БОГДАН БОГДАНОВ

Повод за този текст е един прочит, който ме накара да се замисля по важната тема за отношението между мислене, разбиране и вярване. Вчетох се в наскоро публикуваната книга на Йозеф Ратцингер. Въведение в християнството. Изд. Communitas, София 2013 (J. Ratzinger. Einführung in das Christentum. 11 Aufl. München, 2011). Преводът от немски е на проф. Георги Каприев. Заблежителен превод на забележителна книга, която наред с други липсвали на български съчинения по теология и религиозна философия стана достъпна благодарение на специализираната грижа на Фондация Communitas.

Едно от твърденията на Йозеф Ратцингер в това “Въведение” e по интересуващата ме тема. Изказано опростено, то е, че, без да бъдат равностойни, мисленето и вярването се допълват в човешкото разбиране. Това твърдение ме накара да си дам сметка за моята по-скоро неосъзната позиция, в която мисленето има почти пълен превес и едва ли не се покрива с разбирането. И все пак не съвсем, защото и мисленето, и разбирането включват т.нар. от мен редово вярване, че нещо стои така и че е именно такова. Но, така или иначе, това вярване не е религиозната вяра, за която се говори във “Въведение”-то. 

Редно е да призная, че идеята на Ратцингер е по-разгърната. Според нея човешкото разбиране не само не съвпада с мисленето, а благодарение на религиозната вяра го надхвърля - фундирано в смисъла за битието, който не се прави, а се получава, човешкото разбиране надхвърля човешкото мислене. Валидността на това твърдение един вид се потвърди от факта, че още преди да се запозная с книгата на Ратцингер, бях започнал да отмествам разбирането от мисленето и да го пълня с други съставки. Първото, което допуснах в него, беше редовото вярване, че нещо стои така и че е такова. После последваха представите и емоциите, за които започнах да смятам, че са важна писта в комплекса на многопистовото човешко разбиране.

Но четейки книгата и приемайки тезата за многосъставното човешко разбиране, започнах и да се питам дали няма да приема, че и религиозната вяра е негов елемент, а и дали постепенно няма да стана и вярващ. Първото ще приема, защото съм убеден, че няма преграда между светското вярване, че нещо стои така, и религиозната вяра. Срещу второто обаче ще се съпротивлявам и поради първото, но и защото не приемам следната теза от “Въведение към християнството” – че за разлика от мисленето, което е винаги индивидуално, религиозната вяра е диалогична, споделена и надиндивидуална.

Не приемам тази теза, защото е аргументна частична истина, спряна в двете опозиции “монологично и диалогично” и “индивидуално и надиндивидуално”. Обичайни за човешкото светско аргументиране, в словото на Йозеф Ратцингер те са станали и йерахии в смисъл, че диалогичното е по-добро от монологичното, а надиндивидуалното-заедно-колективно - от индивидуалното-отделно. Не приемам частичната истинност на тази теза, защото тя изключва другото по-реално вярно, че двата елемента на тези две опозиции – монологичното и диалогичното и индивидуалното и надиндивидуалното, прехождат един в друг и пораждат много по-комплексни значения.

Което поставя под въпрос истинността на противопоставянето на мисленето като  индивидуален монологичен акт и вярването като надиндивидуален диалогичен по-качествен акт. Така е в плана на парадгмата. Иначе реалното човешко мислене, не по-малко от човешката вяра, е колкото индивидуален, толкова и надиндивидуален акт. Отделния човек мисли с категории и форми, които не са негови. Както и самият той, когато мисли, определено престава да е прекалената отделност, която е бил в ред други актове. Индивидуалното и колективното не са неща, а опозитивни понятия. Употребени реално, те се усложняват и стават един вид проектирани неща.

Склонен да отделя ясно нещата все едно че са понятия, Йозеф Ратцингер заделя за мисленето това, което е factum и faciendum, a за вярата онова, което не може да се мисли и трябва да остане тайна за нас. Да, но тази истина се нарушава в реалните случаи. Както по-реалното мислене не е само мислене, а и вярване, така и по-реалното вярване не е съставено само от моменти на пълна висша вяра, а включва и обикновено вярване, че нещо съществува и е такова. Така че най-напред мисленето, за да бъде мислене за factum и faciendum, трябва да включва пунктове, по които не се мисли, а само се вярва, че са верни. После и самото вярване, колкото и да се буди от висшето на бога, не може да се отнася спокойно само за тайното, което никога няма да бъде узнато.

Не може, защото то е и за цялото, с което богът дарява вярващия. В това наистина нужно цяло се вярва, но то се и усеща и значи може и да се мисли за него, а и да се разбира, че вярата го прави. Йозеф Ратцингер е абсолютно прав, че така с християнската вяра се постига или, както той смята, получава висш битиен смисъл. В това твърдение обаче нещо остава без отговор. То е дали тази достойна и полезна свързаност в цялото съществува и вярващият просто получава нейното благо, или тя би трябвало да съществува, но не съществува? Така че голямата тайна на християнската религиозна вяра се оказва в отстраняването на този въпрос.

В което отстраняване обаче вярата напълно прилича на редовото човешко мислене и говорене. По същия начин постъпва всяко второ човешко помисляне и казване на нещо. Те също не уточняват дали то е factum, faciendum или не е нито едното, нито другото, а само въобразено  неосъществимо. Така че независимо дали се мисли светски или се изпитва религиозна вяра, човешкото същество мисли и вярва по подобен начин. Мислейки, си почива в истини, в които вярва, и вярвайки, мисли за реално както действително случилото се и можещото да се случи или да се направи, така и онова, което нито е станало, нито може да стане.

Не е без висока стойност онова, което постигат и други религии, и което постига особено християнската религия с нейното лично вярване и личен досег-диалог с бога. Възникнало в едно вече универсално време в римската империя, после укрепнало в универсален средновековен и друг още по-универсален модерен свят, християнството предлага идеално средство за свързване в универсално цяло. Предоставяйки на толкова много пръснати подвижни хора достъп до бога, то хем им позволява да се почувстват по-пълни себе си благодарение на божието ти, хем ги свързва идеално, без да ги натиква в тягостно заедно. 

Въпросът е обаче дали  благородната функция на това постигане се нуждае от неистината на символа, който помага за неговото осъществяване? Нуждае се. Първо, защото именно този символ осигурява това пълно универсално свързване, и, второ, защото в него е законспирирана отлична диалектика или, казано по-точно, диалог или още по-точно модел за прехождане от реално към идеално, от който се нуждае всяко човешко същество. Проблемът е, че колкото и да заменяме символа с подобни като че ли по-верни съдържания, няма да се отървем от фактическата му невярност. Тя обаче е необходима. Защото винаги ще има редови хора, които не могат да прозрат това съдържание, и винаги ще има нередови хора, които няма да са постоянно на висотата на разбирането, което схваща истинното съдържание.

Тънката неистина на символа е неизбежност. Ние желаем да бъде мигновено, но човешкото разбиране е протичаща драма на повече истини, които само се стремят да станат една, но стават една истина единствено, когато тази драма свършва и ние оглупяваме или заспиваме. Би било катастрофа, ако човешкото говорене, мислене, разбиране, а и човешките дейности не бяха напластявания на винаги повече смислови редове, в които определени не особено истинни твърдения не означаваха други по-истинни, чието отделно изказване увисва и остава неразбрано.  Въпросът е дали то все пак не бива да се прави. Може, а и трябва в една или друга умерена степен.

И ето аз се опитвам да го изкажа по-пряко без помощта на символи. Човешкият свят наистина се стреми да стане по-единен, но нито е станал, нито ще престане да се стреми, нито ще постигне единството си. Няма да го постигне, защото човешкото живеене и разбиране са комбиниращи се по различни начини ходове от повече назовавания и свързвания. Затова и човешкото живеене е така сигурно проявено в толкова разнонаричания, в много различни езици и много речи, в различно организирани животи, различни вярвания и предметни среди. Знаем защо е така. Поради никога не преставащата игра или диалектика на заедно и отделно. Оттук и достатъчната разлика, но и прилика между съществуването на отделния човек, на по-малките човешки “заедно” и на цялото човечество.

Всички те са временни пребивавания между пораждане и разпадане или, ако се изразим по истината на отделното човешко същество, между раждане и умиране. На тази основа и особената сила на смисъла, който се поражда от стремежа това да не стане или поне да се отложи. Що се отнася до цялото човечество, то е зависимо от две обвързани цели - към обхващане на цялата земя, но и към нейното напускане, тъй като на нея й предстои да престане да съществува. Отделното човешко същество се бори да преодолее своята смъртност, но и човечеството се опитва да постигне не просто невъзможната за постигане своя цялост, а чрез един или друг нейн вариант да замени своя край.

По това, което се прави днес, е ясно към какво е насочено земното човечество - към успешен екзод на друго по-дълготрайно място. Въпросът е дали там ще отидат всички, та в едно или друго по-добро “заедно” и едно или друго по-дълго пребиваване на отделния човек по-дълго да пребивава и цялото човечество? Едва ли.

За това обаче има старо решение. Понеже не може да се осъществи за всички, с един вид приемлива лъжовност това може, а и отдавна се осъществява тук на земята за малцина по-добри. Защото каквото е напускането на земята и отиването другаде, такова е и случвалото се много пъти тук - за да живеят по-добре и да оцелеят по-дълго някакви малцина, живеят по-лошо и по-кратко някакви мнозина. Така е било, така е и днес и сигурно така ще стане и в бъдещия екзод – ще се изселят някакви по-добри, някакви по-лоши ще загинат.

Оттам и не много радостната, но по-вярна идея, че и всяко човешко общество, и цялото човечество се делят по много начини на реално по-лоши и по-нетрайни и реално по-добри, които оцеляват по-дълго. Затова и различността и разнонаричането не са само дадени по природа. Те са и човешкото средство за постигане на възможното по-добро. Другото по-добро на пълното заедно в безсмъртното и божието е просто символна неистина, означаваща истината за по-дългото оцеляване на някакви по-добри.

Съвременността е открила светския заместител на тази религиозна идея, чрез който се опитва да я осъществи реално. Това е демокрацията. Но ако нещо пречи и на по-точното разбиране, и на осъществяването на демокрацията, то е нейното разбиране като техника за пълно равенство и справедливост. По-доброто разбиране и осъществяване на демокрацията би трябвало да е в опита да се съзре другият имплициран в нея по-стар ред – истинността на по-доброто не за всички, а за едни или други по-добри.

Така че в това вярвам – че можем да съзрем и да назовем това по-истинно, неподведени от външната парадигма на демокрацията, но и от нейния религиозен образец. Защото и двете са само външни по-неистинни твърдения, които обслужват означаването на други свързани с тях по-истинни. За мен истината е нещо комплексно, в което участваме и което, както ни се дава, така и постоянно се прави от нас. Това изповядвам. Но понеже съм човешко същество и смислите ми протичат по повече писти, правя и обратното – неуморно се свързвам и отвързвам наново. А религията какво е? Не е ли такова наново и наново отвързване и свързване?

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.