ФОРУМ - АРХИВ

За историческия метод на Тукидид

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

Съчинявайки своята “История” като разгърнат словесен паметник на Гръко-персийските войни, Херодот, изглежда, стъпва върху две предпоставки: че светът е обозримо цяло, което може да се представи като върху географска карта – такава, каквато тиранът на Милет Аристагорас показва на спартанците, убеждавайки ги да помогнат на елините в Мала Азия, застрашени от персийската държава (V, 49); и че хората, населяващи света, не живеят идеално разделени едни от други, а се движат, смесват, общуват, което поражда промяна в техния общ живот – но промяна, засягаща по-скоро благополучието, отколкото нравите. Следователно, за да бъде описан светът, в който са се случили войните между елините и обитателите на Азия, онзи, който се е посветил на тази задача, трябва да открие и оповести пред публиката на своето проучване (historiē) два вида знания; според уводния параграф на “Историята” това са знания, от една страна, за миналите човешки дела (ta genomena ex anthrōpōn) и големите и чудни работи в света на елините и варварите (erga megala te kai thōmasta), от друга страна, за причините (aitiai), поради които тези неща са станали.

Когато днес разглеждаме “Историята” научно, ние извличаме от нейния текст тези познавателни принципи и за да ги представим по-цялостно, ги събираме в своего рода исторически метод, какъвто – ако трябва да сме честни – Херодот не развива последователно. Между него като историк и неговата публика – навярно не много по-различна от онази, която през V в. пр. Хр. присъства на драматическите състезания или декламациите на рапсодите – съществува особена топлота, долавяща се в начина, по който, събирайки сведения за миналото, Херодот се стреми не само да предаде интересно разноликата картина на света, в който живее, но и да уважава, проявявайки минимална критичност, множественото му разбиране, правото на всеки, независимо дали специалист или просто споделител на общото мнение, да мисли и да говори за нещата така, както намира за правилно. Така Херодот сякаш въвежда в проучването и представянето на миналото политическата идеология, развивана през V в. пр. Хр., на онова, което се нарича с думата isonomia: равенството на гражданите по отношение на установяването и промяната на правилата, по които се управлява полисната общност. Текстът на “Историята” ни изглежда изономичен и някак либерален и като композиция и стил: той оставя своя адресат неангажиран с твърдо следвани авторови позиции, свързва хлабаво отделните смислови части, така че посланията са ползваеми бързо, лесно и без натиск да се познава добре цялото, както и се опитва на език, навярно близък до средното говорене на елинския делник, да наподобява реалната глъчка на света в Средиземноморието, като само в някои случаи, когато например е необходимо да се пресъздаде реч в някой кулминационен момент, се усилва стилово и зазвучава като тържествено слово.

По тези причини и критериите за достоверност на историческия факт, откривани в “Историята”, са относителни, флуидни и динамично оценностявани от автора на проучването; зад тях стои не толкова учен, който, следвайки комплекс от абстрактни закони, мисли и действа по-често от обикновените хора като идентичен на себе си, а по-скоро променлив субект, чувстващ пристрастия и увличащ се в това, което вижда, мисли и изказва. Така в едни случаи Херодот се доверява на наблюдението, което сам е направил, в други – на разговори и разпитване, довели го до някакви изводи, в трети използва мнения и слухове, които, дори и да му се струват невероятни, биват включени в текста, може би защото тяхната неистинност се компенсира от любопитството, което задоволяват.

* * *

“Тукидид атинянинът описа войната на пелопонесците и атиняните, дето те воюваха помежду си, започвайки от самото й начало и предвиждайки, че тя ще бъде значителна и най-важната сред предишните събития, понеже той беше свидетел, че и двете страни бяха в разцвета на силите си и подготвени във всяко отношение, а и понеже виждаше, че цялото останало елинство застана на едната или на другата страна – едни веднага, други обмислящи да го сторят. Тази война се оказа най-голямото движение, засегнало елините, част от варварите и, както се казва, повечето хора. Нещата, случили се преди нея, както и по-древните е трудно да се открият ясно поради изминалото време, но все пак се доверявам на свидетелствата, след като най-внимателно ги разучих, че в миналото няма нищо толкова значително нито във военно отношение, нито в някакво друго.

(…)

Такива открих, че са били древните събития, въпреки че е трудно да се довериш поред на всяко свидетелство. Защото хората възприемат едни от други слуховете за станалото някога, пък дори и когато те се отнасят до местни неща, еднакво без да ги подлагат на проверка… Ето така мързеливо е у повечето хора издирването на истината; и те се обръщат в повечето случаи към готовите мнения. Все пак, ако някой стигне въз основа на изброените свидетелства до същите изводи, които аз представих, няма да сгреши; стига, разбира се, да не се довери повече на поетите, възпяващи тези работи, които много украсяват нещата, или на логографите, които имат навика да говорят по-скоро приятно за слуха, отколкото истинно; пък и тия неща, дето ги говорят, не могат да се изобличат, а и много от сведенията с времето са станали ненадеждни, пренасяйки се в областта на баснословното; така че за древните работи човек трябва да се задоволи с онова, което би могъл да открие, стъпвайки върху най-ясните белези за миналото. Що се отнася до тази война, въпреки че хората винаги смятат за най-голяма настоящата, в която воюват, а когато тя престане, започват да се дивят повече на старите неща, та въпреки това тя пак би се оказала по-значима от случилите се в миналото, ако човек разгледа самите събития.

А какви слова са произнесли страните във войната – когато още са обмисляли дали да воюват или вече са били във война – трудно ми беше да си припомня с точност казаното, което сам съм чул, както беше трудно и на хората, които по различни места някога ми го предаваха. Затова както ми се струваше, че всяка една страна най-вече би трябвало да говори при съответните обстоятелства, така са изказани речите, като същевременно съм се придържал възможно най-близко до цялостното послание на онова, което наистина е било казано. Относно пък извършените по време на войната дела, опитвал съм се да ги опиша не въз основа на онова, което съм научил от първия срещнат, нито пък такива, каквито на мен са ми се стрували; описал съм само това, на което сам съм присъствал, или съм научил от други, след като съм проверил всяко отделно нещо с най-голямата възможна точност. Разбира се, мъчно е да се открие всичко, понеже присъстващите на едни и същи събития не казват едно и също за тях, а всеки говори според своето пристрастие или спомена си. Може би липсата на баснословни приказки ще се стори на някои слушатели по-малко забавно; онези обаче, които желаят да постигнат яснота за случилото се и за онова, което може да се случи някога по същия или сходен начин заради човешкия нрав, те ще намерят моята работа за полезна и аз ще съм доволен. Тя е повече ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега.” (Тукидид, “История на Пелопонеската война”, I, 1, 1; I, 20-22)

Още в началните пасажи на “История на Пелопонеската война” Тукидид очертава картина на историческото познание, различна от онази, която откриваме при Херодот. Неговият текст не е historiē – Тукидид изобщo не употребява тази дума, – а dzētēsis tēs alētheias, издирване на истината (I, 20, 3). Първата стъпва в провеждането на тази процедура, напомняща с понятията, които Тукидид използва, за да я назовава, за съдебно разследване, е да се открие точно какво се е случило въз основа на свидетелства, heurein ek tekmēriōn (I, 1, 3; I, 20, 1). Тукидид заема в уводния параграф на своята книга ролята на свидетелстващ, tekmairomenos, за пораждането и развоя на Пелопонеската война, при това на свидетел, който желае – чрез правото на собственото си свидетелство – да разследва и контролира и свидетелствата на другите, които казват нещо за конфликта, както и изобщо за миналото. Така свидетелят, който е очевидец на случилото се, се превръща в съчинението на Тукидид, от една страна, в онзи, който ще помогне за свързването на някакво събитие с причина и последствие, от друга, в обект на силно критическо отношение. Тукидид е може би първият автор, пишещ за миналото, който ясно осъзнава, че онова, което някога се е случило, не е просто набор от отделни факти, до които всеки може да получи достъп благодарение на своето любопитство – с каквото усещане за лекота на научаването човек остава при четенето на Херодот – а труднодостъпна зона на познание, при това замъглена от мненията на хора, които, често без да са били очевидци на станалото, се представят за негови свидетели, ползвайки разпространени слухове или съчинявайки си небивалици. За да се достигне до по-достоверно знание за миналото, авторът на изследването трябва, следователно, преди всичко да проникне през мрежата от натрупани с времето свидетелства, а това на свой ред го тласка в двоен конфликт и с онези, които ги използват, и с онези, които ги създават: историкът се оказва противодействащ и на естествената мисловна леност у повечето хора, склонни да приемат безукорно готовите мнения (ta hetoima), и на онова, което Тукидид нарича to muthōdes – баснословните измислици на поетите, украсяващи премного нещата, и приказките на логографите, съчиняващи словата си така, че да се харесат на своята публика. 

Тукидид демонстрира как борави със свидетелствата в дългия пасаж в началото на Първа книга, известен като “Археология” (гл. 2-19). За да представи мащаба на войната между атиняните и спартанците, на която е бил очевидец, той трябва да я сравни със събитията в миналите времена на Елада. Сравнението на свой ред изисква свързване с чужди свидетелства и Тукидид изрично пише рамкиращо в началото и в края на “Археологията” колко трудно е да се доверяваш поред на всяко свидетелство (panti tekmērio pisteusai); освен това, допълва той, хората са склонни да приемат преданията и мълвите (akoas), без да ги подлагат на проверка (abasanistōs). Може да се предположи, че Тукидид старателно е издирвал и сравнявал казаното и написаното за древните времена на Елада, а не се е доверявал, както казва – изглежда, усмивайки Херодот – на разпита, който е провел първия срещнат (ouk ek tou paratukhontos punthanomenos). Дали обаче неговото изложение е идеално чисто по отношение на свидетелската намеса в знанието за миналото? Дали Тукидид, който живее и пише в някакъв съвременен културен контекст, не се намесва неминуемо в работата на учения Тукидид? В “Археологията” по-скоро личат свързано и двете страни на свидетелското слово: и тази, която критически е очиствана от личните пристрастия и непроверените слухове, и тази, която поради самото очистване и последващо представяне на миналото замърсява, добавяйки нещо свое. Пасажът, описващ времето от първите заселвания в Елада до края на Гръко-персийските войни и годините преди избухването на конфликта между Атина и Спарта, е подчинен сякаш изцяло на оценката, която Тукидид дава за Пелопонеската война. В уводния параграф на “Историята” войната е представена обобщаващо като kinēsis megistē – най-голямото движение и разместване на установения ред, най-голямата промяна, засегнала Елада. Именно през призмата на движението и промяната в “Археологията” се наблюдава и цялата минала история на елините: в описанието си Тукидид акцентира върху вътрешната и външната динамика на полисите, върху преселенията и колонизацията, пътуванията и търговските контакти, способстващи за забогатяването на някои части от Елада, не на последно място върху развитието на основния инструмент за общо придвижване на хора и блага – корабите.

Целта на първата стъпка от dzētēsis tēs alētheias е да се постигне във възможно най-голяма степен точност, akribeia, по отношение на случилите се в миналото събития. Втората стъпка е да се обясни какви са били причините (aitiai) тези неща да се случат и кое е дало повод (prophasis) те да се случат. В текста на Тукидид обяснителната процедура се представя в два плана: или самият Тукидид обяснява от първо лице защо и как нещо се е случило, или по-често дава думата на действащите лица, които в речи обясняват и противопоставят своите разбирания и мотивации. Възниква въпросът как Тукидид е научил точно какво са казали страните във войната; той отговаря в началото на гл. 22 от Първа книга, че му е било трудно да си припомни буквално словата, които е чул, както и по същата причина не може да се довери напълно на чуждите преразкази, затова по отношение на речите борави с точност, основана върху вероятното: действащите лица, казва Тукидид, говорят в неговия текст това, които най-вече биха говорили  (ta deonta malist’ eipein) при съответните обстоятелства.

Този принцип на обяснение на причините се свързва в текста на Тукидидовата книга с друг, общ за елинската интелектуална култура във втората половина на V в. пр. Хр. “За всяко една работа”, твърдял софистът Протагор (фр. B 6A DK), “могат да се кажат две противоположни слова”. Повлиян немалко от ученията на софистите, Тукидид представя много от речите в своя текст по двойки – първата, огледална по своето послание на втората. Но докато описва мотивациите по този начин, авторът на текста не взема страна и по-скоро се опитва да покаже как пораждането на някакво събитие се случва под формата на диалогичен двубой, на словесно състезание между две лица, едното от които утвърждава желаното действие, а другото неговото противодействие. Така, ако при изследването на свидетелствата желаната точност изисква разделяне на мненията, разнищване на готовите разбирания и отстраняване на противоречията, при изследването на причините точността, обратно, сякаш се нуждае от противоречието и наслагването на мнения.     

Непряко Тукидид, изглежда, мисли и за трета стъпка в метода на своето изследване: стилистично изграждане на историографски дискурс, който може вярно да представи събитията и мотивациите. Откъде съдим, че историкът трябва да полага специална грижа за своята реч? Най-вече от това, че Тукидид устойчиво редува в своя текст два стила, отговарящи на двата вида изследователска akribeia – на критическата точност по отношение на случванията и събитията и вероятната точност по отношение на мотивациите. Когато представя реда на събитията, стилът му е повествователен, неабстрактен и по-особен начин прозрачен и ненапрегнат; случванията са отчетливо видни, подредени в завършени синтагми и създаващи усещане, че нещата са такива, каквито са. Когато обаче представя мотивациите чрез речите на действащите лица, Тукидид променя своя стил: словото му се усложнява, напряга абстрактно, реторизира; периодите се удължават с хипотактични връзки и се изпълват с фигури; смислите се противопоставят и същевременно смесват и допълват, в резултат на което изказването на причините е като цяло хетерологично и генерализиращо: когато нещо се назовава като такова, каквото е, то е и друго, заедно с което образува по-сложен клас от неща, за които няма една дума – както няма една дума за атинската култура, назована с богатство от понятия от Перикъл в прочутата надгробна реч във Втора книга (гл. 35-46).    

Изисквайки от изследователя безусловна точност по отношение на сведенията за миналото, както и много богата философска и реторическа култура за разбирането на причините и тяхното представяне, Тукидид ясно се различава от изономичната концепция за проучване в “Историята” на Херодот. Според Тукидид изследването на миналото не е задача за всеки, както и неговата книга не е адресирана към всеки. Тя ще се стори на мнозина, заявява той в края на гл. I, 22, не толкова забавна (aterpesteron) колкото съчиненията на онези, които се занимават с небивалици, но пък на други – разбира се, овластени и високообразовани хора – може би ще е полезна, защото поради онова, което е трайно в човешкия нрав – Тукидид използва, за да го означи, думата “човешкото” (to anthrōpinon) – събитията и случванията, които той предава, могат да се повторят по сходен начин и в бъдещето; та по тази причина книгата му “е по-скоро ценност, съчинена за вечни времена, отколкото нещо, което се бори да бъде чуто сега” (ktēma te es aiei mallon ē agōnisma es to parakhrēma akouein xunkeitai).

От модерна гледна точка това разбиране на Тукидид навярно може да се сметне от някои за интелектуално високомерие; средата на Тукидид обаче го счита за израз на гражданска добродетел. Ето какво се казва например в памфлета на Псевдо-Ксенофонт “За държавното устройство на атинянините” – текст от края на V в. пр. Хр., насочен срещу демократическия режим в Атина: “По цялата земя най-отличното (to beltiston) е нещо противоположно на демокрацията: защото у най-отличните хора са налице най-малко необузданост и несправедливост, а точното им знание (akribeia) по отношение на полезното е най-голямо, докато у народа се срещат най-вече глупост, безредие, калпавост, понеже бедността тика хората към срамни неща, а също и необразоваността (apaideusia) и незнанието, дължащи се на липсата на пари у някои от тях” (гл. 1, 5). Същата тема се открива загатната и в реч на Алкивиад в съчинението на Тукидид (VI, 18, 6): описвайки силата на полиса в решителни моменти, Алкивиад казва, че тя се получава от свързването на трите негови части, а именно “калпавото” (to phaulon), “средното” (to meson) и “най-висшето” (to panu akribes).

Така става ясно, че търсенето на akribeia се разпознава като ценност дотолкова, доколкото точността има приложение в отношенията с другите членове на полиса, в експертизите на проблеми, възникващи от упражняването на власт, а не в решаването на чисто научни спорове, незасягащи пряко благополучието на гражданското тяло – каквото разбиране за научна точност имаме донякъде днес, особено във висшите математически науки. Оттук и книгата на Тукидид, който, както е известно, е претърпял неуспехи в гражданското поприще, желае сякаш да бъде чрез самия метод за изследване на миналото, който предлага и осъществява, някак равна на делата на своите герои.


* По отношение на разбирането за историография съм се повлиял от втората част на “Паметта, историята, забравата” на Пол Рикьор (Paris, 2000), в която авторът развива тезата за триделната процедура на историографската практика, съставена от: 1) документална фаза на проучване на свидетелствата; 2) фаза на тяхното разбиране и обяснение; 3) фаза на тяхното представяне. За контекстовото разбиране на понятието historiē и по-общо за Херодот като историк насочвам към книгата на Розалинд Томас “Herodotus in Context” (Cambridge, 2000). Написаното за Тукидид е пряко повлияно от две работи: N. Loreax, “Thucydide a écrit la Guerre du Péloponnèse”, Mètis. Anthropologie des mondes grecs anciens 1.1, 1986, 139-161 и G. Crane, “The Blinded Eye: Thucydides and the New Written Word”, Lanham, 1996. Преводите на цитираните старогръцки текстове са мои.  



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Да, май Херодот и Тукидид се различават относно приемането и ползването на индивидуалните истории така, както представя нещата Георги в коментара си, но дали паралелът с "Аз живях социализма" е все пак възможен (за Тукидид нямам отговор засега - на какво да го оприличим): т.е. първо, подобни проекти рядко се инициират от историци, така че и едва ли историческото по Херодот се има предвид; нататък: струва ми се, че накрая, дори да не се обявява сред търсените цели, съвкупността от отделните истории дава възможност да се представи един доста унифициран разказ за периода, до който се отнасят историите, и дори да се покаже, че този период - поне за отделния човек и неговата история - е бил по-скоро безконфликтен и безпроблемен. Докато Херодот иска да "нарисува" една доста пъстра и неединна картина на света - едни племена се обличат така, други иначе, на едни хора им се случва да изпаднат в неочаквано благополучие, на повечето - не..., посредством която картина, освен това, все пак основно да обясни един голям конфликт, а не просто да събира историите в корпус (като при това личните истории са някак равнопоставени с историите върху камък или другите типове свидетелства, които ползва). Но може и да не е така и паралелът да е по по-голям...
Да, несъмнено това оформяне на речите от страна на Тукидид е реторическо, предположението ми за социологическото не бе напълно сериозно, но сякаш въпросът остава: освен дето цялото му съчинение е оформено реторически, дали отделни негови части не са изобщо принадлежащи на друг жанр, защото все пак са фикционални, макар и убедителни?
Тема № - 27 Коментар № - 2325 НП - 2010-05-27 10:12:47
Благодаря на проф. Богданов, че ми предложи да напиша този текст върху Тукидид, както и, че ми помогна в неговата направа, дискутирайки с мен темата. Отчасти това, което моя текст дължи на идеите на проф. Богданов, може да се види в неговата студия върху Херодот, Тукидид и Ксенофонт в "Мит и литература". Най-импулсиращото обаче, заради което се и захванах с темата, за съжаление не присъства в "Мит и литература", затова ще опитам да го предам със свои думи.

То е, че Херодот ни е донякъде днес по-скъп от Тукидид затова, защото Херодот имплицитно смята, че, хайде, дори и всеки да няма собствена история, то почти всеки може да разказва чуждите истории като свои, да има собствено мнение за едно и друго, без да е специалист. За да не излизам извън българския контекст, нека погледнем към проекта "Аз живях социализма" и може би ще ни стане ясно защо Херодот е толкова любим на съвременните историци; някои от историите в този проект спокойно биха могли да намерят място - ако бяха разказани от елини - в "Историята" на Херодот.

Тукидид прави друго: всеки може да има история и да разказва истории, но работата на изследователя е, като избере онези сред тях, които, първо, отговарят на истината за случилото се, и, второ, са свързани с реалното упражняване на власт от страна на издигнати хора, да ги предаде по сложен начин и със сложни думи, така че да бъдат ползвани от онези малцина, които всъщност пораждат важните събития в историята. Как бихме си представили Тукидид днес? Оставям въпроса отворен, заслужава си да бъде дискутиран.

Благодаря за двата коментара: на Анета де ла Мар и Невена Панова. Заемам се с тях сега, пожелавайки си хубава дискусия.

Анета много правилно посочва, че това, за което Херодот и Тукидид са станали емблеми, някак липсва пряко в техните съчинения; може би Херодот, както казва тя, изобщо не е съзнавал, че става "баща на историята". А може да се попита и другояче: дори и да е смятал, че ще роди история, история ли е родил, или неговият текст е станал нещо друго, както друго стават децата, колкото и техният живот да бъде планиран от родителите им.

И все пак по отношение на Тукидид нещата, изглежда, са по-различни. Защо?

Тукидид действително рефлектира открито върху своя метод. Но възниква същественият въпрос, който не съм засегнал по-горе: дали този метод е предварително готов - каквато е системата от епистемологични правила за един съвременен учен-историк - или Тукидид го е измислил в хода на своята работа, или пък го е заел отнякъде? Склонен съм да мисля, че по-скоро е развил правилата на реторическото изкуство - вече достатъчно обособено по негово време - за целите на своето изследване. Връзките с реториката, на нивото на метода, са няколко типа.

1) Диренето на истината = един вид много разгърнато съдебно дирене
2) Това, което Невена счита за белег на социологическа работа - акцентът върху вероятното - е всъщност белег на реторическа грижа: според античната реторическа теория именно вероятното - онова, което може да се случи, ако обстоятелствата са такива и такива - е основата на убедителното говорене
3) Оповестяване на метода в гл. 20-22 от Първа книга на "Историята" = прокаталипса (антиципация): реторически похват, с който ораторът, като обявява своите трудности по отношение на онова, което има да каже, се застрахова от евентуални нападки, че не говори истината.

Да, обаче Тукидид пише и мисли като оратор под натиска на това, че пише и мисли като образован човек от най-високите среди на Атина; така неговата реч хем утвърждава една широко разпространена познавателна парадигма, хем изключва нейния обществен узус: Тукидид не желае да представя съчинението си като оратор - пред публиката на някой площад - а го смята за вечно притежание.

Тук някъде е мястото на важната забележка на Невена за писмеността. Ако сравним критиката на писмеността в Платоновия "Федър" с имплицитното разбиране на Тукидид, че писането е полезно, защото съхранява за вечни времена паметта за случилото се, на пръв поглед откриваме разноречие. Дали обаче то не е донякъде пресилено и всъщност двата текста не казват сходни неща: че писмеността е полезна, ако словото намери своя правилен адресат. Е, Платон се бои, че по-скоро словото ще налети на всякакви хора, но Платон пише диалози, пише в жанр, който предполага отвореност по отношение на адресатите; при Тукидид, обратно, този проблем сякаш изцяло липсва, защото словото на "Историята" е така направено, че то тъй или иначе не може да бъде прочетено и разбрано от всеки, а само от онези, които споделят същите разбирания и знания като автора на изследването.



Тема № - 27 Коментар № - 2324 ГГ - 2010-05-26 22:10:58
Много е хубаво да се пише успоредно и съпоставително за Херодот и Тукидид (а това се прави рядко), въпреки че така донякъде им налагаме нашето жанрово свързване: и двамата са историци, но пишат за различен тип събития (и до голяма степен оттам идват разликите помежду им), но горният титулен текст показва, че всъщност разликите са преди всичко методологически (и авторови, а не интерпретаторски).
За Тукидидбих попитала само: малко ми се губи "третата стъпка": т.е. грижата за стилистичното изграждане на историографския дискурс: не е ли тази грижа именно породила наличието на двете вече разгледани нива, а не да е нещо трето, допълващо ги?
Колкото до втората стъпка, или по-точно до конструирането на речите: мисля, че тук по-смело може да се каже, че с това представяне на речите според "възможното", а не според действително произнесеното, Тукидид се държи по-скоро като литератор, или пък може би като социолог, но във всеки случай според мен имаме прескачане в някаква друга наука, или поне в някакъв друг (друг спрямо първата стъпка) тип търсене на истината.
Впечатли ме и тълкуването на целта на текста (да стане "ценност за вечни времена"), защото сякаш досега бях свикнала да разглеждам това място просто като едно положително относно писания текст свидетелство: Тукидид не се опасява, дето неговата "История" ще се чете винаги и от когото и да било, а в горната интерпретация имаме именно разбирането за стесняването на аудиторията, както е наблегнато на изключването от нея на Тукидидовите съвременници. Тук добавям още един възможен нюанс, който всъщност все пак приема наличието на специална стъпка по оформянето на стилистиката на текста: осъзнавайки сложността (и сериозността) на своето съчинение, дори на чисто синтактично ниво, Тукидид просто препоръчва то да бъде четено (по един друг (научен) начин) и го обявява за действително неподходящо за поемане по все още обичайния устен начин в един агонален контекст.
Тема № - 27 Коментар № - 2322 НП - 2010-05-26 16:48:11
24 май, нали е празник, доведе със себе си нов текст.

Идеята на Георги да пише за Тукидид, тръгвайки от предшественика му Херодот, е много подходяща за Форума, защото така може отново да се върнем към написаното от Херодот и дискусията за него, но сега в светлината на следващите текстове, идентифицирани като истории.
Няма съмнение, че славата на Тукидид е свързана и до днес с тази, на политическата история и макар Георги да не говори точно за това, със сигурност неговият текст набляга на нещо много значимо - колко е различен подхода към познанието на миналото при Тукидид от този при Херодот. Търси се истината, затова метода на съдебното изследване е добро дошло именно в едно общество Полис, носител на ценностите на едно политическо, социално и културно формирование.

Но ми прави впечатление, че както Херодот не знае, че е станал “татко на историята“, така и Тукидид не се идентифицира нито като историк, нито назовава своя ръкопис “История на Пелопонеската война“ (това се е случило по време на Елинизма).

Излиза, че идеята за историята, като познание, метод, дискурс различен от тези на другите изкуства, науки и занимания, не тръгва от Херодот и Тукидид, а от друго място и само след време, тези двамата се оказват набъркани и идентифицирани с нея.

Мисля, че имам нужда от помощ за да разбера какво казвам, за да видя колко съм се объркала или колко съм на прав път. Мисля да извикам някоя муза, която да ме вдъхнови в разсъжденията, но по-добре да не го правя – току виж дошла Клио да ме пита защо задавам неудобни въпроси, а не се придържам към установената традиция.
Тема № - 27 Коментар № - 2319 Аneta de la Mar - 2010-05-24 23:29:37
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 61237

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 7936

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25812

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123735

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 62902

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 14699

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 7342

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 168016

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 49355

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 31441

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA