ФОРУМ - АРХИВ

ЗА БЕЗРЕДНИЯ РЕД, КОМПРОМИСА И МЪЛЧАНИЕТО
Богдан Богданов

     
За тези, които участват в този форум, не е изненада, че в случвалото ми се през годините, съм следил подмолността на определени истини.  Те могат да се сведат до три.

Първата от тях е, че границите на всяко нещо, идея, събитие или факт са нестабилни. Поради което, когато мислим и говорим за нещо, го поместваме в мрежа от повече неща, наричаме го и с други думи и пораждаме текст. Втората истина е, че когато обсъждаме нещо с практическа цел, тази дължина става неуместна, заковаваме нещото за думата и не му позволяваме да мърда. И третата истина - правим второто временно, на пръв поглед в противовес на първото, но всъщност заради него, защото двете се свързват по много начини в една или друга протичаща динамична истина.

Не съм сигурен, че щях да достигна до горната теза, ако не беше социалистическото минало и ако негативният белег, че съм израсъл във фашистко семейство, не ме изправи пред толкова компромиси, породени от безредния ред на тогавашното общество. Разбира се, за достигането до тази теза няма как да не са си казали думата и образованието, което получих, и сплетените една в друга истории – на семейството, на езика и страната ми, на телесната ми нагласа и дългата история на организма, в чиято среда живея толкова години. Та поради тази преплетеност мълчах и не посмях да стопя в едно или друго просто по-сложната истина на това, което споделям и коментирам сега.

Но то може и трябва да се изкаже просто – допуснах да влеза в тогавашния безреден ред. Така заплатих трите неща, които би трябвало да ми се полагат – да пътувам в чужбина, да се подложа на операция от сърце на Запад и да се хабилитирам. Много по-късно разбрах в какво се изразява основно безредният ред – във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо.

Постъпих безредно защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. Да, но имаше и такива, които не постъпваха така. Имаше и друг избор, свързан с обществено отпадане и физическо страдание. Избрах по-безвредното с надежда, че бидейки умен и честен, ще обезмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно, има и пределно ясен негатив – влязъл съм в самото безредие, като съм приел, че нещо може да изглежда някакво, но да е всъщност друго. 

Отдавна знам, че тази разлика е вредна и се боря с нея посредством известната на моите близки не само теза, но и практика, която нарекох конструктивна недискретност. Да, така смятам - няма нищо по-здравословно от недискретността онова, което казваш на себе си, да казваш и на тези, които са до теб. Дори когато то засяга и буди недоумение. Обясних защо не споделих по-широко това, което коментирам сега. Но все едно - обстоятелствата помогнаха и премълчаното е навън.

Да, но остава мъчнотията със сложното и простото, това, че сложното го замъглява и, нанасяйки върху него по-късни дела, го обезвинява или усилва. Именно поради това го изказвам. Не защото се чувствам виновен, че съм се оказал в безредния ред, а защото този ред в някаква степен продължава да определя живота ни и да ни кара все по-императивно и да го назовем по-точно, и да се заемем с ограничаването му. Това се отнася и до многото други проявления на безредния ред, справянето с които е по-сложно и иска повече време. С особена сила обаче то се отнася до конкретното безредие на иначе отменената институция на Държавна сигурност. Защото чрез битуващите и по днешните обществени върхове бивши нейни велможи тя продължава да спъва хода на съвременния живот. 

По закона от 2006 година, стъкмен, за да се покаже на Европейския съюз, че се разплащаме с тоталитарното минало, вините са изравнени. Всички знаем обаче, че прословутият параграф 12 на този закон прикри редовите вербовчици, поддържали безредието, и още по-виновните стоящи над тях негови строители. Тъй като безредието беше многостепенно, представям си какво биха казали те – че е дошло от фаталния небългарски център, който чрез тях простите изпълнители, неможещи да направят нищо, е осъществявал своите цели. Тези неможещи обаче са постигали тогава не неща, което им са се полагали.

Но, така или иначе, случилото се трябва да се опише в термините на дискурсивната история. Защото доведе до престъпления, грабежи и убийства, но и защото отгласите му продължават. Най-обхватният от тях - нарушеният режим на конкретната истинност. Е, това да бъде грижа на възпитанието и образованието, а и на всеки от нас в плана на истината. Но има и по-реални отгласи като съсипващата сегашното ни обществено благо престъпност и корупция, заченати именно тогава.

Съществен епизод в това минало на неправомерно заграбване беше развихрилото се след 1989 година  изнасяне и лично ползване на българските капитали от определена обществена прослойка. Огромна, все още оставаща неразкрита акция, в която се обогатиха толкова хора. Така, с един вид държавно разбойничество, беше заченат по-едрият днешен частен капитал и горният пласт на сегашния частен сектор. Очевидно новото ни общество разчита на тях, още повече че не в толкова малък брой случаи те се развиха с честните усилия и къртовския труд на облажилите се да се опетнят от това разбойничество. Да, но има и друг по-съществен негативен нанос - заченатият по този начин капитал продължава да е интимно прикачен за държавни институции, от чиято сегашна безредност зависи.

Така че някой по-предвидлив от станалите по този начин богати би могъл да съобрази, че в името на капитала и по-истинското частно би било полезно да похарчи не особено голяма сума, с която да се спонсорира написването на дискурсивната история на прехода у нас след 1989 година. Тя е повече от необходима, защото би показала и петната, но и позитивите на това уникално преобразуване на масивното социалистическо безредие в сегашния ставащ все повече и повече законов и все повече и повече обществен ред.
 
Това беше основанието да подкрепя без колебание да бъде отличена, в рамките на наградите Паница за гражданска доблест, Комисията по досиетата. Решението предходи непосредствено оповестяването на новата серия сътрудничили на ДС, в която фигурирах. За някои от участниците в екипа на журито, определило наградите, това беше парадокс. За мен не беше. Законът е половинчат и продължава да изравнява вините, но Комисията, която го прилага, работи граждански дисциплинирано. Без да е пряко особено ефикасна, това, което тя прави, е с позитивни последствия.

Както стана и при това оповестяване – онези, които биха искали безредието да продължи, започнаха да го ограничават. Правителството притисна президента, а той на свой ред правителството. Стана ясно, че свързаните с крайното безредие на ДС, трябва да напуснат високите държавни служби поради опетняването на страната и българския данъкоплатец.

Делът на личното е по-лесен за преценка. Преди повече от трийсет години съм се подвел, че към нищо незначещите донесения за това, което съм виждал в постигнатата едва след 38-ата ми годишнина чужбина, и онова, което са правили партийните членове във Факултета по класически и чужди филологии в СУ, съм бил подтикнат от непредолими обстоятелства. Не съм схванал, че така съм станал оръдие в ръцете на комунисти от по-висок ранг, които чрез безпартийни са си мислили, че контролират други комунисти. Не съм разбрал и по-общото, че и тази дейност, а и ред други в условията на тогавашния безреден ред са били в най-добрия случай привидности, обезмисляли тогавашното ми съществуване. Разбрах го по-късно, след като опитах и другото безмислие, което се поблазних да приема – да бъда посланик.

Показателно беше как реагираха близките и приятелите ми. Най-близките нямаха проблем – в една или друга степен те знаеха. Пред другите близки и приятели, които познават делата ми, бях извинен по друг начин. Те знаеха, че дълги години и в Отворено общество, и още повече в Нов български университет се занимавах с делата на другите, не със своите, доколкото едното може да се отдели от другото.

Но понеже всеки става пример, тези, за които бях станал пример, не се почувставаха добре. Особено недобре се почувстваха онези, които ме смятат за демократ. Има такава повърхностна квалификация и в биографията ми в този сайт. Да, но в моите писания по темата аз настоявам, че демокрацията е сложен модел, в който влиза и доза недемократичност. Затова и в устроения йерархично обществен живот няма нищо по-трудно от това да се построи сменима йерархия.

А и другото, което научих постепенно – колкото и разгърнато демократично да е, никое нормално общество не поглъща целия човек. Както обществото е ресурс, от който черпи отделният човек, така и той е ресурс, от който черпи обществото. Разбира се, това не се отнася за безредното общество, което коментирам – безредието му е и поради това, че се опитва да погълне целия човек, не успява и в безсилието си развива престъпността, която крие с идеология. Така че смятащите ме за демократ да прочетат по-внимателно онова, което съм писал по въпроса.

По-трудно е с онези, които са минали през партийната безредност, било като лично са членували в партията, било като са били или са влезли в комунистически семейства, които пряко или и косвено са ги бранили от ДС. Между тях са по-суровите ми съдници. Разбира се, цялата партия не беше в социалистическата олигархия. Обикновените комунисти не се различаваха особено от редовите хора, които не бяха нито горе, нито долу в низината на останалите без собственост, на изселените, на пратените в лагери, на избитите и пропъдените в провинцията и чужбина. Случаите бяха много. Едни само поради това, че са от такова семейство, трябваше също да са в партията. Мнозина бяха просто партийци. Други  използваха партийното членство за влизане в действителния горен слой, осигуряващ мечтаното по-добро битие.

Там е проблемът – че някои днес смятат обикновеното скромно членуване в партията за честно битуване тогава. Но тази партия създаде безредния ред. Някои го осъзнават, но считат тази опетненост за по-малка. Че е невярно се разбира от несъзнателния импулс да укорят несъответно. Несъответно означава, че укорявайки, укоряват и себе си. Някои по този начин се укоряват за това, че са били в партията, други че и в партията, и извън нея не са постигнали нищо.

Има и друга категория близки, склонни да ме укорят. Това са демократите-политици, на които днешна България дължи голямата макропромяна в икономиката и законовата структура на собствеността. Би трябвало да сме им дълбоко благодарни за това, което направиха. Както знаете, по български по-скоро ги укоряваме - че в името на компромиса на прехода, постигайки горното, не дръзнаха да се намесят в политическата и обществената система и допуснаха елементи от миналото безредие да преминат в сегашния ред.

Е, на тях, на преминалите през компромиса, е по-лесно да се каже, че както миналото не може да се отсече от настоящото, защото влиза в него, така не може да се назове толкова сигурно и опетненото в реалния човек.  Защото то винаги преминава в друго. Както в моя случай то парадоксално премина в по-пълното разбиране и на онзи, и на сегашния свят, без което никое от добрите постигания, с които съм свързан, не би било възможно.

Преди повече от 10 години, по време на фаталното управление на БСП, когато губейки властта партийната върхушка легитимира корупцията, НБУ беше неукрепнал и заплашен от помитане. Тогава открихме прекрасната Иванка Апостолова и нейната свързаност с партията ни спаси. Това беше отличен компромис, защото тя беше образован и умен човек, който зае мястото на ректор по възможно най-съответния начин. Този компромис беше подпрян от коригиращи го действия, така че в един момент НБУ стана адекват на обществото на прехода и пое по пътя на закрепването и успеха. Не казвам, че този адекват не е нещо временно. Но така се строи – посредством работни модели, които лека-полека поемат по пътя, който прави от тях действителни общества.

Разгърнатата демокрация е нещо прекрасно. За да се разгърне обаче, отначало са й нужни хора, които да се нарекат десни и леви. После следва другото нужно – да станат такива. Добре знаем, че нашите леви само се наричат така, а всъщност са всякакви с желанието да бъдат някакви по-горе над масата на останалите долу обикновени. Така беше по времето на социалистическата олигархия, такъв е духът в БСП и днес. Но знаем също, че и нашите десни, поради липсата на обществената основа, унищожена от осъществявалата безредния ред толкова десетилетия партия, са по-скоро все още нарекли се отколкото такива, водени повече от идеи, спомени и различавания и по-малко от действителното дясно.

Дали може да има истинско дясно в България? Може. Някога, макар също в затруднен ход, то е започнало да става, спряла го е промяната в 1945 година. Но спряното може да се събуди - и поради примера на Европейския съюз, и поради вече започналото на границата на 20- и 21-и век обществено устрояване. Да, но истинското дясно се случва по-реално, ако младите живеят и се формират в по-малки цялостно устроени обществени места. Обществото се строи не само отвън с примери, и не само отгоре със закони и държавен ред, но и отдолу с малки общества, в които дясното се усвоява като начин на живот.

Така че другите въпроси, които повдигна пред мен и свързаните с мен хора моето опетняване, са по-лесни и за отговаряне, и за практическо решаване. По-трудният въпрос е нуждата от такова разбиране на продължилия десетилетия безреден ред в България, което да позволи да се отървем от остатъците му по-скоро. Въпросът е труден и поради много други причини, но и поради опростяващата наклонност бавно оформящият се в страната ни съвременен либерално-демократичен ред да се представя за абсолютно светъл по същия начин и със същата реторика, с която се говореше за комунизма.

Лъжата в случая е в опростеното говорене. Докато лъжата в комунизма не е от говоренето, а от самия комунизъм. Тя извира и от многото реални подмени на едно с друго, към които комунизмът подтиква, но и от дълбината на лъжовното интелектуално усилие и вяра, подхранвани от него, че цялото може да се построи докрай и че построеното може да се различи изцяло от онова, което го е предхождало. Оттук и мизерното обществено последствие, че обявеното равенство се оказа не само грубо неравно, но и държавно престъпно. Безредният ред на комунистическата държава породи несравнимо по-голяма престъпност от тази, с която се справяше. При това не само я породи, но я и препредаде в дълги вълни към последвалото време.
 
Борбата с вълните е ясна. Всеки участва с това, което може. Като интелектуалец и достатъчно възрастен аз имам задачата, с която започнах – да помогна да не се заблуждаваме, че истината е една и пределно ясна и да разберем, че както мисленето, така и живеенето са протичания, в които простото и сложното се свързват в много комбинации в хода на безброй постигания. Те, разбира се, се пръскат. Добре е обаче и да преминават към едно или друго по-голямо постигане, в което всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е. Такава е моята мислителна формула за обществото с по-добър ред.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.


      


Коментари по темата
Да, за жалост и преди и сега едни и същи плащаме цената.
Тема № - 35 Коментар № - 3960 Кастор - 2011-01-16 17:33:09
"Не съди за да не бъдеш съден" .
Дискусията съвсем съзнателно подета от проф. Богдан Богданов се изкорести в мрежата. Хвърлиха се напрек множество съдии с анонимен статус.
Та това е проблем, не просто на проф.Богданов, не на конкретната личност, в крайна сметка.
Проблемът е отговорността за правеното, казваното и мисленото.
Ето има два полюса-пълното поемане на така от една страна, и пълното отричане на самата възможноста за такава, от друга.
Не казвам че от едната страна са само себеотговорни, а от другата -себебезотговорни. Има една мешавица. Но все пак съм и социолог, колкото и да е дискредитирана такава позиция.
Тенденцията да се поеме отговорността е свързана с поемане на отговорността от името. Другата страна тенденциозно се представя с "тараратата"
Това, което се случва вече не във форума, дори и не в мрежата, а в живото-е радикален въпрос за отговорността.
Проф.Богданов я пое. Тежка, и не съм сигурен, че точно той трябва да бъде смазан от тази, поето от него самия отговорност.
Никак не съм сигурен.
Но, смятам, че "жестовете", като този на Професора подтикват обществото все по-близо до невъзможността да бяга от отговорността си по тангента. Плаща се все по-висока цена
Тема № - 35 Коментар № - 3958 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-16 15:00:48
Ани, задала си страшни въпроси, особено последния – какви са случаите на успешно осъществен отказ за сътрудничество на ДС.

Аз лично съм чувала само един разказ – този на Стефан Тафров. Той самият го разказва лежерно и като да не му е било много трудно. Линк към разговора с Тафров и Инджев по темата - http://retv.kaloyan.info/stefan-tafrov-i-ivo-indzhev-za-darzhavna-sigurnost-v-restart/
Разбира се, било е по-лесно в едни по-късни години – 1986-87, когато нещата са били (бяха!) значително по-хлабави, а не като да те заплашва обвинение в шпионаж, както в случая тук. Ясно е какво е щяло да последва при отказ през 1977-78 година – (почти като народен) съд и затвор в най-добрия случай. Да не би и сега да би било друго за обвинените в шпионаж?

И като казвам това, се сещам, че в ранните утрини, преди да тръгнем за училище, някъде около „Дела и документи”, понякога правеха едни страшни съобщения, за изпълнени присъди. Най-често бяха за държавна измяна. Спомням си като да е сега първия път, когато чух такова съобщение - ще да съм била трети-четвърти клас, няма да е било по-късно от 1977-78 година. Попитах майка си как е възможно такива неща да се случват в нашата хубава страна, а тя ми отговори, че това даже е по-добре, отколкото преди години, когато такива хора са ги пращали в урановите мини. Потресох се за дълго време и ми беше много трудно да тръгна за училище. Представяте ли си, дете да тръгва на училище, когато е чуло по радиото, че преди няколко часа е била изпълнена смъртна присъда на някого за някаква измяна, пък било тя и държавна, и че това е даже по-добре от вероятността човекът да е бил пратен да работи в урановите мини?
Тема № - 35 Коментар № - 3953 Росица Гичева - 2011-01-16 07:33:27
Странно племе сме българските интелектуалци. Ние - преди всички останали - трябва да сме осъзнали, че освен задължения имаме и права, че има и неща, които ни се ПОЛАГАТ. Повечето от нас обаче (все още) не смеем да заявим това на глас и се държим като някой анонимен средновековен преписвач на ръкописи в манастир, който прави всичко възможно да заличи видимите следи от това кой е той, позволявайки си от време на време да напише само по някоя приписка в празното поле на ръкописа - този първообраз на съвременните графити. Затова интелектуалците се стреснаха от площадната демокрация, предпочетоха да останат анонимни в множеството, а тези, които се осмелиха да заявят себе си,по един или друг начин бяха отстранени от политическия живот.
Така си обяснявам аз защо някои толкова роптаят срещу това изречение, употребено от проф. Богданов: "Така заплатих трите неща, които БИ ТРЯБВАЛО да ми се полагат". Малцина обръщат внимание на това БИ ТРЯБВАЛО!
Нека наистина престанем да бъдем анонимни - и в буквалния,и в метафоричния смисъл.
Тема № - 35 Коментар № - 3952 Борислав Георгиев - 2011-01-16 06:16:10
Ани, потресаващ коментар! Роси, потресаващо предложение! Не мога да ви оставя без да кажа нищо, но повече ще пиша утре. Една интерпретация на коментарите в медийните форуми е безкрайно добра идея - защото те изглеждат страшни, поне за мен, но изглеждат страшни, защото са обидни и защото човек в първия момент няма ответна реакция, с която да отговори адекватно, защото този тип поведение му е чуждо – бавното разбиране обаче, изваждащо им запетая по запетая и дума по дума, така както се интерпретира стихотворение – може би... може да раздвижи нещата и да върне смисъла на тези празни пространства - или да ги замълчи завинаги.
Тема № - 35 Коментар № - 3951 vesselina vassileva - 2011-01-16 03:12:42
И аз също като Роси не проявявам интерес да знам дали ще бъдат етикирани моите коментари като “оправдаване на професор Богданов“. Виждам как Роси и Веси подхождат с внимание към идващите текстове във Форума и съответни им автори и разбирам, че това внимание не се е зародило сега, че от както е тръгнал Форумът така винаги се е подхождало към всичко, което става тука. А създадените общности не се разцепват, когато вали силен дъжд или падат жаби от небето, както се беше случило в Унгария наистина преди няколко месеца. Обратното, когато идват трудни моменти, сякаш по-силно се усеща, това което каза в своя заглавен текст проф. Богданов: “всеки от нас да изпитва двойната радост – че се усилва от многото други хора, с които е заедно, но и че всички се нуждаят от това той да бъде именно този, който е.“

От време на време ми идват въпроси, на които не мога сама да си отговоря и ето един от тях. Бих помолила Генка, която направи този така дълбок анализ на сегашната ситуация, да помисли на глас с мене.

Има списъци на агенти и завербувани от ДС, но не на всички, които са били свързани със службите. Постоянно излизат нови списъци.

Няма списъци на работилите в ДС като директори или подобни и какво са вършили там.

Може ли да се направи списък на всички тези наши граждани, които са отказали да сътрудничат на ДС в онези години?

Отказалите може би са го направили по много начини, но аз ще обобщя всичките тези възможности в четири големи групи. 1. Директно измъкване: “Не, не искам да сътруднича, не ме забърквайте в неща, с които не искам да имам нищо общо.“ 2. Уклончиво измъкване: “В момента съм много зает и не мога да ви бъда полезен, но нека да поговорим, когато се поосвободя. Аз ще ви потърся“, но никога не се обажда и него никой не го търси. 3. Измъкване по необясними причини: без застъпничеството на някой член на партията или ДС, без никакви дебели връзки с комунистическия режим и без никакъв роднина, който да живее в никаква друга държава, от където да дойде иск за екстрадиране от България по тежки здравословни причини. 4. По обективни причини: набеденият за бъдещ агент на ДС доказва, че е психически нестабилен или направо луд за вързване и затова не може да бъде от полза за службите за техните конспиративни цели. Освен това, инсценира нещо като “Полет над кукувиче гнездо“, българска трактовка, но не е дрогиран, нито подложен на електрически шок-мат, както героят в края на онзи филм, а е жив и здрав и се радва на дълголетие чак до днес.

Имали списък на спасилите се от ДС, които се радват на добро здраве и дълъг живот и могат да разкажат за себе си и как са се измъкнали от ДС, защото техните досиета са останали празни и там не пише нищо за този явен провал на тайните служби?
Тема № - 35 Коментар № - 3950 Aneta de la Mar - 2011-01-16 02:26:43
С извинение, че се включвам така внезапно. Не съм участвала отдавна във форума, но го следя.
Смятам, че текстът на професор Богданов наистина е покана към дебат и че за този дебат проф. Богданов е подготвен. Но както спомена ЙЕ, дебат не се случва. За комунизма, както и за други режими на власт, може да се говори теоретично с оглед на ефективността. (Последното е към еси, чиито труд и възторг ценя.) Въпросът е кой може говори за комунизма теоретично и защо форумът да не е такава по-широка платформа. Няма да са неподготвените, към които се числя и аз, няма как да са и повечето от досегашните форумци, които до този момент са били потопени в темите отпреди и са се привързали един към друг, вследствие на което и „говоренето” във форума е станало по-лично и емоционално. Под емоционално не разбирам нищо лошо, но в случая по-ефективното, което може да се получи, е излазът към общото, от което поука за обществото сигурно ще има, на първо място – как то да е именно такова общество, в което повече възгледи могат да се сблъскат без да се посекат и без непременно да се унизят или пък стоплят. И още. Не копае ли науката още по-дълбок ров между себе си и реалния живот като мълчи по въпроси, за които би следвало точно сега, когато е предоставена територията за дебат в лицето на една човешка съдба, да заяви отговорност?

Тема № - 35 Коментар № - 3949 Екатерина Григорова - 2011-01-16 01:55:20
Ужасът наистина е голямо нещо-забравяш не само всичко, но и себе си.
Ето тук много се говори за неща и се пропускат някои "дреболии".
А те не са.
Дясно и ляво остават. Но в суматоха се заместват от "свои" и "чужди".
После идва гастрономия и други глезотии.
Тема № - 35 Коментар № - 3947 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-16 00:28:19
Явно пропуснах много интересни моменти в дискусията. Но пък на мен ми обясниха не по-малко интересно - как се краде паролата и защо. Общо взето за нищо - да пускат спам чрез твоята поща. Но все пак това е труд - да пуснеш програмката да ти брои буквите на паролата. Е, пуснаха я и ми откраднаха паролата и съответно адреса.
Паниката е голямо нещо - пропуснах нормалните средства да си върна адреса.
А какво ли не мислих през тези няколко часа. Но както и да е.
Ужасно е друго - няма никакво значение дали си ти или някой друг в тази мрежа!
Взривяват те и няма как - ти си като всички...на които им са откраднали карта и самоличност.
Нещо подобно усещам в пространството ...не само тук. Все някой говори като теб, но не си ти, а "ние".
Върна се.
Дори и чисто технически.
Тема № - 35 Коментар № - 3946 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-16 00:13:52
Веси,

След твоя анализ на коментари и текста на г-жа Генка Маркова (добре дошла!), ми се стори много важно не да се пренебрегват с мълчание охулващите и обвинителни коментари, но да се анализират – така, както ти пространно направи с един конкретен случай.

Не само, че това би могло да разрови път към неподменянето на истината. Хората, които пишат тези коментари не са непременно лоши, много от тях сигурно са и добри, като ти показа по отношение на Самун Самунов. Но и те не го знаят, защото може да е в онази част от техния айсберг, която е под водата. И те, както някога професор Богданов, сега объркват това, което им се внушава като ред с общочовешкия ред, което им се внушава като допустим морал, с истинския морал, това, което им се внушава като ценности – с истинските ценности. Докато продължаваме да не наричаме нещата с имената, които заслужават, истината ще продължава да бъде подменяна.

Например, наистина е страшно това питане как сме разбирали, че „ни се полага” (включвам се, защото и аз писах точно за това, а и бях визирана от БВС заради позицията си). Разбирате, знам, но ще го изрека пак. Човеците, които питат това, не осъзнават дори, че съществуват, защото ако съзнаваха че съществуват, щяха да съзнават, и че животът им - техният живот - им се полага, че им се полага сърце, както Веси каза, още храна, покрив, здраве, да не говорим за достойно и смислено съществуване или за свобода и възможност да създават. И като смятат, че не им се полагат на тях, смятат, че не трябва да се полагат и на другите. Работата е там, че всичкото това те не го знаят.

Много ме е страх, че този начин на мислене не е резултат само на ДС, а си е съществувал и от по-преди, както и сега си съществува. Не знам дали е само в нашето общество, не познавам достатъчно добре много други, но малкото, което познавам е наистина друго. Съвсем в първите текстове в този форум, още когато професор Богданов обяви голямата тема „Любов и разказ” аз се възрадвах, защото смятах (и сега смятам), че ние българите не сме научени да обичаме (и не само това), и ето онзи разговор можеше да ни научи малко повече. Тогава сигурно ми се подигравахте, може и професор Богданов да се е подсмихнал на сладникаво звучащото излияние.

Ще продължа с едно друго препятствие, което много ни пречи - това, че не ценим компетентността, знанието, качествата, умението да се работи. Колкото по-добър е някой в нещо, толкова повече бива мразен, охулван, спъван, а ако може и да бъде поубит – най-голяма радост ще достави. А в други общества на такива хора се радват, помагат им да се развиват и после да се възползват от това, което те постигат за общото благо на групата. Имам опит от Гърция, където съм живяла, и от Великобритания - където учи онзи вече споменаван мой кръщелник. Още след първия месец там, той бе избран да представя училището на състезание по реторика, въпреки че е чужденец, въпреки че току що е дошъл в Англия, въпреки че още и приятели не си е бил създал и беше учил английски само две години. Не за друго е бил избран, а защото всички веднага са оценили високо неговите умения да държи реч – и учители и съученици. Преценили са, че той е най-добрият от всички в малкото им общество и че ще ги представи най-добре на състезанието. Това ги радваше. Не го мразеха, а го подкрепяха тотално. „Той” стана „те”, те избраха той да стане „те” в този момент.

За да може да се случват такива неща в България, обаче, трябва хората да имат поне елементарни представи-знания – че съществуват, че някои неща им се полагат априори - бидейки човешки същества - че не всички имат еднакви качества и че свързвайки се в група, ние можем да набавим липсващите си качества чрез тези, които ги имат, както и ние да им предоставим-подарим от нашите качества. И че така стават успешните общности и общества. Нас много ни затруднява прословутата завист. Тя не е от ДС, ДС се е възползвала от нея. Може би и сега ни се струва, че ДС съществува, заради това силно качество, което винаги си работи. А може и да съществува – наистина не зная.

Ако тези хора не знаят, че съществуват, не може да очакваме, че знаят да мислят, още повече да могат да различават реда от безредието, истините от неистините, морала от неморалното, вината от невината, доброто от злото. И като не можем да очакваме тези неща, ясно е, че няма смисъл да ги приемаме сериозно. Най-лесното, простото и оправданото е да не им обръщаме внимание. Да, обаче, ние знаем, че тези хора съществуват, че са хора, знаем че им се полагат разни неща априори, знаем, че са хора от нашето общество – ние сме свързани с тях, дори и да не искаме. Оставяйки ги без коментар, ние ги оставяме да си стоят в това същото състояние и ги обричаме на него. Обричаме по един особен начин и себе си (защото сме с тези хора едно общество) – например обричаме се да бъдем хулени. Ние, които знаем тези неща, бихме станали виновни за ставащото, ако бездействаме-мълчим и не обясняваме на хората, които не знаят какво им се полага.

Въпреки всичките наследени негативи, добро у хората има, може да не е у всички, но не може у всички и да липсва. Докато мълчим и не анализираме коментарите на ненаучените, обърканите и подведените, това налично някъде скрито добро няма как да излезе. За тази трудна задача, дори твоят метод на злобата и отмъстителността може да свърши работа – защото злобата и отмъстителността ти ще насочиш към злото и неистината, към които авторите на въпросните писания са подвеждани от столетия. И дори по този нелицеприятен начин може да се отвори някаква пътечка на доброто, където го има, за да излезе на повърхността. Както стана със Самун Самунов.

Аз самата, макар в други случаи да съм демонстрирала качества в този вид занимание, сега нещо се чувствам слаба. Насочила съм силите си в друга посока, не ми стигат и за тази. Затова само силно подкрепям това, което ти, Веси, и г-жа Маркова започнахте да правите.

И да етикетирате писанията ми като „оправдаване на професор Богданов”, и да не ги етикетирате, все ми е едно. Отдавна съм се отървала от „хорските мнения” (по Сократ). Оправдаване може да се нарече нещо в случай, че има обвинение.

Ще завърша с едно припомняне на тези, които бихме искали да са тук (повече, отколкото е възможно) - http://vbox7.com/play:d3869032
Тема № - 35 Коментар № - 3945 Росица Гичева - 2011-01-15 23:44:59
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 70458

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 8612

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25988

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 124014

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 63731

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 15019

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 7616

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 168363

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 49647

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 31738

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA