БОГДАН БОГДАНОВ

Свикнали сте с моите послания по подобни теми, както и с тази цел на нашето писане тук – т.нар. свързване. Разбира се, четящите са много повече от пишещите, а пишещите макар и станали повече, остават разделени от вкусовете и стиловете си, а и от различните научни области, в които работят. Свързването е достойна цел, но то става едновременно на повече нива и в посоки, които не се съгласуват напълно.

По-добре да не ви вкарвам в моята усложнена парадигма за разбиране. Затова направихме тази средна част в сайта. Там ще откриете и току-що публикувания текст на главата за Хезиод в книгата за разказа. Тази глава завършва със заключение по темата време. Ако успеете да прочетете, ще придобиете по-точна представа за т.нар. парадигма. От два дена слушам най-късния струнен квартет на Бетовен, който завършва с т.нар. Голяма фуга. Дисонантна и объркваща, тя прилича на това есе за времето. Казвам го критично за моя текст, не за фугата. 

Задачата в случая е по-проста. Искам да ви убедя, че е добре да се намесим в нашето т.нар. свързване. Защото въпреки че напредва, то се нуждае от убързяване. Какво постигнахме? Появиха се нови екипи – на ориенталистите и българистите. Във форума стъпи Екатерина Григорова, обади се Яна Букова. Големият принос за тези събития е на Георги Гочев. Е, разбира се, някои млъкнаха, ориенталистите изчезнаха вкупом. Дръпнаха се и античниците.

Какво стана по същество? От прекалено общата теоретичност, задавана от мене, се влезе в по-конкретни прочити на литературни творби и в един вид теоретизиране по темата литературен текст, в което припламнаха искри. Защото аз дърпам към екзистенциално отворена херменевтическа, но по изказ догматична теория, а Йордан и Георги, както може би и необаждащите се други, смятат, че теориите са излишни заоравания.

Затова изнесох извън форума теоретизациите в друга рубрика на сайта и дори свалих от там “Какво е литература”. Направих го, защото Йордан и Георги са прави в някаква степен. Но и неправи. Изискването им за леко декориране с теория по избор на иначе стилистично хубавото и правилното влече към рецензенство, а и към по-лошото - на красивоста, чиято единствена сила е в това, че е авторова изява.

Оттук и моето предложение да се пооткажем от свободата всеки да избира сам онова, което го интересува, и в името на това свое да не забелязва пластта на нашето в него и още по-лошо да загърбва това наше в общия ни живот. Така постепенно се убедих, че по-доброто е да имаме обща свързваща  тема. После се зачетох във “Физика на тъгата” на Георги Господинов и решението ми намери подходящия текст, който би могъл да ни насочи към търсената обща тема.

Разбира се, веднага ви предпазвам от обичайната плоскост, в която бихме влезли по линията на ценността литературно творчество, творба, творческа свобода и прочие затваряния в темите лично постигнато, писателска изявеност и успех. Тези теми се сипят отвсякъде и от всички усти дотам, че вече сме привикнали, когато някой хвали нещо, хвалбата да прикрива въпроса, на който обикновено не се отговоря – какво му е хубавото на това нещо.

Тук сме университет и точно това е редно да можем да кажем – какво е постигнал Георги Господинов в този свой романен опус, в който, по особения романов флуиден начин, той обсъжда именно това, което ни интересува - нашето време. Разбира се, наше, доколкото е общ коефициент за времената на всеки поотделно, а и на времето на Георги Господинов, както се разбира от текста на “Физика” на тъгата”. Е, да, негово в много пунктове, но и отместено негово, разширено символично, значи отнасящо се и за други.

Разбирате защо предлагам да започнем с “Физика на тъгата” тази сесия по темата нашето време, като при това не казвам нищо за постигнатия в нея убедителен прост, и същевременно модерно насочен стил. Искам да се вмъкнем в механизма на това прехождане на нашето в мое и на моето в наше, защото той действа и в самите нас. Моля да не обръщате внимание на мисловните ми фликфлаци, нито да ги следвате, критикувате или хвалите. Влезте във вашите вътрешни логики и формулирайте подтемите, които биха събудили собствените ви начини на осмисляне. Аз сам ще го направя в коментар към този заглавен текст.

Но и най-важното - не се стъписвайте от текста на Георги Господинов. Както аз се дърпах да прочета и като прочетох, харесах отначало силно, хвалейки и карайки други да прочетат, а после уних и започнах по моему да страня от радикалната, но всъщност мека формулност на почерка на Георги, така и вие си позволете лукса да се настроите дори негативно.

Това, към което ви моля да не се настройвате негативно, е темата “нашето време”. Ако искате, говорете по нея отделно от книгата. В НБУ има поне два отлични колектива, които я разработват. Ако искате, привлечете вниманието към други съвременни литературни произведения, а защо не и към есета и научни творби. Но се включете. Разбира се, не забравяйте моята прагматистка теза по въпроса. Изказвам я за тези, която не са я чували. Тя е, че има такова нещо “наше време”, но че то по-скоро се прави да бъде наше отколкото е такова.
 

Спрях се на “нашето”, тъй като под него се крие най-мощният аргумент на всекидневната и научната реторика на доказване или опровергаване, с която си служим и с която си служа и аз – аргументът “ние”. Това мое “ние” сега изглежда пределно широко. Хубавото му е, че никой не пита за него, а проблемът, че то е ту с един, ту с друг обхват. “Ние” може да бъде всички българи, може да бъде само умните, жените, мъжете, рокаджиите или феновете на “Левски”.

Та от това “ние” идва и двусмислието на “нашето време”. Защото веднъж означава всички “аз-себе си” в някакво множество, а втори път “аз-себе си” на това множество като огромно заедно с лице. В моите теоретически въображения има и теория, на която никой не е обърнал внимание. И добре, че не е обърнал, защото и при мен тя е спасителна обективност, която чака да й повярвам по-лично.

Та коя е тя. Че всяко голямо “аз-себе си” реализира имагинерния си характер в героически лица. Защото човешката среда не търпи неличностите. Така се поражда тягата към героизиране, повдигане в степен и обезсмъртяване. Някога така са се повили Ахил и Христос, зад които няма никаква пречка да се крият и реално съществували хора. За означаване на заедното голямото “ние” на българите тази тяга е породила Левски и Ботев, а и умиращия на Балкана герой. Заедното има нужда от герои. Знаем добре каква блъсканица за героизиране и обезсмъртяване има в съвременния отворен свят.

Като говоря за заедно и за “наше време” не това имам предвид, нищо, че то не е лесно отделимо от другото. Имам предвид “нашето” на всеки от нас, което поглъща и се храни с различни “ние” на голямото заедно. Оттук и последствието, че на това “наше време” не може да му се постави опреддлено общоважимо начало. Е, има такова научно-политологическо въображаемо (термин на Ролан Барт, аз казвам “идеално”), според което нашето общо време заедно започва в 1990 година. Това въображаемо обаче не става по-реално с догматично определяне, че започва именно тогава.

Ние имаме такова общо време, но всеки от нас го поглъща и обхваща по различен начин. Някой може да изследва обхватно българската политика с малцинствата, да знае много по тази тема, което и да го обогатява лично. Не е сигурно обаче, че това знание участва в неговото вътрешно време. Давал съм друг по-лесен за възприемане пример. Това, че един лекар, който познава функционирането на човешкото тяло, не е предпазен, ако се разболее, от изпадане в ипохондрията, която го дразни при неговите болни.

Та не за обективното въобразено “наше” говоря, а за по-истинното “наше” на възприетото от това т.нар. обективно. Това е и евентуалната задача – да осъзнаем механизма на поглъщането, при който “нашето” приема едно, а оставя настрана друго от обективното, да разберем повече и за това въобразено обективно, което и може да стане някак по-наше. Защото то не е твърдо зададено, а се задава по много различни начини и, което е големият проблем, се поглъща винаги само частично.

Мога да заговоря с гласа на учен-политолог и да кажа: “Има такъв проблем в българското време – че то не се поглъща достатъчно в нашите времена, че повечето българи живеят отстранено, че тази среда тук е партикуларна.” Но добавям с този малко подобрен глас и това, че никъде по света и по местата, които са много по-непартикуларни от това място, което се разбира и от външния им вид (Германия), та никъде нашите времена на всеки не са достатъчно свързани с въобразеното цяло. Навсякъде, ама наистина навсякъде, това е оставено на грижата най-вече на политически герои. А те в тази грижа няма как да не намалят цялото (е, не по този по-краен начин като у нас) до живота на своята партия, своята прослойка или бизнес-средата, закачила се за тях, а другите, редовите хора няма как да не ги санкционират при избори, а после да се затварят отново в “своето”, което отново да не съвпада с цялото.

Боя се, че ще прочетете току-що казаното като политическа критика към нашия живот или като критика към буржоазното държавно устрояване. Не е критика, а грубо-наедро изказване на реалното отношение на отделните хора и постоянно правеното изплъзващо се цяло-заедно.

Та защо при всичко това “Физика на тъгата”? Защото тя е достоен личен опит за правене на своето време с именно това частично поглъщане на обективното заедно. Това свое време в романа-нероман на Георги Господинов е също нещо въобразено, но въобразено, реализирано в текст. Реализирано частично поглъщане на общото “наше”. Убедително спряно в този текст и в тази особена средна реч, можеща да назове и обективното въобразено общо време и дори да го анализира литературно с аналогии, парадокси и силни формули, но и също литературно да се отклонява от тези анализи във всякакви истории и поглеждания към реални места.

Темите, които прозират в текста на тази книга са много. Разширяващият се “аз-себе си” до бащата и дядото, но и до един минотавър, смесен гръцки-български мит, общо на отделянето, отстраняването на детето от родителите, мит, който се преборва с мита за Едип. Бик-човек, но и бивол, вегетарианец като бащата и парадоксът на човекоядеца-вегетарианец, разместванията на езика. Особеният опит - структурата на стихотворението да прерасне в структурата на романа-нероман-проза.

Бих могъл да налетя с моето научно въображаемо на реализираното въображаемо на Георги Господинов във “Физика на тъгата” и да му викна: “Ей, човече, ти защо не си музицирал по най-важната тема на българското време на преселението – голямото преселение след 9 септември 1944 година на толкова селяни в София и на толкова софиянци към провинцията. Защо не си казал, че и ти със своето семейство си се преселил в София, а след промяната като толкова много като нас си пътувал яко тук и там, както и ние сега пътуваме яко екскурзионно, а някои и по други начини?”

Той би ми отговорил: “А ти защо ме питаш? Ти може да си се родил в София, но и твоите родители са се преселили тук от сивата провинция. Ами тя наистина е сива.” А аз бих му казал: “Прав си, ама ти си писател и е добре да пишеш за по-актуалното, за това, че от десетина години насам в тази страна наистина се поражда онова, което по-рано го нямаше – нови провинциални центрове със свой особен живот, за който е редно да се знае.”

Той би ми отговорил: “Добре е, но да се направи лично преживяно, както съм направил и аз във “Физика на тъгата”, не че това е перфектното лично. Не е, моето още по-лично е по-малко от това и същевременно се допълва от обективистично по-отворено. Така е и при всички, които споделят спомени за миналото на социализма. Аз имам право на това реализирано свое време във “Физика на тъгата”. Него мога. Проблемът, ако изобщо има проблем, не е в мене, а в особения път на българската литература. Така или иначе, тя не е преминала през реализма на пластичното виждане на тукашното и не е изработила инструмента за подобно забелязване на многото места в нашата страна.”

Аз моля, Георги, ако случайно прочете горното, да разбере, че използвам името му в мой вътрешен диалог, който не ангажира нито него, нито който и да е друг.

Но мога да изкажа и най-положителното постигнато в тази книга. То е в лабиринта-текст. Не в лабиринта, в който има само пътища, завои и отклонения без изход, а в този и с пропадания и потъвания по-за дълго. Стихотворенията са кратки текстове. И кратките текстове не четем с еднакво внимание. Дори и тях съкращаваме или удължаваме, превръщайки ги на дело в друг текст. Но кой може да прочете наведнъж “Физика на тъгата” и да не позволи тя постоянно да става ту едно, ту друго. Освен някой рецензент догматик.

Какво впрочем може? Четящият може да потъва ту в една, ту в друга част или глава, които и затова си имат заглавия. Може да се заема ту с една, ту с друга тема, която да свързва с други и така да продължава своя текстов път и своето време, погълнало, доколкото може, повече лабиринтно време от тази книга. Това е лабиринтът на текста. На всеки по-дълъг текст, но особено на текста, който ползва въображенията на литературата. Другото е бързане към други задачи или, както започнах да казвам ругателно, рецензентство.   

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.