ФОРУМ - АРХИВ

"Понякога отвътре, понякога отвън": Че Гевара и латиноамериканското освобождаване на стиха в поезията на Екатерина Йосифова

Мачу Пикчу, Перу, снимка Бася Аштабска

ЙОРДАН ЕФТИМОВ


Третата стихосбирка на Екатерина Йосифова, „Посвещение”, е лирически дневник. Фикционален дневник, воден от жена, чийто любим е катастрофирал и се възстановява в болница. Дневник на влюбена жена, която в течение на две седмици (и две седмици след фикционалната катастрофа) записва отначало състоянието на ранения и процедурите по възстановяването му, а после все повече – своите субективни усещания и дори естетически размисли, за да стигне до дълги записи на стихотворни пасажи. Дневникът на една влюбена поетеса. Не просто пишеща стихове жена, а именно поетеса, която размишлява върху статута си на автор в перспектива, а не като получил признание за вече публикуваното.

И ето че насред любовната стихосбирка се появяват Че Гевара, Виетнам, китовете самоубийци, космонавтите, речта на вожда Сиатъл, гватемалският поет Роберто Обрегон Моралес, убит през 1971 г.(1) Едва ли литературният историк днес бързо ще реши, че тези културни реалии са резултат направо от работата на автоцензурата, търсени методично, за да придадат на книгата вид, който да я направи подходяща за издаване. Да приемаме, че българските поети от епохата на социализма, включително от 70-те години на XX век, са вече завършени играчи, които само пудрят книгите си с необходимите за издаване теми, докато всъщност ги интересува друго – тази нагласа се опровергава от всяка стихосбирка. „Надхитрянето на системата”, както неведнъж в наши дни се говори за не една книга от 60-те-80-те, е напълно опростяващо понятие, зад което стои идеята, че авторите са стопроцентови дисиденти, а редакторите в издателствата – стопроцентови служители на системата.(2)

В „Посвещение” Виетнам е синоним на „завехналата съвест”, но се появява в стихотворението „Когато казвам нещо”, което е програмно, а възможностите да представлява палинодия на „Нищо не разбират” на Маяковски със сигурност си заслужава да бъдат проверени. В него се мяркат и китовете самоубийци, чийто вопъл ние не разбираме, и космонавтите, които се носят в „безмълвни широти”, тоест в самота. Стихотворение, което говори за трудната комуникация, за самотното същество човека:

„КОГАТО КАЗВАМ НЕЩО

Когато казвам нещо, каквото и да казвам –
значи, че не казвам всичко.
Ако добре ме слушаш, значи много ме обичаш.
Поне така ме слушай, както слушаш своята възглавница насън:
всичко си е тука, в главата ми почуква,
понякога отвътре, понякога отвън:
И бавната ми зрелост. И старият ми срам.
Завехналата съвест на име Виетнам.
Децата ми, децата, сънят им непокрит.
(Какво крещи безгласно самоубиец-кит?)

И любовта измислена,
и Любовта без мен,
неискрената искреност
и погледът зелен.
И мойта несамотност,
и мойта самота,
и мъничкият Космос
в душата на света,

където нещичко трепти
далеч от друго
и все пак всяко се върти
ведно със друго,

и през безмълвни широти
(като във мене)
обречен космонавт свисти
като през мене.

Понякога отвътре, понякога отвън.”(3)

В средата на следващото десетилетие, 80-те години, критикът Константин Еленков използва като напълно самоочевидно понятието „преодоляване на патетизма”, за да опише явления като поезията на Екатерина Йосифова:

„Но някак по-„картинно” е да си представим първата „фаза” от така нареченото „преодоляване на патетизма” като едно очовечаване на поетическото слово: преодолян беше патосът, който имаше реални основания във времето, но бе лишен от реалните за човешкия глас топлина и искреност. През втората „фаза”, която можем да отнесем към началото на 70-те години, атакуван беше „романтичният” патетизъм, ако можем така да наречем патоса, който бе необходим за поетическото слово, но който го въздигна прекалено много към слънцето и звездите. (Почти нямаше поет, който да не разговаря със Слънцето, Космоса, Мирозданието.) Дойде ред на приземяването – от астрономията като най-ценен трофей остана „обсерваторията” на сърцето.”(4) 

Години по-късно това картографиране изглежда дълбоко проблематично. Не само заради това, че подобен прочит лишава историята на литературата от работата на случайността и авторските различия, от неточно осъществените интенции и погрешните прочити. Поезията на Биньо Иванов и Екатерина Йосифова има много по-голям залог от това да депатетизира поетическото слово. Общият залог на тези поети спътници е стремежът поезията да изразява несигурността на възприятията и съзнанието, но по един обективизиращ начин – без да отрича политическия контекст, тя поставя акцент върху фрагментираността на човешкия опит. Затова в „Когато казвам нещо” пълноценното слушане е въплътено в пълнотата и нерационалната стихийност на сънуването. Пълноценното представяне на човешкото съществуване е възможно само ако включва коефициент нерационализируемост. Самият дискурс съдържа слепи места, неизразителни или лошо изразяващи места, пасажи, които днес, в епохата на компютърните програми, бихме нарекли с лекота „бъгове”.

Първото, което се вижда в стихотворението, е едновременността на мисли от различни редове, които връхлитат в съзнанието, редуват се безредно, надскачат се. Отглас на концепцията за поток на съзнанието. Още през 1967 г. в станалия бързо популярен със своите експерименти роман „Корените” Васил Попов въвежда този похват, зад който стои бергсонианската идея за флуидността на опита.

Това, което е истинска новост за българската поезия, обаче е идеята за естествения хаос, с който съзнанието живее и който включва припокриването на възприятията с предубежденията. Не просто симултанността на опита, а както още Аполинер в „Зона” разгръща широко – опита като състоящ се и от всякакви „странични шумове”, включително идеологически. Опитът включва и крясъка на рекламите, чийто свят е основан на силните сетивни дразнители, и основаните върху внушението за чиста истина, изискващите пълно доверие в себе си журналистически новини.

В средата на 60-те години в САЩ е излязла бързо превърналата се в особено влиятелна за западната хуманитаристика книга на Кенет Бърк „Езикът като символическо действие”, в която тази сложна конституция на съзнанието е описана именно като закономерен хаос. Онова, което наричаме „действителност” ("reality") Бърк схваща като „бъркотия от символи за миналото, комбинирани с всякакви неща, които знаем главно от карти, списания, вестници и други подобни за настоящето... конструкт от нашите символни системи” („clutter of symbols about the past combined with whatever things we know mainly through maps, magazines, newspapers, and the like about the present... a construct of our symbol systems"). (5)

И ето го този свят, който преплита и сблъсква образи от медиите с уникалния индивидуален опит, абстрактния, пропагандно конструиран Виетнам с повиването на собствените деца в хладната нощ. Те са еднакво реални. И неразбираеми. Образът на крещящия безгласно кит-самоубиец е синоним на поета: какво казва той е предварително неясно, обречени сме на неуспех да разберем.

И образът на космоса вътре в космоса – където всичко е независимо, разбягващо се, и все пак свързано. Където малкото може да бъде по-голямо от голямото. Светът е готов да понесе ново описание, претендиращо да улавя най-малките му и наглед незакономерни трептения. Това не е непатетично. Но е снабдено с друг познавателен патос и това не е утопическият патос на симплифицираната комунистическа идеология от 50-те и първата половина на 60-те години на ХХ век. Това е патосът на едно центриране в личността, чийто свят съдържа толкова непознати и вероятно непознаваеми континенти. Центриране в личността, която прилича на дърво, олюляващо се на вятъра – и това е вятърът на различните символни светове, които я атакуват едновременно.

Разбира се, с понятието „депатетизиране” може да бъде назована когнитивната ирония. Космонавтът е обречен и „свисти” през тялото на самоописващия се Аз. А стихът „Завехналата съвест на име Виетнам” стои като идеологическа кръпка, неподкрепена, обратно – отхвърлена от следващия стих за децата. Сблъскване на редовете като в „Селска хроника” на Вапцаров, където обаче те, макар и противопоставени, са съположени и субординирани, така че идеологическата фраза парола на финала не звучи като „бъг”.

В средата на 70-те обаче стихотворения като това изглеждат само трудноразбираеми, може би претенциозни, може би патологични, но не и истински дисидентски. Нали съдържат идеологическите думи пароли, разпределени из текста с необходимата честота? Така опираме до рецепцията и нейните институции – структури отвъд стихотворението, но най-важни за неговия живот. В книгата си „Посвещение” Екатерина Йосифова вмъква темата за рецепцията като част от онова, което нарича своя поезия. И ключов мотив тук се явява неяснотата:

„Винаги се стъписвам, когато ми кажат, че стихотворението ми не било ясно. И съвсем онемявам, когато някой ми заизтъква като достойнство тази неяснота: сложно и модерно, и т.н. на тая основа идва подозрението в преднамерено, формално замъгляване и усложняване.
(...)

Сега така, единствено така: върви,
върви така, следата да кърви.
С крака от тръни с кожа с нокти
със смях прехрипнал от проклятия върви, защото
не трепва тая скулеста земя
с ореол от пот, мухи и древност на челото.
И вече все едно дали от мъдрост е невъзмутима
или зад индианските клепачи е пустиня
без жажда и без болка.
Добре, и святите, и срамните й рани пръст покрива,
кои са святи, ехото на времето е насмешливо,
но ти си тук и ще вървиш, защото все така на пъпа й седят
богове от яспис и деца от глад.

Благословен наопаки, чист като сърцевина на плод,
чист като скалпел в тая скулеста земя
с простреляните си нозе, с отрязаните си ръце
докосна ли сърцето й,
което бие.

Какво е за другите, щом това е възможното за мене стихотворение за Гевара?

Понякога някой смело споменава за неяснота (в похвален смисъл, сигурно като синоним на сложно усещане) у световно утвърден поет: Елюар или Вальехо, или Рицос например. Не е утеха, но мога да реагирам и да се опитвам да си изяснявам какво е ясно в поезията и доколко.” (6)

Със сигурност това е болна тема за всеки български поет в епохата на социализма. Обвинението в неяснота няма силата на обвиненията в антипартийност, антинародност, антидемократичност, но пък има силата да забавя и дори стопира издаването на едно стихотворение или стихосбирка, а заедно с това и признанието на самия поет.

Важно е, че за разлика от поетите на Априлското поколение „тихите поети”, към които Екатерина Йосифова често е причислявана, обикновено отричат и директното си повлияване от левите авангарди. Но и от постепенното запознаване с западната поезия на ХХ век чрез периодиката от епохата на Размразяването и преводните антологии от 1960-те. И ето че в цитирания пасаж като индулгенция все пак се появяват имената на големи модернисти, които не само са симпатизирали, но и членували в комунистическите партии в родината си.

Стихотворението на Екатерина Йосифова има валенциите на тройно съгласие и несъгласие спрямо очакванията. По отношение на темата – то е посветено на краен левичар, един от дейците на кубинската революция, но, от друга страна, на политически деец, който довежда до крайност идеята за перманентната революция. И по отношение на формата – то е обскурно, а и отказващо да използва препинателни знаци. И накрая – по отношение на мястото си в книгата: то е ода за един партизанин, включена в сърцевината на любовна стихосбирка.

Изборът на Че Гевара като герой на стихотворението не би могъл да се тълкува другояче, освен като знак на скланяне пред задължението на всеки поет от социализма да вземе отношение към революцията. (7)  Именно то впрочем е веднага преведено в две антологии на младата българска поезия – издадени в Унгария и Полша още през 1978 г. (8) Но все пак говорим не за Ленин, а за революционер, превърнат още приживе в икона на неспокойното съществуване, на революцията, разбирана като тотален отказ от спиране на едно място. И с това в годините на застоя, Брежневата ера за социалистическия лагер, име на „истинското” комунистическо поведение.

Екатерина Йосифова пише: „За мене образът на Че Гевара се създаваше в продължение на две-три години и е дълго даже да изброя от колко неща: първо от романтичната представа за революционера, още повече „зарязал обещанията за наситен житейски възход и понесъл красива глава към пламтяща смърт” (не е цитат, а неудобство от фразата). После внушението на онова мъжко стихотворение на Гилен за дневника на Че; после самият дневник. Книги, филми, снимки. И смътната представа за тая тайна на непроницаеми народи и религии, наречена Латинска Америка, за нейното величие и мизерия. За джунглата на съзнанието, джунглата на душите, в която тоя човек се врязва.” Наистина в годината след смъртта на Че Гевара излиза филм с Франсиско Рабал, а през по-следващата, 1969 г., друг – с един от най-популярните холивудски актьори на своето време, Омар Шариф. Но Че Гевара още приживе живее в създаван не без свое участие свят на неомитологизиране – непрекъснато търси възможност да бъде сниман за водещите американски списания, а през 1964 г. е гост на най-дълго просъществувалото неделно токшоу по американска телевизионна мрежа – половинчасовото „Face the Nation” по CBS.

Че Гевара е попсимвол. И ако западният свят го включва в онази ситуация, която Том Улф нарича „radical chic”, увлечението на богатите и образованите да подкрепят революционери и терористи, източният го приема като подновяване на утопията за освободилия се и борещия се за свободата на другите човек. Това уточнение е нужно, защото българският интелектуалец от 70-те със сигурност не е възприемал подкрепата на западното висше общество към личности като Че в саркастичен ключ – като флирт и мода. Консервативният журналист и писател Том Улф изковава термина „radical chic” в голям фийчър за благотворително парти, организирано от композитора Ленард Бърнстейн и приятелите му и целящо събирането на средства в подкрепа на Черните пантери, радикалната организация на черните в Америка. Статията започва с обрисуване на Бърнстейн като човек, за когото любовта е на първо място (неговото кредо било Amo ergo sum), а след това – добрият вкус, способността да се усетят нюансите, които топящо се късче сирене рокфор оставя в устата. И след това – как точно този префинен артист кани на специално парти в тринайсетстайния си апартамент на Park Avenue десетки богати режисьори, художници и музиканти, за да ги срещне с Робърт Бей, който 41 часа преди това е бил арестуван с пистолет в ръката да участва в акт, който политическата коректност на либералното общество е назовало „улесняване на престъпление” (criminal facilitation”). (9)

Екатерина Йосифова е в съвсем друга позиция. За нея Че е чист символ. Дори да е попадала на информация, че именно той е сред създателите на трудовите лагери в Куба или че лично е отговорен за разстрела на стотици представители на стария режим без съд и присъда, това е звучало като маловажна подробност. „Смътната представа за тая тайна на непроницаеми народи и религии, наречена Латинска Америка” – това също е причина за фиксацията на Екатерина Йосифова в кубинския революционер.

И ето го Че в поза, напомняща Хаджи Димитър от одата на Ботев, с отрязани ръце (този детайл от реалността – отсичането на ръцете му след разстрела му, като свидетелство, че е той – все пак попада в редицата от ярки символи в българското митосъзнание – като Стамболов или Балканджи Йово), събрал в описанието си черти от библейските анахорети и партизаните. И поанта, препращаща към свръхпопулярния сред българските поети стих на Салваторе Куазимодо в превод на Драгомир Петров „Човек е сам върху сърцето на земята,/ пронизан от едничък слънчев лъч”, даван често като емблема на силна поезия.

Екатерина Йосифова е знаела, че онова, което ще изглежда особено смутително, е изборът на синтаксис и изобщо аграматизмите, с които нейният съгражданин и приятел Биньо Иванов вече си е изградил твърд образ на модернист. Събира ги разбирането за спонтанност на поетическия език (10) (който точно защото е по възможност необработен, е и неследващ кодифицираната норма), но и визията за света (11). Тяхната светогледна нагласа ги прави част от онези, за които Леон Даниел пише в спомените си, наричайки ги „пубертетите“, „които слушаха „Бийтълс“, издаваха ръкописно списание „Азбучен доносник“, караха се за Маркузе и Че Гевара...“ (12)

Спецификата на стихотворението на Екатерина Йосифова за Че може да се прояви в пълнота само ако го съпоставим с песните за коменданте Че на Николас Гилен, един от източниците на нейното вдъхновение (13). Те са подражания на народната песен и типологически стоят до такива неонародни текстове като „Имала майка едно ми чедо”, посветена на Никола Парапунов (14), или до витиевати просопопеи като „Приветствие” на Нино Николов (15). Гилен е добър приятел на социалистическия режим в България, гостувал е и е издаван многократно. Но по-важното е, че и той се е схващал от управляващите като поет одист, а от писателското съсловие – като приносител на авангардите. (16)

Още по-добре е, ако го съпоставим с одата за Че, написана от Биньо Иванов по същото време. (17) Биньо Иванов отива отвъд потока от семантично свързани реалии в „Септември” на Гео Милев. Този поток тук е много по-близко до потока на съзнанието, който за българската литература идва от латиноамериканската проза. Получава се като при онези чуждици, които всъщност са персийски или арабски, но са навлезли в българския през турски.

Латиноамериканският революционаризъм е необходим на Екатерина Йосифова, защото й дава цялостна визия за поезия, която в освободена от социалистическия класицизъм форма възхвалява изначалната свобода на света. В това й помагат всички преводи на левите автори от Латинска Америка, чиято рецепция през 60-те и 70-те години е особено интензивна:

„Прочетох малка книжка на руски език, братска по време и мисъл въпреки неясната далечина на страната, от която идва: „Кодекси” от Роберто Обрегон Моралес от Гватемала. Талантлив и незавършен, порив и обещание. Няколко дни след това чета: поетът, член на лява групировка, бил застрелян от полицията.

За Роберто от Гватемала исках да напиша песен, а стана пак стихотворение.

Може би някога ще успея да напиша добра песен.

Кетцал

Признак, че вие сте истински,
ще бъде, ако не се овъглите,
когато ви подам ръка.
Защото с другата ръка
аз съм се хванал
за високо напрежение –
за жиците на времето.
Роберто Обрегон Моралес

На Гватемалската джунгла в сърцето
сияе птицата-радост, птица-чудо, птица-цвете.
Кетцал –
странна птица, непрактично програмирана:
затворена, умира.

(Ах, свободата – болест, посока неистова.
С нея белязан, обсебен от копнежа по истинност,
къде тръгваш, поете?
Нагоре,
към корена,
възлизаш.)

Чухте ли как свистяха куршумите през сърцето на Роберто Моралес, поета на Гватемала? Не помните? Странно. Та това беше толкова скоро, вчера, почти днес.

Ах, поезията – смъртна посока, неистова птица.
(По години съм ви връстница,
Роберто.)
Птица-радост, птица-чудо, птица-цвете.
(Съжалете ме:
на годините си – като на възглавница, като на токчета
– стиховете си,
идеалната моя проекция,
измъчено се повдигам.)

Високо звъни
на времето
високото напрежение.
(По двеста и двайсет волта са нужни
в добрия ми климат, където
и ветровете са тукашни,
и са питомни стиховете.)

По години съм ви връстница,
Роберто.

Високо
стих-мълния
светва.” (18)

Точно в любовната си книга да развиеш толкова отклонения към латиноамериканския революционаризъм – това е знаменито. Революцията и любовта – две имена на едно и също явление. Като революцията остава без всякакъв конкретен политически и исторически смисъл. Тя е схващана метафорично, макар да е обективирана. Революцията е естественото състояние на света, а не превключване от едно стабилно състояние към друго. Екатерина Йосифова като певицата Йорданка Христова е влюбена именно в това. И това не е, разбира се, вариант на radical chic. Това е съществена за творческата интелигенция в социалистическа България от края на 60-те и през 70-те ситуация на наивен, критически нерефлектиран импорт на световъзприятие. Включително – нова платформа на романтическата визия за поезията като изричане на истината (19). Отношение към света, което очертава границите на един утопизъм. Да, поетично живее човекът – дори в безбрежното блато на Брежневата епоха.

------

(1) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.12, 13, 14, 29, 36-37.
(2) Например въпросът за автоцензурата изглежда така в очите на Екатерина Йосифова днес, в непубликувана анкета на моя дипломант Николай Трайков с нея (бакалавърска теза в Нов български университет, програма Език и литература, есен 2011):
„Н. Т. : Разкажете за цензурата и автоцензурата.
Е. Й.: Там е въпросът, че никой не пишеше нещо такова, че да има кой знае каква нужда от цензура. И ние, тогавашните млади, наясно обаче с конюнктурата, предварително се нагаждахме. Ще сложиш едно стихотворение за родината – не става въпрос за ода за Георги Димитров или Тодор Живков, никой вече нямаше да ти поиска чак толкова, имаше си достатъчно хора за тази работа – или за някого, който си е дал живота за нещо и то си заслужава, винаги можеш да намериш такъв. Например когато се разчу, че Гевара се е отказал от министерския пост и после че е убит, спомням си колко важен стана той за нас. Не толкова със смъртта си, а с това че се е махнал от властта. Това за нас беше достатъчно. Биньо има страхотно стихотворение за Гевара. Веднъж седнахме да напишем, поотделно, разбира се, стихотворение, в което да има думите кал, смрад, жега – представяхме си джунглата, – кръв. И друг път сме правили такива занимавки, в началото, като не можехме да се съгласим един с друг за нещо и казваме: сега – стихотворение с тия думи, за двайсет минути. Или трийсет. От повечето нищо не излизаше – не успявахме, защото не го замисляхме честно художествено, както Пенчо Славейков и Яворов. Отчасти, защото решавахме да бъде римувано – а заради римата пишеш сходни глупости. Но за Гевара се получи и всеки си прибра листчето и след това си написа друг свой вариант, по-различен. После и в книги ги сложихме.”
(3) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.13-14. Иначе първата публикация на текста е шест години по-рано: Екатерина Йосифова, „Когато казвам нещо: Стихотворение”. – Пламък, 1973, N 18, с. 171.
(4) Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с.21.
(5) Kenneth Burke, „Language as Symbolic Action”. University of California Press, 1966, p. 5.
(6) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.11-13.
(7) За механизмите на признаване на един поет от периода виж Пламен Дойнов, „Поезията на Биньо Иванов: от дебют до ендшпил” (в сборника „Биньо Иванов в българската култура и литература”, С., „Кралица Маб”, 2010, с.81-111, и особено с.87-89 и 92-93).
(8) Ekaterina Joszifova, „Ernesto che Guevara” (ford. Zoltan Kiraly). – Fenykerek: Fiatal bolgar koltok antologiaja. Budapest: Kozmosz Konyvek, 1977, p. 126. И Ekaterina Josifowa, „Ernesto che Guevara” (prev. Jozef Waczkow). – Piesno poranku: Wiersze mlodych poetow bulgarskich / Red. Andrzej Tchorzewski. Warszawa: Iskry, 1977, p. 52.
(9) Tom Wolfe, Radical Chic - that Party at Lenny s. New York Magazine, 8 June 1970
(10) Спонтанност, не автоматизъм, както е при сюрреализма – не точно с недоверие в цензурата на съзнанието, колкото с усещане, че езикът трябва да бъде по-свободен, за да изразява по-пълно.
(11) И нека разчетем стихотворения като това на Екатерина Йосифова за Че Гевара не като изключения, а като естествени развития на поезията от 70-те години, която продължава да има марксистка естетика зад гърба си. Виж: "Разговорната, делничната реч дойдоха да наложат в поезията на 70-те увереността в истинската стойност на поетическото слово. Това беше указание, че патосът има и един по-"тих" синоним – страст, който, без да измества определението на Белински за онова основно понятие в литературата, прибавяше необходимостта, наложена от времето – простите човешки радости, простотата на човешката реч да станат основен поетически код на десетилетието." (Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с11.)
(12) Леон Даниел, „Пътешествие в театъра”, С., ИК „Христо Ботев”, 1993.
(13) Могат да се прочетат тук: <http://chehasta.narod.ru/che_comandante.htm>, <http://chehasta.narod.ru/guillen_che_guevara.htm> и <http://chehasta.narod.ru/guitarra.htm>.
(14) В интернет текстът може да се открие например тук: <http://www.uni-svishtov.bg/std/menus/pesni/oldpesni/nar1.html>.
(15) Оригинално излиза в емблематичния сборник „Априлски сърца” през 1981 г. В интернет може да се прочете в много блогове, например тук: <http://bg.netlog.com/ivantotev/blog/blogid=19114>.
(16) Много информация за това в статиите на Тамара Такова и Петър Велчев в специалния брой на сп. „Понеделник” за Куба – бр.1-2, 2011, <http://www.ponedelnik.bg/P11_1-2_WEB.pdf>.
(17) Биньо Иванов, „Последно слово на Ернесто Че Гевара”. – сп. „Пламък”, 1978, N 6, с. 96-97, <http://liternet.bg/publish10/binio_ivanov/stihotvoreniia/posledno.htm>.
(18) Екатерина Йосифова, „Посвещение”, „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1979, с.36-38. Първа публикация на стихотворението – Екатерина Йосифова. „Кетцал”. – сп. „Звезда” (Кюстендил), N 113, 29 септ. 1973, с. 4. Също и в: П л а м ъ к, 1973, N 18, с. 69-70.
(19) „Основна тенденция в поезията на десетилетието [70-те години] стана преодоляването на фалшивия патос, на празнословието. Тук не става дума за патоса, разбиран като истинска страст...” (Константин Еленков, „Поети и поезия”, С., Народна младеж, 1985, с.10-11).



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Здравейте,
Каквото и да е, днес е ден, приповдигнат, хубаво време за незаетия с изборно
организаторство Маркиз да сложи тези няколко реда.
Дали българите сме луднали по избори, партийно боримечене, дали надигаме
новоевропейска снага в медийното и дебатното поле, не знам доколко, докъде
сме я докарали и в права пътя ли сме. Но за нашенското (в най-ненакърняващ смисъл на тази дума) усещане за „хляба и виното” на стихосложеното слово, на ритмичното
казване, мога да споделя от лични срещи и попивания.
Ето, връщам се млад войник в родната казарма. Случи се една (като тазгодишната)
ранна октомврийска зима. Студ, сняг, фасул, баня един път в месеца и цял ден „за бой-отбой” с едни тежки, ледени (ей на това му се казва ледено) гаубици, залепваш
през дупките на плетените ръкавички, които старшината зачислява с поръка:”Пази ги, други няма да има”. Пазиш, не ами, сън не спиш. То сън си и нямаше много за мен.
Какво ме припозна същият този „баща-майка” на батареята, като интелигент ли, като
подривен елемент ли, ква беше тая антипатия – скъса ме от непоряди (б.а. извънредни наряди, които могат да ти лепнат за скъсано копче, или нееднакво лъснати чепици)…Стиска зъби поетичната душа на младия воин (бъдещ маркиз), говори си философски сама: „Ще мине, служба е, не е век”. Ама трудно „капят часовете”, зимата
ранна, но се оказа не изтървано люто четиристишие, а дълга „хиперборейска” ода с
непредсказуем край. Постепенно настъпи и вълчи глад, понеже като си все наряд, докато се измиеш, пооправиш след дежурство, фасулът, халвата и даже шипковият мармалад в столовата свършват. Което е естествено при наличието на стотици други гладни бойци. Остава изстинал чай и сух хлебец…Бъдещият млад артилерист започна да губи килограми, при това без изобщо да е имал излишни.
Тогава някъде дойде спасението. То се яви в ангелския образ на полковия хлебар, войник на стара служба, кораво момче от нашия край. Среднощ, в носене на поредния наряд, както си крачех в ледения коридор пред бойното знаме и отличията на полка, стараейки се да не събудя с дрънчене от снаряжението и налчетата на чепика спящите в съседния огромен хангар с бумтящ варел – печка храбри, каталясали бойци, към мен
безшумно (после се оказа обут с гумени ботуши) се зададе набита, широка фигура в
бяла манта със запретнати ръкави. Носеше голяма книжна кесия…Като всеки полуобучен новобранец извиках едно полутихо „стой” (може би пак заради съня на
наборите), но „белият ангел” ме пресече с едно: „Градско, аз съм хлебарят бе”. То и аз
го бях срещал като физиономия из района. В кесията имаше парещо топъл хляб и също
топъл, едър печен слънчоглед…Набързо ми каза, че разбрал, че сме земляци. Определено беше и дочул и за моите интелигентски мъки в неравноправния и недемократичен диалог със старшината.
Оттам-нататък службата ми стана по-оптимистична, по-охолна. Моят ятак намираше начини да принади към нередовната ми столова дажба я ухаещ хляб, я печени картофи,
че и крехка сланинка (колет от булката, както ми каза, старият боец-земляк-хлебар се оказа женен с две деца). Похрани ме човекът, изкара ме от декадентския унес.
Кво прави, кво струва, сякаш и непорядите ми намаляха. Старшината някак по-разсеяно
се взираше в моята опрятност…Чудех се как да върна жеста на земляка. Той не беше и от най-разговорливите, пък и със статута с в поделението не беше лишен от нищо, а аз
можех да предложа само вафли или цигари. Разгеле, дойде и моят час за отплата.
Един ден, на плаца, дойде старият кокал с бялата си манта, похвали ме кратко пред взводния като „пекан” гаубичар, като ни гледал отстрани, а после тихо ми рече: „Мини след проверката довечера към фурната”. Явих се аз там, не беше много уставно, но със закрилата на полковия хлебар не е толкова страшно. Той винаги можеше да каже, че му трябва новобранец за чистене и помощ, цял полк и два помощни дивизиона хляб чакат…Във фурната топло, мирише като в рая на най-чистите и неалчни души. Моят земляк сложил няколко карирани листа на голяма дървена маса, държи химикалка и боде нещо по тях, зачервен, назорен, необичайно изтръгнат от олимпийското спокойствие, с което се справяше с хлебарското изкуство…Пишеше писмо до булката.
„Помагай, градско, все едно и също и пращам, излагам се…” Писахме, подбирахме, люпихме от онзи едър слънчоглед. Стигнахме и до рими, и до мъжка разнеженост, и до откровения, за които всяка добра жена копнее. Никога няма да забравя как майсторски моят хранител подбираше само най-неподправеното и нераздутото от моите предложения и хрумки. По същия начин постъпи и с римуваните ми импровизации.
В един момент ми каза: „Опече се работата”. И спряхме дотам.
След години животът ни срещна. Той се беше същият як, усмихнат олимпиец-хлебар. Не се оплакваше от нищо и от никого, социализмът не смееше много-много да се заяжда с хлебарите си. Децата поотрасли, отличници…Та тогава ми каза: „Братле, онуй писмо, стихчето там, дето го писахме, не съм ти казал, тогава един се беше завъртял край жената, обадиха ми се мои хора…Ама, така я опекохме, само ние си знаем, мърдане няма оттогава”. Смяхме се. Разделихме се с взаимна воинска благодарност. Той за топлото стихче, аз за топлия хляб.

Тази история, хич не е за форума, но ще я лепна.
Ако решите, ползвайте я в тази напрегната вечер.
За разтуха и веселост.
Тема № - 50 Коментар № - 5741 Dekarabah - 2011-10-23 19:49:09
Живо и красиво е това, което ни е предложил Йордан Ефтимов. Първо, неговата подмолна теза, че поезията е живот-свобода в крайности и извисявания срещу сивата подредена граматичност на официалното, второ, пряко казаното за поезията на Екатерина Йосифова, че е особена друга реч с друго символно съдържание, което не се връзва с външния референт и утвърдения му прочит (Че Гевара), и, трето, самото слово в този теоретичен ескиз, ясно, но неравно-абруптно, само набелязващо мрежа от аргументи.

Защо то е такова? Може би защото Йордан е поет и литератор едновременно или защото е такъв гласът му - ясно и разчленено казващ, но и подканящ към намеси, които той прави и сам, а може би и защото е забързан към друго. Но и да не е такъв, такъв е стилът му в този ескиз. Какъв по-точно? Настояващ темите да са няколко, да не се разграничават до край и да се обсъждат въвличащо обаждането на други, разбира се, и на някой като мен.


И ето аз вече изброявам. Темите в този теоретически ескиз са особената поетическа реч на Екатерина Йосифова в тази стихосбирка, общата поетическа реч, по която работят заедно с Биньо Иванов и поетическата реч в един род поезия в онези години. И по-нататък – всички тези речи като форми с белези, различаващи ги от други речи, но и като поток от символи-идеи. После нещо от мен, което не е в текста на Йордан - поезията не само като обща особена реч в тази стихосбирка, а двойно надградена: първо, с получилите се във всяко стихотворение конкретни дискурси, и, второ, с получилия се в цялата стихосбирка дискурс.

Защо добавям последното? Защото тези надграждания не стават винаги и един род полупоезия само упражнява поетическата реч, без да достига до тях. Което не е без значение, тъй като и поезията, и изобщо литературата са именно такива речеви, а оттам и смислови напластявания. Към изредените по-горе теми в текста на Йордан Ефтимов се добавя и последната за другото външно над- или подграждане, зависи от случая - този така конструиран символен и стилов живот в стиховете на Екатерина Йосифова се над- или подгражда от нейната непоетическа реч и от нейния друг или по-добре от нейните други животи.

Последното е обичайна тема в българското историографско говорене за поезията, въпреки че в него то не се нарича по този начин. Но все едно според тази студена и дори ледена парадигма на разбиране, както човешката среда (в този случай социалистическите Седемдесетгодини на миналия век в България) е устроена многоречево, така, ако не многоречево, поне двуречево е и човешкото същество, значи и речевото същество на Екатерина Йосифова. Разбира се, не без усилието едната реч да се свързва с другата на самата Йосифова или на този, който говори за нея и делото й.

Изредените теми не са реални, а само мислителни истини. Ясно е, че няма и не може да има такава литературна история с такава степен на различителност. Това би означавало тя да стане сурова наука, което би било в нейна вреда. Ясно е освен това, че самите ние, макар и да сме устроени двуречево, амбицирано заети с една или друга по-добра реч, не сме склонни да смятаме, поне в момента, в който сме в нея, че тя е нещо временно. За съжаление такава реч е и този коментар.

Опирайки се на духа на нашия форум и на предишната идея за топло и студено, тутакси твърдя друго - че този коментар е студен препрочит на несравнимо по-топло и по-пълно казаното от Йордан Ефтимов. Но защо това отместване? За да се свърши работа. Защото Йордан може да поеме някои от моите различавания и да им даде път, а аз не мога.
Тема № - 50 Коментар № - 5740 Bogdan Bogdanov - 2011-10-23 18:02:50
Поздравявам Йордан Ефтимов за есето, което ни предложи! Имаме пред очи силен и богат литературен анализ, който като стилова висота и като интензивност на мисленето отговаря напълно на нивото на текста, който коментира. Йордан, освен публицист, също и поет с няколко прекрасни книги, е написал увличащ прозаичен текст, чиято скокливост и на моменти дързост като че влиза в естествен диалог и допълване с жужащия есенен тон в стихотворенията на Екатерина Йосифова. Разбира се, тези, които познават по-добре писането на Йордан, не могат да не усетят и това, че той умело е подбрал тъкмо такива места от поезията на Йосифова, които най-много прилягат на неговия собствен стил.

Йордан говори с ясно осъзнаване за сложността на темата, която ни описва. Затова той изразява не просто мнението си от прочита на книгата “Посвещение”, а посочва и коментира и по-важните контексти, с които тя се намира в отношение. Тези контексти могат да бъдат със сигурност допълвани в хода на дискусията. Ако някой контекст очевидно обаче липсва в есето на Йордан и е добре да бъде допълнен в един по-ранен момент от разговора, това е контекстът на собственото дълго творчество на самата Екатерина Йосифова (първа книга 1969 г., последна до този момент 2010 г.). Затова и Йордан следва да отговори на въпроса по какъв начин и защо именно “Посвещение” се явява според него ключова книга за Екатерина Йосифова.

Ако Йордан отговори на този въпрос и представи освен това отделно и собствената си поетическа и публицистична парадигма, по-трудно ще се предадем на вярата, че това, което той казва в есето си, е точно това, което Екатерина Йосифова казва в своята поезия. Да вземем едното за другото не е никак трудно, защото Йордан умее да пише, както и да имитира и комбинира стилове и смисли. Пример за това имаме във великолепните имитации и пародии, включени в “Българска христоматия” и “Българска антология” (в съавторство с Пламен Дойнов, Бойко Пенчев и Георги Господинов). Та затова и ми се струва, че Морис и Дмитрий донякъде се заблудиха по темата политика и революция между казаното от Йордан Ефтимов за Екатерина Йосифова, казваща нещо, повлияна от революционния дискурс на епохата, и смятаното изобщо от Йордан Ефтимов за революционния и поетическия дискурс.

Според мен не е съвсем точно да се твърди, че Екатерина Йосифова е дълбоко и изцяло повлияна от революционните дискурси. Ако действително е, то може би е повлияна по-конкретно и по изключение в контекста, който Йордан описва. Но Екатерина Йосифова с книгата “Посвещение” не е цялата Екатерина Йосифова. Например в “Нищо ново. Сто стихотворения” (Жанет-45, 2001), една от по-скорошните й книги, която прочитам след есето на Йордан, тя е доста различна – свита, кротка, усмихната на по-обикновените и незначителни неща, които без почти никакъв заряд и патос за промяна пъплят като летни гущерчета или се поклащат тромаво по човешките баири като магарето от едно от най-хубавите й стихотворения. Цитирам по-голямата част от него:

“ПОКРАЙ МАГАРЕТО
... спокойно се върви. Душата си блуждае
спокойна в кривулиците на тая
огромна длан. Заоблени баири,
под тях, над тях с магарешките дири
пътеката се вие като дим
към другия простор неизбродим.

Пристъпя вкупом всичкият живот
размерно на магарешкия ход.
За миг почти успявам да си спомня
как глина бях – за свирка и за стомна,
зелена бях от тая кръв в кръвта ни,
която май от слънцето се храни.

За миг, а после същото: цъфти
тревица ниска, сухичка почти,
над нея царски се е извисил
великолепният пембян бодил –
оскъден рай, готов да се превърне
в усмивка на магарешките бърни.” /стр. 34 от “Нищо ново”; всички цитати по-долу са от тази книга/

Стихове без електричество, без насилие, без изстрели в сърцето, без рязко движение, без свистене. Светът на “Нищо ново” потрепва недраматично. Това със сигурност не е светът на революцията, който се ражда светкавично като че напълно нов, не е и светът на сгромолясването и пълното изчезване на стария ред. Това е свят, в който нещата все още съзряват, донякъде бавно и скучно, или вече преминали своя апогей, остаряват и чакат да се разпилеят без страдание. Това е свят, в който всичко е или почти станало или почти завършило. Цитирам:

“Особената светлина трепти
над езеро, което е почти;
почти дълбоко и почти зелено,
почти заспало и почти стаено,
почти забравено, почти спасено.” /от “Високо езеро”, 36/

Или:

“Човек почти узрял седи, почти спокоен.” /от “Играта”, 118/

Или пък по отношение на един от най-любимите поетически топоси на Йосифова, къщата:

“Може би сме оттука, горе-долу по мярка е къщата,
заградено отвсякъде от небе и от време.
Тук-там духа, тече, зиме в стаята, лете в къшлата
сладката смрад замайва, духът благородно дреме.” /от “Песничка за къщата”, 42/

И последно:

“КЪЩА
върху подровена скала, ветровете
и слънцето, дъждове и буболечки
я побутват

но още се врат в пролуките
мишките зиме, гущерчета лете,
далече е последният земетръс

крепи се
над пропастта, чака ме.” /46/

Съответно на това недраматично отношение към света е и разбирането за ролята на поезията и поета. За Екатерина Йосифова, изглежда, поетът изобщо не е революционер и подбудител на промени, не е обаче, vice versa, и отхвърленият от обществото глас, който, както го описва Константин Павлов, стои подобно на горчив бурен на ръба на бездна или пуши цигара след цигара в утробата на библейския кит. Поетът е онзи, който сякаш се зазяпва в нещата и така постепенно става част от техния делничен живот на узряване и сгъстяване или бавно разпадане. Който вече не прави разлика, както хубаво е написал Йордан, от коя страна на неговото съзнание почуква стихът – дали от “външната” страна на реалното, или от “вътрешната” на въобразеното. По тази причина и когато четем повечето стихове на Екатерина Йосифова, имаме силното усещане за поет, който не присъства в направата и показването на своята поезия, който се е разминал с бума на вдъхновението:

“Не е обяснение стихотворението
Нито в любов

Сняг вали пред прозореца
Трупа тишина

Стихотворението ще мине оттам
когато не гледам.” /111/
Тема № - 50 Коментар № - 5739 ГГ - 2011-10-23 16:48:09
Дмитрий резюмира, струва ми се, нещо, което текстът на Йордан Ефтимов проектира върху цялото на вече осъществената интерпретация: „Не можеш да спреш прекрасното да остане вечно.” Не, не става дума за парадокс, а за вяра в същността на интерпретацията като настройваща към бъдеще. Нейната оптативност, еластичност, въртеливост и пробивност (използвам тази дума вместо трансценденталност, за да онагледя трудностите). Затова се включвам, знаейки добре колко хубаво ще е да сгреша или не, за да продължим да мислим.

И така, може и да е заблуда, но искам да обърна внимание на следното, което ми се струва, че засега е изместено от авторитета или преносите към историята. Традиционната, разбира се, и затова също или пък най-вече - немаловажна.

Ще се опитам да бъда ясна, както го изисква и сложността на текста. Накратко, аз не виждам фокуса в стихотворението на Екатерина треперещ върху студената повърхност на политическата история, нито дори върху нейната красива съперница или също така може би кръвожадна сестра (тук Дмитрий правилно предупреждава за ефектите от двете.

Струва ми се, че съществува един същински или конформистки модел, за който една поетеса няма да мисли така стратегически, но ние така ще го интерпретираме: Че Гевара е символ и влагането на енергия в него енергизира и вложението (поезията). Ето къде виждам другата употреба на символа: в неговата подривност и саморефлексия, във възможността не само да се разширява, но и да настръхне вледенен, защитавайки нещо вътре. Тук разделението на Дмитрий би се разколебало в посоките, както винаги става с бинарните стабилности, но той без друго го е загатнал. Това е друга тема, сега я оставям.

Като отстранявам стихотворението от идеологическата му - не платформа, а „сърцевина”, гарантирала обаче успеха му „политически”, казвам всъщност друго, и то е, че текстът на Йордан решително повлиява, а значи и възпитава да мислим в духа на атмосферата, с която създава историята. Защо този текст да е на историк? Защото той (историкът) прави едно познато нещо да изглежда като обратното му(по Ницше).

Отваря се врата за мислене на дискурса за историята. След като съм я открехнала, остава да кажа и кое е новото, което откривам в текста на Йордан, а следователно и кое е неговият. безспорен принос. Новото е в разбирането, което той подари да оперира върху невидимия читател – десетките блицове, които се стреми да задържи и разположи в стройност не заради самата красота, не целево, а повлиян от красотата на заговора между рационалното и укриваното сантиментално (не използвам думата пейоративно), между едно чувство и друго, между една история (на миналото) и друга, която се случва тук, но която не се плаши от наследството, когато то е самата любов.

Да, стихотворението на Йосифова не е доказателство за „преодоляване на патетизма”, но не е и опровержение на това: то не е патетично в смисъла на принизяването от широката възторженост на употребата му. Това, което аз разбирам от този текст, е, че в революцията и нейните образи, и даже не толкова в тях, а в самото състояние да ловиш заедно с шеметната скорост на светлинната еуфория (революция и любов са кораби на преселението) нещо познато, за да не го изгубиш, да го изгубиш в бавния мрак на един самотен космос, който подлежи, но и продуцира (вечно) състояние на (вечна) промяна (какъвто упорито скрепен и укрепен от гигантска крехкост оксиморон е човешкото съществуване), Екатерина намира убежище за свещения ужас на своята лична история, а тя е човешката. При това не за да се маскира, а обратното и парадоксално - да онагледи безпоказно, което поезията позволява – споделимото изобщо за човека.

Обръщам разговора само привидно към личната история, доколкото в нея е заложен потомствен опит. Въпросът към Данчо е следният: Има ли други текстове, в които Биньо Иванов и Катя Йосифова да бъдат разглеждани заедно през личното, което ги сприятелява?


Тема № - 50 Коментар № - 5737 Екатерина Григорова - 2011-10-22 22:54:41
Моите почитания към Йордан. Приоткри нещо, крито като че ли напълно безсъзнателно последните няколко десетилетия.Не мога да ги огранича по брой 2-3-4-5-6-7-8 и т.н. А това е острия блясък на револта.
Оеснафиха го в теориите за научния комунизъм и в съответните отговори на не по-малко научния либерализъм.
Та поетесата се възпротиви! Браво Йордане.
Само че не бива тя да бъда оправдавана, като "заблудшая овца".
Нещата са тръгнали отдавна и не знам накъде и кога ще се оформят като нещо "тук-и-сега". Такава надежда изрази Фукуяма преди тридесет години. Не се сбъдна.
Екатерина Йосифова го усеща много преди-това на проклятието на Фауст. Не можеш да спреш прекрасното да остане вечно.
Троцкий ярко се противопостави на това чисто бюргерско желание - удар, успех и блаженство. Сигурно тук има много личностни пробиви и катастрофи. Но той,според мен, се оказа пророк. Спирането на революцията в така изостаналата от света Русия се оказа глобална напаст. Не е изключение, но е много по-изразително като влияние. Затвърдяване на успеха - това взриви руската мечта, изразена много красочно от Некрасов и иже с него руските демократични творци. Не може да спреш да рушиш това, което замръзва на всяка крачка и се връща и се връща и се връща.
Та къде е проблемът, който, надявам се, усети Йордан. Революцията като естетическо явление не е същото като политическо.Дори се намират в конфликт. Историята дава много и ужасяващи примери на този конфликт.
Просто днес не сме в една спокойна ситуация да оставим всичко на мнения и оценки на историците.Просто историята ги изпревари.
Че Гевара не е комунист-упаси Бог. Комунистите не го обичат, защото те , едно време, се усетиха, че реалността е идеална и понататъка няма какво да се очаква. Брежнев по свой начин изпревари Фукуяма като провъзгласи "края на историята"-отмени настъпването на комунизма.
Интересна е историята днес, тя се повтаря на почти равни периоди-68-89-2010.
А за Йордан имам въпрос- Как в тази наистина поразяваща истина на Екатерина би оценил "обшоприетия" радикализъм на "модернизма", на "-измите", минали така бурно и така безпаметно през последните ....години.
P.S.
Усещам неудобството да се размишлява по тези въпроси в днешната България. Но това извинява и моя "естетизъм"
Просто не приемам дистанцията, лошо криеща предубеждение, че революцията става още по-ужасна, ако е ...естетическа. Не че не е ужасна, не че не е също толкова брутална като човешки пробив и катастрофа. Но има, надявам се и исторически е така, повече основания именно в човешката история. НЕ Е ТОЛКОВА РАЗРУШИТЕЛНА, КОЛКОТО ТВОРЧЕСКА.
Затова, може би, по време оно именно естетическо несъгласие не беше желано и беше симулирано с множество заимки и цитати "а ла франга", само и само да задушат ...революцията. Вижте тези ОХИ от 70 и до 89 на ...Съюза на художниците?
Тема № - 50 Коментар № - 5736 Дмитрий Варзоновцев - 2011-10-22 17:41:04
Здравейте уважаеми, превъзходни,
скъпи за усамотилото се за миг от време (поетично) сърце на Маркиза…,

Донейде тягостни, (но пък разбудили у мен древни журналистически патоси)
ангажименти ме отдръпнаха от по-настойчиво натрапване в предходната тема. Влизах при всяка възможност, имам още за препрочитане… Пращам фантастичен поздрав към Лидия Денкова! (Надявам се тя да приеме това, защото потърсих и Платоновите два диалога, сетне шестото и другите Шилерови писма) Старая се да се попълвам и съм Ви страшно благодарен.
Поздрав и към всички, усетили още един път и още повече нещата около топлото, хладното и направо леденото, което може да се постигне с думи. Повече, отколкото с познанието във физико-химията, циклотронните технологии, генните метаморфози (непозволени все още официално от Създателя на позволено-видимата от нас Природа).
„Човек е сам върху сърцето на земята,/ пронизан от едничък слънчев лъч”. Дори само с припомнянето на този стих уважаемият Йордан Ефтимов пробива старите доспехи на Маркиза. Което, впрочем, той прави през цялото време, откакто влезе с мощен, възхитителен кроул сред развълнуваното, но все пак малко трансцедирано в по-дълбоките елегии и митодокосвания море на форума.
Питам се, и не мога да си обясня докрай, дори понякога съм склонен да се откажа от самия въпрос, заради удоволствието да не получа отговора и да продължа да се движа сред вас безпонятен, как се получава, че ме хващате направо за сърцето.
Ще кажа и друго. Просто ще изразя възхитата си от ваятелството, с което професор Богданов държи в ръце и в топъл дух нашите разни, освободени, разискрени и в края на всичко, самотни и само единствено наши откривания.
В този момент съм малко уморен и ще спра. Очаквам вашето. Има много за казване. Самият аз (като стихоплетец) няма как да не се забъркам. Уважаемият Морис Фадел ми задава превъзходен тон!
Обичам ви!
(Не искам никога да знам за кого и защо ще гласувате)
Важното е да се срещнем утре и винаги.
Тема № - 50 Коментар № - 5735 Dekarabah - 2011-10-22 02:22:24
Свикнали сме да приемаме Екатерина Йосифова като поет, противопоставящ се на системата. Ето че Йордан ни я показва в съвсем различна перспектива: като противопоставяща се на системата чрез нейното утвърждаване. Като борба за една различна литература, която обаче е борба за същата, но по-добра литература. За един различен, но все пак социализъм. За един Запад, който да бъде по-хубавия Изток. За една Латинска Америка, която да е по-прекрасният СССР.

Дали в култа към Гевара не можем да разпознаем един недоубит троцкизъм, който продължава да живее в постсталинска Източна Европа? Постсталинска... Сталин - най-големият гонител на троцизма - си е отишъл. И ето, че вярата в перманентната революция идва. Идва в одеждите на брадатия революционер с пурата.

Всъщност този скрит троцкизъм не е никак съпротивляващ се на сталинизма. Сталин и Брежнев правят от идеята за перманентната революция политика на разпространение на социализма по света чрез въвеждане на марионетни режими в други страни и спонсорство на комунистически партии и леви терористи. Сталин никга не е гонил Троцки, той просто взема негови идеи и го унищожава физически.

Така че образът на Че в поезията на Ек. Йосифова е старият образ на генсека-вожд. Промяната на социализма чрез троцкизъм е просто укрепване на сталинизма.

Дали потокът на съзнанието в литературата от брежневската епоха, за който говори Йордан, е социалистически реализъм? Като че не, но когато този поток бъде прикачен към фигури като Че, в които се чете възхвалата на вожда и на официалната линия, този поток става твърде насочен в правилната линия. Всъщност иде реч за рецитиране на нормата. Малко разнообразено, но все пак нормоутвърждаане.
Тема № - 50 Коментар № - 5734 Морис Фадел - 2011-10-21 20:21:47
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 39950

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 6706

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25500

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123297

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 61444

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 14123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6896

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167454

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48846

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30941

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA