ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Струва си, Морис, да се опитаме да слеем две от темите, които в момента разискваме – за символа и за универсалността на красивото.

Не мога да се съглася, че всеки символ е по принцип красив. Красив е в ситуацията, в която тукашното се отваря към другото и отвъдното, така че знакът на символа да се отъждестви плътно с неговото значение. Подобно нещо навярно преживява дълбоко вярващият в нощта на Разпети петък, когато кръстът вече не означава мъките Христови, а става действително част от тях.

Обаче съм склонен да се съглася, че някои красиви неща, без да са символи в езика на културата, носят в себе си и отключват основната структура на символа – възможността да се направи връзка на отъждествяване между това, което се възприема сетивно тук и сега, и неговото образцово друго, което изграждаме, притежаваме и възприемаме умозрително. Например когато влюбен гледам и галя лицето на любимото същество, аз го превръщам за миг – в потока на моята емоционална реч – в символ на любовта, защото за мен то става напълно тъждествено с идеала за любим човек, който имам.

Така че, Морис, прав си – като възпират тълкуването на смисъла, който носят, общите символи ограничават това, което ти с негативна оценка наричаш в последния си коментар “произвол на субективността”. Но ти обръщам внимание, че същевременно го захранват. Недопуснат от общите символи до движението на техния като че свещен смисъл, но пък силно изкушаван от това да бъде повече време и в повече неща свързан с другото и образцовото, тъй че да придава по-висока стойност на своите проявления, модерният субект се занимава постоянно с това да образува около себе си временни по-малки символи. Един такъв символ може да стане лицето на любимото същество, но може да стане и спортният автомобил “Ферари”, който съм си купил, кучето мастиф, което отглеждам и т.н.

Оттук и за универсалността. Има сякаш две универсалности, не една. Първата представлява могъщата модерна идея за общ свят с обща история и култура. Тази идея, за която често пише Анета, е до голяма степен идентична в редовата реч с породилата я икономическа и политическа глобализация. Ще тръгнем специално да ги различаваме, само ако като марксисти спорим за базата и надстройката на действителността. Затова и двете често се смесват, както е посочил Морис.

Другата универсалност се проявява като структура за свързване между отделния субект и някакъв по-цялостен свят, тоест свят с по-дълго време и повече образци. Това свързване, струва ми се, става най-вече тогава, когато субектът, воден от собственото си желание, преработва някакъв обикновен знак от своя живот, в символ. Тогава той един вид инжектира със свят избрания знак. Затова и когато гледаме към него като към символ, лицето на любимото същество ни се струва карта на непознати земи и свитък с истории.
Тема № - 48 Коментар № - 5401 ГГ - 2011-09-16 23:10:59
Продължавам прежните си съображения. Мисловно предизвикателна е и тезата на Морис, че: Красотата „...няма особено общо със знаковостта”. Не казвам, че това е погрешна теза. Очаквам, че зад нея се крият, изненадващи виждания на младия талантлив и ерудииран колега. Неговите, сигурен съм, интересни съображения, не мога да провидя. Засега, моето любителско чувство ме накланя към обратното, може би и хипотетично разбиране, че и Красотата има, специфично общи и същностни свързаности със „знаковостта”. Наклонен съм, макар и неуверено да приема антитезата, че тя, Красотата, е също : „разчитане на знаци”. И е „...препращане едно към друго”;

– опитвам се да проумявам „Езиците на Красотата”; наред с „Езика на мозъка” – име на класически научен труд на Карл Прибрам; наред с „Езика на тялото” – неговият несловесен „език”, стигнал до невероятна телесно-двигателна изразителност в съвременният модерен балет; но не като отрицание на „Лебедово езеро” на магическия творец на Красота, Пьотър Илич Чайковски, а като друго и ново, негово, на балета, визуално-пластично и акустично-музикално лице; гениални учени и откриватели не отричат, а търсят, вкл. и у Чарлс Дарвин божествена научна красота, както се обосновава в книгата си „Езикът на Бога” – Фр. Колинс, водещ колегията генетици, стигнала до гениално и красиво научно откритие, с разчитането на човешкия геном; наречено образно, прочит на божествената книга на човешката наследственост. И тук, и навсякъде, имаме непрестанно „...препращане на едното към другото”;

– семиотично се пише и говори за множеството езици на Красотата. Особено относно Красотата на различни клонове, предимно на духовната култура. От тонално-музикални. През театрални. Художествено изобразителни. До поетично-литературни и т.н. В издания на НБУ, гостуващи семиотици пишат за „Архитектурна семиотика”, за „Музикална семиотика” и пр., и пр.;

– ще въведа и един по-абстрактен дискурс на анализ, който за психологическите науки е аксиоматичен. Това е снемане на постулата за непосредственост на психичното. Обратният „постулат”: за непосредственост и моментно и пълно емотивно, както и познавателно-сетивно разкриване и „виждане” на психично-духовната красота, която е така различна и често ситуативно променима у всеки отделен индивид – трудно ще може да се обоснове. Тя, Красотата, остава скрита и недостъпна, не само за ниско интелигентни личности. Дори и за ценители на т.нар. картини-шедьоври, които макар и рядко, но са подвеждани, с умели копия-фалшификати;

– какво да кажем за скритостта и неверната „перцепция” на моралната красота у човека. Тя понякога е и нещо чудовищно маскирано. Доверчивият и чист човек понякога се подвежда от демагогията и двуличието, което не е само дву- а често много-образно. Не случайно Оскар Уайлд пише, че притворността, е първият принцип в човешкото поведение. А вторият принцип.,... все още не бил открит, допълва иронично Уайлд. Поради тази фундаментална скритост, ние не може да видим и да назовем еднозначно и „Моралният закон в нас”; от който се е възхищавал Кант; наред със „Звездното небе над нас”. Звездното красиво небе е също многознаково. Може би символ и друг език на Бога; или „език” на Небесната символна Красота и пр.;

– от казаното от Георги и особено от Велин, съм подтикнат, да провидя и споделя за първи път, че ние търсим Бога не само извън нас, за което споменахте, в езика на микро- и макро-природната красота и екологична хармония и пр. Но и „вътре” в себе си, както са го писали и преди мен, където са интернализирани, толкова скъпи за нас и наши си, и чужди, и близко-родствени морално-духовни красоти. Скъп дар от майки и бащи. От братя и сестри. От приятели и незаменяеми колеги. От всеотдайно предани партньори. Любящи ни жени. И дори от най-непознати. Привидно чужди ни и с нищо несвързани с нас хора. Скитници и просяци. От минали и днешни времена. Било живи и иреални. Или приказно-литературни;

– с безброй красиви морални жестове сме дарявани, по краткия ни /почти мимолетен/ жизнен път, от невинно детство до умъдрена-преклонна старост и от поети като Дебелянов и Манделщам, още повече от обикновени, но морално чисти и омайващо скромни; милиони невинни; дори езиково неграмотни; и често страдащи; забравени; отхвърлени; дори незабелязвани; недолюбени – но и духовно божествени индивиди. Често със социално онаследена бедност, в гладуващи и боледуващи хронично общества и континенти... Когато национални и световни псевдоелити, и „звезди” /не тези за които пише Кант/, за свои ниски капризи и ненаситна алчност, прахосват огромни ресурси сътворени и с нашия труд, на работни и често медоносни пчелички; богатства натрупвани и спекулативно, вкл. чрез диктаторство и грабеж, чрез унищожаване на природни и човешки равновесия; до хвърляне на обществата във финансови и други катаклизми и лудости;

– тук, драги Морис, става дума, че и социалната Красота и грозота също е и знаково усложнена, вкл. уплетена в мрежите на ... „ПАРИЧНИТЕ ЗНАЦИ”; и на други видими и невидими, обективно социални мрежи и най-нови и бъдещи дигитални уж красиви и развлекателни; но грозно-рискови нагласи /вкл. да смазваш главата на твоя виртуален враг, както „красиво” се „пръскат зрели плодове”. Мили приятели, подобна псевдокрасота, дори наративно въобразена и често реално постигана, било на тепих, или в Космоса, за осакатяване на хора, пред погледа на милиони телезрители, вкл. деца и юноши, било във виртуални агресивно-окървавени игри, или в трагично-реални катастрофи, напр. в черния 11 септември в САЩ, до пошлия чалга тв канал у нас, с пошло и кариеристично политиканство, и т.н./ – всички тези, реалии и виртуални знакови предизвикателства, духовни разпади и агресии, трудно се кодират и декодират;

- и тук и навсякъде, по-често или по-рядко, и Красивото и Грозното, са както разчитане, така и неразчитане на знаци, вкл с „препращане едно към друго”. Видимо е, че неточно разчитам съждението на Морис за Красотата, какво че: „Тя не е разчитане на знаци, не е препращане едно към друго”. Сигурен съм, че той, иска да ни каже и ни казва и нещо друго, което ми убягва;

– ние не можем да възприемаме, особено психичното-духовното, непосредствено /не можем да го пипаме, това ментално, да го виждаме, чуваме, или помирисваме/. Ние „общуваме” с него, само чрез т.нар. „вътрешна реч”, от „диалогичните аудитории” на индивидуалните ни съзнания и подсъзнания; или главно чрез изговорената или написаната реч и език; но също така и чрез трите или четири основни групи на нашите индивидни и групови множества от невербални поведения /било детско-игрови, само учебни, главно трудово-професионални, или само комуникативни/; да не забравяме и невербалния език и послания на тялото, ръцете, лицеизраженията, погледите – все съпътсващия ни катадневен „ням”, но и красноречив език на т. нар. мима- и пантомима...

Позволете ми, драги колеги, тук да прекъсна. Заключението ми е в предшестващите коментари...

С поздрави от Искро и от Копривщица, 16 септември
Тема № - 48 Коментар № - 5400 Искро Косев - 2011-09-16 22:15:48
Благодаря Ви, проф. Богданов! Нашата дискусия се получава не поради моята роля, а поради дизайна на форума, който Вие така добре представяте; поради отвореността ни едновременно към високото и към ежедневното, към последователността, с която ни задължава писменото слово и непринудеността, естествена за устната реч. На тази отвореност ни учат и Вашите текстове. Много се радвам, че продължаваме с дискусията.

Анета, права си, че днес, в онова, което се нарича "глобализация", е по-редно да мислим за локалното, за единичното и уникалното. Но мисля, че не трябва да смесваме "глобализация" с "универсалност". Глобализацията е икономико-политическа ситуация, при която локалното бива удавяно. Универсалното не заличава конкретното, не провежда уравнивиловка, а го зачита. Така, както в един оркестър всеки инструмент има своето място.
Тема № - 48 Коментар № - 5399 Морис Фадел - 2011-09-16 16:25:52
Една история за De Karabah, който обича истории, да разказва и да ги слуша.

Снощи гледах интервю с един от най-големите съвременни писатели, историци и журналисти на Латинска Америка, Едуардо Галено и там се спомена малък анекдот по повод на откриването на далечни земи и океани.

Галеано бил ученик на осем или девет години в Монтевидео (това значи краят на 40-те), когато учителката разказвала на децата, че Васко Нуньес де Балбоа бил първият, който видял и двата океана – Атлантическия и Тихия. Едуардо вдигнал ръка и попитал дали индианците били слепи. Разбира се, изгонили го от час. Оказва се, че го гонили редовно, защото задавал неудобни въпроси.

Слава Богу, днес Едуардо Галеано не е спрял да задава неудобни въпроси, дори и след диктатурите в Уругвай и Аржентина, когато е трябвало да побегне към Европа и да бъде повече от 10 години вън от Америка. Пред мене е сега неговата последна книга “Огледала. Една почти универсална история“. В нея има 600 истории от - ако може така да се каже, неразказаната досега история на света. Галеано се е постарал да познае гледната точка на тези, които са направили тази история, но не знаят за това, защото не присъстват в официалната история. Авторът не е любител на измислените истории, обикновенно върви с бележник в ръка и записва всичко, което може след това да разкаже от името на тези, дето нямат дар слово да пишат. Но вижте, новата му книгата е по-скоро с въпроси отколкото с отговори. Там са вечните питания - как да се разказва историята без да попаднем в познатите заблуди, бели петна и т.н.. А това беше една много хубава тема, която през миналата година и началото на тази, проф. Богданов стимулира да се обсъжда във Форума.

За да не ви разсейва в момента, по-добре да ви преведа нещо от книгата на Галеано, защото не е честно само аз да я чета, а вие, не.

Този малък текстът е написан по повод посещението на автора в пещерата Алтамира, при палеоложки фрески, които красят стените на това място:

Създаването на красотата

Стоят там, изрисувани на стените и на таваните на пещерите.
Тези фигури, бизони, лосове, мечки, коне, орли, хора, нямат възраст. Родени са преди хиляди и хиляди години, но се раждат всеки път отново, когато някой ги гледа. Как са могли те, нашите прeдци, да рисуват по такъв фин начин? Как са могли те, тези груби хора, които с голи ръце са се биели със зверовете, да създадат толкова изящни фигури? Как са могли да изрисуват тези носещи се във въздуха линии, които се изплъзват от скалата и тръгват с ефира? Как са могли, как е могъл той да ги нарисува...?
Или как тя е могла?

***

Морис, надявам се този мой коментар, който не е теоретичен и който писах без да съм видяла твоя, сега да е на място в разговора именно по темата за приемането на красотата. Така, както т. нар. "варварски народи" са се прехласвали по красивите неща, така се случва и т. нар. тогавашни “цивиливозовани колонизатори“ да откриват красотата в другите култури, ако не им се отдало да го направят тогава, при завладяването, могат и сега. Но това е голяма тема, в която по-добре да не влизам.

“Обръщането към красивото, неговото усещане се случва независимо от културните различия, от общото, което скрепява една култура. То разколебава локалните затворености, характерните за дадена цивилизация нагласи за разпознаване и различаване...“. А тука темата за локалната затвореност в света на глобалната патардия според мене е вече тема достойна за обсъждане. Това май е точно темата на нашата съвременност, на нас и живелите вън от страната и живелите предимно в нея. Все си мисля, че без да се говори, обсъди, осмили тази актулана проблематика е трудно да се разбере света, в който живеем и начина, по който живеем и това, което избираме и не избираме да живеем като наш живот в нашето време.

“...красотата на ненаписаното още произведение, което ни привлича да го напишем.“ Казано е толкова точно! Тази красота, която виждаме в един момент преди да е добила външна форма и другите да могат и те да я видят, това е красота, която ни е докоснала отвътре. Тогава един такъв човек, изживял тази среща с красотата, може би да го наречем ‘озарен’, озарен от красота.

***

Сега видях написания преди малко коментар от проф. Богданов. И тъй като се забавих да публикувам това, което приготвих тази сутрин, нека да го оставя така, както е и в друг момент да взема отношение по написаното по-горе.
Тема № - 48 Коментар № - 5398 Анета де ла Мар - 2011-09-16 13:24:23
Вчера ми се стори, че няма да издържим до следващия заглавен текст, обещан ни за края на месеца (и той, както разбирам, ще бъде по темата за красотата). Но днес чета коментарите и разбирам, че коментиращите стават все по-съсредоточени, че дискусията е прекрасна и не трябва да се прекъсва. Та затова вчера започнах текст, който да стане заглавен. По темата за дизайна на нашия форум. Съкращавам го в този коментар и отговарям и на въпроса на Истинския Сократ.

Най-напред за дизайна. Думата е чужда, звучи етикетно съблазнително, но, така или иначе, означава проект. Това беше, най-напред, мой проект за това това какъв да бъде форумът. После той беше поотместен от участията и коментарите, които последваха. Имаше и пропадания като наскорошните две кавги, но и извисявания като това след сегашния заглавен текст на Морис и коментарите към него. Без да се колебая, благодаря на Морис и за заглавния текст, и за отлично ръководеното коментиране. Да, но и в това извисяване наместването на първоначалния дизайн и изобщо работенето продължаваха.

Преди доста време, като един вид резултат на това наместване, беше изоставянето на първоначалната заглавна тема любов и разказ на книгата, която пишех, и заменянето й с разказ и реалност. Напредвам, страниците са вече 300, сега довършвам главата за Хезиод. В началото на тази глава се образува цялостен текст, озаглавен “За смисъла на идеите свят и реалност и за т.нар. херменевтическо разбиране», който вероятно ще предложа на вашето внимание. На форума съм задължен и за работата по «Дървото на живота», «За духовното» и обещания почти завършен текст по темата асиметрия.

Защо не публикувам споменатите текстове? Защото са разчленително уморявящи и не са изпълнени достатъчно лично според вече повлияния от форума дизайн за текст, чиято по-готова форма съм изложил в увода към моята последна книга. Вече съм поправил този увод, и то в два варианта, единия от които споделих с Христо Тодоров. Вторият вариант е като че ли по-добрият. Но и той, защото е в книга и е адресиран към неясната аудитория на всички интересуващи се, е все още далеч от идеала тези различни да са по някакъв начин и свързани, дълбинната причина за това равновесие между послание и слово, за което похвалих Георги и Де Карабах и което е налице и в редица коментари на Морис, а и на Марта.

Та кой е този идеал не като контекст, а като слово? Това е т.нар. от мен средно слово – подредено и свързано като писано, но и достатъчно устно. Не запиращо в термини и думи-етикети, а влизащо и в синонимни редове. Неоставащо в една тема, а хем можещо да се впусне в нея различително и в детайли, каквото прави и научното говорене, хем умеещо да не влиза в капана на опредметяването на различеното, а веднага възспиращо го с оприличавания и уедрявания. Такъв е горе-долу идеалът за слово в нашия форум. Изказвал съм го с практически формули като «свързано слово» или като това, за което пита Истинския Сократ, «равновесие между послание и слово».

Подобен практически характер има и моето твърдение, че доброто слово не е обективистично, а винаги лично оцветено. Което означава авторът му да бъде по-лично засегнат от понятията и темите, за които мисли, без да смята, че голямото е нещо само професионално важно, а истината е на малкото битово или вътрешно лично, което няма общо с професионалното. Оттук и другите мои призиви – за средните пътища между поезията и науката и философията и живота, които налагат и коментираното средно слово, в което метафорите, когато е нужно, стават понятия и обратно. Именно стават, а не са такива по начало и за винаги.

По-лесно се говори за идеала и изобщо е по-лесно да се говори. По-трудно е да се намали неизбежната разлика между казването и помислянето и правенето вътре в живеенето. Въпреки че няма особена разлика между тези две страни, защото и когато мислим и казваме, и когато правим нещо, само привидно сме тези аз-ове, които помислят и правят. Вътре в тях са и многото други аз като нас, породили и ползвали 1. езика, на който мислим и говорим, и 2. стандартите, целите, идеалите и ценностите на онова, което правим. Избираме едни от тях наместо други и различително сме именно този аз, който сме, без да ни интересува, че бидейки определен, той е и подвижен и постоянно прелива в една или заедност.

Понякога наричам тази «философия» функционален реализъм. Той се усеща донякъде и в делата на НБУ, без да бъде нещо трайно нито в моя, нито в по-големия ни общ живот в този университет, нито в по-малкия в този форум. Не е нещо трайно, защото става дума за повече желан отколкото за реално осъществим дизайн. Дизайнът е ред. Така че колкото и реалистично да е проектиран, този е винаги ограничен от двете неизбежни безредия – 1. породено от това, че принципно се различаваме един от друг, защото си служим с различни идеи и символи, и 2. породено от това, че всеки от нас в своето вътрешно време неизбежно пропада в едни или други ями на глупост и радикалност. Затова и ценим този форум – защото ни държи по-далече от тези ями. Е, не че и той, също като живо същество, няма своите ями.

Една част от отговора на въпроса ви, Истински Сократе, е по-горе. Посланията са особено трудни, когато са адресирани до всички хора. За да е добро и по-точно едно послание, то освен към всички трябва да е насочено и към някакви свързани хора. Разбира се, тази двойност – на някакви всички и някакви свързани, трябва да е изразена съответно, словото да не е реторично общо, а насочено. Което включва и съответна дължина. Затова кратките коментари във форума са обикновено по-успешни от заглавните текстове. Но, така или иначе, Истински Сократе, не казвам нещо особено различно от препоръките на старата реторика.
Тема № - 48 Коментар № - 5397 Bogdan Bogdanov - 2011-09-16 12:34:25

Здравейте,
Като се вгледах тази сутрин в последното си „послание”, изпитах известен (семиотичен) смут, особено около смислите и знаковостта на разказана от маркиза историйка. Позволете ми малко да се поясня.
Там, доста неумело и грубичко, намеквам, че на нашия приятел, отдал инженерните и творческите си умения на (негнилата, напротив цъфтяща) Дания, не му е останало много време, сигурно заради яка и целенасочена работа в неговата сфера, да хвърли по-любопитно око към историята, хуманитарното (семиотиката няма да я споменавам). Е, не казвам, че цялата датска инженерна общност единодушно е приела за факт построяването на пирамидите от извънземни (то знае ли човек?)
Очевидно, позволил съм си тази „компрометираща” илюстрация в патоса по вярата и надеждата за българското образование. А може би и като своеобразна реакция на критиките от страна на нашия пристигнал от Дания сънародник, че при нас се пие много кафе и се губи много време в приказки. Прав е човекът! Ама, много падна работата в нашия бранш, затова сме се залутали в словесни пътешествия по „пътищата на коприната”, политиканстването, превъзбудения провинциален „парламентаризъм” и какво ли не… За наше успокоение обаче, тъкмо от Дания и с молба от българина-инженер, преди време ни дойде една много „главоблъскаща” поръчица. Там никой не се наемал с такива дребни, пък тънки изделия, скъпо излизало и т.н. Впрегна се споменатият мой приятел (майстора), маркиза и той туй-онуй. Мобилизирахме всичките си (български) школски и занаятчийски знания и техники. Опапахме я.
Платата беше символична, но ние получихме – удовлетворение. Изделието (пилотен макет) там се харесало и проработило в полза на датската научно-инженерна мисъл.
Какво да искаме повече?...И отидохме да си пием кафето, с повишено самочувствие и надежда да дойде още нещо, отпаднало от датския трудов и творчески конвейр… Дай боже всекиму. Защото и ние можем някои работи…Иначе всичко ще продължи да ни идва наготово от далечния братски Китай.
И тъжно ще си повтаряме, язък за нашата отвореност към наука и слово, за безспорните качества на българина като творец и човек „без капаци”, за доказаната му работоспособност по света (и по-малко у нас).
Такива работи. Пак встрани от дискусията, но семиотиката може и да ги „върже” но някакъв начин. С уважение към всичките й адепти и изкушените от нея!
Тема № - 48 Коментар № - 5396 DeKarabah - 2011-09-16 10:59:06
Истински Сократе, въпросът, който задаваш на проф. Богданов е този, около който се върти нашата дискусия: единството между слово и послание, смисъл и форма - красотата, символът.

Георги, аз съм създал у теб погрешното впечатление, че схващам красотата като чисто интуитивно, несвързано с никакво разпознаване и различаване, с никакво общо събитие. Не е така, но ми се струва, че разпознаването и различаването, както и общото, не са достатъчни условия за красивото. Не всяко разпознаване и различаване води до преживяване на краивото.

Има една особеност на красивото, на която обръща внимание Манделщам, към която ни приобщава и Анета: това е способността му за интегриране на културите, за универсалност. Т. нар. "варварски народи" са се прехласвали по красивите неща в античните центрове. Европеецът и до днес изпитва влечение към екзотиката и прелестите на далечни от него народи и цивилизации. Т.е., обръщането към красивото, неговото усещане се случва независимо от културните различия, от общото, което скрепява една култура. То разколебава локалните затворености, характерните за дадена цивилизация нагласи за разпознаване и различаване. Напълно различният като житейски опит, идеология и психология Сталин се чувства странно привлечен от Манделщам. В историята ясно може да се види как европеецът след посещението на изтока, след откриването на Америка става друг. Други стават и руснаците след като са видяли красотите на Западна Европа, воювайки по фронтовете на Втората световна война. Това вече не са онези идеологически зомбирани хора, убедени, че живеят при най-добрите възможни условия. Сталин много добре го усеща и първата му работа е да попълни лагерите с войници, които са били в немски плен.

Символът, както ти правилно казваш Георги, не допуска конотации и свободни тълкувания. Но не мислиш ли, че по този начин той ограничава произвола на субективността? Символът ни среща с ясно заявеното друго по отношение на нас. Не бих казал, че това отношение е тиранично, защото в красивото няма принуждение и насилие, ние доброволно жертваме своето "себе си" пред него, както правят жените пред статуята на Афродита. В красотата винаги има доброволна саможертва.

С това, което казваш Георги за стила, съм съгласен. Примерът с текста на Барт е много убедителен. И ти, и проф. Косев повдигате една тема, която виждам като продължение на дискусията. Проф. Косев е прав, че аз имам предвид предимно сетивно заявената красота. Но има и друг тип красота - менталната. Това е красотата на ненаписаното още произведение, което ни привлича да го напишем. То няма традиционно сетивна форма. Не бих казал и че то е обвързано с волята, с целта. Много от произведенията, например "По следите на изгубеното време", остават недовършени, непрекъснато се разширяват и разливат. Това показва, че стремежът на писателя не е бил просто да напише един текст, да свърши някаква работа, да употреби определено усилие. Той се е чувствал увлечен от самото писане, забравял е себе си в него, както се случва с нас в житейското ни прехласване по красивите неща. Ето защо той има право да заяви "Не зная как го написах". В менталната красота също има сетивност, но това не е сетивността на докосването и мириса. Много писатели са споделяли, че, когато пишат чувстват думите по особен начин, че се усещат част от историята, която разказват. Нека поговорим повече за този друг тип сетивност, за този друг тип красота.
Тема № - 48 Коментар № - 5395 Морис Фадел - 2011-09-16 10:39:48
От интересени по-интересни коментари се сипят във форума! Форумът по стил и по класа се превърна във възрожденска класна стая! Аз също поздравявам и прегръщам ГГ и неговите приятели Искро Косев и Маркиза Карабах! Но към проф. Богданов отново имам въпроси! Разкажете ни, проф. Богданов, какво е това слово, което служи на посланието така че не надхвърля само себе си? А това послание, което започва и приключва в словото? Както Маркиза умее да превежда стихове, така аз умея да задавам въпроси!!!
Тема № - 48 Коментар № - 5393 Истинският Сократ - 2011-09-16 00:16:29
Честит 15 септември на учителите и учениците им!

Хубав ден за българите и за техните ДЕЦА. Повече останахме без много имане,
(то, кога и сме били много имотни), тъй че в такъв ден сме радостни. Имаме школото! Натам са надеждите – и на учени, и на „прости хорица”. Ако не бях го видял днеска в очи и усмивки, и в друго звучене на гласа на старо и младо, нямаше да изпадна в такъв умилителен въвод. Не ми се ще да се заблуждавам, но направо ще изразя убеждението си, че бедната наша майка България тази година в още по-силно искане и блага надежда хвърли бакърчето с водица да изпроводи децата си към училищните двери. Дай боже, повече такива светли дни.

Маркизът пък, недоучен в много, но любознателен човек, получи свой личен повод за радост. Нещо като „много добър (5)” от патрона на форума проф. Богданов. Щастлив съм, и с абсолютна увереност поздравявам колегата Георги Гочев за кръглата щестица! Ако имах правото да пиша оценки, щях да раздам поне още три-четири на участници в последната ни дискусия. Най-паче, на брилянтния „домакин” на дискусията Морис! (Имащите търпението и любопитството да я следят, разбира се, просто продължават напред с несъмнен успех!)

Но какво да кажем за представянето на Учителя, проф. Искро Косев?
За пореден път уважаемият български учен и гражданин ме изпълва с възхита и вяра, че нищо от откровеното и значещото не се предава лесно. След такива срещи сънищата и дните ми стават по-дълги, по-спокойни, по-смислени. Изключително ми импонира безпределната лекота, (и светла, дълбока придирчивост към себе си), с която професорът излага пред нас свои (струващи и в откровено материален мащаб много)
достигания и запаси от научно дирене и готовост. С преклон !
Неотдавна Марта загатна, направо проговори, че същността на този форум, може би неговата най-непоколебима сила, се състои точно в това. Аз вече не се съмнявам, че е така. Някой може и да хихика отстрани, но на маркиза изобщо не му пука. Ха-ха, пак каза маркизата… Между другото, колкото и да съм внимателен в хода на форума, не можах да разбера къде се изгуби, или тайнствено се преля и възроди, The Tree of Life?
По скромната, непредизвикателна и честна оценка на Маркиза семиотиката е мощна и красива наука, свързана с всички останали науки. Просто е млада и й трябва още малко търпение.

Накрая, пак с колебание, но в опит да просветля (или съвсем да замъгля казаното дотук), ще се опитам накратко да Ви разкажа поредна историйка…Седим преди време и пием кафе - трима мъже. С три различни житейски съдби, с известна разлика в годините (между петдесет и …до седемдесет и…). Впрочем, което ни е вкарало изобщо в такава заедност на пиене на кафе, не е много ясно за никого от нас. Каквото, ако сте забелязали, се получава почти винаги. Маркизът би казал: Най-добро е самотно изпитото кафе. Тогава човек си събира мислите, а и очите му виждат нещата наоколо.
Както и да е… Изведнъж, бъбрейки за това-онова, попадаме на въпроса: кой е откривателят на Китай? И тримата знаем, по свой начин, че е Марко Поло. Ама оказа се, доникъде не стигнахме. Единият от нашата спореща троица, кадърен инженер, мъж, работил почти три десетилетия (а и досега) в Дания, отказваше да приеме, че е възможно Китай да бъда открит за Европа толкова късно. Маркизът, с неговите полузнания и полустигания до определени полуистини, напираше с бащата и чичовците на Марко, възможното учене на китайския език „на място”, чрез бавно опознаване на знаци и символи и прочие…Третият наш приятел отиваше и се връщаше напред-назад по Пътя на коприната…И накрая – доникъде не стигнахме.
Не, стигнахме – до общия извод, че нещата в България са странни. Нашият събеседник,
инженерът, работещ в Дания, можеше да лети поне веднъж месечно до Китай или Япония, по работа или за лекции. Ние, другите двама, май и повече знаещите, продължихме да се скитаме напред-назад по пътищата на коприната…Сетне, както обикновено се получава, разговорът (с нашия датски съотечественик) отиде до прословутото построяване на египетските пирамиди от извънземни и пр. Маркизът и неговият приятел (един от най-добрите майстори на каквото и да поискате в отдавна незанаятчийска България) седяха и слушаха. Беше им тъжно, но без завист. И с известна доза очакване за намиране на по-кратки пътища. Но не преди да си види, докъде ще ни изведат нашите по-изнурителни, по-вътрешни пътеки.

Дългото пиене на кафе не значи да си седял на едно и също място.
Или да не си пътувал по Пътя на коприната.
Или нещо подобно.

С пожелание за път с гостоприемни и изворни места за кервана на Форума!



Тема № - 48 Коментар № - 5391 DeKarabah - 2011-09-15 23:28:53
Благодаря много за поздрава, проф. Богданов! И аз изпращам своя поздрав и пожелание за още няколко летни дни във форума и навън.

Морис, реагирам на три неща, които казваш в последните си коментари: за това, което наричаш “първоначално прехласване пред красивото”, за стила и за символа.

Първо за “първоначалното прехласване”. Сигурен бях, че ще защитаваш най-силно и упорито именно тази точка от своята теза – че срещата с красивото е неочаквана и неподготвена от никакво знание. Тук е най-сериозното ми несъгласие. За съжаление, не можах да те убедя с аргумента на платонизма, който предложих в началото на дискусията, Дмитрий също не успя на свой ред с аргумента на феноменологията. Затова просто ще повторя какво смятам и ще го оставя така. То е, че дори и да нямаме знание за конкретното красиво, имаме вече знание за някаква обща структура, която то носи в себе си. И я разпознаваме мигновено, преди да можем да я назовем. Затова казах, че може никога преди да не сме слушали Веберн и изобщо класическа музика, но когато чуем Веберн, ще познаем, че това е музика, а не шум, и ще изпитаме удоволствие от това знание.

Като казвам разпознаване, разбира се, казвам и различаване. Едното върви с другото. Само човек, който познава добре историята на класическата музика, веднага ще разпознае Веберн и като го разпознае, ще го различи например от Шьонберг, но всеки неспециалист на мига може да направи различаването между човешката творба музика и природните звуци. Това е, струва ми се, и най-общата основа, върху която се крепи предварителното ни знание за красивото – способността ни във всеки един момент да направим с много бърза скорост разлика между природно и човешко дело.

Стилът е човешко дело, Морис, в природата няма стил. Затова и обикновено когато някой писател казва, че не знаел как е написал нещо със стил, той го казва или поради изкуствена скромност, за да предпази ценната идея за своя природен талант, или поради това, че не се е наблюдавал достатъчно как с часове майстори текста си. Нещо повече, стилът е и изкушение за писателя, а е изкушение защото, даже и да не го осъзнава, този, който създава и поддържа стил, усеща, че се занимава с форма на обществена архитектура – поради това, че и той по подобие на политика трябва да свърже в едно трайно и органично цяло различни елементи. (Слагам в скоби и моето странно тълкуване на симпатията на Сталин към Манделщам, тълкуване без елемент на етика. Сталин може би е разбрал и одобрил едно нещо в поезията и прозата на Манделщам повече от всеки друг – тираничния стил на писане, който има Манделщам.)

По тази причина и през 60-те години на XX в. се появява разбирането – може би най-напред с първата книга на Ролан Барт “Нулевата степен на почерка” – че истински аполитичната и защитена от идеологии литературна творба не е онази, която не се занимава пряко или скрито с политически теми, а онази, която не желае да има стил. Оттам и съвременните на Барт опити да се пише почти без никакъв стил, прозрачно, с къси и несвързани фрази. Познавате романите на Ален Роб-Грийе и Натали Сарот.

Според тази концепция за стила една от най-властните форми на писане се открива в символистичния почерк. Защо? Защо символът се представя като най-тираничния знак в езика и културата? Първо, поради това, че като не допуска конотацията, той не дава никаква свобода на тълкуване. Второ, поради това, че разкрива своя цялостен смисъл не пред всеки и винаги, а пред малцина и то само в определена ситуация.

Първото, което казвам за символа, е ясно – кръстът наложително означава мъките Христови и нищо друго, – но второто се нуждае от кратко допълване. Ще използвам примера, даден от Морис. Статуята на Афродита, Морис, не е за всеки грък във всеки един момент въплъщение на богинята Афродита. Статуята става богиня може би закратко, само за един миг, само за онази жена, която заедно с други жени отнася дарове в храма или светилището по време на голям празник. Иначе тя е просто статуя, както е за нас статуя Венера Милоска в Лувъра.
Тема № - 48 Коментар № - 5390 ГГ - 2011-09-15 23:09:27
2  3  4  5  6  7  8  9  10  11 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 70450

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 8612

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25988

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 124014

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 63729

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 15019

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 7616

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 168363

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 49647

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 31738

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA