ГEOPГИ ГОЧЕВ 

1. Ярките сухи цветове на Мароко, землистата топлина и влагата на есенните паркове, миризмата на разчупения портокал и подострените моливи, канелата, турското кафе, вкусът на хляба с маслини, много течните акварели и много педантичните офорти, Димитровград, Женева, Солун, майка ми и баба ми, разцъфналата хортензия, домашните супи, приказките на Киплинг, Х. след вечеря, притихнала, отпусната в бялото пухено одеяло, наелектризирана броня, която леко ме парва, когато я докосна, бистрото лице на дъщеря ни, загледана в слънчево зайче, стихът на e.e. cummings nobody, not even the rain, has such small hands, написан за нея, рижите сетери, ирониите и поучителните вечерни монолози на Б., неовладяната коса и оптимизмът на В., прималяването, преминаващо в еуфория, когато излитам със самолет в мрачна и дъждовна сутрин, лимоненото жълто и червените тухли, сухият студ навън, разливането на умората в мигновено заспиване, Хермесовата лекота на тялото, водните лилии на Моне, лавандулата, Пруст, Флобер, Русо, Рот, Капоти, щедрите вестници и късният обилен обяд в събота, разхвърлените топли стаи, светлината през хартия, хрумването, главите на Бранкузи, дъбът, чиято корона е разлюляна от вятъра на Ерос в един фрагмент на Сафо, грапавите божествени пасажи у Платон, трудно изкопчените разкази на А., понякога дългото приятелство с Н., несложното приятелство с В., дете, което си смъква с отмъстителен жест бодящата го плетена шапка, подслушаните разговори в автобуса, виното, вратовръзките, навиците, финалните сцени във филмите на Антониони, Марчело Мастрояни и Анита Екберг във фонтана “Треви”, навитите ръкави на ризата и часовниците със стрелки, мелодичните несвършващи изречения, разпалените неравноделни спорове, “Павана за една починала принцеса” на Равел, реките и облаците над океана, но и някои прояви на приятелска подлост, черната реторика, бързото разстройване, слабеенето и ревността, честолюбието, безразличието, студенината, раздуването на малките болки и успехи.

2. Навярно и аз мога подобно на Сократ в началото на Платоновия диалог “Федър” (230а) да кажа, че отделям доста време, за да се питам – съзнателно, пък и несъзнателно – дали по отношение на това, чрез което определям какъв съм или какъв искам да бъда, представлявам същество по-сложно, по-оплетено и по-разпалено от стоглавия великан Тифон, когото някога богинята Гея родила, за да се противопостави на Зевс, или пък съм кротко питомно животинче, причастно на простичкото божествено начало (theias tinos kai atyphou moiras metekhon, казва Платон, заигравайки се с името на чудовището) и затова винаги еднакво със самото себе си. Ако сега си представя, че Федър носеше под дрехата си скътано не словото на Лизий за предимствата на невлюбения, а свитък с Девета книга на Платоновата “Държава”, той сигурно щеше да намери повод да го зачете пред Сократ и като стигне до мястото от текста (IX, 588b и сл.), в което се обрисуват частите на душата, с присъщата си младежка необузданост да зашуми и да прекъсне четенето си, възкликвайки: “А, ето, Сократе, това, което питаше преди малко – като всеки човек ти си и едното, и другото!” Въпреки че външно си един, в душата ти живее и постоянно менящо облика си чудовище от митологичния род на Скила, Кербер или Химера, увенчано с множество глави на диви и питомни животни, символизиращи твоите телесни желания, и огромен силен лъв, чийто кръвожаден гняв може във всеки един момент да се прояви, и много по-мъничък от лъва винаги еднакъв със себе си, разумен и добродушен, но доста крехък и слабоват човечец, когото другите две животни постоянно грабят или в най-добрия случай подяждат.

Как тогава тази странна менажерия, която представлява Платоновият човек, как това вътрешно напрегнато кълбо от желания, чувства и разум, което без съмнение и аз представлявам по отношение на моите разнолики стремежи и действия, не се разпада? Как толкова дълго време, въпреки понякога кризисните ситуации и разочарования, оставам цял и свързан, как мога да казвам, че съм същият, при положение, че в това, което харесвам и искам да притежавам или да бъда, не мога да не съм постоянно различен? Каква е в крайна сметка тази еластична, прилепчива, лесно делима, пореста личност, която нося?

3. Струва ми се, че запазвам вътрешната си свързаност и оставам един и същ въпреки промените, които предизвиквам или претърпявам, по два начина, обусловени взаимно. Първия ще нарека “стратегия на наподобяването”, втория “стратегия на отделянето”. Понеже съм развил това разбиране от четенето и обичането на двама автори, Платон и Русо, то ще се позовавам на тях, представяйки тезата си. 

В какво се състои най-напред стратегията на наподобяването? Изглежда, в това ефективно да разбираш, че вътрешният свят, независимо дали ще бъде наречен душа, личност или “аз”, не е устроен по-различно от външния: че, първо, във вътрешния си строеж, в съвкупността от мисли, образи и вярвания за себе си, човек е движен от същите сили и мотиви, на които се подчинява изобщо всичко одушевено в света, и, второ, носи в себе си същото динамично общество от неравни по качества и нееднакви по характер хора, сред които външно опитва да се отличи и наложи.

Първото твърдение е представено от Платон по знаменит символичен начин в диалога “Тимей” чрез мита за сътворяването на космоса. Платон твърди (34b и сл.), че световната душа – първото и най-съвършеното творение на бога демиург – не е едносъставна по природа, а получена от нелекото свързване на двата може би най-противоположни елемента, на двата най-трудно съчетаващи се един с друг ейдоса, чиито проявления се откриват в странните същества, населяващи човешките души. Смес от ейдоса на Същото, to auto, и ейдоса на Другото, to heteron, душата на космоса, която впоследствие ще послужи като образец при създаването на всичко останало в света, ще наложи навсякъде върху него този принцип на вътрешното несходство и динамика между непромяната и промяната, но заедно с това ще даде и рецептата, изпълнена, както показва Платон, с математическа точност върху работната маса на демиурга, чрез която то се балансира, преодолява и превръща в хармония: по-голямата доза от Същото, вложена в душевната смес, тоест по-голямото влияние на разумната сила, която може и трябва да се противопоставя на крайните действия и решения, към които подтикват останалите елементи в сместа, гарантира неконфликтното следване на двете свръх-задачи, вложени в душата – задачата движение и задачата безсмъртие – и така по-устойчивото щастливо съществуване на цялото именно като съставно цяло.    

В “Държавата” този космологичен модел е придобил и етико-политическо измерение. Справедливостта и останалите добродетели според Платон трябва да се търсят по-напред вътре в строежа на душата, която прилича на малък полис по това, че и в нея живеят и действат различни същества, надарени с различна чувствителност и разумност, които, следователно, развиват помежду си същите отношения на ред и безредие, същата тяга към непромяна и промяна, които развиват и хората навън в общността. И оттук справедливостта, както се казва в Четвърта книга (443c и сл.), представлява не толкова външно действие с една или друга цел, с един или друг резултат, а вътрешна хармония, постигнато вътрешно сходство и съгласие между тези различни елементи и същества, борещи се за надмощие в полиса на душата – с уговорката, че тази хармония Платон вижда не като демократично равенство на всички желания, както по-скоро ние си представяме това, което наричаме “вътрешно здраве”, а една мека тирания на разума над желанията и чувствата, проявяваща се в сдържаност и в един вид постоянна вътрешна педагогика, някак трудна за възприемане и следване днес най-вече с това, че изисква оформянето в самите нас на сложна реч, комбинираща по недразнещ начин смаляването на това, което вярваме, че сме, с усилването на това, което можем да станем.

В края на XVIII в. Русо – по-скоро без да развива пряко възгледите на Платон – е свързал в последната си книга, “Мечтанията на самотния скитник” (Les Rêveries du promeneur solitaire), разбирането, че сме вътрешно несходни със самите себе си, с новото, вече модерно разбиране, което ще бъде кодифицирано от декларациите за правата на човека, че всеки носи в себе си уникална личност, различаваща се от всяка друга и полезна именно с това свое различие. Отделен от останалите хора, както вярва, тъкмо поради крайното несходство на своята личност с личността на другите, изпълнен освен това със страхове, че е гонен и преследван от опасни и зли врагове, Русо постепенно открива към края на живота си, че може, регистрирайки всеки ден вътрешните си изменения благодарение на един символичен механизъм, който нарича в Първата разходка “барометър на душата”, да постигне вътре в себе си свързаността с обществото, в което външно не допускат да живее. Така Русо открива и утешението, че не може да бъде напълно сам, защото макар и изолиран от другите, всеки ден общува и влиза в противоречие с достатъчно много разнообразни проявления на себе си.

Но стигайки до идеята за вътрешното общество, Русо в крайна сметка стига и до същия проблем за организирането на съставената от различни части цялост, на който се е посветил по отношение на политическите общности в текста на “Обществения договор”. За да бъда цялостен, използвайки по позитивен начин условието, че съм винаги различен, е необходимо вътре в мен да се наложи някакъв по-траен ред, необходимо е, следователно, да сключа и спазвам и в себе си нещо като обществен договор, регламентиращ управлението на вътрешните ми действия. Това е, което наричам “стратегия на отделянето”: съвкупността от начините, по които личността винаги дели себе си ценностно на по-важни и по-неважни части и съставя въображаеми списъци с по-стойностни и по-нестойностни предмети, хора, събития, желания и грижи, и оттук начините, по които в своите външни проявления отдава повече значения на едните за сметка на другите.

Тази идея за ценностната вътрешна делитба, разбира се, не е напълно съвременна и, както искам да покажа, е естествено да бъде открита именно там, където се счита, че ядрото на идентичността не е едносъставно, а съчетание от различни елементи. Затова и черпя пример отново от диалога “Тимей”. След като е показал, че човекът е оформен по подобие на космоса съставно, Платон описва в 69а и сл. как в тази структура, чрез отделяне на нейните части, се е получила вторична йерархия и ред, който може да се опише като своеобразна карта на местата в тялото, обитавани от различните човешки души – аналогични по функция на частите на душата, представени в “Държавата” (IV, 439d и сл.) и “Федър” (246а и сл; 253c и сл.). Главата, акропол на тялото, съдържа най-ценната и за разлика от останалите души безсмъртна човешка душа – разумната, която посредством шията, нещо като провлак и същевременно гранична бразда, бива отделена от гърдите, където като в мъжки и женски отделения на къща са настанени душите, свързани с гнева и сродните му чувства, на свой ред отделени от слабините, където сякаш на ясла е завързано многоглавото чудовище на страстите – душата, представляваща желанията за телесни удоволствия.

По друг начин тази образцова вътрешна делитба – при която тялото парадоксално играе ролята на разделител и пространство на ред, разбира се, по-строг в горните и по-хлабав в долните му части – може да се открие и в диалога “Федон”. Според този текст душата обаче не е нещо съставено, тя няма части, иначе, казва Сократ, би се разпаднала при смъртта подобно но тялото (78b и сл.). Обяснявам си това на пръв поглед несъответствие спрямо разсъжденията за строежа на душата в другите Платонови диалози с това, че фигурата на философа Сократ, както е представена от Платон в този диалог, е също като начертаното в “Тимей” тяло образец за постигнато идеално делене между ценно и неценно във вътрешния човешки строеж. Душата на Сократ няма и не може да има части, а е чиста едносъставна душа, защото философът, който цял живот, както твърди пред своите другари, е упражнявал умиране (meletē thanatou: 67d; 81a), е постигнал в себе си безостатъчното делене на душа, която е нещо божествено чисто и безсмъртно, и тяло, което е нещо смъртно и мръсно. Оттук и лекотата, с която Сократ посреща смъртта, финалното делене на душа и тяло – лекотата на човек, който щастливо вярва, че вече е напълно идентичен на себе си, че може да се прояви като едносъставен и завършен, като изцяло отделен от несходствата си, като защитен от допускането на смесване между това, което желае да бъде, и това, което не желае да бъде. И понеже в ценностната йерархия, изложена от Сократ, тялото е нещо, което Сократ твърдо не желае да бъде и от което с цената на всичко желае да се различи, то нищо не му пречи в края на диалога, преди да изпие отровата, да заяви, къде шеговито, къде съвсем убедено на своите другари (115c), че онзи Сократ, за чийто труп след малко те ще се погрижат, няма да има нищо общо с одушевения Сократ, с когото сега разговарят и който ще им се изплъзне след смъртта, за да отиде на по-красиво място.

Изображение: Константин Бранкузи, “Спящата муза”, 1910 г., Metropolitan Museum of Art, New York

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.