ФОРУМ - АРХИВ

За историческия метод на Тукидид

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

Съчинявайки своята “История” като разгърнат словесен паметник на Гръко-персийските войни, Херодот, изглежда, стъпва върху две предпоставки: че светът е обозримо цяло, което може да се представи като върху географска карта – такава, каквато тиранът на Милет Аристагорас показва на спартанците, убеждавайки ги да помогнат на елините в Мала Азия, застрашени от персийската държава (V, 49); и че хората, населяващи света, не живеят идеално разделени едни от други, а се движат, смесват, общуват, което поражда промяна в техния общ живот – но промяна, засягаща по-скоро благополучието, отколкото нравите. Следователно, за да бъде описан светът, в който са се случили войните между елините и обитателите на Азия, онзи, който се е посветил на тази задача, трябва да открие и оповести пред публиката на своето проучване (historiē) два вида знания; според уводния параграф на “Историята” това са знания, от една страна, за миналите човешки дела (ta genomena ex anthrōpōn) и големите и чудни работи в света на елините и варварите (erga megala te kai thōmasta), от друга страна, за причините (aitiai), поради които тези неща са станали.

Когато днес разглеждаме “Историята” научно, ние извличаме от нейния текст тези познавателни принципи и за да ги представим по-цялостно, ги събираме в своего рода исторически метод, какъвто – ако трябва да сме честни – Херодот не развива последователно. Между него като историк и неговата публика – навярно не много по-различна от онази, която през V в. пр. Хр. присъства на драматическите състезания или декламациите на рапсодите – съществува особена топлота, долавяща се в начина, по който, събирайки сведения за миналото, Херодот се стреми не само да предаде интересно разноликата картина на света, в който живее, но и да уважава, проявявайки минимална критичност, множественото му разбиране, правото на всеки, независимо дали специалист или просто споделител на общото мнение, да мисли и да говори за нещата така, както намира за правилно. Така Херодот сякаш въвежда в проучването и представянето на миналото политическата идеология, развивана през V в. пр. Хр., на онова, което се нарича с думата isonomia: равенството на гражданите по отношение на установяването и промяната на правилата, по които се управлява полисната общност. Текстът на “Историята” ни изглежда изономичен и някак либерален и като композиция и стил: той оставя своя адресат неангажиран с твърдо следвани авторови позиции, свързва хлабаво отделните смислови части, така че посланията са ползваеми бързо, лесно и без натиск да се познава добре цялото, както и се опитва на език, навярно близък до средното говорене на елинския делник, да наподобява реалната глъчка на света в Средиземноморието, като само в някои случаи, когато например е необходимо да се пресъздаде реч в някой кулминационен момент, се усилва стилово и зазвучава като тържествено слово.

По тези причини и критериите за достоверност на историческия факт, откривани в “Историята”, са относителни, флуидни и динамично оценностявани от автора на проучването; зад тях стои не толкова учен, който, следвайки комплекс от абстрактни закони, мисли и действа по-често от обикновените хора като идентичен на себе си, а по-скоро променлив субект, чувстващ пристрастия и увличащ се в това, което вижда, мисли и изказва. Така в едни случаи Херодот се доверява на наблюдението, което сам е направил, в други – на разговори и разпитване, довели го до някакви изводи, в трети използва мнения и слухове, които, дори и да му се струват невероятни, биват включени в текста, може би защото тяхната неистинност се компенсира от любопитството, което задоволяват.

* * *

“Тукидид атинянинът описа войната на пелопонесците и атиняните, дето те воюваха помежду си, започвайки от самото й начало и предвиждайки, че тя ще бъде значителна и най-важната сред предишните събития, понеже той беше свидетел, че и двете страни бяха в разцвета на силите си и подготвени във всяко отношение, а и понеже виждаше, че цялото останало елинство застана на едната или на другата страна – едни веднага, други обмислящи да го сторят. Тази война се оказа най-голямото движение, засегнало елините, част от варварите и, както се казва, повечето хора. Нещата, случили се преди нея, както и по-древните е трудно да се открият ясно поради изминалото време, но все пак се доверявам на свидетелствата, след като най-внимателно ги разучих, че в миналото няма нищо толкова значително нито във военно отношение, нито в някакво друго.

(…)

Такива открих, че са били древните събития, въпреки че е трудно да се довериш поред на всяко свидетелство. Защото хората възприемат едни от други слуховете за станалото някога, пък дори и когато те се отнасят до местни неща, еднакво без да ги подлагат на проверка… Ето така мързеливо е у повечето хора издирването на истината; и те се обръщат в повечето случаи към готовите мнения. Все пак, ако някой стигне въз основа на изброените свидетелства до същите изводи, които аз представих, няма да сгреши; стига, разбира се, да не се довери повече на поетите, възпяващи тези работи, които много украсяват нещата, или на логографите, които имат навика да говорят по-скоро приятно за слуха, отколкото истинно; пък и тия неща, дето ги говорят, не могат да се изобличат, а и много от сведенията с времето са станали ненадеждни, пренасяйки се в областта на баснословното; така че за древните работи човек трябва да се задоволи с онова, което би могъл да открие, стъпвайки върху най-ясните белези за миналото. Що се отнася до тази война, въпреки че хората винаги смятат за най-голяма настоящата, в която воюват, а когато тя престане, започват да се дивят повече на старите неща, та въпреки това тя пак би се оказала по-значима от случилите се в миналото, ако човек разгледа самите събития.

А какви слова са произнесли страните във войната – когато още са обмисляли дали да воюват или вече са били във война – трудно ми беше да си припомня с точност казаното, което сам съм чул, както беше трудно и на хората, които по различни места някога ми го предаваха. Затова както ми се струваше, че всяка една страна най-вече би трябвало да говори при съответните обстоятелства, така са изказани речите, като същевременно съм се придържал възможно най-близко до цялостното послание на онова, което наистина е било казано. Относно пък извършените по време на войната дела, опитвал съм се да ги опиша не въз основа на онова, което съм научил от първия срещнат, нито пък такива, каквито на мен са ми се стрували; описал съм само това, на което сам съм присъствал, или съм научил от други, след като съм проверил всяко отделно нещо с най-голямата възможна точност. Разбира се, мъчно е да се открие всичко, понеже присъстващите на едни и същи събития не казват едно и също за тях, а всеки говори според своето пристрастие или спомена си. Може би липсата на баснословни приказки ще се стори на някои слушатели по-малко забавно; онези обаче, които желаят да постигнат яснота за случилото се и за онова, което може да се случи някога по същия или сходен начин заради човешкия нрав, те ще намерят моята работа за полезна и аз ще съм доволен. Тя е повече ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега.” (Тукидид, “История на Пелопонеската война”, I, 1, 1; I, 20-22)

Още в началните пасажи на “История на Пелопонеската война” Тукидид очертава картина на историческото познание, различна от онази, която откриваме при Херодот. Неговият текст не е historiē – Тукидид изобщo не употребява тази дума, – а dzētēsis tēs alētheias, издирване на истината (I, 20, 3). Първата стъпва в провеждането на тази процедура, напомняща с понятията, които Тукидид използва, за да я назовава, за съдебно разследване, е да се открие точно какво се е случило въз основа на свидетелства, heurein ek tekmēriōn (I, 1, 3; I, 20, 1). Тукидид заема в уводния параграф на своята книга ролята на свидетелстващ, tekmairomenos, за пораждането и развоя на Пелопонеската война, при това на свидетел, който желае – чрез правото на собственото си свидетелство – да разследва и контролира и свидетелствата на другите, които казват нещо за конфликта, както и изобщо за миналото. Така свидетелят, който е очевидец на случилото се, се превръща в съчинението на Тукидид, от една страна, в онзи, който ще помогне за свързването на някакво събитие с причина и последствие, от друга, в обект на силно критическо отношение. Тукидид е може би първият автор, пишещ за миналото, който ясно осъзнава, че онова, което някога се е случило, не е просто набор от отделни факти, до които всеки може да получи достъп благодарение на своето любопитство – с каквото усещане за лекота на научаването човек остава при четенето на Херодот – а труднодостъпна зона на познание, при това замъглена от мненията на хора, които, често без да са били очевидци на станалото, се представят за негови свидетели, ползвайки разпространени слухове или съчинявайки си небивалици. За да се достигне до по-достоверно знание за миналото, авторът на изследването трябва, следователно, преди всичко да проникне през мрежата от натрупани с времето свидетелства, а това на свой ред го тласка в двоен конфликт и с онези, които ги използват, и с онези, които ги създават: историкът се оказва противодействащ и на естествената мисловна леност у повечето хора, склонни да приемат безукорно готовите мнения (ta hetoima), и на онова, което Тукидид нарича to muthōdes – баснословните измислици на поетите, украсяващи премного нещата, и приказките на логографите, съчиняващи словата си така, че да се харесат на своята публика. 

Тукидид демонстрира как борави със свидетелствата в дългия пасаж в началото на Първа книга, известен като “Археология” (гл. 2-19). За да представи мащаба на войната между атиняните и спартанците, на която е бил очевидец, той трябва да я сравни със събитията в миналите времена на Елада. Сравнението на свой ред изисква свързване с чужди свидетелства и Тукидид изрично пише рамкиращо в началото и в края на “Археологията” колко трудно е да се доверяваш поред на всяко свидетелство (panti tekmērio pisteusai); освен това, допълва той, хората са склонни да приемат преданията и мълвите (akoas), без да ги подлагат на проверка (abasanistōs). Може да се предположи, че Тукидид старателно е издирвал и сравнявал казаното и написаното за древните времена на Елада, а не се е доверявал, както казва – изглежда, усмивайки Херодот – на разпита, който е провел първия срещнат (ouk ek tou paratukhontos punthanomenos). Дали обаче неговото изложение е идеално чисто по отношение на свидетелската намеса в знанието за миналото? Дали Тукидид, който живее и пише в някакъв съвременен културен контекст, не се намесва неминуемо в работата на учения Тукидид? В “Археологията” по-скоро личат свързано и двете страни на свидетелското слово: и тази, която критически е очиствана от личните пристрастия и непроверените слухове, и тази, която поради самото очистване и последващо представяне на миналото замърсява, добавяйки нещо свое. Пасажът, описващ времето от първите заселвания в Елада до края на Гръко-персийските войни и годините преди избухването на конфликта между Атина и Спарта, е подчинен сякаш изцяло на оценката, която Тукидид дава за Пелопонеската война. В уводния параграф на “Историята” войната е представена обобщаващо като kinēsis megistē – най-голямото движение и разместване на установения ред, най-голямата промяна, засегнала Елада. Именно през призмата на движението и промяната в “Археологията” се наблюдава и цялата минала история на елините: в описанието си Тукидид акцентира върху вътрешната и външната динамика на полисите, върху преселенията и колонизацията, пътуванията и търговските контакти, способстващи за забогатяването на някои части от Елада, не на последно място върху развитието на основния инструмент за общо придвижване на хора и блага – корабите.

Целта на първата стъпка от dzētēsis tēs alētheias е да се постигне във възможно най-голяма степен точност, akribeia, по отношение на случилите се в миналото събития. Втората стъпка е да се обясни какви са били причините (aitiai) тези неща да се случат и кое е дало повод (prophasis) те да се случат. В текста на Тукидид обяснителната процедура се представя в два плана: или самият Тукидид обяснява от първо лице защо и как нещо се е случило, или по-често дава думата на действащите лица, които в речи обясняват и противопоставят своите разбирания и мотивации. Възниква въпросът как Тукидид е научил точно какво са казали страните във войната; той отговаря в началото на гл. 22 от Първа книга, че му е било трудно да си припомни буквално словата, които е чул, както и по същата причина не може да се довери напълно на чуждите преразкази, затова по отношение на речите борави с точност, основана върху вероятното: действащите лица, казва Тукидид, говорят в неговия текст това, които най-вече биха говорили  (ta deonta malist’ eipein) при съответните обстоятелства.

Този принцип на обяснение на причините се свързва в текста на Тукидидовата книга с друг, общ за елинската интелектуална култура във втората половина на V в. пр. Хр. “За всяко една работа”, твърдял софистът Протагор (фр. B 6A DK), “могат да се кажат две противоположни слова”. Повлиян немалко от ученията на софистите, Тукидид представя много от речите в своя текст по двойки – първата, огледална по своето послание на втората. Но докато описва мотивациите по този начин, авторът на текста не взема страна и по-скоро се опитва да покаже как пораждането на някакво събитие се случва под формата на диалогичен двубой, на словесно състезание между две лица, едното от които утвърждава желаното действие, а другото неговото противодействие. Така, ако при изследването на свидетелствата желаната точност изисква разделяне на мненията, разнищване на готовите разбирания и отстраняване на противоречията, при изследването на причините точността, обратно, сякаш се нуждае от противоречието и наслагването на мнения.     

Непряко Тукидид, изглежда, мисли и за трета стъпка в метода на своето изследване: стилистично изграждане на историографски дискурс, който може вярно да представи събитията и мотивациите. Откъде съдим, че историкът трябва да полага специална грижа за своята реч? Най-вече от това, че Тукидид устойчиво редува в своя текст два стила, отговарящи на двата вида изследователска akribeia – на критическата точност по отношение на случванията и събитията и вероятната точност по отношение на мотивациите. Когато представя реда на събитията, стилът му е повествователен, неабстрактен и по-особен начин прозрачен и ненапрегнат; случванията са отчетливо видни, подредени в завършени синтагми и създаващи усещане, че нещата са такива, каквито са. Когато обаче представя мотивациите чрез речите на действащите лица, Тукидид променя своя стил: словото му се усложнява, напряга абстрактно, реторизира; периодите се удължават с хипотактични връзки и се изпълват с фигури; смислите се противопоставят и същевременно смесват и допълват, в резултат на което изказването на причините е като цяло хетерологично и генерализиращо: когато нещо се назовава като такова, каквото е, то е и друго, заедно с което образува по-сложен клас от неща, за които няма една дума – както няма една дума за атинската култура, назована с богатство от понятия от Перикъл в прочутата надгробна реч във Втора книга (гл. 35-46).    

Изисквайки от изследователя безусловна точност по отношение на сведенията за миналото, както и много богата философска и реторическа култура за разбирането на причините и тяхното представяне, Тукидид ясно се различава от изономичната концепция за проучване в “Историята” на Херодот. Според Тукидид изследването на миналото не е задача за всеки, както и неговата книга не е адресирана към всеки. Тя ще се стори на мнозина, заявява той в края на гл. I, 22, не толкова забавна (aterpesteron) колкото съчиненията на онези, които се занимават с небивалици, но пък на други – разбира се, овластени и високообразовани хора – може би ще е полезна, защото поради онова, което е трайно в човешкия нрав – Тукидид използва, за да го означи, думата “човешкото” (to anthrōpinon) – събитията и случванията, които той предава, могат да се повторят по сходен начин и в бъдещето; та по тази причина книгата му “е по-скоро ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега” (ktēma te es aiei mallon ē agōnisma es to parakhrēma akouein xunkeitai).

От модерна гледна точка това разбиране на Тукидид навярно може да се сметне от някои за интелектуално високомерие; средата на Тукидид обаче го счита за израз на гражданска добродетел. Ето какво се казва например в памфлета на Псевдо-Ксенофонт “За държавното устройство на атинянините” – текст от края на V в. пр. Хр., насочен срещу демократическия режим в Атина: “По цялата земя най-отличното (to beltiston) е нещо противоположно на демокрацията: защото у най-отличните хора са налице най-малко необузданост и несправедливост, а точното им знание (akribeia) по отношение на полезното е най-голямо, докато у народа се срещат най-вече глупост, безредие, калпавост, понеже бедността тика хората към срамни неща, а също и необразоваността (apaideusia) и незнанието, дължащи се на липсата на пари у някои от тях” (гл. 1, 5). Същата тема се открива загатната и в реч на Алкивиад в съчинението на Тукидид (VI, 18, 6): описвайки силата на полиса в решителни моменти, Алкивиад казва, че тя се получава от свързването на трите негови части, а именно “калпавото” (to phaulon), “средното” (to meson) и “най-висшето” (to panu akribes).

Така става ясно, че търсенето на akribeia се разпознава като ценност дотолкова, доколкото точността има приложение в отношенията с другите членове на полиса, в експертизите на проблеми, възникващи от упражняването на власт, а не в решаването на чисто научни спорове, незасягащи пряко благополучието на гражданското тяло – каквото разбиране за научна точност имаме донякъде днес, особено във висшите математически науки. Оттук и книгата на Тукидид, който, както е известно, е претърпял неуспехи в гражданското поприще, желае сякаш да бъде чрез самия метод за изследване на миналото, който предлага и осъществява, някак равна на делата на своите герои.


* По отношение на разбирането за историография съм се повлиял от втората част на “Паметта, историята, забравата” на Пол Рикьор (Paris, 2000), в която авторът развива тезата за триделната процедура на историографската практика, съставена от: 1) документална фаза на проучване на свидетелствата; 2) фаза на тяхното разбиране и обяснение; 3) фаза на тяхното представяне. За контекстовото разбиране на понятието historiē и по-общо за Херодот като историк насочвам към книгата на Розалинд Томас “Herodotus in Context” (Cambridge, 2000). Написаното за Тукидид е пряко повлияно от две работи: N. Loreax, “Thucydide a écrit la Guerre du Péloponnèse”, Mètis. Anthropologie des mondes grecs anciens 1.1, 1986, 139-161 и G. Crane, “The Blinded Eye: Thucydides and the New Written Word”, Lanham, 1996. Преводите на цитираните старогръцки текстове са мои.  



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Благодаря на проф. Богданов за предложението да се включат и други автори, които заслужават да са в разговора, защото имат какво да ни кажат. Тъкмо се питах какво да коментирам, когато стана дума за книги на проф. Богданов, които нямам под ръка, а за Тукидид определено не знам толкова много за да поддържам добрите разсъждания направени най-вече от Георги и последните дни от Крадла.

Искам да се върна на нещо, което написа Невена, но което остана без коментар. Струва, че е много точно и добро и не бива да бъде прескочено: речите на Тукидид не превръщат ли политическия дискурс в предвидим? Мисля, че това е една от основните характеристики на политическия дискурс: след първо четене той вече е така предвидим, че няма как да се мери с други дискурси, като например, с литературния. Но когато се смесва с други дискурси –философския, например, този става далеч по-дълбок и може би не така егоцентричен. Също мисля, че Невена е права, когато забелязва, че речите осъществяват връзка с устната традиция, заложена, както се знае в основата на старогръцката литература. Ако не се лъжа Херодот също включва една реч в текста си. (Трябва да я потърся, за да кажа коя е.)

Но определено Херодот няма нужда от речи: той е от тези, които следват традицията на разказа: „разкажи ми (ще ти разкажа) историята за...” . Кой е по-добър историк от двамата, Херодот или Тукидид? Зависи какво се разбира под история. Историята не е само представяне на доказателство за това, което се е случило, тя е преди всичко разбиране за това, което се е случило. В това разбиране влиза точно идеята за промяната (с това се включвам в разговора за промяната). Но промяната от един историк е видяна на много нива: лично човешката, обществената; последната е свързана с това дали става дума за малки или големи групи от хора. Големите групи ни насочват към идеята за държавни формирования: град-полис, царства, империи. Мисля, че историята става история, именно когато се пресича с фономена на държавата и тогава се идеологизира: поема идеята, че тази държава трябва непременно да бъде трайно образование, един вид, отсега и завинаги. Но имали нещо завинаги, когато става въпрос за хора, човеци тук на тази Планета, преди или сега?

Затова Евгения е направила не разказ за историята на Одисей (разбирана като ИСТОРИЯ), а преразказ за перипетиите на Одисей разказани в “Одисеята“ и е включила интересни разсъждения. Добре дошла, Евгения, ще се радвам отново да прочета твой коментар.

Между предсказатели на бъдещето и историци има дълбока връзка: и едните и другите си поставят за цел да видят и разберат това, което се е случило и ще се случи. Но това със сигурност е друга голяма тема, която надали е по силите на някого от нас.
Тема № - 27 Коментар № - 2361 Анета де ла Мар - 2010-06-07 17:15:49
Няма да забравя коментара, който в моята тема ми написа професор Димитров - за придвижването на текста:

"Херодот се обръща към едно недалечно минало, Пелопонеската война от 431-404 г. пр. Хр., описана от неговия събрат Тукидид(ес). Обръща се и гледа божеството и то му подсказва нещо, дава му да изпита нещо. Херодот казва, че “Това станало много години след похода на царя”, на Ксеркс. Колко ли години е писал Историята си Херодот? Колко години се е движил текстът? Как е съставил Историята си Херодот? Мисля си, че последните три книги са писани в по-късно време. Мисля, че авторът е един и същи, но текстът и нишките му са се придвижили. Уж като камъни огромни, като назъбени от годините скали и неподвижни, но са се придвижили. Струва ми се, че съм виждал скали, които са се движили. Съзерцавал съм такива камъни. В езика има такива неща много. Ние не ги съзерцаваме. "

и онова „Царю на мидийците, лакедемонците ни изпратиха да бъдем наказани заради погубените в Спарта глашатаи”.
Тема № - 27 Коментар № - 2360 Kradla - 2010-06-07 16:50:00
Ностосът на Одисей - литература или история

Майсторството на Омир да вплита разказ в разказа го прави много динамичен и му позволява да разгръща фабула след фабула. Да не забравяме, че неговото творчество е слушано както от царете, така и от групи от хора, било приближените до царския двор, било то от хора, обичащи историите за богове и герои. Наред с изливащата се епика на песента, трябвало е да се поддържа постоянно и вниманието на слушателите. Този подход обаче води и до известно смесване и объркване у читателя. В съвременния свят всеки автор или разказвач ползва отделни фрагменти от „Одисея” било като аналог за някакво събитие ,било за пояснение на някаква идеограма. Но се съмнявам, че има човек, който би разказал „Одисея” в реда и по начина, който е използвал Омир.

Героят Одисей след падането на Троя е смятал, че ще се завърне в Итака като победител, отрупан с дарове и плячка, прославил името на рода си и царството си. За зла чест нищо и никой от придружилите го не се завръща в неговото царство. В един момент от живота си Одисей заживява като насън - нищо от това, което му е известно и познато не се появява и нищо от това, за което се моли на боговете или се надява да получи, не се случва.

Единадесетата песен разказва за мъчителните терзания на Одисей след отплаването от Троя.
Целта на Одисей е да осъществи среща с духа на Тирезий – известния в древността тивански оракул, който умеел да предсказва бъдещето. От тази среща Одисей се надява да му бъдат разтълкувани различните поличби и в крайна сметка да разбере кога ще може да се върне в родната Итака.
За да разберем смисъла на предаденото, трябва да се върнем няколко хилядолетия назад и да се постараем да вникнем в душите и светогледа на древните хора.
Тоест, и ние като героя, се опитваме да викнем духовете от онази епоха.
Преди 3000 г. (историците датират Троянската война около 1180 г. пр. Хр), човекът е живеел в по-различен свят, от този който ние познаваме.
Дете на природата, живеещо в близък контакт с нея, с дивите животни и природните стихии, той е вярвал в боговете и божественото ръководство на съдбите на хората.
От леката милувка на вятъра до гръмотевицата той е смятал, че това е дело на щастлив или гневен бог или богиня, които също са подвластни на човешките чувства и ги проявяват по подходящ за един бог начин. Хората от онези векове са възпитавани с историята на Зевс и Хера, митовете за героите като Хераклес, Олимп – планината, където боговете живеят и т.н. Митовете, макар и по един приказен начин, отразяват до голяма степен събития от човешката история. И Одисей е вярвал, че има по-висши същества от човека, боговете, които му помагат в нелеките начинания или се гневят, ако той извършва забранени от тях неща и го наказват за това.

Омир ни разказва в единадесета песен как неочаквано за Одисей, вместо чакания Тирезий, нахлува цял сонм от души, които Одисей с меча си не допуска до жертвоприношението.

Безспорно, Омир успява да пресъздаде картината за съдбата на душите след смъртта в тази песен прекалено драматично и трагично.Той успява да внуши чувството за нещастие на хората, показва, че обстановката е тъжна и печална.
Омир показва всъщност как всичките тези мъртви души се интересуват от своите близки и колко много ги обичат. Авторът обрисува образа на мъртвите души като ято неспокойни птици, които се разхвърчават в уплаха.
В края на песента Одисей застава при рова, за да чака останалите мъртви души на героите, загинали в битката.

Може би именно случващото се с Одисей го кара да мисли,че всичко това не е случайно,че в живота му са намесени волята и прищевките на боговете и поради това, че макар и „най умен и далновиден сред смъртните”, не може да разбере ставащото около него, той решава да използва известния за неговата епоха метод - да разпита ясновидец. Тъй като такъв обаче няма, затова всъщност той решава да извика духа на отдавна починалия велик гадател от Спарта- Тирезий.
След драматичните приготовления и изгонване на ненужните духове, се явява най-накрая и Тирезий. Той разкрива причината за сполетелите го нещастия - бог Посейдон е разгневен от постъпката на Одисей - ослепяването на Посейдоновия син - циклопа Полифем. Богът се е зарекъл за наказание да не допусне Одисей да се завърне в родината си и че ще накаже всеки, който се осмели да му помогне. Заедно с причината за сполетялото го Тирезий открива на Одисей и част от бъдещата му съдба: предсказва му, че по пътя към Итака ще спрат и на острова Тринакрия, обитаван от бог Хелиос, богът- слънце, където не бива да посягат на божественото стадо бикове. В противен случай неговите спътници ги очаква гибел, а скиталчествата му ще продължат.

Накрая Тирезий му казва, че след дълги премеждия, Одисей все пак ще се завърне в родината си. Финалът на разказа на ясновидеца е също печален - след като се справи с кандидат-женихите на Пенелопа, вярната Одисеева съпруга, той пак ще се скита с рибарското весло на рамо до края на живота си, докато пристигне при народ, непознаващ мореходството.
Въпреки предсказаното от виждащия бъдещето жрец- ясновидец, въпреки предупрежденията на самия Одисей към другарите му, събитията следват неумолимо своя ход! Всичко става така , както е предсказано. Това индусите наричат карма.

Определено може да приемем творчеството на Омир за уникално и неповторимо,той наистина успява да пренесе читателя в един по-мистичен и по-тайнствен свят - света на великите богове и техните мисии.
Тема № - 27 Коментар № - 2359 Евгения Енейкова - 2010-06-07 15:04:05
Вълнува ме това, което казват и представят Крадла и Г.Г. Не толкова, защото ме цитират, особено Крадла, а защото позоваването им преминава прекрасно в малки и по-големи съвременни теми.

Крехко нещо е мисленето, бързо увяхва, външни събития го спират. Виждате, форумът е на висота, но другите замълчаха. Сигурно ги отблъсква и това, че говорим с едри като че ли прекалено тукашни идеи, че липсват други автори. Науката е именно това – препращане към текстове на умни хора, на философи и изследователи. Умни, разбира се, означава нетукашни.

Та затова соча два източника, които са ми оказали влияние – разбиращата социология на Вебер (Макс Вебер, Смисъл и ценност. С., 1998, съставил и предговорил Кольо Коев, вече професор в НБУ) и херменевтиката на Гадамер (Ханс-Георг Гадамер, История и херменевтика. С., 1994, съставил и предговорил Христо Тодоров, професор в НБУ). И в двете работи има важни страници по темата за историята.
Тема № - 27 Коментар № - 2358 Bogdan Bogdanov - 2010-06-07 12:22:23
То не е въпрос, добрата власт. Ако е власт, тя винаги е добра.
Имам "под ръка" само един текст на Тукидид. Речта на (вери сори, за) Перикъл.
Въпросът е, кой може да бъде добър властник.
Атина след Перикъл не успя да покаже добро управление.
Значи ли това, че експертът - изразяващ властния дискурс в каквато и да било форма- в лицето на Тукидид не се справи?
Тема № - 27 Коментар № - 2354 Дмитрий Варзоновцев - 2010-06-06 18:46:54
Много сложно е - една част от човешката природа трябва непременно да преминава през промяната, като чисто човешко качество, за да може да постигне “божествената” непромяна. Липсата на тази промяна, не означава, че човек е постигнал непромяната. Непромяната не е напълно човешко нещо (тя е мислимото, не реалното), истинската непромяна, възможност да се достигне до други времена, да се получи трайност, да се продължи – става възможна чрез промяната. Докато чета коментара на ГГ се сещам за един друг текст (в “Отделно и заедно”), в който се казва, че живеем на гроздове. Страхотен въпрос там, който не е реторичен: Как за граденето на заедността помагат определени думи, фрази и текстове?

Много тънък въпрос, но аз си представям как би изглеждал човек, който е в заедност не с хора, а само с думи, фрази и текстове, които при това да могат да превръщат речта в културна практика, жанра - в дискурс, и в своя свят да могат да допускат място за друг собствен свят, но пак на текст. Сигурно това е още по-добро от божествената непромяна.

Иначе, понякога се заблуждаваме, че “човешката” ни непромяна е добро, обърквайки я с “божествената”.

Това води и до отговора на въпроса защо Тукидид говори за човешката природа през общото – “СЪЩЕСТВУВАНЕТО е виртуално множество от хора, които имат нужда от разглеждането на един предмет и в спор за ценността му работят за своята заедност.”
Тема № - 27 Коментар № - 2352 Kradla - 2010-06-06 16:26:49
В интерес на истината, ако трябва да се припомня текст на професор Богданов, който най-точно представя съотношението и ролята на митологическите и реалистичните разкази, изразяващи връзката между приемствеността и промяната - най-добре е да се прочете "За основанията да говорим за традицията" в "Европа - разбирана и правена". Там професор Богданов дава следното определение за историческо изследване - "култивиране на по-добра памет, задържаща повече подробности за хода на една приемственост".

Историческото изследване представлява тълкуване на материал, който също съдържа тълкувания - не само на други изследователи, но и на самите участници в традицията, "конструирали" своята идентичност чрез действията и възгледите си - пише професор Богданов.

Поставя се въпросът за съществуването на един вторичен културен език в старогръцката култура, съдържащ набор от идеи, ценности и символи, разгърнал се в многобройните речи около въпроса за добрата общност на съществуването.

Поставя се и въпросът за промяната.

Аз - най-много харесвам, а и вярвам в това, че речите в старата елинска литература са именно културни практики, и благодарение на това, в тях не само може да се усеща трайната постановка за разбирането на света, но може и ефективно да се помества някакъв наш свят.

(От друга страна, в книгата на Франсоа Растие, която професор Богданов препоръча, горната теория за културните практики може да бъде подкрепена и по отношение на вграждането на реторичните речи в историческия изказ при Тукидид. Растие казва, че жанровете са подчинени на дискурсите и затова, когато един изказ се включи в друг изказ – той вече няма нищо общо с това, което би представлявал самостоятелно. Жанровете са подчинени на реалността – всяка група социални практики, съответства на определен дискурс, се разделя на определени дейности, всяка от които има своя жанр.)

Преразказвам крайно обобщено, сигурно и неразбираемо, но буквално ще цитирам финала:

"...имаме право да говорим за целостта на една традиция само ако сме в състояние да формулираме комплекса от трайни елементи, който се пази в нея. Представям си този комплекс като един вид раздиплящ се в "речи" вторичен език на културата, без да зная кога хуманитарната наука ще е в състояние да ги представя по дискурсивен начин."

P.s. Междувременно виждам, че във форума се е появил нов коментар на ГГ, който добре илюстрира способността на речта да бъде културна практика.
Тема № - 27 Коментар № - 2350 Kradla - 2010-06-06 14:24:57
Искам да засегна и друга голяма тема, подета в двата коментара на Крадла – темата за промяната.

Промяната обаче не може да се разглежда сама по себе си, а по-скоро в рамките на идея за уреден ценностен свят. В съчинението на Тукидид се откриват две по-цялостни идеи за уреден свят: тази на атиняните и тази на спартанците. Светът на атиняните, разширен извън територията на полиса, е повече отворен към промяната, отколкото светът на спартанците. По различни причини във времето на Тукидид е станало така, че за да просъществува като, тъй да се каже, империя, Атина се нуждае от това да предизвиква промяна. Какви са тези причини? Можем да изброим едро някои от тях: грижата за отличаване сред останалите елини, необходимостта да се държат в подчинение общности, които не живеят в близост до Атика, навярно също така редица демографски и икономически фактори, не на последно място личната амбиция на някои атински политици.

Поради тези причини промяната е оценностявана от идеологията на атиняните. Когато те решават дали да отплават за Сиракуза, Алкивиад, който подкрепя начинанието, им казва тъкмо това: “Що се отнася до полиса, ако той си трае, ще се похаби сам по себе си като всяко друго нещо, и всяка негова способност ще залинее; ако обаче се бори, винаги ще придобива нови способности и ще свикне да се защитава не толкова с думи, колкото с дела.” (VI, 18).

Отворен към промяната, светът на Тукидид – може би повече този на Атина, отколкото на Спарта – е отворен обаче и към опасността от разрушаване. Затова и, както забеляза във втория си коментар проф. Богданов, по особен начин във втората голяма част на “Историята” (книги 5-8) Тукидид, който е станал свидетел на провала в Сиракуза, се държи по-дистанцирано към атинската идеология и сякаш в някои моменти мисли през идеологията на спартанците – че е по-добре нещата да не се променят или ако се променят, това да става с по-бавни и обмислени стъпки.

Защо това има значение за нас днес, в България? Мисля, че Крадла задава и този въпрос. Ще се позова на това, което проф. Богданов е написал в книгата “Двете благополучия” – книга, която, въпреки че не коментира пряко текстове от старогръцката литература, дължи много на тяхното разбиране при изграждането на по-общия социологически модел, който предлага.

Та, стъпвайки върху текста на “Двете благополучия”, ми се струва, че до голяма степен днес България, като държава-член на ЕС, ползва общо идеология, близка с тази на атиняните – промяната, излизането навън, социалната мобилност, активността в предизвикването на събития, публичното дебатиране по един и друг въпрос, подкрепата за индивидуалното отличаване, това са все неща, които днес, в публичния дискурс, биват представяни като ценности. Сигурно е, че в България има професионални и политически общности, които следват този модел на живот и се опитват да го осъществяват. Доколко могат да го постигнат напълно – е по-сложен въпрос.

От друга страна обаче, може би поради това, което проф. Богданов разглежда в “Двете благополучия” като атомизиране на обществото по времето на комунизма, може би и поради естествена съпротива срещу общата идеология, България вътрешно изглежда разделена на много места между един вид “спартански” микро-общности, за които промяната не е особена ценност и дори е нещо лошо. Може би всеки е в състояние да посочи пример за това от обсега на настоящия си живот: хора, живеещи на гроздове, свързани от собствен нерефлексивен модел за общо съществуване, изградили, така да се каже, лична битова нормалност, слабо реагираща на по-външните и по-абстрактни правила и отговорности, консуматори на събития и в същото време, колкото и защитен да е така изграденият свят, живеещи в нещо като тиха истерия от нахлуването на външното, водещо тъй или иначе до постоянно случващия се провал на идеята, която удържа подобен модел – че нещата в общия свят са относителни и затова всеки има право да бъде мяра на собствения си живот.

Разбира се, атинската и спартанската идеология на живот са практически неразделими. Показва го Тукидид по своя знаменит начин, показва го и стихийното ни живеене, което неизбежно и попада под общата идея за промяната като ценност, и в своя бит клони към затваряне и атомизиране. Хубавото е, че от време на време, попадайки в някаква кризисна ситуация, това живеене се опитва и да се трансцендира, като разглежда правилата, които го основават. Е, в този смисъл и да ги изгражда по нов начин, мислейки върху тях, което означава да взема и страна, както аз по необходимост вземам например сега, пишейки този коментар.
Тема № - 27 Коментар № - 2348 ГГ - 2010-06-06 13:43:10
Много е интересно това за “нашето”, което се намесва в тълкуването на един текст, още повече при Тукидид, за когото казват, че бил много повлиян от Хипократ и че всъщност пише психологична история.

В миналия ми коментар, мислейки за промяната, не съм се сетила, че може би това, което при Платон е видимото (тялото) и невидимото (душата), а при Херодот е човешкият живот и животът, предсказан в прорицанието, което човек трябва да разчете – при Тукидид се изразява чрез обществения строй и народностния характер. Може би затова става въпрос за човешка природа, защото боговете-прорицанията-мисленето-словото-културата-ценностите (всички те - по-близо до душата) водят до повече разбиране за хората и ги правят по-силни като прибавят своята сила към телесната сила. На места в текста, Тукидид показва случването на някое събитие като факт и същевременно казва, че и според прорицанието, при тези, които вярват в прорицания, било казано същото... и в такива моменти ни доближава до една разделителна линия, спрямо която се виждат отделните същности. Такива интересни разделителни линии се виждат много и чрез теорията на професор Богданов за атиняните и спартанците. Защо, например, Тукидид извежда връзките между полисния ред и културния феномен на основата на общото, а не на отделното - говори за човешката природа въобще, а не за човешката природа на отделния човек – и защо това се случва преди развитието на другата линия, продължена от Ксенофонт, от която се обособява биографията. Защо обективният Тукидид извежда като доминиращ възгледа, а не действителното положение - предлага един исторически изказ, в който реторическият изказ се вгражда добре – може би защото и двата изказа са пристрастни да се изразяват по оценъчно-класификационен начин, но може би и защото парадигмите, които разчертават текста са следните: 1. полисен ред-исторически изказ-продължителността на времето е равна на един човешки живот; 2. народностен характер-реторически изказ-времето продължава отвъд човешкия живот - в бъдещето.

В “Мит и литература” е казано много добре, по отношение на въпроса как историята може да коментира положението, че “атиняните станали твърде силни, това създало страхове у спартанците и ги накарало да воюват” - Тукидид извежда невъзможността на историята да остане единствено на нивото на обществената история, което налага историческият анализ да заговори на езика на културната идеология.

Еволюционно погледнато - словото и мисленето (и речите) при Тукидид, и особено в контекста на речта на Перикъл, играят ролята на това, което в предходната литература са имали съновиденията и прорицанията, които още при Херодот започват да дават предимство на човешкото слово над оракулското, но в същото време – при Ксенофонт още продължават да се следят знаците на едно жертвоприношение, например.

Връзката между полисния ред и културата, появила се в книгата на Тукидид, наистина отбелязва и още по-големия въпрос за винаги отворените граници на реалното и мислимото в човешката природа.

Всяко нещо се състои от реално и мислимо.

Тема № - 27 Коментар № - 2347 Kradla - 2010-06-05 23:57:32
След двата нови коментара - на проф. Богданов и на Крадла - искам да засегна темата за войната. По-рано проф. Богданов писа, че в разбирането на Тукидид човешката природа се открива при голяма криза; после в същия ред на мисли Крадла припомни какво Платон казва в "Държавата" за войната. Затова темата ми се струва уместна; ще се опитам освен това чрез нея да направя и кратко наблюдение върху речите, за които пита в последния си коментар Анета - но не върху тяхната функция, за която съм изказал някакво разбиране в титулния текст, а върху изграждането на техния изказ.

Как войната се представя при Тукидид? Най-малко по два начина. От една страна, войната е набор от събития, водещи до промяна в живота на общности, които са в конфликт помежду си. Това разбиране се предава от Тукидид в повествователни пасажи, в които детайлно се описва какви сухоземни и морски битки са станали, как и къде са били разположени войските, кой ги е ръководил, как е протекло самото сражение, колко са били убитите. Тук промяната – като резултат от военните действия – е представима, така да се каже, “обективно”, доколкото тя се измерва с броя на загиналите от двете воюващи войски и с настъпилото изместване на позициите.

От друга страна обаче, войната има и този по-висш смисъл да бъде сцена, върху която се откриват принципите, организиращи реда в човешкия свят. Ставайки един вид абстрактно понятие, тя попада не само в преките размишления на историка за причините, породили сблъсъка между атиняните и спартанците, но по забележителен начин и в структурирането на изказите, чрез които действащите лица в конфликта предават своите мотивации. Ще дам кратък пример. Ето как Перикъл говори за демокрацията в "Надгробното слово" (гл. 2, 37): "Разполагаме с държавно устройство, което не се съревновава със законите на съседите ни, понеже сме по-скоро пример за другите, отколкото техни имитатори. По име то се нарича демокрация – защото не управляват малцина, а мнозина. Що се отнася до законите, на всички е дадено равно в частните спорове; по отношение пък на отличеността, ако някой си е спечелил слава в нещо, той се счита за ценен в общите работи – не поради своята привилегия, а поради добродетелта си; а що се отнася, най-сетне, до бедността, ако човек може с нещо да помогне на полиса, липсата на отличеност не го възпрепятства." Това, което Перикъл заявява, не може да се разглежда като едномерно твърдение, като израз на устойчиво разбиране за нещо, ако не се разглежда и като фаланга от значения, противопоставена на друга; субектът на изказването не просто съобщава, той сякаш воюва за постигането на смисъл, изграждайки реда на своето слово като наниз от противопоставяния, който на много места прилича на броеница с бели и черни маниста – белите, бележещи надмощието на това, което е наше, черните по-ниската стойност на това, което е чуждо.

Съвкупност от голямо множество промени в общия живот и същевременно сцена, върху която по-добре може да се различат неговите елементи, войната сякаш представлява според Тукидид възможност за възпроизвеждане на някакъв устойчив общ ред не по пътя на "умъртвяването" на импулса да се желае нещо да стане друго, а тъкмо напротив - по пътя на неговото усилване.

Струва ми се, че горе-долу това е казано и в прочутия фр. 53 на Хераклит: "Войната на всичко е баща, на всичко цар; едни показва, че богове са, други хора, едни роби прави, други свободни."
Тема № - 27 Коментар № - 2345 ГГ - 2010-06-04 19:16:52
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 39950

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 6706

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25500

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123297

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 61444

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 14123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6896

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167454

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48846

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30941

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA