ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Проф. Богданов, след като пуснах въпроса си вчера отново прочетох вашия коментар. Сякаш в действителност улавяте самата мърдаща причина за различни наши състояния на крайности. В това число и желанието за мигновен допир с красотата. Не зная дали сам регистрирате разликите в начина, по който пишете напоследък. В него има нещо неваше. Понякога имам усещането, че това, което казвате е напълно противоположно на това, което мислите. А то от своя страна допълва друго. Понякога измествате с голямо отклонение. Или правите така, че това, което казвате теоритичо, когато го изречете по повод на някаква действителност, едното никак не покрива другото. Това е наистина вълнуващо, защото то говори за някакво реално изживяване. Или за примерната му възможност-невъзможност. Защото думите мърдат най-често в такива ситуации. В този ред на мисли искам и аз да не пропусна да кажа, че светът ми изглежда красив именно поради това, че и най-сигурните предикати "съществуват в своеобразна размитост", че острото изпитване и допир, започват едновременно да намаляват и да се увеличават с една "начеваща се и разгърната менталност на живото". Всички размивания и менталности обаче не ни спират да желаем да изпитаме именно сигурното много сигурно: "желанието да изпитаме пълната разлика между сивото влачещо се все едно и също, в което усещаме колко сме отделени от масива на външния свят, и радостната свързаност и потъване във външното, което в един момент не се различава и не противостои на нашето вътрешно". Човекът е устроен така, че винаги и във всичко да се стреми към подобен тип съвпадане. Ако човек се самоусъвършенства, проф. Богданов и започне постоянно да мисли за размиването, а не за съвпадането, дали би бил по-добре? От друга страна, ми казвате, че "онова за текста се отнася за текста", а онова за надхвърлянето е абсолютно вярно, но тогава първият текст трябва да се вгради във втория текст с надхвърлянето. Как се прави това вгражадане, проф. Богданов? Когато дочетох коментара, проф. Богданов, изпитах онази релна-ментална болка, която хората изпитват понякога и която разделя тялото с черта точно между сърцето и стомаха. Почувствах я като болката на вечното и като мигновенната красота, на онова, което не може да се определи. Същата тази болка ли кара Морис да търси сигурността на личните имена? Простете ми за патетичността.
Тема № - 48 Коментар № - 5426 Истинският Сократ - 2011-09-18 11:12:55
Много се радвам, проф. Богданов, че в последния си коментар Вие засягате тема, към която аз се обръщам и в последното си изказваме: разговаряме вече не само за естеството на красивото, но и и за отношението на това естество към нашия конкретен живот. Такава трябва да бъде насоката на всяка истинска дискусия, такава е и спецификата на нашия форум: не трябва да се затваряме в абстрактни дискусии за понятия, защото човек само за кратко се вълнува от понятията, повече го интересува как да живее. Затова от разкриването на същността на понятията трябва да следва норма за съществуване, начин на поведение и действие.

И аз като Вас смятам, че привилигироването на красивото не може да породи стабилна основа на живот. От един определен период от време, може би от втората половина на 19 в., хората на изкуството в Европа имат трагичен начин на съществуване. Мисля си за Бодлер и Уайлд, за скорошната ужасната смърт на една талантливата английска певица, за смъртта на Мария Вирхов. Самоубийства, депресии, самота. Преди не е било така. Хората на изкуството са имали друг живот. Май че Гьоте е последният щастлив автор. Защо е така? Защото, както Вие подчертавате, ако не красотата сама по себе си, то свързаното с нея усилено преживяване на настоящето, на сетивността стават правило на поведение. Това прекомерно преживяване на мига логично води до пределната среща с реалността, до абсолютният миг за плътта – смъртта. Тук още веднъж бих изтъкнал важната връзка между красотата и смъртта, която прави Истинският Сократ. Нашето съществуване не бива да се основава само на красотата, но и не бива да бягаме от нея, да намразваме света и сетивността, да се озлобяваме срещу настоящето, както манихейте и комунистите.

Вие заговаряте по една тема, която е същностна в текстовете Ви: реалостта. Със студентите аз често разглеждам един фрагмент от Паскал; разглеждам го не поради това, че ми харесва, а защото ме тревожи със своя категоричен скептицизъм. Паскал казва следното: ако аз съм обущар и всяка вечер сънувам, че съм крал, то аз ще бъда толкова щастлив, колкото един крал. Ако всяка вечер кралят сънува, че е обущар, той ще има мизерния и отруден живот на обущаря. Оттук, между живота и съня няма особена разлика, животът е сън, разликата е само в това, че реалността е много по-еднообразна от съня, тъй като човек не може всяка вечер да сънува един и същи сън. Разсъждението е трудно за оборване. Паскал до съвършенство владее културата на силогизма, която ние вече нямаме.

И все пак, на мен ми се струва, че той не е прав. Разликата между съня и реалността не е в това, че едното е в ума, другото – не само. По време на сън ние преживяваме съвсем реално силни емоции: страх, сексуална възбуда. Реагираме живо на случващото се. В реалността обаче човек непрекъснато се съмнява в случващото му се. Това съмнение може да се изрази в съвсем делничния въпрос: “Не ме ли лъже този или онзи?”, а може и да прерасне до питането за реалността на самата видима реалност. Ако се вгледаме в сънищата си, ще видим, че там ние (поне при мен е така) не си задаваме въпроса дали сънуваното е действително, не се тормозим: “Сънувам ли?”. Просто преживявме. Също така в реалността има съвсем ясни ограничения, които не са налице в съня. Насън аз мога да летя, в реалността – не.

Реалност или сън е красотата? Та тя толкова прилича на съня по интензивността на нейното преживяване. Но не е сън. Дори в моментите на най-отдадено съзерцание на красивото у нас може да възникне въпроса: “Наистина ли виждам това? Не сънувам ли?”. Въпрос, който изразява съмнение, чрез който търсим потвърждение на действителността на наблюдаваното. Същевременно в присъствието на красивото усещаме настойчива съпротива – знак, че то е друго спрямо нас. Не можем да го променим с едно движение на мисълта, както прогонваме лошите чувства. То е тук, пред нас, сега. Също така под въпрос е дали в съня си човек може да съзерцава. Не е ли съня по-скоро случка?

Такава е според мен реалността. Нещо, в което непрекъснато се съмняваме, чрез което обаче признаваме, че тя е различна от нас. Съмнение, посредством което утвърждаваме нейната съпротивляваща се другост. Обстоятелството, че това съмнение може да възникне дори при красотата, е симптом, че тя не е само произведен от нас знак. Тук преминавам към естеството на нашата полемика: знаковият характер на красотата. Вие извеждате два силни аргумента: красотата е дума и красотата е разпознаване и различаване. Подобни аргументи изтъква и Георги.

Разбира се, красотата е дума с определени значения. Когато говорим за нея, тя функционира като обикновен елемент от дискурса. Когато я преживяваме обаче нещата са по-различни. Там думата “красота” се въплъщава в конкретен обект. Става едно с него, става символ. Излиза от знаковата поредица.

Разпознаването и различаването са знакови дейности. Разпознатото и различеното бива натоварено със значение. Красотата не е знак в познатия смисъл на думата, защото красивият предмет или красивата гледка не заместват нищо. Те не са като буквите, зад които се крият звуци. Красотата обаче бива означена чрез разпознаването и различаването. В нейната специфика изпъква разликата между знак и означаване. Как бива означена кравивата вещ, например? Нейното означаване според мен прилича на даването на лично име. Не съм лингвист, но ми струва, че личното име има малко общо с езиковата система. Не е нужно да знам египетски, за да съм наясно с това кого означава името “Нефертити”. Не е необходимо да познавам латинския, английския или френския, за да зная кой се казва “Морис”. Личното име не е знак като останалите езикови знаци. То излиза от езиковия код, за да означи конкретно и уникално лице. Само него. Е, да, и други се казват “Морис”, както сигурно и други са се казвали “Нефертити”, но тези имена са свързани с тези конкретни личности, не с езиковата система, която ги е произвела.

Иначе казано, личното име е символ. Тъй като красотата е същото, разпознаването и различаването са процеси на символизация, т.е., не обичайни знакови дейности.
Тема № - 48 Коментар № - 5423 Морис Фадел - 2011-09-18 09:43:41
Форумът, Истински Сократе, е хем реална ситуация на говорене, виждате как се похвалваме - не само точно за това, за което е хвалбата, а и някой се засяга и повече не пише, хем е ограничен като реалност - не можем да се прекъсваме, имаме право да изложим нещо по-цялостно, коментарите са издържани в един тон и чувство, човек се връща и поправя написаното. Което е подчертано различно от реалните ситуации на разговаряне, а и на монологично говорене пред някого или пред аудитория.
С пожелание за хубава неделя!
Тема № - 48 Коментар № - 5422 Bogdan Bogdanov - 2011-09-18 07:45:06
"В реалната ситуация на едно говорене някой казва прекрасно за казаното от друг не защото смята, че това, което другият е казал, е прекрасно, а защото иска казалият да замълчи, за да се обади той." Форумът, проф. Богданов, реална ситуация ли е?
Тема № - 48 Коментар № - 5421 Истинският Сократ - 2011-09-17 23:15:22
Допълвам се,
Ето една посока: „Комунизмът е систематична битка срещу сетивността заради абстрактни идеи, срещу красотата.” Това ни припомня Морис. Аз съм съгласен с него. Морис пътува в трудното за подреждане Време-Разумно-Сетивно.
Но подрежда, връща „стадата на скиталите под хубаво небе и мириси на сто треви” обратно. Това, мисля, се опитва да постига. От такава дързост съм изумен! И понеже
Маркизът трудно би могъл да се спаси в своя единствен живот от споходилата го объркана и ненатрапливо заявявана лявост в мислене и дело, той приветства чистите, отвъдни хващания и дълбоки прониквания на тръгналия към най-северния полюс на Спасението, Морис! Тръгналите и стигналите до полюси обикновено са донесли от там спасяващото ни чувство за равновесие. Напредвай, Морис, по някакъв начин всички ние подкрепяме Големите експедиции!
Самият маркиз, полумечтател, полуинтелектуалец, полуляв и полудесен гражданини, винаги е сънувал пробуждането си на Пътешественик. На стигащ до Доброто, възможно най-дългото и справедливо Решение…Това, естествено, ще прозвучи наивно и изместено, но ако скриваме себе си, ще е по-лошо…Тук ще вляза с пиетет и вдъхновение в казаното от проф. Косев : „обикновени, но морално чисти и омайващо скромни; милиони невинни; дори езиково неграмотни; и често страдащи; забравени; отхвърлени; дори незабелязвани; недолюбени – но и духовно божествени индивиди.” Да, те са, заради които не трябва да се губи и нашето усилие в знаците и виденията за Красиво. Онова, което се откъсва, меко разграничава, а често и любовно смесва със сложното, по своему изразително лице на Грозното. Нашата работа е да спасяваме, което е останало за спасяване! При това, с известна нефаустовска свобода.
Тема № - 48 Коментар № - 5420 DeKarabah - 2011-09-17 22:40:37
Речено е, когато атовете хвърлят къчове, магаренцата по-добре да си стоят настрани… Но понеже този форум с красива (моля проф. Богданов да ме извини за поредното ползване на „дума(та), която леко прелива в други думи”) и безнаказана демократичност отхвърля това и много други ограничения, ще се обадя пак.
Освен това, маркизът изобщо не може да бъде засегнат от това, че „рита” във форумния отбор на темерутите. Още повече, че благородният адресант на това малко смущаващо
самочувствието на „негова маркизка милост” определяне даже се е подхлъзнал в изписването на темерут (впрочем, май дума с неясна етимология, можем да поработим, както се казва, цяла България нази гледа). Имам предвид, че очевидно нашият патрон е лишил скептично-стоически нагнетяваното словесно богатство на своето мислене и говорене от милата повседневност на толкова жива дума (защо не и предикат). Или просто се е доверил на глосата в timeo (danaos et dona ferentes), понеже тя, тая нашенска темерутщина, си е за страх?...И в двата случая, моля уважаемия проф.Богданов да ми опрости волния свовесно-семиотичен дискурс.
Кое за мен е удивителното! Преди време Ви обещавах да се връщам непрекъснато в хода, в хроноса на форума назад и напред, но улисан в „магарешката” си активност напоследък май не го направих настоятелно и с усърдие…При все това това, напрегнал докрай цялото си маркизко снаряжение от стихоплетски, житейско-занаятчийски и темерутско-духовни интуиции казвам: хванахме мечката за пъпа (нашенска сентенция за хубав успех), докопваме златното сечение, държим нещата в ум и сетиво, прави се каквото трябва, а да става каквото ще…Тъй като съм сериозно стреснат и много по-широко провокиран и освободен от последните коментари: на проф. Косев, на Морис, на разкрепостяващия ни Патрон, на напластяващия Георги и смелата принцеса на духа Анета, ще запазя още време за прочит и избор на свое казване, поне в някоя от толкова разните и тъй съвкупно водещите в споменатата златна сърцевина посоки.
Пред очите ми форумното дълбаене и говорене потъва без излишно колебание в красивата апокалиптика на научно-социално-личностните ОТКРОВЕНИЯ. Казвам го без неудобството, че маризата може отново да се обади с нейното: ха-ха…

До скоро уважаеми форумци!
Тема № - 48 Коментар № - 5418 DeKarabah - 2011-09-17 17:53:21
Моля да ме извините за грешното изписване с "и" вместо с "е" на темерут, темерутство и прочие образувани думи. При това оригиналната дума е темерутин, а не темерут, както е станала в моето съзнание.
Тема № - 48 Коментар № - 5411 Bogdan Bogdanov - 2011-09-17 14:48:19
Възхитително е, че в тази дискусия беше привлечен Искро Косев. Усещате каква висока степен на лична засегнатост има в неговите знания и с каква обхватна мекота разсъждава по антисемиотичната теза на Морис. Преди да добавя нещо по нея, искам да споделя свое впечатление.

Всички сме оцветени с различно по-трайно настроение. То ни е изписано на лицата и се усеща в жестовете и движенията ни. Това различно може да се представи със списък. Сигурен съм, че Искро Косев може да го направи и с термини. Това различно обаче върви заедно с коефициента на някакво нелично. Когато съм в лошо настроение и търся крайна истина, която да маркира абстрактно-осъдително нашия тукашен настроенчески коефициент, казвам: “Ние тук сме тимерути.” Знаете колко много примери има за това.

Но, така или иначе, ние, повечето пишещи във форума, сме именно тимерути. И аз съм тумерут, при цялото ми старание да не бъда и при действителното ми постижение, че поне с непознатите не съм. Е, ако разложим тимерутството на повече качества, между тях има и положителни като деловитостта, въпреки че в края на краищата и тя си е стопроцентово тимерутство.

Между нас сега има двамина, които не са тимерути – професор Косев и Морис Фадел. Нетимерутството им личи в тяхното държане и мека общителност, също и в техните стилове, макар по различен начин, склонни към особено ведро високо слово. Усещате изключителната странност във форумното говорене на професор Косев, неговия терминологично-поетически полет. При това и двамата не се съмняват, че всичко може да се изкаже.

Е, Морис като по-млад е по-непоследвателен и в този смисъл настроен по-реалистично, щом като твърди, че има моменти на пълно излизане извън езика, в които ни обзема самото красиво.

Като особен тукашен тимерут, но и нетукашен скептик и стоик едновременно, по този въпрос аз казвам и на двамата: “Вижте, в едни моменти е така, в други е иначе.” Може да има такъв момент на зърване на самото красиво като че ли без намесата на думата. Само че този момент е пределно кратък. Защото, ако сме се отървали от думата, ни напада емоцията, а тя също е устроена напластено. Затова трябва да се бърза да се улови микромомента на пределното настояще, необзето от спомена и класификацията.

Трябва да се бърза, защото поради времево устроената си ио ментална, и емоционална нагласа човешкото същество е осъдено на ненастояще, на постоянно търчене по смисъл, черпен от минало и бъдеще посредством причини и цели. Но приемам – някои човешки същества са по-способни от други да улавят моменти на настояще, а с тях и мигове на досег с едно или друго красиво.

В името на този досег, не точно с едно или друго красиво, а с чистото настояще на мига, с пределно усилени и отворени сетива, на радостно обемно възприемане, значи на максимално преодоляна сивота, вътрешно безразличие и депресия, стават битовите пропадания в редовно пиене и взимане на наркотици, но и безудържното сексуално общуване и търсене на любов. Те будят сетивата и отървават от сивотата и безразличието. Е, не стопроцентово и постоянно, поради което се заменят едно с друго, и то до определено време, след което като един вид лоша отплата се изпада в пълно отчаяние и разруха.

Да, но отчаянието и разрухата се дължат на друго. Първо, на неразбирането, че сивотата и безразличието са естествено човешко, а и животинско състояние, и, второ, че моментите на по-остро настояще са постижими и по други ненаркотични, начини. Това, което ни обърква и вкарва в наркомания, пиянство и любовни изстъпления, е нещо ментално – желанието да изпитаме пълната разлика между сивото влачещо се все едно и също, в което усещаме колко сме отделени от масива на външния свят, и радостната свързаност и потъване във външното, което в един момент не се различава и не противостои на нашето вътрешно. Защо казвам, че в основата си причината за нашето объркване е ментална. Защото поради мисленето смятаме, че това различие, след като е мислимо, е и реално.

Да, но в реалността менталните разлики са размити. Ментално и затова семиотично устроено е и самото красиво, когато говорим за него. Защото в този план красивото се нуждае от силно различаване и противпоставяне на грозно и от междинността на онова, което не е нито красиво, нито грозно. В този план красивото непременно е това, което не е грозно. Както и обратно. Затова и с грозното също може да се влезе в мигновен контакт. Човек се погнусява и дори може да повърне поради изпречило му се грозно.

Реалният план на размиването обаче се засвидетелства и ментално. Това е, което аз дълго твърдя пред вас. В този уловен ментално реален план красивото е най-напред дума, която меко прелива в други думи, а след това референт, който също меко прелива в други референти. Красивото прелива в доброто, ценното, прекрасното и идеалното, а и в други позитиви, и като дума в поредица от синоними, и като референт в други референти. Затова и в плана на реалното казване красиво и прекрасно означават какво ли не. В реалната ситуация на едно говорене някой казва прекрасно за казаното от друг не защото смята, че това, което другият е казал, е прекрасно, а защото иска казалият да замълчи, за да се обади той.

Та аз настоявам да осъзнаваме тези два плана в самото говорене – за красивото като ментален проблем, който, разбира се, е семиотичен, и за реалните ситуации, в които влизаме в допир с нещо красиво. В тях, от една страна, има нещо такова – остро изпитване и допир като че ли със самото нещо. Този допир обаче удостоверява не само красивото. От друга страна, и в самия език, и в предполаганата реалност онова, което наричаме със сигурен предикат, съществува в своеобразна размитост и свързаност с друго.

Или, ако следвам мисълта си, трябва да заключа, че семиотичното върви заедно с начеващата се и разгърната менталност на живото. Съвсем очевидно то не е навсякъде и във всичко. Затова и опитвайки се да говоря не с класификация, която се отнася за всичко, а в по-реален план, съм длъжен да приема повлияното от феноменологията антисемиотично твърдение на Морис за изпитването на красивото. Трябва да го приема не поради друго, а защото упорито настоявам, че, колкото и силен белег да е не само за човешкото, но и за всяко живо, самото семиотично протича неравно и естествено изпада в моменти, в които като че ли го няма.

Моля да не възприемате това, което казвам, като помирителен жест в спора. Бих го казал не само в този случай. Интересното е друго – в тези дни искам да върша другата си работа, а не мога. Форумният дебат е толкова пълен и така разгърнат, че не може да не се участва. Още повече, че, както споделих вчера, от него винаги печеля за онова, което пиша.

Тръгнах да изпратя коментара си и попаднах на вече изпратения коментар на Морис, а в него той е с друго настроение, полемично-актуално и политическо. Приемам, приветствам и поради тезата, но малко повече защото написаното е безупречно свързано и цяло като публично изречено. А и се сетих, че не казах нищо за отговора на Истинския Сократ. Та добавям – онова за текста се отнася за текста, а това, което казвате, Истински Сократе, за надхвърлянето е абсолютно вярно. Само че това означава първият текст да се вгради във втория текст с надхвърлянето. Живеенето е именно такова разгръщане и наслагване.
Тема № - 48 Коментар № - 5406 Bogdan Bogdanov - 2011-09-17 12:45:07
Благодаря Ви, проф. Косев, за възможността да обоснова своето разбиране. Ще се опитам да бъда пределно ясен. Това може да се постигне, ако преди да правя усилия за яснота пред Вас бъда ясен пред себе си.

Знакът е нещо, което замества друго нещо. Липсващото, заместваното е значението. Следователно, както неведнъж е подчертавано, знакът разделя израз (сетивно възприемаемата страна) от смисъл. Смисълът го няма, налице е сетивно възприемаемата реалност, която препраща към него. Пита се: знак ли е красотата? За да отговорим, трябва да пак да запитаме: "На чие място стои красивото нещо, какво замества то?". Мисля, че то не стои на ничие място и не замества нищо, следователно красотата не е знак.

Разчитането на знака е рационална дейност, която е свързана с познаване на кода.Упражняваме ли такава дейност, когато наблюдаваме красивото? Когато се възхищавам на Витоша от моя балкон, питам ли се какво замества тя, както се питам, когато видя оранжев триъгълник, заместващ посланието "Път с предимство"? По-скоро - не.

Единственият знак, който събира израз и смисъл, е символът. Тук значението не е липсващо / заместено, а е представено заедно със сетивно възприемаемата реалност. Красивият предмет, например, заедно с това, че е предмет съдържа и красотата в себе си. Обърнете внимание, той не препраща към абстрактната идея за красиво, не ни свързва с нея, а е самата тази идея - въплътена. Разбира се, правя уговорката, че красивият предмет не е такъв сам по себе си, а за някого. Той въплъщава собствените му понятия за красиво. Въплъщава ги, а не ги замества, не ги представя. Той е именно тези понятия. Доколкото символът е знак, красотата е семиотична, но само и единствено в този случай.

Тук преминавам към отговора на Георги. Ти си прав, че символът не е красив по принцип. Не символът е красив, а красотата е символ. Ти даваш много добри примери за секуларизирането на символа, за свеждането му в културата на модерния човек до колата и красивите предмети. Аз всеки ден ходя в едно кафене, където мъжете не говорят за нищо друго, освен за автомобили. Много мъже в България днес са такива. Прав си, че секуларизираният символ "автомобил" от една страна утвърждава субективността на тези мъже, той е едно от нейните основания, но от друга - я проблематизра. Колата е нещо, което можем да владеем, но не съвсем. Тя поднася изненади. Както и жената. Затова мъжете толкова се тревожат от автомобилите си.

За двата типа универсалност съм съгласен с теб, Георги. Първият тип - абстрактната идея за единен свят - е силно критикуван от някои съвременни автори като тотализиращ и потенциално тоталитарен. Той ясно може да се види в комунистическата идея за "световна революция", която ръководи политическата практика на Съветския съюз от неговото основаване до войната в Афганистан. Има обаче и един трети тип универсалност - универсалността, установявана от красотата. Това, че народи и хора, които са си чужди като убеждения, бит и култура, се прекланят пред красивото едни у други, ги събира, въпреки техните различия, то формира един особен тип универсалност, която не е универсалистка идеология, нито е създаване на общност в познатия смисъл на думата.

Сега ще ви запозная с някои по-общи разсъждения, които се надявам да спомогнат дискусията. Един от конфликтите през 19 в. е конфликтът "естетическо - етическо". Той е бил лично преживяван от граф Лев Толстой. Графът е имал огромно влечение към красиви жени, но същевременно се е стремял към морален живот. Не е успял да примири това противоречие.

Кант има една загадъчна мисъл, че красивото е символ на доброто. Тя ни казва, че графът е грешал, че няма конфликт между естетическо и етическо. Когато видим красиво лице, забравяме поривите на агресивната субективност, ставаме добри. Красивите неща у покорените народи и страни са примирявали жестокостта на поробителите. Църквата упорно се е борила с ересите, които отричат сетивността и света. За съжаление, те са оцелели под името "комунизъм". И у основоположниците на комунизма, и у днешните модерни леви може да се разпознае омразата към света, недоволство от него, независимо дали става въпрос за буржоазната класа, както бе преди, или за консуматорите и моловете, както е днес. Графолози и психолози са изследвали почерка на Ленин и са стигнали до заключението, че иде реч за изключително агресивен човек. Това се вижда в неговите текстове, както и в административната му дейност. След потушаването на едно от въстанията срещу болшевиките, вече болният вожд надрасква върху доклада, поставящ въпроса какво да се прави с пленените следната резолюция: "Да се разстрелят всички до един!". Комунизмът е систематична битка срещу сетивността заради абстрактни идеи, срещу красотата. Да ти кажа, Георги, предпочитам егоистичната любов на днешния човек към "Ферарито" и мола пред износващият само два панталона и къпещ се крайно рядко, но вечно озлобен Сталин, отдаден на идеала за победа на световния пролетариат.

Една от целите на нашия форум, както ни казва проф. Богданов, е не само да излизаме от дискусиите интелектуално обогатени, но и прилагаме достигнатото тук. Основният въпрос не е какво е красивото, а как да живеем, така че да изпадаме във вътрешни
конфликти, както се случва с граф Толстой. Отнесен към нашата тема този въпрос би звучал така: "Може ли човек да живее само с красивото и заради него?".

Анна Каренина е жена, която напуска обезпечения, спокоен семеен живот и се отдава на плътската любов и красотата. Тя преживява шок, когато разбира, че е омръзнала на своя любим, че красотата и страстта също омръзват. Този шок е толкова голям, че я води до самоубийство. В моя текст аз съм писал, че красотата ни вади от досадата. Оказва се, че тя също може да досажда. Ето защо, макар и да насочва
към нравственото, красотата сама по себе си не може да е стабилно основание за живот.
Тема № - 48 Коментар № - 5405 Морис Фадел - 2011-09-17 11:30:41
Опитах се да направя отговор към Вашия отговор, проф. Богданов. Изгубих написаното няколко пъти. То навярно отиде в реалността. В тази връзка искам да споделя накратко, че най-добре се чувства човекът, който може да вземе посланието, което не надхвърля словото, и с него, знаете ли какво да направи, да го надхвърли! Да надхвърли словото! Само това ни помага да останем в реалността! Както се вижда реалността е терминът, който може да скрие любовта, означавайки вместо нея. Но с това, и самата любов. Вярвам, че старата реторика, както и текстовете ни, а и всичко в човешкия живот имат тази цел. Каквото и друго да казват!
Тема № - 48 Коментар № - 5402 Истинският Сократ - 2011-09-17 01:44:06
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 25536

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 5575

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25324

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123069

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 60565

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 13781

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6678

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167164

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48571

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30643

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA