ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
vbox7.com/play:0cb07a38

Това, мисля, не съм Ви го пращал. Но все пак Салвадор е първооткривателят на 3-D формата. Поне в неговата сегашна конвенция. Не можем да се правим на разсеяни пред такива визии. Преди да им отдадем заслуженото. Да бързаме бавно -за да постигнем (бързането си). Стремя се към нещо такова, но все не ми се получава.
Тема № - 48 Коментар № - 5355 DeKarabah - 2011-09-12 00:18:44
Приемам аз – не боледувате по мене,
не съм в беда самата аз без Вас,
но ми харесва – светлата вселена
не ще отплава никога без нас.
Харесва ми да бъда смешновата,
освободена в думите изцяло,
да не усещам на свяна вълната,
ако докосна миг от Вашто тяло.

Харесвам също, че пред мене Вие
приемате в прегръдката си друга,
без да ме пратите във огъня да вия
- на ада, че не Ви целувам.
Че името си, с нежния Ви глас,
ни денем, ни в нощта ще чуя...
Че нивга пред смълчан иконостас
не ще ни свърже свише: аллилуйя!

Благодаря Ви със сърце и длан
за любовта: не сте я Вий узнали!-
Спокойната си нощ дължа аз Вам,
щом срещнех Ви...Ах, слънцето преваля.
И няма да вървиме под луната.
И няма да сме там, щом пак изгрее...
Благодаря, че не открихте самотата
на тази нелюбов. И Вие в нея!


ПП: Маркизът съвсем се „вписа” в новото си амплоа на преводач. С благодарност към огромната Марина Цветаева! И с молба за милост към тъжната маркиза.
Тема № - 48 Коментар № - 5354 DeKarabah - 2011-09-11 22:59:33
Напълно заставам, проф. Богданов, зад разбирането Ви, че делението “природа - култура” е проблематично. Това деление не се прави само с благородни познавателни цели. Жената дълго е била репресирана с натрапването да бъде природно, мълчаливо същство – красива като цветята и детераждаща. Еврейте са избивани през Втората световна война с презумпцията, че са вредители като бълхите. “Враговете на народа” са унищожавани като бивши хора. Славяните са възприемани като варвари.

Делението “природа - култура” е обръгнато от властови употреби. Нещата, разбира се, стоят по-сложно. Особено що се отнася до езика. Вие много добре говорите за предезика на животните. Аз също съм занимавал до известна степен с този въпрос, пишейки една книга. Общо-взето се приема, че езикът не е само човешки феномен. Човешкото в езика обаче са познавателните съждения – съжденията, които се подчинават на критериите за “истина” и “неистина”. Животното може да изразява молба и обич, под въпрос е дали е в състояние да определи нещо. Както вече подчертавах, изказванията за красотата са трудно-уловими или неуловими за рубриките “истина” и “неистина”. От друга страна обаче думата красота е абстрактно понятие, което я причислява повече към зоната на човешкото.

Приемам определението Ви за език, неговите три елемента. Превеждам за себе си тези елементи така - пъривят се отнася до думата, вторият – до изречението, третият – до текста. Вие правилно посочвате, че аз се занимавам с двата елемента, но не и с третия. Текст ли е красотата? Ако мислим текста като комуникативна ситуация – да. Но текстът е и свързан с произвеждането на смисли, на значения. Трудно е да се каже дали това се случва с красотата. Какви смисли породи у мен красивата гледка, на която се любувах днес, какво разбрах от нея? Малко, просто се оставих на настроението. Не твърдя, че красотата е лишена от език, тя някак го минимализира.

Заставам и зад твърдението Ви, че литературата разклаща установените езикови употреби и същото трябва да прави и науката. Вълнуващи за мен бяха размислите Ви за връзката на Манделщам с предезика. Не само в неговите стихове, но и в теоретическите му размисли може да се открие стремеж към такава връзка. Този стремеж се вижда и в желанието на неговия съвременник Хлебников за “заумна” поезия (поезия отвъд ума, извън ума).

Същевременно обаче се замислих и за друго. Поезията на Манделщам е вече един отминал период. Стереотипите на символизма, с които се е борил той, са отдавна преодолени. И въпреки това, въпреки че Манделщам е минало на поезията, той продължава да вълнува. И това е не само, защото е обявен за класик; шумно обявявани за класици бяха кохорта партийни писачи, но те не успяха да постигнат отклик. Защо Пиндар вълнува, след като вече никой не пише като него, след като неговите собствени неизбежни стереотипи са преодоляни? Вълнува не само неспециализираната аудитория, но и познавачите, които са наясно с тези стереотипи. Тук много важно ми се струва Вашето размишление за живата среда. Добрите автори не само размиват стереотипи, но създават и една жива среда. Не копират среда от живота, а я създават, както прави и красотата.

Дмитрий, много убедителна интерпретация! Приемам я, но бих добавил още една своя. Манделщам казвва, че красотата е връзка на живота. Не е самият живот, а онова, което скрепя живото. Само скрепящото. Тя събира словото и музиката, съдържанието и формата, явлението и същността. В този смисъл тя е, както подчертаваш “феномен, зад който нещо не се крие”.

Поздравления, DeKarabah, за прекрасния превод. Вълнуващо е, че тук не само говорим за литература и за много други неща покрай нея, но и правим литература.


Тема № - 48 Коментар № - 5353 Морис Фадел - 2011-09-11 22:28:06
Благодарение на проф. Богданов и на Дмитрий най-накрая се обърнахме към същината на разговарянето. Обърнахме се към онова разнищване на парадигмите, каквото е и самото оронване на превода. Но съгласете се, че всяко по-добро разбиране ни свързва повече с всеки един текст. Науката си представя друго. Мисли си, че колкото повече израсте и се затвори в термини и ейдоси, че колкото повече се означи със самата себе си, това повече ще се самопостави на пиедестал. Дмитрий е прав, всичко се свързва! "ненарушаемая связь жизни = красота", красота = любов (при Платон) и т.н., и т.н. Проф. Богданов казва "ратувам за научен език, който прави онова, което прави поезията". Погледнете това стихотворение на Марина Цветаева в него нелюбовта означава любовта. Напълно обратно. Но ние разбираме това! Защо е необходимо за нас да разбираме едно нещо по различни начини, дори по напълно обратното означаване!!! Разбираме какво означава изразът "играть словами"! Колко често играем с думите! Защо играем с думите? Защо ни е важно ГГ да каже: "При изумлението от красивото времето се усеща като плодов сироп, като сгъстен миг, който съдържа екстракта на много мигове, докато при съзерцанието то се усеща като топка току-що набран памук – леко, пластично, с безброй много нишки.". Защо ни е важно на фона на всички коментирани ейдоси да се появи коментар от "ненарушаемая связь жизни" на Анета де ла Мар? Благодаря за особено истинските коментари на Дмитрий, който вади смисъла така както се вади душата с памук! Толкова красиво и точно! Благодаря на проф. Богданов за този форум и за възможността душите ни да очакват думите!
Тема № - 48 Коментар № - 5349 Истинският Сократ - 2011-09-11 16:03:29
Поздрав за проф. Богданов -

http://www.youtube.com/watch?v=yvgCUZOXY-A

***

Мне нравится, что вы больны не мной,
Мне нравится, что я больна не вами,
Что никогда тяжелый шар земной
Не уплывет под нашими ногами.
Мне нравится, что можно быть смешной -
Распущенной - и не играть словами,
И не краснеть удушливой волной,
Слегка соприкоснувшись рукавами.

Мне нравится еще, что вы при мне
Спокойно обнимаете другую,
Не прочите мне в адовом огне
Гореть за то, что я не вас целую.
Что имя нежное мое, мой нежный, не
Упоминаете ни днем, ни ночью - всуе...
Что никогда в церковной тишине
Не пропоют над нами: аллилуйя!

Спасибо вам и сердцем и рукой
За то, что вы меня - не зная сами! -
Так любите: за мой ночной покой,
За редкость встреч закатными часами,
За наши не-гулянья под луной.
За солнце не у нас над головами, -
За то, что вы больны - увы! - не мной,
За то, что я больна - увы! - не вами!
Тема № - 48 Коментар № - 5347 Марина Цветаева - 2011-09-11 12:51:49
Морис!
Сигурно нещо се губи между двата езика, на които поезията разкрива красотата. Възможно и аз не съм точен в разбирането на Манделщам. Но ,както ми се струва, в руския възможно е да се каже за нещо, което се крие зад нещо дори и като първооснова без да бъдат назовани и едното,и другото.
Разбирам Манделщам, смисъла , който чета в стихотворението като тъждество, сливане на красотата и живота. Поне това е на руски - "ненарушаемая связь жизни = красота" Словото и музиката я разкриват и показват именно в това сливане/тъждество. В превода се появява "същност" . Според мен, като опит да се наруши това сливани, да го обясни чрез назоваването на едното и другото.
Но все пак става дума именно за "образ", за феномен... зад който нищо не се крие (Хусерл)
Пак се извинявам за възможните неточности, защото отново някак бързо навлязох в много дълбоки води. А тук освен интуиция е нужна и строгост на мисленето, както предупреждава проф.Богданов. Все още не ми достига точно това.
Благодаря и колегата DeKarabah за чудесен превод!
Тема № - 48 Коментар № - 5346 Дмитрий Варзоновцев - 2011-09-11 11:38:15
Георги, ти откриваш съществената тема за красотата и идентичността. Въвеждаш понятието "промяна", чрез което може да бъде описана ситуацията на красотата и понятието "вкус", с което по традиция се занимава естетиката. Красотата наистина създава идентичности, в това число и групови. Мисля, че Шилер е мечтаел за държава на естетическото. Красотата се вмества в изграждането на мъжката и женската идентичност, за която толкова хубаво говори Марта. Същевременно обаче трябва да се забележи, че тези идентичности са много променливи. Особено днес. Жените се обличат в дрехи, преди смятани за мъжки. Мъжете масово носят обеци, които доскоро бяха възприемани като чисто женски атрибут. В този смисъл думата "промяна", за която говориш ти и която е тема на една от много хубавите книги на проф. Богданов, е определяща за красотата. Защо красотата възпитава нетрайни идентичности, защо вкусовете са толкова променливи? Мисля, че отговорът се крие в неочакваността на красивото, която прави невъзможно затварянето му в стабилен концепт.

Прекрасно стихотворение,Дмитрий! То се появява само една година след стихотворението, за което пиша в текста. Ти започваш разговор за самоочевидността на красивото. Всички сме виждали колко абсурдни са разговорите за това защо нещо е красиво и как едно нещо е по-красиво от друго. Красивото е самоочевидно за някого. То е едно "е", което не се нуждае от обосноваване. Нещо повече - за него сякаш не е валидно разграничението "битие-биващо"; няма красиво, което ни се явява като красиво и красиво, което по природа е такова. Явяването и същността на красивото са едно и също. В този смисъл ти си прав, когато говориш за онтологичния момент.

Дмитрий, ти казваш "неразривната връзка на живота". Обърни внимание, че Манделщам казва, че красивото е слято не със самия живот, а с неговата първаоснова. Когато писах текста си мислех дали съществата, които са най-близо до живота, както личи и от названието им - животните, имат усет за красивото. Не зная. Проф. Богданов ни призовава да говорим за човешкото. Дали човекът е единственият вид на планетата, който припознава красивото? Ако това е така, то съзнанието за красивото, макар и свързано с живота, не съвпада с него, тъй като човекът не е същество изцяло от живота, винаги е малко или повече дистанциран от него. Иначе нямаше да има нужда толкова да обича живота, щеше да е просто в него.
Тема № - 48 Коментар № - 5345 Морис Фадел - 2011-09-11 10:40:26
Дмитрий и Морис, два прекрасни стила на притихнало казване с добавяне, преди тях Георги, насочен към конструкция, също и аз, но с елементи на притихване в името на това да се улови. Какво да се улови? Ситуацията на езика. Но и да се защити. От кого и от какво? От финия набег на Морис.

Също като при думата красота, така и при думата език, колкото и да се опитваме да уловим и представим всичките проявления и ситуации на евентуалния референт, не успяваме и оставаме при част от проявленията му. Какво е езикът? Първо, разчлененост, думи, които сочат нещо, но и, второ, свързани думи, които сочат нещо по-едро, и, трето, изобщо натрупани една върху друга повече свързаности, които сочат заедно и правят трудно посочима свързаност. Като казвате език, Морис, имате предвид първото и второто, но не и третото. И го казвате – стихотворението на Манделщам не е език.

Аз казвам друго – език означава и реч, и текст, и всяко уловено спряно в начало и край протичане. Нещо езиково е и “Сомнамбула” на Белини, в която се говори, пее и свири по много начини. В природата няма музика, нито такава разчлененост и натрупаност като в стихотворението на Манделщам и “Сомнамбула” на Белини, но при условие, че сме приели, че природата е нещо различно от културата и че ние сме в културата.

Да, но в т.нар. природа езикът вече е започнал и в редица случаи там той е по особен начин свързан като протичане със самата жива среда. Когато шимпанзето отчупва клонка и си прави инструмент, с който да разрови термитник и така да улавя по-лесно термити, то е в протичане, в организирано от него време на следващи към цел и край моменти. Шимпанзето е в ситуацията на предезик и действието му попада в една по-едра категория, в която влиза и онова, което прави Манделщам, преди да напише и като пише своето стихотворение, а и като го чете в неговия ред. Разликата между първото и второто е огромна. Но, така или иначе, особено безпокойното ходене на Манделщам в неговата стая и трескавото търсене на клонка за одялване от шимпанзето не са напълно затворени една към друга същности.

Така е и с езика и предезика, също и с красивото и грозното – те са отворени едно към друго в трето, за което по-често няма дума. Такъв е според мен смисълът на странния повик на Манделщам към поетите. Това е и най-сериозната работа на голямата поезия – да събуди езика от съня, в който го потопяват неговите стереотипи, и да го насочи към необичайни оприличавания, различавания и свързвания, които да прозвучат истинно- вълнуващо.

Затова и моят повик, като се поуморим с разчленяването на различните красиво и то ни отведе и към хубавото, прекрасното и възвишеното, както Морис направи в последния си коментар, да не се спрем и пред доброто, ценното и правилното, което е по-лесно, но и пред некрасивото. Защото не само те, но и то има тънки взимания-давания с красивото по линията на разни трети, в които двете участват.

Т.е. ратувам за научен език, който прави онова, което прави поезията. Науката е голямо нещо, но и тя като всичко друго езиково човешко е осъдена на стереотипизация. Което не по-малко важи и за поезията. Работата е в навременните размивания. Е, не всички поети са способни да ги правят. Повечето само поддържат езика на някаква поезия. Затова ни харесва Манделщам. Защото умее да размива стереотипното, и то на много нива едновременно.

А това отнася ли се за предезика в природата? Не се отнася, защото там той е по особен начин залепен за живата среда, в която се ползва. При човека, при който предезикът е станал език, езикът се е отлепил от живата среда с оглед на толкова много и специализирани задачи на толкова науки и толкова особени говорения, които са развили и свои особени среди.

Та задачата е някой да напомня, че тези особени среди не са откъснати от т.нар. от мен жива среда, или, казано по друг начин, да напомня за състоянието на неотлепеността на предезика от нея, а и за връзката на езика с предезика. Това правят Манделщам и Пиндар, Морис. Затова веднага залепвам за текстовете, означени с имената им.
Тема № - 48 Коментар № - 5344 Bogdan Bogdanov - 2011-09-11 10:37:42
В огромния вир е прозрачно и тъмно,
прозорец там тъжен светлее;
От що ли тъй бавно и толкова скръбно,
и тъй упорито - сърцето тежнее?

Ту камък - към дъно дълбоко се смъква,
в тъга по зелената, дивната Ила;
Ту, сякаш е сламка, и в миг се измъква
през бездна, подето от бликнала сила.

С притворна нежност остани в кревата
и на живота си приспивна песен гукай;
Като небивалица - прегърни тъгата.
И ласкав потъни в надменна скука.


/ Още един опит за превод /

ПП: С уважение, сърдечен привет и възхита от коментара му
към доцент Д. Варзоновцев !
Тема № - 48 Коментар № - 5342 DeKarabah - 2011-09-11 10:22:58
В огромном омуте прозрачно и темно,
И томное окно белеет;
А сердце, отчего так медленно оно
И так упорно тяжелеет?

То всею тяжестью оно идет ко дну,
Соскучившись по милом иле,
То, как соломинка, минуя глубину,
Наверх всплывает без усилий.

С притворной нежностью у изголовья стой
И сам себя всю жизнь баюкай;
Как небылицею, своей томись тоской
И ласков будь с надменной скукой.
О.Мандельштам,1910

Позволих си да представя това стихотворение без превод. Но то е ...пак за красота
Тема № - 48 Коментар № - 5340 Дмитрий Варзоновцев - 2011-09-11 00:40:45
4  5  6  7  8  9  10  11  12  13 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 39950

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 6706

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25500

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123297

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 61444

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 14123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6896

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167454

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48846

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30941

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA