ФОРУМ - АРХИВ

"Понякога отвътре, понякога отвън": Че Гевара и латиноамериканското освобождаване на стиха в поезията на Екатерина Йосифова

Мачу Пикчу, Перу, снимка Бася Аштабска

ЙОРДАН ЕФТИМОВ


Третата стихосбирка на Екатерина Йосифова, „Посвещение”, е лирически дневник. Фикционален дневник, воден от жена, чийто любим е катастрофирал и се възстановява в болница. Дневник на влюбена жена, която в течение на две седмици (и две седмици след фикционалната катастрофа) записва отначало състоянието на ранения и процедурите по възстановяването му, а после все повече – своите субективни усещания и дори естетически размисли, за да стигне до дълги записи на стихотворни пасажи. Дневникът на една влюбена поетеса. Не просто пишеща стихове жена, а именно поетеса, която размишлява върху статута си на автор в перспектива, а не като получил признание за вече публикуваното.

И ето че насред любовната стихосбирка се появяват Че Гевара, Виетнам, китовете самоубийци, космонавтите, речта на вожда Сиатъл, гватемалският поет Роберто Обрегон Моралес, убит през 1971 г.(1) Едва ли литературният историк днес бързо ще реши, че тези културни реалии са резултат направо от работата на автоцензурата, търсени методично, за да придадат на книгата вид, който да я направи подходяща за издаване. Да приемаме, че българските поети от епохата на социализма, включително от 70-те години на XX век, са вече завършени играчи, които само пудрят книгите си с необходимите за издаване теми, докато всъщност ги интересува друго – тази нагласа се опровергава от всяка стихосбирка. „Надхитрянето на системата”, както неведнъж в наши дни се говори за не една книга от 60-те-80-те, е напълно опростяващо понятие, зад което стои идеята, че авторите са стопроцентови дисиденти, а редакторите в издателствата – стопроцентови служители на системата.(2)

В „Посвещение” Виетнам е синоним на „завехналата съвест”, но се появява в стихотворението „Когато казвам нещо”, което е програмно, а възможностите да представлява палинодия на „Нищо не разбират” на Маяковски със сигурност си заслужава да бъдат проверени. В него се мяркат и китовете самоубийци, чийто вопъл ние не разбираме, и космонавтите, които се носят в „безмълвни широти”, тоест в самота. Стихотворение, което говори за трудната комуникация, за самотното същество човека:

„КОГАТО КАЗВАМ НЕЩО

Когато казвам нещо, каквото и да казвам –
значи, че не казвам всичко.
Ако добре ме слушаш, значи много ме обичаш.
Поне така ме слушай, както слушаш своята възглавница насън:
всичко си е тука, в главата ми почуква,
понякога отвътре, понякога отвън:
И бавната ми зрелост. И старият ми срам.
Завехналата съвест на име Виетнам.
Децата ми, децата, сънят им непокрит.
(Какво крещи безгласно самоубиец-кит?)

И любовта измислена,
и Любовта без мен,
неискрената искреност
и погледът зелен.
И мойта несамотност,
и мойта самота,
и мъничкият Космос
в душата на света,

където нещичко трепти
далеч от друго
и все пак всяко се върти
ведно със друго,

и през безмълвни широти
(като във мене)
обречен космонавт свисти
като през мене.

Понякога отвътре, понякога отвън.”(3)

В средата на следващото десетилетие, 80-те години, критикът Константин Еленков използва като напълно самоочевидно понятието „преодоляване на патетизма”, за да опише явления като поезията на Екатерина Йосифова:

„Но някак по-„картинно” е да си представим първата „фаза” от така нареченото „преодоляване на патетизма” като едно очовечаване на поетическото слово: преодолян беше патосът, който имаше реални основания във времето, но бе лишен от реалните за човешкия глас топлина и искреност. През втората „фаза”, която можем да отнесем към началото на 70-те години, атакуван беше „романтичният” патетизъм, ако можем така да наречем патоса, който бе необходим за поетическото слово, но който го въздигна прекалено много към слънцето и звездите. (Почти нямаше поет, който да не разговаря със Слънцето, Космоса, Мирозданието.) Дойде ред на приземяването – от астрономията като най-ценен трофей остана „обсерваторията” на сърцето.”(4) 

Години по-късно това картографиране изглежда дълбоко проблематично. Не само заради това, че подобен прочит лишава историята на литературата от работата на случайността и авторските различия, от неточно осъществените интенции и погрешните прочити. Поезията на Биньо Иванов и Екатерина Йосифова има много по-голям залог от това да депатетизира поетическото слово. Общият залог на тези поети спътници е стремежът поезията да изразява несигурността на възприятията и съзнанието, но по един обективизиращ начин – без да отрича политическия контекст, тя поставя акцент върху фрагментираността на човешкия опит. Затова в „Когато казвам нещо” пълноценното слушане е въплътено в пълнотата и нерационалната стихийност на сънуването. Пълноценното представяне на човешкото съществуване е възможно само ако включва коефициент нерационализируемост. Самият дискурс съдържа слепи места, неизразителни или лошо изразяващи места, пасажи, които днес, в епохата на компютърните програми, бихме нарекли с лекота „бъгове”.

Първото, което се вижда в стихотворението, е едновременността на мисли от различни редове, които връхлитат в съзнанието, редуват се безредно, надскачат се. Отглас на концепцията за поток на съзнанието. Още през 1967 г. в станалия бързо популярен със своите експерименти роман „Корените” Васил Попов въвежда този похват, зад който стои бергсонианската идея за флуидността на опита.

Това, което е истинска новост за българската поезия, обаче е идеята за естествения хаос, с който съзнанието живее и който включва припокриването на възприятията с предубежденията. Не просто симултанността на опита, а както още Аполинер в „Зона” разгръща широко – опита като състоящ се и от всякакви „странични шумове”, включително идеологически. Опитът включва и крясъка на рекламите, чийто свят е основан на силните сетивни дразнители, и основаните върху внушението за чиста истина, изискващите пълно доверие в себе си журналистически новини.

В средата на 60-те години в САЩ е излязла бързо превърналата се в особено влиятелна за западната хуманитаристика книга на Кенет Бърк „Езикът като символическо действие”, в която тази сложна конституция на съзнанието е описана именно като закономерен хаос. Онова, което наричаме „действителност” ("reality") Бърк схваща като „бъркотия от символи за миналото, комбинирани с всякакви неща, които знаем главно от карти, списания, вестници и други подобни за настоящето... конструкт от нашите символни системи” („clutter of symbols about the past combined with whatever things we know mainly through maps, magazines, newspapers, and the like about the present... a construct of our symbol systems"). (5)

И ето го този свят, който преплита и сблъсква образи от медиите с уникалния индивидуален опит, абстрактния, пропагандно конструиран Виетнам с повиването на собствените деца в хладната нощ. Те са еднакво реални. И неразбираеми. Образът на крещящия безгласно кит-самоубиец е синоним на поета: какво казва той е предварително неясно, обречени сме на неуспех да разберем.

И образът на космоса вътре в космоса – където всичко е независимо, разбягващо се, и все пак свързано. Където малкото може да бъде по-голямо от голямото. Светът е готов да понесе ново описание, претендиращо да улавя най-малките му и наглед незакономерни трептения. Това не е непатетично. Но е снабдено с друг познавателен патос и това не е утопическият патос на симплифицираната комунистическа идеология от 50-те и първата половина на 60-те години на ХХ век. Това е патосът на едно центриране в личността, чийто свят съдържа толкова непознати и вероятно непознаваеми континенти. Центриране в личността, която прилича на дърво, олюляващо се на вятъра – и това е вятърът на различните символни светове, които я атакуват едновременно.

Разбира се, с понятието „депатетизиране” може да бъде назована когнитивната ирония. Космонавтът е обречен и „свисти” през тялото на самоописващия се Аз. А стихът „Завехналата съвест на име Виетнам” стои като идеологическа кръпка, неподкрепена, обратно – отхвърлена от следващия стих за децата. Сблъскване на редовете като в „Селска хроника” на Вапцаров, където обаче те, макар и противопоставени, са съположени и субординирани, така че идеологическата фраза парола на финала не звучи като „бъг”.

В средата на 70-те обаче стихотворения като това изглеждат само трудноразбираеми, може би претенциозни, може би патологични, но не и истински дисидентски. Нали съдържат идеологическите думи пароли, разпределени из текста с необходимата честота? Така опираме до рецепцията и нейните институции – структури отвъд стихотворението, но най-важни за неговия живот. В книгата си „Посвещение” Екатерина Йосифова вмъква темата за рецепцията като част от онова, което нарича своя поезия. И ключов мотив тук се явява неяснотата:

„Винаги се стъписвам, когато ми кажат, че стихотворението ми не било ясно. И съвсем онемявам, когато някой ми заизтъква като достойнство тази неяснота: сложно и модерно, и т.н. на тая основа идва подозрението в преднамерено, формално замъгляване и усложняване.
(...)

Сега така, единствено така: върви,
върви така, следата да кърви.
С крака от тръни с кожа с нокти
със смях прехрипнал от проклятия върви, защото
не трепва тая скулеста земя
с ореол от пот, мухи и древност на челото.
И вече все едно дали от мъдрост е невъзмутима
или зад индианските клепачи е пустиня
без жажда и без болка.
Добре, и святите, и срамните й рани пръст покрива,
кои са святи, ехото на времето е насмешливо,
но ти си тук и ще вървиш, защото все така на пъпа й седят
богове от яспис и деца от глад.

Благословен наопаки, чист като сърцевина на плод,
чист като скалпел в тая скулеста земя
с простреляните си нозе, с отрязаните си ръце
докосна ли сърцето й,
което бие.

Какво е за другите, щом това е възможното за мене стихотворение за Гевара?

Понякога някой смело споменава за неяснота (в похвален смисъл, сигурно като синоним на сложно усещане) у световно утвърден поет: Елюар или Вальехо, или Рицос например. Не е утеха, но мога да реагирам и да се опитвам да си изяснявам какво е ясно в поезията и доколко.” (6)

Със сигурност това е болна тема за всеки български поет в епохата на социализма. Обвинението в неяснота няма силата на обвиненията в антипартийност, антинародност, антидемократичност, но пък има силата да забавя и дори стопира издаването на едно стихотворение или стихосбирка, а заедно с това и признанието на самия поет.

Важно е, че за разлика от поетите на Априлското поколение „тихите поети”, към които Екатерина Йосифова често е причислявана, обикновено отричат и директното си повлияване от левите авангарди. Но и от постепенното запознаване с западната поезия на ХХ век чрез периодиката от епохата на Размразяването и преводните антологии от 1960-те. И ето че в цитирания пасаж като индулгенция все пак се появяват имената на големи модернисти, които не само са симпатизирали, но и членували в комунистическите партии в родината си.

Стихотворението на Екатерина Йосифова има валенциите на тройно съгласие и несъгласие спрямо очакванията. По отношение на темата – то е посветено на краен левичар, един от дейците на кубинската революция, но, от друга страна, на политически деец, който довежда до крайност идеята за перманентната революция. И по отношение на формата – то е обскурно, а и отказващо да използва препинателни знаци. И накрая – по отношение на мястото си в книгата: то е ода за един партизанин, включена в сърцевината на любовна стихосбирка.

Изборът на Че Гевара като герой на стихотворението не би могъл да се тълкува другояче, освен като знак на скланяне пред задължението на всеки поет от социализма да вземе отношение към революцията. (7)  Именно то впрочем е веднага преведено в две антологии на младата българска поезия – издадени в Унгария и Полша още през 1978 г. (8) Но все пак говорим не за Ленин, а за революционер, превърнат още приживе в икона на неспокойното съществуване, на революцията, разбирана като тотален отказ от спиране на едно място. И с това в годините на застоя, Брежневата ера за социалистическия лагер, име на „истинското” комунистическо поведение.

Екатерина Йосифова пише: „За мене образът на Че Гевара се създаваше в продължение на две-три години и е дълго даже да изброя от колко неща: първо от романтичната представа за революционера, още повече „зарязал обещанията за наситен житейски възход и понесъл красива глава към пламтяща смърт” (не е цитат, а неудобство от фразата). После внушението на онова мъжко стихотворение на Гилен за дневника на Че; после самият дневник. Книги, филми, снимки. И смътната представа за тая тайна на непроницаеми народи и религии, наречена Латинска Америка, за нейното величие и мизерия. За джунглата на съзнанието, джунглата на душите, в която тоя човек се врязва.” Наистина в годината след смъртта на Че Гевара излиза филм с Франсиско Рабал, а през по-следващата, 1969 г., друг – с един от най-популярните холивудски актьори на своето време, Омар Шариф. Но Че Гевара още приживе живее в създаван не без свое участие свят на неомитологизиране – непрекъснато търси възможност да бъде сниман за водещите американски списания, а през 1964 г. е гост на най-дълго просъществувалото неделно токшоу по американска телевизионна мрежа – половинчасовото „Face the Nation” по CBS.

Че Гевара е попсимвол. И ако западният свят го включва в онази ситуация, която Том Улф нарича „radical chic”, увлечението на богатите и образованите да подкрепят революционери и терористи, източният го приема като подновяване на утопията за освободилия се и борещия се за свободата на другите човек. Това уточнение е нужно, защото българският интелектуалец от 70-те със сигурност не е възприемал подкрепата на западното висше общество към личности като Че в саркастичен ключ – като флирт и мода. Консервативният журналист и писател Том Улф изковава термина „radical chic” в голям фийчър за благотворително парти, организирано от композитора Ленард Бърнстейн и приятелите му и целящо събирането на средства в подкрепа на Черните пантери, радикалната организация на черните в Америка. Статията започва с обрисуване на Бърнстейн като човек, за когото любовта е на първо място (неговото кредо било Amo ergo sum), а след това – добрият вкус, способността да се усетят нюансите, които топящо се късче сирене рокфор оставя в устата. И след това – как точно този префинен артист кани на специално парти в тринайсетстайния си апартамент на Park Avenue десетки богати режисьори, художници и музиканти, за да ги срещне с Робърт Бей, който 41 часа преди това е бил арестуван с пистолет в ръката да участва в акт, който политическата коректност на либералното общество е назовало „улесняване на престъпление” (criminal facilitation”). (9)

Екатерина Йосифова е в съвсем друга позиция. За нея Че е чист символ. Дори да е попадала на информация, че именно той е сред създателите на трудовите лагери в Куба или че лично е отговорен за разстрела на стотици представители на стария режим без съд и присъда, това е звучало като маловажна подробност. „Смътната представа за тая тайна на непроницаеми народи и религии, наречена Латинска Америка” – това също е причина за фиксацията на Екатерина Йосифова в кубинския революционер.

И ето го Че в поза, напомняща Хаджи Димитър от одата на Ботев, с отрязани ръце (този детайл от реалността – отсичането на ръцете му след разстрела му, като свидетелство, че е той – все пак попада в редицата от ярки символи в българското митосъзнание – като Стамболов или Балканджи Йово), събрал в описанието си черти от библейските анахорети и партизаните. И поанта, препращаща към свръхпопулярния сред българските поети стих на Салваторе Куазимодо в превод на Драгомир Петров „Човек е сам върху сърцето на земята,/ пронизан от едничък слънчев лъч”, даван често като емблема на силна поезия.

Екатерина Йосифова е знаела, че онова, което ще изглежда особено смутително, е изборът на синтаксис и изобщо аграматизмите, с които нейният съгражданин и приятел Биньо Иванов вече си е изградил твърд образ на модернист. Събира ги разбирането за спонтанност на поетическия език (10) (който точно защото е по възможност необработен, е и неследващ кодифицираната норма), но и визията за света (11). Тяхната светогледна нагласа ги прави част от онези, за които Леон Даниел пише в спомените си, наричайки ги „пубертетите“, „които слушаха „Бийтълс“, издаваха ръкописно списание „Азбучен доносник“, караха се за Маркузе и Че Гевара...“ (12)

Спецификата на стихотворението на Екатерина Йосифова за Че може да се прояви в пълнота само ако го съпоставим с песните за коменданте Че на Николас Гилен, един от източниците на нейното вдъхновение (13). Те са подражания на народната песен и типологически стоят до такива неонародни текстове като „Имала майка едно ми чедо”, посветена на Никола Парапунов (14), или до витиевати просопопеи като „Приветствие” на Нино Николов (15). Гилен е добър приятел на социалистическия режим в България, гостувал е и е издаван многократно. Но по-важното е, че и той се е схващал от управляващите като поет одист, а от писателското съсловие – като приносител на авангардите. (16)

Още по-добре е, ако го съпоставим с одата за Че, написана от Биньо Иванов по същото време. (17) Биньо Иванов отива отвъд потока от семантично свързани реалии в „Септември” на Гео Милев. Този поток тук е много по-близко до потока на съзнанието, който за българската литература идва от латиноамериканската проза. Получава се като при онези чуждици, които всъщност са персийски или арабски, но са навлезли в българския през турски.

Латиноамериканският революционаризъм е необходим на Екатерина Йосифова, защото й дава цялостна визия за поезия, която в освободена от социалистическия класицизъм форма възхвалява изначалната свобода на света. В това й помагат всички преводи на левите автори от Латинска Америка, чиято рецепция през 60-те и 70-те години е особено интензивна:

„Прочетох малка книжка на руски език, братска по време и мисъл въпреки неясната далечина на страната, от която идва: „Кодекси” от Роберто Обрегон Моралес от Гватемала. Талантлив и незавършен, порив и обещание. Няколко дни след това чета: поетът, член на лява групировка, бил застрелян от полицията.

За Роберто от Гватемала исках да напиша песен, а стана пак стихотворение.

Може би някога ще успея да напиша добра песен.

Кетцал

Признак, че вие сте истински,
ще бъде, ако не се овъглите,
когато ви подам ръка.
Защото с другата ръка
аз съм се хванал
за високо напрежение –
за жиците на времето.
Роберто Обрегон Моралес

На Гватемалската джунгла в сърцето
сияе птицата-радост, птица-чудо, птица-цвете.
Кетцал –
странна птица, непрактично програмирана:
затворена, умира.

(Ах, свободата – болест, посока неистова.
С нея белязан, обсебен от копнежа по истинност,
къде тръгваш, поете?
Нагоре,
към корена,
възлизаш.)

Чухте ли как свистяха куршумите през сърцето на Роберто Моралес, поета на Гватемала? Не помните? Странно. Та това беше толкова скоро, вчера, почти днес.

Ах, поезията – смъртна посока, неистова птица.
(По години съм ви връстница,
Роберто.)
Птица-радост, птица-чудо, птица-цвете.
(Съжалете ме:
на годините си – като на възглавница, като на токчета
– стиховете си,
идеалната моя проекция,
измъчено се повдигам.)

Високо звъни
на времето
високото напрежение.
(По двеста и двайсет волта са нужни
в добрия ми климат, където
и ветровете са тукашни,
и са питомни стиховете.)

По години съм ви връстница,
Роберто.

Високо
стих-мълния
светва.” (18)

Точно в любовната си книга да развиеш толкова отклонения към латиноамериканския революционаризъм – това е знаменито. Революцията и любовта – две имена на едно и също явление. Като революцията остава без всякакъв конкретен политически и исторически смисъл. Тя е схващана метафорично, макар да е обективирана. Революцията е естественото състояние на света, а не превключване от едно стабилно състояние към друго. Екатерина Йосифова като певицата Йорданка Христова е влюбена именно в това. И това не е, разбира се, вариант на radical chic. Това е съществена за творческата интелигенция в социалистическа България от края на 60-те и през 70-те ситуация на наивен, критически нерефлектиран импорт на световъзприятие. Включително – нова платформа на романтическата визия за поезията като изричане на истината (19). Отношение към света, което очертава границите на един утопизъм. Да, поетично живее човекът – дори в безбрежното блато на Брежневата епоха.

------

(1) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.12, 13, 14, 29, 36-37.
(2) Например въпросът за автоцензурата изглежда така в очите на Екатерина Йосифова днес, в непубликувана анкета на моя дипломант Николай Трайков с нея (бакалавърска теза в Нов български университет, програма Език и литература, есен 2011):
„Н. Т. : Разкажете за цензурата и автоцензурата.
Е. Й.: Там е въпросът, че никой не пишеше нещо такова, че да има кой знае каква нужда от цензура. И ние, тогавашните млади, наясно обаче с конюнктурата, предварително се нагаждахме. Ще сложиш едно стихотворение за родината – не става въпрос за ода за Георги Димитров или Тодор Живков, никой вече нямаше да ти поиска чак толкова, имаше си достатъчно хора за тази работа – или за някого, който си е дал живота за нещо и то си заслужава, винаги можеш да намериш такъв. Например когато се разчу, че Гевара се е отказал от министерския пост и после че е убит, спомням си колко важен стана той за нас. Не толкова със смъртта си, а с това че се е махнал от властта. Това за нас беше достатъчно. Биньо има страхотно стихотворение за Гевара. Веднъж седнахме да напишем, поотделно, разбира се, стихотворение, в което да има думите кал, смрад, жега – представяхме си джунглата, – кръв. И друг път сме правили такива занимавки, в началото, като не можехме да се съгласим един с друг за нещо и казваме: сега – стихотворение с тия думи, за двайсет минути. Или трийсет. От повечето нищо не излизаше – не успявахме, защото не го замисляхме честно художествено, както Пенчо Славейков и Яворов. Отчасти, защото решавахме да бъде римувано – а заради римата пишеш сходни глупости. Но за Гевара се получи и всеки си прибра листчето и след това си написа друг свой вариант, по-различен. После и в книги ги сложихме.”
(3) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.13-14. Иначе първата публикация на текста е шест години по-рано: Екатерина Йосифова, „Когато казвам нещо: Стихотворение”. – Пламък, 1973, N 18, с. 171.
(4) Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с.21.
(5) Kenneth Burke, „Language as Symbolic Action”. University of California Press, 1966, p. 5.
(6) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.11-13.
(7) За механизмите на признаване на един поет от периода виж Пламен Дойнов, „Поезията на Биньо Иванов: от дебют до ендшпил” (в сборника „Биньо Иванов в българската култура и литература”, С., „Кралица Маб”, 2010, с.81-111, и особено с.87-89 и 92-93).
(8) Ekaterina Joszifova, „Ernesto che Guevara” (ford. Zoltan Kiraly). – Fenykerek: Fiatal bolgar koltok antologiaja. Budapest: Kozmosz Konyvek, 1977, p. 126. И Ekaterina Josifowa, „Ernesto che Guevara” (prev. Jozef Waczkow). – Piesno poranku: Wiersze mlodych poetow bulgarskich / Red. Andrzej Tchorzewski. Warszawa: Iskry, 1977, p. 52.
(9) Tom Wolfe, Radical Chic - that Party at Lenny s. New York Magazine, 8 June 1970
(10) Спонтанност, не автоматизъм, както е при сюрреализма – не точно с недоверие в цензурата на съзнанието, колкото с усещане, че езикът трябва да бъде по-свободен, за да изразява по-пълно.
(11) И нека разчетем стихотворения като това на Екатерина Йосифова за Че Гевара не като изключения, а като естествени развития на поезията от 70-те години, която продължава да има марксистка естетика зад гърба си. Виж: "Разговорната, делничната реч дойдоха да наложат в поезията на 70-те увереността в истинската стойност на поетическото слово. Това беше указание, че патосът има и един по-"тих" синоним – страст, който, без да измества определението на Белински за онова основно понятие в литературата, прибавяше необходимостта, наложена от времето – простите човешки радости, простотата на човешката реч да станат основен поетически код на десетилетието." (Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с11.)
(12) Леон Даниел, „Пътешествие в театъра”, С., ИК „Христо Ботев”, 1993.
(13) Могат да се прочетат тук: <http://chehasta.narod.ru/che_comandante.htm>, <http://chehasta.narod.ru/guillen_che_guevara.htm> и <http://chehasta.narod.ru/guitarra.htm>.
(14) В интернет текстът може да се открие например тук: <http://www.uni-svishtov.bg/std/menus/pesni/oldpesni/nar1.html>.
(15) Оригинално излиза в емблематичния сборник „Априлски сърца” през 1981 г. В интернет може да се прочете в много блогове, например тук: <http://bg.netlog.com/ivantotev/blog/blogid=19114>.
(16) Много информация за това в статиите на Тамара Такова и Петър Велчев в специалния брой на сп. „Понеделник” за Куба – бр.1-2, 2011, <http://www.ponedelnik.bg/P11_1-2_WEB.pdf>.
(17) Биньо Иванов, „Последно слово на Ернесто Че Гевара”. – сп. „Пламък”, 1978, N 6, с. 96-97, <http://liternet.bg/publish10/binio_ivanov/stihotvoreniia/posledno.htm>.
(18) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.36-38. Първа публикация на стихотворението – Екатерина Йосифова. „Кетцал”. – сп. „Звезда” (Кюстендил), N 113, 29 септ. 1973, с. 4. Също и в: П л а м ъ к, 1973, N 18, с. 69-70.
(19) „Основна тенденция в поезията на десетилетието [70-те години] стана преодоляването на фалшивия патос, на празнословието. Тук не става дума за патоса, разбиран като истинска страст...” (Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с.10-11).



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
В коментара на проф. Богданов прочитам един много съществен за мен въпрос: дали литературата моделира един особен сам по себе си свят или този свят става особен по отношение друг свят, който възприемаме като големият свят, в който живеем. Виждам, че изказванията клонят по-скоро към второто. Проф. Богданов съпоставя кита в стихотворението на маркиза с китовете в реалността. Йордан говори за странната свобода на Екатерина Йосифова в контекста на социалистическата доктрина - една свобода, осъществявана чрез самата доктрина. Към същото ни насочва и интересният коментар на Е.Б. Георги също подчертава прехождането от един свят в друг, когато обсъжда стихотворението на Б. Иванов.

Литературното сякаш не е нещо самостойно, а е отношение. Ако не бе това, то би било лишено от комуникативност и разбираемост, би било просто някакъв странен, безсмислен свят, чиято необяснимост би ни оставила в недоумение и би ни накарала да я отминем. Човек не чете литература, така както преглежда новините. Той го прави в по-особени, по специални моменти. Моменти, когато в неговия свят липсва нещо, когато се появява желание за друга действителност. Когато има необходимост от промяна. В тази липса и желание разпознаваме поетичното. То е част от недоволството ни от това да сме постоянно тук.
Тема № - 50 Коментар № - 5790 Морис Фадел - 2011-10-31 05:13:12
Прочетох последния, “исторически” коментар на Йордан Ефтимов и тутакси си помислих, че той е решил да пише за много особената фонова реч, която се чува от жуженето на радиото в немалко стихотворения, написани между 50-те и 80-те години на XX в. Онази нулева, неутрална, хем битова, хем политическа реч, която, по хубавия израз на Биньо Иванов, свързва “кухничката и всемира”.

Подкрепям тезата на проф. Богданов за съдържателната, смислова и стилова усредненост, която построява поетическият дискурс. Стори ми се обаче, че нещо в нея трябва да се допълни. Сега, след коментара на Йордан, сякаш ми става по-ясно какво е то. Че за да се получи убедително тази поетическа усредненост, необходимо е речта да намери или създаде подходящ носител (или ред от носители) за нея, обект-символ (или обекти-символи), който компромисно позволява, от една страна, напълването с повече и различни смисли, от друга страна, тяхното контролирано смесване. Такъв обект се явява Че Гевара в стихотворението на Екатерина Йосифова, такъв обект е китът в стихотворението на Константин Павлов, такъв обект е и радиото в стихотворението на Биньо Иванов “Стаята”:

СТАЯТА

Спряхме радиото, ще го пуснем скоро
да ни каже времето,
седнал съм до печката, угасихме я преди
два-три месеца,
съседът вън звъни с маркуча,
съседът си полива двора, пълен е с картофи,
ен-годишният ми син рисува щъркели,
приличат на шубраци-пистолети-покриви
на земетръсни къщи,
аз чета романа "Нежност и самолетостроене",

жена ми сряза лука, духа към котлона,
влиза, без да пита, стар приятел, поразвеселен,
заприказва нещо,
намръщи се жена ми, сякаш че решава кръстословица,

приятелят изчезна, децата
изведнъж се сдърпаха за бучка антрацит,
отпаднала от лани,
пуснах радиото, докато загрее,
си помислих едно-друго,
забълбука радиото ледена вода за ето цигулки,
утре, казах си, възставам в шест за работа,
навличам знатната престилка, вървя между машините
- летя - да бях тренирал ски, да гледах сняг
през юни на Мальовица -
преглътнаха цигулките, да чуем новините
за разоръжаването, един министър на война
зад скалата полегна
с маслинова тояга,

погали ми децата, щъркелите им тревожни,
забрадката върху жена ми, а на мен цигарата,

защо не го откажа тоя зъл тютюн - в реката лази рак,
в реката рак, а искам да летя между машините,
да изпълнявам план, да се подписвам на заплата,
да купя дамска блуза, меко шалче, захарни петлета,
стрелям с тапи по човечета връз кончета,

стъмна, лампата ни изненада, без да гръмне,
хапнах: нещо с хляб, спомних си Сахара:
там някой мой брат е пропукан от Атласките до Нил
- изгълтах минералната, почудих се какво да правя
и ме яхнаха децата, обиколих,
седнах да отдъхна, майко, казах си,
от два-три месеца не палим печката,
а подир седем е рождения ми ден,
когато няма да се раждам, но ще свърша
тридесет и повече,
с какво ще срещам гости, кой ще дойде,
кой ще си остане трезвен,
за политика ли ще думаме, за спорт ли,

сняг ще грее, вълк ще се претича,
както ги изпращам,
жена ми се изправи пред бюфета, дръпна
едното му око
извади чаша за вода, часовникът,
поседнал върху кърпичка, зачука изведнъж
между очите ми,
някъде ме заболя,

станах да излезна, да се пораздвижа,
да видя.

Радиото е този усредняващ и същевременно незабележим символ, който моделира преходите от живота тук, в стаята с нейния мил, поизлющен и леко параноичен бит, към живота навън. Когато радиото е изключено, се чува доста ясно звукът на всекидневното и привичното; обратно, когато то е включено, погледът на говорещия вече не може да се задържи балансирано върху предметите и случките в стаята, измества се от настоящето, разсейва се, напряга се върху това, което може и следва да се случи.

Накрая, след като е настъпил нещо като безкръвен преврат в реда на наличното – отварянето на бюфета, пробождащото зърване на полегналия часовник, телесната болка – говорителят излиза от стаята и така прехождането от единия свят, познатия, в другия, условно и най-общо познат, се е осъществило и като буквален жест. За нас, които четем, без да сме в момента в такава реална стая, става възможно да видим по-ясно двата свята, които именуваме поотделно всекидневие и събитиен живот, като свързани в един като че по-верен общ свят, който съдържа безконфликтно есенцията и на единия, и на другия. Въпросът е, че за него нямаме една дума. Цялото стихотворение му се явява дума.

Това, което Биньо Иванов прави в “Стаята”, доста прилича на проза. Стихотворението е дълго, донякъде сиво и стремително отегчено (този, който говори, е все едно досаден от темата), без рима, повествователно. Но дължината и прозаичността са съвсем външни и формални. Те са от детайлите, не от смисъла. Ако “Стаята” беше истинска прозаическа реч, детайлите и пластовете на смисъла щяха да бъдат просто нанизани и несмесени, а излизането на говорителя щеше да има баналното значение на продължаване в същото, а не на влизане в различното и другото. Изобщо прозата, изглежда, започва оттам, откъдето дискурсът се отказва да гледа на света като на ред от цялостни ситуации. Обратно, поезията оттам, откъдето на света се гледа усреднено и заедно с това ситуативно.

Едно от най-ценните и силни неща в поезията на Екатерина Йосифова и Биньо Иванов е имплицираното в нея на пръв поглед непоетическо разбиране, че протичането на живота се превръща в цялостна ситуация и излиза от прозаическото русло без силен патос, тихо, почти незабележимо и за кратко. Йордан е пуснал точно такова стихотворение в последния си коментар. Но вижте как красиво и точно е казал това и Биньо Иванов в последната част от едно стихотворение, посветено именно на Екатерина Йосифова:

... изведнъж (преситен паяк сякаш леко кимна),
поспря се времето – взе дъх – и пак напред заплува.
Но никой нищо не разбра, почти не се усети,
а който го усети, мислеше, че е сънувал.

Може би обърнах повече внимание на този възглед за непатетичното влизане в цялостна ситуация, защото Йордан предложи своя текст във форума тогава, когато тъкмо започвах да чета излезлите наскоро събрани стихотворения на Ани Илков. При него може да се открие много сходен възглед, но подчертан външно от силна и гротескова патетичност. Цитирам едно по-ново негово стихотворение, в което радиото от “Стаята” на Биньо Иванов е заменено с бележка върху вратата на хладилника, а историческият дискурс, атакуващ кротко всекидневното, с теологическа тирада. Общото е желаното образуване на цялостна ситуация на преход от тукашното конкретно и познато към тамошното общо и условно познато. Като в стихотворението на Ани Илков този преход се подпомага много и от стила, хем правилен дотам, че да изрази ясно някакво съобщение, хем неправилен и неясен дотам, че да загатне за перверзията на кода.

НАДЕНАТ

(Бележка за близките, закрепена върху вратата на хладилника с магнитна ягода)

Нема Бог!
Нема богове вобще!
но ше отида да вида

Не знам точно кога
надевам се
да се върна.

Всички в разговора посочиха пример за поезия. За мен тези редове на Ани Илков са поезия. Защо? Опитвам да обобщя накратко. Първо, защото с много малко думи моделират цялостна светова ситуация. Второ, защото я моделират като компромисен, усредняващ модел за свят - в няколко тясно свързани аспекта. Най-напред, в познавателен аспект. Това, което виждаме в стихотворението, е познатата бележка, която оставяме върху хладилника, и същевременно нещо друго и непознато, на което думата бележка вече не е напълно съответна. После, в онтологически аспект. Стиховете на Ани Илков свързват и правят неразличими два типа съществуване, които иначе постоянно различаваме – фактическото съществуване на предметите с нефактическото и типово съществуване на идеите. И най-сетне, в етически аспект. Нормата на поведение и общуване е спазена, комуникацията е налице, адресатът е задоволен, защото разбира; но разбира объркан, подразнен, разбунтуван.
Тема № - 50 Коментар № - 5789 ГГ - 2011-10-31 00:00:01
Предизвикателен коментар на Йордан и още по-предизвикателен коментар на проф. Богданов! Моите въпроси не ме оставят на мира. Дали поезията е нещо, което по-скоро го няма? Нещо, изчезващо от това, че за него няма повече какво да се каже? Нещо, което не е съществувало, но и вече съществуващо, съществува само в текст и реално не съществува? Питам се за определимостта на поетичното. А това, за което се питаме, поетичното ли е въобще? Често пъти с тези въпроси не се справяме и в напълно прозаични ситуации.Не е лесно даването на точни научни определения, а как да се определи самото поетично? Поетичното е различен език, обсъждащ липсващото в нашата всекидневност.Поетичното е клин клин избива? Поетичното е съществуващото, но също е и желаното липсващо. Поетичното е тавтология, защото иска да изравни реалното и словесното. Поетичното е катахреза, но за какво ми е нещо, което може да съществува само в текст? Проф. Богданов, форумци, ако трябва да мислим за особеното съдържателно-смислово моделиране на средността "съществуващ-желан свят" означава ли, че поетичното трябва да може да прави неща с думи, но не само на думи? А оттук и древната свързаност на поетичното, не със спомена, а с по-доброто правене на бъдещето! Проф. Богданов пише "посредством литературен текст разбиращият може и да се промени, било в момента на разбирането на текста, било и по-трайно, ако повярва в неговия модел". Ще ми се да се хвана за една негова дума и да го попитам какво значи това "повярва"?
Тема № - 50 Коментар № - 5787 Истинският Сократ - 2011-10-30 22:11:14
Добре, ще пиша за това, че е важно, че Пътят в стихотворението на Маркиза е с главно „п”. Алегория е. И че в стихотворението – защото иска да е поезия – има и „гръд”, и „гибел”. Има и инверсии. Да, то е интересно, дори добро стихотворение – и заради сянката на образеца (защото дори да не го знаем, досещаме се, че го има). Добро е, защото сменя гледни точки и камерата слиза под вода, а после като пъстърва скача нагоре към небето (някой ми каза тези дни, че пъстървата можела да скочи до пет метра нагоре извън планинския поток, в който иначе може да стои дълго почти неподвижна).

Някой ще го прочете в контекста, разбира се, на „Моби Дик”. Е, не знам дали „Моби Дик” през социализма е имал значение на масова съкровена книга. На настолна книга за интелигента. Поне така, както е с „Майстора и Маргарита” – със сигурност не. Не съм попадал (но то вероятно е изцяло по моя вина) и на свидетелство на Константин Павлов дали е познавал Мелвил преди да напише „Интервю в утробата на кита”. Естествено, че не го е познавал, ще кажете и сигурно ще сте прави. Стига му да е познавал Библията, ще допълните. Или дори само на част от нея, ще се чуе някакво гласче.
Но как е станало?

Виждате накъде бия аз. Не се съобразявам с щенията на доц. Фадел и на проф. Богданов за по-философско вдълбаване в темата за поетичното. Нека те си дълбаят, аз ще си позволя нескромността да бъда повърхностно исторично любопитен. Защото тя, историята, е по-непретенциозна от философията. И постига повече във въвличането, ако го умее.

Невяна Розева успява да постигне издаването на своя превод през 1977 г. Константин Павлов всъщност отпечатва стихотворението си през 1983 г. – в стихосбирката „Стари неща”. И това стихотворение също като в стихотворения на, разбира се, по-непопулярните днес Екатерина Йосифова и Биньо Иванов постига ирония чрез съседството на високото и ниското, тоест на бурлеската. Йона, Китът – ехей, високо високо високо (както пееха едни). А после – бух! – „фасове ще плюе/ три десетилетия/ и ще замърсява океанската среда”.

Исках само да поговорим за Екатерина Йосифова. Вярно, използвах реторика, колкото ми е по силите. Вярно, както Георги Гочев, написа, подвеждах. Вярно, смесвах себе си с нея (това е възможно, колкото и да е съмнително морално). Но то е, защото постигнатото от Екатерина Йосифова ме интересува като реакция на запазване на свободата в рамките на несвободата. Интересува ме като реакция по запазване на самоуважението в ситуация, когато реалността е ситуация на кокетиране на управляващите селски БКП водачи с артистите и на игра на свободните артисти с властта. Да, Екатерина Йосифова съществува през тази епоха. Съществува и Биньо Иванов. Публикуват ги. Не само у нас. Говори се за тях от един момент насетне. Но всеки по своему търси път към усещането за свобода. И свобода въпреки контракта.

Ето още едно стихотворение на Екатерина Йосифова, което ще ви предложа, без чувството, че прочитът му ще ви обремени. Нарича се „Един миг само”. Първата му публикация е в списание „Жената днес” (1973, № 3, с. 20). После излиза и в стихосбирката й от 1972 г. „Нощем иде вятър”:

Един миг само

Ах, щедър е животът. В ден
пак есенен и топъл, гръб до гръб
с най-кривото дърво над пътя към лозята,
пак ви казвам и повтарям:

Щедър е животът. Кацат
по гроздовете му скорци,
на скута му лежи дете с опръскани от мляко бузки,
в тревата скърцат скакалци, калинки-боровинки зреят,
дрънкат гривни острогърди циганчици с груби гласове и тесни длани.
(Едно момиче бърза: къде отиваш, хубаво момиче?
Земята е суха, тревата е топла,
а някой цял ден тоя час е чакал.)

Ах, щедър е животът. Стига
един миг само – да усетиш
как облаците се събират,
как есенни ята развяват жилави крила,
как се затваря без плода на някое дръвче сърцето
и как се влива глътка вино в твоето
(тихо, дзън, звънкат гривни, грозде пука и крила шумят –
в пръстите, на устните) –
един миг само.
В тая твоя
щастлива земна гънка, пълна със живот и страсти, плодна.

Хей, вие с толерантността, няма ли да се възмутите от стиха с циганчиците? Трябва! Феминистки – къде сте?
Метафизици, мрачни схимници – не е ли малко това, за което лирическият аз зове? Не е ли късен отглас на фаустовския жадуван жалък миг?

Аз не се възмущавам да кажа, че става дума да красотата. В стихотворението, но и извън него, Георги. Вижте тази снимка на поетесата с други двама поети – Калина Ковачева и Биньо Иванов: http://www.libkustendil.primasoft.bg/html/bibliografia_eyo/snimki/galeria/galeria/target11.html
Вижте ръцете им и погледите.

И нека в края на този предълъг (защото е разнопосочен, а защо не и разноглед) коментар, да върна вълната още веднъж към Невяна Розева. В мрежата попаднах на тази статия от 1999 г.: http://sites.google.com/site/capitandremdjiev/home/iisus-hristos/home/nevana-rozeva-2
Е, стопли ме, щом очаквате някакво признание.
Тема № - 50 Коментар № - 5786 Йордан Ефтимов - 2011-10-30 20:50:33
Изпадаме в определяния за поезия и поетично или за литература и литературно. Маркизът приема или не приема едно от определенията и предлага стихотворение. Морис резюмира и казва, че сме казали, че поетичното е в особения език или в света, който се представя с него, но че според него поетичното е по-широко и e проявено и в неезика, и в прочие неезикови нагласи, а и че поезията не е литература.

Вижте, Морис, колко силно се различава това, което аз казвам за поетичното и литературното, от онова, което вие сте казал, че казвам. Аз казвам - 1. че поетичното е особен проект за литературно, който е вътре в литературното като един вид по-литературно, и 2. че литературното е и в особения език на литературния текст, и в особения свят, постигнат не само поради езика, но и поради текста, и в особената разбираща комуникация, която се осъществява благодарение на езика и текста. Т.е. казвам, че литературата е и в контекста.

Но казвам и още нещо – че в хода на това разбиращо общуване посредством литературен текст разбиращият може и да се промени, било в момента на разбирането на текста, било и по-трайно, ако повярва в неговия модел. Което променяне се подпомага и от катахрезата на езика, но в много случаи и от катахрезата на построения в текста среден свят, в който нещото, за което става дума, хем е такова, каквото е, хем е различно.

В което именно са и тези неезикови човешки работи, за които говорите. Вие говорите за идеализация и копнеж и грижата ви те да нямат общо с езика. Добре! Но забележете, че в тях се осъществява най-човешкото от всички човешки неща, това, че човешкото същество постоянно не съвпада със себе си и постоянно строи наново и себе си, и света, в който е. Вярно е, че прави това и по много други начини, но не го ли прави и като пише и чете и поезия, и романи, и гледа и филми и като не само изпитва копнеж, докато ги разбира, но и получава подкрепа от копнежната структура на моделирания в тези протичания свят.

Най-добрият пример – цитираното от Маркиза стихотворение. Този кит особен поетичен предмет, копнежно стоплен и поставен в особен цял свят с бог и млечен път. Toчнo по моето определение за макродискурса на литературата като репрезентация на нещо на фона на цял свят. Която е и презентация, т.е. построяване по топъл жизнен начин на нещо, което не е такова в света. Докато в света на текста този кит в края на живота си е разфасован от акули (силно и убедително казано), в лошата сива реалност напротив китът сам е кръвожадно разкъсващ.

Е, не всеки кит, а един китов вид. Което е без значение, защото този кит е поетова презентация, нещо копнежно идеално, значи и очовечено, пък и космически вярно. Силното поетично смислово в това стихотворение е, че неговият предмет е не този кит на фона на представения цял свят, а означения в тази двоичност живот като копнежно въздигащ в нежния кръговрат на особеното цяло, осмислящо всяко съществуване. Изпитвам срам от този анализ, който снижава прекрасния поетичен текст.

Срамът не ми пречи да се досетя за образеца, на който е реминисценция. Нищо, че цялата поезия гъмжи от такива реминисценция, можем да понижим оценката, било, като кажем, че авторът е друг, било, като сметнем, че ценността е в образеца, а не в подражанието. Но все едно – “Китът” е цялостен текст и, ако не ни повлече манията да сме в цялата култура, можем да се отпуснем и доверчиво да си послужим с него. Така или иначе, и отделните литературни текстове имат тази амбиция, а и се ползват като цялата литература.

Та виждате, Морис, аз силно разширявам идеята какво е литература и вкарвам в нея и вашето поетично, а и онова, което вие не смятате за литература, обръщам повече внимание на едни или други прилики, докато вашето внимание е насочено към подчертаване на разлики. Така е в този разговор. В друг ще се случи друго.
Тема № - 50 Коментар № - 5783 Bogdan Bogdanov - 2011-10-30 09:54:38
В нашия разговор дотук бяха извършени две стъпки. Йордан и Екатерина Григорова се насочиха към едно лингвистично определяне на поетичното - поетичното като своеобразна употреба на езика. Проф. Богданов разшири темата, като обвърза тази употреба с моделирането на свят, т.е., с излизане от езика към нещо друго.

Когато мислех върху поетичното, се сетих, че текстове, които са съвсем различни по поетика и направа, които принадлежат към съвсем различни традиции и култури, могат да ми въздействат поетично. В поетичното има една универсалност.Същевременно то не е обвързано само с езика. Възприемаме като поетични например природни картини и преживявания - залези и мечти. От друга страна поезията съвсем не е задължително да бъде поетична. Само част от стихотворенията въздействат като поетични. Поетичността не е определяща характеристика на литературата. Не всяка литература е поетична, поетичното не е непременно присъщо на литературата. Поетичното също така не е и признак за литературно качество. Поетични могат да бъдат съвсем банални текстове, но и текстове, на които приписваме значимост. Поетични могат да са и изказвания, които не принадлежат към графата "литература".

Ето защо на мен ми се струва, че освен с езика и моделирания от него свят, поетичното трябва да бъде обвързано и с човека. Поетичното е човешко преживяване, отношение към реалността, модус на живот. Спомняме си Хьолдерлиновото: "Поетично живее човекът".

Поетичното най-често е в спомена. Поетични са спомените за младостта. Поетичното също е в мечтите. Поетични са мечтите за любовите, които не сме изживяли. Т.е., за да има поетично, трябва да е налице липса. То не може да се появи сред настойчивото изживяване на действителността, сред делника на присъствието. Трябва да има отрицателен момент - липса на действителност, която е присъща на спомените и мечтите. И на залезите, защото при тях нещо си отива. Също така не трябва да е налице принизяващо отношение към обекта на поетичното. Циниците не са поетични хора. При поетичното имаме копнеж.

Липсата и копнежът правят възможни тафтологията и катахрезата. Понеже обектът на поетичното е определен от липсата, в поетичното се откроява неочакваността на катахрезата. Но тъй като той е и също желан, в него живее тафтологията. Липсата и копнежът отварят възможността за моделиране на свят.
Тема № - 50 Коментар № - 5773 Морис Фадел - 2011-10-29 08:14:10
Какво да кажа. Не знам как се чувства дивият заек,преследван от тумба старателни, покашлящи авджии, след като е прескочил с отчаяно усилие в тихо поле без пукотевица и мирис на барут.

Нещо такова споходи Маркиза след силното, в много надхвърлящо, разбиране за неговите смътно подредени, определено мъчителни за стройно изчитане връщания и потегляния. Досега се тревожех, че с излишност и излиятелност (в много случаи) мога да ви загубя, да изпусна вглеждането ви в моите натрапливи вмъквания. Всичките ми бедни маркизки очаквания бяха надминати.
Вие се оказахте много високо летящи хора. Ще ми се, да видя още по-високото, до което знам, че достигате в своето.

Тук намирам повод да ви върна към един мой кит, който ми се появи преди много години. Социализмът, по-точно социалистическата поезия беше възлюбила образа-кит. Бозайник, брат, силен и свободен, пък отвреме-навреме вземе, че се самоубие на групи, хем е риба, хем не може без въздух. Изобщо, перфектен лирически образ. Та, нямаше как да не се яви и на Маркиза.(Все забравям да ви кажа, стихчетата, които ви пращам, са само моят начин да ме приемете такъв, какъвто съм, т. е. каквито сте и много от пишещите във форума. Е, значи, всички ние, дори и неопиталите стихоплетката.)

Сега пък, внезапно и с дива (като на споменатия заек) благодарност, разбирам, че няма как да не припомня казаното от знаещия към какво върви, удивителен гостоприемник в свои светове Йордан Ефтимов, пътувалата в поезия Екатерина Григорова (безмилостно дълбоко и красиво прецизна), и виждащият нашата всичкост и отделност проф. Богданов, както и заради казаното, май, от всички форумци дотук, че ПОЕЗИЯТА Е ЕЗИКЪТ, КОЙТО ДОГОНВАМЕ, за да бъдем слушани и разбирани повече.

Ето го и този мой опит отпреди години.

КИТЪТ

За него няма градове и пристани.
Голям и бавно гъвкав, с кожа грапава, но нежна,
той дири топлите течения,
а и студените, когато са изпълнени с живот.

Със глътка въздух, с едно изпълване на тъжната си гръд
до центъра свещен на Атлантида слиза.
И своята молитва пее там.
Над него тъмната, светлееща вода.
Дъна на кораби минаващи,
препълнени със черно злато и банани жълти.

Отгоре господ бог смирено гледа своето дете.
Един ден пътят му ще свърши.
Острите акули ще го разпилеят
с ками сред розов облак.
Гривестото слънце ще хвърли бронз
над мястото на тази гибел.

През следващата нощ, надвиснал
над водите, бял и млечен свети Пътят,
отвеждащ пак до точката
на тръгване.


ПС: Струва ми се, че пак изтървах мярката. От много време насам ви подхвърлям, как в такива моменти Маркизата се залива в необясним за маркиза, но може би съвсем основателно и утвърждаващо пораждащ се смях. За своя утеха ще кажа, че Маркизът се смее по същия начин над нещата, които не може да разбере и догони.
Тема № - 50 Коментар № - 5771 Dekarabah - 2011-10-28 20:59:45
Подемам краткия коментар на Йордан, подет от също краткия на Морис поради преважната тема за определимостта на поетичното и литературното или за определимостта на поезията и литературата. Добре знаем, че постъпваме безпогрешно и само с усет, когато се налага да решим дали един текст е поетически или не е. Проблемът започва, когато започнем да се питаме какво по-точно имаме пред вид – дали поетическата реч като реч, или и съдържателно-смисловото, което се моделира в нея.

Казаното от Йордан е точно, първо, спрямо повдигнатите от Морис въпроси, и, второ, в опита-хрумване поетичното да бъде определено с двата термина на тавтологията и катахрезата, с които Витгенщай определя grosso modo онова, което прави всяка реч. Естествено те могат да се отнесат и за поетическата реч. Големият въпрос е дали e редно да говорим само за речта независимо от онова, което тя казва.

Да вземем думата-термин тавтология. С нея се твърди, че казаното съвпада с онова, което то сочи. Да, но се твърди и друго, че това, което се сочи, то също съвпада със себе си, поради което няма и какво повече да се каже за него. Т.е. онзи, който говори тавтологично, отказва да разчлени соченото на подпредмет, а и да го свърже с други предмети да така да го преобразува в друг предмет. Каквото впрочем прави едно по-дълго обяснително говорене, занимаващо се с някакъв предмет.

Катахрезата, ако е катахреза, спрямо тавтологията прави именно това – казва, че нещо може да е идентично на себе си и че е добре изказано с думата или фразата за него, но че същевременно то не е идентично на себе си и че не е добре изказано с думата и фразата за него, поради което трябва да се изкаже и с друга дума, и с друга фраза. Което означава първата тавтология да се уточни с втора, а и с повече нанизани, които да си противоречат, но и да се свържат в текст с по-сложно твърдение, в което в края на краищата да се твърди, че този неидентичен на себе си предмет е по сложен начин хем този, хем друг.

Витгенщайн няма предвид такава катахреза, която е самата по-дълга реч. В обладаната от кратки твърдения негова мисъл катахреза е тъкмо краткото парадоксално нарушаващо редовото казване слово, което поради това успява ефективно да съотвори особен предмет. Поетическото слово е отличен пример за това. Йордан с пълно право го нарича катахреза и тавтология едновременно, доколкото в него има твърдение за някакъв предмет, че е именно този. Въпросът е, че този предмет е моделиран в това поетическо слово и че сам е катахреза, тъй като до сега го е нямало. Ето появил се е този поет, който не само че ползва с катахреза обичайната реч, ами и катахрезно поражда и несъществували до този момент предмети.

Та това е за замисляне – дали поезията е не само особена реч, но и особено съдържателно-смислово моделиране на тази средност, наречена от Йордан тавтология-катахреза, която е и особен среден «свят» - съществуващ, но и друг, желан, възможен, по-добър, абсурден и прочие.

Нека да помислим и за поставените от модерното литературознание трудности да се разбира тази т.нар. от мен средност, несъмнено поставени, за да се различи то от редовото говорене за поезията и литературата, което бърза към ясни смисли, значения и съдържания и се заплесва - било по това, че нещо, което се казва в поетическия текст, е именно такова, каквото е, било по онова, че казаното в неги няма общо с нищо съществуващо, а е просто поетово въображение.

Та въпросът според мен е в трудната за изказване средност, от която се бяга не поради друго, а защото е трудна за изказване, особено по аналитично-рефлексивен начин. Защото все се намира някой, който успява с една или друга поетическа или прозаическа катахреза, както без никакво съмнение е успял и нашият маркиз, на когото с основание е редно да се възхитим за това.
Тема № - 50 Коментар № - 5770 Bogdan Bogdanov - 2011-10-28 15:12:02

Не се изненадах от последния коментар на Йордан. Тъй или иначе вече написах нещо, което ми се струва в съгласие с казаното от него. Поне на пръв поглед.

И така. Първо дължа благодарност на всички пишещи. Особено на Маркиза и на професор Косев за свободата, която развиват в духа на висока доброжелателност.

С въпроса на Георги, а преди това и с коментара на Морис и останалите форумци, се очертава задачата да се изведе разбиране за поезията.

Ще дам пример, за да илюстрирам как поезията е включване на реч с по-различен дебит в смисъла на въздействие, появяваща се като момент на фона на текста, който може да бъде и в проза. Смятам, че такива моменти е възможно да улови не само читателят, но също и поетът или писателят, чиито сетива и взискателност не са в летаргия. Също така и в текста – тези моменти ще стоят в чувствителна или по-слаба разлика спрямо останалото. На какво се дължи това по-голямо въздействие, отчетено като разлика в структурата на текста? За мен – на едно “отмахване” или отсвирване, което прилича донякъде на примирение или отдих спрямо процедурата писане, в което езикът се вижда в друго, понякога по-спокойно, а понякога обратното – по-остро – отношение спрямо собственото отпреди. И какво постига такава алиенация? Изненадата, на първо място, че езикът управлява неточно или обратното - че в неговата политика на контрол действа един закон на противодействие в проявлението на закономерностите и тази реакция е желателната или висша форма на закономерност. Може би тогава именно говорим за поезия – в редките случаи на вътрешно предателство на езика не само по отношение на собствената му матрица (белег за изчерпаемост), а и спрямо “ненормалността” – тогава, когато някой има съзнание, че пише именно поезия.

Следователно поезията няма да се определи в отношението й с личното или социалното, но ще бъде такава, когато е налице засичане тук и там – на такива моменти -образци. Заради тях тъкмо ще я нарека поезия, и тъкмо те ще са в състояние (а за мен основание) да пренесат на гръб и по-некачественото друго. Въпросът за съотношението между тези моменти и другото стои. А и за злощастното оставащо – доколко е поезия, щом живее на чужда сметка.

Искам да дам пример за поезия. Такъв великолепен повод за радост е последният коментар на Маркиза и особено финалът, в който знаменитото е това, че иронията издига в мощна и жива картина не друго, а спада на собствената възторженост. Наградата е мирът – удовлетворението от помиряването между минало и настояще със средствата на една зряла и пълноценна снизходителност -доброта. Така разбираме, че тъгата наистина може да се усмихва:

“И постигнахме нещо като помирение между изповедта и съжалението.”

Разказът преди е даден в блясъка на еуфорията, пред която също така високо трепери знамето на тезата – че времената са били такива, че идеите на революцията и любовта са палели главите на младежите в съзвучие с нуждата от красота и хармония. Младата душа (но само тя ли?) има такава необходимост от идеал, за да посвети представата за собственото си тяло-душа в нещо, което ще я разшири и оцелости, за да може да се обича в образа, който позволяват мечтите. Да налива материал в проекта за себе си.

Ето и друг пример за поезия от прозата. На въпроса на свещеника дали не смята за твърде забележително, че Бог я е сътворил, повърхностната Лина, дето само женитби са й в главата, отговаря като професионален философ.
Ни повече, ни по-малко Лина смята, че не е толкова забележително, че Бог е сътворил нея, но всички тия криволици, дето са в ушите й, са чисто невероятни.

Поезията в "Емил от Льонеберя" е потенциално възможна и другаде, където има особено отношение към езика и особена действеност на езика.

Тема № - 50 Коментар № - 5769 Екатерина Григорова - 2011-10-28 12:27:51
В самия край на последния си постинг Морис достига до две, както сам ги нарича, "посоки на размишление". Тези посоки са всъщност радикализирани тези, които макар да се отричат наглед, на практика точно описват усещането на хората за поетичното. То е възможно във всяко слово (не словото на поетите, на определени поети, на определена поетика) и е възможно точно защото опъва словото, докарва го до границата с катахрезата. Нали Витгенщайн говори тъкмо за това, когато разсъждава как повечето човешки изказвания са или тавтологии, или катахрези. Или няма нужда се казва нещо, защото е очевидно, защото се превръща в натякване - липсва нова информация. Или пък казаното е неразбираемо - има само нова информация, което е равносилно на липса на информация. Къде е поетичното? Тук от мен си - то е там където казаното е едновременно максимално познато и максимално непознато, тавтология и катахреза едновременно.

И едно изречение, което ще прозвучи наивно, вероятно не бива да го казвам изобщо, дами и господа, независимо от титлите или незаслужената липса на такива: подобно на Ръсел бих искал да посоча обект, който да илюстрира понятието. Спорим за стола, нека тогава с пръст посочим поне един стол, нали така? Е, за мен поезия е последният постинг на Дьо Караба. Както много страници от романите на забърсания уж пътьом от него Жоржи Амаду. Както почти всички разкази на Шкворецки. Рядко откривам поезия в назоваваното поезия.
Тема № - 50 Коментар № - 5768 Йордан Ефтимов - 2011-10-28 10:05:29
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115677

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128091

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20095

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32686

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134276

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94154

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29016

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17733

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180802

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60724

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA