ФОРУМ - АРХИВ

"Понякога отвътре, понякога отвън": Че Гевара и латиноамериканското освобождаване на стиха в поезията на Екатерина Йосифова

Мачу Пикчу, Перу, снимка Бася Аштабска

ЙОРДАН ЕФТИМОВ


Третата стихосбирка на Екатерина Йосифова, „Посвещение”, е лирически дневник. Фикционален дневник, воден от жена, чийто любим е катастрофирал и се възстановява в болница. Дневник на влюбена жена, която в течение на две седмици (и две седмици след фикционалната катастрофа) записва отначало състоянието на ранения и процедурите по възстановяването му, а после все повече – своите субективни усещания и дори естетически размисли, за да стигне до дълги записи на стихотворни пасажи. Дневникът на една влюбена поетеса. Не просто пишеща стихове жена, а именно поетеса, която размишлява върху статута си на автор в перспектива, а не като получил признание за вече публикуваното.

И ето че насред любовната стихосбирка се появяват Че Гевара, Виетнам, китовете самоубийци, космонавтите, речта на вожда Сиатъл, гватемалският поет Роберто Обрегон Моралес, убит през 1971 г.(1) Едва ли литературният историк днес бързо ще реши, че тези културни реалии са резултат направо от работата на автоцензурата, търсени методично, за да придадат на книгата вид, който да я направи подходяща за издаване. Да приемаме, че българските поети от епохата на социализма, включително от 70-те години на XX век, са вече завършени играчи, които само пудрят книгите си с необходимите за издаване теми, докато всъщност ги интересува друго – тази нагласа се опровергава от всяка стихосбирка. „Надхитрянето на системата”, както неведнъж в наши дни се говори за не една книга от 60-те-80-те, е напълно опростяващо понятие, зад което стои идеята, че авторите са стопроцентови дисиденти, а редакторите в издателствата – стопроцентови служители на системата.(2)

В „Посвещение” Виетнам е синоним на „завехналата съвест”, но се появява в стихотворението „Когато казвам нещо”, което е програмно, а възможностите да представлява палинодия на „Нищо не разбират” на Маяковски със сигурност си заслужава да бъдат проверени. В него се мяркат и китовете самоубийци, чийто вопъл ние не разбираме, и космонавтите, които се носят в „безмълвни широти”, тоест в самота. Стихотворение, което говори за трудната комуникация, за самотното същество човека:

„КОГАТО КАЗВАМ НЕЩО

Когато казвам нещо, каквото и да казвам –
значи, че не казвам всичко.
Ако добре ме слушаш, значи много ме обичаш.
Поне така ме слушай, както слушаш своята възглавница насън:
всичко си е тука, в главата ми почуква,
понякога отвътре, понякога отвън:
И бавната ми зрелост. И старият ми срам.
Завехналата съвест на име Виетнам.
Децата ми, децата, сънят им непокрит.
(Какво крещи безгласно самоубиец-кит?)

И любовта измислена,
и Любовта без мен,
неискрената искреност
и погледът зелен.
И мойта несамотност,
и мойта самота,
и мъничкият Космос
в душата на света,

където нещичко трепти
далеч от друго
и все пак всяко се върти
ведно със друго,

и през безмълвни широти
(като във мене)
обречен космонавт свисти
като през мене.

Понякога отвътре, понякога отвън.”(3)

В средата на следващото десетилетие, 80-те години, критикът Константин Еленков използва като напълно самоочевидно понятието „преодоляване на патетизма”, за да опише явления като поезията на Екатерина Йосифова:

„Но някак по-„картинно” е да си представим първата „фаза” от така нареченото „преодоляване на патетизма” като едно очовечаване на поетическото слово: преодолян беше патосът, който имаше реални основания във времето, но бе лишен от реалните за човешкия глас топлина и искреност. През втората „фаза”, която можем да отнесем към началото на 70-те години, атакуван беше „романтичният” патетизъм, ако можем така да наречем патоса, който бе необходим за поетическото слово, но който го въздигна прекалено много към слънцето и звездите. (Почти нямаше поет, който да не разговаря със Слънцето, Космоса, Мирозданието.) Дойде ред на приземяването – от астрономията като най-ценен трофей остана „обсерваторията” на сърцето.”(4) 

Години по-късно това картографиране изглежда дълбоко проблематично. Не само заради това, че подобен прочит лишава историята на литературата от работата на случайността и авторските различия, от неточно осъществените интенции и погрешните прочити. Поезията на Биньо Иванов и Екатерина Йосифова има много по-голям залог от това да депатетизира поетическото слово. Общият залог на тези поети спътници е стремежът поезията да изразява несигурността на възприятията и съзнанието, но по един обективизиращ начин – без да отрича политическия контекст, тя поставя акцент върху фрагментираността на човешкия опит. Затова в „Когато казвам нещо” пълноценното слушане е въплътено в пълнотата и нерационалната стихийност на сънуването. Пълноценното представяне на човешкото съществуване е възможно само ако включва коефициент нерационализируемост. Самият дискурс съдържа слепи места, неизразителни или лошо изразяващи места, пасажи, които днес, в епохата на компютърните програми, бихме нарекли с лекота „бъгове”.

Първото, което се вижда в стихотворението, е едновременността на мисли от различни редове, които връхлитат в съзнанието, редуват се безредно, надскачат се. Отглас на концепцията за поток на съзнанието. Още през 1967 г. в станалия бързо популярен със своите експерименти роман „Корените” Васил Попов въвежда този похват, зад който стои бергсонианската идея за флуидността на опита.

Това, което е истинска новост за българската поезия, обаче е идеята за естествения хаос, с който съзнанието живее и който включва припокриването на възприятията с предубежденията. Не просто симултанността на опита, а както още Аполинер в „Зона” разгръща широко – опита като състоящ се и от всякакви „странични шумове”, включително идеологически. Опитът включва и крясъка на рекламите, чийто свят е основан на силните сетивни дразнители, и основаните върху внушението за чиста истина, изискващите пълно доверие в себе си журналистически новини.

В средата на 60-те години в САЩ е излязла бързо превърналата се в особено влиятелна за западната хуманитаристика книга на Кенет Бърк „Езикът като символическо действие”, в която тази сложна конституция на съзнанието е описана именно като закономерен хаос. Онова, което наричаме „действителност” ("reality") Бърк схваща като „бъркотия от символи за миналото, комбинирани с всякакви неща, които знаем главно от карти, списания, вестници и други подобни за настоящето... конструкт от нашите символни системи” („clutter of symbols about the past combined with whatever things we know mainly through maps, magazines, newspapers, and the like about the present... a construct of our symbol systems"). (5)

И ето го този свят, който преплита и сблъсква образи от медиите с уникалния индивидуален опит, абстрактния, пропагандно конструиран Виетнам с повиването на собствените деца в хладната нощ. Те са еднакво реални. И неразбираеми. Образът на крещящия безгласно кит-самоубиец е синоним на поета: какво казва той е предварително неясно, обречени сме на неуспех да разберем.

И образът на космоса вътре в космоса – където всичко е независимо, разбягващо се, и все пак свързано. Където малкото може да бъде по-голямо от голямото. Светът е готов да понесе ново описание, претендиращо да улавя най-малките му и наглед незакономерни трептения. Това не е непатетично. Но е снабдено с друг познавателен патос и това не е утопическият патос на симплифицираната комунистическа идеология от 50-те и първата половина на 60-те години на ХХ век. Това е патосът на едно центриране в личността, чийто свят съдържа толкова непознати и вероятно непознаваеми континенти. Центриране в личността, която прилича на дърво, олюляващо се на вятъра – и това е вятърът на различните символни светове, които я атакуват едновременно.

Разбира се, с понятието „депатетизиране” може да бъде назована когнитивната ирония. Космонавтът е обречен и „свисти” през тялото на самоописващия се Аз. А стихът „Завехналата съвест на име Виетнам” стои като идеологическа кръпка, неподкрепена, обратно – отхвърлена от следващия стих за децата. Сблъскване на редовете като в „Селска хроника” на Вапцаров, където обаче те, макар и противопоставени, са съположени и субординирани, така че идеологическата фраза парола на финала не звучи като „бъг”.

В средата на 70-те обаче стихотворения като това изглеждат само трудноразбираеми, може би претенциозни, може би патологични, но не и истински дисидентски. Нали съдържат идеологическите думи пароли, разпределени из текста с необходимата честота? Така опираме до рецепцията и нейните институции – структури отвъд стихотворението, но най-важни за неговия живот. В книгата си „Посвещение” Екатерина Йосифова вмъква темата за рецепцията като част от онова, което нарича своя поезия. И ключов мотив тук се явява неяснотата:

„Винаги се стъписвам, когато ми кажат, че стихотворението ми не било ясно. И съвсем онемявам, когато някой ми заизтъква като достойнство тази неяснота: сложно и модерно, и т.н. на тая основа идва подозрението в преднамерено, формално замъгляване и усложняване.
(...)

Сега така, единствено така: върви,
върви така, следата да кърви.
С крака от тръни с кожа с нокти
със смях прехрипнал от проклятия върви, защото
не трепва тая скулеста земя
с ореол от пот, мухи и древност на челото.
И вече все едно дали от мъдрост е невъзмутима
или зад индианските клепачи е пустиня
без жажда и без болка.
Добре, и святите, и срамните й рани пръст покрива,
кои са святи, ехото на времето е насмешливо,
но ти си тук и ще вървиш, защото все така на пъпа й седят
богове от яспис и деца от глад.

Благословен наопаки, чист като сърцевина на плод,
чист като скалпел в тая скулеста земя
с простреляните си нозе, с отрязаните си ръце
докосна ли сърцето й,
което бие.

Какво е за другите, щом това е възможното за мене стихотворение за Гевара?

Понякога някой смело споменава за неяснота (в похвален смисъл, сигурно като синоним на сложно усещане) у световно утвърден поет: Елюар или Вальехо, или Рицос например. Не е утеха, но мога да реагирам и да се опитвам да си изяснявам какво е ясно в поезията и доколко.” (6)

Със сигурност това е болна тема за всеки български поет в епохата на социализма. Обвинението в неяснота няма силата на обвиненията в антипартийност, антинародност, антидемократичност, но пък има силата да забавя и дори стопира издаването на едно стихотворение или стихосбирка, а заедно с това и признанието на самия поет.

Важно е, че за разлика от поетите на Априлското поколение „тихите поети”, към които Екатерина Йосифова често е причислявана, обикновено отричат и директното си повлияване от левите авангарди. Но и от постепенното запознаване с западната поезия на ХХ век чрез периодиката от епохата на Размразяването и преводните антологии от 1960-те. И ето че в цитирания пасаж като индулгенция все пак се появяват имената на големи модернисти, които не само са симпатизирали, но и членували в комунистическите партии в родината си.

Стихотворението на Екатерина Йосифова има валенциите на тройно съгласие и несъгласие спрямо очакванията. По отношение на темата – то е посветено на краен левичар, един от дейците на кубинската революция, но, от друга страна, на политически деец, който довежда до крайност идеята за перманентната революция. И по отношение на формата – то е обскурно, а и отказващо да използва препинателни знаци. И накрая – по отношение на мястото си в книгата: то е ода за един партизанин, включена в сърцевината на любовна стихосбирка.

Изборът на Че Гевара като герой на стихотворението не би могъл да се тълкува другояче, освен като знак на скланяне пред задължението на всеки поет от социализма да вземе отношение към революцията. (7)  Именно то впрочем е веднага преведено в две антологии на младата българска поезия – издадени в Унгария и Полша още през 1978 г. (8) Но все пак говорим не за Ленин, а за революционер, превърнат още приживе в икона на неспокойното съществуване, на революцията, разбирана като тотален отказ от спиране на едно място. И с това в годините на застоя, Брежневата ера за социалистическия лагер, име на „истинското” комунистическо поведение.

Екатерина Йосифова пише: „За мене образът на Че Гевара се създаваше в продължение на две-три години и е дълго даже да изброя от колко неща: първо от романтичната представа за революционера, още повече „зарязал обещанията за наситен житейски възход и понесъл красива глава към пламтяща смърт” (не е цитат, а неудобство от фразата). После внушението на онова мъжко стихотворение на Гилен за дневника на Че; после самият дневник. Книги, филми, снимки. И смътната представа за тая тайна на непроницаеми народи и религии, наречена Латинска Америка, за нейното величие и мизерия. За джунглата на съзнанието, джунглата на душите, в която тоя човек се врязва.” Наистина в годината след смъртта на Че Гевара излиза филм с Франсиско Рабал, а през по-следващата, 1969 г., друг – с един от най-популярните холивудски актьори на своето време, Омар Шариф. Но Че Гевара още приживе живее в създаван не без свое участие свят на неомитологизиране – непрекъснато търси възможност да бъде сниман за водещите американски списания, а през 1964 г. е гост на най-дълго просъществувалото неделно токшоу по американска телевизионна мрежа – половинчасовото „Face the Nation” по CBS.

Че Гевара е попсимвол. И ако западният свят го включва в онази ситуация, която Том Улф нарича „radical chic”, увлечението на богатите и образованите да подкрепят революционери и терористи, източният го приема като подновяване на утопията за освободилия се и борещия се за свободата на другите човек. Това уточнение е нужно, защото българският интелектуалец от 70-те със сигурност не е възприемал подкрепата на западното висше общество към личности като Че в саркастичен ключ – като флирт и мода. Консервативният журналист и писател Том Улф изковава термина „radical chic” в голям фийчър за благотворително парти, организирано от композитора Ленард Бърнстейн и приятелите му и целящо събирането на средства в подкрепа на Черните пантери, радикалната организация на черните в Америка. Статията започва с обрисуване на Бърнстейн като човек, за когото любовта е на първо място (неговото кредо било Amo ergo sum), а след това – добрият вкус, способността да се усетят нюансите, които топящо се късче сирене рокфор оставя в устата. И след това – как точно този префинен артист кани на специално парти в тринайсетстайния си апартамент на Park Avenue десетки богати режисьори, художници и музиканти, за да ги срещне с Робърт Бей, който 41 часа преди това е бил арестуван с пистолет в ръката да участва в акт, който политическата коректност на либералното общество е назовало „улесняване на престъпление” (criminal facilitation”). (9)

Екатерина Йосифова е в съвсем друга позиция. За нея Че е чист символ. Дори да е попадала на информация, че именно той е сред създателите на трудовите лагери в Куба или че лично е отговорен за разстрела на стотици представители на стария режим без съд и присъда, това е звучало като маловажна подробност. „Смътната представа за тая тайна на непроницаеми народи и религии, наречена Латинска Америка” – това също е причина за фиксацията на Екатерина Йосифова в кубинския революционер.

И ето го Че в поза, напомняща Хаджи Димитър от одата на Ботев, с отрязани ръце (този детайл от реалността – отсичането на ръцете му след разстрела му, като свидетелство, че е той – все пак попада в редицата от ярки символи в българското митосъзнание – като Стамболов или Балканджи Йово), събрал в описанието си черти от библейските анахорети и партизаните. И поанта, препращаща към свръхпопулярния сред българските поети стих на Салваторе Куазимодо в превод на Драгомир Петров „Човек е сам върху сърцето на земята,/ пронизан от едничък слънчев лъч”, даван често като емблема на силна поезия.

Екатерина Йосифова е знаела, че онова, което ще изглежда особено смутително, е изборът на синтаксис и изобщо аграматизмите, с които нейният съгражданин и приятел Биньо Иванов вече си е изградил твърд образ на модернист. Събира ги разбирането за спонтанност на поетическия език (10) (който точно защото е по възможност необработен, е и неследващ кодифицираната норма), но и визията за света (11). Тяхната светогледна нагласа ги прави част от онези, за които Леон Даниел пише в спомените си, наричайки ги „пубертетите“, „които слушаха „Бийтълс“, издаваха ръкописно списание „Азбучен доносник“, караха се за Маркузе и Че Гевара...“ (12)

Спецификата на стихотворението на Екатерина Йосифова за Че може да се прояви в пълнота само ако го съпоставим с песните за коменданте Че на Николас Гилен, един от източниците на нейното вдъхновение (13). Те са подражания на народната песен и типологически стоят до такива неонародни текстове като „Имала майка едно ми чедо”, посветена на Никола Парапунов (14), или до витиевати просопопеи като „Приветствие” на Нино Николов (15). Гилен е добър приятел на социалистическия режим в България, гостувал е и е издаван многократно. Но по-важното е, че и той се е схващал от управляващите като поет одист, а от писателското съсловие – като приносител на авангардите. (16)

Още по-добре е, ако го съпоставим с одата за Че, написана от Биньо Иванов по същото време. (17) Биньо Иванов отива отвъд потока от семантично свързани реалии в „Септември” на Гео Милев. Този поток тук е много по-близко до потока на съзнанието, който за българската литература идва от латиноамериканската проза. Получава се като при онези чуждици, които всъщност са персийски или арабски, но са навлезли в българския през турски.

Латиноамериканският революционаризъм е необходим на Екатерина Йосифова, защото й дава цялостна визия за поезия, която в освободена от социалистическия класицизъм форма възхвалява изначалната свобода на света. В това й помагат всички преводи на левите автори от Латинска Америка, чиято рецепция през 60-те и 70-те години е особено интензивна:

„Прочетох малка книжка на руски език, братска по време и мисъл въпреки неясната далечина на страната, от която идва: „Кодекси” от Роберто Обрегон Моралес от Гватемала. Талантлив и незавършен, порив и обещание. Няколко дни след това чета: поетът, член на лява групировка, бил застрелян от полицията.

За Роберто от Гватемала исках да напиша песен, а стана пак стихотворение.

Може би някога ще успея да напиша добра песен.

Кетцал

Признак, че вие сте истински,
ще бъде, ако не се овъглите,
когато ви подам ръка.
Защото с другата ръка
аз съм се хванал
за високо напрежение –
за жиците на времето.
Роберто Обрегон Моралес

На Гватемалската джунгла в сърцето
сияе птицата-радост, птица-чудо, птица-цвете.
Кетцал –
странна птица, непрактично програмирана:
затворена, умира.

(Ах, свободата – болест, посока неистова.
С нея белязан, обсебен от копнежа по истинност,
къде тръгваш, поете?
Нагоре,
към корена,
възлизаш.)

Чухте ли как свистяха куршумите през сърцето на Роберто Моралес, поета на Гватемала? Не помните? Странно. Та това беше толкова скоро, вчера, почти днес.

Ах, поезията – смъртна посока, неистова птица.
(По години съм ви връстница,
Роберто.)
Птица-радост, птица-чудо, птица-цвете.
(Съжалете ме:
на годините си – като на възглавница, като на токчета
– стиховете си,
идеалната моя проекция,
измъчено се повдигам.)

Високо звъни
на времето
високото напрежение.
(По двеста и двайсет волта са нужни
в добрия ми климат, където
и ветровете са тукашни,
и са питомни стиховете.)

По години съм ви връстница,
Роберто.

Високо
стих-мълния
светва.” (18)

Точно в любовната си книга да развиеш толкова отклонения към латиноамериканския революционаризъм – това е знаменито. Революцията и любовта – две имена на едно и също явление. Като революцията остава без всякакъв конкретен политически и исторически смисъл. Тя е схващана метафорично, макар да е обективирана. Революцията е естественото състояние на света, а не превключване от едно стабилно състояние към друго. Екатерина Йосифова като певицата Йорданка Христова е влюбена именно в това. И това не е, разбира се, вариант на radical chic. Това е съществена за творческата интелигенция в социалистическа България от края на 60-те и през 70-те ситуация на наивен, критически нерефлектиран импорт на световъзприятие. Включително – нова платформа на романтическата визия за поезията като изричане на истината (19). Отношение към света, което очертава границите на един утопизъм. Да, поетично живее човекът – дори в безбрежното блато на Брежневата епоха.

------

(1) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.12, 13, 14, 29, 36-37.
(2) Например въпросът за автоцензурата изглежда така в очите на Екатерина Йосифова днес, в непубликувана анкета на моя дипломант Николай Трайков с нея (бакалавърска теза в Нов български университет, програма Език и литература, есен 2011):
„Н. Т. : Разкажете за цензурата и автоцензурата.
Е. Й.: Там е въпросът, че никой не пишеше нещо такова, че да има кой знае каква нужда от цензура. И ние, тогавашните млади, наясно обаче с конюнктурата, предварително се нагаждахме. Ще сложиш едно стихотворение за родината – не става въпрос за ода за Георги Димитров или Тодор Живков, никой вече нямаше да ти поиска чак толкова, имаше си достатъчно хора за тази работа – или за някого, който си е дал живота за нещо и то си заслужава, винаги можеш да намериш такъв. Например когато се разчу, че Гевара се е отказал от министерския пост и после че е убит, спомням си колко важен стана той за нас. Не толкова със смъртта си, а с това че се е махнал от властта. Това за нас беше достатъчно. Биньо има страхотно стихотворение за Гевара. Веднъж седнахме да напишем, поотделно, разбира се, стихотворение, в което да има думите кал, смрад, жега – представяхме си джунглата, – кръв. И друг път сме правили такива занимавки, в началото, като не можехме да се съгласим един с друг за нещо и казваме: сега – стихотворение с тия думи, за двайсет минути. Или трийсет. От повечето нищо не излизаше – не успявахме, защото не го замисляхме честно художествено, както Пенчо Славейков и Яворов. Отчасти, защото решавахме да бъде римувано – а заради римата пишеш сходни глупости. Но за Гевара се получи и всеки си прибра листчето и след това си написа друг свой вариант, по-различен. После и в книги ги сложихме.”
(3) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.13-14. Иначе първата публикация на текста е шест години по-рано: Екатерина Йосифова, „Когато казвам нещо: Стихотворение”. – Пламък, 1973, N 18, с. 171.
(4) Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с.21.
(5) Kenneth Burke, „Language as Symbolic Action”. University of California Press, 1966, p. 5.
(6) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.11-13.
(7) За механизмите на признаване на един поет от периода виж Пламен Дойнов, „Поезията на Биньо Иванов: от дебют до ендшпил” (в сборника „Биньо Иванов в българската култура и литература”, С., „Кралица Маб”, 2010, с.81-111, и особено с.87-89 и 92-93).
(8) Ekaterina Joszifova, „Ernesto che Guevara” (ford. Zoltan Kiraly). – Fenykerek: Fiatal bolgar koltok antologiaja. Budapest: Kozmosz Konyvek, 1977, p. 126. И Ekaterina Josifowa, „Ernesto che Guevara” (prev. Jozef Waczkow). – Piesno poranku: Wiersze mlodych poetow bulgarskich / Red. Andrzej Tchorzewski. Warszawa: Iskry, 1977, p. 52.
(9) Tom Wolfe, Radical Chic - that Party at Lenny s. New York Magazine, 8 June 1970
(10) Спонтанност, не автоматизъм, както е при сюрреализма – не точно с недоверие в цензурата на съзнанието, колкото с усещане, че езикът трябва да бъде по-свободен, за да изразява по-пълно.
(11) И нека разчетем стихотворения като това на Екатерина Йосифова за Че Гевара не като изключения, а като естествени развития на поезията от 70-те години, която продължава да има марксистка естетика зад гърба си. Виж: "Разговорната, делничната реч дойдоха да наложат в поезията на 70-те увереността в истинската стойност на поетическото слово. Това беше указание, че патосът има и един по-"тих" синоним – страст, който, без да измества определението на Белински за онова основно понятие в литературата, прибавяше необходимостта, наложена от времето – простите човешки радости, простотата на човешката реч да станат основен поетически код на десетилетието." (Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с11.)
(12) Леон Даниел, „Пътешествие в театъра”, С., ИК „Христо Ботев”, 1993.
(13) Могат да се прочетат тук: <http://chehasta.narod.ru/che_comandante.htm>, <http://chehasta.narod.ru/guillen_che_guevara.htm> и <http://chehasta.narod.ru/guitarra.htm>.
(14) В интернет текстът може да се открие например тук: <http://www.uni-svishtov.bg/std/menus/pesni/oldpesni/nar1.html>.
(15) Оригинално излиза в емблематичния сборник „Априлски сърца” през 1981 г. В интернет може да се прочете в много блогове, например тук: <http://bg.netlog.com/ivantotev/blog/blogid=19114>.
(16) Много информация за това в статиите на Тамара Такова и Петър Велчев в специалния брой на сп. „Понеделник” за Куба – бр.1-2, 2011, <http://www.ponedelnik.bg/P11_1-2_WEB.pdf>.
(17) Биньо Иванов, „Последно слово на Ернесто Че Гевара”. – сп. „Пламък”, 1978, N 6, с. 96-97, <http://liternet.bg/publish10/binio_ivanov/stihotvoreniia/posledno.htm>.
(18) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.36-38. Първа публикация на стихотворението – Екатерина Йосифова. „Кетцал”. – сп. „Звезда” (Кюстендил), N 113, 29 септ. 1973, с. 4. Също и в: П л а м ъ к, 1973, N 18, с. 69-70.
(19) „Основна тенденция в поезията на десетилетието [70-те години] стана преодоляването на фалшивия патос, на празнословието. Тук не става дума за патоса, разбиран като истинска страст...” (Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с.10-11).



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Интересен е диалогът между стихотворението, посветено на Че Гевара, и останалите стихотворения в стихосбирка на Екатерина Йосифона „Посвещение”. След дебютната стихосбирка на поетесата „Късо пътуване”, която се нарежда сред алтернативните почерци в българската поезия, в третата стихосбирка - „Посвещение” - се появява изповедният глас на една влюбена жена, която следи състоянието на ранения си любим, преживял катастрофа. Между тези стихотворения се появява и образът на Че Гевара, не на Георги Димитров или Тодор Живков, а именно на Че. Йордан Ефтимов пише, че изборът на Че Гевара като герой на стихотворението може да се тълкува като скланяне пред задължението на всеки поет от социализма да вземе отношение към революцията. От една страна, смъртта на Че Гевара го прави символ на революционните движения и на бунта срещу социалните неправди, от друга страна, той е отговорен, както Йордан Ефтимов пише, за разстрела на стотици представители на стария режим без съд и присъда. За разлика от Георги Димитров и Тодор Живков, които успешно се възползват от позициите си във властта за собствени облаги, Че Гевара е предпочел да се посвети на своя идеал за равенство между хората, вместо да се задоволи с личното си благоденствие, но на цената на немалко убийства, каквито всяка революция изисква.
Симпатиите на Йосифова към Че вероятно не са свързани толкова с това, че той е бил комунист, колкото с това, че се е махнал от властта. Пишейки стихотворение за един едва ли не канонизиран светия на комунизма, Йосифова всъщност пише за поемането му по различен от режима на Кастро път, пътят на фанатичното извоюване на човешката свобода от потъпкването на нейната воля.
Дали с това стихотворение Йосифова не прави леки маньоври (както се изразява другарят Живков) спрямо властта, за да може посредством Че (известният комунист) да заобиколи тази задължително заявена от поетите и писателите комунистическа позиция, именно с нейните камъни, по нейната глава?
Тема № - 50 Коментар № - 5764 - 2011-10-27 09:07:56

Много и библейски сбрано в малко думи. Професор Косев, за себе си, отдавна Ви виждам и дочаквам литургичните Ви, обистрени, облекчаващи „необременеността” на читател, какъвто съм самият, в неизбродимото поле на психологията - като Патриарха в невасалната държавица на форума. В последните дни тя ми се представя (или на мен ми се ще да я видя така) като добре достроена „парламентарна монархия”, в която поети и философи, литератори и познавачи на социума сортират и подреждат лавиците в раздел „Поезия” на една отминала България. „Та въпросът ми е, може ли поезията да се занимава убедително и с едно лично, в което има повече навик и по-малко промяна? Съответно да представи в отношение с него и едно политическо, в което почти отсъства революционният патос?” (В кавичките е на Георги, който бърза пред такива като мен, донякъде пред много от нас, защото е прав да го прави. Кинетичната енергия на взривената млада мъдрост не е за губене). Той иска да постави Кълбото на Сизиф върху гнездото на заслужения поне за малък откъс от вечност покой. Което се стараят да оваят и „старци”, като моя откъсната милост, в това самопроизвеждащо се, самонагнетяващо се, самоосвобождаващо се, отприщено по надделяла се воля говорене.
Навремето бях абониран за сп. „Пламък” и етсетера. Мисля, че и досега ги пазя из килерите на битието и неразрушимата си опърничавост да скъсвам с всички видове минало на своето ненамерено точно GPM. Ще бъда малко хладен и ще кажа, не съм намирал кой знае какво в тази книжнина. Упражнявах себе си в рисувателност, в щриховане с приемливи, билкодъхащи, шаренеещи като селски черги образци. Прелест, домогваща се, искаща да се откъсне в повече. Не се получи. После надойде въздухът на революционното ново красиво. Наистина, носен от единствено възможния вятър, страхотния екзо-соц-ритмо Пробив в устоите на Прогнилия свършващ свят на несоцилизма – Куба Либре.
Години преди това отваряне, още като пионерче, Маркизът е изпращал кораби, пълни с „Калашников” и други пособия, крещейки с пълно гърло „Вива Куба”. Такова беше времето, такива бяха представите за повече хармония в световното живеене. Самият малък маркиз донякъде беше изкушен и подвластен на тази неясна стихия…Поотраснал, той се докопа до латиноамерикански словесници, някои от тях, като Жоржи Амаду, изпълниха душата му завинаги. Прочете всичко възможно за светеца на революцията Че. Но и до ден днешен се колебае да го възпее в стих. Преди му се струваше непосилно, напоследък – още повече. Поетичното вдъхновение е странно нещо. Толкова рядко се появява (при маркиза).
Накрая, ни в клин, ни в ръкав, се сещам за една история (иначе, как да се състои моето участие във форума) от журналистическия мой трудов стаж. За особени, наднормени постижения (в лизането и мазането около социалистическото битие-небитие) наша (понастоящем маркизка) милост се докопва в началото на осемдесетте години на миналия век до персонална награда от редакционната профсъюзна организация. Изправя се зам.-главният редактор, образ, който досега е непознат в полето на родната литературност, възпитаник на сиропиталище, тотем на самосъздалото се, неуправляемо и непобедимо социалистическо полуграмотно съществуване, и казва: „За добра, еди-каква си, профсъюзна дейност…награждаваме другаря (еди-кой си) с (със) „Съжалявам, че живях” на Пабло Неруда. Ушите ми веднага се изчервиха. Някакво предчувствие ли беше? Впрочем, зам-ът се поправи донякъде, разбра се, че е изповядам…Ей, такива ми ти латиноамерикански подробности. Отидохме в местния клуб на моряка, след проф-събранието, където гъмжеше от латиноамерикански моряци. И постигнахме нещо като помирение между изповедта и съжалението.
Простете ми, че непрекъснато ви разсейвам. За мен е важно, да знаете, че съм с вас.
Тема № - 50 Коментар № - 5763 Dekarabah - 2011-10-26 23:23:08
Съгласен съм, Морис, че Йордан е избрал много неочаквана перспектива към поезията на Екатерина Йосифова. Той със сигурност знае това, но не го е казал и обяснил в есето си. Това според мен прави неговия текст толкова топъл – невъзможността, а може би и нежеланието да различим къде завършва казаното в поезия от Екатерина Йосифова и къде започва тълкуването в проза на Йордан Ефтимов. Двете различни речи са се слели, образувайки особена трета реч, която е колкото на Екатерина Йосифова, толкова и на Йордан Ефтимов. И защото тази реч е много красива и сама по себе си е станала поезия, въпреки че формално продължава да бъде проза, никой от нас няма сериозно и дълго да настоява, че Йордан всъщност малко ни пързаля.

Как ни пързаля? Като, от една страна, ни внушава, че поетическият и историческият дискурс по-скоро не бива да бъдат пряко свързвани – нито от поета, нито от критика, тъй като по този начин поезията и критиката се изпълват с политическа идеология, а, от друга страна, търси начин да каже, че между личната и обществената история все пак има една легитимна връзка и тя се състои в тематизирането на любовта и съвестта да останеш предан някому като лична революция и съответно на революцията като проява на обществена съвест и любов.

Катя Григорова на свой ред е подкрепила Йордан, като е уравнила личното в поезията с катаклизменото в индивидуалния живот – което катаклизмено тя е нарекла по повод на Екатерина Йосифова “свещения ужас на своята лична история”. Та въпросът ми е, може ли поезията да се занимава убедително и с едно лично, в което има повече навик и по-малко промяна? Съответно да представи в отношение с него и едно политическо, в което почти отсъства революционният патос?

Оттук и следващият въпрос, който донякъде допълва първото програмно твърдение в последния коментар на Морис – дали и политическото не е присъщо на всяка поетическа реч? Уточнявам, че като питам по този начин, нямам предвид това, че речта, каквато и да е, представлява средство за комуникация, а по-скоро това, че поетическата реч построява благодарение на своя стил виртуална цялост от различни речи – каквато виртуална цялост от речи се стреми да построи и всеки актуален политически дискурс.
Тема № - 50 Коментар № - 5762 ГГ - 2011-10-26 20:40:50
Проф. Косев е обобщил много добре разговора дотук. Аз бих повторил неговия опит. Йордан е избрал неочаквана перспектива към поезията на Екатерина Йосифова. Перспектива, която я дистанцира от образа й на "тих поет", на поет на избягвянето на големите и важни теми, на говоренето не в упор, а някак отстрани на проблемите, на самонаблюдаващащия се шепот. Йордан е представил една Екатерина Йосифова, която е обърната към значимото идеологическо и властово говорене на своето време. Но Йордан е усложнил темата. Неговата Екатерина Йосифова - говорител на вълнението по Гевара и на омаята от революционна Латинска Америка - обаче не става обикновен компромисен автор. Въпреки близостта си до официалните идеологически теми, тя продължава да е по някакъв начин поетична. Така дискусията ни върви по две канави:

1. Отношението между поезията и нормативното говорене на времето;
2. Поетичната реч.

Йордан много интересно събира двете посоки, казвайки ни, че макар и, следвайки властовата норма, Екатерина Йосифова остава заслужаващ внимание поет. Опитът ни със социалистическата литература ни е научил да делим двете неща, да смятаме, че щом един поет прави компромис с властта, той престава да бъде поет. Че Манделщам и Ахматова са поети, когато пишат своите опозиционни стихове или са встрани от властта, но не и когато хвалят Сталин.
Йордан ни кара да се замислим дали наистина е така. Дали поетичното не се появява и когато се говори официозно.

Анализът му е убедителен. Той показва, че поетът може да бъде поет и когато е в крак с генералната линия на партията. От това идват две посоки на размишление:

1. Че поетичното може да бъде присъщо на всяка реч;
2. Че поетичното няма нищо общо с речта.
Тема № - 50 Коментар № - 5760 Морис Фадел - 2011-10-26 18:00:35
Ще споделя, разбъркано неподредени, но и на-вързани една за друга мисли за разнородното „поетично”. То мигар не е едно-еднозначно, а множествено и неповторимо. Вторият голям текст на Йордан Ефтимов от 24 того, който е психологизиран умело, може би ще впримча другаде, пак в понятийната схема на Общия личностен модел- GPM. В този модел се казва, че не само Екатерина Йосифова, но всички ние, като легитимно пишещи, с определени и ситуативно заковани роли-R и статуси-S, сме и подвласни на своето днешно, и на своите си минали, съпътстващите ни и на бъдните, след нас времена и животи. С които сами се свързваме или отвързваме.

„Това е Екатерина” – завършва Дмитрий. Но всички ние сме „това”, тези или други някакви безпокойства. Но не само това. А... „и” онова. Не се знае какво е Катя. И тя сама не го знае докрай. Никой не го знае и за себе си. То е и невъзможно. Защото то си е една река, или поток, или цяло течение. Не само ситуационно. А в едрата рамка от раждане до смърт. И винаги нзавършено. Ентропийно прекъсвано. А нужно ли е изобщо, да се опознаваме докрай.

Но ...„за да се върши работа”, ще преповторя неща, които всички ги мислим. Вие не сте ги казали, защото така е вървяла разговорката. Само ги загатвахте. А тук се изисква и кратко говорене. За разлика от обикновената краткост, пак Дмитрий умее и да резюмира. Както, още по-всеобхватно го прави водещият, относно незавършващата цялост на неговия и наш форум-семинар. И при Дмитрий и при проф.Богданов има нещо „поетично”. Не мога да го назова. Едното е философско поетично. А другото е някакво ново и заразяващо всинца ни „езиково-стилово-метапоетично”, защото е и „мисловно извисено”.

Пишещата във форума Екатерина Григорова също е „поетично заразена” от своята съименница Екатерина. Тя сякаш е прочела и мои мисли, повлияни от обновителната херменевтична поетика в езиковите надграждания на Форума. Още повече. Тя и досъздава този форумен стил . Успява да ни доубеди, че Йордан не социологизира поетичното. Морис си има своето право, да пише еднозначно социално. Защото така е решил. И от това печелим съдържателно ние.

Нито Йордан, нито Морис редуцират и преиначават поезията на Екатерина Йосифова. А Дмитрий казва, че над социалното революционно и в символно поетичното има друго, надтекстово и предтекстово общо. То е почти философско и се свързва с предикатно-творческото обновление.

Какво да добавя и аз, за естетико-литературния и по своему, също опоетизиран „ескиз” на Йордан Ефтимов. Това за мен е...висок текст. Хрумна ми, че така ако го запиша с едно определително, ще изразя главното за неговото писане. От доста години чета Йордановите текстове. И съм повлияван от тях. Иначе от двайсетина години съм фен на Литературен вестник. Единственият вестник, който чета редовно и със страст. Без този вестнк и неговите две десетилетия, сигурно щях да съм друг. Този вестник и тези, които го списват, заедно с вашия Данчо, не просто ме променят. Но ме обновяват. И модернизират. Както сега ме променя и форума. Или цялостното мое, след 2000г., текстово проучване на друг, сроден на мен, но трудно имитиран от всички нас и знаков за днешната синтезно-интегрална хуманитаристика в България, учен и автор.

Георги сякаш е доразширил и то прецизно, хоризонтите, на нашите виждания за поетичните полети на Екатерина Йосифова. Георги ни помага пак и пак, да преподреждаме собсвените си поетични и литературно оценъчни видения ,за едно от многото, но и истински национално-поетични явления, каквото е поетичното творчество на Екатерина Йосифова. Независимо, че и тя плаща на кесаря, кесаровото, без обаче да руши, съдбовно поетическата си духовна църква.

Екатерина, да я назова свойски, си е родена поетеса. Както всички го знаем.Сред другите големи. Сред тях има и титани. Не може да ги степенуваме. Те не се съревновават помежду си /думи, казани за него си, от Ем.Станев/. Преднамерено е така и е „да”. Но обективно е „не”. Поетите не са в подредба, като стъкленици в аптека. По-големи и най-големи. Те самите са неизбродни аптеки. С лекове за страдащите ни и самотни души. Естетично и етично незагадъчни. Всеки и от нас е неизброден. /Те са „антито “ на надпреварата. Каза ми го Митко Аврамов. Милият ми и вечен състудент. И той си замина – оставам все по-самотен/.

Глупаво е да казваме, кой е по-голям между Омар Хайям и Емили Дикънсън. Между Димчо, Пенчо и Яворов...И никой от нас не го казва. Дори не го помисля. Големите поети са единствени. Те се раждат. И самосъздават. И са истински. Затова и противоречиви. Само привидно противоречиви. В естетската си дълбочина са и някак си „монолитно” извисени. Всеки по своему. И неповторимо. А такъв, като споменатият Пушкин, действително си създава и неръкотворен паметник, издигащ и по-високо от Александриския стълб, поетовата непокорна глава. Към Пушкиновия паметник и днес незарастват народните пътеки...

Маркизе, вие също ни заразявате с богата искреност. Да, всеки носи поетичното. Много са и добрите поети. Но големите, белязани от Бога, са малко. Екатерина се родее с тях. Има и други като нея. Но не забелязвани и премълчавани. Е, когато вплиташ адаптивно, сред своите, дори и неповторими поетични видения, и знакови символи като Виетнам, Че Гевара и пр., ти се обвързваш и с историческа преходност. Вярно, че ставаш актуален. Но и временен. Така е с утилитарното. А вечното е друго.

За вечната красота, всеки от безсмъртните го е казал по-своему. Няма да ре-цитирам буквално. Само ще припомня проблясъци за себе си. Било, че гора зашуми, вятър повее... Или, жив е той, жив е.... Или, обичам те мое мило Отечество, мой мили крайьо. Или, за две хубави очи...? сияния? лъчи... Или, да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне, за да приласкае скръбни и нещастни...Или, гора ..с мед напоена...Или, ни лъх не дъхва сред полени Или, кротко ще приседна, ще те погледам, ще те целуна и ще си отида...И още стотици неизбродни поетични бисери...Не с изкусен блясък, а с вътрешно магична сила и простота...

А в народно песенната поезия... Подобна хармония и мила простота... Хей провикна се, зелен здравец, от гора зелена ...– че кат мине сивото стадо през мене, през мене; та замирише цялата гора, от мене, от мене. Тук се чува звън на чаши и се отпива глътка домашно вино. И по-нататък: Хей провикна се ран босилек, от градинка момина... – че не може светата служба, без мене, без мене... А родопското меко и гальовно песенно опоетизиране на живота. Обръщението – момньольо... А шопското. И тракийското. И македонското. Или добружанското. А втъкаването на тази поетика в цветове, икони , дърворезби, стенописи, мелодии и облекла. Ако дойдете в копривщенския ми дом, ще се зарадвате на тези ръчно изработени и тъкани , наистина скромни, но омайни красоти.

Няма една единствена поетика. Поетиките са неизброими. Всяка за своето време. Всеки ги чувства по своему. И епохите ги препрочитат различно. И времето отсява непреходното. Кое ще остане вечно, днес трудно може да се отсее. Това ще се знае след десетилетия. А понякога след векове. От Емили Дикинсън приживе са знаени няколко от безсмъртните й стихове. Но Юго и Гьоте приживе са блеснали с поетичните си открития. Какво да кажем за Шекспир, чиято драматургична поетика се извиси с хилядолетна непреходност.Сигурно и тук в света на поетичното, има и поетично-естетитски интеграли, които аз не мога да изкажа.

Kолко е красиво, че освен гениални поети, има толкова много, дори хиляди национално и езиково неповторими титани, редом до които стоят истински големи и родени поетични таланти, сред които са и не-съизмеримият Констатин Павлов, който времето може да въздигне още повече. С вашите оценки за Левчев съм съгласен, но и той е надарен с голям поетичен талант. Тук някъде са вероятно и много от стиховете на Екатерина Йосифова, преди нея и на Биньо Иванов. Сред жените поетеси е и незабравимата Елисавета Багряна.

И на много други. Някои от които пишат възвишено и днес, но не се изявяват, не са сред първите и официално „налагани” имена. Които по-късно потъват в заслужена забрава. Така се е случвало с много творци приживе. А съвременните и най-проникновени литератори, от високия литературно-критичен и теоретичен ранг на Данчо Ефтимов, преди него на Мишо Неделчев, на Светлозар Игов и десетина други пишещи критици и теоретици, не ги забелязват. Сякаш да потвърдят думи на Елиас Канети, че приживе надпреварата по между ни, дори била ненужна. И че тя ще има смисъл, след като ни няма. И то между създаденото по отделно и заедно.

Накрая ще перефразирам и поизменя и думи на Чернишевски, че едни висоти не пречат на други висоти, да бъдат по своему високи. Не за всичко е може би в сила уж универсалния и философски закон на отрицанието.
Тема № - 50 Коментар № - 5759 Искро Косев - 2011-10-26 13:27:47
Йордан, струва ми се, сам сте отговорил на въпроса си. Аз се извинявам, но далеч съм и от поезията, и от литературоведението. Тематизацията на Екатерина Йосифова върху Че Гевара за мен е начинът, по който тя осмисля именно двойствеността на времето си. Този ми вулгарносоциологически прочит съвсем не изчерпва феномена. Дори е съвсем страничен към по-същностните трактовки.
Тема № - 50 Коментар № - 5750 Дмитрий Варзоновце - 2011-10-25 09:33:16
Дмитрий,
Казвате „Безпокойството за реда, който като че ли не е подвъпросен. Това е Екатерина.” Моля ви, развийте го.
А по отношение на революцията сама по себе си и на Троцки или Гевара сами по себе си – не съм говорил. Разбирам, че това са много щекотливи теми – като темата за революцията и модернизмите. Бих казал – утопиите за рязка промяна и модернизмите. По това е писано много, но на нас не ни пречи да пишем още. Ето аз ще кажа нещо по отношение на българската поезия. В нея през 1950-те и 1960-те има много за новия човек и новия живот – но то е чиста имитация, произнасяне на заучени фрази. Дори когато е майсторски фигуративно като в поезията на Любомир Левчев. И тъкмо при Биньо Иванов и Екатерина Йосифова (и не само при тях обаче) в края на 60-те и през 70-те отново припламва идеята за надеждата за промяна, засягаща човешките отношения. Тоест утопия за човека е откриваема точно тук, при нетипичните поети, а не при скандиращите утопистки лозунги дълбоко резигнирани поети като Левчев.

Георги,
Не смятам, че „Посвещение” е ключовата книга на Екатерина Йосифова. Смятам, че е подходяща за такъв анализ, който показва приплъзванията между говоренето за пълното съществуване в ойкоса с неговия режещ ужас и големите празни цистерни на идеологическото, които изглеждат толкова подходящи за напълване. Тоест социалистическото съществуване с вече развитата система на колективни фантазми и пропагандни бомбардирания, които са навлезли в частния живот, и самият частен живот, който Екатерина Йосифова не може да загърби, да се направи, че го няма. И тя според мен търси начин да изрази това накъсано, колажно съзнание – приспиваш децата, а по телевизията дават (със съответния патос) базата Грийнъм комън и настаняването на ракетите „Круз”.

Да, Морис, тази поезия е и рецитиране на нормата. Една нетипична норма, ако позволите известен оксиморон. Де да беше само това. И тук не говоря за съдбата на поетесата като залог. Говоря за този латиноамерикански модернистичен повей, който се носи в българската словесност. Българската литературна история не го е тематизирала достатъчно. Например Васил Попов в прозата. Опитах се в текста си да го изразя в пасажа с метафората за чуждиците – модернистичните идеи могат да изминат половината свят преди да бъдат продуктивно усвоени.

Екатерина,
вие написахте нещо, върху което мисля:
„Това, което аз разбирам от този текст, е, че в революцията и нейните образи, и даже не толкова в тях, а в самото състояние да ловиш заедно с шеметната скорост на светлинната еуфория (революция и любов са кораби на преселението) нещо познато, за да не го изгубиш, да го изгубиш в бавния мрак на един самотен космос, който подлежи, но и продуцира (вечно) състояние на (вечна) промяна (какъвто упорито скрепен и укрепен от гигантска крехкост оксиморон е човешкото съществуване), Екатерина намира убежище за свещения ужас на своята лична история, а тя е човешката. При това не за да се маскира, а обратното и парадоксално - да онагледи безпоказно, което поезията позволява – споделимото изобщо за човека.”

Съгласен съм, че точно това прави поезията на Екатерина Йосифова голяма поезия. Свещения ужас на своята лична история и корабите на преселението. Тази поезия има размах. Поне в цитираните стихотворения, защото Екатерина Йосифова има и локалнопатриотични творби например, в които разгръща кюстендилска митология.
Тема № - 50 Коментар № - 5749 Йордан Ефтимов - 2011-10-25 08:54:04
След като предната (свята изборна) вечер имах неблагоразумието да ви стресна със страховито дрънчене на гаубици и калашници, омекотено и приглушено само с великия мирис на топлия хляб, надявам се на милост, поне от спечелилите. Кажете ми обаче, как да прикрия сега вдъхновеното цвилене (каквото преди години умееше да издава старият кон на маркиза), „висшата диктовка”, изпълнила със сигурност едната половина на главата ми и цялото ми (лесно за употреба) сърце, след такъв виртуозно пипнат ход на говорене за поезия, след последната „подкана за намеса” на уважаемия Йордан Ефтимов.
Впрочем, точно тук му е мястото да поздравя с абсолютно искрен глас Йордан и Георги за поезията им! Маркизът идва от миналото, но е обикалял много стиховни сергии и трудно са го мамили с менте. На добър час и на всички дами и господа от форума, отличаващи се с ярко отчленени две половини в мозъчната дейност и безразсъдно вдъхновен сърдечен пулс. Кръст, братя и сестри, ни вода го дави, ни огън го гори.
Ей с това последното ми се иска да почна в желанието си да придам поне малко познавателен, по-строгичък характер на разсъжденията си, което както е вече известно, много трудно ми се отдава. Въпросът първи е, поетът ражда ли се такъв, хубави обстоятелства и вещи учители ли го отглеждат и разлистят, или той сам се създава и саморазкрива в пътеките си от невръстно дете до юноша, когато обикновено избиват първите ритмични и словопейни изричания. Всъщност, така зададено, това питане няма никъкъв разумен отговор. Наверно, по-точният и възможен подход е да заменим „поетът” с „дарбата, която почва да се разпознава от младо и старо, от мъдро и невинно, от учено и препатило в труд и обикновеност като особено, надстоящо и проникващо говорене, като звукообразно, иносказателно, осветяващо като волтова дъга потайната камера обскура на най-стаената ни памет”. Олях се. Помагайте. Нито въпроса мога да задам както трябва, нито имам що-годе ясни отговори. Сещам се за Моцарт и баща му. То и други бащи (и майки) си почват децата от люлката с цигулката, но не се чуло моцартовците да са се нароили толкова. С ранното обучение в ямби, хореи и дактили нещата стоят още по-безплодно. Божа работа. Самият маркиз на младини също се е питал навремени: първо стъпките или първо „образа и гласовете”, да де, ония дето диктуват, Данчо.
Не ме разбирайте погрешно, никак не се шегувам. Бездънната естетическа и духовна бездна на Поезията и стръмната вис на Арс поетика са върховен божествен дар и нетленно достояние на човешкия род. Който си прави илюзии, че може да се размине с тях, се обрича на нещастие, на недобра завършеност в делата и откриванията си в каквото и поприще да хвърля усилията си. Ще кажете, твърде радикално, елитарно, снобско и пр. Не ми се вижда. В своя иначе съвсем обикновен и малко маргинален живот Маркизът почти не е срещнал и опознал успял, уверен, можещ и почтен човек, който по един или друг начин да няма сетиво към и тръпка от поезия. Не случайно миналата вечер с моя аскер-аркадаш хлебаря писахме онова стихче до жена му.
Много още (обикалящи темата) неща ми се иска да кажа. Примерно това, колко ме впечатлява упоението, с което младите си тананикат поезия, да поезия, невинаги менте, от английски, наши и балкански парчета. Как и защо да спреш, което хваща младото сърце и го кара да лети. Но и начинанието на този форум да ни обърне окото, да ни вкара с чиста мисловна лупа в текстовете на поети, остойностяващи самата неизтощима, орфеева сила и красота на езика ни в съкровена, многопластова поезия, каквито са земляците Екатерина Йосифова и оставилият ни мощни енигми Биньо Иванов, е тъкмо навреме. Макар да сме оплетени в скучна и непроходна политическа многопластовост.
Не излезе каквото ми се искаше, но имам увереност, че сме в началото на едно продължително свободно говорене. Нали поезията е държавата на свободата.
Тема № - 50 Коментар № - 5748 Dekarabah - 2011-10-24 20:37:34
Да ми извини Йордан, но нещта не са така очебийни. Това - с руската ирония и дистанция. А, етикет? Особено на Пушкин.
Тук влизам в едно опасно разминаване към поезиса. Не е само естетика.А преди всичко, изобщо не е естетика. Противоречи на мига защото е постоянно безпокойство (Декарт-Луман)
Но и да е естетика, нейсе. Нищо не печели като добавяне и разнищване. Безпокойството за реда, който като че ли не е подвъпросен.
Това е Екатерина.
Тема № - 50 Коментар № - 5747 Дмитрий Варзоновцев - 2011-10-24 19:38:54
Колеги и приятели, благодаря за коментарите досега, които показаха за кой ли път колко е приятен диалогът между настроени да обсъждат едно и също уж нещо, но толкова различни в акцентите, които поставят, и начина на свързване, който демонстрират! Ако има препинателни знаци, които да избягвам, това със сигурност освен подлъгващото, че внася недовършеност и отвореност, многоточие, е удивителната. Но не можах да се сдържа, признавам си без бой.

Ще започна от едно твърдение на проф. Богданов не само защото той е ръководителят на този семинар под формата на уеб форум. То е, че текстът ми подканя към намеси, които всъщност и сам правя (може би забързан към друго). Не мога да отрека, че е точно така – ако в един текст нещо може да ме привлече най-сигурно, то е „подканата към намеси”. Ако има поведение в спора, на което да настоявам, то е да се правят отстъпки. Тоест казваш нещо, но за да привлечеш вниманието – малко пресилваш. После, след като някой се е закачил (или докачил) признаваш, че си го направил нарочно, макар да не мислиш точно така. Това като конкретна стратегия. Резултатът може би е недостатъчната твърдост на тезите, които са пострадали от украсата на пресилването и са зазвучали на места редукционистки. Но затова е дискусията. Може да прозвучи смешно някому – но съм възхитен от удачните дискусии и (може би в духа на току-що описаната стратегия) съм склонен да кажа, че дискусията е част от породилия я текст.

По отношение на поезията и всекидневното слово. Ясно е, че не са толкова различни, колкото му се е искало на Кроче, да речем. Но е ясно и че разликата е преди всичко в настройката, в полагането на рамката. Не е все едно да кажеш „Сядам да пиша поезия” или „Пише ми се поезия” и съответно „Искам да убедя в моето разбиране за нещо”.

Най-комичният е случаят с интерпретациите на прочутото и наистина великолепно стихотворение на Пушкин „Я помню чудное мгновение”. Посред толкова вдъхновени интерпретации случвало се е литературните изследователи да използват и пасаж от писмо на Пушкин до приятеля му Соболевски, датирано три години след стихотворението. В писмото присъства и този момент: „Безалаберный! Ты ничего не пишешь мне о 2100 р., мною тебе должных, а пишешь о М-те Керн, которую с помощью Божией я на днях уеб".

Както пише Роман Якобсон: „На стари години Толстой се възмущава от шеговитото писмо, което Пушкин пише на приятеля си и в което се изказва за жената, на която стихотворението е посветено, със следните думи: „С Божьей помощью я поимел сегодня Анну Петровну”. „В оригинала е още по-грубо” – добавя в скоби Якобсон. (Роман Якобсон, „Язык и бессознательное”, Москва, „Гнозис”, 1996, с.110 (а в интернет тук:

http://meteofinance.ru/old/psihologiyaipedagogika/jakobson_r__jazyk_i_bessoznatel'noe_2.html).

В своите текстове за т.нар. функционална асиметрия на мозъка руският семиотик и лингвист В. В. Иванов продължава темата с твърдението, че при писането на стихотворението и писмото Пушкин някакси е активирал всеки път различна половина на мозъка си.

Ще си позволя да привнеса два малко въздлъжки откъса от студията на доц. Александър Киричек (кандидат на философските науки и преподавател в Академията на държавната противопожарна служба на Русия – надявам се да не ви смути, все пак и Ролан Барт е приет доста късно в най-престижните френски учебни заведения, а известно време просто учителства във френските институти в Румъния и Египет) „Художественное творчество и личность художника (к вопросу о психологии художественной деятельности). (в интернет: http://hpsy.ru/public/x4166.htm)

Киричек коментира Пушкин покрай интерпретацията на ситуацията, за която говорим, направена му от най-влиятелния философ на Сребърния век – Владимир Соловьов. Ето какво казва по този въпрос: „В. С. Соловьов изследва и проблема за личността на художника, като разглежда както в психологически, така и в морално-етичен план. Отново чрез примера с Пушкин Соловьов, опитвайки се да обясни и оправдае гибелта на художника в дуел, твърди, че личността на поета е била лишено от единство: „У Пушкин, по негово собствено свидетелство, са живели заедно две различни и несвързани едно с друго същества: вдэъхновеният жрец на Аполон и най-мизерното от мизерните деца на света”. От една страна, в стихотворението „Я помню чудное мгновение” Пушкин възпява Анна Керн като „гений на чистата красота”, а в същото време в частно писмо (до А. Н. Вулф) я нарича „нашата вавилонска блудница”. Соловьов не може да приеме този живот в две измерения: творческо и житейско. Според него творецът е длъжен да бъде именно и преди всичко творец, длъжен е да осъзнава своето призвание и творчеството си като мисия и не бива да се отпуска до нивото на житейските дрязги, кавги и страсти. Художникът е длъжен да бъде целенасочена личност и да живее целенасочен живот, а нарушението на това правило си отмъщава с трагедия и дори гибел, което се е случило и на Пушкин. Като цяло дейността на художника трябва да бъде насочена към това „да помага за съхраняването, растежа и тържеството... на добрите начала и по този начин все повече и повече да приближава действителността към идеала”.

Това е пасажът за Пушкиновото стихотворение. Но с оглед нашия виртуален семинар трябва да цитирам и един малко по-ранен пасаж в студията на Киричек: „Естетическите възгледи на най-изявения руски философ идеалист Владимир Сергеевич Соловьов (1853-1900) продължават на руска почва най-добрите традиции на античната и преди всичко на неоплатоническата естетика. Соловьов тръгва от това, че задачата на изкуството се състои не в копирането на природата, а в продължаването на работата й, изграждането на нова реалност. „Съвършеното изкуство – пише Соловьов в труда си „Общият смисъл на изкуствата” – в своята окончателна задача трябва да въплъти абсолютния идеал не само във въображението, а и на практика – трябва да одухотвори и преработи нашия реален живот”. В статиите, посветени на творчеството на Пушкин („Съдбата на Пушкин”, „Значението на поезията в стихотворенията на Пушкин”), Соловьов обръща особено внимание на проблема за изворите и механизмите на поетическото творчество. Соловьов справедливо тръгва от традиционното мнение, че художникът не е последната инстанция в своето творчество, той не пише от свое име, а от името на нещо по-високо, по-мощно, по-властно, което го държи, дарява му вдъхновение и го ръководи. За Соловьов това е първата естетическа аксиома. Това по-висше може да бъде или нещо божествено, или обратното – демонично (но Соловьов по някаква причина не се осмелява да назове директно Бога и Дявола като източници на вдъхновението), с други думи, вдъхновението може да дойде или отгоре, от света на „свободната и светла, неподвижна и вечна красота”, или отнякъде отдолу, „от цепнатината със серни и задушливи изпарения”. Соловьов противопоставя ума и вдъхновението („Пред вдъхновението умът мълчи”), това, което „е резултат от ума”, на това, което се създава „под висша диктовка”.

Стихотворците на ума, един от които е бил според Соловьов Волтер, не бива да бъдат считани за поети; истинският поет твори само благодарение на вдъхновението. Затова най-важно условие за художественото творчество е „пасивността на ума и волята”, а задачата на поета е да се остави във властта на надсъзнателните сили, да им се подчини: „поетът нищо не търси: всичко – и звуците, и образите – идва при него от само себе си”.

Това –по повод коментираното във форума при предходни дискусии присъствие на предразсъдъците (казано херменевтически) на анализатора, който може да бъде донякъде честен само ако включи и себе си в анализа.

По същия повод (Пушкиновото „Я помню чудно мгновение”) Белецки пише, че стихотворението всъщност се отнася не толкова до една възхитителна жена, колкото до поетическото вдъхновение. Но всичко започва едва тук. Ако прочетете наистина възхитителния анализ на Чумаков в Известията на Руската академия на науките от 1998 (http://www.philology.ru/literature2/chumakov-98a.htm), ще разберете защо все пак това е заслужаваща внимание творба дори и ако я четем само интертекстуалистки и структуралистки отблизо, без каквито и да било културологически и антропологически контексти.

Защо дадох тези примери с Пушкин. Дано съм хладно ясен – защото се пазя от редукции. А защо се пазя? Ами за да не стоя смешно като истукан (добре – глътнал чадър). Благодаря отново на всички дотук. Знам, че имам да отговарям още. Извинете ме засега.
Тема № - 50 Коментар № - 5746 Йордан Ефтимов - 2011-10-24 11:51:09
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114130

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127993

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19972

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32584

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134133

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93734

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28827

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17608

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180632

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60592

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA