали на изтощителни физически упражнения (макар да е ясно, че под туниките и „философите” на картината също са добре сложени, тренирани на спортната площадка).

Един от най-големите проблеми с историята е проблемът за превода. Казваме „разум” и си мислим, че вече можем да говорим за едно и също. Казваме „самокритичност” – и си мислим, че имаме предвид едно и също. И ето го това място в един от коментарите на Георги, което е важно заради разгембването на клишето: „Действително нямаме никакви дълбоки основания да смятаме, че по нашите етически и исторически критерии за добър човек и добър владетел Марк Аврелий е бил добър човек и добър владетел. Нямаме обаче и основания да смятаме, че самият Марк Аврелий се е считал за такъв. Напротив, от назидателния и на моменти остър тон, с който говори на себе си, разбираме, че по-често е бил недоволен и от изказванията, и от делата си.” (ГГ - 2011-12-10 00:53:47) А кое е клишето е ясно. Че един мъдър владетел се наследява от един разглезен глупав син. Архитипен сюжет, който може да се открие къде ли не – от митовете през историческите драми на Шекспир до масовата представа за Тодор Живков и ленивия му син Владко.

Но прекалено много се съсредоточих върху въпроса за наследяването. Той е важен в заглавния текст на Георги, дори бъзди като обертон в него, но не е единствен и има много силни акорди, които на места дори го заглушават. Голяма тема е и тази за идентичността на мисленето и действията. Както Георги пише: „Със сигурност на императора му се е налагало да позира, да участва в церемонии, да обстрелва животни на лов, да гледа гладиатори в цирка, да наказва, да води войни. Днес ние знаем за това от множеството негови портрети и статуи, от хилядите надписи, в които се казва нещо делата му. И като сравняваме със суровия, пестелив тон на личните му записки, се чудим дали това е същият човек.” (ГГ - 2011-12-04 23:28:01). Тук ще си позволя само една вметка: дали не става дума и за нормата на стила? Дали „сдържаният” тон не е резултат от разбиране за това как трябва да се държи един достоен човек в писмото, така както има норма за поведение пред робите или в сената?
Тема № - 52 Коментар № - 6056 Йордан Ефтимов - 2011-12-12 09:09:21
Здравейте, в името на разширяването на диалога, за което пледират и Е. Григорова и дълбокоуважавания доц. Варзоновцев,искам да ви предложа един филм в линка тук. Разбрах, че един курс по Институционална икономика на университета Вашингтон започва с него и дискусия върху него. Това е дискусията за цивилизацията ни от гледна точка на институционализма. Институционализмът не е точно история, само е върху исторически метод и то много дълбоко исторически. Това е въпросът и диалога, който започна Георги с, на първо четене, необяснимото рисуване на гигантското платно на Делакроа и текста на Марк Аврелий Към себе си.

След него има и критика на вижданията от филма, които също могат да се обсъждат.

Какво е моето мнение. Да, историята на развитието до сега е била "игнорирането на едни групи за сметка на други". Ефективното игнориране! Чрез оръжие, болести и стомана! Чрез власт! Както мисля, че казва Е. Григорова, това време отминава. Марк Аврелий е точно този, който не игнорира едни групи за сметка на други. Владетел видял пътя на вектора на времето. Не политизирам, защото според институционалната теория, която приемам за най-близка до истината в наше време, институциите - политически, социални и икономически са едни и същи. Затова дадох контрапункта Атила, Хитлер и Сталин, както и атилчетата и атилките, хитлеристите/ките, сталинистите/ките и пр. противни рудименти от мъртво време, които рушат цивилизоваността и циввилизацията, рушат програмата й, видяна и изповядана от Марк Аврелий. Те не бива да имат власт в нашето време в името на бъдещето, а имат, дори в смятащи се най-либерални и напредничави структури...? Те са терористите (взимам повод от Е. Григорова) на цивилизацията, "убиващите и нечуващите Марк Аврелий".

Не "ефективно игнориране", а "ефективно включване" е програмата му. Толкова е могъл, толкова е направил на практика. А изобщо, направил ли е? Но е създал главното - идеята за включването, не за игнорирането. Просто нито политиката, нито обществото, нито икономиката като икономика могат да издържат повече на игнорирането. Включването е неизбежно и игнорантите-сталинисти просто трябва де приспособят към цивилизацията, без да им се предоставя власт, оръжие и др. средства за унищожението й.

Ето и линка към филма "Guns, Germs and Steel"... в 18 части...

http://video.google.com/videoplay?docid=-4008293090480628280

Поздрави от мен!
Тема № - 52 Коментар № - 6055 nkioseva - 2011-12-11 10:49:16
Благодаря на Георги за отговорното отношение към анализа. Разбира се, размислите за човешкото достойнство в моя предишен коментар бяха бегли и неясни като всичко, което погрешно се опитвам да обясня възможно най-точно според собствената си чувствителност, а тя е нищожна капка в морето. Друг е въпросът дали бих могла да постъпя другояче, с което пък давам още една сериозна причина, извън прилежащата на политическото, да говорим за йерархията без страха от политизиране.

Донякъде можем да говорим така и защото днешното общество от западен тип е способно да си даде сметка, че вертикалата не е единствената ос, с която определяме йерархичното в по-широкия му смисъл на степенуване от целеви порядък. Така например преди няколко години в разговор с приятели стана дума за това, че е нереалистично да се говори за честно израстване на служителите в банковия сектор у нас. За отбелязване е, че всички в компанията, с изключение на мен, работеха в банки и разговорът леко вървеше към затишие, когато неочаквано едно момче, което имаше щастието да е служител във финансова институция от друг континент, обърка нещата, признавайки малко неуверено, че в работата си е избрал така нареченото хоризонтално израстване. В неговия случай то се изразяваше в усвояването на един единствен „продукт”, който обаче служителят е призован да изучи до съвършенство, така че да е възможно постепенното разширяване на компетенциите към нови върхове, подлежащи на същия „хоризонт на очакването”.

Изводите от този пример оставям на преценката на всеки един, а аз ще побързам да се оправдая, че използвах „банките”, за да пестя „историите”.

Но и самото „полюсно” в личността на Марк Аврелий до голяма степен дърпа към социологизирането, което предприеха някои от коментаторите, към които поради лични причини за последен път в тази дискусия се присъединявам и аз.

Диалогът е на дневен ред и доколкото и историята/историите, и литературата/литературите, въпреки набраната инерция за самоопределяне и самонадмогване, не могат да се мислят извън разбирането за човешкото, а също и доколкото трябва да е съвършено в реда на нещата да можем да разпознаем нещо смислено и дори брилянтно в коментарите за политика или "световен ред" на професионалните литературоведи. По повод годишнината от 11 септември Тери Игълтън и Марджъри Перлоф (Литературен вестник, 9-15. 11. 2011) не просто изтъкват кое е различното в мисленето за човека след трагичната дата, но упражняват правото си на разумен глас, сигнализирайки Перлоф – за опасността от своеобразна дехуманизация чрез търсенето на алтруистични модели извън човешкото (какъвто модел тя вижда в обръщането ни към непосредствената околна среда и животните), както и за опасността – Игълтън – да пропуснем да разберем, а оттам и да повлияем върху дълбоките мотиви на фундаментализма, ако не се сбогуваме навреме с навика да реферираме злото само с врага.

След като посветих това изказване на диалога, е редно да благодаря за образоващите в това отношение последни коментари.
Тема № - 52 Коментар № - 6054 Екатерина Григорова - 2011-12-11 03:19:30
Делакруа и Марк Аврелий - интервал! Но колкото и да се опитаме да ги свържим в една тема-личностна идентификация-безкрайно модернизираме и единия, и другия.
Просто личността е съвсем модерно изобретение, което още е на етапа внедряване. И е пред съмнителен край (Фуко).
В странната ситуация на диалога между картината и свитъка не може да не проличи липсата на ....посредника. Това е проблем, защото едното се Разглежда, а другото се Чете. Сетивото като че ли е едно и също.
Историята както и литературата дали могат да поемат тази функция - да опосредствуват гледането и четенето?
Та това е личностното изпитание - да се правят разликите, без да се прекъсва диалогът.
Тема № - 52 Коментар № - 6053 Дмитрий Варзоновцев - 2011-12-10 16:43:13
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 70447

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 8612

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25988

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 124014

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 63729

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 15019

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 7616

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 168363

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 49647

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 31738

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA