ФОРУМ - АРХИВ

За историческия метод на Тукидид

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

Съчинявайки своята “История” като разгърнат словесен паметник на Гръко-персийските войни, Херодот, изглежда, стъпва върху две предпоставки: че светът е обозримо цяло, което може да се представи като върху географска карта – такава, каквато тиранът на Милет Аристагорас показва на спартанците, убеждавайки ги да помогнат на елините в Мала Азия, застрашени от персийската държава (V, 49); и че хората, населяващи света, не живеят идеално разделени едни от други, а се движат, смесват, общуват, което поражда промяна в техния общ живот – но промяна, засягаща по-скоро благополучието, отколкото нравите. Следователно, за да бъде описан светът, в който са се случили войните между елините и обитателите на Азия, онзи, който се е посветил на тази задача, трябва да открие и оповести пред публиката на своето проучване (historiē) два вида знания; според уводния параграф на “Историята” това са знания, от една страна, за миналите човешки дела (ta genomena ex anthrōpōn) и големите и чудни работи в света на елините и варварите (erga megala te kai thōmasta), от друга страна, за причините (aitiai), поради които тези неща са станали.

Когато днес разглеждаме “Историята” научно, ние извличаме от нейния текст тези познавателни принципи и за да ги представим по-цялостно, ги събираме в своего рода исторически метод, какъвто – ако трябва да сме честни – Херодот не развива последователно. Между него като историк и неговата публика – навярно не много по-различна от онази, която през V в. пр. Хр. присъства на драматическите състезания или декламациите на рапсодите – съществува особена топлота, долавяща се в начина, по който, събирайки сведения за миналото, Херодот се стреми не само да предаде интересно разноликата картина на света, в който живее, но и да уважава, проявявайки минимална критичност, множественото му разбиране, правото на всеки, независимо дали специалист или просто споделител на общото мнение, да мисли и да говори за нещата така, както намира за правилно. Така Херодот сякаш въвежда в проучването и представянето на миналото политическата идеология, развивана през V в. пр. Хр., на онова, което се нарича с думата isonomia: равенството на гражданите по отношение на установяването и промяната на правилата, по които се управлява полисната общност. Текстът на “Историята” ни изглежда изономичен и някак либерален и като композиция и стил: той оставя своя адресат неангажиран с твърдо следвани авторови позиции, свързва хлабаво отделните смислови части, така че посланията са ползваеми бързо, лесно и без натиск да се познава добре цялото, както и се опитва на език, навярно близък до средното говорене на елинския делник, да наподобява реалната глъчка на света в Средиземноморието, като само в някои случаи, когато например е необходимо да се пресъздаде реч в някой кулминационен момент, се усилва стилово и зазвучава като тържествено слово.

По тези причини и критериите за достоверност на историческия факт, откривани в “Историята”, са относителни, флуидни и динамично оценностявани от автора на проучването; зад тях стои не толкова учен, който, следвайки комплекс от абстрактни закони, мисли и действа по-често от обикновените хора като идентичен на себе си, а по-скоро променлив субект, чувстващ пристрастия и увличащ се в това, което вижда, мисли и изказва. Така в едни случаи Херодот се доверява на наблюдението, което сам е направил, в други – на разговори и разпитване, довели го до някакви изводи, в трети използва мнения и слухове, които, дори и да му се струват невероятни, биват включени в текста, може би защото тяхната неистинност се компенсира от любопитството, което задоволяват.

* * *

“Тукидид атинянинът описа войната на пелопонесците и атиняните, дето те воюваха помежду си, започвайки от самото й начало и предвиждайки, че тя ще бъде значителна и най-важната сред предишните събития, понеже той беше свидетел, че и двете страни бяха в разцвета на силите си и подготвени във всяко отношение, а и понеже виждаше, че цялото останало елинство застана на едната или на другата страна – едни веднага, други обмислящи да го сторят. Тази война се оказа най-голямото движение, засегнало елините, част от варварите и, както се казва, повечето хора. Нещата, случили се преди нея, както и по-древните е трудно да се открият ясно поради изминалото време, но все пак се доверявам на свидетелствата, след като най-внимателно ги разучих, че в миналото няма нищо толкова значително нито във военно отношение, нито в някакво друго.

(…)

Такива открих, че са били древните събития, въпреки че е трудно да се довериш поред на всяко свидетелство. Защото хората възприемат едни от други слуховете за станалото някога, пък дори и когато те се отнасят до местни неща, еднакво без да ги подлагат на проверка… Ето така мързеливо е у повечето хора издирването на истината; и те се обръщат в повечето случаи към готовите мнения. Все пак, ако някой стигне въз основа на изброените свидетелства до същите изводи, които аз представих, няма да сгреши; стига, разбира се, да не се довери повече на поетите, възпяващи тези работи, които много украсяват нещата, или на логографите, които имат навика да говорят по-скоро приятно за слуха, отколкото истинно; пък и тия неща, дето ги говорят, не могат да се изобличат, а и много от сведенията с времето са станали ненадеждни, пренасяйки се в областта на баснословното; така че за древните работи човек трябва да се задоволи с онова, което би могъл да открие, стъпвайки върху най-ясните белези за миналото. Що се отнася до тази война, въпреки че хората винаги смятат за най-голяма настоящата, в която воюват, а когато тя престане, започват да се дивят повече на старите неща, та въпреки това тя пак би се оказала по-значима от случилите се в миналото, ако човек разгледа самите събития.

А какви слова са произнесли страните във войната – когато още са обмисляли дали да воюват или вече са били във война – трудно ми беше да си припомня с точност казаното, което сам съм чул, както беше трудно и на хората, които по различни места някога ми го предаваха. Затова както ми се струваше, че всяка една страна най-вече би трябвало да говори при съответните обстоятелства, така са изказани речите, като същевременно съм се придържал възможно най-близко до цялостното послание на онова, което наистина е било казано. Относно пък извършените по време на войната дела, опитвал съм се да ги опиша не въз основа на онова, което съм научил от първия срещнат, нито пък такива, каквито на мен са ми се стрували; описал съм само това, на което сам съм присъствал, или съм научил от други, след като съм проверил всяко отделно нещо с най-голямата възможна точност. Разбира се, мъчно е да се открие всичко, понеже присъстващите на едни и същи събития не казват едно и също за тях, а всеки говори според своето пристрастие или спомена си. Може би липсата на баснословни приказки ще се стори на някои слушатели по-малко забавно; онези обаче, които желаят да постигнат яснота за случилото се и за онова, което може да се случи някога по същия или сходен начин заради човешкия нрав, те ще намерят моята работа за полезна и аз ще съм доволен. Тя е повече ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега.” (Тукидид, “История на Пелопонеската война”, I, 1, 1; I, 20-22)

Още в началните пасажи на “История на Пелопонеската война” Тукидид очертава картина на историческото познание, различна от онази, която откриваме при Херодот. Неговият текст не е historiē – Тукидид изобщo не употребява тази дума, – а dzētēsis tēs alētheias, издирване на истината (I, 20, 3). Първата стъпва в провеждането на тази процедура, напомняща с понятията, които Тукидид използва, за да я назовава, за съдебно разследване, е да се открие точно какво се е случило въз основа на свидетелства, heurein ek tekmēriōn (I, 1, 3; I, 20, 1). Тукидид заема в уводния параграф на своята книга ролята на свидетелстващ, tekmairomenos, за пораждането и развоя на Пелопонеската война, при това на свидетел, който желае – чрез правото на собственото си свидетелство – да разследва и контролира и свидетелствата на другите, които казват нещо за конфликта, както и изобщо за миналото. Така свидетелят, който е очевидец на случилото се, се превръща в съчинението на Тукидид, от една страна, в онзи, който ще помогне за свързването на някакво събитие с причина и последствие, от друга, в обект на силно критическо отношение. Тукидид е може би първият автор, пишещ за миналото, който ясно осъзнава, че онова, което някога се е случило, не е просто набор от отделни факти, до които всеки може да получи достъп благодарение на своето любопитство – с каквото усещане за лекота на научаването човек остава при четенето на Херодот – а труднодостъпна зона на познание, при това замъглена от мненията на хора, които, често без да са били очевидци на станалото, се представят за негови свидетели, ползвайки разпространени слухове или съчинявайки си небивалици. За да се достигне до по-достоверно знание за миналото, авторът на изследването трябва, следователно, преди всичко да проникне през мрежата от натрупани с времето свидетелства, а това на свой ред го тласка в двоен конфликт и с онези, които ги използват, и с онези, които ги създават: историкът се оказва противодействащ и на естествената мисловна леност у повечето хора, склонни да приемат безукорно готовите мнения (ta hetoima), и на онова, което Тукидид нарича to muthōdes – баснословните измислици на поетите, украсяващи премного нещата, и приказките на логографите, съчиняващи словата си така, че да се харесат на своята публика. 

Тукидид демонстрира как борави със свидетелствата в дългия пасаж в началото на Първа книга, известен като “Археология” (гл. 2-19). За да представи мащаба на войната между атиняните и спартанците, на която е бил очевидец, той трябва да я сравни със събитията в миналите времена на Елада. Сравнението на свой ред изисква свързване с чужди свидетелства и Тукидид изрично пише рамкиращо в началото и в края на “Археологията” колко трудно е да се доверяваш поред на всяко свидетелство (panti tekmērio pisteusai); освен това, допълва той, хората са склонни да приемат преданията и мълвите (akoas), без да ги подлагат на проверка (abasanistōs). Може да се предположи, че Тукидид старателно е издирвал и сравнявал казаното и написаното за древните времена на Елада, а не се е доверявал, както казва – изглежда, усмивайки Херодот – на разпита, който е провел първия срещнат (ouk ek tou paratukhontos punthanomenos). Дали обаче неговото изложение е идеално чисто по отношение на свидетелската намеса в знанието за миналото? Дали Тукидид, който живее и пише в някакъв съвременен културен контекст, не се намесва неминуемо в работата на учения Тукидид? В “Археологията” по-скоро личат свързано и двете страни на свидетелското слово: и тази, която критически е очиствана от личните пристрастия и непроверените слухове, и тази, която поради самото очистване и последващо представяне на миналото замърсява, добавяйки нещо свое. Пасажът, описващ времето от първите заселвания в Елада до края на Гръко-персийските войни и годините преди избухването на конфликта между Атина и Спарта, е подчинен сякаш изцяло на оценката, която Тукидид дава за Пелопонеската война. В уводния параграф на “Историята” войната е представена обобщаващо като kinēsis megistē – най-голямото движение и разместване на установения ред, най-голямата промяна, засегнала Елада. Именно през призмата на движението и промяната в “Археологията” се наблюдава и цялата минала история на елините: в описанието си Тукидид акцентира върху вътрешната и външната динамика на полисите, върху преселенията и колонизацията, пътуванията и търговските контакти, способстващи за забогатяването на някои части от Елада, не на последно място върху развитието на основния инструмент за общо придвижване на хора и блага – корабите.

Целта на първата стъпка от dzētēsis tēs alētheias е да се постигне във възможно най-голяма степен точност, akribeia, по отношение на случилите се в миналото събития. Втората стъпка е да се обясни какви са били причините (aitiai) тези неща да се случат и кое е дало повод (prophasis) те да се случат. В текста на Тукидид обяснителната процедура се представя в два плана: или самият Тукидид обяснява от първо лице защо и как нещо се е случило, или по-често дава думата на действащите лица, които в речи обясняват и противопоставят своите разбирания и мотивации. Възниква въпросът как Тукидид е научил точно какво са казали страните във войната; той отговаря в началото на гл. 22 от Първа книга, че му е било трудно да си припомни буквално словата, които е чул, както и по същата причина не може да се довери напълно на чуждите преразкази, затова по отношение на речите борави с точност, основана върху вероятното: действащите лица, казва Тукидид, говорят в неговия текст това, които най-вече биха говорили  (ta deonta malist’ eipein) при съответните обстоятелства.

Този принцип на обяснение на причините се свързва в текста на Тукидидовата книга с друг, общ за елинската интелектуална култура във втората половина на V в. пр. Хр. “За всяко една работа”, твърдял софистът Протагор (фр. B 6A DK), “могат да се кажат две противоположни слова”. Повлиян немалко от ученията на софистите, Тукидид представя много от речите в своя текст по двойки – първата, огледална по своето послание на втората. Но докато описва мотивациите по този начин, авторът на текста не взема страна и по-скоро се опитва да покаже как пораждането на някакво събитие се случва под формата на диалогичен двубой, на словесно състезание между две лица, едното от които утвърждава желаното действие, а другото неговото противодействие. Така, ако при изследването на свидетелствата желаната точност изисква разделяне на мненията, разнищване на готовите разбирания и отстраняване на противоречията, при изследването на причините точността, обратно, сякаш се нуждае от противоречието и наслагването на мнения.     

Непряко Тукидид, изглежда, мисли и за трета стъпка в метода на своето изследване: стилистично изграждане на историографски дискурс, който може вярно да представи събитията и мотивациите. Откъде съдим, че историкът трябва да полага специална грижа за своята реч? Най-вече от това, че Тукидид устойчиво редува в своя текст два стила, отговарящи на двата вида изследователска akribeia – на критическата точност по отношение на случванията и събитията и вероятната точност по отношение на мотивациите. Когато представя реда на събитията, стилът му е повествователен, неабстрактен и по-особен начин прозрачен и ненапрегнат; случванията са отчетливо видни, подредени в завършени синтагми и създаващи усещане, че нещата са такива, каквито са. Когато обаче представя мотивациите чрез речите на действащите лица, Тукидид променя своя стил: словото му се усложнява, напряга абстрактно, реторизира; периодите се удължават с хипотактични връзки и се изпълват с фигури; смислите се противопоставят и същевременно смесват и допълват, в резултат на което изказването на причините е като цяло хетерологично и генерализиращо: когато нещо се назовава като такова, каквото е, то е и друго, заедно с което образува по-сложен клас от неща, за които няма една дума – както няма една дума за атинската култура, назована с богатство от понятия от Перикъл в прочутата надгробна реч във Втора книга (гл. 35-46).    

Изисквайки от изследователя безусловна точност по отношение на сведенията за миналото, както и много богата философска и реторическа култура за разбирането на причините и тяхното представяне, Тукидид ясно се различава от изономичната концепция за проучване в “Историята” на Херодот. Според Тукидид изследването на миналото не е задача за всеки, както и неговата книга не е адресирана към всеки. Тя ще се стори на мнозина, заявява той в края на гл. I, 22, не толкова забавна (aterpesteron) колкото съчиненията на онези, които се занимават с небивалици, но пък на други – разбира се, овластени и високообразовани хора – може би ще е полезна, защото поради онова, което е трайно в човешкия нрав – Тукидид използва, за да го означи, думата “човешкото” (to anthrōpinon) – събитията и случванията, които той предава, могат да се повторят по сходен начин и в бъдещето; та по тази причина книгата му “е по-скоро ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега” (ktēma te es aiei mallon ē agōnisma es to parakhrēma akouein xunkeitai).

От модерна гледна точка това разбиране на Тукидид навярно може да се сметне от някои за интелектуално високомерие; средата на Тукидид обаче го счита за израз на гражданска добродетел. Ето какво се казва например в памфлета на Псевдо-Ксенофонт “За държавното устройство на атинянините” – текст от края на V в. пр. Хр., насочен срещу демократическия режим в Атина: “По цялата земя най-отличното (to beltiston) е нещо противоположно на демокрацията: защото у най-отличните хора са налице най-малко необузданост и несправедливост, а точното им знание (akribeia) по отношение на полезното е най-голямо, докато у народа се срещат най-вече глупост, безредие, калпавост, понеже бедността тика хората към срамни неща, а също и необразоваността (apaideusia) и незнанието, дължащи се на липсата на пари у някои от тях” (гл. 1, 5). Същата тема се открива загатната и в реч на Алкивиад в съчинението на Тукидид (VI, 18, 6): описвайки силата на полиса в решителни моменти, Алкивиад казва, че тя се получава от свързването на трите негови части, а именно “калпавото” (to phaulon), “средното” (to meson) и “най-висшето” (to panu akribes).

Така става ясно, че търсенето на akribeia се разпознава като ценност дотолкова, доколкото точността има приложение в отношенията с другите членове на полиса, в експертизите на проблеми, възникващи от упражняването на власт, а не в решаването на чисто научни спорове, незасягащи пряко благополучието на гражданското тяло – каквото разбиране за научна точност имаме донякъде днес, особено във висшите математически науки. Оттук и книгата на Тукидид, който, както е известно, е претърпял неуспехи в гражданското поприще, желае сякаш да бъде чрез самия метод за изследване на миналото, който предлага и осъществява, някак равна на делата на своите герои.


* По отношение на разбирането за историография съм се повлиял от втората част на “Паметта, историята, забравата” на Пол Рикьор (Paris, 2000), в която авторът развива тезата за триделната процедура на историографската практика, съставена от: 1) документална фаза на проучване на свидетелствата; 2) фаза на тяхното разбиране и обяснение; 3) фаза на тяхното представяне. За контекстовото разбиране на понятието historiē и по-общо за Херодот като историк насочвам към книгата на Розалинд Томас “Herodotus in Context” (Cambridge, 2000). Написаното за Тукидид е пряко повлияно от две работи: N. Loreax, “Thucydide a écrit la Guerre du Péloponnèse”, Mètis. Anthropologie des mondes grecs anciens 1.1, 1986, 139-161 и G. Crane, “The Blinded Eye: Thucydides and the New Written Word”, Lanham, 1996. Преводите на цитираните старогръцки текстове са мои.  



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Радвам се, че Крадла е отново при нас във форума и й благодаря, че коректно припомня какво съм писал преди време за Тукидид. То естествено се опира на големи тълкуватели на Тукидидовия текст. Има обаче и нещо доста мое – идеите на Тукидид за двете различни култури на атиняните и спартанците. В отношение една с друга и макар и никоя да не е по-добра, те все пак са поставени в йерархия. Според знаменитото «Надгробно слово» на Перикъл културата на атиняните стои по-високо от тази на спартанците и като че ли това е сериозното основание и за тяхната завоевателна политика. В шестата и седмата книга на Историята, било в противоречие, било поради променено убеждение, Тукидид не мисли така.

Та по въпроса за природите. Да, има една такава дълбока, човешка – тя просто не е добра, полисният ред, може би и двете представени култури, на атиняните и спартанците, я поправят донякъде, само че в мирно време, когато няма нито външна война, нито граждански размирици. Открит е въпросът дали културата също е природа. Открит е и за нас, които правим по-тънки различавания, и още повече за Тукидид и софистите. Нито мисленето на Тукидид е такова и може да се каже какво е, нито нашето мислене не се нуждае от такива текстове като този на Тукидид, за да започнем да се осъзнаваме какво е. Още по-малко бързо сравними са Херодот и Тукидид като историци. Защото това «историкът» е хлъзгаво многопредикатно пониятие. Така е, както казва в коментара си Крадла. По-големият историк-изследовател от двамата несъмнено е Тукидид, само че на фона на нашето съвременно разбиране за история той заплаща това с компенсаторна метафизика, както Херодот заплаща своя тип изследване, наистина различен от този на Тукидид, както показа Г.Г., с практическа религиозна вяра.

Нищо не можем да разберем коректно от самото него. Нашето се намесва и в случаите, когато ни се струва, че не се намесва. Другото е интелектуална, научна или изобщо някаква поза.
Тема № - 27 Коментар № - 2340 Bogdan Bogdanov - 2010-06-03 13:22:38
Текстът на Георги полага интерпретацията върху много интересни моменти, които при мен по особен начин свързаха променимото и непроменимото, значението и смисъла, създаването и невъзможността на историческия дискурс, бъдещето и привидно липсващата при Тукидид трансцендентност.

Мислех си, че някаква част от Тукидид, до голяма степен, остава невидима за нас, защото ние четем текста, ползвайки съвременното разбиране за исторически или политически дискурс, и не отчитаме една остра замяна, настъпила в контекста по отношение на понятието за “промяна”. Това, което е промяната за древните гърци, не е това, което е промяната за нас. Промяната, както и войната… са чисто човешки модели, затова и войната е много по-лоша от един човешки разговор, например, но гърците използват както войната, така и промяната - за да достигнат през тяхната човешкост до нещо по-висше, каквото е трайността – белег не за статичност, а за разбиране. Войната е подходящият фон, посредством който увеличено, както казва Платон в “Държавата”, могат да се наблюдават различни страни от човешката природа.

В “Мит и литература”, говорейки за Тукидид, професор Богданов често говори за “неизменност” и че за разлика от епоса, историческият текст на Тукидид не чертае същинско развитие във времето. Текстът е изчистен от лъжливи мнения, не ползва митологичния дискурс, няма големи герои като при Херодот, няма прорицания и дори речите са забравени така, че да бъдат максимално унифицирани в метода на Тукидид. При тази подреденост почти достигаме до въпроси като – какъв е всъщност Тукидид – автор, читател, божество, не е ли текстът му вече пример за идеология – няма сблъсък на разкази както при Херодот (Колингууд казва, че историческият дискурс на Тукидид е по-неисторичен, нищо че изглеждал по-научен от Херодот - не можел да концепира промяната, защото му липсвали разкази), няма различни мнения по един въпрос и въобще отношението към мненията е напълно обратно на “Теетет”, например… В този ред на мисли, много важно е това, което казва професор Богданов в “Мит и литература”:

“Той борави със свръхобяснение, което налага върху събитията на войната. Естествените за войната злини и нещастия са представени като следствие на човешката природа. Тя се мисли от Тукидид за принципно неизменна. Тогава как да се обясни разликата в събитията? Разликата е количествена. Злините се увеличавали или намалявали в зависимост от обстоятелствата. С описанието им историята можела да допринесе за разумно сдържане от бъдещи злини - това е предназначението на Тукидидовата книга. Що се отнася до историята, тя е в състояние най-много да опише едни или други обстоятелства на проявяване на неизменната човешка природа, да бъде история на външни за човека обстоятелства. Докато самата човешка природа, същината на събитията, не може да има история, защото е винаги една и съща” -

важно е - преди всичко - заради неестествения сблъсък между свръхобяснението и човешката природа. От една страна, човешката природа в текста работи за постигането на по-добра фактичност, но от друга – насочването на текста към бъдещето – отваря нов вход за трансцендентността. По друг начин казано – човешката природа е човешка, но същинските събития в нея са: 1. външни чисто човешки, които историята може да обхване и 2. вътрешни божествени в човешкото, които не могат да бъдат обхванати от историята, защото са непреходни (и дори могат да бъдат невидими).

Доста е сложно да се обясни, но именно това е и класификацията, която Платон дава във “Федон” (дано някога професор Богданов да ни даде все пак отдавна обещания текст за “Федон”), говорейки за “промяната”: съществуват два вида неща - видими и невидими, видимите се променят, а невидимите винаги са в едно и също състояние, видимите променими неща са свързани с тялото и съответно - с човешкото, а невидимите непроменими неща са свързани с душата и съответно - с божественото. В древногръцкия контекст промяната и войната не са положителни неща, а са човешки неща, затова и стават обект на литературата и на разказите, но може би тяхното интерпретиране и разбиране издигат човешката природа до по-високото ниво на непроменимото - за да се издигне до един по-висш свят от човешко-телесния, Херодот се опира на прорицанията, които при него създават разказите за бъдещето и следователно – самото бъдеще, докато Тукидид се насочва директно към бъдещето, и насочвайки своя текст към бъдещето той активира именно идеята за знанието като припомняне, защото има непроменими неща.

Според мен, Тукидид превръща целия си текст в прорицание насочено към бъдещето, в божествен текст, който трябва да се разчете, за да се направи един по-добър сегашен разказ – но този сегашен разказ е “сегашен” не само за едно минало, а за всяко едно настояще (нещо като сегашното историческо време:-). В този свръхинтерпретативен контекст въпросът ми обаче е – потиска ли Тукидид смисъла, който идва от всеки един отделен човек, за сметка на значението, и не постига ли една почти религиозност на мнението си, вместо достоверност - как би се приложило към Тукидид присвояващото преобразуване?
Тема № - 27 Коментар № - 2339 Kradla - 2010-06-03 09:30:14
По последното питане на Анета ми се иска да дам само едно елементарно предположение, или може би две, но свързани помежду си: всъщност начинът, по който Тукидид реторически оформя речите, включени в труда, и го декларира експлицитно, не превръщат ли политическия дискурс в предвидим? Той отговаря на очакванията, затова е и убедителен, но сам не създава нови теории; а тези речи се включват в цялото на текста, вероятно и по традиция, и така Тукидид се оказва, в този аспект, подобен и на Херодот, защото иска да включи разнообразни свидетелства/ дискурси за по-пълно описание на събитията, които го интересуват; а от друга страна прилича и на Платон по това, че се опитва да стои по-близо до комплексното устно, реално случване на нещата. Оттук идва може би и интересът към природата, етоса на всеки говорещ, а постепенно, но много опростено – и към човешкия етос изобщо. Но по темата за човешкото (и за различните, атински и спартански, етоси, което за мен май е друга тема, отвеждаща ме типологично към дихотомията от „Перси” на Есхил, за която май ставаше дума и по-рано) също ми се иска да пиша, но засега не мога.
Тема № - 27 Коментар № - 2338 НП - 2010-06-01 20:04:57
Темата за идентичностите е много на мода днес, помага да се разберат доста неща от съвремието, но в същото време може да подхрани лъжливи митове и да служи на всякакъв вид политически интереси. Когато става въпрос за идентичности в други времена е по-трудно да се постигне обективно разбиране, защото толкова неща остават непознати и няма как да се разбере кое кое и защо. Контекстът в този случай е винаги по-къс от съвременния контекст.

Коментарът за демокрацията, Георги, идва тъкмо на място - осветява аспекти на Историята на Тукидид, за които досега не е ставало въпрос в коментарите и текстa ти. Наистина е добре да се види какво е мнението на Тукидид за демокрацията и кои са нейните специални качества. Говорейки за това не спирам да се питам каква е дискурсивната функция на речите, които въвежда Тукидид в текста си. Може ли да се намери някакво обяснение за тяхната роля в построяването на цялостния смисъл на текста?
Тема № - 27 Коментар № - 2335 Анета де ла Мар - 2010-06-01 05:15:03
В коментара на Анета всъщност има два коментара: първи, който говори за властта; и втори, който говори за културните идентичности и тяхното взаимодействие със структурирането на властта. Вторият е особено ценен, защото обръща внимание на това, че назоваването какви сме ние и различаването ни от някакви други е пряко свързано с мотивирането на общите действия и съответно с оценяването на техния резултат; и наистина върху текста на Тукидид може да се развие цялостно разглеждане на този проблем, който ни засяга много и днес, например когато, за да се вземе решение дали Турция ще стане член на ЕС, основният критерий, около който се формира съпротивата срещу подобен акт, е идентичността на европейците - християни, демократи, елинофили - противопоставена на идентичността на турците - мюсюлмани, с проблеми около правата на човека, несвързани, освен географски, с гръко-римското културно наследство.

Имам малки възражения обаче по първия коментар в текста на Анета. Тукидид, за разлика от мнозина модерни политически мислители и историци на политическия дискурс, сякаш няма твърдо разбиране кое е най-доброто държавно устройство. Да, управлението на Атина, демокрацията във времето на Темистокъл и Перикъл, е по принцип добро, но Тукидид на много места показва, че това "по принцип" влече със себе си най-малко два проблема.

Първият: голямото разширяване на Атина благодарение на нейния флот поражда сериозната необходимост старите полисни механизми на управление, свързани с уреждането на живота в рамките на неголяма и почти самодостатъчна териториална държава, да бъдат преформулирани с оглед на това да се запази подчинението на градове, които се намират далеч от Атина. Оттук и това, което Анета пише във втория си коментар: по особен начин тази разширяваща се власт на атиняните ги кара да бъдат бързи, дръзки, подвижни. За разлика от тях, затворената в рамките на своята територия Спарта е естествено мудна и недръзновена.

Вторият проблем: управлението на Атина, макар и демократично, е реално съсредоточено в ръцете на отделни водачи. И ако четем внимателно Втора книга, ще забележим навярно, че тъкмо това е доброто на демокрацията според Тукидид: мнозинството е оставено свободно да развива своите качества и даже е насърчавано от полиса, като властта, центърът на властта, е съсредоточен именно според този принцип на развиваната индивидуална отличеност у онзи, който е най-отличен, какъвто за Тукидид е Перикъл. В този смисъл идеалът за демокрация, който ни представя Тукидид, не е изначалното равноправие при вземането на политически решения, независимо от качествата на онези, които се ползват от статута на граждани - каквото разбиране за пряка демокрация имаме днес - а по-скоро динамичното преобразуване на множеството от граждани в йерархичен обществен ред, на върха на който ще застанат онези, които в най-голяма степен притежават добродетелите, необходими, за да се осигури и запази благополучието на полиса. Да, обаче Тукидид вижда, че този идеал, поставен под действието на постоянно разширяващата се навън държава, практически бива изоставен след времето на Перикъл, чиято политика се характеризира като успешна и поради това, че в началната фаза на войната той настоява Атина един вид да се свие и да се държи като традиционен полис, грижейки се повече да запази това, което вече има, отколкото да го умножава, експанзирайки.
Тема № - 27 Коментар № - 2334 ГГ - 2010-05-30 23:32:14
Няколко думи за Aнализ на Дискурса и Политическия Дискурс

Дискурсът е речев модел за съчетаване и протичане на елементи, модел за представяне на нещо в среда-свят-реалност (Б. Богданов). Затова може да се разбере, че много аспекти на обществото са изградени, поне отчасти, от дискурси – политика, правото, образованието, бюрокрацията... Ролята на дискурса е от фундаментално значение за изразяването и репродукцията на познания, разбирани като идеологии, норми и ценности, които хората споделят като членове на групи и използват за да регулират и контролират дейности и взаимодействията си в обществото. Следователно, връзката между дискурс и обществото не е пряка - осъществява се посредством познанията на членовете на едно конкретно общество. От своя страна, анализът на дискурса тръгва именно от тази идея за връзката дискурс-общество и се съсредоточава върху това, което се разбира под идеята “власт“ и всичко свързано с нея (Теум А. ван Дих).

Един политически дискурс се създава, когато се постави на преден план концепцията за власт, разбирана не само като идея кой има власт и как е упражнява, а като разбиране за хегемония, която се създава и упражнява благодарение на принципите на функциониране на властта. На тази база се зараждат всички останали кардинални точки на политическия дискурс: държава, демокрация, свобода (тези кардинални точки на политическата карта зависят от историческия и социално-политическия контекст). Но артикулираните дискурси никога не успяват да покрият цялата реалност от съществуващи дискурси: винаги има външни дискурси, дискурси на «другите», които се противопоставят директно или индиректно на хегемоничния дискурс. Концепцията за мит и създаването на представи за идентичност също играят огромна роля за построяването и разбирането на политическия дискурс (Laclau, Mouffe и Howarth).

Власт, хегемония и идентичности в текста на Тукидид

В своя текст Тукидид е постигнал един майсторски анализ на политическата реалност на Елада. И не само по време на Пелопонеската война. В първата част, Археология, оценката на автора за миналото е напълно нетрадиционна: вместо миналото да е смятано за по-добро от настоящето (както е било обичайно дотогава да се прави), то е представено като време на примитивизъм, насилие (пиратството) и съвсем не е така привлекателно. Но пък служи идеално за да бъде противопоставено на настоящето, разбирано като много успешен период, но за съжаление помрачен от войната между йонийци и дорийци. Тази първа част, която може да бъде окачествена като кратък исторически разказ за Елада преди разцвета на Атина, изпълнява важната функция да подготви централната тема за властта, въвеждайки детайли как едни и други градове и личности са постигнали успех в политическите си начинания.

Темата за властта присъства в целия текст и на много нива. Няма значение дали става дума за речи и диалози, произнесени от известни политически личности или за това, което казва самият автор със своя собствен глас. (Разбира се, зад тези диалози, казани в пряк реч, стои, в по-голяма или по-малка степен, Тукидид, макар той да се опитва да убеди читателите си, че разказът е истинен и няма нищо измислено, както се случва при поетите.)

Тукидид смята, че демокрацията е най-доброто, което може да има за атиняните и времето на Перикъл е най-блестящият период на този политически режим. Тогава Атина достига до ранга arjé ( “империя“) (II. 65), поставя под свой контрол много от градовете-полиси в района и събира пари от тях, а това подпомага икономическото ѝ развитие. Казано с други думи, Атина държи цялата хегемония на Елада и това я поставя в положението на първа сила, която съответно ще се стреми да запази създаденто положение и през следващите години.

Това, което особено много цени Тукидид, е как политическата власт може да се запази и да не се стигне до вътрешни размирици (stasis). Със смъртта на Перикъл идва край на величието на Атина и новите държавници корумпират властта до този предел, че се стига до гражданска война. За Тукидид гражданската война е едно от най-голямото зло, което може да се случи, защото хора от един и същ град-полис започват да се избиват и директният резултат е отслабването, загубването на властта. За войната, по принцип, авторът казва, че тя предизвиква хората да се насочат към насилието, което обикновено не се дава, когато се живее в мир.

Но колкото и странно да звучи, не е легитимната власт, демокрацията, която гарантира съдбата на една държава, а властта, като начин на упражняване на сила над другите. Тукидид обяснява, че политическите решения се взимат по натурален начин (fysis) и трябва да са плод на размисъл (gnome), но на практика много често се оказват решения ръководени от емоция или страст (pathos). Решението на Спарта да започне война срещу Атина се дължи не толкова на дълбок размисъл, колкото на страх (емоция) от могъществото на северната ѝ съседка. А Атина тръгва срещу Сицилия и търпи поражение, защото не е взела решение рационално, а емоционално, мислейки, че ще е много лесно да се завладее един малък остров,там някъде в морето на запад.
Концепцията за хегемония е няколко пъти обсъдена в речите, които представя Тукидид. Основната идея е, че Атина е държава хегемон, защото така е човешката природа и на хората и обществата – по-слабият трябва да се подчини на по-силния (I. 76). Освен това, властта зависи и от това как един човек или държава са възприети от другите: като силни или като слаби. Силният е възприет като силен, а слабият, който не се смята за силен, като слаб (V).

Идеята за човешката природа (to anthropinon) наистина е фундаментална за Тукидид и както казва проф. Богданов това е универсална обяснителна парадигма, на която се опира авторът за да разбере света, в който живее и реалността, която строи в текста. Георги вече предложи примерен анализ който свързва казаното в речите със съдбата на най-големите политически лидери на Елада. Това наистина е добър подход за да се разбере концепцията на Тукидид.
От моя страна, аз ще се спра на темата за идентичностите в контекста на анализа на политическия дискурс. Няма нищо случайно, че тази тема има място точно тука: една идентичност, например тази на атиняни или на спартанци, се засилва и биполизира именно и поради наличието на силен политически дискурс. Дискурсът не е реалността, както знаем, но той може да я променя и моделира. Логиката на политическия дискурс е такава: няма как да има само една идентичност, защото тогава няма как да се даде хегемонията на една политическа власт, държава, народ, над другите.

Идентичността, била тя политическа, етническа, културна..., в контекста на политическа нестабилност, като война, епидемии и други, се засилва и изявява за да подкрепи политическите аспирации и да им даде смисъл пред едно общество, което се строи пред очите на всички, но добива смисъл само ако намери някакъв трансцедентален смисъл в това “ние“ различен от това “другите - те“.
Не е въпросът, че атиняни са по-гъвкави, по-смели, отворени за новите неща, опортюнисти и индивидуалисти за разлика от спартанците, които са описани като предпазливи, бавни във взимането на решения, трезви, консервативни и мудни. Това, че на атинската идентичност може да се противопостави друга, означава, че разликата между едната и другата може да се използва в доводите за успех или не успех на политическо ниво.

Освен идентичност, на ниво полис и на ниво двете антагонистични групировки във войната, има още една идентичност свързана директно с политическия дискурс. Става въпрос за идентичността на ниво всички гърци, всички елини, говорещи гръцки и идентифициращи се с гръцката култура и с политическите режими, демокрацията, развита именно сред гърците. Целта на Тукидид е да покаже, че елинската идентичност не само е все по-масово разпространена и реална, че дори е пример за останалите варвари и ако сред тях има такива, които говорят гръцки и се идентифицират с тази култура, това неминуемо е за тяхно добро.

Темата за политическия дискурс е много по-голяма, не може ей така да се изчерпи. Но засега това мога да представя. Опитах се и да отговоря на въпроса на проф. Богданов, но го направих имайки предвид само анализа на политическия дискурс, което означава, че отговорът сигурно е много по-голям от това, което предложих тук.
Тема № - 27 Коментар № - 2333 Анета де ла Мар - 2010-05-30 09:06:44
Благодаря на проф. Богданов за включването в дискусията, оценката на разговора и коментара. Ще се опитам да продължа казаното от него, навлизайки по този начин в голямата тема за политическия дискурс, повдигната от Анета.

Проф. Богданов задава въпроса как онова, което Тукидид нарича в гл. 22 на Първа книга "човешкото" (to anthropinon), се проявява свързано в две отношения: като природа на отделния човек, който е член на полисната общност, и същевременно като общ културен модел с две изявени форми - етос на атиняните и етос на спартанците.

За да развия този въпрос, ще го преведа във формата на една от дихотомиите, популярни - поради ученията на софистите - във времето на Тукидид: природа (physis) - обичай (nomos: също закон, а по-общо култура). И тъй, мнозина автори във втората половина на V в. пр. Хр., между които и софистът и оратор Антифонт (един от учителите на Тукидид, за когото той сам говори в Осма книга на "Историята"), разсъждават върху проблема до каква степен човешката природа, като съвкупност от вродени качества и сили, бива нагодена към общите обичаи, установени заради опазването на справедлив ред в полисния живот, и по този начин един вид възпрепятсвана да се прояви отличително.

Ако някъде Тукидид размишлява върху този проблем - а оттук и върху темата, която ни занимава - това, струва ми се, е в онези пасажи от "Историята", в които той се занимава с делата на най-изтъкнатите политически мъже на своето време. Откривам четири примера за това: в Първа книга, където, под формата на нещо като кратка новела, Тукидид представя делата на Темистокъл и Павзаний; във Втора книга, където представя делата на Перикъл; и в Шеста книга, където представя делата на Алкивиад.

Какво е общото в тези примери? Най-вече това, че поради личните си качества, големите си успехи и немалкия си авторитет тези мъже поставят себе си на границата между благополучието на своята общност и желанието, напускайки нейната мяра за власт, да се превърнат във водачи на цяла Елада. Спартанецът Пазваний, а в по-късно време и атинянинът Алкивиад открито имат такова желание и по различни начини правят опит да го осъществят; и при двамата то завършва с аналогичен неуспех и отстраняване от общността, макар че, по-гъвкав от Павзаний, Алкивиад успява след време да се завърне за кратко в Атина и да стане почти абсолютен господар на полиса. Случаят с Темистокъл е по-различен. По подобие на Павзаний и той се ползва с голям авторитет след Гръко-персийските войни и има потенцията да стане водач на Елада, но действа по-умерено от своя съвременник Павзаний и става жертва по-скоро на вътрешните борби в Атина; впоследствие осъден на изгнание от атиняните, той отива в двора на персийския цар и става негов приближен - жест, който Алкивиад след време ще повтори, когато, осъден на смърт заради аферата с поруганите Херми и Мистерии в навечерието на похода срещу Сиракуза, ще отиде при тогавашните врагове на Атина - спартанците.

Тези три примера донякъде показват как вложената в човека природа се сблъсква с установените обичайни норми, което в резултат - и в трите случая - поражда неблагополучие и за отделния деятел, и за неговата общност. При Перикъл нещата стоят иначе. Тукидид не крие силната си симпатия към него: освен че чрез неговите прочути слова в "Надгробната реч" описва представително качествата на атиняните, той разсъждава на някои места открито и върху друго - че до момента, в който между етоса на атиняните и желанията и разбиранията на Перикъл е имало съгласие, войната се е развивала добре за Атина и най-вероятно е щяла да бъде спечелена, ако не е била смъртта на политика в годините на чумната епидемия.

Да обобщя: мисля, че можем да разберем схващането за "човешкото", вложено в "Историята", ако го разгледаме, сравнявайки, от една страна, това, което пряко се казва в някои речи за двата основни човешки етоса, изявени у спартанците (дорийците) и атиняните (йонийците), и, от друга страна, това, което Тукидид пише за качествата и делата на най-отличителните политици през V в. пр. Хр.

В някой от следващите си коментари ще се опитам да направя конкретно подобно нещо, разглеждайки части от Първа книга на "Историята" и сравнявайки казаното от коринтяните за атиняните и спартанците с това, което Тукидид пише за Павзаний и Темистокъл.
Тема № - 27 Коментар № - 2331 ГГ - 2010-05-29 23:00:29
Малко участващи в дискусията, отличен разговор. Тримата разговарящи - различни знания, различен опит и обхват, различна символична система, но реагиращи на казаното от другите, поемащи от тях термини и насоки. Ще постъпя разговарящо и към вече точно казаното ще добавя различаване и проблем и произтичащ от него въпрос.

За разлика от Херодот, Тукидид наистина се опира на осъзнавана от него универсална обяснителна парадигма – т.нар. човешка природа. От една страна, заложена във всеки човек и като че ли във всяка човешка общност и прикрита от привидно устойчивия полисен ред, тя се проявява при голяма криза. От друга страна, като културен феномен, проявена общностно, според Тукидид тя е различна при атиняните и спартанците, или по-широко гледано, при йонийците и дорийците. Та как едното се свързва с другото в разгърнатия текст на Тукидидовата книга? Или може би не се свързва и въпросът се повдига от моя прочит?

Нямам отговор. Дискусията и един пасаж от коментара на Г.Г. повдигнаха в мен този въпрос.
Тема № - 27 Коментар № - 2328 Bogdan Bogdanov - 2010-05-29 09:15:01
Благодаря на Анета за хубавия и пространен коментар.

Наистина, да оставим "Аз живях социализма"; примерът ми не беше удачен; този проект има общо с Херодот само дотолкова, доколкото някои от историите за социализма, разказани от "обикновени" хора, преживели режима, могат навярно да намерят място под категорията "малка история", създадена от проф. Богданов по повод на "Историята" на Херодот; и доколкото, както смятам, в двата текста - този на "Историята" и този на "Аз живях социализма" - може да се открие имплицитно схващането, че всеки има право на мнение и разказ по отношение на историческите събития; разбира се, при Херодот то се проявява не толкова често, колкото в съвременния текст, а и съвременният текст мисли убедено, че "истинските" герои на историята са редовите хора, докато в "Историята" на Херодот, колкото и да е демократична, редови хора общо-взето няма.

Преминавам към по-важното: литературността на Тукидидовото съчинение.

Бих защитавал тезата, че текстът на Тукидид е литература, първо, в отношение с разбирането, че литературният текст, както показа проф. Богданов в последните си студии, философства по определен начин. Какъв е този начин? Не чрез пряк анализ на случващото се и разделяне и обсъждане на дискурсите, налични в някакъв контекст, а чрез тяхното смесване, докато текстът, от една страна, представя светова действителност, от друга, я моделира, казвайки каква тя трябва да бъде. И, второ, в отношение с разбирането на Аристотел, че литературата, за разлика от историята, се занимава не със случилото се, а с това, което може да се случи.

1) Тукидид действително постъпва като учен, различавайки последователно най-малко две комплексни гледни точки, два едри дискурса за света по време на Пелопонеската война: този на атиняните и този на спартанците. Да, обаче постъпва и литературно, показвайки, че те не са идеално разграничени и стабилни, а подвижни. Така например, когато атиняните се приготвят да отплават за Сицилия, една страна от полиса, представлявана от Никий, не мисли и не действа според дискурса на атиняните, а тъкмо според този на спартанците, предлагайки да не се предприемат големи начинания срещу Сиракуза и да се опази наличното положение.

2) Като Херодот и Тукидид смята, че събитието, което описва, е най-значимото, случило се някога на Елада, но много повече от Херодот мисли за него като за пример, в който са кристализирали ясно основните черти на човешката природа, тоест на механизмите, по които съществува полисната общност. Затова и Тукидид заявява още в уводните глави на текста намерението си не само да опише какво се е случло, но и да предпише какво може да се случи в бъдеще при сходни обстоятелства.

Разбира се, Тукидид може да се мисли като литература и по друг начин. В началото на XX в. Франсис Корнфърд по знаменит начин е показал, сравнявайки "Историята на Пелопонеската война" с трагедиите на Есхил, че Тукидид мисли за мотивациите, водещи до промяна в света, често като трагически поет, и че е композирал своя текст - особено в неговата втора част - донякъде като сюжет от трагедия: атиняните извършват голяма хюбрис срещу мелосците, после, твърде уверени в своята мощ, потеглят срещу Сиракуза, и в резултат губят благополучието си.

Та това по литературността на Тукидид. Опитах се да покажа и друга нейна страна в титулния текст, затова сега не я обсъждам: това, че за да се демонстрира качеството akribeia, трябва да се демонстрират и неговите основания - литературната образованост, владеенето на повече изкази и тяхното редуване.

Анета е напълно права, че трябва да се вгледаме в това, което тя мисли като политически дискурс - по-общо и по времето на Тукидид. Ще се постарая да пиша по тази тема в следващия си коментар.
Тема № - 27 Коментар № - 2327 ГГ - 2010-05-28 22:30:05
“Как бихме си представили Тукидид днес? Оставям въпроса отворен, заслужава си да бъде дискутиран“, казва Георги, аз аз предлагам този отговор.

Не като историк, а като един от създателите на политическия дискурс, дискурс, толкова скъп и обичан от всички, които се занимават с политика, директно и индиректно, че няма начин да не бъде разпознат от пръв поглед в наше време. Що се отнася до историята, Тукидид като историк, мисля, че на първо време може да се каже това, че, когато е писан текста, наречен по-късно “История на Пелопонеската война“, не е бил замислен като история, но става история във вторичния текст на неговото разбиране. Проф. Богданов казва в “Какво е литература“: “както самият текст ... съдържа разбирания на други текстове, чиито значения се променят от означаването в този текст, така и неговото разбиране в този момент е ситуация на пораждане на контексти, които опростяват текста и участват във вторичния текст на неговото разбиране“. В този смисъл, мисля, че редно да се разбере, че текстът на Тукидид е станал история в един различен контекст на неговото създаване. Така, че Тукидид е писал текста по време на самото описвано събитие, Пелопонеската война, затова прочитите на този текст не носят същото значение и са различни на това, което влага авторът в момента на писането. Според мене, преди да се замислим за Историята на Тукидид, редно е да се загледаме в този политическия дискурс и да го разберем доколкото това ни се отдава.

Но, ако казвам, че написаното от Тукидид може да се види през призмата на това, което днес, както и вчера се е смятало за политически дискурс, съвсем не казвам, че текстът е само нелитературен. Мисля, че особеното в него е именно това – наличието на повече от един дискурс. От една страна, политическия дискурс, който претендира да бъде обективен, извиква идеята за истинност на казаното, затова текстът е нелитературен (неизмислен) и от друга страна, литературния дискурс, който върви с разказа за описаните събития и се свързва с други литературни традиции предхождащи създаването на този текст.

За това, как се срещат дискурсите в текста, отново ще се върна на разсъжденията на проф. Богданов: “...както са трудно отделими в реален план литературните от нелитературните текстове, така още по-малко отделими са двата набора от нелитературни и литературни дискурси. Повечето нелитературни дискурси имат литературни съответствия и едните постоянно се смесват с другите. Литературата подчертава, усилва и променя нелитературните дискурси. Тя заема литературни дискурси от други културни среди и поражда дискурси, които липсват в нелитературната среда.“

Мисля, че за да имаме някакво по-сериозно разбирането на текста на Тукидид е нужно да се подходи към тези два дискурса – нелитературния и литературния. Аз се заемам да направя, каквото е по силите ми, за да напиша коментар за политическия дискурс. Не че много ми е присърце този вид дискурс, но признавам, че поради работата, която имам в този момент сред историци и политолози, мога да бъда по някакъв начин полезна. Уверена съм, че Невена и Георги е по-близък литературния дискурс. Но имам нужда от поне 24 часа за да напиша този коментар. Моля да ме извините, но в момента тръгвам към Университета.

Още нещо: поради това, че не съм в България повече от 10 години, не можах да схвана вмъкването на коментара за “Аз живях социлизма“. Но няма да питам за какво става въпрос в този момент – това ми се вижда вторична тема, която може би не е така богата на размисли. Освен това си мисля си, че май не съм изпуснала много като не знам за какво става въпрос, опасявам се, че дори нямам любопитство. Но оставям на вас, които четете тези редове, да решите дали е толкова важно да се знае какво е това “Аз живях социлизма“ или тъкмо обратното. Това е начин да се осъзнае, какво от това което става днес, може да стане трансцедентално за бъдещето и защо.

Тема № - 27 Коментар № - 2326 Анета де ла Мар - 2010-05-28 18:14:04
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 32698

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 6210

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25419

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123189

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 61009

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 13962

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6806

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167320

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48721

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30798

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA