БОГДАН БОГДАНОВ

В духа на времето, в което живеем, особено в световен план, текстът, който ви предлагам, е неуместен. Първо, защото е отминала епохата, когато се е дискутирала темата какво е литература, и, второ, защото живеем във време на отваряне, усложняване и преплитане на речите, с които си служим в хуманитарните науки.

В този привидно догматичен текст обаче аз по-скоро зачитам съвременното многоречие и дори се опитвам да го въздигна в метод. Възгледите ми за литературата, които вие познавате, макар и в случая изложени по-свързано, аз използвам, за да кажа друго по-общо - че за да се говори по-съответно по една тема, нейният предмет трябва да се разглежда не само затворено, но и отворено във връзката му с други предмети. Казвам, че нашите думи и термини сочат условно определени неща, но че те винаги са свързани с други неща, поради което е редно да се наричат и с други думи.

Или, казано в друг план, в текста, който предлагам, аз говоря догматично по принципно недогматичното положение, че няма най-добра реч. Но добавям и следното – че мененето на речите може и трябва да се осъзнава, както и да се използва за едно или друго по-съответно казване. Това е основното послание на тричастния текст, чиято първа част ви предлагам сега. Както вече казах в друг коментар, този текст дължи много на вашите реагирания във форума. Затова и смятам, и то  нереторично, че «Какво е литература» е по някакъв начин общо дело. 

***
В първото издание на «Мит и литература» (1985 г.) аз се опирах на простата опозиция мит и литература и смятах, че има определяща смисъла на текста разлика между мита като първична устна форма и вторичния мит в записания литературен текст. Същевременно още в «Мит и литература», а по-късно по-разгърнато в «Старогръцката литература (1992 г.) различих трите форми на литература, които според мен се редуват исторически в античното литературно време – литературата фолклор, литературата словесност, чиито текстове се създават със записване, но се разпространяват устно и се разбират колективно-празнично, и литературата в тесен смисъл на думата, чиито текстове се ползват индивидуално с наченки на четене.

Обясних този историко-типологичен модел на хода на старогръцката литература, основно контекстово с ползването на литературните текстове. Когато се създават с писане, но се ползват устно в празнично-колективна среда, те образуват цялостта на т.нар. литература от словесен тип. Смятах, че т.нар. вторичен мит е основна проява на този тип литература. Прагматично според тогавашното ми разбиране беше и основанието за появата на т.нар. литература в тесния смисъл на думата. Изказано накратко, то е, че литературните текстове се ползват все по-индивидуално. Понеже според данните, с които разполагаме, във времето на старогръцката литература това индивидуално ползване на литературни текстове не е било достатъчно разгърнато, си позволих да заключа, че макар и да се е опитвала да стане литература в тесния смисъл на думата, старогръцката литература е постигала това частично.

Това, на което не обърнах внимание тогава, беше вероятната съдържателно-смислова прилика между текстовете на тези три типа литература, която по някакъв начин остава неповлияна от това дали тези текстове са устни, или записани и дали се слушат еднократно по време на празник, или се четат в различна среда и условия. Сега смятам, че въпреки че са се оцветявали от различното си ползване, те са си приличали по това, че 1. са представяли нещо съществуващо на фона на съществуващ свят-реалност, т.е. че са  репрезентирали, и 2. че същевременно са моделирали това нещо и този свят като такива, каквито е редно да бъдат, т.е. че са презентирали. Текстовете и на трите типа литература, само устни и ползвани устно, писани, но ползвани устно, и писани и ползвани индивидуално, няма как да не са били организирани от едрия типов дискурс нa т.нар. репрезентиращо презентиране.

Моето сегашно разбиране за литература Всяка литература е реален или виртуален набор от текстове, които образуват относително еднороден клас на основата на формален и същевременно смислово-съдържателен признак, проявен в типов дискурс. Разбира се, ако литературата се осъзнава като културна инстанция, тя излъчва и представителен текст, който се държи като цялата литература. Именно такъв представителен текст за старогръцката литература става Омировата «Илиада». Но, така или иначе, и като редови, и като представителен, литературният текст се организира от типов дискурс.

Разбира се, типовият дискурс може да не е проявен в текста. Текстът може да е организиран като нелитературен и да става литературен вторично - поради контекстовото му разбиране като литературен. По-сложният и по-честият случай е комбинирането на проявеното в текста и на контекстовото разбиране. Литературният текст може да е с един вид или степен на литературно организиране, а разбирането му да става с друг вид и степен, които да влизат в отношение. Именно това съчетаване на текстово организиране и контекстова нагласа поражда споменатите по-горе три вида литература в историческия ход на старогръцката литература. То е причината и за още нещо - за прерастването на литературния текст в това, което наричам литературно произведение: вторичния текст, който се получава при «разчитането» на eдин първичeн литературен текст.

Разчитане е метафоричен термин, с който изразявам накратко трите основни начини на разбиране на литературен текст – 1. колективното слушане по време на празници, каквато е практиката на разбиране на литературни текстове във времената на литературата фолклор и литературата словесност, 2. индивидуалното общуване с текста, в което влиза и формата на съвременното четене насаме, и 3. многото видове обясняване и тълкуване на литературни текстове, сред които е и този, развиван в случая.

Коя е неговата особеност? Че си служи с осъзната парадигма и се държи като научно подхождане, но не поддържа тази парадигма с препращане към авторитетни научни съчинения и само в отделни случаи, когато това не може да стане на български, разчита на термини на латинска основа. Този тип обясняване прави и друго - разчита и на всекидневни думи-понятия, като осъзнава и коментира тяхната многозначност. Прави това съзнателно с убеждението, че всяка реч, също и най-специализираната, е изложена на непреодолимо несъвпадане между думи, значения и означавани от тях предмети и че единствено възможното, което може да се направи, е това несъвпадане да се осъзнава и непостиганото от една реч да се коригира от друга.      

Ако затворя тази скоба за метода и се върна към самата парадигма, трябва да повторя вече казаното за т.нар. типов дискурс на литературата, който нанася формални и съдържателно-смислови белези било пряко върху литературния текст, когато някой го създава, било прави това контекстово при разчитането на този текст като литературен. Формалните белези обикновено са текстово проявени, докато  съдържателно-смисловите (те не в малка степен са трудно отделими от формалните) могат да са текстово проявени, но могат и да се добавят контекстово от разбиращите текста. Защото разбиращите непременно разбират с посредничеството на контекст. Литературата е както текст, така и контекст.

Първата голяма проява на литературното означаване или, казано по друг начин, на съдържанието и смисъла на един литературен текст е т.нар. репрезентиращо презентиране. То обаче е характерно за всяка реч. Особеността му в литературния текст е неговата многоплановост, проявена основно в двата плана на репрезентиращото презентиране и на представянето на нещо в среда от други неща на фона на цял свят. Всички литературни текстове представят нещо в среда на фона на съществуващ цял свят и в друг план моделират и него, и средата и света като такива, каквито трябва да бъдат.

Съчетаването на тези два плана поражда втората голяма проява на означаването в литературния текст. Това, че представянето на свят от статично-структурен тип се комбинира с моделиране на динамична структура, представяща преход - от нещо към свят и от нещо и свят, които са такива, към нещо и свят, каквито трябва да бъдат. Моделирайки преход от едното към другото, литературният текст моделира реалност. В което е и разликата между съдържателно-смисловите планове на литературните и нелитературните текстове. Всички текстове са протичания, но литературните са протичания, при които, от, една страна, се моделира нещо-среда-свят от статично-структурен вид, а, от друга, реалност-промяна с динамична структура.

Този белег не точно на литературата, а по-широко на изкуството е формулиран за пръв път от Аристотел в «Поетика» като мимезис. В случая аз добавям различаването, което Аристотел прави имплицитно – между външното, на което подражава едно произведение на изкуството, и вътрешното на получаващото се в това произведение подражание. Аристотел прави такава разлика при трагедийната фабула, която според него подражава не на всякакви жизнени протичания, а само на един техен вид. Аз разгръщам тази идея и твърдя, че и във вече изпълненото подражание могат да се различат две страни - представеното външно, на което то подражава, и промененото, което колкото и да прилича на него, е различно. Правя и друго различаване – на отделното нещо, на средата от неща и света фон. Същевременно, опирайки се на Аристотел, въвеждам и идеята за прехода - от отделното към света и от съществуващото към онова, което то трябва да бъде.

Мога да се опра и на съвременни теории на текста, още повече, че именно в тях се появява идеята за свят. Не го правя, за да избегна терминологично усложнената реч на съвременната наука и да запазя интуициите на всекидневното говорене, този хоризонт на разбиране, за който разполагам с образец в Аристотеловите практически трактати.

Разбира се, така нареченото и така описано репрезентиращо презентиране е само формула. В определени литературни текстове предимно се репрезентира, в други предимно се презентира. Същевременно колкото и малки да са техните дози, репрезентирането и презентирането са винаги налице. Което издава, че става дума за общо положение и че каквито и усилия да се полагат, ако един текст е литературен или се разбира като литературен,  репрезентирането и презентирането в него непременно се съчетават.

Да, но бидейки прекалено кратка, тази формулата поражда идеология. Изказана по този начин, тя подчинява репрезентирането на презентирането. Разбира се, същото може да се изкаже и като презентиращо репрезентиране. Което ще произведе друга идеология. Разбиранията с подобни кратки формули и определения са винаги идеологични. Което е ясно проявено и в историята, и в теорията на литературата. Първият голям пример за подобно идеологизиране е означаващото в Аристотеловото понятие за мимезис. Оттук и нуждата отделните термини и отделните терминологични фрази да се уточняват синонимно с други термини и други фрази.

Такъв е и случаят с формулата репрезентиращо презентиране. Тя е абстрактна и не изразява двете вече коментирани бинарности, характерни за литературното означаване - на нещо и свят и на преход от нещо към свят и от нещо и свят, които са такива, към нещо и свят, каквито трябва да бъдат. На тази основа става необходимо идеята за репрезентиращото презентиране да се успореди с идеята за моделирането на нещо в свят-реалност и двете идеи да се свържат в по-сложното и по-реалистично твърдение, че литературният текст е литературен, защото се организира от характерния за литературата едър дискурс с две допълващи се функции - на моделиране на нещо в свят-реалност, проявено и като репрезентиращо презентиране. 
 
Няколко думи за страната на нелитературата и за т.нар. отворена система Щом образуваме клас от текстове, който наричаме литература, бинарността на нашето разбиране веднага поражда друг опозитивен клас - на нелитературните текстове. Те също се организират от типов дискурс. Наедро и съвсем условно, наричам този дискурс рефлектиране. Основната му черта е прякото аналитично, отнасящо към класове и формулиращо същностни белези визиране на нещо като предмет или тема.

Разбира се, двата класа на литературата и нелитературата са в по-висока степен инструменталнo отколкото реално деление. По-реално съществуват много видове текстове, които са нещо средно и спрямо друго по-конкретни опозиции, но и спрямо тази едра и абстрактна на литературата и нелитературата. В реалния план на един нелитературен текст се открива както многостепенно репрезентиращо презентиране, така и по-пряко рефлектиране в един литературен текст. Нелитературните текстове също разчитат на мрежа от други предмети и теми, образуващи свят, и също визират промени, т.е. се опират на модел за реалност.

Да, но е налице съществена разлика. В нелитературните текстове светът и реалността или не се представят, а се внушават от контекста, или се представят сами по себе си. Съответно литературното представяне на свят и реалност е знаково напластено, независимо дали това става само в текста, дали се подава от контекста, или, което е най-честият случай, се получава като комбинация от едното и другото. Добавя се и другата реална разлика между нелитературните и литературните текстове. Нелитературните следват един дискурс, един или друг вид на т.нар. рефлектиране, за разлика от литературните, които комбинират повече дискурси. Това комбиниране на повече дискурси, сигурен формален белег на литературния текст, обслужва функцията на т.нар. моделиране на нещо в свят-реалност. Защото между другото светът е и набор от дискурси, както на свой ред и реалността-промяна е проявена и като преход от един към друг дискурс.

Както вече подчертах, това едро разделяне на всички възможни текстове в едно културно пространство на литературни и нелитературни е във висока степен инструментално. Това ще рече, че то е инструмент за разбиране, присъщ на нашето мислене и възприемане, които са зависими от нашия бинарно устроен мозък. Тази бинарност обаче е проявена и реално. Устроена също бинарно, една човешка културна среда, набор и от текстове, в някаква степен се дели и реално на двата текстови поднабора на литературата и нелитературата. В отношение на различаване и допълване, тези два поднабора са един вид естествени опозитивни най-едри видове текстове в една човешка културна среда. От което следва и другата възможност, че най-напред за културата, която, разбира се, е и други набори – от предмети, институции и прочие, а после и за нейните поднабори литература и нелитература може да се мисли системно. 

Културата и нейните подсистеми литература и нелитература са типични отворени системи. Което между другото означава, че те са и с реално постигнат ред, но са и в процес на подреждане.  Един вид средност между безредие и ред, и в статичен структурен, и в динамичен план като протичане всички отворени системи, разбира се, и системата на литературата, са зависими от други съседни и по-големи отворени системи. Което поражда в тях един вид жизнено, но причиняващо проблеми многоредие. Отворената система се справя с тези проблеми, като се променя. Което насочва към другото обичайно название на т.нар. отворена система. В съвременните природни науки се говори по-често за сложна адаптивна система.

Разбира се, същото се нарича и по други начини, които извеждат в предния план на разбирането други негови белези. Но, така или иначе, независимо от названията, става дума за нещо общо и обхватно – за модела на всичко живо, естествено и на човешкото същество, а чрез него и на човешките среди на културата и литературата. Моето убеждение е, че хуманитарните изследвания неправомерно са обърнали гръб на този модел и наблюдавайки едни или други белези на предметите, които изследват, не отчитат в тях коефициента на неговата  функция.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.