ФОРУМ - АРХИВ

Нямата красота

МОРИС ФАДЕЛ

На Мария Вирхов

Красотата може и да е нетрайна, субективна; може би е вярно това, че всеки си има собствена представа за нея, което дава самочувствие и оправдание на грозните, или че такава представа е културно и институционално формирана; да, красотата може и да е шаблон, идея, както твърди класическата естетика, но все пак, неизвестно как, тя изненадва. Срещата с хубавата гледка, красивия човек или вещ е неочаквана. Откъде е тази неочакваност, след като имам в съзнанието си утвърдени схеми за красивото, след като зная какви хора ме привличат, какви вещи и какви пейзажи ме възхищават? Каквито и предварителни нагласи да имам за него, красивото ме изважда от равното състояние на ежедневието. Изважда ме, въпреки че сбъдва очакванията ми за красиво. Ако има нещо, на което красотата твърдо да се противопоставя, това са Бодлеровата тема за досадата и Хайдегеровата – за скуката.  Тя не ни оставя безразлични.

Вероятна причина за непредвидимостта на красотата е сетивната й природа. Мога добре да познавам някаква миризма, но винаги, когато се натъквам на нея, тя ще ми въздейства със същата сила, както при първия път. Сетивността не е без отношение към съзнанието и понятийността, ала тя не се затваря в тях, подобно на абстракциите. Кое е първото при сетивния опит – схемата или досега с оголената реалност? Мога ли да имам чист, “незамърсен” с понятия, с логос допир с реалността? Сигурно, но нищо не бих узнал за нея, тя за мен не би имала състоянието на реалност. Тя просто би ме връхлетяла, както невидимият ток убива онзи, който както не знае от какво умира, така и изобщо не разбира, че умира.

Понятийният момент в сетивността ни среща с една особеност на езика  и мисленето, при която е налице не толкова смисъл, както е при абстракциите, а посочване. Дори да се сблъскам с вкус, който не познавам, моите вече формирани “вкусови понятия” ще ми го посочат като непознат. Посочването е граница между логосния и нелогосния свят. То показва, че езика и мисленето не са самодостатъчни, а се отварят към сфери извън себе си. Отварянето е вътрешно свойство на езика. Личните местоименията, както твърди Бенвенист, нямат значение сами по себе си, а сочат към говорещия. Език без лични местоимения, би бил съставен само от названия, но не би давал никаква възможност за употреба. Нечовешки език, мъртъв, но не в значението на език, който вече не се говори, а на такъв, на който изобщо не може да се говори.

Красотата обаче притежава и една несетивна черта: формата. Тя, разбира се, е сетивно-възприемаема, но не е отдадена на сетивата. Имам сетива за мирис и звук, не и за форма. Формата може да е напълно абстрактна. Несетивността й води до нейното слагане в реда на понятията. Но това ли е тя? Да, сигурно съм в състояние да изведа понятия за правилната форма. Но защо тогава ми въздействат като красиви обекти, които не се съобразяват с тях? И защо форми, за които нямам нито представа, нито опит, каквито ми предлага например сюрреалистичната живопис, ми изглеждат красиви? Може би по същия начин ще ми стори красив и един извънземен пейзаж.

Освен че е несетивна, формата явно не е и понятие. Или по-точно не е понятие, ограничено в мисълта. Тя е контакт между мисълта и външното на нея, като мисълта не се ръководи от съществуващите в обсега й модели, а открива и очертава нови. Доколкото е форма и е сетивна, посочваща понятийност, красотата не е репрезентация. Репрезентацията се подчинява на закони, на клишета, като например прочутото триединство на време, място и действие в класицистичния театър. Красотата затова изненадва, защото не е задължена да следва стереотипи. В този смисъл е разбираемо разпространеното виждане, че всеки си има собствена идея за красота. Разбираема е и на пръв поглед необяснимо защо непрекъснато менящата се мода, както и постоянно критикуваните от марксистите “стоков фетишизъм” и “консуматорство” – желанието на хората да купуват все нови и ненужни, но привличащи окото, красиви неща. 

Идеята за протичането, определяща за по-новите размисли на проф. Богдан Богданов, съдържа потенциал за критика на репрезентацията. Репрезентацията е удвояване на реалността, заместване на съществуващата действителност с друга, която я представя, но извършва това според определени нагласи и правила. Удвояването, дублажа, симулакромът, огледалото са типични постмодернистки фиксации, които издават невярата, че между човека и света е възможно взаимодействие; те са свързани с убеждението, че човекът е самозатворена система, която общува с външното само опосредствано, при помощта на предателски изкривяващата призма на знака, образа. Протичането не изключва знаковостта (едва ли сме мислими без нея), ала не разглежда знака като пречка между нас и реалността. Знакът е просто част от обмяната между човека и света. Ето защо той не е устойчив, а непрекъснато бива заменян с друг. Проф. Богданов обича да говори за преформулирането, за нетрайността на убежденията ни, за необходимостта от преочертаване на границите. Текстът, особено литературният, е за него модел реалност, понеже собствената му многоизмерна структура и перспективи за различни тълкувания съответстват на многоизмерността на действителността, на разнообразието от разбирания за нея. Моделът не е репрезентация, удвояване, той не замества едно с друго, а е правене видимо и обозримо на нещо, което надхвърля способностите ни за обгръщане. Бидейки модел на реалност, текстът не изобразява или отразява реалността, а е възможност за общуване със сфера, чиято степен на сложност  е съотносима със степента на сложност и променливост на самата реалност. 

Опитът с красотата е вид протичане, защото е обръщане към външното или въобразяване, което не съблюдава правила, както прави репрезентацията. В него знакът не е готов заместител, който прикачаме към видяното, за да го разбираме. Всъщност ние като че изобщо не разбираме или разбираме, без да знаем как става това. Красивото лице, тяло, вещ, гледка ни привлича толкова бързо, че съзнанието няма възможност да се включи. Изведнъж, без да сме готови, отникъде, се явява формата на красивото. “Изведнъж”, понеже красотата не е в чистия свят на понятийното, на логиката, не се подчинява причинно-следствените връзки, не е ангажирана с процедурите за определяне на правилното и погрешното съждение. Понеже тя не е само мисъл, а е затихване на мисълта, пред нещо, което я надхвърля: света.  Внезапно събиране със света, при което общото не се явява в обичайната си разделеност от онова, което включва, не е абстракция, тъй като, за да се появи абстрахиране, е нужно дистанцирано съзнание, хладен поглед отгоре, а такова нещо липсва при красотата.                            

Протичането при опита с красотата наистина е толкова бързо, че факторът “време” сякаш е елиминиран. Красотата е застиване на мига. Затова с нея обикновено се занимават кратките форми като стихотворенията. Затова тя трудно се описва, а най-добрите текстове предпочитат да не го правят. Яворов не съобщава какви са двете хубави очи, той казва: “Две хубави очи”, което значи “Ето две хубави очи”. Защото красотата не се осмисля, езикът предпочита да я посочва, указвайки по този начин на границите си, на момента, когато не може да бъде репрезентация.

***

Само че стихотворението на Манделщам “Silentium” не иска красотата да се сдобие форма. Привеждам както българския превод, направен от Светлозар Жеков и публикуван в сайта “Моята библиотека”, така и, за сравнение, руския текст.


Не е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
 
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
 
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!

Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна!

*

Она еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.

Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.

Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристаллическую ноту,
Что от рождения чиста!

Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито!


Красотата тук е отваряне на нещата едно към друго - на смисъла, понятийното (словото) към звука, безпонятийното (музиката) – отваряне, при което общото, цялото не е различно от частите си. Такова явление има не само при красотата, но и в любовта (ето защо Афродита (която в българския превод е Венера) е богиня и на красотата, и на любовта). Подобно общо обаче може да съществува в най-чистия си вид единствено при нероденото, в неговия съвършен покой - затова стихотворението се занимава с тази тема. Само неродените хора не са отделни от обобщаващото име “човек”. Спонтанно възникващата, природна и поради което изначална връзка в красотата прави от нея, красотата, противоотрова срещу нихилизма. Нихилизмът идва от разграничението и привилегироването; от раздялата например, на материалното с духовното, което исторически първо води до издигане на духовното и отхвърляне на материалното, а после до обратното – отричане на духовното, накрая до принизяването и на двете и обявяването на нищото за парадоксален негативен идеал.

Нито митологичният гръцки мотив в стихотворението, нито идеята за свързаността са случайни. В програмната статия “Утрото на акмеизма” Манделщам казва, че съществуването е “висшето самолюбие на художника”, а малко по-надолу се твърди, че най-прекрасното за художника е битието. Азът, самосъзнанието се преживяват като отстранени от потока на съществуването. Тук – обратно – изисква се азът да е част от този поток. Място на подобно вплитане е изкуството, където авторското (а и това на публиката) присъствие не е отделено от произведението,  втъкано е в него; където наблюдаващото, преживяващото и познаващото съзнание не заема привилегирована позиция извън представяното. Ако действителността, където азът и случващото се са отграничени, създава измамната увереност за такава позиция, изкуството разобличава измамата. Затова Манделщам смята, че произведението е по-важно от реалността. Странните финални стихове на “От какво душата е тъй пееща…” (“Отчего душа так певуча…”) “И истински ли съм, / и ще дойде ли действително смъртта?” (“Неужели я настоящий / И действительно смерть придет?”, преводът е мой – М.Ф.) не трябва да се разбират в смисъл, че аз съм плод на егоизма си или – по марксистки и фукоистки – че съм нечии социален конструкт, а че собствената ми реалност и дори удостоверяващото най-твърдо тази реалност – смъртта ми (понеже мога да си въобразявам какво ли не за себе си, но смъртта ще ме сведе до баналната ситуация на обикновеното живо същество) са нереални пред надмогващото ги произведение, както е нереално усещането ми, че летя, когато всъщност летящото е самолета. Сега вече виждаме защо включващото и надхвърлящото аз-а произведение е за Манделщам битието. Изкуството не разкрива и не явява битието, то е самото то, понеже там, както никъде другаде, обектът и субектът, познаващият и познаваното, чувстващият и чувстваното не са разделени.

Битийната реалност на литературното произведение според Манделщам се определя от словото. Логосът не е само съдържанието на думата, той е обуславящото равнопоставеността между различните нива на думата. Манделщам използува юридическия израз “равноправие” (“Утро акмеизма”). Никоя част на думата, нито звука, нито смисъла, може да иска водеща роля. Всеки елемент е равносилен на другия. Логосът пази това равносилие, той е мяра и ред. Словото е реалност не в емпиричния, а в битийния смисъл на думата, защото при него липсват присъщите на емпиричния опит разединение и фрагментарност. То е реалност, по-висша от видимата реалност, защото за разлика от нея не е разпарчатосано. Докато реалността ни не явява като част от себе си, при словото е винаги налично едновременното присъствие на звук и смисъл.

Целта на поезията на Манделщам, както се вижда от въодушевлението, с което той говори за гръцката античност, е да върне словото към елинската му употреба. За поета думата за древните елини е “деятелна плът, разрешаваща се в събитие” (“О природе слова”, преводът е мой – М.Ф.). Словото преодолява модерното разделение между езика и света. То не е знак, маска, непрозрачно покривало, ала не е и просто активен участник в случващото се. Манделщам използва думата “плът” в християнското й значение – като реалност, която не само изчезва и е тленна, а и която по чудесен начин бива възродена във въплъщението й.  “Деятелна плът, разрешаваща се в събитие” значи плът, с която става събитието на въплъщението, както “Обичам те” събужда любов, както молитвата, която се сбъдва. Езикът, следователно, не е инструмент, нещо “за да”, нито е последица, а е причина, творящо действие. Поетът нарича словото “свободно въплъщение”, т.е., езикът за него не е робски застопорен за света, а самостойно създаващ събития (“О природе слова”). “Свободното въплъщение” обаче не е произвол на означаването, какъвто предначертава Сосюровото разделение между думите и съществуващото, реализирано в настъпилия по-късно опит идеологиите да заместят и трансформират действителността и в днешния ексцес на рекламата. Манделщам твърди, че “думата блуждае свободно около нещото, както душата около изоставеното, но не забравено тяло” (“Слово и культура”, преводът е мой – М.Ф.). Откъде идва блуждаенето и незабравянето? Какво събира думата и посочваното от нея, душата и тялото? Нищо, освен любовта, защото тя е свободно приобщаване на обичащия към обичания, ненасилническо и нецелево привързване на две независими същности. “И морето, и Омир – всичко е движимо от любовта” (“И море, и Гомер – все движется любовью”, преводът е мой – М.Ф.) - се казва в едно от най-известните стихотворения на поета. “Свободно въплъщение”, следователно, е себепожертвувателно-грижовен любовен избор (който всъщност не е избор, защото обичащият не избира кого и дали да обича) от думата на означаемото. Християнските обертонове в интерпретацията на гръцкото разбиране за словото издават желанието на Манделщам за връзка между елинизма – от една страна - и Византия, средновековието, от друга. То е другата любима епоха на поета, освен античността.

Поетът сравнява стихотворението с египетската погребална ладия, където се събират всички неща, необходими за отвъдния живот на мъртвия. Връзката с неговото разбиране за словото е ясна: произведението е настояще, материалност, но е и потенция за бъдещо творене на живот, за предстоящо въплъщение. Текстът не е даденост, вещ, ала не е и отсъствие, нищо, а посяване на събитие; той е обърнат към едно “утре”, към едно извън-себе си, с което ще се обедини и което е истинското му “себе си”, така, както отделеният от Бога християнин се стреми към Него и Той, Създателят, е действителната му същност. Литературният текст няма нито практически, нито теоретически, а теологичен смисъл;  той е отвъд всяко приложение и познание, но без да е в съгласие с традиционния естетически принцип “Целесъобразност без цел”, без да е произвол, незаинтересован от нищо друго, освен от собственото си утвърждаване.

Манделщам събира гръцката античност и християнството, защото там предметите не са безразлични спътници на човека, а са църковна утвар (“О природе слова”). Отново просветва идеята за словото. То е именно утвар, защото материалното в него (звука) е обърнато към смисъла, но без той да го замъгли, както утварта в литургията е видима и усетима и въпреки това не е просто вещ. Доколкото събира материалното и духовната енергия, елинистическия свят за Манделщам свят на символа и самото слово е символ.

***

Красотата е като словото – постоянно въплъщение на сетивно-несетивното тежнение към съзерцаеми прекрасни форми. Както словото, тя е материална и нематериална, съприкосновение и концептуализиращо очертаване. Но защо стихотворението иска Афродита да остане пяна, защо красотата и любовта да продължат да са неродени?
  По подобие на Лилиевото “Небето е безумно синьо” преводът казва “Безумно светъл е денят”, в оригинала е “Но, как безумный, светел день”. “Безумно светъл” означава толкова светъл, че умът не е в състояние да го възприеме. “Светъл като безумен” няма смисъла на “светъл като луд”. Лудият не е лишен от ум, а е с погрешно устроен ум. “Светъл като безумен” значи открит, какъвто е нямащият ум, каквито казват, че са животните, а не лицемерен като хората. Умът за разлика от лицето и тялото е невидим, той не може да бъде нито красив, нито грозен; тайно оръжие е, действа от засада; благодарение на ума и само на него имаме възможността да лъжем, да сме забавящо-отмъстителни. Горко на жените, които харесват умни мъже, защото те, освен че са рядкост, а и колкото по-умен е един човек, толкова по-умело знае как да заблуждава!

Стихът “Но, как безумный, светел день” въвежда единственото противопоставително “но” в цялото това безконфликтно стихотворение. Денят е в контраст с останалото, понеже все пак красотата се нуждае от ум, пред когото да се яви, пък макар и тя да прави неосъществима неговата способност да прикрива, защото пред красивото пресметливостта и чистата абстракция замълчават; минимален, но все пак ум.

В превода още четем:  “Душа, в душа се прероди”, в оригинала е: “И, сердце, сердца устыдись”. Сърцето има повече общо с красотата от душата. Душата, макар и чувстваща (казваме, че тя страда) клони към извънсетивното. “…Абстракциите “кръг”, “триъгълник”, “линия” или “точка” изключват връзката с плътта или изобщо с материята. Значи при абстрахирането и душата следва да се отдели от тялото” – твърди Плотин (“Енеади”, изд. “Изток-Запад”, С., 2005, пр.: Цочо Бояджиев). Сърцето – най-сигурният симптом, че сме живи или мъртви, защото няма жив човек с преустановено сърце, но не е така при мозъчната смърт – е сетивно, то се усеща, както е невъзможно да бъде извънсетивна красотата. И същевременно то не е изложено - красотата не е безпонятийна.

Сърцето трябва да се засрами от сърцето, от себе си или от друго сърце (стихът не е много ясен). В красотата е силата на показа, който е в състояние да ни накара да забравим същественото. Тя може да прикрива същността, както ефектната опаковка на стоките да маскира лошото им качество. Красотата не е далеч от лъжата. Тя започва да мами, когато показа се отдели от спонтанното, неизвестно как възникващото единство между понятийно и безпонятийно, и получи самостоятелен живот; когато формата се сведе до стандартна концептуална схема. Тогава тя става репрезентация, клише за красиво, с каквото са пълни пазарищата; поставя се в услуга на преднамерената “воля за красиво”, затваря се в тиранична схема, която трябва да спазват всички, които искат да са хубави. Отделянето на показа в красотата е нихилизъм, отричане на самата красота.

Затова в статията “Слово и култура” Манделщам съветва да се пишат безобразни стихове. “Безобразното” за него не е безформеното или абстрактното, а ситуацията преди опасната самостойност на образа. Точно както “немотата”, която в стихотворението е наречена “първоначална”, не е замлъкване. Немият не е мълчащ. Първоначалната немота е чистото желание да се каже, откритата възможност на протичането, неотграничаването на изказването от казващия, на образа от смисъла, на звука от значението, на словото от музиката. Само доколкото съдържа това неотграничаване, красотата носи неочакваността, събитието; нейната същност, както е видял Достоевски във фразата “Красотата ще спаси света”, е близка до тази на спасението, което, макар и постоянно желано, винаги ни изненадва.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Слава Богу! Форумът се взриви. Морис успя да го направи.
Може и да не е правилно, че се въздържах от по-пространното включване, ...какво да се прави.
Но да започна по реда на въздържането ми.
Манделщам. Аз,трябва да се призная, съм глух към поезията.
Въпреки хуманитарните ми занимания съм позитивист в корена на душата си.
Та Фет и Манделщам ги чувствам. Може би това е чисто личностно възприемане, но то е такова.
Причината е едно безпокойство, което поезията на тези двама съвсем не свързани с някакво литературно-легитимно родство събужда. Сигурно има и възторг, и съзерцание, но има и безпокойство. Особено у Манделщам. Българският превод някак го "изронва". Повече не мога да кажа-съвсем субективно споделям отношението си.
За мен красотата по принцип не е нещо ..само такова. Не е самоочевиден ейдос. А такива няма. Нужна е сократовата (платоновата?) майевтика за да бъде открит този ейдос.
Много ми смути и някаква безкрайна лирика по средата на форумните диалози в известен смисъл прекратена от Истинския Сократ.
А и поводът за разговора - Мария Вирхов - според мен просто изключва това благолепно приказване за красивото като самоочевиден ейдос. Не е!
И текстът със заглавието си предупреждава че ...не е наистина.
Нямата красота.
Нямата съвсем не значи безгласна. "Немецът" не е безгласен, но говорът му не е разбираем. Нямата красота е другата, другояче говореща красота.
Дори не е в смисъла - невербална. Семиотиката включва и невербалната комуникация в своя обсег. Но поезията просто го налага - не като фон или контекст, но като ...поезис. Формата на духа. Думите тук често пречат. Форумът успя и това да го разкрие като енно измерение на словото. Това за което някак много меко, но недвусмислено предупреди и проф.Богданов.
Във феноменологичната психология на Хусерл красотата би могла да бъде "дефинирана" като чист феномен на съзнанието, който е лишен от страничните психични обвивки.
Пак е нещо като ейдос, пак е ...заслепяващ със своята очебийност и пак е недостъпен за простото изприказване. Но не е и нормата-зад него нищо не стои, той е ..това, на което съзнанието е насочено без да бъде ...направлявано.
Намесата на проф.Богданов подсказва, че линейното говорене без ..съзерцанието ограничава красотата точно с тези странични предметности. И я остава ...картинка.
Манделщам не може да бъде ...красив, не е и без-образен. Различен е ..с всяка дума, която следва предходната.
Това, което , да речем, е пропуснато в превода. "Неродената",т.е. предшестваща и предизвикваща и музиката, и словото красота е неразривната връзка на живота. В превода това остава "поетическа метафора" с това "все още".
Манделщам не е метафоричен, а е онтологичен. Той разкрива и прави условни именно метафорите на баналното словотворчество.
Тема № - 48 Коментар № - 5338 Дмитрий Варзоновцев - 2011-09-11 00:26:52
Наистина, проф. Богданов, в текста съм пропуснал темата за съзерцанието. Това е съществена липса, защото тя създава впечатлението, че красотата се свежда до обикновеното изумяване, а то има малко общо с природата й.

Вие убедително говорите за крайността на ситуациите. Тук също съм направил един пропуск, защото не съм въвел разграничението между красиво и възвишено. В предишния си коментар, Вие ни насочвате към мисленето за трансцендентното, с което е свързана красотата. Към трансцендентното е обърнато и изживяването на възвишеното. Крайността на ситуацията на красотата-съзерцание е очертана освен от кратквременността, а и от осъзнаването на крайността на езика. При възвишеното, при пределно-голямото и необятното имаме по-различен тип крайност. Тук също е налице изумление, но и липса изобщо на език, който да го посочи. Ако при красивото се намираме по границите на езика, там, където той престава да е репрезентация, то при възвишеното тези граници са преминати. Ако при красивото сме в края на езика, но все пак сме от страната му, при възвишеното сме вече отвъд езика, в неговата абсолютна крайност. Което значи, че и сме отвъд човешкото.

Вие отваряте сложната тема за красотата на поезията. Споделяте, че стихотворението на Манделщам ви настойва да прилепнете към него. Откъде идва това “прилепване”? Какво означава нещо да “прилепне” към теб? Знаково или незнаково е прилепването? Свързано ли е с разбирането?

В превода това трудно се постига, но поезията на Манделщам на руски изумително лесно се запомня, при цялата й сложност. Защо тя толкова леко “прилепва” към паметта? Вие казвате: “Видяното преживяно от поетите е вторично построено, а то на свой ред се преживява от нас в двойността си на преживяно и построено от друг, което замества онова, което ние не сме преживели и построили, но което се нуждаем да преживеем и да построим”. Манделщам е имал особен начин на писане. В съзнанието му не са нахлували спомени, дори не и думи, а някакъв ритъм, музика. Тази музика и този ритъм са го карали да се разхожда нервно из стаята. Едва след това са идвали фразите. Т.е., тук вторичното е езика и образа спрямо нещо друго. Да, имаме вторичност, но тя не е вторичност по отношение на спомена, на репрезентацията. Много трудно е да се каже каже дали ситуацията на изкуството се ражда от някаква взаимовръзка с човешките ситуации. Например, музика в света като че няма; има шумове, тонове, но не и мелодии, освен може би при птиците. Сигурно в този план Манделщам поощрява поетите да пишат “безобразни” стихове.

Живея с едно малко дете, което изпитва огромна радост да произнася думи и израчения. Не съм сигурен, че то разбира смисъла им, защото често казва “той” вместо “аз”. Не е ли тази несъзнателна радост харесването на поезията, нейното “прилепване”?
Тема № - 48 Коментар № - 5326 Морис Фадел - 2011-09-10 12:29:17
Допълвам няколко неща в хубавия разговор за красотата като ситуация. Мисля, че по-долу вече ги очертахме, но мястото им е повече тук, в своеобразното обобщение, което се получи.

Първото е, че понеже е ситуация, красотата е и протичане на време. Това протичане е различно в двете форми на изумлението и съзерцанието. Ще опиша разликата със сравнение. При изумлението от красивото времето се усеща като плодов сироп, като сгъстен миг, който съдържа екстракта на много мигове, докато при съзерцанието то се усеща като топка току-що набран памук – леко, пластично, с безброй много нишки.

Второто е, че като протичане на време, красотата е и протичане на промяна. Тази промяна може да засяга отделно само красивото нещо, може да засяга отделно само онзи, който го гледа с изумление или го съзерцава, а може да засяга и двете. Оттук две последствия: Първото е, че като пораждаща промяна красотата се е превърнала до голяма степен в педагогически проблем. От нея се очаква не просто да бъде красива, тя трябва да поучава и да формира вкус, и като поучава и формира вкус, да прави това, за което проф. Богданов обърна внимание на Морис – да поражда и поддържа идентичности. Второто последствие е, че когато говорим за красотата, ние в повечето случаи инстинктивно се обръщаме към формата на разказа и говорим било за процеса на сътворяване или ставане на красивото, било за процеса на неговото възприемане, било за отношението между едното и другото. Както се случи на няколко пъти и във форума – в началото на дискусията с говоренето за смъртта на Мария Вирхов и сега с краткия разказ на А. Григорова за детето и неговия баща, гледащи морето.

И третото, което бих допълнил. Понеже, както каза проф. Богданов, красотата е и нещо знаково, като нещо знаково тя влиза в, така да се каже, естествените наклонности на всяка знакова система. Първата и може би най-съществена наклонност е поляризирането на знаците, разделянето им на маркирани и немаркирани. Давам пример, за да изясня това, което казвам. Ако поставим красотата в една елементарна знакова система, в която има само два члена – например бинарната изчислителна система с нула и единица, или системата на пълния и непълния член в българския език – красивото ще бъде единицата или пълния член. Но за да разпознаем красивото, ние се нуждаем и от знанието за некрасивата нула и некрасивия непълен член. Разбира се, знаковите системи на красотата са много по-сложно устроени, но виждате, че особено когато говорим за красивото, ние често ги опростяваме до тази семпла бинарна опозиция – както наскоро направиха Марта с примерите за Мадоната и фолк певицата или Истинския Сократ с българското и чуждото.
Тема № - 48 Коментар № - 5324 ГГ - 2011-09-10 12:05:49
И аз, Морис, благодаря за вашия коментар-отговор. Съгласен съм с казаното за ситуацията. Така е, ситуациите са свързани, сливат се и не е лесно да се отделят. Въпреки това отделяме, казваме, че нещо започва и свършва. Може да се каже, че изумяващото поразително харесване е ситуация, независимо че то е моментно кратко, както и че съзерцанието е ситуация, която несъмнено започва и свършва отделимо във времето. Разбира се, моето говорене за ситуация в предишния коментар е идеологическо, настоява за истина, която ми е нужна. И вие също основателно настоявате да се премине от тази истина към другата по-истинна на реалните ситуации. Такава съвсем реална ситуация е и стихотворението на Манделщам, което представяте в заглавния текст.

Сега за съзерцанието. Така е. За разлика от изумяващото харесване на нещо красиво, в което има голям риск за пораждане на това, което казвам в предишния коментар, при съзерцанието този риск е по-малък, а в някои случаи и никакъв. Добре съзерцаващият наистина се отървава от шумовете на своята личностност. Да, но, Морис, вие не правите това различаване в заглавния текст, повече внимание сте обърнал на изумяващото харесване. Позволявам си да кажа защо. Защото в ситуацията на заглавния текст то удостоверява непосредствено красивото.

Аз не казвам, че няма непосредствено красиво. Когато пътувам денем на самолет се залепям на прозореца и изумено съзерцавам виждащото се непосредствено красиво на обемната рачленена далечина. Нито казвам, че няма обективно красиви човешки построения и дела. Стихотворението на Манделщам без баване ме настройва да прилепна към красотата му. Само че не смесвам нито едното, нито другото красиво с харесването-изумяване-съзерцаване. Не го правя, защото знам, че колкото и безспорно да е самото красиво, то влиза в ситуацията на харесването-изумяване-съзерцаване, а тя не само в некроткия си вариант на изумяване, но и в най-кроткото съзерцване придърпва обективно красивото към знаково устроената нахално остра или кротка работа на личността и нанася върху него една или друга субективност. Затова съм критичен и подозрителен, когато кажа, че нещо е красиво. Е, това е и характер, и особеност на личността, както е характер и особеност на личността вашето изумяване, а и вашата вяра, че може да се съзерцава чисто самото красиво не че в определени моменти това като че ли не става.

Особено в лирическите стихове, които ползвахте във вашия заглавен текст, ситуациите са сложни. Техните създатели са преживели нещо красиво или са го построили в текст. Текстът е достигнал до нас и ни е активирал да го възприемем за красив. Виждате натрупванията – видяното преживяно от поетите е вторично построено, а то на свой ред се преживява от нас в двойността си на преживяно и построено от друг, което замества онова, което ние не сме преживели и построили, но което се нуждаем да преживеем и да построим. А някои от нас не само заместват, но и изпадат в настроение, което ги довежда до това да напишат или да направят нещо красиво.

Тези разсъждения могат и да повредят на изживяванията. Оттук, Морис, и вашата позиция срещу мисленето и разсъждаването. Но виждате, че именно благодарение на тях пред погледа ни излиза дългата свързана работа на красивото по преобразяване на видяното и преживяното в написано и направено. Оттук и моята молба, ако не друго, поне да приемете полезността на различаването на ситуациите на харесване-изумяване-съзерцаване от онова, което се харесва изумяващо или се съзерцава, както и да разберете, че човешките същества постоянно и неуморно харесват с изумяване и съзерцават и некрасиви неща и че това, което казвате в заглавния текст, е много повече “трябва” отколкото “е”.
Тема № - 48 Коментар № - 5322 Bogdan Bogdanov - 2011-09-10 10:15:23
Добро утро,
в края на снощното си писание съм сложил "слухово"
едно и-кратко (войните), но е воините, или ако щете,
"...рицарите на Красивото..."
И един поздрав. Ама не се натъжавайте много
(както казва колегата Георги Ифандиев в края на своите предавания).

www.youtube.com/watch?v=Nb9bObCUrUI
Тема № - 48 Коментар № - 5321 DeKarabah - 2011-09-10 09:03:50
Благодаря Ви, DeKarabah, за страшната и поучителна история, която разказвате. Аз пък ще Ви разкажа друга, свързана с героя на моя текст. Когато арестуват Манделщам за първи път, в гардероба на стаята, където го разпитва следователят от НКВД, се скрива един от посредствените съветски поети, за да наблюдава как отговаря на въпросите на палача най-значителният поет на времето. Виждате, че красотата може да респектира дори чудовищата.
Тема № - 48 Коментар № - 5320 Морис Фадел - 2011-09-10 08:43:10
Когато има спорове не е добра идея да се взема една или друга страна и по този начин да се налива, без да се иска, още масло в огъня. Но също така не е добра идея и да се напуска каквото и да е с гръм и трясък. Може би бих казала, че вместо Велин да се сърди би могъл да избере да не се сърди, да погледне на казаното от него и към него по друг, различен, нетрадиционен за него начин и тогава да реши какво да прави. Не искам да морализирам, но всички знаем, че е лесно да се разсърди човек, дори смея да твърдя, че останах с впечатлението от броденето по света, че ние българите се сърдим доста бързо. Трудното е да не стига до това дори, когато сме напълно убедени, че сме прави.

Много неща се казаха в последните коментари. Ето, Маркизът и разкази поде по повод на вчерашната историческа дата. Включвам се за да дам едно мнение. Мнение по отношение на това дали жените са силния пол и дали в съвременното общество може да се каже, че са станали мъже. Моето виждане, което както разбирате тръгва от това, че аз самата съм жена и се съзнавам като такава, е, че е доста трудно да се каже, че единият пол е по-силен, защото трябва да се каже в какво е точно по-силен. Какво го прави такъв, защо го прави такъв и как това се отразява на другия пол, който може да съдейства или не за това другият пол да бъде или не по-силен в определена сфера на живота. Както разбирате, в някои неща мъжете са по-силни, в други, жените. Макар нещата да търпят промяна аз не виждам как да тегля чертата и да пресметна кой е повече и по тази причина обикновено не мисля за силен и слаб пол. Не ми върши работа едно такова противопоставяне, което води до половинчати генерализиращи оценки за мъжете и жените и скрива това, което не се вижда когато става дума само за сила и защо не и за власт.

Но определено не смятам, че жената е станала мъж в последните десетилетия. Още по-малко, че аз самата съм мъж и и последното, което би ми хрумнало е, да желая да съм точно пък мъж. Също не мога да кажа, че около мене болшинството от жените се държат и мислят като мъже. Това да съм жена, за мене, е нещо тотално достaтъчно. Да бъда и мъж, простете, но ми идва прекалено. Обичам природното разнообразие на половете и нямам нищо против и от междинните положения между половете; радвам се на разумните и чувствени мъже и това, което със сигурност не очаквам от тях е те да видят в мене мъжа подобен или не на тях. Обратното, искам и държа на ЖЕНАТА В МЕНЕ. И не само това - постоянно я преоткривам в себе си и съзирайки красотата ѝ разбирам, че това придава един особен чар и блясък на очите ми.

Колкото повече блясък имам в очите, толкова повече красота съм намерила и толкова повече продължавам да я търся. В предишния коментар казах, че ме интересува красотата, която се намира. А намирането и последвалото осмисляне на красотата е свързано с оформянето на идентичността. Идентичността идва като процес на опознаване и същевременно осъзнаване както на половата така и на другите идентичности. Но мястото, където се строи идентичността, е винаги общността с другите: другите и аз, аз и другите; жени и мъже, мъже и жени...
Тема № - 48 Коментар № - 5319 Анета де ла Мар - 2011-09-10 08:25:52
Уважаеми Велине,
Сигурно се шегувате с Вашата доброволна абдикация
в разгара на дискусията? Единственият път човек да се деанонимира,
в което Ви призовава и самият анонимен Сократ, е да остава във форума.
Към това се придържа и странният словолюбив „интригант” - Маркиза.
В стремежите ни да шлифоваме казвания за природата и явленията на Красивото
се стигна, съвсем естествено, до разгаряне, до известни недочувания и взаимни
недовиждания, до размяна на прибързани въпроси и още по-прибързани отговори.
В крайна сметка, нормално е. Дето се казва, трима души с три чаши сядат да изпият
бутилка и аха-аха, накрая и до бой може да се стигне. А ние си въобразяваме да
изпием Океана на красивото тихичко, с „мерси, моля, извинете” и прочие.
Какъвто често се прави и поетично настроеният Маркиз. Ха-ха, каза маркизата.

Бях ви запазил тази история за по-нататък, но нали още не си е отишъл 9-ти септември,
пък и бях ви я обещал. Позволете да избързам с нея сега. Тя донякъде, поне в моите
поетически представи на обикновен „провинциален гражданин” на форума, споява „ЗА ДУХОВНОТО” на проф. Богданов с „Нямата красота” на Морис Фадел.

Връщам се към историята, споделена от мен преди време, за красивия дар, който
получих от поета Йордан Захариев – папчицата с негови стихове. Една Няма красота,
която много пъти е спасявала Маркиза от крайни, екстатични състояния на житейско
отчаяние. (Тук съм длъжен да се извиня пред цялото форумно войнство за прекалено
личното.) Но знайте, а и вие си го знаете, такива неща ни спасяват, когато започнем
да се усещаме абсолютно сами и неразбирани. Обикновено те са безпорядъчно красиви.
В противовесие на абсолютно грозния порядък, в който сме длъжни да запазваме
почтително и мъчително равновесие.
Та, мина време след случая с папката (машинописката Мая) и т. н. …Осемдесетте години на миналия век течаха с огромния миманс на” вълнуващи” погребения на генерални секретари на КПСС (младите да направят справка), обещания за нови, перестроечни и какви ли не продължения на комунизма (пардон, социализма), очаквания, но страхливи, поне в нашата татковина…И, някъде там, един, май
пак беше септемврийски, ден да вземе да дойде в нашия областен град Първият партиен и държавен ръководител. Въпросният. И да вземе, Поетът, с огрухани ръце
на локомотивен ремонтчик, да трясне в тротоара, пред местния Клуб на писателите,
празна бутилка от дезодорант и тя да гръмне като пищов. Хотелът с официалните гости,
яка охрана на УБО и местни подкрепления – на 50-60 метра…Хоп, кой-кой – Данчо…
После се разчуха версии, че не било дезодорант, ами патрон, ама пистолета не открили
и т.н. Не съм бил там, не знам. Но синоеокия поет (впрочем неотдавна друг наш общ приятел ми сподели, че Данчо е прототипът на „лирическия герой” в стихотворението на Борис Христов „Самотният човек”) си го прибраха, държаха и „обработваха” няколко месеца, и след известни застъпки от местното писателско дружество, а и вероятно заради кристално чистия му работнически произход и битие, накрая го
пуснаха. След което той преживя малко време – в необичаен за природата му страх,
още по-объркана стеснителност и докрай стеснени възможности за комуникация.
Почти безмълвен.
Представете се, понеже войните на Красивото не са толкова неустойчиви, какъв ли бавен и утоляващ разговор би могло да си водят нейде Данчо и Мария.
За потайностите и спасенията, идващи от разпознаването Му.




Тема № - 48 Коментар № - 5316 DeKarabah - 2011-09-09 22:56:03
Не ни напускай, Велине! Твоето участие е много важно за дискусията.
Тема № - 48 Коментар № - 5314 Морис Фадел - 2011-09-09 17:47:13
Ок, мистър Сократес, напускам форума с подвита опашка!
Тема № - 48 Коментар № - 5312 Велин Белев - 2011-09-09 16:47:24
5  6  7  8  9  10  11  12  13  14 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:
 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 39950

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 6706

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 25500

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 123297

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 61444

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 14123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 6896

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 167454

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 48846

 ЗА КАПИТАЛИЗМА И ДЕМОКРАЦИЯТА
Коментари: 17 Прочитания: 30941

 
 
 

 

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Created and Powered by Studio IDA