ФОРУМ - АРХИВ

ДУШИТЕ НА ПЛАТОН
или за сходствата и различията в личността

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

1. Ярките сухи цветове на Мароко, землистата топлина и влагата на есенните паркове, миризмата на разчупения портокал и подострените моливи, канелата, турското кафе, вкусът на хляба с маслини, много течните акварели и много педантичните офорти, Димитровград, Женева, Солун, майка ми и баба ми, разцъфналата хортензия, домашните супи, приказките на Киплинг, Х. след вечеря, притихнала, отпусната в бялото пухено одеяло, наелектризирана броня, която леко ме парва, когато я докосна, бистрото лице на дъщеря ни, загледана в слънчево зайче, стихът на e.e. cummings nobody, not even the rain, has such small hands, написан за нея, рижите сетери, ирониите и поучителните вечерни монолози на Б., неовладяната коса и оптимизмът на В., прималяването, преминаващо в еуфория, когато излитам със самолет в мрачна и дъждовна сутрин, лимоненото жълто и червените тухли, сухият студ навън, разливането на умората в мигновено заспиване, Хермесовата лекота на тялото, водните лилии на Моне, лавандулата, Пруст, Флобер, Русо, Рот, Капоти, щедрите вестници и късният обилен обяд в събота, разхвърлените топли стаи, светлината през хартия, хрумването, главите на Бранкузи, дъбът, чиято корона е разлюляна от вятъра на Ерос в един фрагмент на Сафо, грапавите божествени пасажи у Платон, трудно изкопчените разкази на А., понякога дългото приятелство с Н., несложното приятелство с В., дете, което си смъква с отмъстителен жест бодящата го плетена шапка, подслушаните разговори в автобуса, виното, вратовръзките, навиците, финалните сцени във филмите на Антониони, Марчело Мастрояни и Анита Екберг във фонтана “Треви”, навитите ръкави на ризата и часовниците със стрелки, мелодичните несвършващи изречения, разпалените неравноделни спорове, “Павана за една починала принцеса” на Равел, реките и облаците над океана, но и някои прояви на приятелска подлост, черната реторика, бързото разстройване, слабеенето и ревността, честолюбието, безразличието, студенината, раздуването на малките болки и успехи.

2. Навярно и аз мога подобно на Сократ в началото на Платоновия диалог “Федър” (230а) да кажа, че отделям доста време, за да се питам – съзнателно, пък и несъзнателно – дали по отношение на това, чрез което определям какъв съм или какъв искам да бъда, представлявам същество по-сложно, по-оплетено и по-разпалено от стоглавия великан Тифон, когото някога богинята Гея родила, за да се противопостави на Зевс, или пък съм кротко питомно животинче, причастно на простичкото божествено начало (theias tinos kai atyphou moiras metekhon, казва Платон, заигравайки се с името на чудовището) и затова винаги еднакво със самото себе си. Ако сега си представя, че Федър носеше под дрехата си скътано не словото на Лизий за предимствата на невлюбения, а свитък с Девета книга на Платоновата “Държава”, той сигурно щеше да намери повод да го зачете пред Сократ и като стигне до мястото от текста (IX, 588b и сл.), в което се обрисуват частите на душата, с присъщата си младежка необузданост да зашуми и да прекъсне четенето си, възкликвайки: “А, ето, Сократе, това, което питаше преди малко – като всеки човек ти си и едното, и другото!” Въпреки че външно си един, в душата ти живее и постоянно менящо облика си чудовище от митологичния род на Скила, Кербер или Химера, увенчано с множество глави на диви и питомни животни, символизиращи твоите телесни желания, и огромен силен лъв, чийто кръвожаден гняв може във всеки един момент да се прояви, и много по-мъничък от лъва винаги еднакъв със себе си, разумен и добродушен, но доста крехък и слабоват човечец, когото другите две животни постоянно грабят или в най-добрия случай подяждат.

Как тогава тази странна менажерия, която представлява Платоновият човек, как това вътрешно напрегнато кълбо от желания, чувства и разум, което без съмнение и аз представлявам по отношение на моите разнолики стремежи и действия, не се разпада? Как толкова дълго време, въпреки понякога кризисните ситуации и разочарования, оставам цял и свързан, как мога да казвам, че съм същият, при положение, че в това, което харесвам и искам да притежавам или да бъда, не мога да не съм постоянно различен? Каква е в крайна сметка тази еластична, прилепчива, лесно делима, пореста личност, която нося?

3. Струва ми се, че запазвам вътрешната си свързаност и оставам един и същ въпреки промените, които предизвиквам или претърпявам, по два начина, обусловени взаимно. Първия ще нарека “стратегия на наподобяването”, втория “стратегия на отделянето”. Понеже съм развил това разбиране от четенето и обичането на двама автори, Платон и Русо, то ще се позовавам на тях, представяйки тезата си. 

В какво се състои най-напред стратегията на наподобяването? Изглежда, в това ефективно да разбираш, че вътрешният свят, независимо дали ще бъде наречен душа, личност или “аз”, не е устроен по-различно от външния: че, първо, във вътрешния си строеж, в съвкупността от мисли, образи и вярвания за себе си, човек е движен от същите сили и мотиви, на които се подчинява изобщо всичко одушевено в света, и, второ, носи в себе си същото динамично общество от неравни по качества и нееднакви по характер хора, сред които външно опитва да се отличи и наложи.

Първото твърдение е представено от Платон по знаменит символичен начин в диалога “Тимей” чрез мита за сътворяването на космоса. Платон твърди (34b и сл.), че световната душа – първото и най-съвършеното творение на бога демиург – не е едносъставна по природа, а получена от нелекото свързване на двата може би най-противоположни елемента, на двата най-трудно съчетаващи се един с друг ейдоса, чиито проявления се откриват в странните същества, населяващи човешките души. Смес от ейдоса на Същото, to auto, и ейдоса на Другото, to heteron, душата на космоса, която впоследствие ще послужи като образец при създаването на всичко останало в света, ще наложи навсякъде върху него този принцип на вътрешното несходство и динамика между непромяната и промяната, но заедно с това ще даде и рецептата, изпълнена, както показва Платон, с математическа точност върху работната маса на демиурга, чрез която то се балансира, преодолява и превръща в хармония: по-голямата доза от Същото, вложена в душевната смес, тоест по-голямото влияние на разумната сила, която може и трябва да се противопоставя на крайните действия и решения, към които подтикват останалите елементи в сместа, гарантира неконфликтното следване на двете свръх-задачи, вложени в душата – задачата движение и задачата безсмъртие – и така по-устойчивото щастливо съществуване на цялото именно като съставно цяло.    

В “Държавата” този космологичен модел е придобил и етико-политическо измерение. Справедливостта и останалите добродетели според Платон трябва да се търсят по-напред вътре в строежа на душата, която прилича на малък полис по това, че и в нея живеят и действат различни същества, надарени с различна чувствителност и разумност, които, следователно, развиват помежду си същите отношения на ред и безредие, същата тяга към непромяна и промяна, които развиват и хората навън в общността. И оттук справедливостта, както се казва в Четвърта книга (443c и сл.), представлява не толкова външно действие с една или друга цел, с един или друг резултат, а вътрешна хармония, постигнато вътрешно сходство и съгласие между тези различни елементи и същества, борещи се за надмощие в полиса на душата – с уговорката, че тази хармония Платон вижда не като демократично равенство на всички желания, както по-скоро ние си представяме това, което наричаме “вътрешно здраве”, а една мека тирания на разума над желанията и чувствата, проявяваща се в сдържаност и в един вид постоянна вътрешна педагогика, някак трудна за възприемане и следване днес най-вече с това, че изисква оформянето в самите нас на сложна реч, комбинираща по недразнещ начин смаляването на това, което вярваме, че сме, с усилването на това, което можем да станем.

В края на XVIII в. Русо – по-скоро без да развива пряко възгледите на Платон – е свързал в последната си книга, “Мечтанията на самотния скитник” (Les Rêveries du promeneur solitaire), разбирането, че сме вътрешно несходни със самите себе си, с новото, вече модерно разбиране, което ще бъде кодифицирано от декларациите за правата на човека, че всеки носи в себе си уникална личност, различаваща се от всяка друга и полезна именно с това свое различие. Отделен от останалите хора, както вярва, тъкмо поради крайното несходство на своята личност с личността на другите, изпълнен освен това със страхове, че е гонен и преследван от опасни и зли врагове, Русо постепенно открива към края на живота си, че може, регистрирайки всеки ден вътрешните си изменения благодарение на един символичен механизъм, който нарича в Първата разходка “барометър на душата”, да постигне вътре в себе си свързаността с обществото, в което външно не допускат да живее. Така Русо открива и утешението, че не може да бъде напълно сам, защото макар и изолиран от другите, всеки ден общува и влиза в противоречие с достатъчно много разнообразни проявления на себе си.

Но стигайки до идеята за вътрешното общество, Русо в крайна сметка стига и до същия проблем за организирането на съставената от различни части цялост, на който се е посветил по отношение на политическите общности в текста на “Обществения договор”. За да бъда цялостен, използвайки по позитивен начин условието, че съм винаги различен, е необходимо вътре в мен да се наложи някакъв по-траен ред, необходимо е, следователно, да сключа и спазвам и в себе си нещо като обществен договор, регламентиращ управлението на вътрешните ми действия. Това е, което наричам “стратегия на отделянето”: съвкупността от начините, по които личността винаги дели себе си ценностно на по-важни и по-неважни части и съставя въображаеми списъци с по-стойностни и по-нестойностни предмети, хора, събития, желания и грижи, и оттук начините, по които в своите външни проявления отдава повече значения на едните за сметка на другите.

Тази идея за ценностната вътрешна делитба, разбира се, не е напълно съвременна и, както искам да покажа, е естествено да бъде открита именно там, където се счита, че ядрото на идентичността не е едносъставно, а съчетание от различни елементи. Затова и черпя пример отново от диалога “Тимей”. След като е показал, че човекът е оформен по подобие на космоса съставно, Платон описва в 69а и сл. как в тази структура, чрез отделяне на нейните части, се е получила вторична йерархия и ред, който може да се опише като своеобразна карта на местата в тялото, обитавани от различните човешки души – аналогични по функция на частите на душата, представени в “Държавата” (IV, 439d и сл.) и “Федър” (246а и сл; 253c и сл.). Главата, акропол на тялото, съдържа най-ценната и за разлика от останалите души безсмъртна човешка душа – разумната, която посредством шията, нещо като провлак и същевременно гранична бразда, бива отделена от гърдите, където като в мъжки и женски отделения на къща са настанени душите, свързани с гнева и сродните му чувства, на свой ред отделени от слабините, където сякаш на ясла е завързано многоглавото чудовище на страстите – душата, представляваща желанията за телесни удоволствия.

По друг начин тази образцова вътрешна делитба – при която тялото парадоксално играе ролята на разделител и пространство на ред, разбира се, по-строг в горните и по-хлабав в долните му части – може да се открие и в диалога “Федон”. Според този текст душата обаче не е нещо съставено, тя няма части, иначе, казва Сократ, би се разпаднала при смъртта подобно но тялото (78b и сл.). Обяснявам си това на пръв поглед несъответствие спрямо разсъжденията за строежа на душата в другите Платонови диалози с това, че фигурата на философа Сократ, както е представена от Платон в този диалог, е също като начертаното в “Тимей” тяло образец за постигнато идеално делене между ценно и неценно във вътрешния човешки строеж. Душата на Сократ няма и не може да има части, а е чиста едносъставна душа, защото философът, който цял живот, както твърди пред своите другари, е упражнявал умиране (meletē thanatou: 67d; 81a), е постигнал в себе си безостатъчното делене на душа, която е нещо божествено чисто и безсмъртно, и тяло, което е нещо смъртно и мръсно. Оттук и лекотата, с която Сократ посреща смъртта, финалното делене на душа и тяло – лекотата на човек, който щастливо вярва, че вече е напълно идентичен на себе си, че може да се прояви като едносъставен и завършен, като изцяло отделен от несходствата си, като защитен от допускането на смесване между това, което желае да бъде, и това, което не желае да бъде. И понеже в ценностната йерархия, изложена от Сократ, тялото е нещо, което Сократ твърдо не желае да бъде и от което с цената на всичко желае да се различи, то нищо не му пречи в края на диалога, преди да изпие отровата, да заяви, къде шеговито, къде съвсем убедено на своите другари (115c), че онзи Сократ, за чийто труп след малко те ще се погрижат, няма да има нищо общо с одушевения Сократ, с когото сега разговарят и който ще им се изплъзне след смъртта, за да отиде на по-красиво място.

Изображение: Константин Бранкузи, “Спящата муза”, 1910 г., Metropolitan Museum of Art, New York



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Здравейте,нека уточним за понятията!
Понятията метафори ли са и ако са представляват ли друга, отразена форма на реалност, която в платонов смисъл е отражение на Трета(Първа) Идеална Реалност. Ако се съгласим, за казаното до тук, ще се окаже, че личността има качеството да структурира и конструира метареалността в себе си и да има възможността винаги да я променя, според това до колко по"близо" е до Идеалната Реалност.???
Тема № - 37 Коментар № - 4180 Денис Исаев - 2011-02-15 15:05:19
Росица, благодаря много за коментара, сега ще се опитам да отговоря за връзката душа-личност, тъй като и Дмитрий възрази за това в първия си текст. Към "Федон" ще се върна по-късно, предполагам и други ще напишат за него, а и ми трябва малко време, за да погледна по-внимателно нещо в текста, което засяга и това, което питате за чувствеността.

Та смятам, че без да е напълно адекватна, думата "личност" може да предаде до голяма степен значенията на думата "душа", както Платон, изглежда, я разбира. За него душата е, от една страна, както показва особено ясно в заключителната част на диалога "Алкивиад", синоним на "себе си", heautos. От друга страна, душата, освен носител на идентичността, е носител и на разликата спрямо другите хора, при това на онази най-съществена според Платон разлика, образувана от степента на постигнато истинно знание, от която зависи както какво по ценност място човек има право да заеме приживе в общността - за което е и целият разговор в "Алкивиад" - така и какъв живот ще получи при следващото си свързване с животинско или човешко тяло - което е представено най-подробно в Десета книга на "Държавата", в мита за задгробното пътуване на Ер, както и към края на "Тимей".

Две неща все пак трябва да различа в нашата употреба на думата личност. Първо, ние сякаш не казваме винаги, че всеки човек е личност, а са личности само онези, които заблестяват с някаква разлика. И второто, както и Дмитрий много хубаво забеляза, за нас личността културно се е превърнала в ядро на грижата за отделеност, на грижата да си сам по себе си и сам за себе си, напълно уникален и различен. Това донякъде се опитвам да поставя под въпрос, като прилепям към модерното разбиране за личност Платоновото разбиране за душа, и съзнавам, разбира се, че и в двата случая, и като говоря за нашата личност, и като говоря за Платоновата душа, съм неточен, но и че тази неточност е необходима.
Тема № - 37 Коментар № - 4179 ГГ - 2011-02-15 11:17:48
Малък коментар по същество

Знам, че професор Богданов не обича коментиране „на парче”, преди цялостно представяне на собственото разбиране на текста, обаче ако не коментирам парчетата, които ме бодат сега, докато се докарам в състояние да коментирам-разбирам по-цялостно, енергията от вдъхновението на парчетата ще ми се изпари. Затова моля за прошка, че пак ще започна на парче. Изглежда моят път към по-пълно разбиране започва от парченца.

На първо четене ме бодат три парчета.

1. Много ми е кратка първата част. Искам да си поискам повече разказ за Мароко, рижите сетери, лимоненото жълто и червените тухли, разхвърлените топли стаи, светлината през хартия, хрумването, виното.

2. Много гладко ми върви почти всичко в текста, особено частите за неидентичното-другото-разнородността на душата. Може би защото дълго сме ги обсъждали във форума и вече ги разбирам доста по-добре. По-неясна ми изглежда (може би защото не разбирам добре понятието и/или визираното нещо под него) еднородното-същото-идентичното-цялостното на душата. В този смисъл малко неубедително ми звучи обяснението на контра-пасажа за еднородността на душата във „Федон”. Виждам подадена спасителната нишка в текста, но като че ли не е развита достатъчно (а може и аз да не забелязвам добре) – свързването на душата с тялото.
Аз възприемам Платоновата представа за целостта-единичността-идентичността-едносъставността-еднородността на душата, като непротиворечива на останалите пасажи по следния начин. Онзи труден пасаж у „Федон”(83b-d), за който веднъж задавах въпрос на професор Богданов, ми помага, а сега като че ли го поразбрах и по-добре. Струва ми се в него Платон говори, че за душата е лошо да се отдава не на всякакви, а специално на телесни удоволствия, защото отдавайки се на телесни удоволствия заприличва на тялото именно в неговата разнородност и се отдалечава от първоначалната си еднородност. Като подчертавам телесните удоволствия, имам пред вид, че не бива да се смесват с нетелесните удоволствия (на каквито и Сократ обича да се наслаждава), например удоволствията на ума, на волята, на емоциите, на паметта, на съзнанието – все принадлежащи на душата. Може би именно при свързването с тялото и под негово влияние, душата претърпява промяна и оформя някакви „специализирани” одругостени части, в съответствие с частите на тялото, в които й се налага да пребивава. Както душата оживява тялото и му придава нехарактерни белези, така и тялото следва да може да придава нехарактерни белези на душата. Срещу последните говори Сократ в преподаването си.
Ето така ми се привижда едно възможно обяснение за това, на пръв поглед, противоречиво твърдение. Покрай него добре стои и обяснението на Сократ, че след като цял живот се е упражнявал в умиране (поддържане на душата колкото се може по-несмесена с тялото), преди смъртта няма да му е толкова трудно да направи финалното движение на пълно отделяне. В този смисъл, неговата душа във „Федон” наистина следва да е цялостна-идентична-едносъставна. Но към това естествено за душите състояние, както Платон казва-показва, всеки може да върне-опази-удържи душата си, с подходящо обучение-възпитание-поведение.
Не че искам да твърдя, че душата у Платон е визирана като абсолютно еднородна, но ми изглежда поне, че е представена по-еднородна спрямо тялото. Еднородна е например в освен в белега „разумност”, и в „невидимост”, „божественост”, а в съвременни понятия бих определила еднородността й в съзнанието за личностно съществуване - самосъзнанието. За мен това е нещото, което днес ни държи цели и идентични на себе си, държи ни да не се разпадаме, въпреки множеството проявления дори само на душите ни (за телата – да не говорим).

Виждам, че свързването, което Георги прави, душа/души-личност събужда недоверие. За мен то е много силно и вярно, и вероятно ако се разрази по-здрав спор ще се включа на страната на подобието-идентичност на нещото, означавано някога като „душа”, а днес – като „личност”.

Още една помощ за усещането-разбирането на платоновата душа хем като „едно”, хем като „много”, (поне на мен ми) дава християнската представа за триединния Бог – един с три ипостаси (хипостази, както обикновено се предава от старогръцки).

3. Третото, което ме боде, е понятието „чувственост”, което често се среща в българските преводи на Платон, а и Георги го спомена в коментара-отговор към Денис. Какви старогръцки думи стоят отдолу? Аз лично се обърквам от българското „чувственост”, защото то често не различава осезанията от емоциите, а в Платонов контекст това може да е подвеждащо, защото осезанията са на тялото, но емоциите са на душата. А може двете да са смесени у Платон – ако е така, нещата стават особено оплетени и още по-трудни за разбиране и тълкуване, поне за мен.
Тема № - 37 Коментар № - 4178 Росица Гичева - 2011-02-15 00:21:45
Благодаря ви много за поздравленията, Росица, Анета. Благодаря, Дмитрий, особено за коментара и за въпросите, на които ще се опитам да отговоря.

Ще продължа още малко това, което отговорих на Денис за понятията и значението.

Сега Дмитрий обърна внимание на противопоставянето душа-тяло. Всички го използваме. Но рядко се замисляме за общото в начина на изказване, което свързва думи-понятия като душа, мислене, любов. То е, че когато говорим за неостензивни предмети като любовта, душата или мисленето, явно или скрито ги противопоставяме на други неостензивни предмети, техни противоположни. Тоест, говорейки за душа, освен че имам предвид предикатите на това, което наричам душа, имам предвид и нещо, което душата в никакъв случай не е и не може да стане - тяло.

Обаче, както казвам, душата понякога става тяло, даже често и тогава речта ни вече е неточна. Та пак се връщам на Платоновото решение на този проблем. Първа част на решението: за душата няма да се говори с твърди понятия, а с образи и метафори, които по-добре изразяват нейната динамика. Втора част на решението, която сега допълвам благодарение на Дмитрий: освен на тялото, душата ще се противопоставя и на самата себе си, защото съдържа в себе си нещо телесно - частите, свързани с удоволствията и чувствата.
Тема № - 37 Коментар № - 4177 ГГ - 2011-02-14 23:52:17
Аха, чудесен отговор. Ами ...Олга фрейдненберг. Това лесно минаване от думата към понятието е възможно само, когато понятията са вече осъществени с писането.
Иначе са образи. Нужно е било да се появи Хусерл за да възстанови тяхното "право" да значат без да са понятия, а ..само образи, феномени.
Та тук е въпросът. Образът-дума и образът-понятие-едновременни ли са, в едно и също място ли са възможни извън днешното?
Тема № - 37 Коментар № - 4176 Дмитрий Варзоновцев - 2011-02-14 22:28:58
Прекрасен текст. Предизвиква.
Изведнъж си спомних нещата, които някога четох и оставих. Но ето сега, този текст ги събуди.
Уважаеми Георги, защо смятате, че Платон говори за "личността"? Очевидно ще ми отговорите убедително, защото го четете.
Но. Тази многоличност е ли черта на съвременния човек, само?
Не е. Собствено съвременният човек се самозабравя като смята, че е сам. Ще си позволя вулгарната типизация-"архаичен" човек. Той никога не е сам. Нито "външно", нито "вътрешно". Обладан е и преживява много и различни състояния, където не е сам. Та Платон не е ли по-близък до тези "архаични" многоликости, отколкото "ние" съвременните хора?
Каква е рамката, в която могат да се поставят тези реалности за ...сравнение.
Тялото и душата? Боже Господи. Цялата модерна психология е налята с това разделение. Но дали Платон е мислил по същия начин?
Съвременният човек носи в себе си множество "лица-роли", но има и статус на "юридическо" лице, самостта му (прости Господи) не е нито телесна, нито духовна. Социална е. Културна е. Но някак си нито е едното, нито другото.
Проблемът е в това свободно движение по текста, но между напълно различни "времена". Посредникът е един- Просвещението. А именно то заличи границите, остави текста.
Какво осигурява разбирането на този текст от различни не като тела или души, а като персонажи в своето време.
Просвещението (е, Новото време, все пак!) разруши времевите граници, наложи единния стандарт с часовника.
Но това многоглавие е било преживявано съвсем нормално от "архаичния" човек - Тейлър, Елиаде. Не е имало проблем едно тяло да носи множество душите-духове, а в множество тела да пребивава една единствена душа. Без това техният свят просто не би бил възможен.
Каква е разликата с днешния Facebook?
Тема № - 37 Коментар № - 4175 Дмитрий Варзоновцев - 2011-02-14 21:35:43
Здравейте, Бориславе, Денис!

Ще се опитам да отговоря на въпроса на Денис. Ако не съм го разбрал или не сте задоволен от отговора, моля, Денис, коригирайте ме.

Душата, личността и "аз" са неща (абстрактни и неостензивни неща) и думи-понятия. Като неща по-скоро казваме, че са съставни, тоест имат някакви части, по-добре или по-лошо свързани помежду си. Като понятия искаме да бъдат с възможно най-твърд смисъл, затова и постоянно опитваме да ги дефинираме и като ги дефинираме изчерпателно и непротиворечиво, сякаш да направим така, че и нещата, които те означават, да станат по-непротиворечиви и по-цялостни.

Оттук и нашето затруднение: хем говорим с твърди понятия, които в системата на нашето логическо научно говорене трябва да бъдат непротиворечиви и с устойчив смисъл, хем казваме, че душата е нещо динамично и всъщност не е душа постоянно, ами в някои случаи, например когато се отдаде на удоволствия, заприличва на тяло и, следователно, не може да бъде наричана вече с думата-понятие "душа", ами ни трябва друга дума-понятие.

Платон решава този проблем с неточното говорене по следния начин: във "Федър", в началото на второто си слово Сократ обяснява, че да се говори направо за същността и идеята на неща като душата, е много трудно и божествено дело. По-посилно за човека е да каже не какво е нещото - тоест да говори с понятие - а да каже на какво то прилича, тоест да използва метафори. Та по тази причина, ако се прочетат внимателно пасажите, в които Платон говори за душата, ще се види, че като опитва да я определи, той я определя в повечето случаи не с понятия, а с метафори - тъй като метафоричното описание позволява по-голяма точност по отношение на тези подвижни и понякога противоречиви феномени като душата или личността.

На втория въпрос за идентичността и страстите, отговарям, че според Платон, да, човек става идентичен на себе си тогава, когато разумната част на душата му надделее над чувствените части. Защо? Защото счита, че най-човешкото в човека и същевременно най-божественото в него, е разумът. Това, което в моя текст съм добавил към Платоновото разбиране, е, че и чувствата са вид мислене - много интензивно мислене за нещо конкретно, мислене-нужда, преправящо ума в гладно и жадно тяло - и съответно играят важна и голяма роля в идентифицирането.
Тема № - 37 Коментар № - 4174 ГГ - 2011-02-14 21:34:23
Каква живописна менажерия, представяща Платоновият човек, както казва Георги, се появи във Форума под формата на заглавен текст?! Текст и две стратегии в него, стратегии, защото, когато човек има любими автори, вече не може да не говори без да осъществява реалност чрез срещата на разбраното от тези автори с осмислянето от нас, тези, които четем и така носим света в себе си. И го превръщаме в разбиране, в текст.

Срещи. Текстовете са срещи на срещите. На срещите, които постоянно правим, които сме направили и на онези срещи, които са само в потенциал да станат. Срещаме се, защото нещата ни привличат, а текстовете ни свързват. Текстовете имат части, навързват се, а душата не е на части. Тя е цяла и това е една много хубава тема за обсъждане.

Много хубав текст, Георги.

И весела Свети Трифон Валентин за всички.
Тема № - 37 Коментар № - 4173 Aneta de la Mar - 2011-02-14 19:56:55
Георги, приеми и моите поздравления (хем да си ги върна, хем - съвсем искрено)!

Ще ти пиша по-дълъг и по-съществен коментар след като те прочета и аз още няколко пъти (имам нужда).

Спешно съм изкушена от Денис ИСаев, добре дошъл!

Немногословният Ви въпрос ми е труден за разбиране. За да го разбера, на първо място имам нужда да поясните (може и по-многословно, като за неразбиращи) коя "действителност" бихте могъл да наречете "несъмнителна" и особено какви критерии предлагате да използваме, за да имаме убеждение да я определим като такава ("несъмнителна")?
Отговорът на този въпрос ще ми покаже как да разбирам втория въпрос и дали от него наистина може да се измъкне нещо.
Тема № - 37 Коментар № - 4172 Росица Гичева - 2011-02-14 18:48:31
Не "желая"(страст) да бъда многословен, затова директно ще питам.Не мислите ли че т.нар. "Аз" или личност е съставен и изграден от съставни метафори(отражения на съмнителна "действителност")? В този смисъл вътрешният свят, не трябва да бъде изравняван понятийно,т.е. душата(единична в понятийно-логичен смисъл)не е личност или “аз”(съставни)?

Да си идентичен на "себе си", не значи ли, че това е способност да мислиш без да си пристарстен, без да променяш реалностите,според своята перцепция или чрез възприятията, страстите или желанията си?
Тема № - 37 Коментар № - 4171 Денис ИСаев - 2011-02-14 10:00:02
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115843

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128108

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20121

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32708

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134303

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94219

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29047

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17748

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180829

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60746

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA