ФОРУМ - АРХИВ

ДУШИТЕ НА ПЛАТОН
или за сходствата и различията в личността

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

1. Ярките сухи цветове на Мароко, землистата топлина и влагата на есенните паркове, миризмата на разчупения портокал и подострените моливи, канелата, турското кафе, вкусът на хляба с маслини, много течните акварели и много педантичните офорти, Димитровград, Женева, Солун, майка ми и баба ми, разцъфналата хортензия, домашните супи, приказките на Киплинг, Х. след вечеря, притихнала, отпусната в бялото пухено одеяло, наелектризирана броня, която леко ме парва, когато я докосна, бистрото лице на дъщеря ни, загледана в слънчево зайче, стихът на e.e. cummings nobody, not even the rain, has such small hands, написан за нея, рижите сетери, ирониите и поучителните вечерни монолози на Б., неовладяната коса и оптимизмът на В., прималяването, преминаващо в еуфория, когато излитам със самолет в мрачна и дъждовна сутрин, лимоненото жълто и червените тухли, сухият студ навън, разливането на умората в мигновено заспиване, Хермесовата лекота на тялото, водните лилии на Моне, лавандулата, Пруст, Флобер, Русо, Рот, Капоти, щедрите вестници и късният обилен обяд в събота, разхвърлените топли стаи, светлината през хартия, хрумването, главите на Бранкузи, дъбът, чиято корона е разлюляна от вятъра на Ерос в един фрагмент на Сафо, грапавите божествени пасажи у Платон, трудно изкопчените разкази на А., понякога дългото приятелство с Н., несложното приятелство с В., дете, което си смъква с отмъстителен жест бодящата го плетена шапка, подслушаните разговори в автобуса, виното, вратовръзките, навиците, финалните сцени във филмите на Антониони, Марчело Мастрояни и Анита Екберг във фонтана “Треви”, навитите ръкави на ризата и часовниците със стрелки, мелодичните несвършващи изречения, разпалените неравноделни спорове, “Павана за една починала принцеса” на Равел, реките и облаците над океана, но и някои прояви на приятелска подлост, черната реторика, бързото разстройване, слабеенето и ревността, честолюбието, безразличието, студенината, раздуването на малките болки и успехи.

2. Навярно и аз мога подобно на Сократ в началото на Платоновия диалог “Федър” (230а) да кажа, че отделям доста време, за да се питам – съзнателно, пък и несъзнателно – дали по отношение на това, чрез което определям какъв съм или какъв искам да бъда, представлявам същество по-сложно, по-оплетено и по-разпалено от стоглавия великан Тифон, когото някога богинята Гея родила, за да се противопостави на Зевс, или пък съм кротко питомно животинче, причастно на простичкото божествено начало (theias tinos kai atyphou moiras metekhon, казва Платон, заигравайки се с името на чудовището) и затова винаги еднакво със самото себе си. Ако сега си представя, че Федър носеше под дрехата си скътано не словото на Лизий за предимствата на невлюбения, а свитък с Девета книга на Платоновата “Държава”, той сигурно щеше да намери повод да го зачете пред Сократ и като стигне до мястото от текста (IX, 588b и сл.), в което се обрисуват частите на душата, с присъщата си младежка необузданост да зашуми и да прекъсне четенето си, възкликвайки: “А, ето, Сократе, това, което питаше преди малко – като всеки човек ти си и едното, и другото!” Въпреки че външно си един, в душата ти живее и постоянно менящо облика си чудовище от митологичния род на Скила, Кербер или Химера, увенчано с множество глави на диви и питомни животни, символизиращи твоите телесни желания, и огромен силен лъв, чийто кръвожаден гняв може във всеки един момент да се прояви, и много по-мъничък от лъва винаги еднакъв със себе си, разумен и добродушен, но доста крехък и слабоват човечец, когото другите две животни постоянно грабят или в най-добрия случай подяждат.

Как тогава тази странна менажерия, която представлява Платоновият човек, как това вътрешно напрегнато кълбо от желания, чувства и разум, което без съмнение и аз представлявам по отношение на моите разнолики стремежи и действия, не се разпада? Как толкова дълго време, въпреки понякога кризисните ситуации и разочарования, оставам цял и свързан, как мога да казвам, че съм същият, при положение, че в това, което харесвам и искам да притежавам или да бъда, не мога да не съм постоянно различен? Каква е в крайна сметка тази еластична, прилепчива, лесно делима, пореста личност, която нося?

3. Струва ми се, че запазвам вътрешната си свързаност и оставам един и същ въпреки промените, които предизвиквам или претърпявам, по два начина, обусловени взаимно. Първия ще нарека “стратегия на наподобяването”, втория “стратегия на отделянето”. Понеже съм развил това разбиране от четенето и обичането на двама автори, Платон и Русо, то ще се позовавам на тях, представяйки тезата си. 

В какво се състои най-напред стратегията на наподобяването? Изглежда, в това ефективно да разбираш, че вътрешният свят, независимо дали ще бъде наречен душа, личност или “аз”, не е устроен по-различно от външния: че, първо, във вътрешния си строеж, в съвкупността от мисли, образи и вярвания за себе си, човек е движен от същите сили и мотиви, на които се подчинява изобщо всичко одушевено в света, и, второ, носи в себе си същото динамично общество от неравни по качества и нееднакви по характер хора, сред които външно опитва да се отличи и наложи.

Първото твърдение е представено от Платон по знаменит символичен начин в диалога “Тимей” чрез мита за сътворяването на космоса. Платон твърди (34b и сл.), че световната душа – първото и най-съвършеното творение на бога демиург – не е едносъставна по природа, а получена от нелекото свързване на двата може би най-противоположни елемента, на двата най-трудно съчетаващи се един с друг ейдоса, чиито проявления се откриват в странните същества, населяващи човешките души. Смес от ейдоса на Същото, to auto, и ейдоса на Другото, to heteron, душата на космоса, която впоследствие ще послужи като образец при създаването на всичко останало в света, ще наложи навсякъде върху него този принцип на вътрешното несходство и динамика между непромяната и промяната, но заедно с това ще даде и рецептата, изпълнена, както показва Платон, с математическа точност върху работната маса на демиурга, чрез която то се балансира, преодолява и превръща в хармония: по-голямата доза от Същото, вложена в душевната смес, тоест по-голямото влияние на разумната сила, която може и трябва да се противопоставя на крайните действия и решения, към които подтикват останалите елементи в сместа, гарантира неконфликтното следване на двете свръх-задачи, вложени в душата – задачата движение и задачата безсмъртие – и така по-устойчивото щастливо съществуване на цялото именно като съставно цяло.    

В “Държавата” този космологичен модел е придобил и етико-политическо измерение. Справедливостта и останалите добродетели според Платон трябва да се търсят по-напред вътре в строежа на душата, която прилича на малък полис по това, че и в нея живеят и действат различни същества, надарени с различна чувствителност и разумност, които, следователно, развиват помежду си същите отношения на ред и безредие, същата тяга към непромяна и промяна, които развиват и хората навън в общността. И оттук справедливостта, както се казва в Четвърта книга (443c и сл.), представлява не толкова външно действие с една или друга цел, с един или друг резултат, а вътрешна хармония, постигнато вътрешно сходство и съгласие между тези различни елементи и същества, борещи се за надмощие в полиса на душата – с уговорката, че тази хармония Платон вижда не като демократично равенство на всички желания, както по-скоро ние си представяме това, което наричаме “вътрешно здраве”, а една мека тирания на разума над желанията и чувствата, проявяваща се в сдържаност и в един вид постоянна вътрешна педагогика, някак трудна за възприемане и следване днес най-вече с това, че изисква оформянето в самите нас на сложна реч, комбинираща по недразнещ начин смаляването на това, което вярваме, че сме, с усилването на това, което можем да станем.

В края на XVIII в. Русо – по-скоро без да развива пряко възгледите на Платон – е свързал в последната си книга, “Мечтанията на самотния скитник” (Les Rêveries du promeneur solitaire), разбирането, че сме вътрешно несходни със самите себе си, с новото, вече модерно разбиране, което ще бъде кодифицирано от декларациите за правата на човека, че всеки носи в себе си уникална личност, различаваща се от всяка друга и полезна именно с това свое различие. Отделен от останалите хора, както вярва, тъкмо поради крайното несходство на своята личност с личността на другите, изпълнен освен това със страхове, че е гонен и преследван от опасни и зли врагове, Русо постепенно открива към края на живота си, че може, регистрирайки всеки ден вътрешните си изменения благодарение на един символичен механизъм, който нарича в Първата разходка “барометър на душата”, да постигне вътре в себе си свързаността с обществото, в което външно не допускат да живее. Така Русо открива и утешението, че не може да бъде напълно сам, защото макар и изолиран от другите, всеки ден общува и влиза в противоречие с достатъчно много разнообразни проявления на себе си.

Но стигайки до идеята за вътрешното общество, Русо в крайна сметка стига и до същия проблем за организирането на съставената от различни части цялост, на който се е посветил по отношение на политическите общности в текста на “Обществения договор”. За да бъда цялостен, използвайки по позитивен начин условието, че съм винаги различен, е необходимо вътре в мен да се наложи някакъв по-траен ред, необходимо е, следователно, да сключа и спазвам и в себе си нещо като обществен договор, регламентиращ управлението на вътрешните ми действия. Това е, което наричам “стратегия на отделянето”: съвкупността от начините, по които личността винаги дели себе си ценностно на по-важни и по-неважни части и съставя въображаеми списъци с по-стойностни и по-нестойностни предмети, хора, събития, желания и грижи, и оттук начините, по които в своите външни проявления отдава повече значения на едните за сметка на другите.

Тази идея за ценностната вътрешна делитба, разбира се, не е напълно съвременна и, както искам да покажа, е естествено да бъде открита именно там, където се счита, че ядрото на идентичността не е едносъставно, а съчетание от различни елементи. Затова и черпя пример отново от диалога “Тимей”. След като е показал, че човекът е оформен по подобие на космоса съставно, Платон описва в 69а и сл. как в тази структура, чрез отделяне на нейните части, се е получила вторична йерархия и ред, който може да се опише като своеобразна карта на местата в тялото, обитавани от различните човешки души – аналогични по функция на частите на душата, представени в “Държавата” (IV, 439d и сл.) и “Федър” (246а и сл; 253c и сл.). Главата, акропол на тялото, съдържа най-ценната и за разлика от останалите души безсмъртна човешка душа – разумната, която посредством шията, нещо като провлак и същевременно гранична бразда, бива отделена от гърдите, където като в мъжки и женски отделения на къща са настанени душите, свързани с гнева и сродните му чувства, на свой ред отделени от слабините, където сякаш на ясла е завързано многоглавото чудовище на страстите – душата, представляваща желанията за телесни удоволствия.

По друг начин тази образцова вътрешна делитба – при която тялото парадоксално играе ролята на разделител и пространство на ред, разбира се, по-строг в горните и по-хлабав в долните му части – може да се открие и в диалога “Федон”. Според този текст душата обаче не е нещо съставено, тя няма части, иначе, казва Сократ, би се разпаднала при смъртта подобно но тялото (78b и сл.). Обяснявам си това на пръв поглед несъответствие спрямо разсъжденията за строежа на душата в другите Платонови диалози с това, че фигурата на философа Сократ, както е представена от Платон в този диалог, е също като начертаното в “Тимей” тяло образец за постигнато идеално делене между ценно и неценно във вътрешния човешки строеж. Душата на Сократ няма и не може да има части, а е чиста едносъставна душа, защото философът, който цял живот, както твърди пред своите другари, е упражнявал умиране (meletē thanatou: 67d; 81a), е постигнал в себе си безостатъчното делене на душа, която е нещо божествено чисто и безсмъртно, и тяло, което е нещо смъртно и мръсно. Оттук и лекотата, с която Сократ посреща смъртта, финалното делене на душа и тяло – лекотата на човек, който щастливо вярва, че вече е напълно идентичен на себе си, че може да се прояви като едносъставен и завършен, като изцяло отделен от несходствата си, като защитен от допускането на смесване между това, което желае да бъде, и това, което не желае да бъде. И понеже в ценностната йерархия, изложена от Сократ, тялото е нещо, което Сократ твърдо не желае да бъде и от което с цената на всичко желае да се различи, то нищо не му пречи в края на диалога, преди да изпие отровата, да заяви, къде шеговито, къде съвсем убедено на своите другари (115c), че онзи Сократ, за чийто труп след малко те ще се погрижат, няма да има нищо общо с одушевения Сократ, с когото сега разговарят и който ще им се изплъзне след смъртта, за да отиде на по-красиво място.

Изображение: Константин Бранкузи, “Спящата муза”, 1910 г., Metropolitan Museum of Art, New York



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Здравейте Веселинка и Георги. Както се казва: Отворихте ми очите. Оказва се, че форумът е за неоплатоници или неоплатонисти (не знам точната дума).
Георги, не знам дали съм усетила математическото ти образование (в този неоплатонически случай). Просто първата част е досущ в стила на Перек "Вещите" - изброяванита безкрайни на вещите, които носят информацията за притежателите им. Определено мога да кажа с всички рискове , че нямам принадлежност към неоплатонизма, но имам стара такава към математиката и просто видях моите особености в твоя текст. Преди хиляда години написах дисертация и накрая, след над 300 написани страници я сведох до една формула. И твоя текст може да се сведе до формула, но мисля, че ти не искаш да я напишеш. Разбира се, аз също не я включих в дисертацията, защото "целта на дисертационния труд е дисертанта да защити." Но бинарния код - с него не може никой да ме "излъже". Бях на 8 години, когато ми бутнаха в ръцете (ръчички) една черна машинка и ми казаха - всичко от десетична на двоична система и обратно. Започваш да мислиш така накрая и да го разпознаваш навсякъде и във всичко.
Та въпросът изглежда не е толкова до твоя текст, а до платонизма и неоплатонизма чрез твоя текст? В този смисъл.
Мисля, че няма начин да разгадаем сътворението чрез Платон и неоплатониците. Нямат инструмент или не го дават. (Не ми се сърдете). Има констатации, но инструмент за използване няма. Затова аз оставям този въпрос. Започвам от това: ако душата е моно и ако душата е поли. От тук има смисъл да се разсъждава, но не и преди това място. Защо има смисъл и то от това място? Защото от тук започва една управленска теория, която се отнася до хората, техните души, до техните чувства, до начина по който се чувстват и действат и до мотивацията им, до справедливостта (Платоново-Сократовски проблем), а от там до растежа или стагнацията на системите, които използват тази управленска теория.
Има огромна разлика за управленския модел и неговите резултати, ако той приеме, че хората имат монолитна или съставна душа. Ако се приеме съставната - това кара управленеца да прави определена разлика между хората, на базата на някаква тяхна изначална същност. Ако се приеме, че хората имат несъставна душа, то тогава управленецът ги разглежда и преценява по критерии на същността, количеството и качеството на работата им. Ако обаче управленецът приеме, че душите са съставни, той си задава въпроса - от какво са съставени - от висши или от нисши съставки и до колко при едни са висшите, до колко при други са низшите съставки. И тогава ги стратифицира в скалата си а`приори, върху недоказани и неверни следователно свойства,които не са реално измерими, а са теоретична презумпция.
Както казах, не съм платонист и нео-платонист. Всяка теоретична система, особено такава, преживяла хилядолетия, е достатъчно стройна и логична, за да не допусне атака от вътре, от собствен инструмент или теза. Но която и да е било теоретична система, дори такава, преживяла хилядолетия, е атакуема от вън. Ето, аз например казвам. Аз съм монотеист (двоен) и смятам душата за единна. Тогава като управленец изначално приемам линеен, а не йерархичен първоначален модел на управление. Платон иска да открие частицата на Бога, Нютон, който съм чела повече - също. Но моделите на търсене са различни. Обаче мисля, че както математиката на Нютон, така и Платоновата философия са "религиозни трактати". Да, те търсят частицата на сътворението, както Андронния Колайдер. Моделът на управление на Йехова например е изначално линеен, като този на Нютон. Имаме един Бог, жив, един и единосъщен. Той има 72 ангела, които са му войнството. Всеки ангел носи в името си част от името на Бога- единия и единосъщния, частиците -иах или -ел. Например първият ангел се казва Вехюиах и означава "Бог възвишен и превъзносим по-високо от всички неща", третият се казва Хелиел и означава "Бог помагащ". Всичките следователно носят част от същността на Твореца, един, единен и единосъщ. Всеки ангел си има обаче по един зъл гений, който е негов антипод. На Хелиел злият гения е "всичко, което е вредно за одушевеното същество". Защо ангелите имат антиподи? Ето това не знаем и няма как да го узнаем. Можем да предполагаме. Имало е война и се е отделила или е била отделена злата от добрата същност. Затова ангелите са войнство, частица от твореца еднни и единосъщни с него. Управленската "йерархия" или по-скоро организация - е линейна. Същите трябва да са и човешките души, а и в Библията е казано "по свой образ и подобие", т.е. по образ и подобие на еднния и единосъщния. И йерархията (организацията) при тях трябва да е първоначално изначално същата - линейна. Мисля си, че Твореца не само не може да греши, но и не греши и не е сгрешил с първоначалната линейна система. Значи Той първо ги е сътворил всички и всички са били както единосъставни, така и добри, после е преценил, че едните са злите гении, а другите добрите, и пак ги е оставил единосъставни и равни - в доброто и в злото. Но пак няма йерархия, има разделение не на базата "какви са ти съставките, дух?", а какъв си като дух - проявление, след като съм ти дал права като на всички, обичал съм те, както всички. От там нататък - свободната воля и пак линейна система до следващото стъпало на разделение (в Библията го наричат Второ пришествие). Творецът значи не е изхождал от предпоставката "ама аз тебе се сътворих по-висш или с повече висши съставки, а тебе - по-нисш, с повече нисши съставки." Или ти си поет - значи си висш, пък ти си прост счетоводител, значи си нисш. Не така: Ти си априори нисш и ще работиш за по-висшите, а пък те понеже са по-висши, ще се ползват от твоето бъхтене. Такава логика няма, мисля, у Твореца. Как по-висшия ще се ползва от плодовете на по-нисшия, ще се излежава, ще се присмива на "по-нисшия", че бъхти, че "трудът му е нисш", и ще живее на негов гръб, защото, видите ли, бил "по-висш". Че кое му е по-висшето, щом живее от "по-нисшето"??? Това е недостоен, нагъл и неморален живот, следователно, никак не е висш, а направо си е адски нисш като недостоен и паразитен. С други думи - антипода на ангела, злият гений на развитието.
Та тази управленска система, която може да произлезе от полиномността на душата и да приема, че ендогенно и изначално някой или някое занимание или нещо е по-висше не води до справедливост и позитивно развитие, тя е нелогична и не съответства на замисъла на Твореца. Огромни са грешките, които може да допуснат.
Пак в този ред на мисли. Да видим фамозната пирамида на Маслоу, основата на основите на управлението. Най-отдолу - храна, подслон, най-отгоре "духовни ценности". Че това е абсурдно. Коя чаша вода ти е висша и коя ти е нисша, когато си жаден - първата или деветата? Не случайно икономиката нарича аграрния сектор първичен. Не защото е първи исторически и не защото е най-отдолу или е "най-прост" - т.е. нисш. Всъщност - Защото е висш. Йерархията, която се е построила за негова сметка е паразит върху него. И това е част от грешния път. Ето, за съжаление в наши дни сме свидетели на отмъщението на обявеното за нисше, което всъщност е висшето. "Агфлацията" - нов термин на ново явление в икономиката се оказа първопричината на кризата, от която страдаме. Не съдете, не мерете изначално. Това е направил Твореца и това е работа само на Твореца. Само Той съди и Той мери. Вие не сте тези, които ще решите кой е висш и кой е нисш изначално, вие не сте тези, които ще преценявате и унижавате, защото сте решили, че нещо повашему е висше или нисше. Това иска да ни каже хода на промяната в наше време. Трябва да го разберем, защото несправедливото и неправилното, ако не от хората, се променя чрез не достигнатите от науката ни сили на света, които въстават. А ние можем само да анализираме грешки, но това можем да правим фатално, много, много фатално късно.
Тема № - 37 Коментар № - 4195 nkioseva - 2011-02-19 12:44:35
По-дългият текст на д-р Гочев и краткият текст на В.Маринов, както и интересните такива на колегата Н.Кьосева и останалите младежи, са нещо ново във форума. Вълнуваща е темата, поетично е представянето. А че Платон обича “математическото” (още една модерна дума, на която би съответствало на старогр. Логос) е вън от съмнение.

Както и други път съм казвал, гр. Идеа не е нашата съвременна идея; нито гр. Ейдос (среден р.) е (като синоним на Идеа) нещо друго освен наименованието на вечното, неизменящото се, абсолутното. Защото това е вярата във всеобщото, универсалното, което обаче следва да наричаме Форма, латинската дума за “вид”. Следователно, у Платон е налице теорията на формите (видовете) по-скоро, отколкото теорията на идеите.

Около края на 7 в. пр. Хр. йонийската школа търси концепт, за да назове онова първично неизменно нещо (субстанция?) и сред множеството моят любимец хидравликът Талес от Милет от своя хълм го нарича “хюдор”, т.е. вода. Други като Анаксимен – въздух (аер). Анаксимандър изкарва една хубава дума – апейрон (пак от ср.род), ще рече “онова, което не можеш да определиш”, недефинируемото. Парменидес (за когото писах миналото лято във форума) издокарва едното, единицата, като нещо вечно и неизменно. Противоречиво е, то се вижда. Защото Хераклит казва “панта хорей”, всичко тече и отминава. Е, има и там една мярка, логос, и за него огънят е най-високото.

Затова Платон, след многото трудности със софистите и техния скептицизъм, (вж. пак Парменидес) доказва упорито, че знанието съществува и съществуват и абсолютни ценности. Думата е за унивесалната действителност. За константа, която Платон въвежда, доразвивайки Сократовата теза. Това е неговото Ейдос.

Но ще е да се залъгваме, ако определим, че Платон “развива” теорията си напълно и ясно. Почти не. И то откъслечно. Последователно в няколко диалога ( Федон, Пирът, Държавата, Федър , Парменидес) и след това за трансцеденталните работи, се откриват някои определености. В Тимей – доста по-различно - на транцеденталното се отдава голямо значение. Това е и най-късният етап. Знаем, че Платон е използвал учението на елеатците, на питагорейците. Знаем, че индийската философия му е оказала влияние (както казва Диоген(ес) Хо Лаертиос в съчинението си за живота на философите).

Но какво е значението на думата псюхé? Душа ли е? Е, така го превеждат, но псюхето е “принципно живото” на всяко живо същество. Например, Теетет 172е: поллакис пери псюхес хо дромос “често пъти за живота (на обвиняемия)”. И така Симиас във Федон казва, че псюхе е хармонично подреждане на частите на тялото. Така че душата не означава непременно безсмъртие. В Държавата 608д при дискурса за частите и функциите на тялото, безсмъртността на душата се разбира трудно от Глаукон. Още у Омир в Одисеята, 11. песен животът след смъртта е като “сън, отразяващ сянка”, както е казал поетът Пиндар, за разлика от пълнокръвния живот на земята на човеците. Умрелите искат да пият от кръвта в ямата с жертвоприношения преди да могат да обяснят на Одисей онова, за което ги пита. Умрелите са забулени с качулки мъртви души в царството на Хадес, където не прониквал никакъв лъч светлина. За последователите на Питагор(ас) е било начин на живот непрекъснато да напредват в очистването. Безсмъртната душа е интелектът, дар за човека и те я прочиствали с непрекъснати аритметични (математически) упражнения с магическите числа в тайнствени ритуали. Тази доктрина, както се вижда във Федон, се е изразявала в намиране на спасение в знанието.

Веселинка пита защо, щом като божественото е припомняне, е нужно да има забравяне? Предлагам й да прегледа Софист 230б. Става дума за Сократовия тест (гр. Еленхос), в който Платон вярва като подготвително упражнение към постигане на знание (срв. и Теетет 177а). Точно както в психоанализата за постигане на щастието!


Тема № - 37 Коментар № - 4193 Петър А. Димитров - 2011-02-18 17:45:20
Много хубав текст на Георги - ще го започна отдолу нагоре.

Всички сме склонни да мислим върху т.нар. "финално деление на душата от тялото", за което Георги говори в последния параграф на текста си. Душата на Сократ (във “Федон”) е чиста и едносъставна, защото като философ той е постигнал нейното безостатъчно деление от тялото още приживе - смъртта за него е финалното деление. Може би това, че Сократ изгонва жена си и децата си – (нещо, срещу което на семинара, доколкото си спомням, възропта Денис) - също е част от това деление - защото изгонването им е също така деление от тялото. Смъртта отвежда идентичността на човека на по-красиво място... Обаче - как ще интерпретираме обратното движение, обратния път - защото нали във "Федър" се казва, че и едносъставните души на небето понякога не успяват да видят и да проследят тамошната истинска реалност и натежават, губят си крилата и падат на земята - също както докато са в земния си живот - душите, колкото повече се обвързват с тялото - толкова повече губят силата си да летят - така че крилата са един обвързан процес - могат да се изгубят както на земята, така и на небето. Може би точно затова и в християнските молитви се визуализира именно това пространство на божията воля "тъй както на небето, така и на земята"... Но да не се отклонявам - въпросът ми се върти около това - наистина ли душата е едносъставна, а светът след смъртта е едно по-красиво място – така както се опитва да ни убеди Сократ във “Федон”. Припомнете си прекрасните думи от "Държавата" 621 b: "из един път душите се разпръснали като падащи звезди - едни на една страна, други на друга към местата на своето рождение." - отбелязващи обратното на онова финално деление на душата от тялото, обратното на "Федон" и обратното на смъртта - раждането! Какво се случва с едносъставната душа при раждането? На какво място отиват раждащите се в нови тела души? По-грозно ли е мястото, на което душите отиват, когато се раждат в тяло? Тогава – защо има различни наказания за душите, които не са успели да се справят с небесното божествено – да не се раждат, и защо има йерархия – в какво точно да се родят (“Федър” 248-249)?

Много ми харесва в "Държавата" реката Амелес, от която колкото повече вода пиеш - толкова повече забравяш небесното царство – при положение, че земният живот на душата - цялата й философия и цялата й любов – ангелските й криле - зависят от това - душата да си припомня какво е видяла на небето. На отиване пък - доколкото си спомням - душите пиели от Лета - за да забравят своя земен живот... а щом е трябвало да го забравят така, значи едва ли са били толкова едносъставни. Самото пиене от тези реки – дали няма нещо общо и с пиенето на отровата?

Божественото е припомняне - а защо е нужно забравянето?

Първата част в текста на Георги е много интересна точно защото осветява онази част от нещата, която не може да се забрави. Мислех си – какво ли бих сложила аз в едни такъв текст (ами другите хора във форума?) – гривната ми от мидички, която се скъса, но която винаги нося със себе си, дядо ми, който купуваше ягоди в амбалажен хартиен плик, сутрешните закъснения на И. - докато я чакам, за да пием кафе, търсенето на изречения в различни книги, които обичам, нощното писане във форума, дъжда в Дидима, сложните доближавания, парфюма с дъх на курабийки, тихия страх, който прегазвам, когато решавам да действам безстрашно, нощните пътувания... може би наистина и - Маракеш...

Спящата муза е божествена.
Тема № - 37 Коментар № - 4191 vesselina vassileva - 2011-02-18 01:15:51
Здрасти, Владо! Коментарът ти ме зарадва много, пък и малко завидях на изречението, което трябваше аз да напиша в титулния текст: "в Платонов контекст "стратегията на отделянето" е просто средство за усилване на "стратегията на наподобяването".

И вярно, и много точно си изказал Платоновото разбиране, че всички ценностни деления, които настъпват в човешката личност благодарение най-вече на знанията, които тя усвоява, трябва да бъдат подчинени на това, човек да се приближава повече и повече към съвършения ред в цялостния свят.

Сега отговарям по-лично на въпроса ти кога мисля като Платоновите души, тоест кога мисля според принципа, който си коментирал: Когато умело и овреме се възпра да направя или кажа нещо, защото съм подразнен от някаква външна нередност, и по-късно коригирам не това, което ме е подразнило, а това, че съм се подразнил; когато нарочно се забавя с иначе посилна задача, за да имам повече време да я обмисля и усложня, така че да извлека от нея по-добър резултат; когато без съпротива и даже щастлив се подчинявам на йерархията в средата, в която се движа и работя; когато ефективно вярвам, че благодарение на близки хора с по-силни умове или по-красиви тела мога да усиля моя ум или да разкрася моето тяло; когато пътувам, гледам през прозореца бързо сменящите се гледки и чрез някоя чута в слушалките ми мелодия добия за момент усещането, че между тялото ми и външния свят няма граница.
Тема № - 37 Коментар № - 4190 ГГ - 2011-02-17 23:56:02
Благодаря, Георги, че заговори за Бранкузи. Определено ми харесва именно тази скулптура, която си избрал за текста си. Но беше и чудесно, че даде линк за други творби. Ако някой ден ми се отвори отново път към МоМа, с удоволствие бих потърсила именно тази скулптура на Бранкузи. Обичам да гледам нещата, които харесвам “на живо“.

А това, че Бранкузи е румънец ме накара да си спомня за тези велики писатели и творци родили се отвъд Дунава, станали така световни и известни със своите изключителни текстове, произведения на изкуството и житейски съдби, като Йожен Йонеско, Мирча Елиаде и т.н. В това отношение нашата балканска държава е много по-различна от Румъния.

Виж каква мисъл намерих на Барнкузи: "Идиоти са тези, които казват, че работите ми са абстрактни; това, което те наричат абстрактно е най-чист реализъм, защото реалността не е представена чрез външната форма, а с идеята, която стои зад нея, есенцията на нещата."

***

Георги, когато заговори за душа и хармония и след това за математика и бинарност се сетих за Питагор и неговата представа за математиката и музиката как тези двете водят до създаването на хармония. Не съм познавач на Питагор и не мога да цитирам оригинални текстове за да обоснова мисълта си в този момент, но искам само да кажа, че ако бинарността се строи като нещо, което се дава на хоризонтално ниво, то питагоровата идея за хармонията може да се разбира като еманация във вертикален план.

Особеността на питагоровата философия е, че математика и музиката се срещата в понятието за хармония, последната разбирана като идея за пропорциите на частите на едно цяло. Например, космосът е едно цяло съставено от неща и редът, който цари в него е динамичен, а движението на звездите, планетите и всичко космическо, се нагласят на този ред. Но така както е хармоничен космосът, така е хармонична и самата душа.

От друга страна, математиката и музиката, които се научават чрез зрението и чрез слуха, са тези два начина, по които душата може да бъде лекувана за да намери хармонията.

Според Питагор има паралелизъм между акустичните интервали на музиката и дистанцията на планетите. Затова се казва, че между Земята и Луната има един тон, между Луната и Меркурий е полутон и т.н. Тоналността на Космоса е хармония и числа. Хармонията е идея за добре настроени инструменти, които правят от Космосът истински симфоничен оркестър.
Питагоровата доктрина в своето цяло учи да се наблюдава небето за да се чуе музиката на звездните сфери. Самото небе е числа и хармония, но само, който знае да пази тишина може да чуе тази музика. Погледнато по друг начин - хармония има във всичко и ако някой се научи да я чува в небето, ще я чува и във останалите ѝ проявления. Разбира се, за да я чуе, трябва да я познал вътре в себе си. Но мисля, че е невъзможно някой да бъде постоянно в хармония. Движението към нея, е това, което става константно за тези, които търсят хармония.

Извинете, че така объркано давам идеята за душата, хармонията и вертикалната система (наблюдаването и слушането на небесните сфери при Питагор), но се сетих, ей така изведнъж за тези неща, в контекста на разговора за душата при Платон и реших да не се спирам да го напиша, макар да е нещо в суров вид.


Тема № - 37 Коментар № - 4189 Aneta de la Mar - 2011-02-17 23:36:57
Питах се кой авторитет натежава повече в написаното от Георги – Платон или Русо? „Стратегията на наподобяването” или „стратегията на отделянето”?

Питах се, защото в прекрасния му текст като че ли на заден план са останали две важни платонически положения.

Първото е, че не всичко в Платоновото мислене и говорене свършва с принципната хомология между микро- и макрокосмоса. Да, и душата, и тялото, и обществото ни са изградени в съответствие със сложната устроеност на голямата реалност. Но подобието е по-скоро желано и метафорично, отколкото действително: отделните души и тела в "Тимей" са изработени от по-лош материал и от по-лоши майстори в сравнение със Световната Душа и Космическото Тяло, а и във всяко друго отношение сме много по-калпави от онова Живо Същество, което се нарича „космос”. С други думи, при Платон трябва да отбележим йерархизиращото различаване не само между отделните елементи в сложната парадигма на душата-личност, но и между самата парадигма и несъвършените й копия, в това число и човешката душа в цялата й разноликост.

Оттук и второто: наподобяването очевидно е въпрос не само и не толкова на сходна структура; то изисква особен режим на насочено действане и подбор от страна на човека. Колкото и да разпластява душата, Платон винаги отбелязва, че дяловете й не бива да се мислят самостоятелно или пък в произволна поредица, а в непрекъсната функционална и ценностна зависимост, при която всеки вид душа има значение единствено доколкото изпълнява по оптимален начин своето предназначение в плана на цялото, или с други думи – поддържа присъщата й универсална добродетел.

Затова мисля, че в Платонов контекст „стратегията на отделянето” е просто средство за усилване на „стратегията на наподобяването”. Което, разбира се, не значи, че Платон не й отдава своето предпочитание на много места. И все пак, в йерархичния модел на "Федон", "Федър" и "Тимей" подобен каталог на душевните актуалности, какъвто Георги представя в първата част на текста, би бил колкото реален, толкова и незавършен, нуждаещ се от допълнителна работа по наподобяване. Напротив, за Русо изброяването би било не само завършено и възможно, но – струва ми се – даже нещо хубаво и необходимо, тъй като е едновременно рефлексивно и индивидуално, откровено за другите и смислено за себе си, а значи и с огромна ценност за модерната душа.

Интересно ми е тогава какъв е нашият опит с редуването на двете? Кога Георги, например, мисли като душите на Платон?
Тема № - 37 Коментар № - 4186 Владимир Маринов - 2011-02-17 12:33:59
Анета, радвам се много, че харесвате скулптурата на Бранкузи. Общо-взето, като избирах коя от тези негови скулптури, които познавам, може да се свърже с текста, си мислех за същото като вас - че ако бях ваятел и трябваше да изобразя душата на Сократ, както е представена във "Федон", бих я изобразил някак по този начин: като хармонична, вътрешно и външно уравновесена и ненапрегната форма, безостатъчно съвпадаща с това, на което е форма.

Интересно е, че Бранкузи е изобразил и фигурата на Сократ, през 1922 г. Скулптурата днес е в MoMA, New York. Вижте я, по-долу прилагам линк. Това, което веднага ми прави впечатление, са ясно различимите, делими части на цялото, като горната част, която трябва да е главата на Сократ, е подчертано по-голяма от останалото.

Давам за сравнение тази друга скулптура на Бранкузи, за да изкажа сега нещо, което може би трябваше да кажа по-горе в текста: когато нещо съставно - като човека, душата или личността - желае да стане по-цялостно и по-завършено, запазвайки обаче условието на своята съставност, обикновено една негова част - тази, за която се смята, че е най-завършена и най-устойчива - бива избрана, отделена от останалите и противопоставена на тях, за да започне да изразява желаното цяло.

В текста на Платон по подобен начин душата надделява над тялото в съставното нещо човек и започва да изразява самостойно целостта на човека; но същото, което се случва в рамките на съставния човек, се случва и в рамките на съставната душа - една нейна част, разумната, добива по-голяма тежест от останалите и противопоставена на тях, получава правото да изразява целостта на душата.

Така започва да отговарям и на Нинел, на която сърдечно благодаря за коментара, който ме зарадва и поради това, че средното ми образование е математическо и без никога да съм го използвал ефективно, със сигурност то се е отразило някак на начина, по който мисля и пиша. И ето сега тя го е забелязала.

Та ето какво разбиране ползвам: Че речта, която трябва да изкаже какво представлява нещо, е винаги най-малко бинарна, защото някак естествено поставя това, за което говори, в парадигмално отношение с нещо друго, което то не е. Казано символно, в речта, за да бъде смислена, винаги има най-малко единица и нула.

Иска или не, човек ползва в речта си множество такива по-едри и по-дребни наложени опозиции всеки ден: душа и тяло, мъж и жена, топло и студено, сладко и солено, хубаво и лошо и така нататък. Това, което допълвам в моя текст, е, че освен готовите опозиции като мъж-жена или душа и тяло, човек, за да изрази какъв е и какъв желае да бъде, създава постоянно и набор от свои лични опозиции (това, което наричам "стратегия на отделянето"), в които оценностява най-разнообразни неща. Един такъв набор от лични опозиции представям в първата част на текста.

Но като представям и използвам опозиции, говорейки за тях, нарушавам някои. Знаете, имаме постоянна опозиция лично-научно говорене и в доста случаи ценим това, двете говорения да не се смесват. Моят текст донякъде се подчинява на това правило, вие сте го забелязала и сте го превела символно като бинарен код. В първата част на текста действително говоря привидно по-лично, после ставам някак по-обективистичен, когато говоря за Платон. Но така или иначе, със сигурност не съм нито чисто интимен, нито чисто научен: интимната част е получила парадоксалната претенция за научност поради начина, по който списъково съм наредил нещата, които обичам; научната част пък, поради разлатото си и обстоятелствено говорене, е придобила, както ми се иска, топлота, по-подходяща за приятелско разговаряне, отколкото за строг научен текст.

....

Ето линка:

http://www.moma.org/collection/browse_results.php?criteria=O%3AAD%3AE%3A738&page_number=12&template_id=1&sort_order=1
Тема № - 37 Коментар № - 4184 ГГ - 2011-02-16 23:34:18
На Георги Г.
Прочетох текста и реших да ви пиша, въпреки над 1200 - те крайни студентски оценки, въпреки всички други много важни мои работи - защото си струваше текста ви.
От самото начало ми просветна нещо много познато: Жорж Перек "Вещите". Това е очевадно в първа част. Перек е въвеждал в прозата си математически прийоми, огледалност, повествувание по предварително набелязани формули и схеми, автобиографичност, спомени от детството. Всичко това го има във вашия текст. Нямам време да търся бинарния код, но е бинарен код. Втората част е пак по метода на Перек, но трансформирана - това, което носят вещите (но тук интелектуални (нематериални (неостензивни предмети - изразът е ваш) вещи на Платон,Сократ) като информация за човека (при Перек - притежателя на вещите) при вас - също, но за притежателя на нематериалните (неостензивни предмети) вещи .
Аз си мисля, че трябва да дадете кода и да напишете формулата. Не е случайно, че говорите за делитба на 2 - кодът е бинарен, въпреки полинома на душата във Втората част. В крайна сметка завършвате с бинарния код, нали. Защо ли хората на чистото слово смятат, че словото им се опорочава от математическото слово (символи). Това не е така. Математиката е също слово, но по-чисто символно от всякакви възможности за символност на речевото слово. Вие го разбирате добре, нали, след като сте написали този текст?
Поздравления. Все пак: Какво точно сте написали всъщност? А разшифровате ли Платон с този метод на Перек или го зашифровате?
Тема № - 37 Коментар № - 4183 nkioseva - 2011-02-16 14:19:03
Няма да крия, Денис, че въпросите ви ме затрудняват. От друга страна, вярвам, че сложното може да се каже и по-просто и затова се опитвам да си преведа някак това, което ме питате, да го разбера и да го коментирам.

Според мен в случая то е не точно питане, а по-скоро озадачение, защото сте забелязал, че в нещо съществено Платон си противоречи. В какво? В това, че в началото на Десета книга на "Държавата" обяснява, че има три нива на действителност и истина: първо, ниво на идеите, където нещата са самите те, вечни и непроменливи; второ, ниво на творческото подражание, където нещата са вещи, изработени по вечните образци; и, трето, ниво на поетическото подражание, където нещата са като призрачни образи на вещите, изработвани от занаятчиите. Това последно ниво, на което творят поетите, писателите, художниците, музикантите, е най-далеч от истината.

Та това, което може би ви озадачава, е, че Платон, като писател, който си служи с метафори (а не с твърди понятия, изразяващи самите идеи), за да опише нещо толкова важно като душата, попада и той на това трето ниво редом с художниците и поетите, които иначе не иска да допусне до образцовия полис, който чертае.

Нямам отговор на това противоречие, просто съм приел, че Платон, като всеки голям философ и писател, често се изплъзва от правилата и схемите, които създава, и по този начин ги обогатява и допълва. Нещо подобно виждам и в това, за което съвсем на място попита в коментара си Росица - за тази малко неясна част от душата, свързана с чувствата.

Уточнявам, преди да представя един пасаж от "Държавата", че нашата дума "чувство" включва както любовта и страстта, които Платон би поставил в неразумната част на душата, така и гнева и необуздаността, които Платон поставя в отделна трета част. Може би оттук идва и объркването, за което споменава Росица.

Според пасажа от Четвърта книга (439d и сл.) на "Държавата", където Платон говори за трите части на душата, първата част, свързана с разума, е logistikon [meros или eidos] tes psykhes. Втората е alogiston (тоест обратното на logistikon) te kai epithymetikon и е свързана, допълва Платон, с обичането на едно или друго (тук употребява глагола erao), с жаждата, с глада и с останалите желания (epithymiai в гръцкия). И има една трета част, за която Платон не дава специално име, свързана с това, което се нарича thymos: обичайно превеждаме с думата "гняв", но както става ясно и от примера, който Платон след малко дава, тук thymos означава изобщо невъздържаността, вътрешния огън, който те кара да се втурнеш и да направиш едно или друго.

Тази трета част на душата, освен че си няма собствено име, си няма и ясно обособена функция. Платон обяснява, че нейната функция е нещо като смесица от функциите на другите две части: в нейните прояви има някаква доза обмисленост и разумност, но има и много страст и желание, затова и всъщност тя трябва да се разглежда като по-близка до неразумната част на душата.

Накрая Платон дава пример, който потвърждава това разбиране: като минавал покрай градския затвор, Леонтий (името, свързано с думата "лъв" не е случайно избрано) видял натрупани телата на екзекутирани. Отвърнал поглед съвсем съзнателно, но нещо много го ръчкало да погледне, затова и в крайна сметка си отворил широко очите, загледал труповете и викнал "Натъпчете се с хубава гледка, зли духове!"

С това завършвам този отговор: Платон изобщо не е толкова хомогенен и равен, колкото на пръв поглед изглежда. Което според мен само прави тезата му за съставната душа по-автентична.
Тема № - 37 Коментар № - 4182 ГГ - 2011-02-16 00:03:10
Колко е хубава спящата муза полегнала при заглавието на текста! Мислих си за нея, докато си представях душата на одушевения Сократ, когато се е отделила от тялото му и е тръгнала към безграничното след разговора, след отровата, след сложения край на живота. Спящата муза е душата преди да тръгне, а може би е душата след като вече е стигнала до там, до онова далечното. Или е едновременно това и другото. Нали душата не е на части, значи няма как да бъде другото без да е това, което е винаги сега.

Хубавите текстове имат непредвидим финал, финал, който не е очакван, но текстът го е загатнал деликатно за да стане връзката с написаното преди това.
Тема № - 37 Коментар № - 4181 Aneta de la Mar - 2011-02-15 23:42:33
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 70449

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 8612

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25988

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 124014

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 63729

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 15019

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 7616

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 168363

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 49647

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 31738

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA